Един ден в близката провинция

| от |

Денят, в който Дейвид Камерън пристига в София, денят, в който нацията научава, че премиера „трима папи са го глИли по главата“, денят, който започва като обикновен четвъртък, но не е, е и денят, в който аз заминавам за близката провинция.

Държа да отбележа – имам село и го обичам. Ходя там всяка година и харесвам да го правя. Не планирам и да спирам. Така че, родната провинция някак я познавам. Знам какво да очаквам.

Дали бъркам в преценката си? Естествено.

Нали знаете онези хора, които познават, когато бурята идва в живота им. Очакват я. Посрещат я подготвени. Аз не съм от тях. Толкова години и все още някакви неща, които за другите са нормални очевидно, мен успяват да ме изненадат.

Твоето, моето, селото като цяло, е различна бира. Провинциалният град е една друга вселена, която работи със собствени правила. Разбира се, че ти не го знаеш и се натрисаш на всякакви неща по пътя си натам. Най-опасната провинция е бившото село, което вече се мисли за град. То реално не е такова, но някой го е излъгал, че е. То е като на една грозна жена да й сложиш титлата „Мис“ пред името. Виж какво става тогава.

Само тези, които живеят там си мислят, че живеят в град, но ти знаеш, че не е така. Не си ли се разправял с баби в трамвая, не си ли висял 40 минути в задръстването на Сточна, не си ли се бил за банани в Лидл, значи не си бил в истински град. А, да, и магазинът в центъра ти се казва „Била“, а не „Бали“, извинете ме.

И ти тръгваш в този, по нищо не различаващ се от другите четвъртъци, в най-близката възможна провинция, която минава за някаква нечовешка гъзария. Пътуването е бързо и леко опасно за живота ти, разбира се. В мига, в който се качваш на магистралата в посока Варна, около теб се навъждат коли с номера от Плевен, Мездра, Кнежа, дори Варна… Тези от Кнежа за най-опасни. Те те задминават все едно от къде и как, светкат ти, а видят ли, че си жена, се опитват с всичка сила да те изпреварят. А пък ако си жена от София, да не говорим. За тях ти си като предястието, което ще получат преди да се приберат в родния прованс, за да разкажат на всички как са те срещнали. Пикът на деня им започва с теб. Следващите евентуално са: мусака, кюфтета, ракия и местният бар… Не непременно в този ред.

Ти обаче преодоляваш магистралата. Може би, защото пътуваш наистина наблизо.

Познаваш хотела в малкия провинциален град по няколко фактора – първо, той е най-гъзарското място там. Изглежда като колос на модерния български лукс. Има от фонтани до статуи на приведени мъже, през изкуствен басейн с патки. Има си всичко сиреч, което може да си видял някога по някоя телевизия. Второ, намира се някъде в началото или в края на града и към него те водят табели в червено и златно, или други готино съвместими цветове, избери си. Трето, там има джипове, BMW-та, Мерцедеси, всички коли, които в България пътуват с предимство, не го забравяй.

Успехът и гъзарията на такива места се измерва във вещи и притежание. Колкото по-големи и скъпи са те, толкова по-готин и успял си ти. Вещите са нещо като пишката. Този, който я има очевидно е по-човек от останалите, които не притежават такава. И ти трябва да се съобразиш с нея, разбира се.

Намираш хотела си, настаняваш се в стаята. Там отново се стеле модерен тип провансалска еклектика. Най-голямо впечатление обаче прави фактът, че всички писания и съобщения на английски, оставени на своеобразни места – от баня, върху тоалетната, до леглото и прочие – винаги са с грешки.

Напускането на хотела и влизането в самия град/село неизменно са свързани с някакъв лек културен шок. От фонтани и приведени мъже, попадаш на соцплощад, бакалия, някакъв вариант за модерен магазин, будка за вестници, жена с жилетка, на която пише „Volvo е супер“. Разбира се, че табели, които да те ориентират кое къде е, няма. Защо трябва да има!? Ти се ориентираш сам. Не ме разбирайте погрешно – табели на всички възможни хотели, спа курорти и прочие са си там, но ако решиш да отидеш до друго място, като манастира – защото той е един в района – или друга забележителност на мястото, недай си боже, можеш да имаш проблем с ориентирането.

Обиколката на различните забележителности и важни места започва злощастно, именно поради липсата на табели. Улиците на града неизбижно са малки, с дупки, хората са паркирали навсякъде, има каруци, колоездачи, пешеходци, всички в средата на пътното платно. Когато питаш някой къде се намира конната база, защото я търсиш от половин час и дори телефонът ти, който се очаква да е по-умен от теб в това отношение, ти казва, че не знае за какво говориш, този някой – неизбежно изглеждащ на пръв поглед като нормален човек, но в крайна сметка оказващ се луд – те поглежда бегло и ти казва, че единственото, което има в този град и разбира се, в желана от теб дестинация, е само мафия и трябва да бягаш бързо от тук. След което си намята якето или жилетката, на която пише нещо за Бог, и си продължава по пътя.

Много специфично за малкия близък провинциален град, който е бившо село, е че е заобиколено от други малки селца и градчета. Всички са на една ръка разстояние. Ти влизаш и излизаш от всяко едно от тях и не можеш да се ориентираш, срещаш хора, които пасат овце, хора, които пият пред очевидно изоставено заведение, хора, които чакат никога-не-идващия-автобус. Хората, които ти помагат са възрастни, леко мърляви, бутащи някакъв стар VW, който е закъсал на пътя, щото няма бензин, ток, времето му отдавна е отминало или някаква друга тривиална причина, която на място като това не важи.

Но пък достигнеш ли накрая желаната дестинация, природата е един път. Най-големият плюс на малкия град е, че е запазил онaя природа, която виждаш все по-рядко. Разбира се, че някъде из нея се мъдрят група блокове. Еклектика, какво да го правиш. Ти ги игнорираш и се концентрираш върху планината, конете, водопада, манастира, тревата, странните табели, които ти напомнят едно отминало време.

Най-специфичното за малката провинция, която хем е близо до София, ама хем не е в София, са заведенията за така наречения „нощен живот“. Всичко в тях лъха на сбирщина от прованс с елементи на западнярски модернизъм и бивша социнтелигенция. Кръчмата/ресторантът, в който си избрал да вечеряш ти предлага от песто – то никога не е реално песто, запомни това – до кебапчета с гарнитура. Там има всичко и то е като оня магазин „Бали“, дето имитира „Била“ – нещо като това, което очакваш е, но не е същото.

В провинцията все още хората ходят на дискотеки. Те ги наричат „пиано барове“ или просто барове, но са си дискотеки. Имат онези сепарета, които помня от 90-те години, златни арки и DJ, който е свалил листата си за музика от последната сватба, която е обслужвал в Пазарджик и онова, което оня ден е чул по City TV. В една вечер чуваш всичко от „Coco Jambo“ до Алла Пугачова. Също така и „I will Survive“, ама не оригинала, а някакъв български кавър, на който група жени се дерат с цели гърла. И ти се дереш, много ясно, защото е единственото парче от плейлистата, което харесваш и познаваш.

Нощното прекарване в близката провинция е като мъж с ланец, който държи да те черпи питиета, макар ти да отказваш. Като селфи в тоалетната. А „Coco Jambo е неговият саундтрак.

Вечерта ти приключа в хотелската стая, под златната арка, където гледаш „Анатомията на Грей“ и дограмата вие от вятъра.

 
 
1 Коментар
  • Николай Филипов

    Много добре, браво.
    Само имайте предвид, че дума „буТка“ няма. Пише се с Д.

Любопитни факти за сандвичите!

| от chr.bg |

По случай текущата Британска седмица на сандвича в. „Дейли експрес“ предлага няколко любопитни факта за едно от любимите изделия на жителите на Острова:

– Освен домашно приготвените изделия от този тип, британците купуват над 3,5 милиарда сандвича годишно.

– Над 300 000 души във Великобритания работят в бизнеса със сандвичи.

– Около 31 процента от всички продавани в страната сандвичи включват пилешко. Следващата най-популярна съставка сред британците е сиренето.

– Сандвичите са кръстени на Джон Монтагю, четвърти граф на Сандвич (Сандуич) (1718 – 1792) – запален картоиграч, който поръчвал да му бъдат сервирани парчета студено говеждо месо между две филии хляб.

– Най-ранната документирана употреба на думата „сандвич“ в този смисъл датира от 1762 г. Преди това с нея са били назовавани вид шнур от 15-и век и птицата гривеста рибарка, кръстени на град Сандуич.

– Американецът Джоуи Честнът, известен с прякора Челюстите, държи няколко рекорда за бързо ядене на сандвичи. Сред тях е поглъщането на 47 грил сандвича със сирене за 10 минути.

– През 2011 г. от данъчни съображения щатът Ню Йорк постановява, че ястието бурито е сандвич.

 
 

Една четвърт от населението на Земята ще е затлъстяло през 2045 г.

| от chr.bg |

Ако сегашната тенденция остане непроменена, близо една четвърт от населението на планетата ще е затлъстяло през 2045 г., предупредиха учени, цитирани от Франс прес. Заключенията им бяха представени на Европейския конгрес за затлъстяването във Виена.

Световната здравна организация (СЗО) смята, че около 13 процента от възрастните хора – 11% от мъжете и 15% от жените, са били засегнати от затлъстяване през 2016 г.

Според прогнози на датски и британски учени, това процентно съотношение ще нарасне до 22 на сто през 2045 г.

“Тази тенденция може да бъде обърната в обратна посока, но за това е нужна политическа воля”, прецени един от авторите на изследването д-р Алън Моузес, който работи за датската компания “Ново нордиск” – най-големия производител на инсулин в света.

Прогнозите са различни за отделните страни. Ако тенденцията се запази, над 55% от населението на САЩ ще е затлъстяло през 2045 г., при 39% през 2017 г. Според авторите на изследването, увеличаването на затлъстяването ще е придружено от повече случаи на диабет тип 2, които ще обхванат 12 на сто от глобалното население през 2045 г., при 9 на сто през 2017 г.

Затлъстяването е проблем на общественото здравеопазване в целия свят. Според резултатите от миналогодишно американско изследване, процентното съотношение на затлъстелите хора в света непрестанно се увеличава от 1980 г., като се е удвоило в 73 страни. В резултат се е увеличила смъртността вследствие на сърдечносъдови болести, диабет и някои видове рак.

Наднорменото тегло и затлъстяването са свързани с храненето и начина на живот. СЗО препоръчва да се ограничи приемът на липиди и захари и да се извършват редовни физически упражнения. “За да може случаите на диабет да обхващат около 10 процента от глобалното население през 2045 г., ще трябва нивото на затлъстяване сред населението да бъде сведено също до 10 процента”, отбелязаха авторите на изследването.

 
 

„Късметът на кукувицата“: смях по време на тревожност

| от Цветелина Вътева |

Две кукувици кацат на сцената. Нямат пера, нито човки, едната носи криле. Но по-скоро ангелски криле, отколкото кукувичи. Ще представя новата си книга пред публика. Другата няма криле, а руса коса и китара. Тя ще ползва същата сцена по същото време, за да изнесе първия си рок концерт. Сцената е една, времето е едно, а желаещите да са на нея са две.

И така се заформя първият конфликт в постановката „Късметът на кукувицата“ на Мариана Събева и Здрава Каменова.

Два диаметрално противоположни типа жени се сборват за мястото и времето, от което и двете се нуждаят, за да се утвърдят (и излекуват) и това се случва по приятен, хумористичен начин. И докато всичко е „аху-иху“, а публиката се смее на сблъсъка между една попораснала бунтарка и една съвременна „толерастка“, на сцената започва да се разгръщат не толкова смешни теми, които раздвижват емоциите по един неочакван начин.

Двете кукувици се превръщат в трагични образи-проводници на темата за майчинството: за добрите майки. И за лошите. За представата каква трябва да бъде една майка и за реалността, в която има изоставящи майки, майки-инкубатори. Но дали наистина са изоставящи и какво стои зад решението едно дете да бъде оставено от майка си?

Двете кукувици започват да разкриват себе си, отмахвайки пласт по пласт от наслоените психични защити, които са си изградили срещу хората. Те са изградили спорно работещи механизми за справяне с  травмите си през изкуството: едната пише (лоша) литература, другата – свири на китара и пее.

Песните, които изпълнява на живо актрисата Яна Огнянова са смислена добавка към действието. Чуваме „авторски кавъри“ на „Freedom“ на Антъни Хамилтън, на „Take me back to the start“, „Runnin“ на Naughty boy ft. Beyonce и Аrrow Benjamin, „Here comes the rain again“ на Eurythmics др.

Докато едната кукувица се страхува да пее авторски парчета, може би защото изразяването на индивидуалност я оголва емоционално така, както не би могла да понесе, другата „ражда“ книги. Сравнението между написването на една книга и раждането на дете е много точно и отново насочва публиката към мислите за изкуството като метод за справяне с нерешените конфликти, които ни пречат да живеем живота си.

От време на време в действието се появява Гелето – собственикът на клуба, в който се разиграва действието. Неговото споменаване е кратко бягство от тревожността, с която са наситени диалозите. Опит за връзка с външния свят и избягване на срещата със собственото несъзнавано, пропито от страхове и болки.

Връзката между неспособността някой да се справи със загубата в детството и последвалият бунт и очакване, че всички трябва да съчувстват на неговата болка, е видима в образа на музикантката. На дълбинно ниво обаче има и още.

Две жени. Едната иска деца, другата – майка.

Възможно ли е майката да е намерила отдавна изгубеното си дете? Или то да намери завет от нея в срещата с напълно непознат (ангел)?

Как се оформя една личност, която се чувства като в ковчег в корема на майка си? Как се преработва загуба?

Може ли една случайна среща да е равносилна на 100 терапевтични сесии с психотерапевт?

Може да си отговорите на тези въпроси довечера в 19,30ч. на камерна сцена „Славянска беседа“ с постановката „Късметът на кукувицата“ на Здрава Каменова и Мариана Събева. Текстът е поставен от Милко Йовчев и е с участието на Яна Огнянова и Здрава Каменова.

Тук може да видите ивента във Фейсбук.

 
 

Арнолд Шварценегер стана кръстник на виенски трамвай

| от chr.bg |

Арнолд Шварценегер беше в австрийската столица като гост на  Втората международната среща на върха за климатичните промени, която се проведе на 15 май в двореца Хофбург и събра 1200 представители от над 50 страни. Повод за участието му във форума е неговата инициатива за борба с климатичните промени, създадена през 2010 г. под мотото „Less Talk – More Action“. След участието си на форума той се качи задно със заместник-кмета на града Ули Сима на един от трамваите, украсени с лика му. Впечатлен от честта, която му е оказана, Шварценегер постави автограф върху трамвая и стана негов своеобразен кръстник. „Виена се счита за столица на обществения транспорт, а той е един от най-добрите начини за опазвате на околната среда. Радвам се, че усилията ни са забелязани от международната общност и Виена се е превърнала в глобален център за защита на околната среда.“ – заяви Сима по време на съвместното пътуване с „железния Арни“.

Австрийската столица за девета поредна година е начело на класацията на Мърсър като град с най-добро качество на живота. Една от причините за това отличие е и ефикасният  обществен транспорт, чиято мрежа се разширява непрекъснато. От септември 2016 г. метролиния U1 има 4,6-километрово продължение до Оберла, а проектът за пресичане на линиите U2 и U5 е в разгара си. Пътуването с обществен транспорт или с велосипед става все по-предпочитано от жителите и гостите на града. За периода 2010 -2015 г. населението на Виена е нараснало с 6,4% от около 1,7 млн. до около 1,8 млн. жители. На фона на това демографско развитие намаляването на движението на моторни превозни средства е особено впечатляващо. От 2010 г. насам автомобилният трафик е намалял значително особено в централните райони на Виена. Обратна е тенденцията при велосипедистите – броят им се е увеличил. Все повече виенчани избират да оставят колата си вкъщи. В цяла Виена автомобилният трафик през последните години е намалял с 6,3 %,  а в централните райони с 11,2%. През 2017 г. средствата на обществения транспорт в австрийската столица са превозили 962 млн. пътници, което е пореден рекорд за Виена. Притежателите на годишни карти през миналата година са 800 000 и са значително повече от леките автомобили в движение, а цената на годишната карта за цялата мрежа на градския транспорт е 365 евро.