shareit

Един ден в близката провинция

| от |

Денят, в който Дейвид Камерън пристига в София, денят, в който нацията научава, че премиера „трима папи са го глИли по главата“, денят, който започва като обикновен четвъртък, но не е, е и денят, в който аз заминавам за близката провинция.

Държа да отбележа – имам село и го обичам. Ходя там всяка година и харесвам да го правя. Не планирам и да спирам. Така че, родната провинция някак я познавам. Знам какво да очаквам.

Дали бъркам в преценката си? Естествено.

Нали знаете онези хора, които познават, когато бурята идва в живота им. Очакват я. Посрещат я подготвени. Аз не съм от тях. Толкова години и все още някакви неща, които за другите са нормални очевидно, мен успяват да ме изненадат.

Твоето, моето, селото като цяло, е различна бира. Провинциалният град е една друга вселена, която работи със собствени правила. Разбира се, че ти не го знаеш и се натрисаш на всякакви неща по пътя си натам. Най-опасната провинция е бившото село, което вече се мисли за град. То реално не е такова, но някой го е излъгал, че е. То е като на една грозна жена да й сложиш титлата „Мис“ пред името. Виж какво става тогава.

Само тези, които живеят там си мислят, че живеят в град, но ти знаеш, че не е така. Не си ли се разправял с баби в трамвая, не си ли висял 40 минути в задръстването на Сточна, не си ли се бил за банани в Лидл, значи не си бил в истински град. А, да, и магазинът в центъра ти се казва „Била“, а не „Бали“, извинете ме.

И ти тръгваш в този, по нищо не различаващ се от другите четвъртъци, в най-близката възможна провинция, която минава за някаква нечовешка гъзария. Пътуването е бързо и леко опасно за живота ти, разбира се. В мига, в който се качваш на магистралата в посока Варна, около теб се навъждат коли с номера от Плевен, Мездра, Кнежа, дори Варна… Тези от Кнежа за най-опасни. Те те задминават все едно от къде и как, светкат ти, а видят ли, че си жена, се опитват с всичка сила да те изпреварят. А пък ако си жена от София, да не говорим. За тях ти си като предястието, което ще получат преди да се приберат в родния прованс, за да разкажат на всички как са те срещнали. Пикът на деня им започва с теб. Следващите евентуално са: мусака, кюфтета, ракия и местният бар… Не непременно в този ред.

Ти обаче преодоляваш магистралата. Може би, защото пътуваш наистина наблизо.

Познаваш хотела в малкия провинциален град по няколко фактора – първо, той е най-гъзарското място там. Изглежда като колос на модерния български лукс. Има от фонтани до статуи на приведени мъже, през изкуствен басейн с патки. Има си всичко сиреч, което може да си видял някога по някоя телевизия. Второ, намира се някъде в началото или в края на града и към него те водят табели в червено и златно, или други готино съвместими цветове, избери си. Трето, там има джипове, BMW-та, Мерцедеси, всички коли, които в България пътуват с предимство, не го забравяй.

Успехът и гъзарията на такива места се измерва във вещи и притежание. Колкото по-големи и скъпи са те, толкова по-готин и успял си ти. Вещите са нещо като пишката. Този, който я има очевидно е по-човек от останалите, които не притежават такава. И ти трябва да се съобразиш с нея, разбира се.

Намираш хотела си, настаняваш се в стаята. Там отново се стеле модерен тип провансалска еклектика. Най-голямо впечатление обаче прави фактът, че всички писания и съобщения на английски, оставени на своеобразни места – от баня, върху тоалетната, до леглото и прочие – винаги са с грешки.

Напускането на хотела и влизането в самия град/село неизменно са свързани с някакъв лек културен шок. От фонтани и приведени мъже, попадаш на соцплощад, бакалия, някакъв вариант за модерен магазин, будка за вестници, жена с жилетка, на която пише „Volvo е супер“. Разбира се, че табели, които да те ориентират кое къде е, няма. Защо трябва да има!? Ти се ориентираш сам. Не ме разбирайте погрешно – табели на всички възможни хотели, спа курорти и прочие са си там, но ако решиш да отидеш до друго място, като манастира – защото той е един в района – или друга забележителност на мястото, недай си боже, можеш да имаш проблем с ориентирането.

Обиколката на различните забележителности и важни места започва злощастно, именно поради липсата на табели. Улиците на града неизбижно са малки, с дупки, хората са паркирали навсякъде, има каруци, колоездачи, пешеходци, всички в средата на пътното платно. Когато питаш някой къде се намира конната база, защото я търсиш от половин час и дори телефонът ти, който се очаква да е по-умен от теб в това отношение, ти казва, че не знае за какво говориш, този някой – неизбежно изглеждащ на пръв поглед като нормален човек, но в крайна сметка оказващ се луд – те поглежда бегло и ти казва, че единственото, което има в този град и разбира се, в желана от теб дестинация, е само мафия и трябва да бягаш бързо от тук. След което си намята якето или жилетката, на която пише нещо за Бог, и си продължава по пътя.

Много специфично за малкия близък провинциален град, който е бившо село, е че е заобиколено от други малки селца и градчета. Всички са на една ръка разстояние. Ти влизаш и излизаш от всяко едно от тях и не можеш да се ориентираш, срещаш хора, които пасат овце, хора, които пият пред очевидно изоставено заведение, хора, които чакат никога-не-идващия-автобус. Хората, които ти помагат са възрастни, леко мърляви, бутащи някакъв стар VW, който е закъсал на пътя, щото няма бензин, ток, времето му отдавна е отминало или някаква друга тривиална причина, която на място като това не важи.

Но пък достигнеш ли накрая желаната дестинация, природата е един път. Най-големият плюс на малкия град е, че е запазил онaя природа, която виждаш все по-рядко. Разбира се, че някъде из нея се мъдрят група блокове. Еклектика, какво да го правиш. Ти ги игнорираш и се концентрираш върху планината, конете, водопада, манастира, тревата, странните табели, които ти напомнят едно отминало време.

Най-специфичното за малката провинция, която хем е близо до София, ама хем не е в София, са заведенията за така наречения „нощен живот“. Всичко в тях лъха на сбирщина от прованс с елементи на западнярски модернизъм и бивша социнтелигенция. Кръчмата/ресторантът, в който си избрал да вечеряш ти предлага от песто – то никога не е реално песто, запомни това – до кебапчета с гарнитура. Там има всичко и то е като оня магазин „Бали“, дето имитира „Била“ – нещо като това, което очакваш е, но не е същото.

В провинцията все още хората ходят на дискотеки. Те ги наричат „пиано барове“ или просто барове, но са си дискотеки. Имат онези сепарета, които помня от 90-те години, златни арки и DJ, който е свалил листата си за музика от последната сватба, която е обслужвал в Пазарджик и онова, което оня ден е чул по City TV. В една вечер чуваш всичко от „Coco Jambo“ до Алла Пугачова. Също така и „I will Survive“, ама не оригинала, а някакъв български кавър, на който група жени се дерат с цели гърла. И ти се дереш, много ясно, защото е единственото парче от плейлистата, което харесваш и познаваш.

Нощното прекарване в близката провинция е като мъж с ланец, който държи да те черпи питиета, макар ти да отказваш. Като селфи в тоалетната. А „Coco Jambo е неговият саундтрак.

Вечерта ти приключа в хотелската стая, под златната арка, където гледаш „Анатомията на Грей“ и дограмата вие от вятъра.

 
 

Кламерът е бил знак на съпротивата срещу Хитлер

| от |

През април 1940 г., само няколко месеца след началото на Втората световна война, Адолф Хитлер знаеше, че се нуждае от начин да премине през съюзническата блокада на Германия, ако иска да има сериозни шансове да спечели войната. Той се насочи към Норвегия – рисковано начинание, но контролът върху норвежките води би направил транспортирането на стоки в Германия малко по-лесно. Норвегия се обяви за неутрална в конфликта, но Хитлер нямаше намерение да позволи на нещо глупаво като неутралитета да му попречи да вземе това, което иска.

След няколкомесечна борба немците успешно започват окупацията на Норвегия, прогонвайки съюзническите войски. Норвежкото кралско семейство и правителство също бяха прогонени от държавата, принудени да водят делата си в изгнание в Англия. Междувременно народът на Норвегия вече живее под немска власт.

След като правителството на Норвегия бяга, германците се опитаха да премахнат националната културата на страната и да я заменят с нацистките идеали. Норвежките учители бяха заставени да се присъединят към нацистката партия и да преподават нацизъм в класните стаи, а на църквата беше заповядано да проповядва „послушание към лидера и държавата“.

Приети са антиеврейски закони, които кулминират с депортирането на 700 норвежки евреи към Аушвиц. Масовите екзекуции не бяха рядкост, въпреки че повечето бяха в значително по-малък мащаб в сравнение с ужасите, случили се в някои други части на Европа. Хората от Норвегия трябваше да се справят с германските войници всеки ден в продължение на 5 години. До 1945 г. в Норвегия действат около 400 000 германски пехотинци, които контролират население от около 4 милиона души.

През есента на 1940 г. студентите от университета в Осло започнаха да носят кламери на реверите си като мирен символ на съпротива, единство и национална гордост.

Символите, свързани с кралското семейство и държавата, вече бяха забранени и студентите искаха нов начин да покажат своето несъгласие с нацистката идеология. В допълнение към носенето на кламер на ревера бяха изработени и гривни от кламери, както и други видове накити, символично сплотяващи норвежците заедно срещу нацистката сган.

Vaaler kopi

Защо точно кламер? Освен, че кламерът поддържа заедно неща, както норвежкият народ би трябвало да бъде заедно, смята се, че е избран отчасти и защото много хора вярват (неправилно), че изобретателят му е норвежеца Йохан Валер. Валер е получил патент за огънатото телче в Германия, както и в САЩ през 1901 г., но никога не е кандидатствал за патент в родната си Норвегия.

Проблемът беше, че той изобщо не измисли нещото, което наричаме кламер – той наоколо и много популярна в цяла Европа, преди Валер да го „измисли“.

Vaaler clip

Кламерът, патентован от Валер

Дизайнът на Валер не държи хартиите много добре, тъй като разчита само на колко е здрава телта, от която е направен кламера. Той, както може да се убедите от илюстрацията, не е толкова полезен, колкото стандартния кламер.

Моделът на Валер никога не е произвеждан серийно, нито е продаван и патентите му в крайна сметка изтича. Въпреки това, много източници лъжливо го приписва като изобретател на кламера и дори статуя на снимката по-долу е направена в негова чест през 1989 г., въпреки че показва класическия кламер, а не този, който Валер е изобретил.

BI-binders

Независимо от това, идеята, че кламерите са измислени от норвежец преобладава и фактът, че те свързват нещата заедно и са евтини, лесно достъпни и не прекалено характерни, ги прави на пръв поглед идеалният символ на мирен протест и на съпротива в Норвегия.

След известно време германците разбраха, че кламерът се използва като символ на съпротивата и носенето му бързо се превърна в престъпление.

И така, кой всъщност е изобретил тази огъната офисна тел? Никой не знае със сигурност за класическия модел. Той не е патентован никога, въпреки че се смята, че първоначално е произведена от Gem Manufacturing Company във Великобритания някъде през 70-те години на 19 век, а по-късно е въведена в Съединените щати през 91-те години на 19 век. Това е и причината шведската дума за кламер да е „Gem“.

Норвежците намират и други начини да се противопоставят на нацистите. 12 000 от учителите, на които е казано да преподават нацизъм, стачкуват. 1000 от тях са депортирани и изпратени незабавно в лагерите и затворите, но след 6 месеца останалите преподаватели все още не се бяха отказали от стачката и нацистите го писаха загубена кауза – излизането на учители от класната стая беше по-пагубно за военните усилия, отколкото да са в класните стаи, но не преподават идеалите на нацистката партия.

 
 
Коментарите са изключени

Смелата Нели Блай и приключението й в лудницата

Днес ще научим за подвига на Нели Блай – жената, която по собствена воля постъпи в лудница, за да може да разкрие ужасните неща, които се случва вътре.

Елизабет Кокран Сийман е родена през 1864 г. и е смятана за най-непокорната от петнайсетте деца в семейството си. Фамилията й изпада в сериозни финансови затруднения след като баща й умира, когато тя е само на 6 годинки. По това време не се очаква жените да работят кой знае какво и затова беше трудно на майка й да си намери достатъчно доходоносна работа, за да издържа всички.

Nellie Bly3

Елизабет Кокран Сийман

Когато Елизабет е на 15 години, решава да отиде да учи за учителка. За съжаление обаче няма достатъчно пари, за да продължи след първия семестър и се връща у дома при майка си в Питсбърг. Нямаше много опции и там – тя помага на ръководството на пансион, но работа на пълен работен ден е трудно да се намери.

Не след дълго Елизабет прочете поредица от статии от Тихия Наблюдател („Quiet Observer“) – псевдоним на Еразъм Уилсън, един от най-известните журналисти в Питсбърг. Мъжът беше тихо наблюдавал, че мястото на жените е вкъщи, разбира се боси, бременни и готвещи вечеря на съпрузите си, като междувременно масажират краката им и им носят бира… Еразъм казва, че жените да работят е „чудовищност“. Елизабет е разгневена от мнението му, тъй като знаеше, че тя и много други момичета трябва да работят, за да поддържат някакво качество на живот за себе си и семействата си.

Вероятно проявявайки онази „непокорна“ жилка, която родителите й бяха открили в нея като дете, Елизабет пише писмо до вестника относно обидните статии. Редакцията всъщност харесва пищната природа и качеството на писане, показани в писмото й и я наемат като автор, давайки й псевдонима „Нели Блай“.

Първата й статия е за трудностите, с които се сблъскват бедните работещи жени, но вестникът настоява да се съсредоточи върху по-женски теми. Нели обаче не се интересува да пише за модата и скоро се отказва от писането и се отправи към Ню Йорк, където ще направи и големия си пробив.

На 22 септември 1887 г. New York World влиза в контакт с нея, за да напише статия за вътрешното функциониране на печално прословутия дом за психично болни на остров Блакуел.

Те искаха да знаят какво се случва зад вратите на зданието и усмивките на облечени в бяло медицински сестри и Нели споделя това любопитство. Редакторът й не успява да й предложил особено солиден план как ще я изкара от институцията, след като наблюденията й приключат, но обещава, че това все пак ще стане по някакъв начин. Задачата на Нели е проста: „Напиши нещата така, както ги завариш, добри или лоши.“

Nellie Bly-Mad-House-07

Нели Блай, преглеждана от психиатър

Но първо, Нели трябваше да бъде приета, което означаваше, че трябваше да се прави на психично болна. Тя реши да се представи като бедно момиче под името Нели Браун, което търси работа във „Временния дом за жени“. Там започна да се държи като „луда“ в опит да я приемат. Тя каза, че се страхува от другите жени, говори неясно и прекара първата си нощ, вперила поглед в една стена. Блай казва, че друга жена от дома сънува кошмар, че луда Нели тръгва към нея с нож – планът й явно работеше.

Персоналът в крайна сметка вика полиция да отведат Нели. Тя е изправена пред съдия Дъфи, който вика лекар, който да я прегледа. Така Нели Блай беше обявена за луда. По-късно е прегледана от втори медицински експерт, който казва:

Определено е побъркана. Считам я за безнадежден случай. Тя трябва да бъде приета някъде, където някой да се погрижи за нея.

Тъй като приемането й привлече малко медийно внимание, едно от най-големите притеснения на Нели беше, че някой репортер ще дойде, за да разбере повече за нея, защото „ако има някой, който може да разгадае мистерия, това е репортер“.

Независимо от това, тя успя да стигне до острова неразкрита, а веднъж попаднала там Нели вижда най-напред как пациентите са водени при лекарите. Една жена просто има треска преди да я приемат в психиатричната институция и не беше по-луда от Нели. Друга жена беше германка и тъй като лекарите не можеха да я разберат, тя не получи шанс да им обясни какво й е. Когато дойде ред на Нели, й бяха зададени няколко въпроса, до голяма степен свързани със здравето й. Лекарят обаче бе много по-загрижен за медицинската сестра, с която флиртува.

Блай реши да спре да се преструва и да се държи нормално, веднага щом пристига на острова. Сестрите едва забелязват промяната. Тя отбеляза, че „колкото по-нормално говорех и се държах, за толкова по-лудa ме смятаха“.

Животът в лудницата, открива скоро Нели, не беше подходящ дори за наистина лудите. Тя е подложена на обливане с ледена вода, спане на студено, словесен и физически тормоз от медицинските сестри, изолация и страх да не избухне пожар, защото вратите се заключваха индивидуално, а прозорците бяха преградени, така че ако избухне пожар, вероятно повечето от пациентите ще умрат.

Блай прекара в „лечебното“ заведение само 10, но жестоки дни, след които казва:

Какво, освен изтезания, би накарало човек да полудее по-бързо от това лечение?… Вземете една идеално здрава жена, затворете я и я накарайте да седи от 6 сутринта до 8 вечерта на една пейка, не й позволявайте да говори или да се движи, не й позволявайте да чете и не й казвайте нищо за външния свят, давайте й лоша храна, дръжте се сурово с нея и вижте колко време ще й отнеме да полудее. Два месеца при тези условия биха я превърнали в психическа и физическа развалина.

Към края на престоя си Блай притиска лекарите да й дадат отговори. Как можеха да определят дали една жена е луда или не, ако не я изслушат? Тя настоя да й се направи пълен преглед, за да се убедят, че е здрава, но лекарите я пренебрегват, мислейки, че ги лъже. Блай по-късно пише: „заведението на остров Блекуел е човешки капан за плъхове – лесно е да влезеш, но веднъж там е невъзможно да излезеш“.

За нейно щастие, редакторът й спазва обещанието си да я измъкне и след 10 дни в лудницата тя вече е на път за Ню Йорк. Първата част от нейния материал за условията в Блекуел беше публикувана няколко дни по-късно. Читателите бяха ужасени, а Блай се превърна в знаменитост, хвалена за храбростта си по време на престоя си в лечебното заведение.

Лекарите и медицинските сестри, разбира се, бяха пълни с оправдания, които обаче не бяха взети под внимание. Историята на журналистката успява да наложи много промени – малко по-малко от 1 милион долара бяха дадени на Министерството на обществените благотворителни дейности и лечебни заведения (около 25 милиона долара днес) в резултат на нейното проучване, което позволи по-добри и по-безопасни условия и по-добро лечение на пациентите.

 
 
Коментарите са изключени

Наистина ли пиратите са ползвали дъската, за да убиват хора

| от |

В продължение на хиляди години пирати от различни видове са плячкосвали невинни кораби из морета и океани. Техните подвизи са документирани от хора като Цицерон и Омир в древен Рим и Гърция, а викингите сами описват набезите и приключенията си по вода през средните векове. Въпреки това, кръвожадните пирати, които най-често се изобразяват във филмите и книгите днес, са тези от златния век на пиратството – тоест 16 и 17 век.

British sailors boarding an Algerine pirate ship

През това време пиратите бяха не само често срещани, но много от тях – „частниците“ – всъщност бяха наемани от правителствата на различни държави, за да крадат от други държави или да воюват срещу тях. Испания по това време доминираше в Новия свят и имаше много кораби, които превозваха богатство обратно към страната. Мисълта за злато, сребро и скъпи подправки беше твърде примамлива за много други страни, които искаха да сложат край на монопола на Испания за своя сметка. Така те наемат частници да свършат мръсната работа по кражбата на част от товара.

В холивудското представяне на този Златен век на пиратството, както и в почти всички анимации, стандартният начин да се екзекутира човек на борда на пиратски кораб е с прословутото ходене по дъска. Но преди да се появят силно продуцираните капитан Кук, капитан Флинт и капитан Джак Спароу, хора като Черна брада, Калико Джак и капитан Кид обикаляха световните водите не само на лента, а наистина. По време на обирите си тези истински пирати всъщност караха ли хората сами да се хвърлят към смъртта от дъската през борда на корабите им? С риск да разочароваме фенове им отговорът е най-вече „не“.

Пиратите караха хората да ходят по дъската от време на време, но историческите извори показват, че практиката е била изключително рядка. Всъщност пиратите предпочитат да не убиват жертвите си. Ако те добиеха репутация на убийци, членовете на екипажа на всеки кораб, който превземаха, просто щяха да се бият до смърт, което би влошило много условията на работа, вместо просто да ги оставят да вземат каквото искат и да бягат. Ако трябваше да се отърват от някого, много по-бърз вариант е просто да го бутнат зад борда, а не да слагат дъска и да ги карат сам да се хвърля.

Бартоломей Робъртс 

Може би по-кръвожадните пирати биха потормозили психологическите жертвите си, преди да ги качат на дъската? Не точно. Блек Барт – известен също като Бартоломей Робъртс – беше пиратски капитан, известен с донякъде психическия тормоз върху жертвите си. Той беше невероятно успешен пират, за когото се твърди, че е ограбил над 400 кораба и е натрупал около 50 милиона паунда в откраднати стоки. Той също имаше репутация на насилник и измъчва жертвите си. Но за него се знае със сигурност единствено, че за всичките си години пиратство е накарал само един човек да ходи по дъската.

Що се отнася до някои други конкретни примери на пирати, които са карали хората сами да се хвърлят във водата, един от по-известните случаи е бил на борда на холандския кораб Vhan Fredericka. През 1829 г. пиратите се качват на кораба в близост до Вирджинските острови и убиват почти всеки член на екипажа, като завързват гюлета за краката им и ги карат да се хвърлят зад борда. Въпреки това, общо взето, има само около пет случая на прословутото ходене по дъската, които могат да бъдат доказани от историческите извори. Възможно е да е имало и други случаи, които не са били записани или чиито записи са загубени във времето, но най-вероятно практиката не е била толкова често срещана.

Самата фраза „ходене по дъската“ датира от 1769 г., като първото й споменаване е, когато моряк на име Джордж Ууд призна пред свещеник, че е накарал няколко мъже да „вървят по дъската“. Въпреки че изповедта на Ууд със сигурност се е случила,  дали Ууд действително е карал хората да ходят по дъската все още не се знае поради липсата на преки доказателства.

Фразата става по-популярна през 19 век, когато писатели започват да я използват в книгите си. През 1837 г. Чарлз Елмс пише момчешка история, наречена „The Pirates Sown Book“, която твърди, че американски пират аматьор, Стейд Бонет, убива хора именно по този начин. През 1881 г. излиза „Treasure Island“ от Робърт Луис Стивънсън. Ходенето на дъска се споменава най-малко три пъти в книгата и популярността на й несъмнено е причината тоа да стане толкова популярна тема в художествените пиратски истории.

 
 
Коментарите са изключени

Уилям Пост III – проклятието да спечелиш от лотарията

| от |

Замисляли ли сте се какво ще направите с голямата печалба от лотарията. Няма значение коя, просто си представете едно по-сериозно число и след това се опитайте да го видите върху бележката от банкомата. Самият Арнолд Шварцнегер казва, че ако една година е имал 40 милиона долара, а през следващата година е имал 50 милиона долара, това със сигурност не го прави по-щастлив. Богатството и охолоството може да замени проблемите на бедността, но на тяхно място винаги ще бъдат открити много други. По една или друга причина, когато човек заложи на лотарията, той си купува символично количество надежда до следващия тираж, когато може да бъде разочарован. За тези скромни мигове се надява, че с големите пари ще бъдат решени много проблеми.

Въпреки това, редица лотарийни милионери на финала се завръщат към своята бедност и по един или друг начин ѝ се радват повече, отколкото преди. Историята на Уилям Бъд Пост III не е по-различна от тази на нещастните милионери. За него приказката започва през 1998 г. с голямата награда на лотарията на Пенсилвания. Парите със сигурност не са малко и за мнозина означават независимост, изграждането на мечтания дом или осъществяването на онези толкова мечтани пътешествия. Какво толкова може да се обърка? Нека започнем с представянето на милионера. Уилям не живее в мечтано семейство, детството далеч не е приказка и още на 8-годишна възраст се запознава със смъртта от близо. Майка му умира твърде рано, без да остави добре познатото наследство от ласки и възпитание.

Баща му се опитва да го изпрати в сиропиталище. Започва да работи от най-ранна възраст, няма някакво особено образование и освен това се опитва да оцелее с каквото може. Преминава през редица откачени позиции като помощник в местния карнавал и още много други. Животът му не се отличава от живота на всички останали – работи от заплата до заплата, без да има особения лукс да използва автомобил или да се радва на собствено жилище. Бедността е оставила сериозна следа в човека, но някъде през 1998 г. Уилям вече е решил да заложи всичко и да си опита късмета. Не може животът да е толкова труден постоянно, понякога трябва да има и някаква форма на щастие.

С около 3 долара в джоба си, бъдещият милионер залага и пръстена си за още 40 долара. С общата сума отива и закупува лотарийни билети. Вярата е особено човешко оръжие и ако човек вярва в действията си, те най-вероятно ще се случат. Ето защо на следващия тираж в банковата му сметка се превеждат 16.2 милиона долара – сума, която този герой не би могъл да изкара с труд няколко живота. Печалбата има невероятна дарба – показва истинските лица на хората около него.

И щом парите започват да променят образа на портфейла му, „приятелите“ се превръщат в добре познати предатели. Първият удар под пояса е от най-близките му. Неговата приятелка и хазяйка заявява, че трябва да получи 30% от печалбата, след като Уил обещал да ги даде. Причината за този щедър жест е, че именно приятелката отишла да закупи билетите. Въртележката станала толкова сериозна, че само след 5 години от печалбата, той ще сподели следното пред медиите:
„Всеки човек мечтае за тези пари, но не подозира кошмарите, които ще дойдат. Бях много по-щастлив, когато бях разорен.“

Семейството му, каквото и да е било то, вече искало част от парите. Пост закупил на всички близки автомобили, малки бизнеси, с които да се изхранват и не забелязал повече благодарност. Глупостта също взела своя дял, милионерът си купил самолет, макар и да не знаел как да лети, закупил си вила, която рядко посещавал и на финала се наложило да я продаде, за да може да изчисти растящите дългове. Къщата струвала 395 000 долара, но след като била занемарена и описана от инженерите като „опасна“, цената ѝ паднала до впечатляващите 65 000 долара. Правилата на някои лотарии предлагат изплащането на печалбата на месечни вноски за определен период от време.

Пост продал дори това, като обезпечил заем от банката и с последните 2.65 милиона долара закупува няколко къщи, мотори, три коли, камион и лодка, които отново не използвал толкова. Като милионер успял да се ожени цели 7 пъти и накрая трябвало да издържа 7 жени. Миналото също не седяло безучастно. Преди да спечели парите, той живеел в гетото и съответно един ден използвал огнестрелно оръжие срещу местния бирник. Обезкуражен, събирачът на дългове решил, че няма смисъл да вика полиция, защото арестуването ще помогне повече, отколкото да навреди. За зла беда, бирникът много добре си спомнял лицето на своя стрелец и го помнил достатъчно добре след печеленето на парите. Следователно Уил се озовава в затвора. Някъде в този период дори родният му брат успява да намери наемен убиец с надеждата, че ако премахне милионерът, може да наследи парите. Всеки човек, който е можел да се докосне до Уил е бъркал първо в портфейла му.

Полицията все пак успяла да спре тези апетити, но обидата била достатъчна. Все пак не всеки ден човек може да види как родният му брат отива в затвора при неуспешен опит за убийство. И след като е осъден на затвор, защото вече не може да заплати каквото и да е обезщетение на бирника си, Пост влиза в затвора за 6-24 месеца присъда. Една година по-късно, бившият милионер обявява банкрут и дълговете му минават повече от 1 милион долара. Животът му никога повече не е охолен, а добрите приятели и семейството му вече са изчезнали. Интересът към него е минимален, до края на живота си, Уил живее с чек на стойност 450 долара от социалните служби.

Приказката на бедняка – милионер завършва със сърдечен удар само 8 години след печеленето на големите пари. В денят, когато печели наградата, Пост споделя пред камерите, че цял живот се е молил за тази награда и най-вероятно Бог е чул молитвите му. След това е чул и другата молитва – щастието в бедност е било далеч по-приятно. Както мнозина се досещат, малцина отишли на погребението, голяма част от близките продължавали да смятат, че богатият им роднина има някъде скрити пари. Не са ги открили и до днес.

 
 
Коментарите са изключени