Един ден в близката провинция

| от |

Денят, в който Дейвид Камерън пристига в София, денят, в който нацията научава, че премиера „трима папи са го глИли по главата“, денят, който започва като обикновен четвъртък, но не е, е и денят, в който аз заминавам за близката провинция.

Държа да отбележа – имам село и го обичам. Ходя там всяка година и харесвам да го правя. Не планирам и да спирам. Така че, родната провинция някак я познавам. Знам какво да очаквам.

Дали бъркам в преценката си? Естествено.

Нали знаете онези хора, които познават, когато бурята идва в живота им. Очакват я. Посрещат я подготвени. Аз не съм от тях. Толкова години и все още някакви неща, които за другите са нормални очевидно, мен успяват да ме изненадат.

Твоето, моето, селото като цяло, е различна бира. Провинциалният град е една друга вселена, която работи със собствени правила. Разбира се, че ти не го знаеш и се натрисаш на всякакви неща по пътя си натам. Най-опасната провинция е бившото село, което вече се мисли за град. То реално не е такова, но някой го е излъгал, че е. То е като на една грозна жена да й сложиш титлата „Мис“ пред името. Виж какво става тогава.

Само тези, които живеят там си мислят, че живеят в град, но ти знаеш, че не е така. Не си ли се разправял с баби в трамвая, не си ли висял 40 минути в задръстването на Сточна, не си ли се бил за банани в Лидл, значи не си бил в истински град. А, да, и магазинът в центъра ти се казва „Била“, а не „Бали“, извинете ме.

И ти тръгваш в този, по нищо не различаващ се от другите четвъртъци, в най-близката възможна провинция, която минава за някаква нечовешка гъзария. Пътуването е бързо и леко опасно за живота ти, разбира се. В мига, в който се качваш на магистралата в посока Варна, около теб се навъждат коли с номера от Плевен, Мездра, Кнежа, дори Варна… Тези от Кнежа за най-опасни. Те те задминават все едно от къде и как, светкат ти, а видят ли, че си жена, се опитват с всичка сила да те изпреварят. А пък ако си жена от София, да не говорим. За тях ти си като предястието, което ще получат преди да се приберат в родния прованс, за да разкажат на всички как са те срещнали. Пикът на деня им започва с теб. Следващите евентуално са: мусака, кюфтета, ракия и местният бар… Не непременно в този ред.

Ти обаче преодоляваш магистралата. Може би, защото пътуваш наистина наблизо.

Познаваш хотела в малкия провинциален град по няколко фактора – първо, той е най-гъзарското място там. Изглежда като колос на модерния български лукс. Има от фонтани до статуи на приведени мъже, през изкуствен басейн с патки. Има си всичко сиреч, което може да си видял някога по някоя телевизия. Второ, намира се някъде в началото или в края на града и към него те водят табели в червено и златно, или други готино съвместими цветове, избери си. Трето, там има джипове, BMW-та, Мерцедеси, всички коли, които в България пътуват с предимство, не го забравяй.

Успехът и гъзарията на такива места се измерва във вещи и притежание. Колкото по-големи и скъпи са те, толкова по-готин и успял си ти. Вещите са нещо като пишката. Този, който я има очевидно е по-човек от останалите, които не притежават такава. И ти трябва да се съобразиш с нея, разбира се.

Намираш хотела си, настаняваш се в стаята. Там отново се стеле модерен тип провансалска еклектика. Най-голямо впечатление обаче прави фактът, че всички писания и съобщения на английски, оставени на своеобразни места – от баня, върху тоалетната, до леглото и прочие – винаги са с грешки.

Напускането на хотела и влизането в самия град/село неизменно са свързани с някакъв лек културен шок. От фонтани и приведени мъже, попадаш на соцплощад, бакалия, някакъв вариант за модерен магазин, будка за вестници, жена с жилетка, на която пише „Volvo е супер“. Разбира се, че табели, които да те ориентират кое къде е, няма. Защо трябва да има!? Ти се ориентираш сам. Не ме разбирайте погрешно – табели на всички възможни хотели, спа курорти и прочие са си там, но ако решиш да отидеш до друго място, като манастира – защото той е един в района – или друга забележителност на мястото, недай си боже, можеш да имаш проблем с ориентирането.

Обиколката на различните забележителности и важни места започва злощастно, именно поради липсата на табели. Улиците на града неизбижно са малки, с дупки, хората са паркирали навсякъде, има каруци, колоездачи, пешеходци, всички в средата на пътното платно. Когато питаш някой къде се намира конната база, защото я търсиш от половин час и дори телефонът ти, който се очаква да е по-умен от теб в това отношение, ти казва, че не знае за какво говориш, този някой – неизбежно изглеждащ на пръв поглед като нормален човек, но в крайна сметка оказващ се луд – те поглежда бегло и ти казва, че единственото, което има в този град и разбира се, в желана от теб дестинация, е само мафия и трябва да бягаш бързо от тук. След което си намята якето или жилетката, на която пише нещо за Бог, и си продължава по пътя.

Много специфично за малкия близък провинциален град, който е бившо село, е че е заобиколено от други малки селца и градчета. Всички са на една ръка разстояние. Ти влизаш и излизаш от всяко едно от тях и не можеш да се ориентираш, срещаш хора, които пасат овце, хора, които пият пред очевидно изоставено заведение, хора, които чакат никога-не-идващия-автобус. Хората, които ти помагат са възрастни, леко мърляви, бутащи някакъв стар VW, който е закъсал на пътя, щото няма бензин, ток, времето му отдавна е отминало или някаква друга тривиална причина, която на място като това не важи.

Но пък достигнеш ли накрая желаната дестинация, природата е един път. Най-големият плюс на малкия град е, че е запазил онaя природа, която виждаш все по-рядко. Разбира се, че някъде из нея се мъдрят група блокове. Еклектика, какво да го правиш. Ти ги игнорираш и се концентрираш върху планината, конете, водопада, манастира, тревата, странните табели, които ти напомнят едно отминало време.

Най-специфичното за малката провинция, която хем е близо до София, ама хем не е в София, са заведенията за така наречения „нощен живот“. Всичко в тях лъха на сбирщина от прованс с елементи на западнярски модернизъм и бивша социнтелигенция. Кръчмата/ресторантът, в който си избрал да вечеряш ти предлага от песто – то никога не е реално песто, запомни това – до кебапчета с гарнитура. Там има всичко и то е като оня магазин „Бали“, дето имитира „Била“ – нещо като това, което очакваш е, но не е същото.

В провинцията все още хората ходят на дискотеки. Те ги наричат „пиано барове“ или просто барове, но са си дискотеки. Имат онези сепарета, които помня от 90-те години, златни арки и DJ, който е свалил листата си за музика от последната сватба, която е обслужвал в Пазарджик и онова, което оня ден е чул по City TV. В една вечер чуваш всичко от „Coco Jambo“ до Алла Пугачова. Също така и „I will Survive“, ама не оригинала, а някакъв български кавър, на който група жени се дерат с цели гърла. И ти се дереш, много ясно, защото е единственото парче от плейлистата, което харесваш и познаваш.

Нощното прекарване в близката провинция е като мъж с ланец, който държи да те черпи питиета, макар ти да отказваш. Като селфи в тоалетната. А „Coco Jambo е неговият саундтрак.

Вечерта ти приключа в хотелската стая, под златната арка, където гледаш „Анатомията на Грей“ и дограмата вие от вятъра.

 
 
1 Коментар
  • Николай Филипов

    Много добре, браво.
    Само имайте предвид, че дума „буТка“ няма. Пише се с Д.

Прекрасните сватбени снимки, които са пълна трагедия

| от chr.bg |

Както сами ще се убедите, всички снимки в галерията ни са истински! Няма Фотошоп, няма Пейнт! Всичко е натурална красота и изящество.

Сватбата е мечта за мнозина. Сватбеният ден е изпълнен с магия, както и с изразяване на мнения, някои от които най-прекрасни. Да забучиш мъжа си на франзела е персоналният ни фаворит. Страхотна снимка!

Дано тези кадри ви вдъхновят за вашият сватбен ден! Ще се радваме колкото се може повече хора да тръгнат в тази посока на непринудената недодяланост, изпълнена с майсторлък над средното ниво!

Понякога не само виното е горчиво.

 
 

Геолозите и миньорите – те да са живи!

| от Боян Рашев |

 

Едно време щях да ставам геолог. Вече не помня какво ме накара в средата на 11-ти клас изведнъж да реша, че ще уча Геология. Беше шок за всичките ми приятели, а за родителите ми – не е за разправяне… Ама се самонавих и самоподготвих и без един час с учител – в гимназиите такъв предмет нямаше, само в минните техникуми – изкарах 6.00 на кандидат-студентски изпит по Геология. Оказа се излишно усилие, защото бяхме 17 кандидата за 30 места – брутална конкуренция! Учих две години в Софийския, много яко и интересно, страхотни практики… и накрая спечелих една стипендия и напуснах в посока Управление на околната среда и ресурсите в Германия. Бяха мизерните години в края на 90-те, стипендията беше повече от заплатите на родителите ми и – колкото и да не ми се искаше – нямаше как да откажа подобна възможност. Така не станах геолог…

Но днес работя и празнувам заедно с тях и онези, които ги следват навсякъде – миньорите. Празнувам, защото знам какво представлява работата им, колко трудна и тежка може да бъде и колко много осигурява на цялото общество. Всъщност, на тях дължим практически всичко. Просто се огледайте! Всеки предмет, който видите, е излязъл под някаква форма от земните недра – материалите за производството му са извадени от мина или сондаж или, ако е от биомаса, със сигурност е произведен или транспортиран с използване на енергия, която идва от мина или сондаж. Посочете нещо, което има значима роля в ежедневието ви и не отговаря на горното описание и признавам, че греша. Не можете, освен ако не сте корабокрушенец на самотен остров. Но пък тогава вероятността да четете този текст клони към нула.

Защо тогава ги пиша тия неща изобщо? Защото модерното общество толкова се отдалечи от източниците на материалните си блага, че изпадна в някакво абсурдно отрицание на тяхното значение – даже ги низвергна. През 70-те група „умни“ хора лепнаха на полезните изкопаеми етикета „невъзобновяеми“ и днес „зелените“ политики на ЕС са базирани на утопични идеи като „кръгова“ или „био-базирана“ икономика, „нулеви отпадъци“ или възобновяема енергия, които заклеймяват добива и го представят като нещо „лошо“ по дефиниция.

Понятието „невъзбновяеми ресурси“ е лишено от смисъл, но днес се набива в главите на децата ни още в първи клас! Не се възобновявали достатъчно бързо, така че били изчерпаеми и не трябвало да зависим от тях? Дрън-дрън… Хайде, сетете се за глобално изчерпан „невъзобновяем“ ресурс? Не се мъчете – не можете! А за изчерпани възобновяеми ресурси примери, колкото щеш – от динозаврите, през китовата мас и слоновата кост, та до перата от странстващ гълъб…

Човешката цивилизация се създава в момента, в който хората се научават да ползват каменни сечива и други неща, създадени от полезни изкопаеми – пясък, глина, метали, фосилни горива. Последните са особено важни, защото достъпът до евтина, изобилна и надеждна енергия е основен двигател на развитието – без нея сме обратно в пещерите. Историята на човешкия прогрес може да бъде описана накратко така – процес на непрестанно ограничаване на зависимостта ни от капризите на природата, който се случва благодарение на растящия добив и умение да използваме полезни изкопаеми. Долните две графики кристално ясно го показват – геолозите и миньорите ни снабдяват с практически всичко, което приемаме за даденост.

Световно потребление на материали по тип ресурс (Krausmann et al., 2010):

Global_resorce_use

global-primary-energy-1024x723

Живеем на доста голяма планета – как точно си представяте обем от 1,0832×1012 km³? Съставена е от огромен брой елементи, съединения и минерали. От гледна точка на примитивните хора понятието „невъзобновяеми ресурси“ не включва практически нищо освен камъните на повърхността, от които те правят остри предмети. После откриват някои минерали като солта, пясъка, глината и самородни метали като злато, сребро и мед, които с малко преработка и/или претопяване могат да превръщат в нещо използваемо. И така „невъзобновяемите ресурси“ се оказват доста повече. После се научават да добиват желязо, калай и други метали от руди. Този процес на „откриване“ на нови ресурси всъщност днес е по-бърз отколкото, когато и да било в историята. Най-новите примери включват литий за батерии и индий – за екрани. Защо си мислим, че сме стигнали края на технологичния прогрес и утре няма да изскочат нови, напълно непознати ни ресурси?

За да се ограничи понятието „невъзобновяем ресурс“ количествено, се коментират т.нар. „доказани запаси“ – количествата метали, горива или други суровини в детайлно проучени находища, чийто добив е икономически ефективен. Статичното разбиране предполага, че те са крайни и просто се изчерпват. Това обаче не е така, защото запасите зависят от наличните технологии и цена. Нещо повече, доказването на ново находище увеличава запасите. Технологичният напредък също – през 70-те например глобалните запаси на мед скачат рязко поради развитието на процеси за добив на оксидни руди, които дотогава са били отпадък, а през 90-те оптичният кабел и безжичните връзки освобождават комуникациите от медната зависимост. За шистовата революция при нефта и газа вече практически всеки е чувал, което не пречи на цели страни да се правят, че я няма.

Факт е, че запасите на всички известни ресурси – от горива, през руди, до индустриални минерали – днес са много по-големи, от когато и да било. Тоест, колкото повече добиваме, толкова повече намираме. А все още си чоплим преди всичко по повърхността на земната кора, която иначе е дълбока до 70 км. – подземните находища тепърва ще се разкриват наистина масово. Да не говорим за добива на руди по дъната на океаните, който тепърва прохожда, а вече има сериозни планове и за прехващане на астероиди…

Но да се върнем на геолозите и миньорите, защото всичко идва от тях, а те днес наистина имат повод да празнуват. Защото няма друга страна в ЕС, в която добивът и първичната преработка да имат толкова водеща роля в икономиката. В глобалния Индекс на минния принос на Международния съвет по мини и минерали (ICMM) от 2016 г., България се намира на 53-то място в света, като се нарежда първа сред страните от ЕС. Изоставаме в сравнение с Австралия и Канада, но пък изпреварваме с малко дори Финландия и Швеция. А в изданието от 2018 г., което предстои да излезе, би трябвало да сме още по-напред. Защото се проучва къде ли не и нови находища изскачат постоянно; медните, златни и оловно-цинковите рудници и металургични предприятия се развиват бурно; а лигнитните въглища – колкото и да не им се иска на много хора – отново, пак и все още осигуряват 44% от електроенергията на страната ни. И на практика това няма как скоро да се промени.

Вчера прочетох, че „близо една трета от наетите за работа на новия златен рудник Ада тепе хора са се върнали от чужбина„. С една дума: Геолозите и миньорите – те да са живи!

Честито, колеги!

Текстът е взет от блога на автора с неговото изрично съгласие.

 
 

Сериозен инцидент преди концерт на Бекстрийт бойс

| от chr.bg |

Най-малко 14 души бяха ранени и откарани в болници, след като подпори на входа на курортен комплеск, в който концерт трябваше да изнесе групата Бекстрийт бойс, рухнаха и затиснаха зрители, предаде Асошиейтед прес.

Инцидентът станал в американския щат Оклахома. Концертът трябвало да се проведе в комплекса Уин Стар, но започнала гръмотевична буря. Организаторите започали да евакуират зрителите. Бурният вятър обаче повалил подпорите на входа на комплекса и цялата конструкция рухнала върху зрителите.

Групата написа в Туитър, че „най-важното нещо е всички да се приберат по домовете си благополучно“.

За концерта на Бекстрийт бойс били продадени около 12 000 билета.

 
 

Изненади в бокс-офис класацията на Северна Америка

| от chr.bg |

Романтичната комедия „Луди богаташи“ оглави бокс-офис класацията на Северна Америка с приходи от 25 милиона щатски долара за уикенда и 35 милиона долара за петте дни, откакто излезе по екраните, съобщиха световните информационни агенции.

При бюджет 30 милиона долара, филмът с почти изцяло азиатско-американски актьорски състав, надхвърли очакванията.

Констанс Ву е в главната роля на адаптацията по бестселъра на Кевин Куан. Героинята ѝ е американка, която преживява културен шок, когато се запознава с неприлично богатото семейство на приятеля ѝ в Сингапур. В ролите са също Хенри Голдинг, Джема Чан, Мишел Йео. Режисьор е Джон М. Чу.

„Луди богаташи“ е първата романтична комедия от почти три години, която дебютира с повече от 20 милиона долара в бокс-офис класацията на Северна Америк – от „Тотал щета“ с Ейми Шумър.

На второ място е водачът от миналата седмица „Мега звяр“ с 21,2 милиона долара.

Дебютният филм „22-ра миля“ с Марк Уолбърг зае третото място в бокс-офис класацията на Северна Америка с приходи от 13,6 милиона долара.

Четвърто място си поделят дебютният „Алфа“ и „Мисията невъзможна: Разпад“ с приходи от 10,5 милиона долара всеки. Пети е „Историята на Кристофър Робин и Мечо Пух“ с 8,9 милиона долара.

Друг дебютен филм за седмицата не предизвика особен интерес сред зрителите – „Клубът на милионерите“. Той беше разпространен само в осем киносалона заради скандала с един от изпълнителите на главните роли – Кевин Спейси.

Въпреки че във филма участват и други звезди – Ансел Елгорт, Суки Уотърхаус, Ема Робъртс, Били Лурд, за него бяха купени билети на стойност едва 425 долара.