shareit

Eдин от най-красивите замъци в света

| от |

На върха на скалите над китно дефиле, пет километра източно от Фусен, се издига един от символите на бароковите замъци в света – „Neuschwanstein“ (Schloß Neuschwanstein буквално: Замакът на новият лебедов камък, но по-вероятно е да идва от името на Schwangau (Лебедово), селото до замъка).
Въпреки заповедта на крал Лудвиг Втори, който е построил замък , той да се срине след смъртта му, желанието му не е било изпълнено, така че на света му е останала още една невероятна конструкция, а Уолт Дисни е намерил  вдъхновението за двореца на Пепеляшка.

„Neuschwanstein“ е доказателство, че мечтите се сбъдват, а този дворец е бил мечта на малкия принц Лудвиг. По думите на дядо му Лудвиг I, малкият принц още от шест годишна възраст строил „изненадващо добри сгради“, докато си играел с парчета дърво.

Докато растял, младия престолонаследник много научил от баща си, крал Максимилиан II, който при възстановяването на старите жилища не е наемал строители, а театрални художници.

Именно затова Малкият принц Лудвиг растял „заразен“ от зашеметяващи легенди, които са били изрисувани на стените на замъка, в който израснал, а от многото легенди-герои, една особено го развълнувала и тя била за лебедовият рицар Лохенгрин.

Лудвиг наследил трона, когато е бил само на 18 години, след смъртта на баща му през 1864 година. Младият крал скоро решил да осъществи своите детски мечти и построил замък, който след време ще се нареди сред най-красивите, на които човечеството може да се радва.

Първата сграда, която той проектирал и построил бил комплексът Херенчимс, след това построил двореца Линдерхоф, а най-накрая построил най-красивия от всички – дворецът „Neuschwanstein“.

„Когато и двамата вече отдавна ще сме мъртви, тялото и на двама ни все още ще бъде пример за бъдещите поколения“, написал навремето крал Лудвиг. Защото дворецът бил сградата на неговите мечти и замъкът от приказките.

Като баща си, Лудвиг повече вярвал на художниците, отколкото на строителите, затова  наел театралния художник Кристиян Янков за изработване на плановете и на 5 септември 1869 г. бил поставен първият камък

За Лудвиг, този дворец не е бил построен за него, а за бароковия лебедов рицар Лохенгрин. Въпреки, че художникът Янко първоначално проектирал двореца като триетажна готическа сграда, Лудвиг променил плановете си и решил да направи романтичен замък на пет етажа, защото вярвал, че така отговаря повече на легендата.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Чарли Чаплин и Ууна О’Нийл: Една любов в изгнание

| от Вучето |

“Току що се запознах с Чарли Чаплин. Какви сини очи има само!” Това пише 17-годишната Уна О’Нийл на своя приятелка  през 1942 г. Изумително красивото момиче е дъщеря на известния драматург Юджийн О’Нийл и писателката Агнес Болтън. Когато среща великия Чаплин за първи път, самата тя е начинаеща актриса, на която предвиждат голямо бъдеще в киното. Две години преди съдбоносната среща хубавелката е влюбена до уши не в кого и да е, а в Дж. Д. Селинджър, който тогава обаче е световно неизвестен, защото все още не е написал “Спасителят в ръжта”.

Само че писателят е с, меко казано, неприятен характер, а тя – негова пълна противоположност: кротка, свенлива и сдържана. Затова и романсът между двамата е обречен на провал още от самото си начало. Пред бурните страсти със суетния мегаломан Джери тя избира сигурността с 37 години по-възрастния Чарли, на когото ражда осем деца! И ако Чаплин е първият и единствен съпруг за Уна, за него тя е съпруга номер четири.

Преди Уна

Чарли Чаплин може и да е световна звезда, обожавана от хора по целия свят, но на любовния фронт далеч не е толкова успешен. Още при първия брак нещата тръгват на зле. Когато е на 29, се жени за 16-годишната актриса Милдред Харис, понеже тя го забаламосва, че е бременна от него. Алармата се оказва фалшива и бракът, разбира се, не просъществува дълго. Покрай него обаче старлетката успява да намаже дебело, тъй като  я затрупват с оферти да се снима във филми.

Чарли очевидно си пада по тийнейджърки, защото и втората съпруга е на 16, когато се жени за нея. Този брак е придружен от грандиозен обществен скандал. Актрисата Лита Грей, която участва във филма на Чаплин “Треска за злато” oт 1925 г., твърди, че Чаплин я принудил да се омъжи за него, забременявайки я “неочаквано”. Въпреки че публично го нарича “манипулативен плейбой”, Грей издържа в оковите на този брак цели три години (с година повече от предишната съпруга) и дори ражда двама сина на Чаплин. След това обаче следва шумен развод, съдебното дело по което се разпростира на повече от 50 страници.

Lita_Grey

Снимка: By studio work for hire – [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21572834

Разочарован от провалените си връзки до този момент, Чаплин се въздържа да забременява млади актриси в продължение на девет години. После обаче среща 22-годишната звезда от Бродуей Полет Годар. Този път тя е тази, която успява да го завлече пред олтара, лъжейки го, че е на 17. Двамата са заедно цели седем години преди ревността да сложи прът в колелата на брачната кола. За разлика от предишните съпруги, Годар е горда и независима жена и се дразни от опитите на мъжа си да контролира живота и кариерата й. Това е и основната причина да си тръгне от семейното имение през 1940 г., скоро след премиерата на общия им филм “Големият диктатор”.

Но четири се оказва щастливото число на Чаплин. На 53 той е вече прочут и преуспял актьор и режисьор, когато се случва най-щастливото събитие в живота му, както сам определя срещата си с Уна.

NPG P283; Charlie Chaplin by Strauss-Peyton Studio

Снимка: By Strauss-Peyton Studio – National Portrait Gallery, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=24576869

ФБР и други главоболия

Когато двамата се женят през 1943 г., Уна не подозира, че заради политическите пристрастия на съпруга си и съдебните проблеми, причинени от озлобена бивша любовница, ще им се наложи в най-скоро време да напуснат Щатите. Всичко започва, когато актрисата Джоан Бари заявява на всеослушание, че е бременна от Чаплин. Той отрича и Бари завежда съдебен иск за бащинство. Поредният скандал около  актьора става повод директорът на ФБР Едгар Хувър, който от години подозира Чаплин в подривна прокомунистическа дейност, да организира кампания за целенасочено очерняне на обществения му имидж. Компроматите буквално заваляват. Обвиняват го в неблагодарност към САЩ – държавата, която го е приютила като 19-годишният млад британски актьор през 1908г., а цензурата спира от прожекция филма му “Мосю Верду”, в който Чаплин остро критикува капитализма и световната надпревара във въоръжаване със средства за масова унищожение.

ФБР обвинява Чаплин по четири параграфа, най-сериозният от които е нарушаване на Конвенцията за трафика на бели роби от 1910 г., криминализиращ извеждането през щатската граница на жени за сексуални цели. Въпреки че липсват каквито и да е сериозни доказателства в подкрепа на обвиненията, Чаплин е изправен пред съда през март 1944 г. и при евентуална присъда, го грозят 23 години затвор. Бедите обаче не свършват дотук. Когато Джоан Бари ражда дъщеря си Керъл Ан през октомври същата година, съдът отсъжда в нейна полза, въпреки че не е допуснал като доказателство кръвни проби за установяване бащинството на Чаплин. Актьорът е осъден да изплаща издръжка на Керъл Ан до навършване на 21 години.

Chaplin_City_Lights_still

Снимка: By United Artists – www.creativelydifferentblinds.com/TVStageandFilm/CharlieChaplin/CityLights, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19983420

В такава нажежена обстановка Чаплин не вижда друга алтернатива освен да заживее в изгнание в чужбина. Добър случай за това се удава, когато през септември 1952 г. семейството заминава за Лондон за премиерата на “Светлините на рампата”.  Намерението им е повече да не се върнат в Америка. Въпреки че още на другия ден от Правосъдното министерство заявяват, че Чаплин е свободен да се върне в страната и че няма да бъде подложен на политически гонения, той отказва. Вместо това праща Уна да сложи в ред нещата му. След това двойката се установява за постоянно в Корсие-сюр-Веви, в имението Маноар дьо Бан край Женевското езеро.

Живот в Швейцария

Изглежда, че най-после трудните времена са отминали и вече на територията на политически най-неутралната страна в света, любовта между Чарли и Уна разцъфтява с пълна сила. Чаплин никога не е бил по-щастлив, а и не може да бъде по-благодарен за безусловната любов, с която Уна, в своята ненатрапчива тиха смиреност, не престава да го обгръща през последните години. Тя се движи около него, не, рее се около него с лекотата на небесен ангел и прави всичко да изглежда по-добро и по-красиво.

“Всеки ден от живота си с Уна,” пише Чаплин в автобиографичната си книга, “не преставам да се удивлявам и да преоткривам дълбокия й и красив характер. Дори понякога, както си върви пред мен  по тесните градски улички с това нейно простичко достойнство, изпъната като струна крехка фигура и пригладени назад тъмни коси, в които проблясват сребърни нишки, чувствам как буца засяда в гърлото ми и ме връхлита вълна от безкрайна любов и възхищение заради всичко, което е тя.”

Oona_O'Neill_-_1943

Снимка: By Associated Press – Ebay, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29088723

Въпреки всички изгледи в миналото, че би могла да има блестяща филмова кариера, Уна предпочита да прекара остатъка от живота си в сянката на мъжа, когото обича безгранично. В редките интервюта, които дава, казва, че е удовлетворена от ролята си на съпруга и майка на осемте им деца и не би желала нищо повече за себе си в този живот. “Чарли е целият ми свят”, признава тя през 1960 г. Затова, когато на 88-годишна възраст Чаплин издъхва в съня си в дома им на Коледа, тя предпочита да прекара остатъка от живота си ту в Швейцария, ту в Ню Йорк в усамотение и почти в пълна изолация от външния свят. Сама тя си отива от този свят 14 години по-късно, през 1991 г., от рак на панкреаса. Погребана е до съпруга си в Корсие-сюр-Веви.

Днес семейното имение е превърнато в музей. Във всяка стая има голям екран, на който се прожектират домашни видеа от семейния архив, както и откъси от документални филми от времето, когато Чаплин е обявен за персона нон грата от американското правителство. В съседство на къщата има музей с восъчни фигури, пресъздаващи различните му филмови роли, както и ресторант, кръстен на най-известното му екранно превъплъщение – Скитника.

 
 
Коментарите са изключени

Ернесто Миранда и четенето на правата при арест

| от |

През 1966 във Върховния съд на САЩ се води едно знаменито дело – Миранда срещу Аризона – което ще изясни, че Конституцията изисква при арест полицията да предупреждава, че арестанта има право да мълчи, че всичко, което каже, може да се използва срещу него и че има право на адвокат дори да не може да си го позволи. Ние ще чуваме тези думи много пъти от филмите; за американците те са известни просто като „предупреждението на Миранда“. Но кой е Миранда и какво е направил?

Роден на 9 март 1941 в Кълъмбъс, Аризона, Ернесто Миранда явно изживява много проблемно детство. Има малко официална информация за Миранда, но шепа достоверни източници предлагат подробности, от които ще се опитаме да сглобим кратка биография на човека преди да видим по-добре документираната (от полицията и съда) част от живота му, довела до „предупреждението на Миранда“.

Майката на Миранда явно е починала, когато е бил много малък, на около 6-годишна възраст, а с останалата част от семейството си той никак не се е разбирал . Когато е в осми клас, вече има присъда за кражба. Година по-късно, след поредна присъда за взлом, той е пратен в превъзпитателно училище. Малко след като е освободен, пак е съден – този път за опит за изнасилване и нападение и отново се връща в училището.

Двугодишен затвор и вече на 17 години, Миранда се мести в Лос Анджелис, където пък е задържат по подозрения във въоръжен грабеж и сексуално посегателство (най-вероятно воайорство). След като навършва 18 се връща в Аризона, където се записва в армията. 15 месеца служба по-късно и Миранда е уволнен без почести; по време на службата си той прекарва известно време в карцера, защото многократно е отсъствал без позволение и отново заради воайорство. Армията му нарежда да отиде на психиатър, но той отива само на една сесия. Отново се завръща в Аризона и арестите и старата песен продължават.

През 1963 г. Миранда се премества със съпругата и дъщеря си в град Меса, Аризона, където изглежда се опитва да тръгне в правия път, намирайки си работа на товарен док във Финикс. И това ни довежда до много по-добре документираната част от живота му.

На 3 март 1963 18-годишно момиче си тръгва от работа в киносалон в центъра на Феникс. Докато върви, похитителят й я хваща в гръб, опира нож в гърлото й и й заповядва да не крещи като държи ръцете зад гърба й. Вкарва я на задната седалка на кола си и я завързва. Вместо да вика или да се опита да избяга по друг начин, тя прави това, което мнозина биха направили с нож до гърлото – замръзва. Карат около 20 минути, след което нападателят й я развързва и сваля дрехите си. Тя се опитва да го избута и крещи: „Моля те, недей“ и „Моля те, пусни ме“. В показанията си по-късно Миранда твърди, че момичето не се е съпротивлявало, докато я изнасилва, и че никога досега „не е имала отношения с мъж.“

След два часа разпити „служителите излязоха от стаята за разпит с писмено признание, подписано от Миранда“. В горната част на документа, голяма част от който е написан на ръка, има следният напечатан на машина текст:

Аз, Ернесто А. Миранда, се кълна, че правя това признание доброволно и по своя воля, без да съм заплашван, принуждаван или да ми е обещаван имунитет и с пълно познаване на законните ми права и разбирайки, че всяко мое изказване може да бъде използвано срещу мен.

Според един от полицаите този текст е бил прочетен на Миранда, но чак след като той вече е направил устно признание.

В крайна сметка Ернесто е осъден на 20 до 30 години затвор за отвличане и изнасилване (както и по отделно обвинение за грабеж) до голяма степен благодарение на този документ. Той обжалва и оспорва достоверността на му, за което твърди, че нарушава конституцията, „тъй като Върховният съд на Съединените щати казва, че човекът има право на адвокат при ареста си“.

При обжалване пред съда, присъдата на Миранда, както и тези на трима други, се счита за противоконституционна. По отношение на Миранда, съдът казва:

Ясно е, че Миранда по никакъв начин не е бил известен за правото си да се консултира с адвокат, нито е било правото му да не бъде принуждаван да се инкриминира ефективно защитено по какъвто и да е друг начин. Без тези предупреждения признанието му е недопустимо. Фактът, че подписва лист, който съдържа напечатана клауза, в която се посочва, че е напълно наясно с правата си, не означава, че ги знае и че прави информиран отказ от тях.

Това решение на съда провокира популярното четене на права при арест, което виждаме толкова често по филмите.

Mesa-City of Mesa Cemetery-Ernesto Arturo Miranda

Що се отнася до Миранда – присъдата му се отменя, но през 1966 е съден отново, жена му свидетелства срещу него и в крайна сметка получава същата присъда 20 до 30 години затвор. На 31 януари 1976 той е намушкан по време на бой в бар и умира.

 
 
Коментарите са изключени

Как да не се излекуваме от Голямата чума в Лондон

| от |

Възникнала между 1665 и 1666, Голямата чума не е точно първият път, в койтоЛондон преживява такава ужасна епидемия на болестта – периодични случаи в града има от много време. Въпреки това, Голямата чума определено оставя отпечатък. Според смъртните листове от тази година, през 1665 умират 68 596 души в резултат на чумата. Смята се обаче, че този брой е силно занижен, тъй като групи като квакерите, например, не съобщават за смъртните си случаи, а много бедни просто са изхвърлени в масови гробове без смъртта им да бъде регистрирана. В крайна сметка между 25% и 50% от населението на Лондон умира от чумата без никой да знае какво я предизвиква. В един момент се забранява събирането на трупове през деня, защото когато гражданите виждат колко са много, наставала паника. Това довежда до някои интересни методи за превенция…

Например, по това време се смята, че чумата се причинява или поне се предава по-лесно от „лош въздух“. В резултат на това, се палят огньове из целия град по заповед на властите; в домовете също огньовете се поддържат ден и нощ, независимо от температурата навън, а мнозина започват да пушат тютюн, за да поддържат въздуха в дробовете си без зараза. Това довежда до нетипичната за нас ситуация, при която хора от всички възрасти, включително деца, са принудени да пушат. А. Дж. Бел няколко десетилетия след чумата пише:

..когато той беше учител в Итън през годината, в която беше бушувала Голямата чума, всички деца пушеха в училище по задължение, а той самият никога не е бил бит толкова много в живота си, колкото една сутрин, когато го хванали да не пуши. 

Друго нещо, което лондончани вярват, че помага за разпространението на чумата, са многобройните бездомни котки и кучета по улиците на града им. Дотолкова, че с официален указ от крал Чарлз II се нарежда да „не се допускат свине, кучета, котки или домашни гълъби да преминават по улиците или да ходят от къща на къща“. В резултат хиляди животни са убити и незабавно заровени или изгорени. Въпреки че кучетата и котките са пренасяли бълхи, заразени с чума, смята се, че цялата операция всъщност помага на чумата, тъй като същите бездомни котки и кучета са контролирали много по-опасните разпространители на чумата – плъховете.

Wenceslas Hollar - Plan of London before the fire (State 2), variant

Карта на Лондон, 1665

Може би най-съмнителното нещо, което лондончани предприемат като мярка за ограничаване разпространението на болестта, е карантината на всяка къща, в която живее жертва на чумата, за 40 дни. Вратите на тези къщи се заключат и се маркират с голям червен кръст, над който пише думите: „Господи, се смили над нас“. За да се гарантира, че никой няма да избяга, пред къщата често се слагала охрана.

Тъй като е било нормално да се запечатва къща с всичките й обитатели все още вътре, независимо дали са болни или не, лондончани започват да подкупват инспекторите, които ходят по домовете да търсят признаци на чума, да игнорират всякакви такива признаци в техния дом. Това е и една от причините записаните смъртни случаи да са толкова малко. Когато не ставало с подкуп, някои направо бягали от домовете си, оставяйки цялото си имущество, като предпочитали да живеят на улицата вместо да се заразят от чумавия в дома им или да умрат от глад затворени.

Някои пробивали най-тънката стена на къщата си, за да избягат, а един мъж дори взривява входната врата със самоделна бомба от фойерверки. Но вероятно най-гениалният метод за бягство е ловът на пазачи. При него обитателите на дома внимателно спускат бесилки през прозореците, за да ги сложат около врата на пазача долу пред къщата и да го издърпат нагоре, докато не го обесят, или просто да го душат, докато не им предаде ключовете. В първия случай, тялото на стражата ще бъде дискретно изхвърлено, като се увие в чаршаф (така изглежда като тялото на жертва на чумата и съответно никой не би го проверявал и пипал прекалено много) и се изхвърли безцеремонно в преминаващата количка с мъртви. Удивително, но в историческите извори пише, че поне „партида“ охрани, което за нас днес означава около 20, са били убити по този начин от отчаяни граждани.

За щастие и на гражданите, и на охраните, чумата премина през есента на 1666 г. и абсолютно нищо страшно не се случва с Лондон някога отново… Освен ако не броим огромния пожар, който изпепелява града едва година по-късно, като унищожава приблизително 85% площта му в рамките на стените. Около 65 000 души са оставени без дом, а огънят изгаря и страшно много архиви, свързани с неотдавнашната чума, което затруднява уточняването на неща като точната смъртност и колко хора се заразяват, но успяват да се възстановят. След това, разбира се, и друг път са се случвали ужасни неща в Лондон през неговата много пъстра история. Но кой брои.

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки – Битката при ридовете Ал Рашад (2017г.)

| от Александър Бояджиев |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 2017-та. В Ирак вече от над петдесет месеца се води кървава борба за оцеляване между правителствените сили и кюрдите от една страна и зловещата джихадистка организация „Ислямска държава“ от друга. Ситуацията е доста оспорвана и проблематична за местните сили. Джихадистите разполагат с множество опитни бойци, въоръжени с модерни автомати, хитро измайсторени самоделни миномети и гаубици и разбира се страховитите им атентатори-самоубийци, чийто действия отварят огромни пробойни в редиците на иракските сили за сигурност.

Най-тежките часове на правителството в Багдад са отминали с офанзивите от 2014 г., когато ИДИЛ почти успяват да достигнат столицата. В рамките на по-малко от две седмици, джихадистите извършват светкавична кампания в дълбочина от близо хиляда километра и без проблеми завземат някои от най-големите градове в Ирак – Мосул, Тикрит, Самара, Фалуджа и Рамади. Над 30% от територията на страната попада в техни ръце, а изглежда скоро и самият Багдад може да падне.

Колапсът на иракското правителство предизвиква намесата на водена от САЩ международна коалиция. Коалиционните сили, използвайки чести и масирани бомбардировки, успяват да спрат настъплението на ИДИЛ. Въпреки това, през 2015-та и 2016 г., джихадистите в основни линии запазват главните си позиции, а битките с тях коства живота на хиляди убити и ранени военни, полицаи и цивилни. През октомври, 2016 г., иракската армия започва своята най-голяма офанзива до тогава – битката за Мосул. В нея са ангажирани над 40 000 иракски войници, още около 10 000 чуждестранни военнослужещи, целия ВВС потенциал на Ирак, както и силите на Коалицията, а отделно от тях се мобилизират и кюрдските сили в Иракски Кюрдистан.

20160208054949!Wildschein,_Nähe_Pulverstampftor_(cropped)

Снимки: By Valentin Panzirsch – File:Wildschein, Nähe Pulverstampftor.jpg, CC BY-SA 3.0 at, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=46902117

Кампанията срещу Мосул се очаква да продължи няколко седмици. Оказва се, че в щабовете на анти-джихадистките сили са сбъркали – битката трае до юли 2017 г. През това време, освен основните джихадистки сили около и в Мосул, в тила на коалицията и иракските части действат други отряди на ИДИЛ, които атакуват конвои и снабдителни части. Борбата се оказва дълга и кървава, а изходът й – не така сигурен.

През април, 2017 г., иракските сили вече са затворили обръча около Мосул и са го изолирали от останалите владения на ИДИЛ. Въпреки това, в тила на основните части, джихадистите продължават да разгръщат своята мрежа от местни клетки и атентатори, с която постоянно тероризират цивилното население и пречат на снабдяването. В териториите, все още контролирани от групировката, се прилагат жестоки закони и ограничения. Всеки опит за бягство се наказва със смърт, а ултра консервативните изисквания към населението носят след себе си заплахи, глоби и публично линчуване.

В тази напрегната обстановка, в пограничните зони между позициите на ИД и кюрдите около Киркук, се води една непрекъсната партизанска борба. Освен джихадисти и пешмерга, в сраженията участват и местните арабски племена, част от които подкрепят ИД, а другите – Коалицията. За да сплашат своите подопечни, ИД извършват постоянни публични екзекуции на хора, обвинени в дезертьорство – както сред цивилните, така и от собствените им редици. При една подобна показна акция в средата на април, 25 души са разстреляни в областта около град Хауиджа – една от крепостите на ИД в централен Ирак.

Няколко дни по-късно, вероятно на 20-21 април, Ислямска държава изпраща свой ударен отряд в засада срещу кюрдските части. Подобни ударни звена са с размера на стандартно отделение – ок. 8-10 души. Снабдени са с огнестрелно оръжие, експлозиви и РПГ-та. Целта им е да заемат стратегически удобни позиции край ключови снабдителни пътища и да ликвидират противникови конвои с припаси и оръжие. При подобни светкавични атаки, джихадистите се стремят да ударят тила и челото на конвоя, да блокират движението му и да заграбят каквото могат от доставките, избивайки възможно най-много врагове. Следва бързо оттегляне в планини, пещери и скрити бази, за които знаят само джихадистите. Плячката в последствие се преразпределя по специално изготвена мрежа от скрити снабдителни депа. На базата на тази изпитана система, „Ислямска държава“ успява да се снабдява адекватно с муниции, оръжие и гориво в продължение на месеци, особено в зони, където установяването на директен териториален контрол е невъзможно.

Wild_Boar_Habbitat_2

Снимки: By Richard Bartz, Munich Makro Freak – Own work, CC BY-SA 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2142197

Като избрана позиция, джихадисткият отряд избира ридовете Ал Рашад, разположени на ок. 88 км южно от Киркук. Пресеченият терен е идеален за прикриване движението на групата, а в равнинната местност, северно от ридовете минават няколко важни снабдителни маршрута на пешмергите. Освен височините, провинцията е заета и от обширни царевични насаждения. Избрали мястото, джихадистите преминават през нивите и заемат позиция в близост до пътя. Операцията се развива безпроблемно с изключение на няколко подплашени от бойците глигана, които се скриват в гъсталаците.

Привечер, вероятно на 21ви или 22ри април, 2017 г., всичко изглежда спокойно на позицията на ИД. Бойците са изпълнили успешно началната фаза от операцията, а идващите дни обещават да са благодатни за атаки срещу кюрдите. Бойците се приготвят за сън, оставени са и часовои. Тогава, изневиделица връхлита враг, който бойците на ИД не са очаквали.

От околните царевични полета, срещу джихадистите се надига вълна от…глигани. Дивите прасета са се събрали на голямо стадо, вероятно провокирани от подплашването на техните побратими няколко часа по-рано. Глиганите лесно улавят дирята на джихадистите и открили позицията им се хвърлят за разплата. На пръв поглед нищо твърде сериозно за хора с автомати. На практика, както би ви казал всеки ловджия, глиганът хич не е лесен за убиване, а освен това е и доста бърз и свиреп.

Хванати неподготвени и полузаспали, бойците на ИД нямат време за реакция и са пометени от вълната козина и бивни, която прегазва бивака им като валяк. Всички осмина бойци на групировката са тежко ранени, но за трима срещата се оказва фатална. Докато другарите им се опитват да се измъкнат, трима от бойците на ИД са подхванати от глиганите, които ги разкъсват почти до неузнаваемост с бивните си. В рамките на няколко кървави минути, невъзпятата битка за ридовете Рашад приключва с категорична и пълна победа на дивите прасета. Иронията разбира се е пълна – кълнящите се че са най-праведни мюсюлмани джихадисти, са позорно избити от едно от най-нечистите животни в ислямската традиция.

Мнозина европейци възприемат случката като забавен куриоз, но за местното население тя има и силно символично значение. Фактът че именно диви прасета надделяват над джихадистите само доказва абсурдността и неправоверността на тяхната кауза в очите на мюсюлманите от района. Позорната случка и до сега се използва в анти-джихадистките проповеди на мюсюлманските духовници в Близкия Изток и служи като анекдотичен пример, че неправомерното позоваване на божията воля за извършване на човеконенавистни дела, рано или късно води до възмездие, често доста неочаквано.

 
 
Коментарите са изключени