shareit

Елен Сегара: Да сбъднеш детската си мечта

| от |

През 70-те години на миналия век песните на Жо Дасeн са на челните места в хит парадите на Франция и извън страната. Почитателките му са многобройни и сред тях е малката Елен Сeгара, която днес сбъдна мечтата си и изпя в дует с него най-ярките му хитове – дуетите са виртуални, но всичко в живота ѝ я насочва към този албум. Заглавието му е „Ако не съществуваше“ по едноименната песен на Жо Дасен. Проектът предизвика огромен интерес във Франция с появата си в началото на октомври и в момента е на 4-та позиция в класацията за албуми на страната.

Връщайки се към детските си спомени френската певица Елен Сегара споделя „Толкова момиченца са писали на техните идоли – любими певци и певици, аз бях една от тях, закачвах плакатите на любимците си по стените на моята стая, използвах портативния си грамофон, за да слушам пак и пак популярните за момента шлагери и мечтаех. Мечтаех за срещи с певците, на които се възхищавах. На 6 години написах писмо до Жо, неговата нежност, скромност и всичко, което се излъчваше от него, вълнуваше детското ми сърце. Написах му, че имам желание да се запозная с него и да пея с него, по онова време аз дори не си представях пеенето като професия.“ Тази тайна мечта е разбита, когато 3 години по-късно връщайки се от детски лагер, Елен научава, че Жо е починал. На 20 август 1980 година инфаркт покосява Жо Дасен по време на ваканция в Таити, тогава бъдещата певица Елен Сегара е едва на 9 години.

joedassinmarseille

Объркан и труден е пътя към славата на певицата, тя расте във фермата на дядо си, семейството е пъстро, баща ѝ е с италиански корени, а майка ѝ е арменка. Разводът на родителите травмира малката Елен, която вече мечтае да стане певица. На 14 години напуска дома и училището и започва да работи в пиано барове на Френската Ривиера. „На 15 години започнах да живея от музиката, появявах се на различни никому неизвестни места, концертирах по малко къде ли не. Една вечер, когато бях на 17 някакъв мъж се приближи до мен и ми заговори за бъдещето. Той сподели с мен колко е развълнуван и ме насърчи да опитам късмета сив Париж. Този мъж се казваше Клод Льо Мел, авторът на най-успешните хитове на Жо. Дните минаваха, аз продължих да пея и реших да отида в столицата“ – пише Елен за новия си виртуален албум с любимия ѝ певец Жо Дасѐн.

Елен Сегара издава първия си сингъл през 1993г., но не постига очаквания успех. След прослушвания в различни студия певицата среща продуцента Орландо Джильоти, който е брат на Далида. Впечатлен от гласа на Елен той започва да работи с нея. През 1997г. певицата получава ролята на Есмералда в мюзикъла „Нотр-Дам де Пари“. По време на едно музикално предаване случайно среща зад кулисите Жюлиен – малкият син на Жо Дасен, с когото пътищата им постоянно се пресичат. Когато става на 30г., заминава да пее в Таити, където си спомня отново за онова детско писмо, което пише на Жо.

Après douze ans de carrière, Hélène Segara livre au public un album sur le thème du voyage. A découvrir sur scène mercredi, au Vinci, à Tours.

 През септември 2012 Джонатан и Жюлиен Дасен се свързват с Елен и ѝ предлагат един рискован проект. Те искат да запишат цял албум с виртуални дуети между нея и Жо, според тях тя е женското съответствие на баща им. Предизвикателството е много голямо, както и емоционалното натоварване – трябват ѝ 3 месеца, за да се реши на поканата от синовете на Жо Дасѐн да запише албума. Резултата е налице година по-късно след месеци упорит труд, за да се направи точния избор, да се открие верния тон, да се огледа във вселената на Жо и да я свърже с нейната, да пее в неговата тоналност, да съедини нейните думи до неговите, за да бъдат дуетите съвсем реални. След много екипна работа в студиото в чудесна и същевременно особена атмосфера Елен Сегара пее в дует с Жо Дасен – точно 36 години след нейното писмо и на възрастта, на която той ни напуска. „Този проект предизвика в мен много съмнения, страхове, радост и смях, но беше изпълнен с любов, живот и надежда и покрай него ние разбираме, че Жо Дасен ще остане вечен.“ – пише Елен Сегара.

 
 
Коментарите са изключени

Японският самурай, който изненада дори смъртта

| от |

Японската история може да се похвали с редица пълководци и още повече героизъм. История за непобедимите бойци, оповаващи се на изкуството на войната и етиката. Може да откриете редица имена, Япония е доста богата в това отношение, но трудно бихте могли да срещнете самурай, който напуска победоносно бойното поле и се ориентира към дипломацията и политиката. Историята на Хонда Хейхачиро е точно такава. Воденето на битки успява да го превърне в един от четирите райски генерала на Токугава.

Макар и войните да не били толкова чести, самураят, който по-късно ще бъде прекръстен на Тадакатсу – съчетание на думите тада или „просто“ и катсу означаващ „победи“ – този самурай винаги е бил известен с това, че никога не се връща ранен от бойното поле. Възможно е това да е малко преувеличено от японските историци, но според архивите, името му се е използвало с огромно страхопочитание сред враговете му. По време на своята военна кариера, Хонда Тадакатсу е спряган за самурай на самураите, както и най-добрият самурай на изток. И ако това не е достатъчно за изковаване на легендарното му име, мнозина казват, че той многократно успява да изненада дори смъртта.

Armor_of_Honda_Tadakatsu

Снимка: By Unknown – 家康忠勝両公三百年祭事務所編『家康忠勝両公三百年祭紀要』家康忠勝両公三百年祭事務所、1915年。National Diet Library Digital Collections: Persistent ID 1907077, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=73452024

Нито един самурай не получава такива похвали, ако зад гърба си няма подобни подвизи. Хонда Тадакатсу може да се похвали със зрелищни участия в битките за Окехазама, Анегава, Микатагахара, Нагасхино, Комаки Нагакуте и още много други. Един от върховете на кариерата му е момента, когато е преследван от войниците на Тойотоми. По време на това преследване Хонда заповядва на 30 от неговите бойци да заемат бойни позиции и смело предизвиква нападащите го сили. По изчисления в този момент противникът го превъзхожда в битка 50-60 към 1. Когато Тойотоми вижда как самураите се подготвят за нападение, отказва да ги нападне и забранява битката да се проведе.

Хонда винаги използвал черна ризница и впечатляващи еленски рога. Дръзката бойна украса има две особени приложения. Първото е, че така мнозинамогат да го забележат на бойното поле и съответно създава необходимият страх в противника, а втората причина е свързана с уважението към елените. Историята с елена е също достойна за уважение. По време на битката за Окехазама, Хонда трябва да се завърне в замъка. Предният ден се изсипват сериозен порой и всички пътища са наводнени. Докато търси начин за преминаване, 19-годишният младеж вижда как елен преминава от конкретна точка на реката и успява да мине от другата страна. Хонда смята, че това е знак от природата и по тази причина решава да уважи жеста на животното и поставя рогата на своя боен шлем.

Като уважаван опонент на бойното поле, този самурай продължава да се сражава и след 50-те години. Когато се води битката за Секигахара, той пристига на бойното поле с още 500 самурая. Дори и на 57-годишна възраст, той продължавал да изпитва нужда да завърши своя самурайски дълг.
Враговете му се надявали, че най-накрая ще могат да победят легендата. Стрелците се ориентирали към него и пуснали цял облак, но за тяхно голямо нещастие успели да поразят коня му, но не и него. Спирайки за миг, за да почете коня си, самураят продължил смело битката напред. Освен добре познатия катана, Хонда използвал и копие, чието име било Тонбо-Гири или Драконов бръснач. Според легендата дори дракон щял да бъде срязан на две, ако докосне върха на копието.

Според архивите, самураят е участвал в приблизително 55 битки и си е тръгвал от бойното поле без нито една рана. Неговият край може да бъде смятан за странен. Самураят сече дърва в гората, когато се наранява сам. Осъзнавайки, че е на възраст, не търси помощ и решава, че е време да приключи живота си. И така на 63-годишна възраст умира от своето собствено острие, забранявайки на някой друг да се окичи с тази слава.
Хонда Тадакатсу е историческа личност с особено присъствие в японския фолклор, някои анимета и дори видео игри. Там най-често се изобразява качен на верния си кон и носещ своето дълго копие. Също така се смята и за един от феодалите, които успешно управляват земите си и се справят отлично с дипломацията и политиката по това време.

Honda_Tadakatu

Снимка: By 不明。 unknown – 良玄寺所蔵品。現在は千葉県立中央博物館大多喜城分館にある。, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3397023

Някога Хераклит е казал, че цивилизацията се движи от изток на запад и най-вероятно думите му могат да бъдат истина, особено след като обърнем внимание на битката за Нагашино. Точно там Хонда командва мускетите и създава перфектна бойна стратегия за новото далекобойно оръжие. Първите стрелкови оръжия са изключително трудни и некачествени за употреба. Хонда нарежда на своите бойци да се разделят по тройки. Един стреля, втори почиства дулото, а трети зарежда. Безкрайният цикъл дава невероятен резултат – всички стрелят без никаква пауза и съответно това се превръща в невероятна и ефективна стратегия. Армията на Такеда не е особено очарована, но във войната винаги ще има победители и губещи.

 
 
Коментарите са изключени

Изгарянето на книги – една човешка жестокост на хиляди години

| от |

Едно от най-ранните споменавания за умишленото горене на книга идва от Библията (Йеремия 36), в която Йоаким, царят на Юда и Ерусалим, изгаря един от свитъците на Йеремия. Това се случва през VII в. пр. н. е. Йеремия диктува на Барух, който записва на свитък и след това четеше в Господния храм. Речта беше опит да се убедят хората да се извърнат от нечестивите си пътища и да приемат Господа. Когато кралят чува за свитъка обаче:

Беше деветият месец и царят седеше в зимния апартамент, a в огнището пред него гореше огън. Всеки път, когато Йехуди прочетеше три или четири колони на свитъка, царят ги отрязваше с писарски нож и ги хвърляше в огнището, докато целият свитък не беше изгорен в огъня. Царят и всичките му придружители, които чуха тези думи, не показваха страх, нито разкъсваха дрехите си. Въпреки че Елтанан, Делая и Гемария призоваха царя да не изгаря свитъка, той не ги послуша. Вместо това заповяда на Йерахмеил, неговия син, Серея, син на Ариелов и на Шелемия, син на Абдеил, да арестуват писаря Барух и пророка Йеремия.

В отговор Господ каза на Йеремия да издиктува отново същите думи и така е създаден нов свитък.

Killing the Scholars, Burning the Books

Едно друго, също отдавнашно, но доста по-масово изгаряне на книги идва от правителството на Китай и се случва около 213 г. пр. н. е. Тогава се изгарят много книги, но главно такива на Конфуций – почти всяко копие на книгите му и свързаните с тях произведения, с изключение на едно копие от всяко, което се съхранява в Китайската държавна библиотека, така че информацията все пак да не бъде загубена. Причината за горенето е, че те просто съдържат опасно за обществото знание.

Предполага се, че заедно с изгарянето е имало и лов на конфуцианци в опит да се укрепне династията Цин. Вероятно книгите са счетени за неподходящи за обществеността поради изложените в тях политически и социални промени.

Император Цин Шъхуан дори стигна дотам да погребе живи много от учените, чиито книги изгаря, така че знанията им да не се появят отново. Това заличаване на знания в крайна сметка се оказва малко прекалено ефективно, защото когато столицата е нападната през 207 г. пр. н. е., голяма част от имперската библиотека е унищожена при пожар, което съответно води до страхотна загуба на информация и открития, включително и за историята на региона на днешен Китай.

William Tyndale

Уилям Тиндъл 

Самата Библия също е книга, която често е била изгаряна. Когато Уилям Тиндъл прави първия английски превод на Библията през 1526 г. и започва да разпространява копия от нея в цяла Англия, това разгневява лондонския епископ и той започва да издирва новите Библии и да ги унищожава. Скоро останали само две, а самият Тиндъл е изгорен на клада през 1536г.

На пръв поглед основният проблем, който има католическата църква с книгата, е, че на места преводът е неправилен, защото някои по-тънки значения се губят. Затова католическите служители вярват, че преводът на Тиндъл насърчава „еретичните“ и „антидуховните“ идеали. Разбира се, много по-сериозен проблем е, че на английски Библията вече е достъпна до обикновените хора, които (стига да са грамотни) няма да имат нужда църквата да им тълкува писанията. Наскоро църквата имаше подобен проблем, когато текста „95 тезиса или диспут относно силата и ефективността на индулгенциите“ на Мартин Лутер беше преведен от латински и прочетен пред обществото, вместо да остане само за вътрешноцърковна консумация.

Bundesarchiv Bild 102-14597, Berlin, Opernplatz, Bücherverbrennung

Едно от най-големите изгаряния на книги се случва малко преди Втората световна война. На 10 май 1933 г. над 25 000 книги са изгорени от привържениците на нацистите, естествено с цел да създадат „чиста“ Германия, като се уверят, че „изкуството и културата“ следват целите на нацистката партия. Изгарянията се провеждат из цяла Германия и до голяма степен са водени от студенти. Малко над 30 германски университетски града взимат участие в „Действията срещу негерманския дух“, изгаряйки книги на Ърнест Хемингуей и Хелън Келър, наред с други.

Може би един от по-ироничните и пророчески случаи на изгорените книги са тези на Хайнрих Хайне, който е автор на сентенцията: „Където се горят книги, скоро ще се горят и човешки същества“. Неговото изказване е доказано не само при нацистите Германия, но и в много други случаи преди това.

Днес изгарянето на книги все още е плашещо популярен начин да се покаже неприязън към определен текст, който може да засегне дори простата фантастика. Книгите за Хари Потър са честа цел за цензура, тъй като те изглежда учат малките деца как да превърнат хората в порове и да следват дявола…

Има поне шест по-мащабни изгаряния на Хари Потър в Съединените щати. Двама пастори в Мичиган, например, Т. Търнър-старши и Т. Търнър-младши, виждат как малко момиче се „опитва да изпълни магическо заклинание“ и това явно прелива чашата. Около 50 души се събират да ги гледат как горят книга на Потър пред църквата си през август 2003 г. По-младият Търнър признава, че никога не е чел книгите, което може би не изненадва никого.

От друга страна пък, някои хора обичат да вземат библийте от хотелските стаи и да ги горят, но с идеята, че те просто ще бъдат подменени с нови и по този начин печатарите на библии ще спечелят.

И всъщност това е доста интересен момент от изгарянето на книги в модерните времена – изгарянето на книгата всъщност не спира обществото да има достъп до съдържанието й, поне в развитите райони на света, а често води до отпечатването на повече копия от нея, най-малкото защото хората, които ги изгарят, трябва да отидат да купят копие, за да участват в изгарянето… Още повече, когато се прави в по-голям мащаб и горенето стигне до медиите, това предизвиква любопитство на други хора към самата книга.

Както Джордж Р. Р. Мартин казва: „Когато отрежете езика на някого, не доказвате, че е лъжец, а само показвате на света, че се страхувате какво може да каже“.

Joseph Brodsky 1988

Ще завършим с още един цитат – на прочутия руски есеист, поет и носител на Нобелова награда за литература, Йосиф Александрович Бродски, който между другото е изгонен от Съветския съюз през 1972 г. след като години наред е в конфликт с главните на държавата, а в един момент е обявен за „социален паразит“, тъй като писането на поезия не се счита от комунистическият режим за добър начин за принос към обществото. Затова той е заточен в арктическия регион Архангелск, където е бил подложен на тежък труд за известно време, преди присъдата му да бъде отменена след 18 месеца. Неговото мнение за изгарянето на книги:

Има по-тежки престъпления от изгарянето на книги. Един от тях е да не ги четем.

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Да създадеш Pink Floyd и да се оттеглиш – блясъкът и лудостта на Сид Барет

| от Тодор Ковачев |

През пролетта на 1967 г. Pink Floyd вече се оформяли като лидери на психеделичния рок – непознат жанр, който скоростно си проправял път към популярната култура.

Фронтмен и основен композитор и текстописец на бандата бил странникът с безкрайно богат вътрешен свят Сид Барет, а оригиналната формация включвала още басиста Роджър Уотърс, барабаниста Ник Мейсън и клавириста Ричард Райт.

Хипнотизиращият дебютен сингъл на четворката Arnold Layne ги изстрелял в топ 20 на Великобритания, а концертите им били единствено по рода си изживяване с иновативна употреба на квадрофонична звукова система за обемен звук, заслепяващи светлинни ефекти и дори машина за мехури.

В онзи период творческата енергия на бандата се дължала на изобретателността на нейния фронтмен, добил култов статут с опияняващия глас, оригиналния китарен звук с богато внедрени китарни ефекти, и разбира се, с текстовете на песните. Тези загадъчни текстове, пропити с мистицизъм, с влияния от Шекспир до Едуард Лиър, и едновременно с това с прозираща неподправена детска наивност, повеждали слушателите към неизследвани до момента музикални територии.

gettyimages-593325439-594x594

Веднага си проличавало, че Сид Барет е човек, изпреварил времето си, но за съжаление днес той е запомнен не само като пионер на психеделичния рок и основател на легендарните Pink Floyd. Запомнен е и с потъването в тихата лудост и тоталното отцепничество през последните 30 години от своя живот, с усамотяването в градината и тихия си квартал, със загубата на интерес към музиката.

Сид бил второто най-малко от общо пет деца в своето уважавано семейство от средната класа. Неговият баща д-р Артър Макс Барет бил известен патолог, но Сид рано се насочил към изкуството и се захванал с рисуване и с актьорство в училищния състав. Запалил се и по емблематичния за бийт поколението роман „По пътя“ на Джак Керуак.

Същите увлечения, които го повели към великите му музикални търсения, за съжаление белязали и пропадането му към пълно усамотение и отделяне от останалите от Pink Floyd.

През 1965 г., тъкмо когато четворката намирала своя музикален стил, Барет вече бил открил стимулиращите ефекти на синтетичния наркотик LSD.

gettyimages-85510803-594x594

Употребата на еуфористични вещества била сред главните причини за промяната в насоката на групата. Pink Floyd (название, спонтанно измислено от Барет като комбинация от имената на двама блус музиканти, Пинк Андерсън и Флойд Каунсъл) постепенно се отдалечавали от свиренето на кавър версии на R&B песни, които още безброй много прохождащи групи имитирали. Експериментирането с непознати звуци и съчетаването им с текстовете на Барет (произлезли сякаш от безконечни алтернативни пространства под влиянието на LSD) бързо спечелило вниманието на публиката и на звукозаписните компании.

Но точно когато Pink Floyd били представяни като следващото голямо явление на британския рок, Сид Барет загубил крехката си връзка с реалността под влиянието на наркотиците.

Неговият стар приятел Дейвид Гилмор, който впоследствие го заменил в Pink Floyd, за да се превърне на свой ред в легенда от най-славните времена на групата, ясно забелязал „изключването“ на Сид. През май 1967 г., по време на записите на втория сингъл на бандата See Emily Play, Гилмор се отбил в студиото и заварил странна гледка.

“Сид изобщо не осъзнаваше, че съм там и просто гледаше с празен поглед. По-късно се научих да разпознавам този поглед много добре, но именно в онзи момент нещата се промениха. Беше шок, той беше различен човек”.

gettyimages-92951667-594x594

Покрай постоянните тревоги за здравето на техния приятел и творчески лидер, Pink Floyd всъщност процъфтявали, а See Emily Play станала по-голям хит и от Arnold Layne и стигнала номер 6 в британските класации. А Барет вече бил написал редица брилянтни песни за дебютния албум The Piper at the Gates of Dawn. Ту абсурдни, ту стъписващо задълбочени и интроспективни, текстовете му не спирали да поразяват, докато той самият потъвал безвъзвратно в собствения си вътрешен свят.

Скоро след като албумът изникнал по рафтовете на музикалните магазини в началото на август 1967 г., състоянието на Барет започнало да причинява непреодолими главоболия на другите от бандата. Pink Floyd трябвало да откажат участието си на Националния фестивал по джаз и блус поради „нервно изтощение“ на фронтмена.

През есента Floyd поели на първото си американско турне, но публичните появи на Барет представлявали огромен проблем. По време на концерт в Сан Франциско той просто стоял на сцената и разстройвал струните на китарата си. В няколко телевизионни участия единствено се взирал кататонично във водещите. Притеснени, мениджърите на групата прекратили турнето, за да избегнат повече срамни случки. В същия период от Барет се очаквало и да напише по-успешен следващ сингъл от See Emily Play.

gettyimages-74798482-594x594

Scream Thy Last Scream и Vegetable Man били счетени за твърде мрачни, за да бъдат издадени като сингли и в крайна сметка Apples and Oranges била избрана в средата на ноември, но не била толкова запомняща се като предните песни и не стигнала до чартовете.

Горе-долу по това време Pink Floyd поели на турне из Великобритания, но Сид Барет продължавал да внася напрежение, като дори отказвал да излезе от буса на групата или си тръгвал преди началото на концертите. След един провален коледен концерт, бандата се свързала с Дейвид Гилмор, който тогава бил фронтмен на друга група, Joker’s Wild.

Китаристът и певец получил предложението да стане пети член на Pink Floyd. Надеждите на останалите, че случващото се с Барет ще е просто фаза, която ще премине, оставали напразни и те трябвало да взимат радикални решения.

Първоначално искали да задържат Сид в бандата и той единствено да пише песните, без да бъде част от активния концертен живот. Но и това нямало как да сработи. През март 1968 г. Барет вече бил изключен от групата, която създал и чийто уникален облик оформил.

В рамките на няколко години Pink Floyd, възпламенени от композициите на Роджър Уотърс и Дейвид Гилмор, се превърнали във величия на рок музиката с безпрецедентен статут и до днес. Предстояла им дълга и все толкова заплетена история на триумфи и конфликти – но вече без участието на Барет.

gettyimages-109767872-594x594

Самият Сид Барет започнал кратка самостоятелна кариера и издал два албума, но в началото на 70-те прекратил музикалните си занимания, завърнал се в родния Кеймбридж и там се отдал на другите си любими дейности, градинарство и рисуване.

Гилмор до последно продължил да свири заедно с него на някои от участията му след раздялата с Floyd, а после се грижел и полагащите се постъпления на бандата от авторски права да достигат до Барет (падали му се около 200 хил. долара годишно).

Докато бившият фронтмен водел своя отшелнически живот, групата написала своя девети студиен албум Wish You Were Here специално за него. По време на записите Барет изненадващо посетил студиото на Floyd и чул вдъхновената от живота му песен Shine On You Crazy Diamond.

Тогава 29-годишният Барет, напълнял, гологлав и с изцяло обръснати вежди, бил неузнаваем и първоначално останалите дори не го познали. С изключение на една съвсем кратка среща между него и Уотърс няколко години по-късно, това бил последният път, когато Сид Барет се срещнал с който и да е от Pink Floyd.

gettyimages-51156063-594x594

Пионерът на психеделичния рок продължил усамотението си, а през 2006 г. почина от рак на панкреаса. За феновете той ще остане нереализираният гений от златната епоха на рока и човекът, запалил искрата на Pink Floyd, само за да пропадне в бездната, сякаш издълбана от собствената му поглъщаща музика.

Такава се оказа странната съдба на Сид Барет – да вдъхнови за десетилетия напред може би най-великата банда в историята, но не и да изживее успеха й.

 
 
Коментарите са изключени

Драконовите закони, написани с човешка кръв вместо с мастило

| от |

В древна Гърция, тъй като законите в началото са били неписани, властните и богатите от горните прослойки на обществото често са ги тълкували и прилагали в своя полза. Както често се случва в такива случаи, този елит твърди, че законите са му дадени от Бога, следователно са свещени и трябва да се следват сляпо от всички членове на обществото… с изключение, разбира се, на самите тях.

В един момент обаче започва да се случва нещо донякъде ново в история на човечеството – редица хора започват да мислят малко по-логично по темата със законите и в крайна сметка организират протести срещу начина, по който големите на деня създават и тълкуват обществените правила. Така обикновените хора вече искат единна, написана и организирана правна система, която да бъде справедлива и практична за всяка социална класа.

По тази линия се появява и Дракон, първият законодател на Атин. Въпреки че Дракон не е първият човек, който написва пълна система от закони, той е първият демократичен законодател в известната ни история като трябва да имаме предвид, че той е и първият, който пише закони вследствие на огромно искане от страна на гражданите. Едновременно с това обаче инициирането и прилагането на такава легална система става на изключително висока цена за местните и в действителност работи в ущърб на същите, които искаха Дракон да напише правна система.

В наши дни, естествено, всички сме чували израза „Драконови закони“ и знаем за какво се отнася. През голяма част от историята този термин на много езици и в много страни е синоним на безочливост, строгост, бруталност и несъмнен терор. Какви обаче бяха драконовите закони и по-важното – защо вдъхват толкова страх?

Както вече споменахме, с тези закони са установен правен кодекс на древните атиняни, за които се твърди, че са създадени и въведени в обществото от Дракон около 621 г. пр. н.е. Дракон, един от най-видните тирани в древността, също живее строго и има доста отличия в професионален план, което го прави идеален законодател в очите на останалите атиняни. Въпреки че обикновено се счита за първи законодател в историята на Атина, в действителност преди него има още шестима мъже, които се занимават с институционализиране на закони и кодекси, но те са неписани.

Желанието на атиняните идват през 624 г. пр. н. е. и до 621 г. пр. н. е. Дракон вече предоставя цялостна и задълбочена правна система, изписана на плочи, за да бъде поставена пред всички в атинската агора. Вместо устните закони, които се прилагат и тълкуват произволно и са известни само на ограничен брой граждани от висшата социална класа, сега вече всички закони са публично написани и по този начин сега са известни на всички грамотни хора.

Attica 06-13 Athens 22 View from Acropolis Hill - Museum of Ancient Agora

Атинската агора

Тези закони, макар и принципно да са справедливи и приложими за всеки гражданин, независимо от потекло, социалната класа или богатството, се оказват изключително строги. Наказанията за незначителни престъпления са направо нелепо сурови. Например, кражбата на плод или спането на обществено място се наказват със смърт! Такива леките престъпления лесно биха могли също и да направят свободен гражданин в роб.

В резултат на това жестокостта на драконовите закони предизвикват много спорове и негодувания в различни кръгове на атинското общество. Дори според Аристотел тези закони изначално са били написани с човешка кръв, а не с мастило. Също така един от най-великите умове и философи на онова време, Плутарх от Атина, открито оспорва работата на Дракон и твърди, че законите му са дело на безумен човек. И така, Плутарх пише в „Животът на Солон“,

Говори се, че самият Дракон, когато го попитали защо е избрал за повечето престъпления наказанието да е смърт, отговаря, че смята, че тези по-леки престъпления напълно го заслужават, а за по-тежките престъпления не намерил по-голямо наказание.

Въпреки множеството си недостатъци и брутални наказания, Законите на Дракон са първите в известната ни история, които правят разлика между неволно убийство, обикновено наказванo с изгнание, и умишленo убийство, което пък се наказва директно със смърт.

Solon, the wise lawgiver of Athens

Солон

Този принос на Дракон към атинския закон и общество обаче не се задържа много дълго. Само 30 години по-късно повечето от Драконовите закони вече са премахнати и заменени успешно с поправките и законите на Солон. Солон, считан за баща на съвременното западно право, не успява да приеме пълно законодателство срещу политическото и моралното падение на времето му. И все пак той отървава атинското общество от мрачната и сурова „драконова епоха“ и повечето историци го смятат за човека, поставил основите на по-късно създадената „съвършена“ демокрация.

В крайна сметка историята на Дракон и неговите скандални драконовски закон ни дава много хубав повод за размисъл и ни учи на много политически уроци. Дракон, макар и предпочетен от мнозинството от съгражданите си, а не от „боговете“ като неговите предшественици, не успява да предостави справедлива за хората правна система. Вместо това той става известен с един от най-нечовешките и сурови правни кодекси, които света някога е виждал. И все пак от пепелта на този провал бавно се появи революционна система, която скоро ще постави основата на значителна част от съвременното право и политика в западния свят.

 
 
Коментарите са изключени