shareit

ЕК защити пред Лондон принципа на свободното движение в ЕС

| от |

p5-traineigo-a-20131124-870x591

Предложенията на британския премиер Дейвид Камерън за имиграцията бяха посрещнати с недоумение в Брюксел, а еврокомисарят за труда Ласло Андор заяви, че те може да донесат на Великобритания репутация на „лоша страна”.

Комисарят подчерта, че Камерън подвежда обществеността относно потенциалния прираст на българските и румънските имигранти след началото на 2014 година.

„Едностранната реторика въобще не помага, защото има риск да представи Великобритания като лоша страна. А ние не искаме това”, подчерта Андор.

От своя страна, европейският комисар за правосъдието Вивиан Рединг заяви, че свободата на движението в ЕС е принцип, който не може да бъде обект на преговори. Коментарът бе направен, след като британският премиер Дейвид Камерън написа в британски вестник, че възнамерява да предложи затягане на европейските закони за имиграцията, които да включват депортиране на бездомните, ограничаване правото на чужденците да получават социални помощи и нови правила за предотвратяване на „масов приток” на българи и румънци.

Предложените от Великобритания мерки за ограничаване на миграцията от европейските страни не трябва да нарушават нормите на Европейския съюз, заяви пред журналисти и ръководителят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу.

Освен това той направи и официално изявление.

„Британският премиер Камерън ми се обади вчера, за да ме информира за намеренията си по отношение на правото на свободно движение в ЕС. Използвах възможността да подчертая, че правото на свободно движение е фундаментален принцип на европейските договори и трябва да бъде спазвано”, заяви Барозу.

„Същевременно отчетох намерението на Обединеното кралство планираните мерки да са в духа на европейското законодателство. Комисията може да коментира този въпрос в детайли едва когато бъде получено законодателно предложение от Обединеното кралство.
Принципът на свободното движение е един от най-ценените от европейските граждани. Съществуват ясни доказателства за икономическите ползи от свободното движение. Запознати сме и с предизвикателствата, до които то може да доведе, особено за местните общности и сектора на услугите. Европейските правила предвиждат ясни мерки за предотвратяване на недобросъвестни действия. Само преди няколко дни, в понеделник, Европейската комисия представи комуникация, съдържаща план от пет точки точно в тази насока.

Това е всичко, което мога да кажа по въпроса за момента”, завърши Барозу.

В интервю за Financial Times Камерън заяви, че ако Консервативната партия остане на власт след изборите през 2015 г., тогава правителството ще инициира приемането на мерки за ограничаване на миграцията от страните в ЕС и преди всичко от Източна Европа и потенциалните нови членки на Евросъюза.

Предлаганите от Камерън мерки са насочени към понижаване броя на имигрантите от по-малко развитите страни в ЕС, които идват във Великобритания заради високите социални придобивки.

 
 
Коментарите са изключени

Изобретяването на прахосмукачката

| от |

В центъра на Мисури, на около 160 километра от Сейнт Луис и в непосредствена близост до прочутия Route 66, се намира малкото градче Сейнт Джеймс. Въпреки че в този град има само около четири хиляди души, той е горд с фабриката за прахосмукачки Tacony Corporation – гигантско съоръжение, което произвежда почистващи машини за 13 различни линии и марки.

Хората почистват жилищата си от хиляди години. Метлите в най-рудиментарната си и ръчно изработена форма са общото средство за избор за постигането на това от векове. Но всъщност едва през 1797 г., когато Леви Дикенсън я подобрява, тя започва да се произвежда масово. Според историята съпругата на Леви се оплаква често от крехкостта и неефективността на ръчно изработената си метла. Така Леви прави метла за нея от по-твърди растения и няколко години след това тя вече е в масово производство. Метла е приятна вещ , но не е особено ефективна. Трябва да има по-добър начин за почистване.

Hess carpet sweeper patent model

Моделът на Даниел Хес

През 1860 г., когато Съединените щати не са толкова съединени, а са на ръба на Гражданската война, един мъж от Уест Юниън, Айова, на име Даниел Хес, подава патент с номер 29 077 за вид устройство, което ще направи революция в почистващата индустрия. В патента пише:

Естеството на моето изобретение се състои в това да изтегля прах и мръсотия с помощта на въздух и да го изхвърлям във вода или някакъв нейн еквивалент.

Ето ви първата известна прахосмукачка. Разбира се, първоначално той я нарича „чистачка на килими“ и тази чистачка има доста големи проблеми. Плюс това, няма доказателства, че някога я е продавал или дори, че въобще е създал описаното в патента му нещо.

 През 1869 г. Айвс У. Макгафи от Чикаго, Илинойс, създава същото изобретение, но по-добро. В своя патент той пише така:

Натрупването на прах и мръсотия вкъщи е източник на голямо раздразнение за всички добри домакини, като голяма част от праха е толкова фин, че обикновеният процес на метене го пропуска, така че е трудно да го премахнете от стаята.

Той продължава да описва машина подобна на тази на Хес, но с две важни допълнения: ръчна манивела за създаване на мощност и това, че машината му седи изправена, като съвременните прахосмукачки. Затова много историци приписват на Макгафи изобретяването на прахосмукачката, вместо на Хес. Дори и с манивела обаче чистенето си остава трудна работа. Както пише в книгата „Vacuum Cleaner: A History“: „Колкото по-бърз човек завърти манивелата, толкова по-бързо се върти вентилаторът и създава по-голямо всмукване. Изискваше се много работа, но резултат беше малък, но все пак е по-добре от метенето.“

Макгафи се опита да продаде изобретението си, което кръщава „Вихър“, за 25 долара (днес 425 долара), но има малко клиенти.

През следващите 29 години „чистачката на килими“ не получава иновации. Едва през 1898 г., Джон С. Търман от Сейнт Луис подава патент за бензинов „пневматичен реставратор на килими“. Това устройство „изхвърля“ праха, като пръска килима със сгъстен въздух, след което го издуха в контейнер. Нямаше смучене, така че всъщност не е „прахосмукачка“. Изобретението му също така не е особено преносимо, а е по-скоро гигантско. Затова Търман не продава изобретението си, а го взима и предлага да чисти от врата на врата в района на Сейнт Луис за 4 долара на посещение (около 110 долара днес)

През 1901 г., Хърбърт Сесил Бут, английски строителен инженер, вижда демонстрация на американски изобретател, който показва подобна машина като на Търман. Когато Бут се обръща към господина и пита защо машината не засмуква, той бива навикан и му се обяснява, че никой не е успял да направи машина, която да засмува прах успешно.

Тогава Бут реши, че ще е първият. Ако може просто да обърне дизайна на Търман – от духане до смучене – може да се получи. Бут създаде „масивна прахосмукачка с бензинов двигател и дърпана от кон“ и получи няколко патента за нея през 1901 г. Той нарече смукателната си машина „Puffing Billy“. Бут също предлага услуга, която става толкова популярна, че британският флот му се обажда да го наеме за почистване на лондонския Кристъл Палас.

Изобретението на Бут работи добре, то не беше компактно и не беше предназначено за лична домашна употреба. Но през началото на 1900 г. в целия свят патенти са подадени представени от изобретатели, която искат да извлекат полза от тази иновация. Въпреки това, въпреки безброй добре образованите инженери и изобретатели, всъщност 60-годишният Джеймс Мъри Спангълър, портиер в универсален магазин и любител изобретател от Кантон, Охайо, изобретява първата компактна, готова прахосмукачка за домашна употреба.

 
 
Коментарите са изключени

Джеймс С. Джеймисън, който си купи малко момиченце и го даде на канибалите

Джон Джеймисън (1740 – 1823), първоначално е бил адвокат в Алоа, Шотландия, преди да основе своята популярна дестилерия, наречена на негово име, в Дъблин през 1780 г. Той се жени за Маргарет Хайг (1753–1815) през 1768 г., която е най-голямата дъщеря на Джон Хейг, известният дестилатор на уиски в Шотландия. Портрети на двойката от сър Хенри Райбърн са изложени в Националната галерия на Ирландия, а тя се радва на осем дъщери и осем сина, четирима от които ще продължат семейния бизнес, а един от тях ще стане баща на бащата на Джеймс С. Джеймисън.

Освен, че наследява бизнеса, Джеймс също така ще стане известен и с един малко труден за понасяне случай. Един ден той ще закупил 10-годишно робско момиче за цената на шест носни кърпички, за да може да гледа и да скицира как тя бива изядена от племе на канибали в Африка.

Schnitzler, Edward, Emin Pacha, par Carletti, BNF Gallica

Емин паша

Мехмед Емин паша (роден с името Исаак Едуард Шницер, но по-късно се покръства с името Едуард Карл Оскар Теодор Шницер) е лекар от Османската империя от немски и еврейски произход, натуралист и управител на египетската провинция Екватория в горната част на река Нил. Османската империя му дава титлата „паша“ през 1886 г. и следователно към него се обръщат с Емин паша.

През 1883 г. след въстанието на Мохамед Ахмад, с което е завзет Хартум, администрацията на Емин паша в Египет се оказва изолирана от външния свят. Провежда се експедицията за помощ на Емин от 1886 до 1889 г. Тя на практика е една от последните големи европейски експедиции във вътрешността на Африка през 19 век и е ръководена от Хенри Мортън Стенли. Става известна както заради амбицията си да пресече „най-мрачната част от Африка“, така и със смъртта на много от членовете си и гнездото от болести, която оставя след себе си.

Tippu Tip 1889

Типу Тип

Истинско име на Типу Тип (или Типу Тиб) е Хамад бин Мохамед бин Джума бин Раджаб ел Муржеби. Той е търговец на роби, търговец на слонова кост, изследовател, собственик на плантация и управител от арабско-занзибарски произход. Работил е за наследниците на султаните на Занзибар и продава роби за плантациите от карамфил на острова. Участва в голямата и доходоносна търговия със слонова кост като ръководи много търговски експедиции в Централна Африка и изгражда печеливши търговски постове дълбоко в този регион. Типу купува слонова кост от местни доставчици и я препродава в крайбрежните пристанища.

Advance Column of the Emin Pasha Relief Expedition 1890

Хенри М Стенли с офицери, Кайро, 1890 г. Отляво: д-р Томас Хейзъл Парк, Робърт Х. Нелсън, Хенри М. Стенли, Уилям Г. Стълби и Артур Дж. М. Джефсън

И така, Джеймисън и приятелите му, включително Типу Тип, се озовават на известната експедиция за помощ на Емин паша в сърцето на Африка през 1888 г. Тя, както казахме, е известна с това, че много хора губят живота си по време на пътуването и това включва Джеймисън , който ще умре от треска.

Емин паша в момента този момент се намира в Рибаруба (още известен и като Рибакиба) – важна спирка по маршрута на река Луалаба и маршрута на търговия със слонова кост и роби, която днес носи името Локанду и е град в Демократична република Конго.

Асад Фаран, сирийски преводач, които участва в експедицията, описва в писмена клетвена декларация случилото се, която по-късно Джеймисън ще оспори като клевета.

Фаран, който е преводач на Типу Тип, твърди, че Джеймисън му е споделил любопитство към практиката на канибализъм по тези земи. Фаран казва това на Типпу, който от своя страна разговаря с местните началници – заедно мъжете решават, че Джеймисън трябва да плати еквивалента на шест носни кърпички и с тези пари да се закупи роб. Дете-роб, момиченце. Предполага се, че Джеймисън плаща малко над цената на шест носни кърпички (но колко да са повече…) и няколко минути по-късно няколко мъже довеждат 10-годишно момиче. Тогава началниците завеждат Джеймисън, заедно с антуража му и момичето, до една колиба, където мъжът, който докарал момичето, казал на местните:

Това е подарък от бял мъж, който иска да види как ще я изядете.

След това момиченцето е завързано за дърво, докато канибали наточат ножове си. Детето се оглежда за помощ, докато канибалите я наобикалят, но през цялото време не изрича и гък. Тя е намушкана два пъти в корема и изкървява до смърт. Когато губи съзнание (или умира), канибалите започват да режат месо от нея и да разчленяват тялото й, приготвяйки го за консумация.

Асад твърди, че Джеймисън е гледал този процес и е направил шест скици на „угощението“ – на това как момичето е отведено, как е намушквано и няколко рисунки на това как от нея се разкъсват меса. Асад каза още, че след това в палатката си Джеймисън довършва скиците с акварелни бои, а после „Джеймисън показа тези и много други скици на всички местни началници“.

През 1890 г. Джеймисън оспорва тази история с писмо, което пише на 3 август 1888 г., докато умира в Африка. Той го изпраща до сър Уилям Макмакинън, който по-късно го препраща на съпругата си, която да го даде за публикуване в New York Times (което се случва на 15 ноември 1890 г.) Странно съвпадение е обаче, че в писмото си той изтъква малки подробности за инцидента, приблизително по същото време, когато Фаран пише своите показания (които също са били публикувани в New York Times, на 14 ноември 1890 г.)

Джеймисън твърди, че Типу му казал, че след като гледа един племенен танц, ще стане свидетел и на канибализъм, но Джеймисън „категорично заявих, че това е невъзможно да се случи“. Тогава Типу го помолил за шест носни кърпи от плат, за да купи момичето и да докаже, че Джеймисън не е прав. След това Джеймс твърди, че инцидентът се случва твърде бързо, за да има време да го нарисува, и че е бил прекалено шокиран, въобще за да скицира дори и да е искал. Нито пък е имал нещо, на което да рисува така или иначе. Той обаче действително прави няколко скици, ала в палатката си по-късно същата вечер след инцидента. В обяснението му след това той включва повече подробности, „подписани от свидетели, както обещах“, а също и от своя страна прави някои разобличения за Асан – за измами при търговия с камили и корупция с белгийски офицери.

Дали Джеймисън наистина е искал да гледа как канибали как ядат малки момичета? Това, което можем да кажем, е, че като има уиски в ситуацията, всичко е възможно.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Карлос Кайзер – най-големият измамник във футбола

| от Любомир Найденов |

Той е Карлос Енрике, но всички по света го знаят като Кайзера. Историята му е истинска, но сякаш е излязла от холивудска боксофис продукция.

Кайзера е футболист в продължение на цели 24 години. Играе за бразилските грандове Ботфого и Флуминензе, както и за отбори от Мексико, САЩ и Франция.

Желае да бъде сред звездите от онова време. Да води техния живот, да ходи по купони, да пръска пари и да бъде заобиколен от красиви жени. Единственото, което не иска, е да играе футбол.

В момента Кайзера работи като фитнес треньор в Рио. Усмихва се зад черните си очила и разказва историите си. „Не исках да играя. Буквално, не исках да играя. Защото не ми се играеше. Исках просто да се забавлявам, никога не съм искал да бъда професионалист.“

Карлос Енрике е осиновено дете, отгледано в Рио от майка си – готвачка, и баща си – работник в асансьорна фирма. Казва, че е роден на 2 юли 1963 година, но всичко, което излиза от устата му, трябва да се приема с въпросителна. Като например историята му, че прякорът му идва заради прилики в стила му на игра с този на Франц Бекенбауер.

77

Един от бившите му сътборници дори го нарича „171“ – номерът, който използват за измамниците в бразилските затвори. „Това е номерът, на който той отговаря! Той знаеше как да убеждава хората. Ограбваше ги, докато говореше с тях“, споделя Мейра, смеейки се.

Както повечето си връстници, и той е скитал и играл босоног по улиците. „Никога не съм искал да бъда професионалист. Исках да се забавлявам. Обичах да уча, да чета“, споделя Кайзер, който, както баща си, е фен на Ботафого.

Когато е на 10, е забелязан от скаут именно на Ботафого. Родителите му го причисляват към агент и Карлос заминава да живее в младежкия лагер на Ботафого. „Семейството ми започна да ме притиска да играя. Това породи проблеми. Майка ми просто видя спасение в мен.“

Родителите му умират, когато е на 13, а на 16 е привлечен от мексиканския Пеубла като централен нападател. „Видяха качества у мен. Стрелях добре и бях мощен.“

Но в Мексико не му харесва. „Веднага щом пристигнах, исках да се прибера обратно.“ Храната не му понася. И не обича да играе футбол. „Не исках да играя.“ Участва в няколко контроли и дори мисли, че е вкарал от пряк свободен удар. Но още преди да се превърне в Кайзера, вече измисля начин за спасение.

Схемата е следната – иска топката по време на тренировка, шутира, след което се строполява на земята от болка, държейки се за бедрото. „Правеха всичко възможно, за да играя. А аз казвах: „Имам болки в мускула.“ Как щяха да докажат, че лъжа?“

Същата мускулна „контузия“ ще го преследва до края на кариерата му. След като го привлекат, треньорите ще се самоубеждават, че Кайзера ще се възстанови, че ще се отблагодари за трансфера. Никой не иска да си признае, че е взел измамник. „Винаги очакването го имаше – че ще се оправя и ще играя. Но в деня на мача отново се случваше нещо и се контузвах, докато загрявахме.“

В дните преди магнитния резонанс няма кой да го хване. Но веднъж схемата се дъни. Кайзера е на пейката, докато отборът му – Бангу, пада с 0:2 осем минути преди края. Предишната нощ в 4 сутринта по време на запиване в някакъв бар треньорът му е обещал, че няма да играе. Но, изведнъж, се чува глас от уоки-токи-то – Карлос де Андраде, собственикът на Бангу, иска да види Кайзер на терена. Подготвеният за влизане в игра Карлос трябва да измисли нов план, и то бързо.

7

„Започнах да загрявам, а феновете зад мен на оградата започнаха да крещят по мен. Скочих на мрежата да се бия с тях, за да не вляза в игра.“ И това проработва. Кайзера е изгонен, още преди да стъпи на терена.

В съблекалнята Де Андраде е бесен. Но Кайзера се измъква и от тази ситуация. Обяснява на президента, че го смята за втори баща, след като е загубил първия си на 13, и че е скочил на феновете, защото са наричали Де Андраде „крадец“. Трябвало да защити своята чест, тази на президента и на клуба. Гневът на Де Андраде изчезва. „Прегърна ме и ме целуна, след което ми изготви нов договор. Още една година!“

Кастор де Андраде е мъртъв от 15 години, но репутацията на Кайзер е жива в Бангу и до днес. Кайзера преминава през бразилските Ботафого, Флуминензе и Вашко да Гама, въпреки че и за тях не играе никога. Нито Ботафого, нито Вашко потвърждават или отричат, че е бил при тях, но от Бангу и Америка си признават, че е бил част от отбора им. Всички футболисти знаят, че е измамник. Носителят на световната титла от 1994 г. с Бразилия Рикардо Роча казва за Кайзер: „Смятахме го за забавен. Винаги успяваше да не играе. Обичаше света на футбола, обичаше да е сред нас.“

Един от най-добрите приятели на Кайзера е Ренато Гаучо, който впоследствие става известен треньор в Бразилия. Двамата много си приличат и Карлос понякога го имитира по барове. Една вечер, Гаучо се опитва да влезе в заведение и казва името си на вратата само за ра разбере, че вече е вътре. Гаучо веднага „вързва“ какво се случва. Но на никой от футболистите това не му е неприятно, дори се забавляват с Кайзер. „Той е приятел. И то много добър на всеки един от нас – казва бившият му съотборник в Амрика – Маурисио. – Никога не направил лошо на някого, просто искаше да бъде щастлив. И имаше огромна коса!“

В началото на 90-те, по времето си в Ботафого, Кайзера обогатява арсенала си с измами. „Говори“ по телефон, голям почти колкото тухла, в ъгъла на съблекалнята. Понякога на английски, правейки се, че обсъжда оферти от различни отбори. Докато един ден Роналдо Торес, един от треньорите, се скрил зад него и разбрал, че телефонът е детска играчка. „Преструвах се, че говоря със собственици на други отбори. Исках да ми се ядосат и да ме изгонят. Но не сработи“, спомня си Кайзер.

Въпреки че не стъпва на терена, Кайзера живее живота на истинска футболна звезда. „Партита, жени. Излизахме много. Бяхме ергени. Видяхме всичко – споделя Маурисио. – Карлос беше от Рио, умен, дете на плажа. Жените го харесваха, защото говореше като истински голмайстор, носеше се с футболистите, но не беше футболист.“

 

 
 
Коментарите са изключени

На съд за импотентност – как Католическата църква легализира разводите

Църквата винаги е имала много сурово наказание за онези, които решат да разтрогнат своя брак. Щом веднъж е сключен пред Бог, бракът остава завинаги. През XV и XVI век във Франция се заражда една много интересна клауза, която облекчава възможностите за раздяла. От самото начало се смята, че мъжът и жената трябва да се обвържат, за да създават деца. Френската църква е на мнение, че ако мъжът не успее да се възпроизведе автоматично извършва грях и съответно бракът трябва да се разтрогне. Самият развод все пак се дава трудно и провинилият се трябва да демонстрира своите полови проблеми в съда.

Какво точно представлява процедурата? Имайки предвид, че жените в средновековието са минавали инспекция за проверка на своята чистота и съответно девственост, мъжете също могат да бъдат заведени под отговорност. Обидената съпруга може да заведе мъжа си на „инспекция“. Проверката е малко смущаваща и най-вероятно би помогнала на много мъже да избягат от отговорност и изглежда така: съпругата призовава на делегацията, виновникът се съблича и започва процеса по възбуда. И докато при жената се изисква неутрална комисия, която да направи проверката, мъжкото достойнство се тества от съпругата.

Свидетелите трябва да бъдат там, за да потвърдят дали либидото достатъчно за създаването на здраво поколение.
Важна подробност е, че в хода на делото се водят бележки и дори се правят рисунки. Не е ясно как точно църквата е била съгласна на такава действия, след като личното пространство от спалнята се разобличава и издига до нивото на обществена тайна, ала щом една съпруга не е доволна… След направените тестове идва време време за полови съвети, изследването на подходящите възбуждащи пози и други пикантни подробности. Църковните канони в началото били категорични, че единствената позволена и до някаква степен свещена поза е мисионерската и сексът се практикува единствено и само с цел създаването на поколение. За удоволствия извън тази линия няма разрешение и благословия. Съдът също така изслушва и всички свидетели – най-често персонала и слугите.

Френските архиви пазят една впечатляваща история на Маркиз де Гесрес и неговата любима съпруга Маскани. По думите на мадам Маскани, нейният съпруг е лежал неподвижно в леглото в продължение на три години и за този период от време бил точно толкова любвеобилен като изсъхнало дърво в полето. В съдебния картон е записано, че половият орган на Гесрес бил „лишен от всякакви емоции“. Това очевидно е добър вариант за идентифицирането на еректилната дисфункция. Маркизът поне е успял да избегне последната санцкия, в която ще трябва да задоволява съпругата си за първи път пред погледите на аудиторията. Това е добрата новина! Лошата новина е, че все пак маркизът трябвало да демонстрира своята ерекция пред аудиторията.

Don_Diego_del_Corral_y_Arellano,_por_Diego_Velázquez

Снимка: By Diego Velázquez – Galería online, Museo del Prado., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=45402193

Клиничните тестове са проведени, журите може да установи наличието на добре работещ мъжки полов орган, но за зла беда, представянето било достатъчно краткотрайно, за да не може да издържи до създаването на поколение. Съдията все пак не дал благословията на развода и пожелал на двойката да продължи своето съжителство.

Шансовете да бъдат разделени е единствено чрез смъртта, но ако такава настъпи скоро пак ще има разследване. Маркиз де Лангли е трябвало да преживее подобно изпитание, но за жалост късметът не бил чак толкова впечатляващ. След като е направена същата процедура, лекари и свидетели са категорични, че маркизът е в отлично здраве и може да има деца. Защо се стига до съда? Мадам Лангли е потърсила съчувствие от властите, след като нейният съпруг бил изключително груб в леглото и още по-лошото – не се интересувал в зачеването на деца. С надвисналата заплаха провинилият се настоял да бъде свикан съвет от 5 хирурга и 5 свидетеля. Подготвен за своето неупровержимо доказателство, маркизът се провалил. Най-вероятно нивото на стрес било по-високо, отколкото на частни представления. Съдията нямал друг избор, освен да разведе двойката.
Този закон съществувал около 2 века, в които жената имала правото да повдига обвинения срещу своя съпруг, но след това постепенно започнали да утихват случаите на импотентност във Франция.

Има една подробност, която трябва да бъде спомената. Църквата изисква от мъжа да продължи поколението, но жената има отговорността да не отказва и да откликва на желанията на своя съпруг. С напредването на науката е било възможно да се проведе и по-хуманен тест. В този период от време църквата и съдиите са правили най-доброто, на което са способни. Чести са били и случаите на измама. В региона Об е документиран случай на развод през 1426 г. и бракът бил приключен, но с втората съпруга се случило и чудото в лицето на седем наследника. Друга интересна подробност е присъствието на 1/5 от благородническата класа, която се опитвала да се разведе – около 3% от населението във Франция по онова време.

 
 
Коментарите са изключени