Египет обвини Турция в опити за дестабилизация, експулсира посланика

| от |

След като поиска посланикът на Турция да напусне Египет, Кайро обвини Анкара, че подкрепя организации, които имат за цел да разпространяват нестабилност – вероятна препратка към движението на сваления от власт египетски президент Мохамед Мурси, коментира Reuters.
„Турция се опитва да влияе на общественото мнение в разрез на египетските интереси и е подпомагала срещите на организации, които целят създаване на нестабилност в страната”, каза говорителят на министерството на външните работи на Египет Бадр Абделати.
Reuters отбелязва, че Турция е един от най-яростните критици на свалянето Мурси, определяйки го като „неприемлив преврат”.

mursi-erdogan-egypt-turkey-e1349083740633

Египетските власти понижиха нивото на дипломатическите отношения с Турция и поискаха посланикът на страната в Кайро да напусне Египет, предаде агенцията по-рано днес.

Властите в Египет взеха решение да експулсират турския посланик Хюсеин Авни Ботсали след забележки на премиера на Турция Реджеп Тайип Ердоган, разглеждани като „провокативни”, заяви египетското министерство на външните работи. Говорител на ведомството заяви, че в събота Кайро е взело три решения във връзка с дипломатическите си отношения с Анкара. „Първо, да експулсираме турския посланик и да понижим нашите дипломатически отношения до нивото шарже д’афер. Второ, да обявим турския посланик за персона нон грата и трето, няма да изпащаме наш посланик в Турция”, каза говорителят Бадр Абделати пред AFP.
Той подчерта, че тези решения са били взети след изказване на Ердоган, направено в Русия в четвъртък, което е „провокативно и представлява намеса във вътрешните работи на Египет”.
Турският премиер осъди операцията на египетските сили за сигурност срещу поддръжниците на президента ислямист Мохамед Мурси на 14 август в Кайро.

 
 

6 романтични комедии за коледните празници

| от chronicle.bg |

It’s that time of the year again… и ние сме подготвени за него.

Романтичните комедии определено не са върховият жанр в киното, нито най-доходоносния. Сюжетите не са никак дълбоки, а това, което ги спасява от пропадане, обикновено е някоя звезда в главна роля.  Но що се отнася до празничните периоди в годината, това е най-добрият жанр, на който можете да се отдадете. Дали сте сами, с гадже, приятели или със семейството, добрата романтична комедия в дълъг празничен следобед е един от най-ефективните методи за релакс.

Колкото и да ни е втръснал шумът около коледните и новогодишните празници, в предстоящите протяжни почивни дни почти винаги намираме време за някоя романтична комедия. Дори това да не е „нашият“ жанр.

Така че в следващите дни можете да светнете лампичките на елхата и да се отдадете на приятната коледна тривиалност, включваща дебело одеяло, чай, любим човек и някоя приятна, старомодна, но вечна, романтична комедия. За първите няколко не можем да помогнем, но що се отнася до последното, можете да видите 6 великолепни романтични комедии в галерията горе.

 
 

Истанбул: там, където Европа и Ориентът живеят в нещо като хармония

| от Дилян Ценов |

Селям алейкум! Where are you from? Jeans, jeans! Only 20 lira? Bags! Turkish lokum! Russia? Bulgaria? Hey, my friend, komshu! You work in the fashion businnes? Perfume? Best price! This shawl – 40 lira. But for you – 30! Welcome!

Улицата прилича на кошер, в който са се събрали всякакви образи. Някои бързат, други се разхождат лежерно, трети са яхнали скутерите и свирят – направи им път, за да минат по тротоара! Оглеждаш се на всяка крачка за приятелите ти, защото една секунда невнимание и цял живот ще ги търсиш в разнородната тълпа. Някъде по обяд е. Градът е огласян от протяжните звуци, идващи от всяка джамия. Никой не обръща внимание на молитвата, животът продължава, сменя се само фонът. Призивите от първия абзац продължават да те заливат от всички страни, докато се опитваш да си проправиш път в тълпата. В далечината проблясва Синята Джамия, гларусите пеят, а от наклонената улица надолу се вижда малък процеп от Босфора.

Добре дошли в Истанбул. Мястото, където Европа и Ориентът са си построили общ дом, в който живеят в своя собствена хармония. По свои правила. Ако можеш да ги спазваш, ще ти хареса. Ако ти хареса, и на Истанбул ще му харесаш. Ако ли не – това не е твоят град.

Така е при повечето мегаполиси. Или ги обичаш, въпреки очевидните им недостатъци, или ги мразиш заради очевидните им недостатъци.

Image from iOS (17)

Но Истанбул наистина е разнолик мегаполис. Това е мястото, където религиозният храм сякаш стои наравно с търговията. Едва ли някой е правил подобна статистика, но ако се съберат обемите на всички търговски магазини, сигурно той ще достигне общия обем на също неясния брой джамии в града (според някои са 4000, други твърдят че са 5000). Във всеки случай, и двете са еднакво свети за хората. 

Истанбул е мястото, където красивата архитектура се смесва с търгашеството. Пазарлъкът понякога върви ръка за ръка с доброто качество. Тук да се пазариш в въпрос на чест. Хората са еднакви в многообразието си. На някои жени ще видите само очите, други по нищо не се различават от жените в редица европейски столици. И двете си имат своето очарование. Същото важи и за мъжете (те са по-еднообразни) с изключението, че ако не си падате по бради, бронзов тен и корпулентни тела, Истанбул не е вашето място.

IMG_3422

Тук противоположностите не просто се привличат. Те се преплитат и живеят заедно. Навсякъде са. От пищните салони и стълбището с кристални балюстри на двореца Долмабахче, до улицата на 300 метра от него, където мръсотията е пословична. За 68329592-ри път избягваш да бъдеш прегазен от моторист, който кара бясно, а в същото време три котки се препичат на слънце на перваза на прозореца. Сякаш те и той живеят в различни вселени. Минаваш покрай постройки и улици, които изглеждат силно подозрително, а по нататък, след площад Таксим, се намира богаташкият квартал, който отдавна е изгорил бурките и повечето Ориенталски привички. Тълпите са навсякъде и вариантите, както казахме, са два – или ще те заредят, или ще те задушат – зависи какво търсиш в този град.

Пристигаме в Истанбул рано сутринта. Ще прекараме малко време в града, затова решаваме да ограничим посещенията по туристическите обекти и в замяна на това, да обикаляме улиците, докато имаме сили. Ще направим изключение само с Долмабахче, който задължително трябва да видите преди да напуснете този град. Като цяло най-добрият вариант, ако сте за малко време тук, е да си изберете малък брой туристически обекти, и да обърнете повече внимание на самия град.

IMG_3553

Компанията ни е също толкова разнородна, колкото Истанбул. Гледам как приятелите ми се радват на града и това го прави една идея по-поносим. В началото комуникацията между нас е невъзможна. Прекалено сме различни, аз и той. Той иска да впечатлява с всевъзможни стоки и после да мине на следващия клиент, аз искам да ми обърне внимание преди това. Истанбул обаче няма време да съблазнява никого, така както го правят други европейски градове. Той не е град на церемониалностите.

Искаш? Взимай. Искаш по евтино? Добре, айде. Малко само. Така ти харесва. Добре, чао, жив и здрав. Не искаш така? Изчезвай. (тук следва неясен за теб текст на турски)

Image from iOS (16)

И все пак се поддаваш на очарованието след известно време. Нямаш много избор, ако искаш да не скапеш настроението на компанията, и ако дадеш шанс на мястото да те впечатли. Откриваш, че това все пак е възможно, дори тук, сред безкрайния градски хаос. За щастие търговският нюх на града е свързан и с културата на храненето и едно от нещата, които тук умеят да правят, е да те нахранят. Тук клиентът наистина е специален и обгрижван. И пак… ако ти харесва кухнята. На някои от компанията храната не им понася, други я намираме за божествена.

Престоят ни е достатъчен, за да усетим енергията на града. Минаваме през няколко от големите джамии, площади, Капалъ Чарши, корабчето по Босфора и султанския дворец, синонимът на изобилието, турският блясък с привкус на Франция – Долмабахче. Няма да се спирам на забележителностите, защото за тях можете да прочетете достатъчно и в интернет. Други неща са по-важни.

Image from iOS (15)

Времето ни тук минава срамно бързо. На тръгване се радвам, че се разделям с града, но и се радвам, че сме се запознали. Като токсичен приятел, който е готин, но говори много и една среща за два часа на три месеца ти е напълно достатъчна. Това, което ме кара да погледна с него на други очи, са останалите от групата. Наблюдавам ги, слушам ги и за пореден път се убеждавам, че не можеш да сложиш знак на този град. Независимо дали той е „твой“ или не, трябва да признаеш величието му. Защото всеки ще намери нещо „свое“, което да го накара да се върне в него, дори за малко. Дори само заради една котка, която се излежава на припек на перваза на прозореца, а после влиза в близкия ресторант.

Това е Истанбул. И си е добре, въпреки „хармонията“, в която ние си мислим, че съществува.

 
 

Нискотарифен опит за летене

| от Мария Касимова |

Събота вечерта, летище София, Терминал 1. Противно на обичайното, четирите близки по час полети с нискотарифни компании не са произвели библейско стълпотворение пред проверката за сигурност и с огромна изненада преминавам през лабиринтната пътека с бодра крачка.

Безсловесна дама проверява бордната ми карта и личната такава и с поглед ми указва да мина навътре. Там, разбира се, уцелвам поредната тунингована хубавица, която не е чувала, че не може да лети, прегърнала любимия си дезодорант с размерите на лак са коса и която държи да си изясни правилата за безопасност на борда лично от “който ви и шефа на вас тук, сичкити”. Леко приповдигнатият й децибел набира скорост още повече, когато девойката обяснява, че със същия “тоз дизидорант” е летяла насам от Валенсия точно преди един месец. Тогава никой нищо не й бил казал на летището. Тъкмо я въдворяват с професионално отработен вежлив и хладен тон, когато току до мен на съседната лента един чичо се е запънал, че каквото и да става, той без домашната си ракия няма да излети!

Служителката зад скенер машината му сочи табелата, на които пише, че с течности над 100 мл не можеш да минеш, а той настоява, че това тука не е точно течност – то е ракия, а и го няма нарисувано! Следва емоционален разяснителен монолог на тема колко трудно се прави домашна ракия. После полунасълзен майсторът на домашняка гушва пластмасовото шише от кока-кола и драматично отстрелва коравосърдечните униформени от терминала с въпроса “Как сега, заради вас дъщеря ми в Германия няма да посрещне Коледа с ракията на татко си?!”. Видимо лека човешка тъга преминава през челата на отговорните за бордната сигурност, но дългът, както знаем, е по-силен. Така че ракията, заедно с гигантския дезодорант на момичето от съседната лента, преминават във владение на летищните власти.

После идва салонът…

За салона на Терминал 1 на Софийското летище могат да се напишат книги от всякакъв жанр. Претъпкано е като в селска автогара след събор. До полета за Валенсия има още час, но пред гишето, въпреки проветрението и студа, се е образувала опашка. Когато накрая и стюардеса застава до вратата, опашката набъбва двойно, а подстъпът към т.нар. редица за хората с прайорити бординг е блокиран. Плахо питам къде се редят те, тъй като съм платила подобна услуга, а двойка здравеняци ме измерва от глава до пети и ми изтърсва, че тука всички сме с предимство.

Докато със свито сърце очаквам да премина през зоркото око на стюардесата, забелязвам как една трета от непривилегированите пътници тъпчат по чанти и в пазви разни неща, за да могат да минат през контрола на вратата изрядни и с по една чанта. Леля навлича всичките си пуловери и жилетки и в освободеното място в сакчето си натъпква найлонов плик с някакви неща. Младеж набутва лаптопа си под ризата си на гърба, а приятелката му уж небрежно го придържа за кръста, докато стигнат до въртящата се врата преди автобуса. Била съм свидетел на всякакви етюди на тема “Как да прецакаме нискотарифна компания с багажа”. Но този път пък присъствах на това как една леля разпределя сред пътниците цяла кутия тунквани вафли, които после, някъде на десет хиляди метра над земята, лично си прибира, преминавайки като цветарка през всеки ред в самолета.

Не знам каква ще да е психологията на пътуващите с този вид по-евтини полети, но със сигурност те не са разбрали, че местата са запазени, има достатъчно за всички и правостоящи или тичащи след самолета не се допускат. Затова и юрушът, с който се изсипва тълпата от автобусчетата, не ми е понятен. Още по-непонятно ми е тоталното спокойствие, което гражданите имат, когато се настаняват по местата си.

Намери си бай Пешо номерчето на седалката, застане на пътеката и отдели едни пет минути от общия ни предполетен живот да си свали якенцето, да помисли дали да го сложи в багажа или да си го държи за всеки случай, а накрая вземе да се разтъпче, да се подготви за дългото седене. През това време опашката недоволства и дава съвети, но минута по-късно най-сърдитите от бавния бай Пешо правят точно като него. В крайна сметка стюардите, обучени да могат да се справят и с хора с поведение на деца в детска ясла, наместват нещата. Като се има предвид горното, може би е излишно да се възмущавам, че думи като извинете, моля и благодаря в тази среда не съществуват.

Когато идва моментът с храната обаче пътниците истински се оживяват. За моя огромна изненада на борда явно има хора, които пътуват само, за да опитат нудъл супата и сандвичите с шунка, които очевидно се предлагат единствено в този вид полети. Така започва едно смятане на валути, прехвърляне от евро в лева и обратно, вадене на кредитни карти, ядене и пиене и шумно коментиране на “безбожните цени”, които така или иначе съвсем доброволно току що са платили.

След насищането на стомаха идва ред и на насищането на нуждата от социални контакти. Мисля, че само в български самолет се качват съвършено непознати хора, които в края на първия час във въздуха се тупат по рамената дружески и емоционално си слушат биографиите. В средата на трите часа до Валенсия една трета от самолета вече е в изправено положение и с леко зачервени бузи и енергично лашкане между седалките циркулира по тесния коридор. Заедно с тях, разбира се, има и две-три току що проходили дечица, които лазят или едва пристъпят в краката им по същата тази пътека. По традиция и тоалетната е заета от първия миг, в който изгаснат светлините за коланите и остава такава до края на полета, като пред нея опашката почти константно е не по-малка от трима-четирима човека.

Дали заради този толкова народняшки дух в самолета или поради някакво тайно състезание за най-неразбираемо говорещ стюард, нашият казва някакви неща на английски и български език, които абсолютно никой не разбира. Толкова е бърз, че думите му ме зашлевяват като неочаквани плестници и ми звучат като диалект на ескимоско племе. Същият този суперскоростен лингвистичен феномен обаче проявява завидна способност да дава ясни, отчетливи и напълно разбираеми команди, когато по стара българска автобусна традиция самолетът се приземява и след задължителните аплаузи, част от пътниците скачат да си вадят багажа и да се приготвя за слизане.

Веднага седнете на мястото си, докато не сте наранили хората около вас!” се процепва тежкият тембър на стюарда и непослушковците тутакси си сядат на столчетата. Това трае, разбира се няколко минутки – толкова, колкото пилотът да изгаси двигателите. Тогава се става целокупно в името на това всички да се надръндим един в друг на пътеката и да си стоим така полузадушени, докато предната врата се отвори и ни закачат с ръкав за летището. Имам късмета да съм на един от последните редове и на място до пътеката, така че моите двама спътника отстрани вече са изправени и с накривени глави под багажното ме гледат с омраза.

Когато им казвам, че просто няма къде да застанем, защото пътеката е за по един човек, а сега на неговото място са шест, с неохота си сядат и започват разпалено да обясняват по телефона с чакащите ги отвън, че се бавят, заради “една тука”…

Логично, напускам борда последна. Минавам покрай бързоговорящия стюард и се изкушавам да го попитам защо му е така важно да говори толкова неразбираемо и бързо. Тъкмо да си отворя устата обаче, и зад мен се материализира възпълна госпожа в рокля с леопардова шарка.

Ай мърдай, кво си се запречила тука, за обратно ли искаш да го хващаш?ми изкрещява в упор. Дишам дълбоко, подхващам си куфарчето и тутакси прощавам скороговорката на стюарда. Все пак, каквото и да каза, някак звучеше интелигентно…

 
 

Селската амбиция ръжда не хваща

| от Емил Кирилов |

Във всяка нормална фирма, във всеки офис в София, всеки ден и час, има минимум по един много амбициран човек без особени личностни качества, но пък изпълнителен и зверски решен на успех и победа. Човек, дошъл не на работа, а на война.

Той пристига от далечни земи. Може и да е местен, но неговата вътрешна същност, неговото действително същество, скрито зад костюмчето, шито на ишлеме, е точно от там, ако ще на гърба на Коня да е расъл.

Душата му е от Злокучене, от Марс, от Тъмната, зла, сенчеста паралелна вселена на болезнено амбицираните селяндури, които си вардят службицата с цената на живота и оставят у малкото нормални хора на тази планета усещането, че биха правили на шефа всякакви мръсотии. След малко. В кенефа. Буквално.

Той е тук, за да се поти, да се пъне, да се мори, да не издържа, да прави впечатление, да избухва, да е номер едно, да поема задачки, да победи, да се доказва. Напрежението е постоянно и много голямо.

Като на някаква приказна селска сватба е този човек непрекъснато. Като една застаряваща братовчедка на булката е, решена да си намери мъж на това дългоочаквано тържество на кича и безумието, но и разяждана от непосилно тежка злоба и завист към своята вече „уредена“ роднина в бяла рокля.

За тия хора да ходиш на работа е всичко. Но не самата работа и нейното вършене е от значение, не крайният резултат и удовлетвореността от това да създадеш нещо е водещо в техните кански усилия. Важното е да се покажеш, да се навреш сред обществеността, да се наместиш на сигурно, нещо там да се овъртолиш във влиятелни хора и слава.

Селската амбиция е много коварна работа, защото създава непоносим дискомфорт в живота на физически най-близкия нормален човек, свидетел на цялата тая мъка, който не е възпитан да се напиня като умопомрачен, само и само да му вдигнат заплатата със 150 лв, да го потупат по рамото и евентуално да си намери гадже с висок служебен пост и апартамент в СОФИЯ.

Селската амбиция е нещо страшно.

Нейният приемник вечно се страхува да не би да изпусне нещо, той знае всичко и е вечно в час, докато ти си пиеш обедната бира на слънце в почивката и оглеждаш задниците на малкото хубави колеги, дето останаха в този живот.

Селски амбицираният човек ще те купи и продаде, облечен като някаква стюардеса или кондуктор в БДЖ, каквито са й/му разбиранията за елегантност и офисен дрескод.

Той влага толкова енергия в това да се чекне по офиси по цял ден, да е винаги информиран за всичко, да е насреща за тези над него, да принтира някакви листа, задъхан и наведен, да създава добро впечатление на директори, че като се прибере вечер у тях, се размазва на дивана като желе, изнемощял, няма сили за книга, за филм, за спорт, за любов, за нормална вечеря, за малко мисъл в тая глава, бе.

Яде спържа от буркани от селото на своята душа и крои с цялата й неописуема нищожност дребни схеми, с които да блесне на работа и в утрешния ден.

И така ден след ден. Та цял живот…