shareit

Египтяните са мумифицирали месото по същия начин, както и хората

| от |
Мумифицираното месо, което древните египтяни са поставяли в гробниците или саркофазите заедно с мумиите на фараоните и високопоставените граждани, е било обработвано с помощта на същите балсамиращи съставки, както и телата, твърдят британски учени от университета на Бристол и египетски от Американския университет в Кайро, съобщи Сайънс.
Мумиите и другите елементи на погребалните обреди на древните египтяни предизвикват интереса на учените от векове. Те се интересуват както от метода на балсамиране, позволяващ на мумиите да оцеляват до наши дни, така и от обстоятелствата на тяхната смърт и погребение. Интересен пример в това отношение е мумията на фараона Рамзес III, която помогна на учените да установят, че той е загинал от кинжала на заговорници – неговата съпруга и син.

По принцип в гробниците на египетските фараони могат да бъдат открити не само тленните останки на самите управници, но и мумиите на любимите им животни, жени, а също на врагове и дори запаси с балсамирана храна.
Ричард Евършед от университета на Бристол и неговите колеги са установили, че египтяните са подготвяли месото за задгробното пътешествие по същия начин, както и телата на предполагаемите
му консуматори.
Египетските и британски учени са стигнали до извода, като са изучили химични състав на тъканта, в която са били завити парчета месо от патица, козле, а също ребра от теле и бик, които се съхраняват в колекциите на Британския музей и на музея в Кайро.В тях специалистите чрез масспектрометър са открили много молекули на мастни киселини и техни производни, които обикновено се срещат в балсамиращите смеси, използвани от древните египтяни за обработка на тъканите и телата на човешките мумии.
Интересно откритие е, че съставът на балсамиращите вещества за всеки къс месо са били различни и „качеството“ е съответствало на това колко висок е бил статусът на човека, в чиято гробница са се намирали. Като цяло обаче за приготвянето на запасите от месо за задгробния живот са били използвани методи, подобни на тези при балсамирането на телата.
 
 
Коментарите са изключени

Изобретяването на острилката за моливи

| от |

На 20 октомври 1828 г. математикът Бернар Ласимон от Париж получава патент с номер 2444 за своето изобретение „taille crayon“, което преведено на български от френски означава „точило за молив“. Година след получаването на патент, за „taille crayon“ се пише във влиятелен вестник за политика и литература и точилото се изтъква като предпочитан начин за заостряне на моливи (спрямо дялкането им с нож). В него са използвани две малки метални пили, поставени в дървено кубче, с които се издялква, изстъргва и смила молива, за да се наостри. Въпреки че това е първата механична острилка, тя оказва се не е много по-бърза, нито изисква по-малко усилие, отколкото подострянето с нож.

Около десет години по-късно, през 1837 г., британците създават свое острило. „Патентованата острилка за молив“ на Купър и Екщайн се появява в The Mechanic’s Weekly – научен седмичник, основан и редактиран от Джоузеф Клинтън Робъртсън. Те наричат своето изобретение „Styloxynon“ и неговото описание в изданието е доста близко до острилката на Ласимон: „две остри пили, плътно поставени заедно под прав ъгъл в малко кубче от палисандрово дърво“. В края на текста обаче пише: „Когато се вкарва чисто нов молив за първи път, той трябва първо грубо да бъде поиздялкан с нож, преди да се използва Styloxynon.“

Pencil sharpener mechanism

Излишно е да казваме, че все още е необходима работа по острилката.

Десетилетие пък след Styloxynon, друг французин, Тери де Еставо, проектира това, което и до днес ще използваме в острилките за моливи. Еставо прави предмет с конусовидна форма, в който, когато моливът се вмъкне и завърти, всички страни на молива се издялкват веднага и това прави процеса на острене много по-бърз. От този момент нататък острилки с такъв конус се появяват в цяла Европа, макар и с леки промени в дизайна. Всъщност, в Early Office Museum показва, че общината на Ню Йорк закупува механични острилки за моливи за офисите си още през зимата на 1853 г. от английска компания за един долар и петдесет на парче (около 42 долара днешни пари). С нарастването на търсенето на острилки за моливи нараства и необходимостта от масовото им производство, и в процеса цената се понижава.

Тук в картинката се появява и Уолтър К. Фостър, който според много източници патентова първата американска острилка за моливи през 1851 г., която има подобрения по първоначалния конус, така че да може да се произвежда по-лесно масово.

Към 1857 г. материалв търговско списание посочва, че Фостър и неговите служители правят по над 50 долара бруто (7 200 долара днес) на ден от острилките поради „все по-широкото търсене за износ за Европа с всеки изминал ден“. До 1860 г. книгата „The Practical Draughtsman’s Book of Industrial Design“ от Франция пише, че „сега американците вече ни доставят нещо по-просто и по-евтино“.

HighEndSharpener

През следващите тридесет години острилката за моливи ще се произвежда масово в целия свят в различни размери, форми и модели за премахване и остъргване на излишната дървесина от молива. И все пак, острилката за молив все още не е перфектна – основният проблем е, че всички те изискват от човека или да върти молива и да държи острилката стабилно, или да завърти острилката и да държи молива стабилно, за да получи желания остър връх. През 1896 г. Planetary Pencil Pointer на компанията от Чикаго A.B. Dick промени това.

Приличаща малко на резачка за хартия, при тази острилка потребителят вмъкна молив в „патронник“ – специално място за от дърво – а след това два два диска „се завъртат около оста си, докато се въртят и около върха на молива“. За много кратко време човек получава перфектно заточен молив. През 1904 г. острилката за молив Olcott подобрява още повече ефективността с цилиндрична режеща глава за по-чисто рязане.

Някъде по същото време с Planetary Pencil Pointer на A.B. Dick , мъж от Фолс Ривър, Масачузетс, забеляза, че има друг проблем във връзка с острилката за моливи. Джон Лий Лав е дърводелец по професия, така че винаги имаше нужда от молив. Нуждае се обаче от острилка, която е преносима, лесна за употреба и няма да направи много боклук. И така, той сам е проектира и патентова това, което му трябва.

С американски патент №594114, озаглавен просто „Острилка за молив“, се описва проста, лека, с манивелно задвижване острилка за моливи, която улавя боклука при работа с нея. Освен това, както пише в патента, той би могъл да действа и като „орнамент за бюро, тежест за хартия, както и за други по-прости цели“. Този тип острилка е наречена „острилката на Лав“.

SchoolPro Electric Pencil Sharpener

Следващото важно подобрение за острилката за моливи е добавянето на електричество. Въпреки че изглежда електрическите острилки за моливи са били изобретени някъде през 1910 г., те не са били в серийно производство до 1917, когато с това се заема компанията Farnham Printing & Stationery Co от Минеаполис. Дори тогава, въпреки че ги има и се използват от големите офиси, този тип острилки не са били широко достъпни чак до 40-те години.

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Уолт Дисни – Душата зад Империята

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Той има големи черни кръгли уши, топчесто носле, къси червени гащи с две бели копчета, почти винаги е усмихнат и знае как да се измъкне от всяка ситуация. Първоначално са мислели да го кръстят Мортимър, но благодарение на намесата на любимата на създателят му, която счела името за твърде помпозно, той се сдобил с весело и закачливо обръщение „Мики Маус“.

Днес той е глава на франчайз, който се разпростира из целия свят, а ликът му е отпечатван върху хиляди стоки –  от тиксо, моливи и химикалки, през торти и дрехи до коли и атракционни съоръжения. Освен, че има своя звезда на Алеята на славата, Мики е и символ на една от най-големите компании за забавление: „Уолт Дисни Къмпани“ (The Walt Disney Company). През годините тя поглъща: „Пиксар“ (Pixar), „Тъчстоун Пикчърс“ (Touchstone Pictures), „Лукас Филмс“ (Lucasfilm), „Марвел“ (Marvel), „ABC“, а отскоро и „21 Сенчъри Фокс“ (21st Century Fox). Днес компанията заема челните места според списание „Форбс“ и е оценявана на 130 млрд. долара. А началото й е поставено от мечтата на един мъж.

Walt_Disney_envelope_ca._1921

Снимка: By Walt Disney – Photographed from the original ad, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39137153

Забавно е да направиш невъзможното“ и верен на думите си Уолт Дисни прави именно това. В началото той е само едно момче, което обича да рисува, а впоследствие застава начело на империя, която забавлява малки и големи по целия свят. Пред екрана той е винаги позитивен, усмихнат и устремен да носи щастие на всички. Филмовата гилдия няма единно мнение за неговата персона като оценките й се разпростират от възхвали като „магьосникът“ и „триумфът на американската анимация“ до критики, че е олицетворение на американския империализъм, който умело е успял да манипулира световната култура.

В личен план картината е по-различна, като през годините пред изследователите му се разкриват нови факти. Самият Уолт признава, че носи маска и не е г-н Дисни. За разлика от обществената си фасада той е затворен човек, чиято страст са пушенето и влаковите композиции. Уолт не обича фамилиарниченето и затова всичките му служители са задължени да се обръщат на малките си имена на работното място. Той е педантичен, на моменти мнителен, перфекционист с усет за детайлите и изключително взискателен работодател. За служителите му е било трудно да го впечатлят с някоя идея, кратките думи „Това ще проработи“ били израз на висша похвала и одобрение от страна на Уолт, затова и не малко хора, работили с него го описват като човек с мания за контрол.

Години по-късно върху образът му е хвърлена допълнителна сянка и г-н Дисни е обвиняван в расистки и антисемитски уклони. И двете обвинения нито са напълно отхвърлени, нито приети. Има слухове, че е посещавал нацистки сбирки през 30-те години и че е развеждал техни пропагандни кинодейци из студиото, също така някои отбелязват отсъствието на афроамериканци в неговите филми. По-сигурен е факта, че Дисни има анти-комунистически разбирания и лесно се разгорещява на тази тематика. Но тези страни на възгледите му нямат съществено значение, защото за милиони, милиарди хора по света той е и ще си остане олицетворение на детството, забавлението и фантазията.

Trolley_Troubles_poster

Снимка: By Universal Pictures – https://web.archive.org/web/20160507131136/http://i1.wp.com/babesindisneylandblog.com/wp-content/uploads/2012/06/Oswald1.jpg (and http://www.chroniquedisney.fr/cartoon-03-oswald/1927-trolley.htm), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=48374679

Приказката за Уолтър започва през 1901 г. в един ветровит декемврийски ден в северозападната част на Чикаго, когато той се ражда в семейството на Елиъс и Флора Дисни. Той е четвъртото от пет деца. Баща му има ирландско-канадски корени, а майка му – германски. Детството на Уолт е белязано от бедност и от тежкия характер на баща му. Когато се ражда най-малкият му син, Елиъс работи като строител, но през годините семейството се мести и живее на различни места, водено от разнообразните бизнес начинания на баща им, които винаги се оказват провал.

Когато се появява интереса на Уолт към рисуването, семейството живее във ферма в Мисури, а когато той се запалва по влаковете, фамилията вече живее в Канзас и баща му има бизнес за разпространение на вестници. Уолтър и брат му Рой трябва да помагат в семейното начинание и затова разнасят издания всяка сутрин и вечер, което става и причина за понижаване на успеха им в училище.

През 1917 г. семейството се завръща в Чикаго, където Уолт е приет в гимназия „Маккинли“. Там той е илюстратор към ученическия вестник, взима часове по фотография и изкуство и дори се записва на курсове по рисуване към Института по изкуства в града със спестените от работа средства. Той така и не завършва образованието си. Времената са динамични, избухва Първата световна война и Уолтър иска да се запише доброволец. Молбата му е отхвърлена, тъй като е твърде млад, но той не се отказва и става част от организацията на Червения кръст.

Steamboat-willie

Снимка: By Walt Disney, Les Clark, Ub Iwerks, and Wilfred Jackson, distributed by Walt Disney Co. – Source., PD-US, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=2657246

Изпратен е във Франция като шофьор на линейка и дори има разкази, че е разкрасил с рисунки колата, чийто водач е бил. Когато се завръща от Европа Уолт заживява в Канзас и с помощта на брат си Рой си намира работа като илюстратор в „Студио за изкуства Песмен-Рубин“ (Pesmen-Rubin Commercial Art Studio). Тук се запознава с Уб Айуъркс, който става негов близък приятел и с когото създават едни от най-известните анимационни образи. Още през януари 1920 г. двамата илюстратори правят първия си опит за собствена компания – „Айуъркс и Дисни Комършъл Артистс“ (Iwerks-Disney Commercial Artists), но тя се оказва провал. След това работят за „Канзас Сити Филм Ад Компани“ (Kansas City Film Ad Company), където създават реклами.

До този момент мечтата на Уолт е да стане илюстратор на комикси, но покрай новата си работа започва все по-осезаемо да се интересува от анимация. Той си купува камера и учебници и започва да експериментира вкъщи. До този момент водещият метод в анимациите е т.нар. кътуат или с други думи – мултипликация на рисуваните картини. При него рисунките се заснемат кадър по кадър и след това се сглобяват в едно цяло. Това, което Уолт постига със своите експерименти е революция в света на анимацията, а именно – послойната техника на рисуване. При нея има даден фон, върху който чрез прозрачни филми се наслагват един върху друг изображения на предмети и образи.

Окрилен от новото си откритие, Уолт отново се опитва да започне самостоятелен бизнес. Този път негов партньор е колегата му Фред Харман, а скоро към екипът им се присъединява и Айуъркс. През май 1921 г. те учредяват студиото „Лаф-О-Грам“ (Laugh-O-Gram) и започват работа върху големия си проект „Алиса в страната на рисунките“, който е наполовина анимация, наполовина игрален. Разходите обаче са повече от приходите и много скоро и тази компания банкрутира. След два неуспешни опита не малко хора биха се отказали да опитват, но Уолтър не е от тях. Както сам казва: „Първо – мисли. Второ – вярвай. Трето – мечтай. И накрая – действай!“. Той самият така и прави, но не и без намесата на съдбата.

Walt_Disney_Snow_white_1937_trailer_screenshot_(13)

Снимка: By Unknown – Screenshot from a public domain movie’s trailer., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=459815

През 1923 г. Уолт, заедно с брат си Рой се местят в Холивуд, където създават „Дисни Брадърс Картуун Студио“ (Disney Brothers Cartoon Studio), което много скоро е прекръстено на „Уолт Дисни Студиос“ (Walt Disney Studios). Тогава Уолтър е едва на 22 години и дори не предполага, че поставя началото на фирма, която ще завладее сърцата на милиони зрители по света. През годините злите езици се опитват да вкарат противоречия във взаимоотношенията между двамата братя, но каквито и конфликти да е имало помежду им, факт е, че те през цялото време остават верни един на друг и са страхотен екип. Уолтър е душата, визията, мечтата, докато Рой е по-земен, обран в емоциите си и отдаден на точните науки. Първият е визионер, а вторият – бизнесмен, с което уравнението става идеално.

Първата поръчка е от Маргарет Уинклър, първата жена продуцент и дистрибутор на анимационни филми в историята на киното. Тя е фен на „Алиса в страната на рисунките“ и купува правата й. Скоро след това към екипа се присъединява и Уб Айуъркс. Компанията наема повече аниматори и е готова за следващият си проект предшественикът на Мики Маус – Осуалд, Заекът късметлия, чийто късометражни серии са продадени по 1500 долара всяка на Юнивърсъл Студиос (Universal Studios). Впоследствие това се оказва лоша сделка, възниква конфликт между голямото студио и братята, Осуалд остава в Юнивърсъл, както и не малък брой от аниматорите.

В тези тежки творчески времена по време на едно пътуване с влак, Уолт прави първата скица на един страхотен мишок, който се оказва голямата му звезда – Мики Маус. Първите филми с него са късометражните „Лудия самолет“ и „Галопиращият Гаучо“. През 1928 г. в третия филм с негово участие – „Парахода Уили“, Мики получава и своя глас, който е всъщност този на Уолтър и така остава през следващите близо 20 години. Скоро Дисни и главният му аниматор – Айуъркс създават цялата банда на мишока и още на следващата година се появяват неговите приятели – Мини Маус, Доналд Дък, Плуто и личният любимец на Уолтър – Гуфи.

Мики поставя началото на златните години на компанията. По идея на Уолтър се създава поредицата „Глупави Симфонии“, която съчетава анимация и известни класически произведения. Два от филмите в нея стават особено известния. „Цветя и дървета“ (1932), който за първи път съчетава и цветове и носи първият „Оскар“ на Уолт. На следващата година излизат „Трите прасенца“, който се превръща във фурор за американската нация, белязана от депресията, а песента към детското – „Кой се страхува от Големия лош вълк?“ става своеобразен химн на тези тежки времена.

Disney_drawing_goofy

Снимка: By Unknown – Archivo General de la Nación Argentina, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=47425570

Набрал сили и популярност, Уолтър рискува всичко със следващият си проект – първият пълнометражен анимационен филм в историята – „Снежанка и седемте джуджета“ (1937), който струва милион и половина долара, но му носи печалби от над 8 млн. долара, въпреки Голямата депресия. Следват любими заглавия като „Пинокио“ (1940), „Дъмбо“ (1941), „Бамби“ (1942), „Пепеляшка“ (1950), „Питър Пан“ (1953) и др. Един от най-любимите проекти на Уолт е „Фантазия“, който излиза през 1940 г. Никой от тях обаче не достига успехът на Снежанка.

Причини за това са военните години, когато студиото оцелява главно благодарение на пропагандни филми и стачката във фирмата през 1941 г., когато напускат голяма част от сценаристите и аниматорите, включително създателят на Гуфи – Арт Бабит, лично уволнен от Уолтър. В създалата се кризисна ситуация Дисни решава да се дистанцира и пътува извън страната като оставя брат си Рой да се оправи с проблемите. Реално Уолт достига отново висините на големия успех в киното едва през 1964 г., когато излиза „Мери Попинз“.

През 50-те години Уолтър осъзнава, че киното не е достатъчно и отправя своя поглед към телевизията. През следващите години се създават над 400 късометражни анимации, повече от 45 игрални филма и се заснемат 300 часа предавания на „Клубът на Мики Маус“. Така Дисни покорява телевизията и буквално влиза във всеки американски дом. По това време той започва усилено да работи и върху друг свой доходоносен проект – Дисниленд (Disneyland). За целта разпраща из страната хора, които да съберат информация кои са най-интересните атракционни съоръжения. През 1955 г. в слънчева Калифорния Дисниленд отваря врати. Паркът, който струва 17 млн. долара, е презентиран от актьора Роналд Рейгън (бъдещият 40-ти президент на САЩ) и за 10 години носи печалби от близо 7 млн. долара.

Бизнесът на Уолтър е белязан от успехи, ситуацията в личен план не е така бляскава. Още през 1925 г. той се жени за Лилиан Баундс, която е художник в неговата фирма. Техният 40-годишен предимно щастлив брак е, е белязан от доста неуспешни опити да имат деца. Едва през 1933 г. се ражда единственото им биологично дете – Даян, която впоследствие ги дарява със седем внуци. Три години по-късно те осиновяват и момиченцето Шарън. Особено покрай трагедията на Линдберг, Дисни много стриктно пази личния си живот и децата си. По техни спомени той е бил прекрасен баща и дядо.

Walt_disney_portrait_right

Снимка: By NASA – NASA GRIN: GPN-2000-000060, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9424583

Заклет пушач и работохолик, здравето на Уолтър му изневерява и през 1966 г. той е приет в болница, където му поставят диагнозата рак на белите дробове. Последният си филм, който гледа е „Книга за джунглата“. Така и не успява да доведе до край своят проект за увеселителен парк – Дисни Уърлд (Disney World) във Флорида, чиято конструкция е завършена през 1971 г. от брат му Рой.

За своите 65 години жизнен път Уолтър опознава както големите провали, така и върховете в професията си. Трудът му носи 59 номинации за Оскар, от които получава 22 статуетки. Това го превръща в единствения човек едноличен носител на толкова много награди на Американската филмова академия. Изворът на неговото вдъхновение е детето в самия него: „Нашият най-голям ресурс са умовете на нашите деца. Затова общувай с децата. Говори с тях. Но най-вече: слушай ги.“ Едно от любимите му места приживе е Дисниленд, където той строи таен малък апартамент, в който работи на спокойствие или почива. И днес някои по-наблюдателни посетители могат да видят малка светлинка на прозореца, която никога не се гаси в чест на мъжа, който е превърнал въображението в реалност.

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Голямото гледане на Доналд Дък в Швеция

| от |

Всяка година на 24 декември в 15:00 ч. половината Швеция сяда пред телевизора, за да гледа специална коледна програма от Disney от 1958, озаглавено „From All of Us to All of You“. Или както е известно на шведски: „Kalle Anka och hans vänner önskar God Jul: Доналд Дък и неговите приятели ви пожелават Весела Коледа“

Кале Анка, за по-кратко, върви без прекъсване за реклами по едно и също време по главния обществен телевизионен канал на Швеция, TV1, на Бъдни вечер (когато шведите традиционно празнуват празника) от 1959 г. Програмата се състои от това щурецът Джимини да представя филмчета на Disney от 30-те, 40-те, 50-те и 60-те години като само някои имат нещо общо с Коледа. Има късометражни филмчета от „Silly Symphonies“, както и откъси от филми като „Пепеляшка“, „Снежанка и седемте джуджета“ и „Книгата за джунглата“. Програмата е почти една и съща всяка година, с изключение на това, че в началото има въведение от водещ на живо (който играе ролята на Уолт Дисни, както е било едно време) и на това, че ежегодно се добавя по един нов фрагмент от най-новия филм на Disney, който фрагмент компанията собственик на TV1, SVT, е договорно задължена да излъчва.

Кале Анка обикновено е едно от трите най-популярни телевизионни събития на годината, като между 40 и 50 процента от страната застава пред телевизорите. През 2008 г. програмата има най-ниските си рейтинги за повече от 15 години, но все пак привлича 36 процента от публика, около 3 233 000 души. Някои от репликите в анимациите навлизат в шведски език. „Nordic Museum“ в Стокхолм има изложба в чест на програмата, озаглавена „Традиции“. Всеки път, когато телевизията се опитва да отмени или промени коледната програма, среща бърза и остра обществена реакция.

Името Kalle Anka идва от главния герой на второто анимационно филмче – „Клоун в Джунглата“ – където Доналд Дък е тормозен от чалната птица Аракуана (аракуана са вид кокошки, но не е напълно ясно дали тази конкретно птица е кокошка)

Културното значение на програмата не може да се надцени. Kalle Anka не се записва или тегли от интернет, за да се гледа по-късно. Никой не прави нищо друго, когато дават Kalle Anka. Няма значение на колко сте години – абсолютно всеки член от семейството сяда мирен и гледа. Както всички правят от 50 години насам. „От 3:00 следобед не можете да правите нищо друго, защото Швеция е затворена“ казва Лена Кеттриом Хьок, ръководител на „Nordic Museum“. „Така че дори и да не искате да го гледате, не можете да се обадите на някого или да правите нещо друго, защото никой няма да го направи с вас.“

Според Лена Кеттриом Хьок, привързаността на Швеция към Kalle Anka има общо с по-старите празнични традиции. „Това е мечтата от старото село, преди хората да се преместят в градовете“, казва тя. „Кале Анка е почти като да се събираш около огъня в старите времена и да слушаш приказки.“

Но как тези телевизионни приказки стават част от фолклора на Швеция? Това до голяма степен е случайност. Програмата за първи път се излъчва през 1959 г., когато шведите тъкмо започват да притежават телевизори. „Тази традиция не би могла да се случи, например, през 1970 г.“, казва Шарлот Хагстрем, професор по етнология и архиватор в университета в Лунд. „Трябваше да е през 1960 г., когато телевизията беше нова.“ Фактът, че до 1969 г. в Швеция има само един канал, а до 1987 само два като и двата са обществена услуга, предоставяна и управлявана от държавата, също помогна. Както и фактът, че от години само по Коледа шведите могат да гледат анимация на Disney или въобще американски анимации по телевизията.

През последния половин век героите и филмчетата са станали толкова голяма част от празника, колкото и коледното дърво. През 70-те Хелена Сандблад, тогава ръководител Детски програми, се опита да изтегли шоуто от ефир, тъй като излъчването на програма на Disney тогава не е в тон с преобладаващите политически настроения. „Всичко беше доста сериозно през 70-те и всичко, което беше капиталистическо или се смяташе за капиталистическо, не беше добро, беше грозно“, казва говорителят на SVT Урсула Хагергерм. След като вестниците обаче научават за плановете за отмяна на коледната програма, разгласяват новината и телевизията е бомбардирана с писма, телефонни обаждания и протести. Сандблад дори получава лични заплахи. „Това беше една от най-бурните обществени реакции в история ни“, каза Хагергерм.

 
 
Коментарите са изключени

Най-дълго бедстващият корабокрушенец през Втората Световна война

Оцеляването в дивото е специално предизвикателство, в което човекът и природата влизат в жесток двубой. Истината е, че нито едно човешко същество някога ще успее да победи в тази битка, но има възможност да се опознае достатъчно и да осъзнае колко малък може да бъде. Следващата история споделя преживяванията на именно такъв човек. Запознайте се с Пун Лим. Пун е китайски моряк, който работил на британски търговски кораб. В края на 1942 г. се качва на поредния океански рейс, но за жалост не осъзнава, че SS Benlomond е маркиран като цел за немската подводница U-172. На 23 ноември някъде в Атлантика се предава сигнал за SOS, но никой не може да се отзове толкова бързо до пътуващия кораб. Няма данни за оцелели. Мотивът за торпилирането е въоръжаването на кораба, който пътувал от Кейптаун до Парамарибо към Ню Йорк.

Никой не знае каква брилянтна идея е имал капитана, но когато немската подводница забелязала самотен кораб, който не се движи в конвой, решила да го отстреля. Немската бойна маневра успяла не само да осакати кораба, но след няколко минути последвал мощен взрив в двигателното отделение. Пун успял само да стигне до спасителната жилетка и да скочи през борда. Според неговите разкази от целия екипаж успели да напуснат кораба едва 6 души и мнозина не оцелели по време на детонацията. След два часа във водата, бедният моряк успява да открие спасителен сал с размери от 2.4 квадратни метра. Корабът е потопен на около 1210 километра от река Амазонка, но оцелелият не знает тази подробност.

Добрата новина е, че в спасителната лодка има няколко кутии с бисквити, които ще стигнат за следващите дни и около 40 литра вода. Сред другите ценни материали присъствали няколко сигнални ракети и фенерче. Много скоро китаецът щял да бъде единственият оцелял от екипажа. Първите няколко седмици с много строга диета, корабокрушенецът успява да преживява с храната от лодката. В следващите обаче се налагало да помисли за оцеляването си и започнал да лови риба. Питейната вода се събира с помощта на няколко спасителни жилетки и в случаите, когато започне да вали дъжд, през останалото време дори този лукс е ограничен.

Poon-Lim

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=12372728

Куриозът е, че Пун не може да плува, макар и да работи като моряк. Ловенето на риба започвало след завързване на сала. За кукичка използва една от жиците във фенерчето и с това се отказва от шанса за някаква светлина в тъмните часове на нощта. За по-големите риби, които няма как да бъдат ловени на кука, Пун вади един от пироните в сала с нокти. Усилието можело да коства много сериозно инфектиране, ала рискът си заслужава пред гладуването. Уловените риби имат нужда от почистване, но морякът помислил и за този сценарий – от една празна тенекиена кутия успява да си направи нож. И за известно време се живеело добре, докато не се разразила буря. Яростните вълни успели да подплашат рибата и настъпвали нови гладни дни.

Съдбата се усмихнала отново. Морякът успял да улови гларус и да изпие кръвта му. Това дало допълнителни сили, за да може поне няколко пъти да се размине с други кораби, които решили да не се намесват и отказвали да спасят отчаяния човек. Години по-късно Пун споделя, че повечето моряци явно смятали, че е японски моряк и предпочитали да го уставят да умре, отколкото да помогнат. Друга версия е, че немските подводничари често оставяли един моряк да се рее спокойно в океана, за да привличе към себе си спасителни кораби. Практически никой не искал да помогне на бедстващия. От време на време се появявал някой друг американски самолет, който пускал маркировка във водата за евентуална спасителна мисия след полета. С тези маркери идва и нова буря, която автоматично затрила всички ориентири. В първите няколко седмици Пун започнал да маркира дните като прави възели на едно от въжетата, но след това преценил, че просто няма смисъл и започнал да брои пълнолунията.

На 5 април 1943 г. след близо 133 дена на сала, Пун Лим успява да се доближи до брегове. Ориентира се няколко дни по-рано, осъзнавайки, че цвета на водата е малко по-различен – вече не била дълбоко океанско синьо. Точно в този интервал трима бразилски рибари успяват да намерят бедстващия и да го приберат в Белем. Прекарва около 4 седмици в Бразилия, докато британското консулство урежда завръщането му в страната през Маями и Ню Йорк. При завръщането си разбира, че е единственият човек, който е оцелял за толкова дълго време в открито море. Коментарът на бедния човечец е:

„Надявам се никой да не успее да счупи този рекорд!“.

За съжаление рекордът е счупен от група мексикански моряци, които остават близо 10 месеца в океана, след като риболовната им лодка е потопена. Завръщайки се във Великобритания, героят получава медал за храброст, придружен с още един медал на кралската флота за употреба на иновативни техники за оцеляване. След войната Лим се опитва да емигрира в САЩ, но квотата за китайски емигранти е вече запълнена. Неговата смяна на адресната регистрация идва с помощта на сенатор Уорън Магнусон. Лим умира през 1991 г. в Бруклин. Неговата история вдъхновява писателя Алфред Бестер за написването на романа „Звездите, моята посока“.

 
 
Коментарите са изключени