shareit

Една не(до)волна част от Европа

| от |

Публикуваме един изключително интересен текст на Елица Златева за България и ЕС. Още много от нея в блога ѝ : http://eumyths.wordpress.com, който горещо препоръчваме да следите.

welcome_to_eu__romania_and_bulgaria__by_zeldanoir-d5v6a22

България стана член на Европейския съюз не по своя воля.

Тя се озова там по силата на историческата инерция, а не заради осъзната потребност да практикува ценностите на Съюза: зачитане на човешкото достойнство и правата на човека, свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, плурализма, недискриминацията, толерантността, справедливостта, солидарността и равенството (списъкът е от член 2 на Договора за създаване на ЕС).

Всъщност, страната беше допусната в ЕС въпреки липсата на разбиране за тези ценности.

Днес България е настръхнала, зла и сърдита на Европа. Сърдита е, защото се опита, но не успя да подмени “вносните” и неясни за нея европейски принципи с комплекта от правила, които допреди еврочленството винаги й бяха помагали да оцелее: снишаване вместо достойнство, приемане на неравенството, недоверие вместо недискриминация, враждебност вместо толерантност, индивидуализъм вместо солидарност, беззаконие вместо правов ред, връзкарство вместо демокрация.

Преди 20 години българите избрахме ЕС не поради привързаност към свободата, демокрацията и правовия ред, а заради миража на благоденствието. Докато кризата не подложи европейската конструкция на изпитание, криво-ляво успявахме да поддържаме впечатление, че спазваме общите правила. Сърдитата България обаче не забеляза, че когато правилата започнат да не достигат или направо липсват, европейците ги заменят с ценности  – добросъвестност, отговорност, солидарност, търпимост.

Днес европейското благосъстояние е в криза и ЕС основателно изисква неговите страни-членки да потвърдят ценностния си ангажимент. За България, а и за някои от останалите източни държави-членки (Унгария, Чехия, Румъния) е време за последен избор.

Няма никакво съмнение, че днешният конфликт върху жълтите софийски павета не е между богати и бедни, нито между свои и чужди. Той е между онези, които са убедени, че българският геном е непоправимо различен от европейския и другите, които искат да докажат обратното. Първите не се тревожат от вероятността България да остане бедна държавица в периферията на богатия ЕС, защото тяхната кауза е практикуването на демокрацията според местните разбирания и привички. Вторите отдавна са открили общото между себе си и „европейците” и вече се опитват да противодействат на закрепостяването на страната си в покрайнините на европейския блок.

Сегашният конфликт само на пръв поглед прилича на онзи, който България (уж) преодоля в началото на прехода преди 24 години. Разликата е, че тогава почти целият огромен ресурс на ЕС беше насочен към успешното приобщаване на младите източни демокрации. Кризата обаче оголи Съюза до ценностната му сърцевина. Енергията на ЕС в момента е насочена към изработването на нови правила, които да помогнат на европейската конструкция да устои на управленската неефективност, рецесията, неконкурентоспособността, апатията, евроскептицизма, национализма, ксенофобията и демографската бомба със закъснител. България вече не е част от дневния ред в Брюксел.

Тъжната равносметка е, че страната пропусна да се възползва от европейската готовност за подкрепа, когато тя беше в изобилие.  Трагичният резултат от седемте години бездействие в ЕС се вижда в днешната оголена сърцевина на българското общество: пустота и отприщени първични енергии. Всепроникващото усещане за безнадеждност, което служи за фон на тази картина, идва от това, че няма начин пустотата да се представи за ценност, нито първичните енергии – да се впрегнат за установяване на справедлив порядък.

Излишно е обаче да разчитаме, че „европейците” отново ще дойдат да запълнят ценностния ни вакуум с наставления и пари. По-вероятно е да издигнат предпазна ограда. Всъщност, нейните подпорни стълбове вече са сложени – това са продължаващият правосъден мониторинг, недопускането в Шенген, недопускането в еврозоната,  новите правила за достъп до еврофондовете... Предпазната мрежа пък в момента се изплита от удобно толерираната истерия в някои държави-членки заради отпадането от 1 януари 2014 на ограниченията за българи и румънци на европейския трудов пазар.

Най-страшното е, че по оградата се работи и от вътрешната страна. Сърдитата България е на крачка да артикулира тезата, че европейците я държат в изолация и по този начин й пречат да реализира потенциала си. Когато този аргумент бъде наистина хвърлен в лицето на Европа, оградата вече ще си е на мястото и по нея ще тече ток.

Разбира се, докато ЕС съществува, България ще остане формална част от него. Важният въпрос е как ще изглежда тогава Съюзът и как ще са разположени местата в залите, където ще се провеждат тогава европейските срещи.  Ако България днес е в миманса, няма ли тогава да бъде свалена направо в галерията за публиката?

Има начин това да не се случи. Пустотата и първичните енергии няма да надделеят, докато поне част от хората в България осмислят и приемат като свои ценностите, върху които е изградена Европа. Тези хора и в момента настояват, че ЕС с неговите правила и ценности е решението, а не причината за националната катастрофа.

Ако обаче и тези последни будители бъдат пренебрегнати и заглушени, не чакайте спасение от никъде. Европа ще изгради бъдещето си със или без нас и ще се озърта в нашата посока, колкото да се убеди, че все още се влачим на опашката.

 
 

Специалната операция на ЦРУ за деморализиране на СССР

| от |

Студената война отдавна се смята за синоним на всички безумия, които човек може да измисли. Връщайки лентата назад можем да попаднем на сериозно разнообразие от красиви идеи. Някога в сградата на МИ6 се решава да не се гасят лампите, когато служителите си тръгват от стаята. Идеята зад тази маневра е външни наблюдатели и доброжелатели никога да не знаят кога един човек е там и кога не е. След като автомобилите на по-важните лица са със затъмнени стъкла, шансовете да се следи човек стават минимални.

Разбира се след едно определено време започнали да идват и сметките за ток, което автоматично ги отказало от тази стратегия. Много имена остават следа в историята на шпионските игри, но трябва да признаем, че Франк Уиснър може да даде много повече на света, отколкото сме подозирали. Уиснър започва да работи за ЦРУ през 1947 година и отговаря за офиса за специални проекти. И съответно новият агент трябва да отговаря за координирането на действия в чуждестранни региони. В зародиша на тази война е ясно кои са регионите. Заеманата длъжност позволявала работа с пропаганда, икономически войни, предотвратяване на директен конфликт чрез саботаж и антисаботаж.

През 50-те години работи в Румъния и остава изумен какви зверства се случват с благословията на политическия режим. Очевидно Франк не се справял особено добре, защото през цялото му време и кариера се оказва, че работи със съветски шпиони под прикритие. Почти всеки негов агент се оказва къртица, но пък със сигурност всички са се смяли на най-брилянтния план. Уиснър искал да покаже превъзходството на американската армия и западния блок. Подобно доказване не може да стане с директен контакт и премерване на силите. Липсват поводи за демонстрация и така се стига до последната инстанция – пропагандата. Решението на Франк е да използва помощите за обществото. Неговата идея е да използва каналите на различни благотварителни организации.

В тях ще се поставят различни подаръци и козметични стоки, както и презервативи. Тук идва голямата идея на Франк. В кутийките трябвало да бъдат поставени презервативи. Обикновено пише какъв размер могат да бъдат и съответно геният искал да постави надпис „Medium“, но самите презервативи да бъдат „Large“. Не всички залагали на този вид логистика и планът се променил злачително. Вече щели да се използват самолети, които да прелетят и да хвърлят презервативите. По този начин мъжете щели да знаят колко по-сериозни са армиите на запад. Имайки предвид европейската полова карта, подозираме, че нито една армия от източния блок не би могла да се впечатли. Планът никога не се осъществява, но стратегията за деморализация би могла да свърши много работа, особено ако се прилага в страни като Китай и Япония.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на Балто е истинска и автентична

Дивата Аляска винаги е привличала златотърсачи, авантюристи и писатели. Не случайно Джек Лондон пише някои от най-добрите си разкази и романи за ледената пустиня. Суровата местност поставя обитателите на сериозни изпитания, но когато човек успее да се приспособи ще опознае и нейната дива красота. „Дивото зове“ е един от тези разкази и проследява историята на много странна порода куче, което в един момент тръгва с вълците и намира своето място в глутницата.

Мнозина спекулират дали това наистина е истинска история или не, но пък има една, за която бихте се изненадали. Анимационния филм „Балто“ е история, която през 1995 година е хванала мнозина пред екрана. 2 часа от анимационните преживявания са доставили сериозни детски емоции, а най-добрата новина е, че всичко е истинска история. Историята за малко градче, което страда от епидемия и остава без лекарства е позната. В страховитата зима на Аляска, екип решава да впрегне кучетата и да премине повече от хиляда километра, за да достави необходимите медикаменти. По пътя се появяват мечки, опасни наклони, виелици и още много други невероятни приключения. Истинската история за Балто започва да се документира през 1925 г. отново в Ном. Единственият лекар в региона е Къртис Уелч.

Gunnar_Kaasen_with_Balto

Балто

Снимка: By Brown Brothers – image, website, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3607283

Същият много добре знаел, че ако скоро не се стигне до Анкъридж, градът му ще се изправи срещу зловеща епидемия. Разстоянието във филма е около 1000 километра, но дистанцията за покриване е от 1600 километра в едната посока. Самолетите в тази ера били изключително скромни и през зимата се прекратявали всички полети. Най-близкият град по жп линия бил Ненана, но разстоянието също било около хиляда километра. Екипът тръгва със 150 кучета и 20 човека на една от най-тежките експедиции.

Връщането е била по-трудната задача. Медицинският екип знае, че след като серумът е изкаран на жестоките минусови температури ще има около 6 дена, преди да изгубят неговите лечебни качества. Пришпорени да бързат, животните започват да умират по пътя в следствие на измръзване. Маршрутът е изминат за точно 5 дена и половина. Как светът разбира за този подвиг? Макар и комуникацията да не е била една от най-съвършените, подвигът бил споделен по радио вълните и мнозина слушали и се надявали, че смелите авантюристи ще успеят да стигнат на време. По време на радио предаванията, някои лекари решават да предотвратят бъдещи тежки експедиции и започват да работят за създаването на ваксина срещу дифтерит – заболяване на горните дихателни пътища, характеризиращо се с възпалено гърло, слаба треска и псевдомембрана върху сливиците.

Togo_the_dog_2014-06-17_22-40

Того

Снимка: By User:Wynford Morris – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=33449859

Може да откриете статуята на Балто в Сентрал Парк, Ню Йорк. Според много от жителите трябва да се отдаде почит и на друго куче на име Того, което е успяло да изведе шейните до финалната права. Освен това е водил кучетата около 500-600 километра по някои от най-трудните маршрути, Балто от друга страна е изминал едва 100 километра. Не е най-справедливото разпределение на славата, но какво да се прави. Филмът също е помогнал за преразпределянето на идеята, но това е друга тема. Важно е да споменем, че нито едно от животните не се е борило с мечка гризли, но пък са спасили около 10 000 човека.

 
 
Коментарите са изключени

Защо хард дискът винаги е отбелязан с буквата „C“

| от |

Откакто човекът сложи твърдия диск в персоналния компютър и записа на него операционна система (предимно MS-DOS или Windows), основният партишън, ако не и целият твърд диск, е обозначен с буквата „C“. Но защо? Ето защо.

Идеята за обозначаване на различни устройства за съхранение на данни просто с букви най-често се смята, че идва от операционните системи на виртуалните машини на IBM от 60-те години. И по-конкретно от операционните системи CP-40 и CP/CMS, а по-късно и при машините на Digital Research, Inc, които копират  CP/M операционната система. В ранните ОС от онова време (CP/CMS) буквите са били използвани най-вече за обозначение на логическите дискове, а по-късно (като например при CP/M) вече се използват и за отбелязване на физическите устройства за съхранение.

Това ни довежда до 1980 година, когато IBM се опитва да използва вече сравнително популярната по онова време операционна система CP/M за IBM Personal Computer. Преговорите между IBM и Digital Research, Inc спират по причини, които не са напълно ясни днес. Говори се обаче, че проблемите са започнали, когато Дороти Килдал, съпругата на създателя на CP/M, Гари Килдал, отказва да подпише споразумение за конфиденциалност с IBM в началото на преговорите. Тя им е казала, че няма да подпише такъв документ без първо да разговаря със съпруга си, който е извън града по работа. Това е някак необичаен ход, тъй като Гари често оставя подобни бизнес решения на съпругата си.

Този отказ, който явно силно дразни представителите на IBM, предполага се е бил по съвет на адвоката на Гари Дейвис от Digital Research. Но като се има предвид, че този тип неща са стандартна практика при бизнес преговори, цялата ситуация определено изглежда странно, като я погледнем днес и имаме предвид кои са страните в конфликта. Историята продължава по не особено щадящ начин. По-късно Гери Килдал твърди, че след завръщането си от бизнес пътуването, той и съпругата му стигат до споразумение и си стискат ръцете с представителя на IBM, Джак Самс, докато са на борда на самолет и летят за ваканция. Гери след това казва, че IBM не спазва това споразумение, а Самс от своя страна каза, че нищо подобно не се е случвало.

Каквато и да е истината, това, което знаем със сигурност, е, че IBM преминава от системата CP/M и вместо нея ангажира Microsoft, които от своя страна купуват лиценз на клонинг на CP/M, наречен 86-DOS. След това адаптираха 86-DOS за новия компютър на IBM като правят няколко значителни промени, и го преименуват на MS-DOS, макар че IBM го наричат PC DOS.

Тъй като се базира на копие на CP/M, MS-DOS взема схемата за надписване на дисковото устройство от CP/M, която от своя страна го взема от гореспоменатите предишни IBM системи. Заради копирането на много от елементите на CP/M системата, MS-DOS позволя по-често използваните софтуерни пакети, които могат да работят на CP/M, да бъдат сравнително лесно пренесени и в MS-DOS и съответно използвани в новия IBM PC.

5.25 inch floppy disk, front and back

5 1/4-инчово флопи

Всичко това ни връща към изначалната специфична схема за буквиране. Ранните персонални компютри обикновено не идвали с вътрешни устройства за съхранение на данни, защото те са доста скъпички (въпреки че твърдите дискове се появяват някъде през 50-те години). Вместо това те обикновено приемат някаква форма на дискети, като тези, които виждате на снимката горе. Те се използвани в MS-DOS и някои други операционни системи като били означени с „А“. Някои компютри се предлагали с две такива дискети, което разбира се, означава, че ще има и „B“. Когато и 3.5-инчовата флопи дискета (която всъщност не е флопи, освен ако не я разглобите) се добавя към архитектурата на компютрите, названието на дискетите като „A“ и „B“ вече е норма.

Когато твърдите дискове се появяват в повечето компютри в края на 80-те години на миналия век, тъй като първите две букви вече се използват за дискетите, логично обозначават третото устройство за съхранение на данни съответно „C“. Днес дисковете са основното устройство за съхранение на компютъра, но буквичката му напомня (сигурно вечно) за времето, когато не е бил.

Въпреки че изключително малко компютърни конфигурации все още имат флопи дискови устройства, това обозначаване на устройството се е задържало. Разбира се, в бъдеще като нищо именоването може да се промени.

Apricot portable

MS-DOS не винаги е използвала „C“ по подразбиране за твърдия диск на всяка система. Например, на компютър на британската компанията Apricot PC, пуснат през 1983 година, „А“ и „B“ са запазени за твърди дискове, а „C“ и „D“ за дискети.

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Коледно пържено пиле в Япония

Какво е Коледа без богата трапеза, няколко вида сармички, постна храна и когато дойде време се свалят онези по-свидни суджуци, защото времето на постите започва бавно и сигурно да отлита. И щом всички тези кулинарни изпълнения започнат да се поливат с качествено червено вино, празникът официално започва да носи онези правилни топли вълни и настроение.

Това обаче няма как да се случи в Япония. Островната държава не празнува Рождество Христово, не очаква белобрадия старец и рядко може да видите коледно дърво в дома.
Японските жители са имунизирани от тези традиции и обикновено изпадат в екстаз, когато започнат да пътуват и опозноват коледните традиции. Търговците пускат промоции и се опитват да наложат декемврийския празник, но за съжаление в страната на изгряващото слънце не се огъва толкова лесно!

Можете ли да познаете какво вечерят японците на 25 декември? Не правят някакво много специално суши, не се занимават изобщо с традиционната си кухня. На Коледа всички отиват в ресторанта на полковника от Кентъки. Според изчисленията на ресторанта, повече от 3.6 милиона японци уважават пърженото пиле точно в този календарен ден. Може да звучи странно, но всичко започва през 70-те години на миналия век. Когато първият ресторант отваря врати в Япония, Такеши Оковара започва да мисли рекламна кампания, която да спечели аудиторията.

KFC Menu Items and Restaurant

И точно тогава се ражда идеята за парти кофа с крила. Самият Накатани признава, че чул чужденци, които се жалвали, че много им липсвала коледната пуйка. Неговият основен фокус бил да привлече туристите, които все пак се възползвали от коледните празници. И така започнало предлагането на коледна кофа с пилешко, макар и разликата между двете птици да е феноменална.

Съответно през декември забелязал наистина, че туристите оценили идеята, но освен това се появявали и някои по-редовни клиенти. До 1974 година, японската дивизия на ресторанта започнала да предлага Курисумасу ни ва Кентакки – Кентъки за Коледа. Интересното е, че точно тази кампания допринася за идигането до изпълнителен директор. Според различни маркетолози, кампанията е успяла да запълни една дупка, която просто липсва в японския календар. Рекламата показва щастливо японско семейство с кофа пилешко, торта и вино.

Промоцията е достатъчно добра и коства на японското семейство около 32 долара. Според статистиката, това меню е отговорно за една трета от печалбата на веригата за цялата година. Другата положителна страна е, че белият полковник получавал своята коледна премяна и имайки предвид, че възрастните хора са изключително уважавани в Япония, жителите бързо избрали правилната посока. Навсякъде по света ще обидите всички на масата, ако този празник бъде посрещнат с подобно меню, но Япония е място, което няма нищо общо с всичко останало по света. Официално знаете какво слага японеца на коледната трапеза.

 
 
Коментарите са изключени