Елмар Брок : На Европа ѝ трябва независимост от руския газ

| от |

Председателят на Комисията по външните работи в Европейския парламент Елмар Брок (Elmar Brok) даде специално интервю за „Факторът Кошлуков” в събота (30.11)

brok-1

- Г-н Брок, благодаря Ви, че приехте тази покана. Бих искал да Ви попитам в качеството Ви на председател на Комисията по външни работи на ЕП защо Европа се отказа от проекта Набуко?

– Мисля, че това не беше стратегическо решение, а по-скоро бе решение въз основа на това кои компании реагираха по-бързо и разполагаха с по-добро финансиране. За мен това бе причината.

- Но Европа поддържаше този проект в продължение на толкова години?

– Да, но на първо място ставаше въпрос за диверсификация. На второ за това колко бързо се развива ситуацията и най-вече нещата зависеха от решението на Азерите.

- Ок. Сега ние строим руския газопровод Южен поток. Каква е официалната позиция на ЕС? Каква е политиката на ЕС за Южен поток?

– Вкарахте ме в капан. Трябваше да подкрепя Набуко.

- Просто искам да чуя Вашето мнение.

– Мисля, че трябва да постигнем по-висока степен на диверсификация и повече руски газ би било голяма грешка. Затова трябва да мислим за TAP – трансадириатическия газопровод и как да докараме тръбите до Балканите и да осигурим доставки оттам.

- Значи продължавате да настоявате други доставчици да получат достъп до тръбите?

– Според мен трябва да се настоява. И трябва да намерим начин той /вероятно TAP/ да не стига само до Италия. Трябва да създадем гаранции той да осигури доставки и до Балканите.

- Как мислите не упражнява ли Русия прекалено голямо влияние на Балканите, доскорошната сфера на влияние на Съветския съюз?

– Те си имат ясна стратегия. Използват енергийните доставки като инструмент за политически цели. За тях не става дума за икономически модел, а за чисто политически модел. А някои хора в Европа още не са разбрали, че Русия играе политическа игра.

- Радвам се да чуя това, защото тук в България ние имаме чувството, че Ялтенските споразумения са все още в сила. Ние сякаш сме оставени зад Желязната завеса. Да, ние сме страна-член на ЕС, но руснаците навлизат в страната през Южен поток с нова руска енергийна политика, ние пак попадаме в тяхната сфера на влияние, ако щете. Просто това е усещането тук.

– Според мен е ясно, че е нужна взаимосвързаност на енергийните системи, което означава всяка държава-членка на ЕС да има достъп до газови доставки, които не зависят от решенията на Русия. Дори и когато се осигурява руски газ, той не следва да се доставя ексклузивно до една държава, за да може потребителската мощ на Европа да се противопостави на руската мощ по отношение на доставките. Близо 60% от руските доставки са за Европа, те не могат да преустановят доставките в цяла Европа, но трябва да е ясно, че никоя страна не трябва да бъде третирана по-различно от останалите.

- Това е много ясна позиция. Имам и въпрос относно притока на бежанци в България. Каква е европейската политика относно бежанците от Сирия? В България в момента има 10 000 човека, което за малка страна като нашата и много и води до много негативни последствия – съпротива на хората, дори неофашистки митинги срещу бежанците. Какво ще направи ЕС по този въпрос?

– Смятам, че трябва да изработим обща политика по този проблем, особено що се отнася до бежанци, които напускат държавата си поради военни действия в нея, трябва да бъдем по-координирани и всички страни да се придържат към ангажиментите си. В момента страната, която най-добре се справя с притока на бежанци, е Швеция. Германия приюти 7-8 хил., а на юг трябва да справят с наплива на хора към Лампедуза. Смятам, че всеки трябва да поеме своята отговорност, но ние трябва да сме наясно, че ситуацията може да доведе до дестабилизация на дадена страна, и то не само държавите от ЕС, но и страни като Ливан, Йордания и Турция.

- Но Вие сте наясно, че тя може да доведе до дестабилизиране и на България?

– Да и затова трябва да е ясно, че в интерес на всички е проблемът в Сирия да бъде разрешен вътре в самата Сирия. Трябва също така да се осигури достъп на хуманитарните организации, на които отпускаме средства за хуманитарна помощ, предназначена за сирийските бежанци, до Сирия. Това е от ключово значение. Трябва да направим повече за хората в този регион.

- Вместо те да идват тук?

– Да.

- И последен въпрос: разбрах, че сте бил член на делегацията, изпратена от Ангела Меркел в САЩ във връзка със скандала с подслушването. Какви са последните новини по този случай?

– Не, аз бях част от европейска делегация на посещение по същото време. Смятам, че американците започват да разбират, че трябва да предприемат нещо. Последните новини са, че те са по-склонни да се постигне окончателно решение на проблема със защитата на личните данни и споразумението за това е от ключово значение с оглед европейските граждани да получат право на защита. На второ място те разбират, че да шпионираш приятелите си носи повече негативни последствия, отколкото ползи. Затова се надявам, че нещата ще се разрешат по позитивен начин.

- Значи смятате, че те започват да осъзнават какво се е случило, защото до скоро не бяха склонни да признаят, че са сбъркали?

– Те държат да защитят политиката си за борба с тероризма и ще го направят. Но техните разузнавателни служби притежават твърде много власт и те ще трябва да потърсят отново баланса между свободата и сигурността. Този дебат вече започна в САЩ.

- Казвате в САЩ. Но Европа ще продължи да отстоява твърдо позицията си и ще защитава гражданските права на своите граждани?

– Да, ще продължим и мисля, че този проблем със защитата на личните данни трябва да бъде решен преди финализирането на споразумението за свободна търговия (TTIP), като условие за подписване на споразумението.

- Как можете да наложите подобни условия, американците не са особено склонни да ги приемат?

– Смятам, че американците ще спечелят от това споразумение и тяхната ИТ индустрия има голям интерес проблемът да се реши, защото в противен случай за тях ще стане много скъпо да правят бизнес в Европа, ако например не се подпише споразумението Safe Harbour.

- И вие ще използвате това като коз срещу тях …И наистина последен въпрос: страните от Западните Балкани и други страни от бивша Югославия са кандидати за членство в ЕС. Това ще стане ли скоро? Ще видим ли следващо разширяване на ЕС и приемане на страните от Западните Балкани?

– Ние току-що приехме Хърватска. Всяка страна, чието развитие е такова, че членството да е възможно, има шанс. Догодина започваме преговорите за членство със Сърбия, които отнемат, както знаете, няколко години. Нека видим как тези страни ще разрешат проблемите във вътрешен план и помежду си и тогава ще знаем дали членството е възможно. Но аз съм убеден, че те трябва да бъдат членове на ЕС.

- Остава отворен и въпросът с Македония и то не само поради съпротивата на Гърция, и България има неразрешени въпроси с Македония. Следите ли тази тема?

– Надявам се, че Македония ще бъде в състояние да постигне съгласие със своите съседи и да не се налага да се обсъждат подобни проблеми.

– Много Ви благодаря, г-н Брок.

 
 

Лабиринтът на Минотавъра – дешифриране на един мит

| от Георги Марков |

Легендата за Минотавъра си остава една от най-плашещите и в същото време най-познати епизоди на общоевропейското културно наследство.

Забулен в зората на средиземноморската цивилизация, този стар като самата история разказ е роден в първия от блестящите центрове на Европа – Минойски Крит. Възможно ли е обаче историята и археологията да хвърлят нова светлина върху този вечен мит и да го приближат смразяващо близо до реалността?

Нима можем да си представим, че легендата е нещо повече от полет на мисълта, повече от бронзовите и мраморни изображения и фреските, някога украсявали дворците на Крит?

Митът

Богатата древногръцка митология има няколко любими мотива, като сред тях особено силно изпъкват връзките между смъртни жени и олимпийски богове, неограничената самодоволна гордост на някои царе (позната с древногръцкия термин хюбрис) и наказанието, което всеки трябва да понесе за нея.

Легендата за Минотавъра по изкусен начин комбинира и трите теми. Могъщият владетел на Крит цар Минос се възгордява прекомерно, забравя ограниченията на своята човешка природа и се самопровъзгласява за господар на моретата, отказвайки да извършва жертвоприношения на бог Посейдон, повелител на водната шир. Посейдон, подобно на брат си Зевс, не е особено търпелив и благосклонен към подобни предизвикателства и решава да накаже самозабравилия се владетел. За целта той изпраща на бреговете на Крит неземно красив бик, който пленява вниманието на Пасифа, съпругата на Минос. Царицата не успява да устои на божественото животно и скоро се оказва бременна с плода на противоестествената си страст. Смазаният от позора на изневярата Минос успява да привлече на служба най-известния и гениален творец в цяла Гърция – ненадминатия Дедал, който заедно със сина си Икар започва да проектира специален подземен дворец затвор – Лабиринт. В него невярната царица ражда ужасяващо създание с тяло на мъж и глава на бик, притежаващо неутолим апетит за човешка плът.

Ала слуховете за божественото наказание скоро се разпространяват из целия гръцки свят. Още по-лошо – тъй като Крит владее моретата, дори горди градове като Атина са принудени да плащат на Минос тежки данъци. Налогът на атиняните е особено жесток – всяка година седем невръстни младежи и седем девойки, избрани сред най-благородните фамилии на полиса, трябва да отплават за чертозите на Крит. Там ги очаква зловеща съдба – един по един, те стават жертва на Минотавъра сред тънещите в мрак коридори на Лабиринта.

Ала когато Тезей, смелият син на цар Егей, предлага доброволно да се принесе в жертва, гневът на боговете най-сетне се уталожва и те решават да помогнат на младежа да се пребори с чудовището. Макар и съвсем млад, Тезей е обречен да се превърне в един от най-известните, могъщи и обичани герои в цялата древногръцка митология. С помощта на богинята Атина Палада той спечелва сърцето на критската принцеса Ариадна, дъщеря на Минос. Тя му дава кълбо прежда, с което да намери пътя си из Лабиринта. В епичен сблъсък Тезей съумява да победи Минотавъра и да спаси останалите атински младежи и девойки – в знак на благоволение Посейдон вдига проклятието си върху Крит, а едно от най-ужасните чудовища е изпратено в подземния свят.

Разкопаният Лабиринт в Кносос
Разкопаният Лабиринт в Кносос

Разкриването на Лабиринта

В продължение на хилядолетия тази история пленява въображението на десетки поколения из цялото Средиземноморие, а в последствие се разпространява из Европа. Художници, скулптори, поети и писатели ѝ отдават голямо внимание – тя се оказва великолепен нравоучителен материал за опасността от неконтролираната човешка гордост. Ала до самия край на XIX в. никой дори не може да си представи, че в нея може да се съдържа дори зрънце истина.

Крит затъва в провинциална, селска изостаналост и няма човек със здрав разум, който да свърже неугледния, беден остров с легендата за имперски блясък, недостижимо могъщество и слава. През втората половина на XIX в. обаче, поредица от археологически открития ще започне да подкопава това, което интелигентните и образовани европейци считат за здрав разум. Историята на свой ред скоро е принудена да направи първите си сериозни крачки в разгадаването на древните митове. Сензационните открития на Хайнрих Шлиман при Троя и Микена хвърлят мост между хилядолетията и с един скок преодоляват бездната между легендите и историческия факт. Неизбежно е Крит рано или късно също  да привлече вниманието на професионалните археолози.

Местоположението на най-значимия от всички древни градове на острова, Кносос, е открито съвсем случайно през 1878 г. от местен жител, който носи името на царя от легендата – Минос Калокайринос.

Повече от две десетилетия по-късно, през 1900 г., сър Артър Еванс пристига в Крит с твърдото намерение да разкрие една от най-великите мистерии на всички времена. Ала Еванс, за разлика от аматьора Шлиман, е изключително добре образован археолог, завършил Оксфорд, ходеща енциклопедия по антична история и митологията на егейския регион. Но дори и той не може да си представи важността и мащаба на чакащите го открития. Пред смаяните погледи на англичанина и неговите сътрудници местните работници неуморимо започват да разкриват една от най-великите археологически находки на всички времена – дворецът на Минос в Кносос.

Кносос - реконструкция
Кносос – реконструкция

„Дворец“ обаче се оказва неточно определение – всъщност става дума за огромен град, чието население в дните на пълния му разцвет вероятно достига 100 000 души. В началото академичните авторитети опитват да нагодят сензационните открития в шаблона, предложен от Шлиман – универсална егейска цивилизация с общ произход. За Артър Еванс обаче е очевидно, че Кносос не само е значително по-стар, но и съвсем различен от културна гледна точка от археологическите обекти в континентална Гърция.

Оксфордският учен осъзнава, че се е натъкнал на нещо, което ще преобърне учебниците по антична история с главата надолу.

Ала най-шокиращото откритие тепърва ще излезе на бял свят. Eкипите скоро се натъкват на структура, чиято функция трудно подлежи на адекватно обяснение. Архитектурният план на находката не оставя съмнение – става дума за лабиринт, силно напомнящ историята за Минотавъра. На смаяните археолози и историци за пръв път ще се наложи да разгледат легендата от напълно сериозна научна позиция.

Минойската култура и важността на образа на бика

Разкопките на сър Артър Еванс са едва първата стъпка в разкриването на една от най-впечатляващите древни цивилизации, далеч по-стара от Троя и Микена. Много скоро историците трябва да признаят, че в зенита на своето могъщество (18-15 в. пр. Хр.) Крит може да си съперничи с Хетското царство и Египет на фараоните. Пулсиращото сърце на тази култура е морската търговия с империите на древния Изток, която концентрира несметни богатства за господарите на Крит.

Повечето Велики Сили на този период – Египет, Вавилон, Асирия, Хетското царство – базират мощта си на сухопътни армии, докато Крит разчита на непобедимата си флота. Една от първите особености, която силно изненадва археолозите по време на разкопките в Кносос, е очевидната липса на укрепления и градски стени. Ала когато характеристиките на минойската цивилизация започват да се разкриват по-ясно, обяснението идва от само себе си – никой враг не би могъл да се добере до острова, защитаван от многобройната му флота.

Фреска с минойски бик - разкопки в Крит
Фреска с минойски бик – разкопки в Крит

Най-важният религиозен символ на минойската цивилизация е бикът – синоним на божествена сила и на мъжкото начало на вселената. Царят, чиято власт е абсолютна и неоспорима, вероятно едновременно с това изпълнява ролята и на върховен жрец на култа към свещеното животно. Глави на бикове се появяват повсеместно и в различни форми в минойската материална култура – във фрески, статуи, дори в ежедневни вещи и домашни мебели. Следователно не бива да се изненадваме, че древните цивилизации в източното Средиземноморие, а вероятно и самите критяни, асоциират културата на острова с бика. Историците са почти единодушни, че древните гърци заемат бика като символ на Зевс – а следователно и на върховната божествена сила – именно от Крит.

Разкодиране на мита – смръзяващи кръвта открития

Всичко казано дотук обаче не ни приближава до обяснение на конкретните елементи от мита за Минотавъра. Артър Евънс е първият изследовател, който следва очевидната връзка между критската иконография на бика и легендата, но археологията и историята се нуждаят от по-богат набор от доказателства, за да разгадаят мистерията.

Разкопките в Кносос продължават дълго след като основният комплекс на двореца е обстойно проучен. През 70-те години, германски екип археолози, работещ в Кносос, се натъква на поредното откритие – цели купчини човешки кости са намерени в една от ямите на дворцовия храм. Анализът не оставя съмнение, че те принадлежат на деца, вероятно на възраст между 12 и 14 години. Работата на германските археолози потвърждава една от старите хипотези за религиозните практики на минойската култура – те вероятно са включвали човешки жертвоприношения и дори форми на канибализъм.

Едновременно с това историците на периода (първата половина на II хил.пр.Хр.) се обединяват около тезата, че Крит упражнява строга политическа доминация над по-голямата част от континентална Гърция, която почти сигурно включва и Атина. Едно по едно малките, разпръснати парчета на пъзела започват да се нареждат в обща картина.

Канибалистичните ритуали на минойския култ към бика изискват човешки жертвоприношения – вероятно на деца между 10 и 15 годишна възраст. При положение, че това е държавна религия, изискването на човешки данък от подчинените градове допълнително подсилва усещането за могъщество и неоспорима власт сред минойския елит. Историците изказват добре аргументираната теза, че главата на бик почти със сигурност е присъствала като част от тези ритуали – може би като символична вещ, иконографски шлем или подобие на корона, носена от царя-жрец. Ако тези ужасяващи ритуали са се случвали в храмов комплекс, който притежава плана на лабиринт, нима би било трудно за древните хора да превърнат смразяващата кръвта церемония в метафизичен акт, наложен от самите олимпийски богове?

Дворецът в Кносос
Дворецът в Кносос

Истинският Минотавър?

Ако следваме логиката на тази хипотеза, то Минотавърът наистина е съществувал – той се припокрива с ужасяващия образ на царя-жрец, свещенодействащ в храмовия комплекс на Кносос. Откритието на детските кости притеснително близо съвпада с един от централните елементи на легендата – че чудовището се храни с плътта на невръстни младежи и девойки.

Твърде интересно е и участието на Тезей в цялата история – защото изследователите изказват интересна хипотеза и за неговата роля. Около 1500-1400 г.пр.Хр. Крит бързо започва да залязва в резултат на поредица от негативни събития – природни бедствия, политически проблеми и ранните нашествия на т.нар. „морски народи“. От това в най-голяма степен се възползват градовете в Егейска Гърция, които в следващите столетия ще доминират региона. Символичният начин, по който принцът на Атина слага край на критското проклятие, може би е алегория за реалното изместване на центъра на властта в Източното Средиземноморие.

Така историята и археологията успяват увлекателно да дешифрират един от най-пленяващите древногръцки митове и да ни убедят, че легендата за Минотавъра може да се окаже далеч по-близка до реалността, отколкото някога сме си представяли.

 
 

Кралските бебета на Великобритания: история и традиции

| от chronicle.bg, по Time |

Едва ли има някой у нас, който да не е наясно с най-обсъжданото събитие във Великобритания този месец. Не, не е Брекзит. А раждането на първото бебе на принц Хари и Меган Маркъл – Арчи Харисън Моунтбатън-Уиндзор. И ако в България на това се гледа като на поредното светско събитие зад граница, то не така стоят нещата в родината на Арчи.

Там той е продължение на една традиция с национално значение. Независимо дали са преки наследници на престола или не, кралските бебета са обгърнати в богата поредица от обичаи. Тези обичаи обаче, днес изглеждат по съвсем различен начин, отколкото например при раждането на прабабата на Арчи, кралица Елизабет II.

Ето как еволюира традицията съпровождала раждането на бебета в кралския двор на Великобритания през вековете.

Къде се ражда кралското бебе?

През по-голямата част от историята на Великобритания, новородените кралски особи се появяват на бял свят у дома си, тоест в дворец или резиденция.

618x636

Кралица Виктория е родена в трапезарията на двореца Кенсингтън през 1819 г., тъй като стълбището, свързващо тази стая с кухнята е било много удобно за достъп до санитарните материали, например гореща вода. Сестрата на кралица Елизабет II, принцеса Маргарет нарушава традицията и става първото кралско бебе, родено в Шотландия от 1600 година. Тя е родена в замъка Гламис през 1930 г. Кралица Елизабет пък е родена през 1926 г. в дома на баба си и дядо си по майчина линия, херцогът и херцогинята на Стратмор. Принц Чарлз е роден в Бъкингамския дворец през 1948 г. Неговият син, принц Уилям е първият пряк наследник на трона, роден в болница. Две години по-късно брат му Хари също е роден в болница. Традицията се продължава и от съпругите на Уилям и Хари, които родиха децата си в болници.

Royal Family

Независимо от локацията, подготовката за раждането в миналото е започвала доста преди самото събитие. Още от времето на Тюдорите, майката е освобождавана от всякакви публични ангажименти в седмиците преди раждането. Причината за това е била да й се спестят задължителните за публични показвания дрехи, които са причинявали големи неудобства. Според историците, месец преди раждането жените са се откъсвали от света около тях. Бабата на Хенри VII например, Маргарет Бофорт искала стаята, в която ще роди, да бъде запазено място само за жени, осветявана само от свещи, само с един прозорец, а стените да са покрити с гоблени показващи щастливи сцени. Първото дете, родено под този режим, е по-големият брат на Хенри VIII, Артър Тюдор.

Кой асистира на раждането?

Няколко века по-рано стаята на родилката е била територия само за жени. След XVII век обаче, акушерките са започвали да работят съвместно с доктори. През XVIII век дори има смяна. Трудът на докторите почти изцяло измества този на акушерките. Иронията е там, че в един момент става опасно кралска особа да ражда. Това е така защото лекарите от онова време не са по-компетентни в израждането на бебета от акушерките. Точно обратното – дори да могат да оперират, нищо не може да замени усилията на акушерките. Въпреки това се смята за „неприемливо“ от социална гледна точка, обикновена акушерка да асистира по време на раждане. Затова се избират доктори, които са по-високо в социалната стълбица. През 1817 г. обаче, братовчедката на кралица Виктория , принцеса Шарлот умира след като ражда мъртво дете. Лекарят тогава отказва да използва форцепс по време на раждането и това е фатално за родилката, която умира часове след раждането.

Кралица Виктория обаче въвежда една важна промяна. Когато ражда (през 1850 г.) осмото от деветте си деца, принц Леополд, тя нарежда на лекаря си Джон Сноу да използва хлороформ за упойка. По това време все още е прието, че жената трябва да страда по време на раждане, както е писано в Библията. Резултатът след решението на кралица Виктория е поредният й принос към модернизирането на Великобритания.

Princess Elizabeth, Queen Mary, Queen Elizabeth And Princess Anne

Кой може да присъства на раждането?

Всеобщо приет факт е, че раждането е лично събитие. Но преди няколкостотин години едно „закрито“ раждане довежда до криза с огромни геополитически последици. Мари Моденска, съпруга на крал Джеймс II, ражда дете, което умира. Родителите решават да вмъкнат в стаята друго новородено, скрито в тиган за затопляне на легло. Тази лъжа, част от огромна дезинформационна кампания, води до известната революция от 1688 година.

След нея се установява правилото по време на раждането да присъстват няколко правителствени представители. Едно от изключенията отново е кралица Виктория, която е допускала само отбрана група хора, когато ражда. Отбраните хора всъщност са съпругът й, принц Алберт, лекарят и придворните й дами. Представителите на властта е трябвало да чакат в съседната стая, на отворени врати. Тази традиция съществува чак до раждането на принц Чарлз през 1958 г.

Присъствието на бащата няма задължителен характер. Когато се ражда принц Чарлз, принц Филип играе футбол, тъй като по това време обичаят не е бащите да присъстват. Днес обаче няма нищо нередно във факта, че принц Хари е присъствал в стаята, когато херцогинята на Съсекс е раждала.

И преди, и сега обаче, има една традиция, която не се е променила: кралското бебе е събитие от обществено значение, което не се влияе от желанията на родителите.

Както казва един британски кралски историк: „Член на кралското семейство, в исторически план, не е индивидуална личност, а обществена собственост. Всякаква идея за лично пространство изхвърча през прозореца.“

 
 

Как една група изкара $20 000 в Spotify с тишина

| от chronicle.bg |

Мълчанието е злато и през 2014 една малко известна американска фънк банда под името Vulfpeck взима тази поговорка присърце. Тя издава албум, съставен изцяло от тишина, и го качва в популярния музикален сайт Spotify. В резултат на това бандата изкарва малко над $20 000 от слушания – най-високият хонорар, който са изкарвали от сайта дотогава. Ето историята на „Sleepify“.

Sleepify-album-cover

Обложката на Sleepify

Според фронтмена и пианист на Vulfpeck, Джак Стратън, идеята за албума се появява по време на разговор между него и известния музикален продуцент Рон Феър. Стратън отбелязва, че бил заинтригуван, конкретно след като Рон му казал, че кавърът на Lady Marmalade, който прави за „Moulin Rouge“, може да се купи легално, само ако човек си купи целия саундтрак към филма.

Той си спомня странния начин, по който Рон е бил горд от това, че хората трябва да платят $18 долара, за да слушат един конкретен хит, и как определил ситуацията като „страшна победа“. Това накарало Джак да се замисли как човек би могъл да изиграе музикалната система днес, по-конкретно Spotify. 

За тази цел Стратън влиза в профила на групата в Spotify и се опитва да пресметне колко пари изкарват от едно слушане на тяхна песен. Стига до сумата от $0,56, което е малко по-малко от обещаваните от сайта $0,8 и все пак приемливо. Vulfpeck-at-rockwood-october-4-2013

Част от Vulfpeck на сцена

След това той се заравя в мистичния и километричен текст „Правила и условия“ на сайта, където открива, че за едно „слушане“ се приема слушане на песен за повече от 30 секунди. Тогава му идва и идеята: защо просто не направи албум с 30-секунди звукови файлове с тишина?

Първоначалния стремеж на бандата не е да прецака системата на Spotify, а (доста благородно) да събере пари за турне, което ще бъде безплатно за феновете й. Според Джак, бандата получава стотици предложения за участия от феновете си из цяла Америка, но просто не може тръгне на турне поради липсата на средства. Както обикновено е случая с не толкова популярните групи.

Музикантите смятат, че схемата ще е успешна, ако броя на феовете им, които плащат за онлайн услугата и ще изслушат албума, е в хилядите.

Това ни довежда до самия албум „Sleepify“ – кръстен така, защото групата иска хората да си го пускат нощем, докато спят. Той има 10 „парчета“ като всяко от тях е дълго по 31 или 32 секунди. В тон с темата за съня, името на първата песен е Z, на втората – ZZ, на третата – ZZZ и така нататък.

Първоначално албумът има малко слушания, предимно заради малката фен база на Vulfpeck. Скоро обаче различни групи, както и музикални сайтове, намират произведението и го споделят в профилите си в социалните мрежи, което значително вдига слушанията. До степен, в която дори се публикуват ревюта за албума. Някои от тях твърдят, че той е характерен с „първостепенна минималистична естетика“, а други – че е „фина, любопитна работа, която изкушава слушателя да чуе какво може да дойде по-нататък“.

Дори Spotify намират албума за забавен. Говорителят на компанията, Греъм Джеймс, го нарича „оригинална шега“ и „производен на песента на Джон Кейдж“. Второто визира композицията на Кейдж 4’33“, която е просто 4 минути и 33 секунди тишина. Мнението на Spotify обаче се променя, когато албумът започва да набира милиони слушания и не изглежда, че скоро ще спре.

Компанията осъзнава, че „Sleepify“ може да вдъхнови и други изпълнители на сайта да направят същото, съответно мило и възпитано моли Vulfpeck да го свали, защото нарушава правилата и условията им. Въпреки няколко запитвания от групата кои точно правила и условия нарушава, което е съвсем в реда на нещата като имаме предвид, че в песните няма нецензурен или обиден език (…), а по това време Spotify няма клауза за песни с тишина, компанията отказва да даде обяснение.

Затова и групата решава да не маха албума си и това принуждава Spotify да го премахне самостоятелно. Ход, което до голяма степен дразни групата, а членовете й заявяват „Може би щеше да е по-добре за сайта, ако го бяха свалили веднага, а не чак след като се изписа толкова много в пресата“.  Също така се подчертава, че въпреки премахването на техният албум, дълъг 5 минути и половина, на сайта все още може да се слуша 4’33“ на Джон Кейдж. 

В отговор на свалянето на „Sleepify“ Vulfpeck пуска нов „албум“, озаглавен „Official Statement“ (от англ. – Официално становище), който просто съдържа (немузикално) обяснение от бандата за ситуацията, кратък инструментал на пиано и като последен акт на протест – 30 секунди тишина.

В крайна сметка песните в „Sleepify“ са слушани около 5,5 милиона пъти, от което бандата изкарва малко над $20 000, които Spotify все пак й изплаща. Ако калкулираме, ще установим, че това е доста по-малко на слушане, отколкото Стратън първоначално предполага – около $0,3 вместо $0,5. И все пак – парите са достатъчно за национално турне в няколко града като Лос Анджелис, Ню Йорк и Ан Арбър, с вход свободен за феновете.

Когато по-късно питат самите членове на групата какво самите те мислят за албума – дали според тях е променил или разкритикувал критериите за музика и дали е показен за тогавашното положение в музикалната индустрия – Стратън отговаря „Виждам го като произведение на изкуството – или там нещо такова.“

 
 

Най-модерният от модерните спортове

| от chronicle.bg |

Когато корабът Адмирал Ван Хиншърт пристига в Англия през 1936, той носи сериозна изненада за човека, който го разтоварва. Екзотичните растения и подправки са нещо обичайно на борда на търговските кораби, които пътуват между Източна Африка и Европа от около 100 години вече. Но екзотичните животни са значително по-редки. Бонго, вид антилопа, е част от пристигащите с този кораб. По време на пътуването обаче, тя се оказва бременна и ражда. Новороденото се казва Хиншърт в чест на екипажа и заедно с майка си намират своето място в лондонските вестници като първите от своя вид, които стигат до страната живи.

Bongo_NashvilleZoo

Днес бонго е почти застрашен от изчезване

Но в багажното на кораба се крие друга, още по-ярка изненада. Няколко големи коша от дебело дърво през последните няколко седмици били дом на други зверове. Техният ескорт и пазач Али говори само суахили, но някак успява да се разбере с началника си, който идва в Англия преди него, и след малко на пристанището пристига керван от камиони за пренасяне на мебели, за да поеме кошовете към Развъдниците Хекбридж.

Хауърд Съмптър, ветеринарен хирург и мениджър на мястото, очаква новата доставка, но не знае какво точно има в нея. Затова можем да си представим учудването на него и целия персонал когато отварят кошовете и в тях виждат 12 екземпляра от вида acinonyx jubatus по-известен за нас като гепард. Всеки един от тях е дълъг 1,50 м. без опашката и висок 75 см. до рамото. Али, по-уплашен от градската среда, отколкото от животните, бавно и внимателно ги настанява в клетките и след това ляга да спи. Отговори явно ще се дават утре.

animal-animal-photography-cheetah-1320598

Мъжът, отговорен за цялата ситуация, е плейбоят и авантюрист Кенет Сесил Гандар-Доуър. Той пристига в Хекбридж на сутринта заедно с „гигантския мъж“ Хууку, който ще е укротител на гепардите. Заради опита си с животните в родната си Кения, Хууку твърди, че веднъж заловени те лесно могат да се опитомят и да се държат на връв като домашни любимци. Гандар-Доуър обаче вижда още по-интересна приложимост за новата си придобивка. „Гепардите са толкова податливи на възпитание“, твърди той, „че махараджите в Индия правят състезание с тях.“ И сега Кенет възнамерява да пренесе този „най-модерен от модерните спортове“ в Англия.

Gandar_Dower

Гандар-Доуър с Понго

Гепардите на Доуър често ще бъде определяни като първите във Великобритания. Това обаче не е вярно. Подобно на други аристократи, херцогът на Къмбърланд също имал два „тигъра“ още през 1764, които биолозите ще определят като гепарди чак 12 години по-късно. Разбира се, той искал да ги покаже и за целта издигнал 4,5-метрова ограда около парка Уиндзор и пуснал един от тях заедно с няколко елена, за да има какво да си ловува. Когато елените се оказали прекалено пъргави за голямата котка, тя прескача оградата и тръгва да търси по-лесна плячка. След още един такъв инцидент, в който истински тигър бяга от херцога и убива малко момче, експериментите с екзотични животни сред британската аристокрация секват. Поне докато Доуър не ги възобновява. 

Тренировките започват веднага. За целта се построява 90-метрова отсечка, на края на която има стар Фиат, който чрез задните си колела тегли умрял заек, вързан с кабел, за да примамва гепардите да тичат след него. Новината бързо се разчува и дори стига до парламента, където се поставя въпроса дали това не е форма на насилие към животните. Само седмица след като вестниците пишат за ситуацията, Доуър намира два от гепардите си мъртви. За да потуши разразилите се съмнения към отношението му, той обяснява пред пресата: „Животните са хранени със зайци, един от които се оказва не толкова пресен, колкото ме уверяваха. Предприети са мерки, за да се осигури още по-прясна храна. Плановете ми относно гепардите все още не са конкретни. Каквито и да са те обаче, ще бъдат съобразени със закона.“

През юни 1937, десетте останали котки започват да тренират на пистата на стадиона Харингтън. Поканени са журналисти, както и Алфред Критчли, командир на ескадрила и основател на Асоциацията по състезания с хрътки. По това време хрътките са смятани за най-бързите животни на света, но пресата потвърждава, че гепардите ускоряват от 0 до 80 км/ч за 2 секунди и добавят: „Дори и напълно порастнал гепард, ако е трениран правилно, ще се държи като домашно животно.“ Това, разбира се, е малко преувеличено. Едно от животните, Сита, напада помощник-треньора на Хууку още на първия му работен ден, а ветеринарят Съмптър казва: „Атаката й беше толкова бърза, че не можеш да видиш краката.“

През декември същата година се провежда първото състезание с гепарди и хрътки. То минава учудващо добре от гледна точка на безопасността, въпреки кучетата, огромните фотографски светкавици и препълнения стадион Ромфорд. Един от новите състезатели, Понго, дори дава на няколко деца от публиката да я погалят.

В началото Доуър напомня на публиката, че събитието е „спектакъл“, а не цирк. „Животните трябва изпълняват действия, които по принцип не са им в природата. Те не изпълняват номера, те просто са себе си.“ Въпреки спокойното си поведение, състезанието има своите проблеми. Ако гепардите не искат да тичат, те просто не тичат, и дори когато тичат, се уморяват бързо. Скоростта им действително е впечатляваща, но за изключително кратко – това все пак е причината те да бъдат заловени и докарани в Англия.

Според историческите анали, тук историята приключва – след едва 1-2 опита. Книга от 2009 година за британските исторически чудатости разказва, че гепардите са били примамвани не със заек, а с парче плат и место да го гонят, се разхождали наоколо в търсене на истинска храна. Но във вестник от 1937 пише друго. Според статията състезанията били толкова успешни, че гепардите официално се местят в кучешките колиби на стадиона, за да тренират по-често. Вестникът дори цитира един умник, който предвижда не само края на гонките с кучета, но и промяната на западното общество като цяло (!): „Веднъж щом се примирим с надмощието на гепардите над хрътките, ще се върнем към ценностите на древен Египет, където кучето е само куче, но котката е свещена.“

Но всъщност изчезването на гепардите от модерната ни история се дължи най-вече на изчезването на самия Гандар-Доуър, който се отдръпва от бранша скоро след първото състезание.