Един ден с градския транспорт

| от Цвети Иванова |

Возя се из София с колата и си мисля,че ние, хората, всички сме по някакъв начин еднакви, всички носим у себе си човешкото, което си струва да бъде пазено и ценено. Всички ние заслужаваме да бъдем обичани, да живеем пълноценно, да имаме хубави деца и отворени очи, да тръпнем от удоволствие, да се смеем с глас, да сънуваме красиви сънища, да бъдем спасявани, обгрижвани, вдъхновени, свободни.

Един ден отивам на работа с градския транспорт и разбирам, че всичко това изобщо не е вярно.

Трябва да кажа, че от няколко години не ползвам градски транспорт, тъй като се сдобих с автомобил и докато задникът ми растеше правопропорционално на часовете, прекарани в шофиране, някак се отдалечих от енигмата на обществения транспорт. Чувах, че положението се е подобрило, че има много нови тролеи, трамваи и автобуси, че има климатици, нова система за дупчене на билетчета и отваряне на вратите, че контрольорите вече не носят онези отвратителни сини жилетки, които белязаха тийнейджърските ми години с панически страх и че като цяло това бил интелигентният начин за придвижване в столицата.

Признавам, че не желаех да се уверя със собствените си очи и бъбреци, които, доколкото помнех, доста страдаха по време на ерата „Градски транспорт“ в живота ми. Но ето че един ден се наложи да оставя колата и да стигна до работното си място с тролей.

Трябва да упомена, че аз съм лек хипохондрик с умерени обсесивно-компулсивни навици. Не съм от тези, които  мият ръцете си 3 по 3 пъти преди и след всяко хранене, но съм от онези, които използват хирургически дезинфектант вместо обикновен. Поради тази причина първия шок, който изживях, докато се качвах в тролея, ми бе нанесен от дръжките, за които трябваше да се хвана. Използвах стария трик с увиване на ръкав, а когато едно място се освободи побързах да седна, за да се отдалеча от кашлящата жена до мен, която очевидно имаше бронхопневмония. Не знам защо не си беше у дома.

Още на втората спирка започнах да си спомням защо се отказах от това удоволствие и предпочетох интеракцията с невротични и дезориентирани шофьори пред спокойствието на градските возила. В дъното на тролея се чу суматоха и добрата, стара картина се материализира пред очите ми: контрольори сваляха нахални юноши. „20 лв. глоба“, изкънтя гласът на контрольорът, носещ самочувствието на Зевс от „двойката тролея“. „Абе сега се качих бе, брато, опитвах се да продупча билетче, ето!“. Докато контрольорите смъкваха младите нарушители на закона, пред вратата се образува скупчване и една възрастна жена започна в паника да крещи: „Кой номер е тролеят? Кой номер е тролеят?“. Двама от тълпата около вратата изсумтяха презрително. Трима не обърнаха внимание. Едно момиче каза: „Двойка.“. Бабата се качи, а аз станах, за да седне на моето място, както са ме учили. През това време вече се бях убедила, че жената с бронхопневмонията всъщност е с туберкулоза.

На завоя от бул. „Левски“ към бул. „Раковски“ всички дружно се лашкахме в смесица от мексиканска вълна, пого и пияни хора, присъстващи на изпълнение на „Здравей, как си приятелю“ на Тоника на живо. Както подобава на всяко място с повече от 10 души на квадратен метър, някой изпусна газове. Но и това не ме сломи. А и вече бях болна от туберкулоза, варикоза, херпес и червен вятър, така че гледах на живота по друг начин. Освен това, може би бях вече и бременна. За разлика от момичето, което имаше нещастието да получи свободно място на седалките преди кръгчето от приятен, възпитан младеж, който стана и с джентълменски жест й посочи продраната седалка (да, не уцелих един от новите тролеи). Оказа се, уви, че бременността й се е случила само в главата на младежа, което резултира в хаплива забележка и разстроено лице.

В същото време възрастната жена, която се интересуваше от номера на тролея изведнъж подскочи и изкрещя: „Ама този тролей кой номер е?“. „Двойка“, отговори тълпата дружно в един глас. „Е как двойка, едно момиче питах и ми каза деветка. Аз сега как да сляза и да се върна? Ох, Боже, може ли да ме объркват така…“, възмути се дамата. И наистина, що за човек би заблудил умишлено баба за номера на тролея? И кой ли е бил, зачудих се аз в търсене на занимание на ума, което да ме отведе далеч от погото до вратата поне мислено. „Може би е бил пръдльото…или пък мнимата бременна…от тези всичко може да очаква“, разсъждавах аз на ум, превръщайки тролея в острова на десетте негърчета от романа „Десет малки негърчета“.

И докато търсех в ума си кой може да е виновникът за драмата, нов крясък ме извади от пътуването ми в стил „Скитникът между звездите“ на Джек Лондон и ме запрати грубо обратно в тролея. „Заради такива като тебе е на това дередже държавата, пуста младеж, оставил си билета тука, да го вземе някой друг, вземи си билета веднага и го хвърли долу, чуваш ли ме, ееее“. Притежателят на тези гневни слова бе на видима възраст 122 години, а речта му беше насочена към младо момче, което внимателно остави билета си на другите.

Вече опасно наближавахме площад „Славейков“, а аз бях избутана към средата на тролея и отчаяно търсех по-добрия път към някоя врата. Когато пристигнах до нея (което ми отне време приблизително колкото да стигна до Бразилия през Тайланд), цялата предна част на превозното средство бе обладана от свръхестествен смут. Причинителят се оказа момиче с червена коса, което не можеше да намери копчето за отваряне. Хората отзад напираха, готови да издигнат Иисус до хълма Голгота, момичето се притесни и точно преди пика на напрежението, своеобразен Джейсън Стейтъм с куфарче и очила натисна копчето, вратата се отвори и всички се изляхме навън.

Ден по-късно шофирах по уличките на „Иван Вазов“ след като някакъв човек ми беше отпрал страничното огледало и си мислех как в София няма „най-добър“ начин за придвижване. Улиците не те предразполагат да се движиш с колата си, градският транспорт не предлага уютно и бързо придвижване. Велосипедните алеи свършват в средата на пътя на Маккарти, а пешеходците имат по-голям шанс да преплуват Тихия океан, отколкото да стигнат невредими до дестинацията си. Но знаете ли, точно в този момент се случи чудото. Мъж в BMW 3-ка ме пусна да мина пред него. В този момент слънцето надигна глава над ноемврийските облаци и аз разбрах. Всички ние, хората, всички сме по някакъв начин еднакви, всички носим у себе си човешкото, което си струва да бъде пазено и ценено. Всички ние заслужаваме да бъдем обичани, да живеем пълноценно, да имаме хубави деца и отворени очи, да тръпнем от удоволствие, да се смеем с глас, да сънуваме красиви сънища, да бъдем спасявани, обгрижвани, вдъхновени, свободни.

 
 

Марша Крос се бори с рак

| от chronicle.bg |

Тази неделя актрисата Марша Крос, позната с участието си в популярния сериал „Отчаяни съпруги“, разкри в пост в Instagram, че се бори с рак.

56-годишната актриса съобщава, че се е подложила на 8-месечно лечение и засега е в добро здраве, но съжалява за загубата на косата си.

Марша, известна най-вече с ролята си на Бри ван де Камп от „Отчаяни съпруги“ получи подкрепата на хиляди свои приятели. След публикуването на първата снимка, трогната от техните реакции, тя написа втори пост: „Справям се добре. Не исках да ви изплаша. Почти осем месеца лечение. Благодаря ви за ЛЮБОВТА. Боже Господи. Разплаквате ме.“  


View this post on Instagram

Love love love Healthy Marcia! Xoxoxo❤️❤️❤️

A post shared by reallymarcia (@reallymarcia) on

 
 

Какво споделиха актьорите от Game of Thrones с българската публика?

| от chronicle.bg |

Този уикенд Даниел Портман (Подрик), Крисчън Найрн (Ходор) и Владимир Фурдик (Краля на нощта) от оригиналната продукция на HBO “Игра на тронове“ се срещнаха с българските си фенове. Актьорите дойдоха за първи път у нас за Aniventure Comic Con 2018 по съвместна покана на HBO България и агенция Key Events&Communication.

Тримата актьори, играещи тотално различни образи, споделиха как са се подготвили за тях и какво е било предизвикателно в снимачния процес.

За Владимир Фурдик, който е добре познат каскадьор, кастингът е бил съвсем лесен – обаждане по телефона с въпрос дали иска да бъде Краля на нощта – „Казах, щом е крал, какъвто и да е ме устройва, приемам“. Даниел също минава леко, като се явява на кастинг и взима ролята на Подрик отведнъж. Крисчън Найрн, обаче залага на подготовката и преди да се яви намира бебе, което да носи, за да е максимално автентичен в ролята си на Ходор от първи сезон.

За Владимир и Крисчън основното предизвикателство е роля с минимум и без реплики. И двамата споделят, че трябва да си много прецизен с предаването на емоции и реакции само с тялото си. „Понякога да нямаш реплики е супер – мълчиш си и те снимат, друг път обаче от една дума трябва да извадиш много по-голям контекст и с нея да изнесеш цялата сцена – това е изключително трудно“, казва Найрн.

За Даниел и Владимир едни от най-предизвикателните моменти са свързани със студа и влагата. „Подрик има сцена, в която пада от кон в плитко езеро. Трябваше да стоя във водата известно време докато снимаме, а локацията беше в Северна Ирландия – можете да си представите, колко вледеняващи часове изкарах.

За Владимир Фурдик, който не може да бъде изненадан от почти никакви трудности, свързани с каскади, един от най-трудните моменти е бил да върви в права линия – „може да не ви се вярва, но и понякога просто да вървиш пред камера може да е трудно. Веднъж снимахме на кален терен с локви, а за кадъра трябваше да вървя абсолютно в права линия. Краката ми не влизаха в кадър и не виждаше, че има локви, а аз знаех, че ако стъпя в локва ще си изкарам целия ден с мокри крака. Представете си как се върви, така че да изглежда, че горната част на тялото ви се движи направо, а всъщност с краката си се опитваш да заобиколиш дълбоки локви.

На въпроса дали четат многобройните фенски теории за развитието на сериала и тримата споделиха, че дори избягват да са запознати в детайли с книгите, за да не са предубедени за ролите си. „Много е здравословно да не четеш, защото това помага да изградиш образа по свой начин и да не си предубеден.“ , каза Крисчън.

Очакваме осмия сезон на „Игра на тронове“ през първото полугодие на 2019-та година. Повече информация за биографията на тримата актьори, можете да видите в галерията горе.

 
 

Истинското име на Жокера

| от chr.bg |

Жокерът е имал много „истински“ имена в различните истории разказвани за него. Сега вече знаем и как ще се казва в предстоящия филм за анархичния злодей на Тод Филипс.

В Инстаграм пост на режисьора виждаме Хоакин Финикс, който ще играе Клоуна принц на престъпленията, със странна прическа и без белези. Под снимката има единствено има: Артър


Вижте тази публикация в Instagram.

Arthur.

Публикация, споделена от Todd Phillips (@toddphillips1) на

Жокерът винаги е бил един от любимите ни и най-враждебни злодеи. Независимо кой го играе: Джак Никълсън, Хийт Леджър (който спечели постмортем Оскар за ролята си) или Джаред Лето. Затова очакванията за филма са много високи. Хоакин това не го притеснява: „Въобще не ме интересува. Не обръщам внимание какво мислят хората. Кой го интересува? Моят подход към всеки филм е един. Това, което ме интересува, е режисьора и персонажа.“

Финикс никога не е играл във филм за супергерой, както и някои други хора от актьорския състав на филма: Марк Марон, Зази Бийтз и Робърт Де Ниро. Ще видим как ще се справят на 4 октомври 2019 година.

 
 

Грациите ни отново покоряват света!

| от chr.bg |

Момичетата от ансамбъла по художествена гимнастика спечелиха първите си златни медали на световното първенство в София. Те им бяха връчени след съчетанието на пет обръча.

Момичетата на Весела Димитрова – Симона Дянкова, Елена Бинева, Лаура Траатс, Мадлен Радуканова и Стефани Кирякова, които можете да видите в галерията ни, получиха най-висока оценка – 23.300.

Втори след тях завърши отборът на Япония с 22.800, а трети е този на Италия с 22.550. Рускините останаха четвърти след груби грешки в съчетанието си.

Това е втори медал за момичетата ни на това 36-о световно първенство и трети за страната от този форум. В многобоя момичетата взеха бронз като така спечелиха и квота за олимпийските игри през 2020 в Токио.

Катрин Тасева, Невяна Владинова и Боряна Калейн пък се пребориха за сребро в отборната надпревара. Следва надпреварата за медали на топки и въжета.