shareit

Elle съблече легендата Кантона

| от chronicle.bg |

„Тя е супер женствена, той е супер мъжествен… А ние съблякохме него“, радват се от „Еlle“, след като Ерик Кантона се съгласи да се снима за списанието.

49-годишният бивш герой на Манчестър Юнайтед показа завидна форма. Във фотосесията се включи и съпругата му – 38-годишната актриса Рашида Бракни.

Наскоро Ерик Кантона разкритикува остро правителствата на страните в западна Европа, които според него са предизвикали бежанската криза.

Той обяви, че ще отстъпи за свободно ползване от бежанци във Франция една от своите къщи.

„Разбирам през какво преминават тези хора, защото баба ми и дядо ми са испанци, които са избягали от режима на Франко“, заяви Кантона.

„Ако подслониш някого, който няма право да работи, трябва да му осигуриш и храна. Вече разговарям с властите в Марсилия“, каза още той през септември.

 
 
Коментарите са изключени

Какъв е истинският край на Александрийската библиотека

| от |

Ще започнем с малко предистория по темата. Александрийската библиотека е основана или от Птолемей I, или от неговия син Птолемей II, някъде през 3 век пр. н. е. Библиотеките не са били нищо ново за древните цивилизации, въпреки че сграда, пълна с гравирани глинени плочки не е точно представата ни за библиотека. Първоначалната цел на Александрийската библиотека беше по-скоро да покаже огромното богатство на Египет, отколкото да осигурява място за знания и учение. Но тя ще се превърне в нещо много повече.

Натоварени със събирането на знанията за света, много от работниците в библиотеката трябваше да превеждат свитъци от „варварски“ езици на гръцки. Свитъците са взимани от древните „панаири за книги“ в Атина и Родос. Птолемей III също така взема оригиналните ръкописи на Есхил, Софокъл и Еврипид от Атина. Според Гален, фараонът е трябвало да плати огромна цена, за да гарантира, че ще върне оригиналите, но след като те са преписани, Птолемей III връща копията. Тъй като обаче библиотеката е обвита в най-различни легенди, не можем да сме сигурни дали това е вярно или не.

Излишно е да казваме, че колекцията на библиотеката беше огромна, но не се знае точно колко. Преценките на учените варират от 40 000 до 600 000. Знаем обаче, че колекцията е толкова голяма, че създава необходимостта от система за организация. Тази система е предшественик на днешния библиотечен каталог и се казва „Πίνακες“ или „Таблици“. В тях, съдържанието на библиотеката беше разделено по жанр и сортирано според името на автора. Вероятно Таблиците са служили по-скоро като запис на наличните произведения, а не като прецизна система за намиране на конкретен свитък. Заради формата си, те не можеха да седят изправени на рафтове като книги, а трябва да лежат на купища, което означава, че точен метод на организацията им би бил почти невъзможен. За съжаление, таблиците заедно с останалата част от библиотеката са изгорени при пожар. Кой от многото – не се знае.

Sanzio 01 Euclid

Картината на Рафаел за представянето на Евклид в Атинската школа

Частично заради библиотеката, Александрия се превръща в седалище на знанието и учението. Учени от целия елински свят можеха да използват библиотеката – именно там Евклид написва своята новаторска работа по геометрия (за ужас на гимназистите по цял свят), Ератостен открива каква е обиколката на Земята със забележителна точност, Герофилий научава, че мозъкът контролира мисълта, а не сърцето, a Аристарх казва, че Земята се върти около слънцето 1800 години преди Коперник. Библиотеката представлява смес от култури и умове и ние трябва да сме й благодарни за много от съвременни ни представи за медицина, астрономия, математика.

За съжаление обаче, всичко хубаво си има край.

Често за Александрийската библиотека ще чуем, че изчезва при внезапен пожар, но това вероятно не е точно така. Това, което всъщност се случва, изглежда е цяла поредица от събития, които довеждат до разрушаването й.

По-конкретно, докато има няколко свидетелства за пожари в Александрия, свързани с унищожаването на библиотеката, няма солидни исторически доказателства за „голям пожар“, за който се смята, че е унищожил цялата библиотека. Често ще чувате три имена като най-обвързаните s края на библиотеката: Юлий Цезар, Теофил Александрийски и халиф Омар от Дамаск.

Theophil

Теофил Александрийски 

Легендата гласи, че Теофил, александрийският патриарх през 391 г. н. е., започнал да разрушава езически храмове в името на християнството. Класическите „езически“ свитъци в библиотеката, както и храмът Серапеум, прикрепен към нея, съответно са проблемни за вярата му. Знаем, че един от малкото исторически математици, философи и астрономи, който е бил жена, Хипатия, е била убита брутално от тълпа в Александрия някъде по това време (през 415 г. сл. Хр.), което демонстрира раздора между определени учени и религиозните хора в регионът, въпреки че днес много учени смятат, че смъртта й е по-скоро по политически причини, отколкото конкретно заради позицията й към християнството.

Grands conquerants - Omar, le 2eme calife, prenant en personne possession de Jerusalem l'an 638 de l'ere chretienne

Омар

Историята за халиф Омар почти сигурно е измислена. През 645 г. н. е. Омар завладява Египет и изгаря книгите в библиотеката, тъй като те не са в съответствие с учението на Корана. Ако това е истина, то Омар най-вероятно изгаря някоя от дъщерна библиотека, а не Александрийската. Повечето историци смятат, че тази история вероятно е била измислена през 12 век и както при всички истории, които се появяват прекалено дълго след събитията, за които разказват, тя трябва да бъде разглеждана със съмнение.

Gaius Iulius Caesar (Vatican Museum)

Юлий Цезар

Най-вероятният произход на теорията за „големия пожар“ са действията на Юлий Цезар по време на война с Александрия. Юлий Цезар действително подпалва доковете на града, както и флота му, което сам документира в „Гражданските войни“. Той обаче не споменава дали огънят се е разпространил до библиотеката или не, но се смята, че е малко вероятно. Обаче някои свитъци, съхранявани в складове по пристанището, вероятно са изгорели и е много вероятно хората на Цезар да са разграбили библиотеката и да отнесли голям брой от текстовете със себе си в Рим. Сенека написва, че 40 000 материала са били унищожени в огъня на Цезар, но ако е вярно, това са вероятно само част от материалите, които е имало в библиотеката. По-късно писатели, включително Страбон и Севтоний, споменават музея, част от който е библиотеката. Това и други доказателства показват, че тя оцелява, поне отчасти, и след Цезар – дори и никога да не се е върнала към върха на своето величие.

Но ако библиотеката не е била унищожена при пожар, както повечето сме чували, а не е и оцеляла до днес, тогава какво се е случило, та е изчезнала толкова много литература. Ако има някакво конкретно събитие, което предизвиква бързата кончина на Александрийската библиотека, то не е известно за историците. Смята се, че по-вероятно редица малки и обикновени неща са довели до „унищожаването“ на библиотеката, като например самото време, което казва своята дума върху натрупаните свитъци, които започват да се износват и късат, а библиотекарите се сблъскват с трудното решение за това кои свитъци да продължат да копират при недостиг на папирус и кои не. При набезите си, няколко чужди императори отнасят много от произведенията на библиотеката като военна плячка из други части на света. Възможно е религиозните лидери, обиждайки се от съдържанието на някои текстове, да са ги унищожили, въпреки че повечето историци смятат, че този фактор е силно преувеличен. (Особено около 17-ти век, когато става модерно учените да се противопоставят на невежеството и заблудите, представяни в различни религиозни групи, като техен враг номер 1 бяха католиците. В резултат на това се появят много митове, като например този, че средновековните християни са смятали, че земята е плоска и подобни неща, които като цяло са имали за цел да представят религиозните хора през историята като безумствени тълпи, които горят книги и отхвърлят науката във всеки удобен момент, въпреки че това напълно противоречи на действителността, която виждаме от документираните доказателства.)

 
 
Коментарите са изключени

Как работи кръвта и защо има различни кръвни групи

| от |

Нека да започнем от най-елементарното, за да сме сигурни, че всички имаме основата.

Има няколко различни вида кръв. В тях се съдържат няколко различни типа клетки и безброй молекули, които дават на телата ни нужните хранителни вещества, за да работят ефективно. Двата основни типа клетки в кръвта са червените и белите кръвни клетки. Червените кръвни клетки съставляват близо 45% от обема на кръвта ни, а белите кръвни клетки съставляват по-малко от 1%. Останалата течност във вените ни е известна като кръвна плазма. Тя е около 55% от обема на кръвта ни.

Преди да видим какво точно правят всички тези течности, нека да разгледаме набързо откъде идват. За да не навлизаме в излишни подробности, ще кажем, че почти всичко, което влиза във вените ни, идва от храносмилателната система, от белите дробове или от костния мозък.

Charta ex qva figvram parare convenit, illi qvae nervorvm seriem exprimit appendendam, 1543.

Можем да гледаме на храносмилателната ни система като система, която е отделна от останалата част на тялото ни, просто се намира вътре в него. Всичко, което слагаме в уста, трябва да бъде разградено от тази система и след това да премине през нея, за да влезе в кръвта ни. Повечето хранителни вещества достигат кръвта по този начин. Затова и твърдението „ти си това, което ядеш“ всъщност е доста вярно. Друг начин нещата да влязат в кръвоносната ни система е през малките капиляри в дробовете ни. През повечето време искаме единствено да приемаме кислород и да изхвърляме въглероден диоксид, които се прехвърляме от кръвта също по този начин.

И накрая, червените кръвни клетки и повечето бели кръвни клетки се създават предимно от костния мозък в големите кости. Производството на червени кръвни клетки се контролира от хормон, наречен еритропоетин. Това е същият хормон, който Ланс Армстронг взима преди състезанията си и за който беше обвинен в приемане на допинг.

Наличието и производството на бели кръвни клетки пък се контролира от сложни механизми в имунната система.

Humanrbc1000x

Има 8 основни вида кръв, разделени в 4 групи. Групите са A, B, AB и О. Те се групират с оглед на присъствието или отсъствието на нещо, известно като антиген. Антигените са вещества в кръвта, които карат имунната ни система да създава антитела. След това тези антитела убиват всичко, което имунната система смята за заплаха. Специфичните антигени, които създават различните кръвни групи, се намират на повърхността на червените кръвни клетки и са известни като тип А и тип В. Те се разделят допълнително чрез наличието на друг тип антиген, известен като rH фактор. Ако имате този rH антиген, се смята, че кръвната ви група е положителна, ако не – счита се, че е отрицателна. Някой, който има антигени от тип А и rH фактор, се счита, че има кръв от тип А+. Ако имате и двата вида антигени, но нямате rH фактор, имате кръв тип AB -. Ако нямате А или В антигени, тогава сте тип O.

Това има значение поради антителата, които имунната ни система създава. Някой с кръв тип А ще има антитела за тип В, а някой с тип В ще има антитела за тип А. Тип О има антитела както за А, така и за В. Ако дадете кръв от тип В на някой с тип А, техните антителата биха атакували червените кръвни клетки тип А, причинявайки редица странични ефекти, включително смърт.

Сега, когато знаем какви са различните видове кръв, нека разгледаме нещата вътре в самата нея.

Червените кръвни клетки са това, което разнасят кислорода в цялото ни тяло и помагат за изнасянето на въглероден диоксид далеч от клетките ни. Те са направени от протеин, известен като хемоглобин. Именно този хемоглобин прави червените кръвни клетки червени и големият брой от тях придава на кръвта ни съответно червения й цвят. Тук е моментът да отбележим и че обеднената на кислород (деоксигенирана) кръв не става синя.

Хемоглобинът съдържа големи количества желязо – кислородът се свързва именно с него. Клетките създават водородни атоми, които причиняват по-ниско от нормалното ниво на pH. Когато хемоглобинът се достави до клетки, които се нуждаят от кислород, ниското pH ще доведе до освобождаване на желязото от кислородната молекула и нашата клетка сега вече разполага с целия кислород, който и е необходим да метаболира както трябва.

Червените кръвни клетки също помагат за пренасянето на около 14% от произведените въглероден диоксид и водородни атоми далеч от клетките и обратно към белите дробове. Останалите 86% се транспортират в кръвта като бикарбонат (HCO3–). Детайлите защо и как става това са си цяла лекция по химия.

Другият тип клетки в кръвта ни са белите кръвни клетки. Известни като левкоцити, тези клетки са част от имунната ни система и спомагат за защита на организма от инфекции. Има 5 основни вида бели кръвни клетки, от които има приблизително 4-10 хиляди на микролитър кръв. Ако това число се увеличи, вероятно имаме инфекция, с която тялото ни се опитва да се бори.

Петте вида са: неутрофили, лимфоцити, еозинофили, базофили и моноцити. Всеки тип играе различна роля спрямо вида на инфекцията, с която тялото ни се опитва да се бори. Например, неутрофилите убиват бактериите като ги поглъщат (това се нарича фагоцитоза). Затова ако имаме бактериална инфекция, процентът на неутрофили в кръвта ни ще бъде повишен. Така че, когато лекар ни вземе кръвна проба, за да разбере какво не ни е наред, тези нива на белите кръвни клетки ще помогнат да ни бъде поставена диагноза.

Последната част от кръвта се нарича плазма. Това съставлява по-голямата част от обема на кръвта ни. Около 90% от плазмата е просто вода, 8% е протеини, като албумин, който помага да се придвижват молекули като калций и разни лекарства през кръвта ни, антитела, които помагат при инфекция, и фибриноген и др., които помагат за съсирването на кръвта. Останалите 2% от плазмата съдържа хормони като инсулин, електролити като натрий и калий и хранителни вещества като захари и витамини.

Сега, след когато знаем какво има в кръвта ни и по принцип как работи кръвта, едно последно парченце информация – как да измием петна от кръв. Ако са по дрехите ни, просто трябва да ги накиснем в 1 литър топла вода с 2 чаени лъжички прах за пране и 1 супена лъжица амоняк за около 15 минути. След това изваждаме дрехата и я перем нормално. Важно е да не я  изсушаваме, докато петното не изчезне напълно.

 
 
Коментарите са изключени

Слоновете наистина помнят много

| от |

Очевидно е невъзможно да се докаже, че слоновете никога не забравят нищо – и изглежда е много вероятно, че всъщност забравят – но проучванията показват, че слоновете наистина имат изключително дълготрайни спомени за определени неща.

Например, през 1999 г. една слоница на име Джени, която живее в Дома за слоновете в Хоенвалд, Тенеси, вижда друг слон на име Шърли, който току-що е дошъл в Дома, и моментално се развълнува и притесни. След като прекараха малко време заедно, Ширли също се развълнува. Основателят на Дома, Карол Бъкли, описва ситуацията като „емоционално събиране“ между „двама видимо стари приятели“. Двата слона започнаха да се сприятеляват и Бъкли казва, че никога не е била свидетел на нещо толкова страстно, което не е агресия.

Оказва се, че двата слона наистина са стари приятели – те са били за няколко години в цирка Carson & Barnes. Последната им среща обаче е преди 23 години.

Тази впечатляваща сила на припомняне, независимо дали става въпрос за помнене на лица или събития, които се случват в природата, е смятана за значителна част от начина, по който слоновете оцеляват. Те обикновено живеят до 80 години, когато са сред природата, и образуват семейни структури, оглавявани от женска. Тя обикновено е някоя от най-старите женски слонове в стадото и се смята, че има най-добрата памет, въпреки че може просто да е най-опитната.

Как обаче тази дълга памет помага на слоновете? Едно проучване на университета в Съсекс показа, че когато са изправени пред нещо непознато, стадото слоновете, чиято предводителка е на 55 години, са по-склонни да се сгушат в отбранителна позиция, отколкото слонове с предводителка на 35 години. По-възрастните слонове най-вероятно са имали вече опит със заплахата, която сега се представя пред стадото, и си спомнят какво трябва да се направи, за да предупредят непознатия да не се занимава с тях или да се защитят.

През 1993 г. изследователите изследват три стада слонове в националния парк на Танзания, Тарангир, по време на особено силна суша. Две от стадата напуснаха парка, когато ресурсите им свършват – всяко от стадата имаше матриарх на възраст между 38 и 45 години. Стадото, което остава в парка, беше предвождано от слоница на  на 33 години. От шестнадесетте малки, които загиват по време на сушата десет бяха в третата група с по-млада главатарка. Знаеше се, че в района е имало още една подобна суша през 1958-1961 г., което означава, че двете по-стари главатарки по това време са били най-малко на 5 години и вероятно си спомнят събитието и съответно знаят къде да отидат, когато обичайните източници на храна и вода спрат, докато по-младата слоница не беше достатъчно възрастна, за да си помни такива неща и не знаеше къде да отиде.

Учените не са успели да определят точно колко е умен един слон, но успяват да измерят неговото EQ или коефициент на енцефализация. Това определя размера на мозъка на животното спрямо размера, който учените биха предположили, че има животно с такъв размер. Слоновете имат един от най-големите мозъци – средно по 10,5 килограма на фона на човешкия, който е 3 килограма. Въпреки това, хората обикновено имат EQ около 7, докато на слоновете то е около 1,88. За сравнение, шимпанзетата обикновено имат около 2,5 EQ, а прасетата са с нисък резултат – 0.27. Спрямо този метод, слоновете се нареждат сред най-умните същества в животинското царство.

Слоновете също така присъстват сред изключителен кръг от животни, който разпознава отраженията си в огледало. Освен това, зоната в мозъка им, която отговаря за обонянието, е особено активна (все пак, с тези големи носове…). Ползвайки само обонянието си, според тестовете, слоновете могат да разпознаят до тридесет свои роднини само въз основа на аромата на урината им, независимо от времето, което е минало от последното им виждане, или в този случай, е помирисал тялото им. Слоновете също така проявяват признаци на скръб, когато се натъкнат на трупа или на костите на починал роднина. В едно проучване учените дават редица предмети на семейство слонове – те реагират най-силно, когато им се дават костите и бивниците на техен починал роднина.

Миризмата и лика на членовете на семейството и местата за хранене са най-забележителните неща, които слонът сякаш си спомня, сред останалите умения за оцеляване. И е ясно, че спомените му могат да се простират в продължение на десетилетия, подпомагайки способността му да оцелява през сравнително дългия си живот. Така че можем да кажем, че слонът „никога не забравя“ не е преувеличение.

 
 
Коментарите са изключени

Как всъщност изчезва птицата додо

| от |

Додото, или Raphus cucullatus, както е официалното му латинско име, е изчезнал вид нелетяща птица, която е живяла основно на малкия остров Мавриций, преди за съжаление да изчезне. Но достатъчно глупости от Discovery Channel – четете този текст, за да разберете как тази нелепа птица изчезва. И отговорът е, всъщност, малко сложен.

Обикновено се смята, че додото изчезва, защото холандските моряци изяждат всеки екземпляр от него, след като установяват, че птицата е невероятно лесна за хващане поради факта, че не се страхува от хората (защо не се е страхувала от същество пъти по-голямо от нея си остава загадка). До голяма степен това е доста точно твърдение. Отбелязва се, че след като пристигат и се заселват на острова през 1598 г., популацията на птици додо бързо намалява, а много различни източници потвърждават, че додото наистина е било честа и лесна закуска за много моряци, тъй като тромавата му походка и вече споменатата липса на страх от хората го правили доста лесно за хващане.

Въпреки това, в материал, публикуван от Оксфордския университет по естествена история, животните, които моряците са довели със себе си, са посочени като една от основните причини, поради които нашият нещастен пернат приятел вижда края си. Прасетата, кучетата и плъховете, които пристигат с моряците, започват да си падат малко повечко по яйцата на птицата –  това, съчетано с хора, които ги ловуват и ядат, нарушава деликатния природен баланс, на който додото се радва толкова дълго време. Така видът скоро става застрашен, а след това и избледнява от лицето на земята.

Jacob Cornelisz Banjaert, genaamd van Neck by Cornelis Ketel

Яков ван Нек

Точната дата, в която хората сме влезли в контакт с додото, все още не се знае. За холандските моряци, пътуващи с Яков ван Нек (един от първите хора, които описват животното), се твърди, че са първите хора, които са видели птицата – това се случва през 1598 г. Проблемът е, че португалските моряци обаче твърдят, че са виждали птицата десетилетия преди това – още през 1507 г.

Това е само един от многото факти за додото, които все още нямат ясен отговор. Например, датата, на която птицата официално изчезва, е толкова неизвестна, колкото и датата, на която е открита за първи път. Изследването на университета в Оксфорд по-горе твърди, че до 1680 г. додото вече е изчезнало – факт, който е потвърден в много други източници. И въпреки това някои учени, които изследват последните сведения за птицата, предполагат, че истинската дата е 10 години по-късно. От друга страна, както е отбелязано в книгата „Lost Land of the Dodo: The Ecological History of Mauritius, Réunion and Rodrigues“ – един от най-важните текстове за птицата и нейния край – последното, общоприето, потвърдено виждане на живо додо се е случило години преди това, през 1662 г. Което значи, че има 30 години разлика, в която не сме сигурни какво са правили додотата, но се надяваме, че им е било приятно.

Edwards' Dodo

Смешното е, че въпреки че е едно от най-известните изчезнали животни на всички времена, заедно с мамута, никой всъщност не знае как точно е изглеждала птицата додо. Както се отбелязва в тази статия от Би Би Си, цели скелети на животното се срещат изключително рядко – един от последните е унищожен при пожар през 1755 г. Дори моделът в Природонаучния музей е съставен от скелети на различни екземпляри.

Въпреки това, на общоприетото изображение на додото – като птица с наднормено тегло и глупав поглед – вероятно е неправилен. При реконструкциите на наскоро намерени кости изглежда, че додото всъщност е било много по-бързо и пъргаво, отколкото художниците от миналото са смятали. Колкото и да е странно, стандартното изображение на додо с наднормено тегло произлиза чак от времето, когато са били забелязани за първи път, макар че има и изображения на по-тънки и стройни додота (включително тези, нарисувани от Яков ван Нек, който е един от първите, който ги скицира); но те са доста по-малобройни от тези, на които додо изглеждат, че са живели на диета от бучки масло и бекон. Навярно имам конкретна причина, но както и всичко останало, свързано с додото, никой не е точно сигурен каква е тя.

Никой не е точно сигурен в нищо около додото, дори самата дума „додо“ има оспорван произход. Трите основни теории са или холандската дума „dodoor“, или португалската дума „duodo“, или холандската дума „dodaars“, което грубо се превежда като „възел-задник“. Останалите две думи се превеждат съответно като „ленив“ и „глупав“.

 
 
Коментарите са изключени