Една звезда в безпътица

| от |

Носителят на наградата за най-добра мъжка роля от Берлинале 2013 – босненецът Назиф Мужич – обитава в момента в бежански приют край Берлин, разказва Дойче веле. Казва, че няма бъдеще в родината си, но това съвсем не е цялата история.

„Краката и ръцете ми се разтрепериха, когато чух, че получавам „Сребърната мечка“. И сега като си спомня този миг, ме побиват тръпки“, казва Назиф Мужич. Преди година филмът на режисьора Данис Танович „Епизод от живота на събирача на желязо“ спечели две награди на Берлинале – за най-добър филм и за главна мъжка роля. В този филм Назиф Мужич играе себе си: събирач на старо желязо, който търси помощ за болната си жена. А нямат нито здравни осигуровки, нито пари, с които да платят на лекарите. На финала драматичната одисея се увенчава с хепиенд – с взета назаем здравноосигурителна карта двамата роми успяват да се доберат до лекар, който помага на жената.

Обявяването на наградите на Берлинале 2013 произведе поредната сензация и донесе световна слава на Мужич. „Тук живее най-добрият артист на Босна и Херцеговина!“, написаха съселяните му гордо на плаката, с който го посрещнаха при завръщането му.

Обратно в Берлин

Всичко това става преди година. Сега Назиф отново е в Берлин, където заедно със съпругата Сенада и трите им деца живеят в стая в приюта Гатоу край Берлин. От „Сребърната мечка“ е останал само приятният спомен – грижите на семейството сега са съвсем други: Назиф Мужич е подал молба за политическо убежище и се надява, че ще може да остане в Германия с близките си. Още повече, че има подкрепата на генералния директор на Берлинале Дитер Кослик.

Изгледите за успех обаче са минимални – молбата на Назиф за убежище е отхвърлена, тъй като в Босна няма политическо преследване. „А бедността не е основание за одобряване на искането“, се казва в заключението на комисията. Респективно – Назиф и семейството му трябва да се върнат обратно в Босна.

Разочарованите съселяни

Това обаче не е толкова просто. Дори в Полице – родното село на Назиф – съседите и роднините му са разочаровани от бившия герой. „Някой му е дал лош съвет. Той си имаше тук добра работа, а и винаги получаваше свободен ден за някое интервю или телевизионно предаване. Назиф все се надяваше на нова роля, но той не е актьор“ казва брат му Хашим. Той смята, че Назиф е имал добри шансове, но не ги е използвал.

В началото на 2013 година Назиф бил назначен в басейна в град Тузла, но работил само месец и напуснал. После в средата на юни постъпил в общинската служба за чистота в съседния град Лукавац, но натрупал повече отсътствия, отколкото работни дни. А след кинофестивала в Сараево през октомври въобще не стъпил повече на работа.

„Назиф замина с жена си и децата си за Германия и ни изостави. Тук той беше един вид ромски президент и трябваше да се застъпва за нас, за подобряването на живота ни. Но той мисли само за себе си“, казва съседът му Исмет Бабич.

Животът продължава

„Животът в родното ми село е труден, дори да имаш работа“, констатира Назиф. Той съзнава, че хората са се опитали да му помогнат, но е очаквал повече – разчитал, че след получаването на наградата ще заживее по-добре. Но реалността се оказала съвсем различна.

Назиф Мужич не може да разбере, че за кинофестивала в Берлин е бил само един „хит“, и то пределно краткотраен. „Напишете, моля, че ако някой ми даде нова роля, ще дам още повече от себе си. Мога да покажа още повече емоции“, уверява актьорът-непрофесионалист. Но е малко вероятно да получи втори шанс – както във филмовия бранш, така и в родното си село.

 

 
 

Ницше, който дейно участва в убийството на Бог

| от chr.bg |

Фридрих Вилхелм Ницше е роден на 15 октомври 1844 година в Рьокен, село близо до град Лютцен в Прусия. Кръстен е на крал Фридрих Вилхелм IV, който навършва 49 години в деня на неговото раждане, но по-късно се отказва от средното си име.

През 1865 година Фридрих Ницше се запознава в дълбочина с работите на Артур Шопенхауер, а през следващата година прочита „История на материализма“ на Фридрих Алберт Ланге. И двамата, най-вече Шопенхауер, оказват значително влияние върху развитието на философските му възгледи. С публикацията си през 1878 г. на „Човешко, твърде човешко“ (книга с афоризми на теми вариращи от метафизиката до моралността и от религията до половете) реакцията на Ницше срещу песимистичната философия на Вагнер и Шопенхауер става очевидна, както и влиянието на „Мисъл и реалност“ на Африкан Спир.

Понеже болестта му го кара да намери по-благоприятен климат за здравето си, Ницше пътува често и живее до 1889 г. като независим автор в различни градове. Той прекарва много лета в Силс Мария, близо до Санкт Мориц в Швейцария и много зими в италианските градове Генуа, Рапало, Торино и френския град Ница. През 1881 г., когато Франция окупира Тунис, той планира пътуване до Тунис за да види Европа отвън, но по-късно се отказва от тази идея. Ницше от време на време се връща в Наумбург за да види семейството си. През това време той има повтарящи се периоди на конфликт и помирение със сестра си. Той живее от пенсията си в Базел.

На 3 януари 1889 г. Ницше преживява психически срив. Двама полицаи го приближават, след като нарушава обществения ред по улиците на Торино. Какво се е случило остава неизвестно, но често разказвана история твърди, че Ницше вижда удрянето с камшик на кон, притичва до него, прегръща врата му, за да го защити и се срива на земята.

През следващите няколко дни Ницше изпраща кратки писма до няколко стари приятели (включително Косима Вагнер и Якоб Буркхарт). На бившия си колега Буркхарт Ницше пише: „Накарах Каяфа да бъде поставен в окови. През последната година бях разпънат на кръст от германските лекари. Вилхелм, Бисмарк и всички антисемити бяха премахнати“. Освен това той нарежда германския император да отиде до Рим, за да бъде застрелян и призовава европейските сили да предприемат военни мерки срещу Германия.

 
 

Почина Пол Алън, един от основателите на Microsoft

| от |

Пол Алън, който основава компанията „Microsoft“ заедно с Бил Гейтс, почина след боледуване от рак. Това съобщиха семейството и говорители на компанията.

Мнозина от IT сектора изказаха съболезнования си.

„С огромна мъка съобщаваме за смъртта на нашия основател Пол Алън, съосновател на Майкрософт и признат технолог, филантроп, строител на общност, природозащитник, музикант и поддръжник на изкуството“, се казва в съобщение на инвестиционно дружество „Вулкан“, една от компаниите, на които е основател.

През 1983 година Алън напуска „Майкрософт“, но остава съветник в компанията. Списание „Форбс“ оценява състоянието му на 20 милиарда долара.

Бил Гейтс изрази съболезнованията си в декларация. В нея той казва, че „персоналният компютър нямаше да съществува без него“.

 
 

Най-голямата загуба за Сол Гудман не беше на екран

| от chr.bg |

Сезон 4 на „Better Call Saul“ все повече ни доближава до отговора на въпроса как Джими Макгил (Боб Оденкърк) става адвокат на престъпниците. Вече ни е ясно, че това ще стане след много трупове.

Има известна логика „Better Call Saul“ да не е толкова кървав, колкото „Breaking Bad“, поне в началото, преди персонажите да станат част от наркокартела на Албакърки, който погълна и Уолтър Уайт. Има обаче и изветна логика нещата постепенно да ескалират. Сезон 4 ни дава повече от братовчедите на Саламанка – Лало и Начо, които правят наркобизнеса още по-брутален. Виждаме Майк да убива за първи път, както и, за съжаление, нещо, което се предполагаше от края на сезон 3 – смъртта на Чък Макгил.

Въпреки всичкото насилие, най-важната за Джими смърт не се случи на екран.

Better-call-saul-episode-105-jimmy-odenkirk-8-sized-935

Става въпрос за клиентката и звезда в първата голяма реклама на адвоката – Джералдин Щраус. Тя умира преди събитията от епизод 6 „Пинята“.

В същото време вече сериозната му връзка с Ким не прави Макгил по-добър човек (всъщност може би дори го тласка по-навътре в престъпните среди). Истината е, че Джими е най-добър, когато се занимаваше с право за възрастни, не най-престижния юридически бранш. Това занимание потискаше дребните му измами и помагаше на една прослойка на обществото, която често е забравяна.

Както можеше да се очаква, и тази страна на практиката му е поругана – когато манипулира Айрийн да приеме споразумението на Сандпейпър. Като компенсация и заради съвестта си по-късно призна на всички в старческия дом каква е била целта му и така губи доверието на възрастните хора там завинаги.

Между сезоните има 13 месеца, така че ни е лесно да забравим добронамерения аспект от кариерата на Джими. Със смъртта на г-жа Щраус като че ли и тази добронамереност умира и се бележи старта на новия тъмен живот на Джими Макгил и смъртта на стария.

До края на сезона Джими поддържа вид, че иска разрешителното му за практикуване на право да му бъде върнато и епизодът „Пинята“ заедно със смъртта на Щраус са повратен момент в сезона. Доста неща се променят до края, но най-много самият бъдещ Сол Гудман.

 
 

„Безкрайната градина“: не пипай нищо и бъди готов да видиш себе си

| от Дилян Ценов |

В продължение на десетилетия вече родното кино се надпреварва как най-добре да покаже на екран тежкия живот на малкия човек от Източна Европа. Докато някои режисьори и сценаристи все още си мислят, че това е интересно за световната публика, един от най-известните български режисьори в чужбина ни дава глътка свеж въздух. Това в няколко думи представлява филмът „Безкрайната градина“, с който театралният режисьор Галин Стоев дебютира в киното. Тази година заглавието заема специално място в програмата на CineLibri.

Всичко започва от пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, която Галин Стоев поставя в Театър 199. В сценичната версия участват Радена Вълканова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски, Сженина Петрова и Владимир Пенев. Девет театрални сезона след премиерата на пиесата се появява и филмът по нейни мотиви. Режисьорът не взима нито един актьор от спектакъла. Тук всичките са млади актьори или натуршчици – Мартин Димитров, Димитър Николов, Глория Петкова, Елица Матева. Контрапункт на тази свежа група от млади хора е покойният Никола Анастасов, за когото това е последна роля в киното. Сценарият е дело на Яна Борисова и Галин Стоев. С кинематографията се захващат други двама майстори: Борис Мисирков и Георги Богданов.

maxresdefault (1)

За любителите на синопсисите, в които А среща Б, а В прави нещо трето, ще кажем, че историята разказва за двама братя, Виктор (Димитър Николов) и Филип (Мартин Димитров), които все още се справят с последствията от преживяна в миналото трагедия. Виктор работи в цветарница заедно с младата Ема (Елиза Матева), Филип е пиар на кмета на София и е обвързан със Соня (Глория Петкова) – успял мъж, който се опитва да помогне на брат си. В цветарницата, където Виктор работи обаче, има нещо специално – в задната част на помещението, скрита от околните, се крие тайната градина на Ема. И от тук започва всичко…

Най-прекрасното в „Безкрайната градина“ е неговата противоречива природа. По много параграфи не можем да наречем това добър филм – той има няколко основни недостатъка, които биха спънали всеки материал за киното. И въпреки това, той е натоварен с очарование и заряд, които нямат общо със сантименталността, или още по-малко със сляпото възхищение (което трябва да признаем, че върлува у нас) към режисьора, който идва от Франция и затова трябва да го хвалим. Не. Галин Стоев се справя добре с дебюта си в киното, просто защото е добър режисьор. И защото независимо от контекста или средствата, може да извади заспалото у нас.

4d21Infinite-Garden-filmstill-Color-01

Най-силната черта на филма е неговият образ. Картината. Това, което винаги е било най-важно в киното. Мисирков и Богданов успяват майсторски да представят всичките думи на Яна Борисова в картини. Тук не можем да не споменем и работата на Юлиян Табаков като художник и на сценаристите (Яна Борисова и Галин Стоев), които трансфомират всички условности в театъра и ги превръщат в конкретика, за да може добрият театрален продукт да се превърне в кино. В „Безкрайната градина“ декор, камера и режисьор са в перфектно взаимодействие, за да получи зрителят картина, която говори като персонаж. Няма да бъде пресилено да кажем, че някои кратки откъси във филма напомнят на филм на Уес Андерсън – контрастът, симетрията (или асиметрията), цветовете. За всичко това „Безкрайната градина“ може да бъде пример за добро българско кино, каквото от много време не бяхме виждали по екраните. Именно този ярък образ влияе на зрителя и работи в услуга на персонажите – показва ги по-добре, разкрива част от характера им. Доразказва вече намекнатото.

А намекнатото тук е прекалено много. Прекалено намекнато и недоизказано. Това е и моментът, в който „Безкрайната градина“ се препъва. Прекалено много образи, недостатъчно действие. Няма как да бъде казано по-кратко. Прекалено много хора с проблеми, но какво се променя като следствие на тези проблеми, не става ясно, освен при един от героите.

42426821_1382097705226170_6462877232934158336_n

Има и друг аспект на този въпрос обаче. Европейското кино (и особено френското) отдавна са доказали, че е възможно филм извън класическата драматургична рамка да бъде добър. Не е необходимо да има конфликт, действие, събития и всичко останало. Зависи от публиката. „Безкрайнта градина“ изисква друга настройка. Това е. Изисква отваряне на сетивата за красивото. Само тогава зрителят, заедно с актьорите, може да потърси убежище в някоя тайна градина. Да се спаси от демоните и от света, който е неприветлив. Просто трябва да бъдем готови да видим себе си там, да не пипаме нищо и да не бягаме, защото ще се събудим… И още няколко правила, с които ви съветваме да се запознаете като гледате.

„Безкрайната градина“ е хубав филм. Далеч не най-добрият, но определено най-обнадеждаващият от последните години. А нали това всъщност е смисъла на изкуството? Да излезеш променен, да събуди в теб дремещи усещания, лица, демони. „Безкрайната градина“ може да го направи. Това е хубав филм, след който виждаш света по различен начин. Някак по-плътен и по-смислен.

Информация за прожекциите на „Безкрайната градина“ на CineLibri 2018, вижте тук