shareit

Един баща в лапите на варицелата

| от Ангелин Балсамаджиев |

Имам три деца. Бебе на седем месеца – зеленчук, и двама близнаци на четири – пълни изроди.

Една от думите, които не се произнасяха в семейството ми, беше варицела. Не защото се притеснявахме за децата, а защото баща им не я е карал. Чувал бях какво ли не за Нея и това какво ти причинява на дърти години, но в общи линии нещата се свеждаха до агония и всевъзможни предсмъртни усещания. Умира ти се от температура, умира ти се от сърбеж, умира ти се от болка… абе, умира ти се. Бих се сбил с трима души, бих скочил от третия етаж, но Варицелата…тя пълнеше душата ми с първичен ужас.

Първо престъпи прага ни през обичайното послание на госпожата от детската градина – „Имаме дете с варицела!”. И започна най-страшното. Очакването. Знаех, че чак след около две седмици идва смъртта, качена на пъпка и затова още не се въртях пред огледалото, търсейки Първата! Сега огледалото е най-верният ми приятел – Гошко, но за това след малко.

Близнаците гръмнаха първи. Приятните им лица се превърнаха в мишени за стрелбище, но иначе много тънко – лека температура два пъти, няколко почесвания и четири нощни извиквания. За два дни им мина.

Мръсницата кацна и на бебока. Той, горкият, нито може да си каже, нито да се почеше, ама нали е малък – кой го пита.

Да поговорим за таткото. Всичко започна с един лек бриз. Едно от тези почуквания на температурата, когато е пред вратата и започваш да гледаш през шпионката. Видях я. Влезе бързо! Заклати ме яко. Дни наред. Да речем пет, но с усещане за петнайсет. Тогава се сближих с огледалото. От скука започна да ме показва 3D, за да не му се въртя.

Търсех я, исках да я видя, чаках мехура, гледах в интернет как точно изглежда, брадавиците започнаха да ми се привиждат на варицелки, но – не. Тя върлуваше из забележителното ми иначе тяло, но не искаше да излезе. Играеше си с мен.

В един момент Нещото проби и изля цялата си мощ върху кожата ми. Ето я - „Ела, гад. Ела да те пробвам”, помислих си мъжкарски, но това, което чух от лекаря ми, ме просна на пода – „Не е варицела.” Вакуум. В желанието си най-сетне да започне епохалната война, не исках да повярвам на очите си, но гледката беше ясна. Безкраен релеф, опасал тялото, набъбнал с половин сантиметър отвсякъде, а на възвишенията му се показват пъпки. Но не такива. Не точно такива!

Започнах да лекувам алергия. Нищо не се промени, дори сърбежът стана още по-силен, непоносим. Лъжа, промени се, пъпките започнаха да мимикрират и да се превръщат в нещо. Сърбежът се засили още, а няма отговори.

Очаквам от мен да се излезе някаква нова форма на живот. Може би най-сетне и аз ще родя, за да отменя малко жена ми. Ако оцелея, ще ви разкажа.