shareit

ЕК ни прекъсва плащанията по програмата ”Околна среда”

| от |

OPE_logo_1

Службите на Европейската комисия днес са решили да прекъснат плащанията за България по Оперативна програма „Околна среда“. Решението е било взето заради установени проблеми в начина на работа по програмата, предаде БТА.

Безвъзмездната европейска помощ по ОПОС е над 1.466 млрд. евро, като от тях са усвоени 527 млн. евро, сочат данните на финансовото министерство към края на октомври. Това означава, че замразените средства са 939 млн. евро.

Пояснява се, че са били открити слабости със системата за обществените поръчки, както и при проверките на процедурите по тези поръчки.

ЕК отбелязва, че спирането на разплащанията е предпазна мярка, често използвана за избягване на опасността от плащане, там където съществуват опасения за законността или редовността на разходването на средства в държава от ЕС.

Досега комисията е изпратила над 140 писма за спиране (предупреждения) от началото на годината, почти за всички държави от Общността, уточнява Ширин Уилър, говорител на еврокомисаря по регионалната политика Йоханес Хан.

Процедурата предвижда възобновяване на плащанията след удовлетворително прилагане на необходимите мерки. ЕК подчертава, че България показва добри общи стандарти при одита в настоящия програмен период.

Комисията добавя, че все още са необходими някои подобрения в управлението на програма „Околна среда“. България ще има нуждата да подобри процедурите по обществените поръчки и техните системи за проверка, както и да направи необходимите финансови корекции, заяви Уилър.

Наложената мярка от Европейската комисия бе очаквана с оглед действията на изпълнителната власт в изминалите две години.

Това се посочва в изявление на кабинета на вицепремиера и министър на правосъдието Зинаида Златанова.

Вече са предприети действия по отстраняване на причините, довели до днешното решение, заявява тя.

Очакванията са плащанията към България да бъдат възстановени в кратки срокове.

 
 
Коментарите са изключени

Шведът, който се качи на колелото си, пропътува 13 000 километра, изкачи Еверест и се върна обратно

| от |

Да се изкачи Еверест е предизвикателство от историческа значимост не само за човека, но и за родната страна. Обикновено тези алпинисти получават спонсори, достатъчно медийно внимание и дори се издигат до нивото на герои. А и нека бъдем откровени, Еверест не е разходка в парка и редица алпинисти са погребани в ледената прегръдка на планината.

Един човек решил да не вярва особено на всички страховити истории. Неговото име е Горан Кроп. С впечатляваща физика и размери от 190 сантиметра и 108 килограма, шведът имал известен опит в изкачването на планини. Никой не знае какво точно е мислил Горан, но някъде през октомври 1995 г. се качва на своето колело с още около 100 килограма като храна и допълнителни провизии, завързани на ремарке и се подготвя за пътешествие до Еверест. Разстоянието е 13 000 километра.

Целта на алпиниста е била да стигне през май, когато обстановката е достатъчно добра и позволява атакуване на върха. И с много въртене и значително олекотена чанта, Горан пристига през май 1996 г. с достатъчно желание да изкачи Еверест. На 3 май успява да стигне  на около 100 метра от върха, но се отказва поради затрудненото движение – потънал е до кръста в сняг. Разочарован от цялата идея, Горан се връща обратно в лагера и чака своя нов шанс. И така на 23 май повтаря начинанието си и влиза в историята на авантюристите, които са покорили планината. След този подвик шведът слиза обратно, говори с местните жители, се качва се на колелото обратно към дома – още 13 000 километра.

Goran_biking_95

Снимка: By Per.calleberg – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19532827

Историята може да звучи абсурдна, но има и някои много важни подробности, които човек трябва да знае. Кроп се изкачва до там абсолютно сам. Не е използвал услугите на нито една шерпа, всяка крачка е била с цялото бойно снаряжение. Всички са чували легендата, че колкото по-високо се изкачва човек, толкова по разреден става кислорода и по тази причина в подножието на планината се предлагат кислородни бутилки и маски. Можете ли да познаете колко точно е взел Горан? Прави сте, николко. През 1999 г. суровият швед се завръща с приятелката си и двамата изкачват върха за втори път. Горан обаче решил, че няма да помага и по пътя дори не са се държали за ръце. Кислород отново не е необходим.


View this post on Instagram

#görankropp #everest #mountaineer

A post shared by Martin Marty Quevillon (@martinmartyquevillon) on

Горан е запален по планинарството от най-ранна възраст. Баща му го води за първи път да изкачат планината Галдхопиген – най-високата в Норвегия. Когато родителите му се разделят, той се записва при парашутистите и още тогава показва неизличими форми на лудост. Събуждал се в 3 часа сутринта и с пълно бойно снаряжение изминавал около 60 километра. И тогава изкачва планини и се влюбва в това хоби. В един момент решава дори да се изнесе на палатка в планината, за да не му се налага да плаща наем и също така да остане близо до планината. През 80-те години прави впечатляваща разходка през Андите. През 1993 г. успява да изкачи и К2. През 90-те години е единствения човек в Швеция, който покорява  5 от 14-те най-високи планински върхове. Освен това е единственият  покорил Еверест два пъти.

Правил е опит за атакуване и на  Северния полюс, но измръзва и по пътя е нападнат от мечка, което го кара да се откаже. Освен това страда, защото застрелва животното, за да се спаси. В следващия си проект решава да тръгне от Сиатъл с корабче и да стигне до Южния полюс, където ще се опита да добави още една славна победа в резюмето си. Единственият проблем е, че по това време Кроп никога не е управлявал кораб. Именно в Сиатъл започва да взима частни уроци, но така и не успява да продължи историята. На 30 септември 2002 г., докато прави рутинно изкачване на планина във Вашингтон, екипировката му се заклещва и Горан пада. Нелепата смърт го застига в най-странния възможен момент, когато рисковете би трябвало да са сведени до минимум. Въпреки това остава единствения швед в историята на страната си, който е изкачил Еверест без нуждата от кислородна маска. И е отишъл и се е върнал до там с колело.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Екатерина Арнаудова – Безстрашната Комитка

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Берлинският договор е едновременно едно от най-щастливите и едно от най-тъжните събития в новата българска история. България отново се появява на политическата карта, но не както българите са си представяли, увлечени от предварителното споразумение в Сан-Стефано. Българските земи са разделени без оглед на интересите на народа, а с едничка цел – да се намали влиянието на Русия над Балканите. Този важен епизод от националната ни история е само ход в голямата игра на Великите сили. Когато на 13 юни 1878 г. представителите на държавите се събират в Берлин, за да обсъдят края на поредната Руско-турска война (1877-1878), на „кръглата“ маса не присъстват български делегати. След един месец решението е взето, Великите сили си стискат ръцете, а резултатът е един народ разпокъсан в различни територии, който ще посвети десетилетия от съществуването си да сбъдне своята мечта за национално обединение. Съгласно клаузите на Берлинския договор се създава Княжество България (обхваща земите между р. Дунав и Стара планина и Софийска област) и автономната провинция Източна Румелия, а Македония, Източна и Западна Тракия остават под османска власт.

Ответният отговор на това решение не закъснява и още същата година избухва Кресненско-Разложкото въстание, което е предшествано от молби и петиции на българите от тези земи да бъдат присъединени към Княжеството. В края на XIX в. в Солун се създава Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), а през ХХ в. освободителната борба продължава с още въстания и организирани атентати. В българската историография тези въоръжени действия се разглеждат като етапи от освободителното движение на българите в Македония и Одринско, докато западните ни съседи ги представят като част от своята национална борба, тълкувание, което успешно се лансира и в англоезичните издания. Този въпрос си остава спорен и не се очертава да приключи в близките години, но един съществен факт остава верен, а той е, че тези сражения са били насочени срещу Османската империя. Подвизите срещу омразния враг са възпявани в песни и легенди, а подтисничеството и произволите от страна на османците са карали стотици хора да се записват в редиците на най-различни чети и дружини. Не само мъжете са грабвали оръжието и са избирали пътят на въоръжената съпротива, но и жени са се присъединявали към освободителното движение, залагайки живота и честта си на карта. Една от тези бойни дами е Екатерина Арнаудова.

Нейните побратими по оръжие я наричат „Арнаудката“ или „Катина“, а хората от народа – „Комитката“. След боя при Кресна (1902 г.) й се носи славата на „безстрашната пиринска четничка“. Описват я като здрава и стройна, но не особено женствена и споделят, че се държи по-скоро като мъжкарана. Както самата Екатерина казва веднъж: „Ах, защо не ме е създал Бог мъж, та да чуете и видите, какво бих извършила над тия проклети агаряне! Днес макар и жена, дай Боже сила, ще видя да им платя каквото заслужават“. По височина не отстъпва на мъжете и е сравнително едра. Характерът й е ведър и весел. Косите й са тъмни и дълги, но когато избира четническия живот ги отрязва без да се замисли. Тя започва бойната си кариера през 90-те години на XIX в. и се включва в няколко чети, взема участие в Илинденско-преображенското въстание (1903) и в Балканската война. Смята се, че за подвизите си, конкретно в Кресна, е наградена от самия български цар, а нейните другари са така пленени от характера и силата й, че дори съчиняват стихотворение за нея, което макар и да няма особена поетична стойност е искрено и цели да възхвали качествата й. Екатерина успява да спечели сърцата на мнозина и да изпрати в гроба не малко врагове, а историята й води началото си от с. Либяхово (дн. Илинден), Гоцеделчевско.

Doncho_Zlatkov_Ekaterina_Arnaudova_and_Dedoto_SMAC_members

Снимка: By Неизвестен – [1], [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=13335664

Там, в подножието на планината Стъргач се ражда Екатерина, според краеведа Атанас Панчелиев – на 20 февруари 1870 г., а според други сведения – през 1874 г. Корените на семейството й са от Западна Македония, откъдето нейните предци бягат още през XVIII в. и се заселват в Неврокопския край. Тя е второто от пет деца в семейството на Щерю Воденичаров Арнаудов и Мария Плячкова. Братята й се казват Илия, Димитър и Пандо, а сестра й – Магда. За ранните й години сведенията са оскъдни и не се знае дали успява да завърши училище. Предпочита да играе с момчетата и да се състезава с тях на всякакви игри, които изпитват физическата сила, а типично женските занимания като шиене и плетене избягва. Дали заради характера си или по друга причина, но Екатерина не намира достойна половинка в родното си село, а решава да спре своя избор на скромен младеж от съседното село Гайтаниново, чието име не е известно.

Почти легендарно са предадени и обстоятелствата, около които тя загърбва спокойния си живот и буквално – хваща гората. През 1893-1894 г., скоро след сватбата, докато обработва семейната нива близо до планината Славянка, Екатерина среща двама четници и ги моли да я вземат с нея. За причините, които я провокират да избере нелекия боен път не съществува еднозначно мнение. Самата тя споделя, че турците са навредили на семейството й, но не дава конкретни подробности. Други източници посочват, че тя решава да следва стъпките на своите братя, които също хващат оръжието. Изглежда, че каквото и да им казва в онзи ден, то има нужния ефект и те я приемат в своите редици, но я карат да се предреши като мъж.

Съгласно Удостоверение № 138 от Задграничното представителство на Вътрешната македоноодринска революционна организация (ВМОРО), през 1895 г. Екатерина участва в четата на Георги Христов Златков (Маламата). Той е бил другар на капитан Петко войвода. Броят на четниците под ръководството на Маламата е между 70-130 души, според различните сведения, предимно изселници от Македония. В редиците й има 3-4 души от Либяхово, сред които Екатерина и брат й – Илия. През юли 1895 г. четата действа в Неврокопския край и иска да се съедини с тази на войводата Атанас Тешовски. Около Либяхово те са нападнати от башибозуци и битката продължава над три дни. Маламата е убит, а малцина от четниците, сред които и самата Екатерина, се спасяват и преминават нелегално през Пирин във вътрешността на българските земи.

След това Арнаудова става част от четите на петричкия войвода Дончо Златков (1865 – 1918), на капитан Йордан Стоянов Трифонов, наречен Разлогов (1869 – 1910). Самата Екатерина описва първият като истински хайдутин, винаги с оръжие в ръка, но със слабост към чашката, докато за втория споменава, че обича да се разпасва. С четата на Йордан Трифонов, Арнаудова участва в сражения из Пирин и Осогово по време на Горноджумайското въстание (1902). Когато му се представя за първи път и моли да бъде допусната в неговия отряд тя казва: “Аз ще бъда може би първата жена четничка при вас, но вие ще видите, как знае да воюва македонката; вие ще видите, че аз не ще бъда бреме на четата ви и, в никой случай, не ще засрамя македонката.“ Екатерина особено ярко се отличава в битката при Кресна по време на Горноджумайското въстание. Там, в тежки зимни условия се разгаря сражение между четниците и турците. По думите на очевидци Екатерина е била „настървена“, като „тигрица“. По време на битката се подиграва на врага и го кълне с възможно най-цветисти епитети като същевременно окуражава своите бойни другари. Тя стреля почти без почивка като убива не малко турци. Благодарение на дадения отпор, четниците се измъкват и продължават пътя си.

След това въстание Екатерина се завръща за кратко в София, където работи при руския дипломат Юрий Бахметиев. Същевременно от юни до август 1903 г. тя учи в Александровска болница и накрая й е издадено удостоверение за преминато базисно обучение по оказване на медицинска помощ. Когато избухва Илинденско-Преображенското въстание, тя не се замисля, а се записва в четата на поручик Сотир Атанасов. Тя успява да докаже медицинските си умения, но се включва и в някои сражения като това при местността „Меркез“ в Кумановско. Това не е последният й боен подвиг. Вече четиридесет и няколко годишна тя взема участие и в Балканската война (1912-1913). Екатерина е знаменосец в Неврокопска опълченска дружина, която по-късно е преименувана на Трета рота на Одринската опълченска дружина. По-късно тя отново е в четата на Дончо Войвода, която наброява около 50 души. През есента на 1912 ротата влиза тържествено в гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев), който става свободен без битка. Първият кмет на града става Пейо Яворов. С участието си в изпълнената с военни успехи и слава за българската армия Балканска война Екатерина прекратява своята бойна кариера.

378px-Ekaterina_Arnaudova_SMAC_Libyahovo

Снимка: By Неизвестен – Museum of the Macedonian Struggle, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12532498

В личен план се смята, че има двама съпрузи: първият е от с. Гайтаниново, а вторият се казва Петър и е от гр. Прилеп. Първият й брак е с мекушав мъж, а вторият – с човек, който я тормози и прави живота й нещастен. Тя няма свои деца, но осиновява няколко дори от родното й село Либяхово. Екатерина неведнъж се завръща в родния си край, където винаги я посрещат с много любов и уважение, дори подпомага финансово и някои местни предприемачи. Когато в края на 30-те години посещава Божи гроб, нейните съселяни започват да я наричат „баба Хаджийката“. По време на едно от посещенията си в Либяхово тя дори се шегува, че сигурно женските й дрехи още висят на дървото, където ги е захвърлила преди да се отдаде на четнически живот.

Екатерина се занимава активно и с дарителство. Въпреки опитите на някои недоброжелатели да я очернят като обвързват финансовото й състояние с кражба на четнически пари, тя участва в Илинденската организация още от учредяването й. Целта на тази просветно-културна организация е да подпомага българите-бежанци от Македония. Организацията е създадена през 1921 г. от ВМРО, а дружествата й са разпределени в различни градове, сред които София, Пловдив, Варна и Русе. Екатерина помага за настаняване на бежанците в София и им осигурява купони за хляб. Освен това тя прави дарение на храма „Св. Никола Софийски“ в София и на църквата в родното си село.

Екатерина затваря завинаги очи през 1958 г. За своя близо 80-годишен живот тя преживява възстановяването на българската държава, участва активно в борбите за освобождение на Македония и в Балканската война, преживява и двете световни войни. Макар да няма паметна плоча, ако днес в София пресичате кръстовището на бул. „Тодор Александров“ и ул. „Опълченска“ и погледнете в посока Банишора може да видите мястото, където е живяла, когато не е била с любимата си униформа и пушка.

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Желязното коледно дръвче на Нова Зеландия

| от |

Днес много новозеландци отбелязват празничния сезон, като украсяват коледно дърво в домовете си.

Произходът на този обичай като цяло не е ясен, въпреки че една от по-често срещаните теории е, че той е възниква в средновековна Германия, където по това време се нарича „райско дърво“. Тогава тези дървета (най-често ели) се взимат на 24 декември и се украсяват с ябълки, за да представят Райската градина. Друг германски обичай от средновековието е да се нареждат коледни фигурки върху „коледна пирамида“, която представлява просто дървена конструкция с рафтове. До 16-ти век тези две традиции вече са се слели и така ни дават модерната коледна елха.

Коледната елха се разпространи в цяла Европа и в Северна Америка през 18 и 19 век, но става популярна във Великобритания благодарение на съпруга на кралица Виктория, принц Алберт, през 40-те на 19 век. В

В Нова Зеландия през 19 век коледните елхи са издигнати в домовете само на богатите, а по-голямата част от останалото население е могла да ги види и да им се наслади само в институционални сгради като училища и църкви. Постепенно домашното коледно дръвче е възприето от по-широкото население и през 20 век става централен орнамент за коледните събирания в държавата.

Но днес ще ви разкажем за една по различна традиция в тази красива островна страна.

Небето е сиво в Англия,
Докато нашето е синьо и ясно.
Джелът проблясва в Англия,
Похутукава тук.
Но същият този коледен дух
Държи и двата свята във плен,
Докато разпръскваме коледното послание,
„Мир и добрина на всички.“

Това стихотворение е публикувано в New Zealand Herald през 1930 г. и сравнява Коледа в Англия с Коледа в Нова Зеландия. Авторът отбелязва, че докато джелът традиционно се свързва с Коледа в Северното полукълбо, в Аотеароа дървото pōhutukawa осигурява празничните червени и зелени листа всеки декември. Ранните заселници от Великобритания украсяват новите си домове на новия остров по Коледа с гирлянди от цветята на растението. The Daily Southern Cross през 1866 г. пише:

Много от търговците бяха заети през последните няколко дни, за да довършат подготовката си за Коледа в Окланд, да украсят помещенията си и да направят интериора възможно най-привлекателен за своите клиенти и посетители. Местните взимат големи количества клони от похутукава и пампаска трева, обичайните декорации в Окланд през този сезон. Родната традиция ни казва, че красивите тъмночервени цветчета на похутукава радват сърцата на маорите, когато погледнат от канутата си при достигане бреговете на Нова Зеландия след дългото им пътуване от Хавайки и тези цветове са приети сега от англосаксонците като заместител на растенията джел и имел от Англия. Месарите, които осигуряват главната част на коледното веселие, поемат водеща роля в украсяването работните си места.

Pohutukawa flowers

Дървото метросидерос, също известно като похутукава, желязно дърво и коледно дърво (латинско наименование: Metrosideros excelsa, Meтpocugepoc ексцелса) със своите пурпурни цветове се превърна в утвърдена част от новозеландската коледна традиция. Това емблематично коледно дръвче, което често присъства на поздравителни картички, в стиховете и песните, с времето става и важен символ на самата Нова Зеландия.

Колумнистът на Otago Witness отбелязва през 1881 г., че „тук има достойнство в зеленината като коледна украса, когато зелените неща са в оскъдица; малко или направо никакви, когато природата е в лятната си рокля.“

HenryWilliams, missionary (1792-1867)

Мисионерът Хенри Уилямс, 11 февруари 1792 – 16 юли 1867 

През 1833 г. мисионерът Хенри Уилямс описва провеждането на църковна служба под „все по-широко разпространяващия се метросидерос“. Първият известен ни запис, в който се споменава желязното дърво като утвърдено коледно дърво, пък е от далечната 1857 г., когато „цветя на аления метросидерос, или „коледно дърво“ са част от украсата на трапезата на празненство, организирано от Патуоне. Той е рангаратирът (вождът) на маорското племе Нгапухи Еруера и син на Тапуа (лидер на Нагати Хао). Патуоне умира през 1872 година, а точната му дата на раждане не е известна, но се изчислява, че е бил на най-малко 108 години, когато е починал.

Eruera Maihi Patuone, by Gottfried Lindauer

Патуоне

Няколко години след празненството на Патуоне австрийският геолог Фердинанд фон Хохстетер отбеляза, че заселниците на Нова Зеландия споменават дървото като коледно. „Похутукава“, наблюдава Хохстетер, „около Коледа… се изпълва с очарователни… цветчета“ и „Заселникът украсява църквата и жилищата си с прекрасните му клони“. Други източници от 19-ти век описват дървото похутукава като „коледната елха на заселниците“ и „антипод на джела“. Джел (още Самодивски чемшир) е вечнозелен бодлив храст, който стандартно може да достигне височина от около 3 метра, а понякога достига и размерите на дърво – между 10 и 12 метра.

През 1941 г. армейският капелан Тед Форсман композира коледна песен, вдъхновен от метросидерос, в която фигурира стихът „вашите червени туфи, нашият сняг“. Форсман служи в Либийската пустиня по онова време, където едва ли околният ландшафт лесно се свързва с образа на огнено-червеното дърво. Много от неговите колеги новозеландци обаче веднага разбират какво има предвид.

Днес много ученици пеят за това как „местното за Аотеароа коледно дръвче“ изпълва сърцата им „с aroha“, което от езика маори се превежда като „любов“, а Аотеароа (Aotearoa) на същия език е названието на Нова Зеландия.

Желязното дърво и неговият братовчед рата заемат видно място също и в маорските традиции. Легендите разказват за Тауаки, млад воин от племето маори, който се опитва да намери небето, за да потърси помощ в отмъщението си за смъртта на своя баща. Той падна на земята и се разказва, че пурпурните цветя представляват кръвта му.

Cape Reinga Lighthouse

Нос Рейнга (Cape Reinga)

Една извито, усукано дръвче на върха на ветровитите скали на нос Рейнга, в северният край на Нова Зеландия, придоби голямо значение за много новозеландци. За Маори тази малка и почитана фиданка бележи така нареченото „място на скока“. Именно оттук духовете на мъртвите започват своето пътуване към традиционната си родина Хавайки. От това място духовете скачат и се спускат надолу по корените на 800-годишното дърво, слизайки в подземния свят на връщане от земния си път.

Събирането на цветчета, клончета и цели дръвчета похутукава за коледна украса не винаги е било просто, както изглежда. В Thames Advertiser от 27 декември 1877 можем да прочетем за случай на експедиция за събиране на украса, в която участват три момчета. Тя завършва като едно от тях прекарва нощта в храстите без храна. За щастие то е намерено на следващия ден от двама местни, Джоузеф Треденник и Джеймс Дън.

Малък човек на име Уолтър Съли се изгуби в храстите до река Хейп в понеделник миналата година и беше намерен чак на следващия ден, когато издирваща група излезе да го търси. Изглежда, че Съли и още двама младежи, на име Алфред Билингс и Джеймс Наутън, излизат в понеделник сутринта, за да наберат коледни украси. Съли се скита в гъстите храсти нагоре към река Хейп и се отделя от своите спътници.

Днес много от тези храсти вече отдавна са изсечени, за да освободят място за земеделски земи.

 
 
Коментарите са изключени

Актрисите, които играха Wonder Woman

| от |

Тя лесно е най-известният женски супергерой на всички времена. Тя е Wonder Woman и от първата си поява на DC Comics през 1941 г. винаги се движи сама. Въпреки че Гал Гадот я играе при голямото й представяне на големия екран в „Wonder Woman“ през 2017, най-известното изображение на Жената Чудо вероятно е това на Линда Картър, която често е смятана за първата актриса, която се преобразява в персонажа – на 7 ноември 1975 г.

Само песента е в състояние да накара някои хора да станат и да се завъртят, както Жената прави, когато магически се преоблича в супергеройския си костюм. Картър пък успява да вложи в образа на Wonder Woman всичко, което трябва да бъде той през 70-те. Дотолкова, че дори днес, години по-късно, тя все още получава въпроси за ролята си. През 2014 г., малко след като Гадот я предизвика на Айс бъкет чалъндж, Картър говори пред сайта Nerdist за това, което прави нейната версията на героинята толкова любима.

Не ставаше въпрос за мускули. Ставаше въпрос за мозък. И да, беше красива по случайност, беше мила по случайност, беше по някакъв начин необикновена, но не беше човек. И аз мисля, че често пъти, когато се опитват да лансират женски герой, всичко, което правят, е просто да вземат мъжкия костюм и да го дадат на жена. Но всъщност и мъж можеше да играе същата роля; те не показват никоя от огромните дихотомии, които жените носят като, например, твърдост и нежност, сладост и упоритост, вътрешна и външна сила.

Нейният сериал, който излиза на 21 април 1976 и има три сезона, „The New Original Wonder Woman“,  дава и телевизионен филм, озаглавен просто „Wonder Woman“. Но Картър всъщност не е първата Жена Чудо на екрана.

Днес ще разглеждаме някои от по-известните актриси, играли ролята по един или друг начин, и колко забележително близки са до Жената чудо.

Davy Jones Maureen McCormick Brady Bunch 1971

Дейви Джоунс и Морийн Маккормик от сериала „The Brady Bunch“, 1971

Вярвате или не, цялата история започва със сериала „The Brady Bunch“ и по-специално „The Brady Kids“ – анимираният спиноф към ситкома, в който братята и сестрите се впускат във вълшебни приключения с говорещи животни. Именно тук Wonder Woman се появява за първи път от страницата на комиксите. Озвучена е от Джейн Уеб, която вече беше озвучила Batgirl в „The Batman/Superman Hour“. Малко след това Жената Чудо се появи в сериала „Superfriends“, както и в още анимации, в които е озвучена от редица различни актриси (за които ще научим след малко). Разбира се, това не са игрални роли, но е твърде странно да не споменем, че Wonder Woman започва своята кариера в шоубизнеса с „The Brady Kids“, както и да не направим чест на жените, които я озвучават.

Harrison and franciscus bpota

Линда Харисън в кадър от „Beneath the Planet of the Apes“, 1967

Но Картър също така не е първата жена, която играе персонажа на живо. В пилотния епизод на сериала „Who’s Afraid of Diana Prince?“ от 1967 г., Ели Ууд Уокър играе Диана Принс, която (само наум) се превръща в Жената Чудо, играна от звездата на „Planet of the Apes“ Линда Харисън.

Cathy Lee Crosby1984

Кати Лий Кросби

През 1974 г. Кати Лий Кросби, която днес е най-известен с това, че е водила реалити предаването „That’s Incredible!“, изиграва блондинка Wonder Woman в едноименен филм на телевизия ABC, който в крайна сметка ще помогне и за създаването на телевизионния сериал с Линда Картър на следващата година. Ето и откъс от филма с Кати:

Wonder Woman, озвучена от Сюзън Айзенберг, намира място за по-траен период от време (години наред) в анимационния сериал „Justice League“. След нея персонажът отново се появява чак през 2008 г., когато е озвучен от Люси Лоулес. И това е малко смешно, защото ако по това време има подходяща актриса, която може да изиграе Wonder Woman в игрален филм, то тя щеше да е самата Люси.

Lucy Lawless by Gage Skidmore 2

Люси Лоулес

Години преди да играе съветски агент на „The Americans“, Кери Ръсел упражнява тогава момичешкия си глас в анимационния филм „Wonder Woman“ през 2009 г. – първото пълнометражно солово приключение от супергероинята от години. И за протокола искаме да отбележим, че Кери също би направила сполучлива игрална роля.

MaggieQSmileSDCCJuly10

Маги Кю

Нейната колежка от „Mission: Impossible III“ – Маги Кю – пък озвучава Жената Чудо в сериала на Cartoon Network „Justice League“, който се фокусира върху по-младите герои от Лигата.

AdriannePalickiCCJuly09

Ейдриан Палики 

Създателят на „Ally McBeal“ Дейвид Е. Кели заснема пилотен епизод на ТВ проект с Жената Чудо за NBC, но в крайна сметка телевизията решава да не го вземе. Пилотката обаче се появява в интернет и феновете остават малко озадачени от това колко фабулата се отклонява от истинската история на героинята. Повечето от тях обаче се съгласяват, че Ейдриан Палики има дарба за ролята. Палики по-късно ще се присъедини към отбора на Marvel с ролята си в „Agents of S.H.I.E.L.D.“.

Michelle Monaghan (42734734175) (cropped)

Мишел Монахан

Мишел Монахан, още една актриса от „Mission: Impossible III“, е и още една от онези актриси, които дават гласа си на ролята в анимация и се справи много добре. Тя звучи някак толкова силна и готова за битка, колкото феновете биха искали и очаквали. Мишел е също така и от онези актриси, които лесно можем да си представим да размахват ласото в игрален филм.

Cobie Smulders & Neil Patrick Harris (9448384172)

Коби Смълдърс и Нийл Патрик Харис

И стигаме до версията на Wonder Woman от филма „Lego“. Тя е озвучена от Коби Смълдърс, която е онази Коби Смълдърс, да… Кастингът й също не е произволен. Първоначално за известно време продуцентът Джос Уедън обмисля да направи игрален екшън филм за Жената Чудо като иска Смълдърс да бъде в главната роля. Тази й роля във филма „Lego“ е малък начин Джос да реализира идеята си. Междувременно Смулдърс обаче също се присъединява към филмовата вселена на Marvel с ролята на командир Мария Хил в поредицата филми „Avengers“.

Вероятно сте забелязали, че много от тези изпълнения на Wonder Woman са в анимационни филми. Така е. Докато продължението на „Man of Steel“ не излиза по кината, минават близо 36 години, преди Жената Чудо отново да се появи на екран в игрален филм. Лентата също така бележи и първия път, когато героинята се появи в официален филм по кината – макар и само с поддържаща роля.

Lynda Carter2 (cropped2)

Линда Картър 

Филмът с Линда Картър все пак остава иконична класика за персонажа. Надяваме се обаче, че днес научихте нещо интересно по приятен начин за екранната история на Жената чудо.

 
 
Коментарите са изключени