Една не(до)волна част от Европа

| от |

Публикуваме един изключително интересен текст на Елица Златева за България и ЕС. Още много от нея в блога ѝ : http://eumyths.wordpress.com, който горещо препоръчваме да следите.

welcome_to_eu__romania_and_bulgaria__by_zeldanoir-d5v6a22

България стана член на Европейския съюз не по своя воля.

Тя се озова там по силата на историческата инерция, а не заради осъзната потребност да практикува ценностите на Съюза: зачитане на човешкото достойнство и правата на човека, свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, плурализма, недискриминацията, толерантността, справедливостта, солидарността и равенството (списъкът е от член 2 на Договора за създаване на ЕС).

Всъщност, страната беше допусната в ЕС въпреки липсата на разбиране за тези ценности.

Днес България е настръхнала, зла и сърдита на Европа. Сърдита е, защото се опита, но не успя да подмени “вносните” и неясни за нея европейски принципи с комплекта от правила, които допреди еврочленството винаги й бяха помагали да оцелее: снишаване вместо достойнство, приемане на неравенството, недоверие вместо недискриминация, враждебност вместо толерантност, индивидуализъм вместо солидарност, беззаконие вместо правов ред, връзкарство вместо демокрация.

Преди 20 години българите избрахме ЕС не поради привързаност към свободата, демокрацията и правовия ред, а заради миража на благоденствието. Докато кризата не подложи европейската конструкция на изпитание, криво-ляво успявахме да поддържаме впечатление, че спазваме общите правила. Сърдитата България обаче не забеляза, че когато правилата започнат да не достигат или направо липсват, европейците ги заменят с ценности  – добросъвестност, отговорност, солидарност, търпимост.

Днес европейското благосъстояние е в криза и ЕС основателно изисква неговите страни-членки да потвърдят ценностния си ангажимент. За България, а и за някои от останалите източни държави-членки (Унгария, Чехия, Румъния) е време за последен избор.

Няма никакво съмнение, че днешният конфликт върху жълтите софийски павета не е между богати и бедни, нито между свои и чужди. Той е между онези, които са убедени, че българският геном е непоправимо различен от европейския и другите, които искат да докажат обратното. Първите не се тревожат от вероятността България да остане бедна държавица в периферията на богатия ЕС, защото тяхната кауза е практикуването на демокрацията според местните разбирания и привички. Вторите отдавна са открили общото между себе си и „европейците” и вече се опитват да противодействат на закрепостяването на страната си в покрайнините на европейския блок.

Сегашният конфликт само на пръв поглед прилича на онзи, който България (уж) преодоля в началото на прехода преди 24 години. Разликата е, че тогава почти целият огромен ресурс на ЕС беше насочен към успешното приобщаване на младите източни демокрации. Кризата обаче оголи Съюза до ценностната му сърцевина. Енергията на ЕС в момента е насочена към изработването на нови правила, които да помогнат на европейската конструкция да устои на управленската неефективност, рецесията, неконкурентоспособността, апатията, евроскептицизма, национализма, ксенофобията и демографската бомба със закъснител. България вече не е част от дневния ред в Брюксел.

Тъжната равносметка е, че страната пропусна да се възползва от европейската готовност за подкрепа, когато тя беше в изобилие.  Трагичният резултат от седемте години бездействие в ЕС се вижда в днешната оголена сърцевина на българското общество: пустота и отприщени първични енергии. Всепроникващото усещане за безнадеждност, което служи за фон на тази картина, идва от това, че няма начин пустотата да се представи за ценност, нито първичните енергии – да се впрегнат за установяване на справедлив порядък.

Излишно е обаче да разчитаме, че „европейците” отново ще дойдат да запълнят ценностния ни вакуум с наставления и пари. По-вероятно е да издигнат предпазна ограда. Всъщност, нейните подпорни стълбове вече са сложени – това са продължаващият правосъден мониторинг, недопускането в Шенген, недопускането в еврозоната,  новите правила за достъп до еврофондовете... Предпазната мрежа пък в момента се изплита от удобно толерираната истерия в някои държави-членки заради отпадането от 1 януари 2014 на ограниченията за българи и румънци на европейския трудов пазар.

Най-страшното е, че по оградата се работи и от вътрешната страна. Сърдитата България е на крачка да артикулира тезата, че европейците я държат в изолация и по този начин й пречат да реализира потенциала си. Когато този аргумент бъде наистина хвърлен в лицето на Европа, оградата вече ще си е на мястото и по нея ще тече ток.

Разбира се, докато ЕС съществува, България ще остане формална част от него. Важният въпрос е как ще изглежда тогава Съюзът и как ще са разположени местата в залите, където ще се провеждат тогава европейските срещи.  Ако България днес е в миманса, няма ли тогава да бъде свалена направо в галерията за публиката?

Има начин това да не се случи. Пустотата и първичните енергии няма да надделеят, докато поне част от хората в България осмислят и приемат като свои ценностите, върху които е изградена Европа. Тези хора и в момента настояват, че ЕС с неговите правила и ценности е решението, а не причината за националната катастрофа.

Ако обаче и тези последни будители бъдат пренебрегнати и заглушени, не чакайте спасение от никъде. Европа ще изгради бъдещето си със или без нас и ще се озърта в нашата посока, колкото да се убеди, че все още се влачим на опашката.

 
 

„As if you are Alain Delon“ и други изрази от ежедневието…на английски

| от chronicle.bg |

От създаването на фейсбук групата „Went the horse into the river“, гениални хора започнаха да превеждат български поговорки и пословици на английски. Ние поемаме щафетата и се ангажираме да преведем професионално някои къде често, къде не чак толкова, употребявани изрази от всекидневната ни реч на родния език на Шекспир.

Ако беше жив, щеше да се смее.

Вижте ги:

  • „Ни лук ял, ни лук мирисал“ – „Neither ate onion, nor sniffed onion“
  • „Ти па си Ален Делон“ – „As if you are Alain Delon“
  • „Страх лозе пази“ - „Fear a vineyard guards“
  • „През куп за грош“ – „Through pile, for penny“
  • „Загрижила се попадията, че израсла на попа брада“ – „The priest`s wife had anxiety that grew up to the priest a beard“
  • „Абе мани…загубена работа“ – „Well money…lost job“
  • „Навря се в миша дупка“ – „He thrusted himself into a mouse`s hole“
  • „Познавам го като майчиното си мляко“ – „I am familiar with this like I am familiar with my mother’s breast milk“
  •  „През девет планини в десета, живеела ламята Спаска“ – „Through nine mountains, to the tenth, lived Spaska the Dragon“
  • „На баба ти хвърчилото“ – „Your grandmother`s kite“
  • „Диван чапраз“ или „Чакаш всичко наготово“ – „Sofa with leeks“ OR „You are waiting everything on ready“
  • „Ще ме цака той с топла бира“ – „He is going to trump me with hot beer“
  • „Тоя ми запали фитила“ – „This guy lit my wick“
  • „Изяж си яденето или и най-малкото цигане ще те набие“ – „Finish your meal or the smallest gipsy will beat you“
  • „Сиренето е с пари“ – „The white cheese is with money“
  • „Пет бири и оркестърът да свири“ – „Five beers and the orchestra to play“
  • „За едното нищо“ – „For the one nothing“
  • „Иди ми, дойди ми“ – „Come to me, arrive to me“
  • „Tи мъж ли си или лукова глава“ – „Are you a man or an onion head“
  • „Не се навирай между шамарите“ – „Don`t put yourself between the slaps“
  • „Голям праз“ – „Big leek“
  • „Мъж като лайно на дъжд“ – „А man like a shit in the rain“
  • „Не става така…от днес за утре“ – „It doesn`t happen like this: from today for tomorrow“
  • „Жив и здрав“ - „Alive and hard“
  • „Взела пици за целия китайски народ“ – „She took pizzas for the whole Chinese people“
 
 

“Формата на водата“: приказката, която ни вдъхва надежда

| от Дилян Ценов |

Тъмносин екран. Помещенията сякаш отдавна са под вода, а мебелите са в безтегловност. На този фон разказвачът споделя с нас, че не знае как да започне. Истина е. За „Формата на водата“ на Гийермо дел Торо се пише трудно. Тези, които все още вярват, че приказките не са заключени завинаги в томовете на Андерсен и Оскар Уайлд ще разберат безсилието да говориш за нещо толкова чисто, фантастично, което ти вдъхва вяра. Другите, които си падат по по-hardcore неща, молим да ни простят това, което наричат „розов романтизъм“.

Истината е, че „Формата на водата“ е добре направената екранна приказка за вярата и любовта, от която хората имат нужда. За филма започна да се говори, откакто спечели голямата награда на кинофестивала във Венеция през 2017 г. Равносметката от тогава: вече близо 100 млн. долара приходи, номинации за всички големи награди, винаги печелеше в големите категории, и почти максимални рейтинги от критиците. 13-те номинации за „Оскар“ го правят рекордьора тази година.

the shape of water ,формата на водата

Зародишът на идеята за любовната история между митично морско създание и жена се ражда още през детството на Гийермо дел Торо след като гледа филма Creature from the Black Lagoon. Днешната история обаче е доста по-различна. Действието се развива в САЩ по време на Студената война. Американска военна база. Руснаците дишат във врата на американците и обратното. В този свят на убити цветове и сиво ежедневие живее Илайза Деспозито – чистачка във военната база, сираче, намерено в река, което заради белезите на врата не може да говори. Никой не знае от какво са причинени те. Ежедневието е едно и също, монотонно, най-екстремното нещо е сутрешното мастурбиране във ваната, преди сваряването на трите яйца. Следва посещение при съседа и единствен приятел – художникът гей Джайлс. В работата пък е Зелда – едрата афроамериканка, която не млъква и ту се оплаква, ту кълне съпруга си Брустър. Денят, в който „обектът“, както го наричат в базата, е докаран, започва приказката…

На първо място, заслугата за този майсторски филм е на дел Торо, за когото това е първият такъв пробив от началото на кариерата му през 1985 г. Ако зависеше от нас, веднага му даваме „Оскара“ за най-добър режисьор. Без излишни протяжни моменти за времетраене от два часа. Действие, напрежение, обрати, конфликт – всичко майсторски изградено и съшито така, че приказката да добие максимално достоверен вид, но все пак да знаеш, че не бива да бъдеш краен буквалист, когато гледаш. В това е чарът и на сценария на дел Торо и Ванеса Тейлър (Hope Springs, Divergents, и продуцент във втори и трети сезон на Game of Thrones). Той те освобождава от вродената ни склонност да търсим причинно-следствени връзки, логика и по този начин ни потапя в паралелната вселена, където вратата не е изкъртена от напора на водата, хомосексуалният прощава на чудовището, че е изяло котката му, косата му пониква отново, а раната му заздравява. Подходът  deus-ex-machina, тук е на мястото си. Както подобава на истинските приказки.

hero_Shape-of-Water-2017

Пак, благодарение на дел Торо, успяваме да видим Сали Хоукинс така, както дори в „Син жасмин“ не я видяхме. Добрият актьор може и без текст, това е. Сали Хоукинс е повече от добра актриса. Няма пародиране, няма наиграване. Има отмерени жестове, намеци, смигвания, ясни и в същото време достатъчно загадъчни, за да ни изненада Илайза със следващия си ход. До нея е Зелда (Октавия Спенсър), за която третата номинация за „Оскар“ е напълно заслужена – тя е антиподът на нямата чистачка, който обаче успява да запази самообладание дори когато комплексираният расист командващ поделението, полковник Ричард Стрикланд, я заплашва в собствения й дом. Триото от добри актьори е завършено от Ричард Дженкинс в ролята на съседа Джайлс – старият мъж, неизживял младостта си, който редовно купува пайове, които не изяжда и се опитва да завърже разговор с красивия, но груб продавач.

28161816_10156135688137402_8630534296068459429_o

Останалите компоненти на филма трябва също да бъдат споменати. В него почти няма светли и живи тонове, всичко е пастелено, почти монохронно. Този скопен, а после умъртвен тон придава на една усмивката на Илайза или на примигването на създанието още по-енигматичен вид. Целият вътрешен свят на жената контрастира с обстановката около нея, подсилвайки приказния ефект. Тук се появява и музиката, от 50-те и 60-те години, феминизирана до краен предел (която Джайлс обожава). Грамофонът се върти, а от него звучи Кармен Миранда. Така, неусетно, едно яйце, малко музика, нежен допир стават достатъчни.

Кое обаче прави „Формата на водата“ толкова добър? Техническата реализация разбира се, че има заслуга. Режисурата и играта също. Но това са само добре сработени помежду си проводници, по които преминава идеята. Идея, която човечеството винаги е търсило. Нуждата да слушаш приказки. Детски, нереални и наивни, достатъчно силни, че да вдъхнат вяра. Тази година това е „Формата на водата“.

До болка познати са изводите, че чак е втръснало да ги повтаряме. Любовта е навсякъде. Всесилна е. Възможна е. Приказките се сбъдват. Не само между жена и морско създание, а между хората като цяло. Защо да не вярваме? Все пак никой не знае какво се е случило в реката, и откъде е белегът на врата на Илайза.

А за себе си знаем ли? Къде сме били в онзи момент? Не. Затова най-добре е да вярваме и да се благодарим на „Формата на водата“, че ни напомни това.

 
 

Награди БАФТА 2018: пълният списък

| от chronicle.bg |

Голяма нощ беше снощи за Мартин Макдона и екипа на „Три билборда извън града“. Филмът е големият победител на Наградите на британската филмова академия, отнасяйки 5 награди, сред които за най-добър филм, най-добър британски филм, най-добра актриса. С това само се потвърдиха очакванията ни и вече е почти сигурно, че филмът ще триумфира и на „Оскарите“.

Не можем да кажем, че бяхме особено изненадани от тазгодишния избор на британците. Очакваше се да пренебрегнат „Да обичаш Винсент“ заради „Коко“, както и Гари Олдман да бъде предпочетен пред Тимъти Шаламе (подчертаваме, че и двамата са прекрасни в ролите си), а историята за британски моден дизайнер от 50-те („Призрачна нишка“) да вземе приза за най-добри костюми.

Изненадите бяха предимно около филма на Гиийермо дел Торо, „Формата на водата“, който беше номиниран в 12 категории и взе 3 от тях. И да, Даниел Калууя взе БАФТА за изгряваща звезда, отмъквайки я под носа на заслужилия Тимъти Шаламе. Не го коментираме това…

Вижте в галерията ни горе пълният списък с наградените.

 
 

„Три билборда извън града” е големият победител на наградите БАФТА

| от chr.bg |

Тази нощ в Лондон се проведоха годишните награди на Британската академия за кино и телевизия (БАФТА). Филмът на режисьора Мартин Макдона „Три билборда извън града” взе 5 отличия включително за най-добър филм, за най-добра актриса – Франсис Макдорманд в главната роля, а Сам Рокуел получи наградата за най-добър актьор в поддържаща роля.

Приза за най-добър режисьор отиде при 53-годишният мексиканец Гийермо дел Торо за филма „Формата на водата”.

Гари Олдман пък бе удостоен с наградата за най-добър актьор за ролята на Уинстън Чърчил във филма „Най-мрачният час”.

Много звезди носиха черни дрехи като знак за солидарност с пострадалите от сексуален тормоз.

Почетни гости бяха принц Уилям и съпругата му Катрин, която бе облечена с тъмнозелена рокля с черен колан. Призивът за черни тоалети постави Катрин в деликатно положение, тъй като кралското семейство се стреми да не изразява политически позиции.

EE British Academy Film Awards - Red Carpet Arrivals