shareit

Джиджи Хадид вече е свободна

| от chr.bg, БТА |

Моделът Джиджи Хадид и музикантът Зейн Малик се разделиха след 2-годишна връзка. В медийното пространство отдавна се носят слухове по темата, но сега новината бе потвърдена от Зейн, пише немското издание „Билд“.

„С Джиджи имахме изключително значима, изпълнена с любов и радост връзка. Уважавам я и я обожавам като жена и като приятел. Тя има невероятна душа. Благодарен съм на всички наши фенове, че уважават решението ни и молим“, написа Зейн в профила си в туитър.

Джиджи не закъсня с реакцията си в социалните мрежи. „Завинаги ще бъда благодарна за любовта, времето и житейските уроци, които преживяхме със Зейн. Желая му всичко най-добро, аз ще продължавам да го подкрепям като мой приятел. А за бъдещето – каквото е писано да се случи, ще стане“, написа топ моделът в туитър.

 
 
Коментарите са изключени

Съвременният цар Леонид: Атанасиос Дякос

| от |

Атанасиос Дякос е роден под името Атанасиос Николаос Масаветас през 1788 г. в малко село в централна Гърция, тогава под османска окупация. Баща му, беден човек и син на легендарен бунтовник, убит в битка срещу османците, се оказва неспособен да понесе тежестта на голямото си семейство и затова изпраща тогава 12-годишния Дякос като послушник в близкия манастир „Свети Йоан Кръстител“, където също така може ще получи и добро образование.

Пет години по-късно Дякос става дякон – затова и го наричаме именно Атанасиос Дякос: дякос на гръцки означава „дякон“. Този период от живота му обаче не продължава дълго. На 19-годишна възраст той убива османски паша, защото тормозел сексуално едно младо момче. Заради това Дякос бяга в планините, за да се скрие от османските власти и грозящото го смъртно наказание. След това става клефт (клефтите са пирати около гръцките Егейски и Йонийски острови) и се бие срещу османската окупация.

На бойното поле Дякос сякаш намира истинското си призвание и става един от най-добрите и най-страшни воини сред бунтовниците. Има обаче един проблем – християнска вяра, която той пази дълбоко в себе си, противоречи на начина му на живот по онова време и затова се опитва отново да стане човек на мира.

За целта променя външния си вид и се връща в манастира „Св. Йоан Кръстител“, за да посвети отново живота си на Бог.

Около година след завръщането си, негов другар грък го предава и Дякос е арестуван от членове на османската армия. Той успява да избяга само няколко часа, преди да бъде обесен с помощта на своите приятели от планината, които бяха научили за залавянето му и се втурнаха да помагат на стария си приятел.

Odysseas-androutsos

Одисей Андруцос

В следващите години Дякос ще се превърне в незаменимата дясна ръка на друга легендарна фигура от гръцката война за независимост – Одисей Андруцос. Той също така ще да стане и почетен член на Филики Етерия или Дружеството на приятелите, тайна организация, която води подготовки за независимост и свобода в Гърция. През 1820 г. Дякос ръководи собствената си армия от клефти, превръщайки се в проклятие за османските военни.

През април 1821 г., месец след официалното начало на Гръцката война за независимост, турските сили (близо 10 000 души) с Омер Вриони и Кьосе Мехмед, двамата най-важни османски генерали, се оттеглят от Тесалия, за да се бият с гръцките бунтовници в Централна и Южна Гърция. Страхът им към Дякос и желанието да го видят неутрализиран е толкова голямо, че решават да фокусират по-голямата част от силите си конкретно върху него и групата му.

Serment Tsokos

Клетва за приемане във Филики Етерия

Диакос и неговата малка армия от клефти заедно със своите другари бойци за независимост, Димитрис Панургиас и Йоанис Дафотис, решават да спрат османския аванс с общо 1500 мъже като заемат отбранителни позиции в Аламана, място близо до Термопили, където преди две хиляди години Леонид I и неговите 300 спартанци героично се бият за свободата си срещу огромна армия от перси.

Скоро голяма част от гръцката армия е принудена да се оттегли и Дякос се озовал да се бори срещу хиляди само с 48 мъже до себе си. В един момент един от хората му му докарва кон, за да избяга, но Дякос отказва да отстъпи.

След часове на изтощителна и прекалено кървава битка, османските военни най-накрая залавят и оковават тежко ранения Дякос, който в този момент освен раните си има и няколко счупени ребра. В този си вид е отведен при османските пълководци.

Въпреки че Дякос е убил стотици османски военни през годините си като бунтовник, Омер Вирони му се възхищавал и го уважавал като воин – затова и му предлага шанс да спаси живота си като се отрече от християнството и приеме исляма. Дякос отговаря:

Роден съм грък, ще умра гърк.

Кьосе Мехмед, генералът на османските турци, шокиран, но изпълнен с възхищение от храбростта на Дякос, му предлага медицинска помощ, обещава да го направи високопоставен офицер от османската армия и да му даде красиво момиче от личния си харем за жена. Той иска само Дякос да приеме исляма. Гръкът обаче отново отказва и в този момент съдбата му е решена.

На следващата сутрин Дякос е зверски измъчван на публично място, като пример за местния гръцки народ. След това е екзекутиран по един от най-ужасните начини, които хората са измислили да убиват други хора – набиват го на кол, докато е още жив. Според народната традиция, докато го водят да бъде екзекутиран, османските офицери многократно го питат дали съжалява за действията си и желае бърза смърт. В отговор Дякос просто изпява стихотворение, което днес е част от гръцкия фолклор

О, какъв момент избра Хадес за мен да загина. Пролетна трева навсякъде и клони с цветчета за възхита.

Дякос няма щастието да умре в битка като великия Леонид и неговите спартанци – съдба, по-предпочитана пред обикновената смърт. Той обаче показа абсолютно същата смелост и кураж като легендарния цар. Въпреки че е слабо известен за повечето хора извън Гърция, Атанасиос Дякос се нарежда сред най-смелите войни в историята на света, давайки живота си за един от най-красивите идеали, известни на човечеството: Свободата!

 
 
Коментарите са изключени

Съществували ли са някога еднорози

На 30 ноември 2012 г. Централната корейска новинарска агенция, държавната „новинарска“ агенция на Северна Корея, съобщава, че учените са „потвърдили“ съществуването и местоположението на гроба на личния еднорог на крал Тонмьон. Този гроб се намира под скала близо до столицата на Северна Корея, Пхенян, и има гравюра, на която пише „Леговището на еднорога“. Велико откритие.

Tomb of King Tongmyong, Pyongyang, North Korea

Статуя на крал Тонмьон с обикновен кон

Първото известно изображение на кон с един рог идва от пещерите на Ласко във Франция. Рисунките датират от 15 000 г. пр. н. е. Всъщност съществото има два рога, но археолозите се объркват, защото рогата са много близо един до друг. По-вероятно рисунката изобразява някакъв бик или антилопа.

Първото пък писмено споменаване на еднорог в западната литература идва от гръцкия лекар Ктезий през IV век пр. н. е. Докато пътува из Персия, той чува истории за „диво магаре“ с един рог, което броди из източната част на света. В своите съчинения Ктезий описва това същество като „голямо като кон“ с бяло тяло, червена глава и сини очи. За рога му пък лекарят пише, че е многоцветен и с дължина около метър.

„Тези животни бяха толкова бързи и могъщи“, казва Ктезий, че „никое същество, нито конят, нито което и да е друго, не биха могли да ги изпреварят“. Според статията на списание Time „Кратка история на еднорозите“, вероятно Ктезий никога не е виждал това същество, а по-скоро комбинира различните истории, които чува по време на пътуването си. Други известни исторически фигури също разказват за собствените си срещи с еднорози, включително Марко Поло, Чингис Хан и Плиний Стари.

Indian rhinoceros (Rhinoceros unicornis) 4

Индийски носорог

Според много учени това, което тези хора са видели (или, в случая на Ктезий – са чули), всъщност може да е било носорог… Индийският носорог пасва на много от описанията на хората, които твърдят, че са виждали еднорог – един рог, мощно тяло, а Поло дори го нарича „грозен и груб“. Всъщност това обяснение е толкова широко разпространено, че научното наименование на индийския носорог е rhinoceros unicornis.

За еднорогът се говори дори и в Библията на крал Джеймс (и то цели 9 пъти). „Бог го изведе из Египет; той е бърз като еднорог“ и „Спаси ме от устата на лъва и от рогата на еднорозите“ са само два примера от тази версия на Библията.

Arabian oryx (oryx leucoryx)

Бял орикс (Oryx leucoryx)

Това може да е, разбира се, случайност, метафора или обикновена грешка в превода. В еврейската Библия (Тората) има препратки към подобно същество, което там се нарича „re’em“. Учените смятат обаче, че „re’em“ е вече изчезнал вид див вол или може би сега застрашеният, но все още съществуващ бял орикс. В нито един момент обаче Тората не споменава, че това животно е с един рог, въпреки че има древни произведения на изкуството, които изобразява тези животни в профил и така те изглеждат само един рог. Когато Старият Завет е преведен на гръцки, те са наречени „монокерос“, което означава „еднорог“, защото преводачите са по-запознати с въпросните произведения, отколкото с характерностите на езика, от който превеждат, както и с текста. В Библията на латински пък думата е „unicornos“. И така, подобно на игра на телефон, дивият вол или белият орикс се превръща в митичен летящ кон с един рог.

Narwhal satellite

Нарвал

Вярващите в еднорози често споменават друго животно – нарвала – като доказателство, че любимото им същество някога е галопирало по Земята наистина. Нарвалът (Monodon monoceros) е арктически зъбат кит, отделен заедно с белугата в собствено семейство – Monodontidae. Това чудо на природата има един рог, който всъщност е зъб, разположен в средата на челото му. Зъбът се използва по време на чифтосване и за пробиване на дупки в леда на студените води на Канадска Арктика и Гренландия, в които най-често живее. Привържениците на еднорозите твърдят, че любимото им животно на сушата е било заплашвано от ловци и затова e потърсило убежище във водата, където е еволюирало в нарвал. Всъщност нарвалите са много по-близки до белугите, делфините и морските свине, отколкото до конете що се отнася до ДНК.

Всички тези доказателства сякаш сочат, че еднорозите, поне във вида, в които традиционно си ги представяме, уви, никога не са съществували в действителност. Най-вероятно индийските носорози, вече изчезналите диви волове и арабския орикс са вдъхновили някакъв комбиниран образ, който след това в отекнал из митове и легенди. Въпреки че, ако все още смятате, че еднорозите са истински, има място и за вас: Университетът Лейк Сюпириър в Сейнт Мари, Мичиган. През 1971 г. колежът създава „Ловците на еднорози“ – група, посветена на откриването и залавянето на тези митични създания. Въпреки че групата се разформирова през 1987 г., все още можете да кандидатствате да ви издадат лиценз за ловец на еднорози на уебсайта на университета.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на метъра

| от |

Въпреки че днес я имаме за даденост, универсалната мерна единица метър всъщност е невероятно нещо. Тя позволява на учени, разделени по култура, език, раса и хиляди километри разстояние, да работят заедно по задачи и проблеми, все едно са един до друг. И така, как се появява метърът?

Преди да го обсъдим, важно е да разберем какво всъщност представлява той. Преди него, европейските стандартни (малко или много) единици за мерене е ярдът и инчът. Въпреки че днес има международно установена точна дължина за 1 инч, преди няколкостотин години тази дължина в известна степен варира.

Inch tape

Например, в продължение на стотици години официалното определение на инча е следното:

Три зрънца ечемик, изсушени и кръгли, поставени едно до друго, по дължина.

На някои места 1 инч пък е равен на комбинираната дължина на 12 макови семена… Както пише в книгата „Ръководство на Британия за числата и измерванията“, горното определение е въведено по време на управлението на крал Едуард II през 14 век. Известно е обаче, че ечемичните зърна са били стандартна мерна единица в продължение на стотици години.

Също така, още по-рано, през 1150 г., крал Дейвид от Шотландия обявява „широчината на палеца на човек“ за стандартна мерна единица, която като много от останалите мерки, макар и видимо практична, е и доста глупава, ако търсите каквато и да е точност. Но въпреки крал Дейвид, ечемикът остава предпочитаната из цяла Англия мерна единица в продължение на стотици години.

Escourgeon-Hordeum vulgare subsp. vulgare

Ечемик

Удивително, но общоприетата стойност за инча не се приема в световен мащаб чак до 1 юли 1959 г., след като по-рано, през февруари, няколко държави колективно не подписват Международното споразумение за ярда и паунда. В това споразумение страните, включително САЩ, Канада, Великобритания, Южна Африка, Нова Зеландия и Австралия, решават 1 инч официално да бъде дефиниран като 25,4 милиметра.

И така, какво направи метричните единици толкова точни, че да са за предпочитане да дефинират дължината на инча пред зърната ечемик? Това, което ги прави предпочитани, е че метърът е извлечен от нещо, което всеки по Земята може да използва за справка – самата Земя.

Идеята за въвеждането на метъра като мерна единица се появява за първи път по време на Френската революция. Като пример за това колко необходима е общоприетата единица, според Кен Адлер, автор на „Мярката на всички неща: Седемгодишната одисея, която промени света“, има около 250 000 различни мерки и теглилки в употреба във Франция по това време.

Prise de la Bastille

Превземане на Бастилията, 14 юли 1789 г., художник: Жан-Пиер Уе

Първоначално са предложени два метода за създаване на стандартизирана мерна единица: първият е с махало, което изминава половината си период за 1 секунда. Другата идея е да се намери дължината на един квадрант от земния меридиан и да се раздели на 10 милиона.

Френската академия на науките избра втората идея поради факта, че гравитацията може да варира макар и леко в зависимост от това къде се намирате на Земята, което би повлияло на люлеенето на махалото, което ще направи универсалността на  стандарта невъзможна.

Но въпреки че методът за получаване на единицата е договорен през 1791 г., точният размер на един квадрант от земния меридиан по това време не е бил известен. За да го открият, двама знаменити френски астрономи от онова време, Пиер Мешен и Жан-Батист Жозеф, тръгват от Париж в две противоположни посоки, за да определят дължината на земния меридиан между Дюнкерк и Барселона.

Работата на двамата мъже, която би трябвало да отнеме малко повече от година, всъщност приключва след 7 години –  откъдето идва и заглавието на споменатата по-горе книга на Кен Адлер. Защо отнема толкова много? Всъщност заради доста причини, най-малката от които беше, че те често са арестувани по време на пътуванията си – опитвайки се да вършат изследванията си, по презумпция изглеждат подозрителни за властите по време на Френската революция.

В крайна сметка двамата правят необходимите измервания, но възникна проблем – Мешен допуска малка, но въпреки това значителна грешка много рано в процеса на картографиране на меридиана, която е открита чак по-късно. Той не успява да вземе предвид, че въртенето на Земята я прави с нееднородна форма. В резултат това измерванията му са грешни, макар и със съвсем малко. Тази грешка обаче ще излезе скъпа на Мешен, защото докато пътува наново за нови измервания, за да я поправи няколко години по-късно, той се разболява от жълта треска и умра.

В крайна сметка грешката му довежда до това първият метър да е неточен с приблизително 1/5 от милиметъра.

Докато двойката обаче обикаля из цяла Европа, за да прави изчисленията си, французите все пак се нуждаеха от нещо, по което да клибрира метъра, и затова те правят няколко платинени пръти с дължина „1 метър“ на базата на по-ранни и по-малко точни изчисления. Когато двойката се връща и през 1799 г. вече се дефинира точната (почти) дължина за метъра, прътът, който е най-близо до този резултат, е поставен в трезор и става официалният стандарт за дължината на метъра. По-късно същата година, така наречената метрична система се разпространява в цяла Франция.

Този платинен прът, известен като mètre des Archives, всъщност беше използван буквална като линийка, към която всички други измервателни уреди са калибрирани в продължение на няколко години. Въпреки това, върху научната общност бързо се оказва натиск да намери по-ефективен, лесно възпроизведим метод за определяне дължината на метъра, тъй като все повече и повече страни започват да прилагат метричната система.

В края на краищата, метърните пръчки, който са изготвяни от метал по оригиналната платинена, са били податливи както към повреди, така към стандартно износване, което води, разбира се, до една несигурност тази метална мярка същата дължина ли е, не е ли, което пък забавя или напълно спира световния научен прогрес.

За да се разреши този проблем и за да може всеки да бъде уреден универсален стандарт за мерната единица, представители на над двадесет страни бяха поканени в Париж да се включат към Международната комисия за метъра. Тези представители се срещат няколко пъти от 1870 до 1872 г. и вземат решение за изливането на няколко нови „метрични прототипа“, изработени от 90% платина и 10% иридий, които ще се превърнат в новия стандарт, по който всички ще сее водят.

С течение на времето ние ставаме малко по-взискателни към процеса на дефиниране на метъра. От 1960 г. официалното определение се променя на:

… Дължината на метъра е равна на 1650 763,73 дължини на вълната във вакуум на излъчването при прехода между нивата 2p10 и 5d5 на криптон 86 атом.

То остава само до 1983 г., когато дефиницията за метър отново се променя, тъй като технологията за измерване продължава да се усъвършенства.

Днес измерването на метър вече е стигнало пълен кръг като се връща към първоначалната предложение за дефинирането му да се използване време, макар че този път се ползва малко по-сложна технология от махалото. По-конкретно, метърът е определен като точно:

Дължината на пътя, изминат от светлина във вакуум, във времевия интервал от 1/299 792 458 от секундата.

Това е цифрата, за която е постигнато всеобщо съгласие, след като учените я измерват, използвайки нещо, което всеки добър учен трябва да включи в опитите си за максимум ефект – лазери.

Каква е разликата между съвременната дължина и тази от измервания на Мешен и Жозеф? Оказва се, че техният метър се различава от модерния само с половин милиметър.

 
 
Коментарите са изключени

Кратка история на „защитниците на църквата“ – швейцарската гвардия

| от |

На 21 януари 1506 г. по нареждането на папа Юлий II се сформира така познатата швейцарска гвардия. До днес това се смята за една от най-старите военни бригади, които работят и до днес. След като Ватикана призовал тази гвардия да предпазва папата, униформата трябвало да се промени. Ренесансът бил доста по-дръзко преживяване и съответно трябвали известни промени.

До 1981 г. това била единствената група, която да предпазва папата, докато през 1981 г. не се прави неуспешен опит за покушението на папа Йоан Павел II. Тогава вече се поставят доста по-тежко въоръжени гвардейци, които да се справят с по-сложните ситуации. Изискванията са сурови: армията призовава мъже на възраст между 19-30 години, които не трябва да бъдат женени, всички трябва да преминат суровите тренировки и обучение и след това трябва да чакат повикване от папата. Папа Юлий II първи ги нарича „защитници на църквата“.

Първото им бойно кръщене е на 6 май 1527 година и до днес се смята за основния подвиг, който никога няма да ги замени. Повече от 147 гвардейци успяват да задържат атаката на римския император Чарлз V, докато се води битката за Рим. Папа Климент VII успява да избяга със скромен ескорт от 42-ма гвардейци. Междувременно всички останали умират в изпълнение на своя дълг. Последната битка е водена близо до базиликата на Свети Петър. Едва там се налага на Климент VII да използва и немски наемници, за да успее да се спаси.

Magius_Voyages_et_aventures_detail_09_03

Снимка: By Anonymous – http://gallica.bnf.fr/ark:/12148/btv1b8496581k, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21656063

Папа Пол III ще възобнови службата на швейцарската гвардия само 10 години по-късно (1537 г.). Швейцарската гвардия има само възможности за защитаването на доброто си реноме и е последната линия на защита на крал Луи XVI. И дори тогава показват геройски опити да се справят с побеснялата тълпа. Историята показва, че гвардията е назначавана няколко пъти и след това разпускана в зависимост от ситуацията.

Когато папа Пий IX напуска Рим е освободил и своите гвардейци, но на следващата година се завръща отново и ги назначава. В края на XIX век вече няма особена нужда от гвардейци, които да охраняват толкова ревностно папата, но изпълняват традиционната роля на охрана по време на някои церемонии. Броят им се намалява до 133 души. През 1929 г. на услугите на папата идва и жандармерията, докато гвардията продължава да присъства на церемонии. През 1978 г. следва поредното редуциране, което в този случай е 90 човека. Папа Йоан Павел II ги увеличава до 100 човека, а през 2010 г. стават 107 души. Огнестрелното оръжие се въвежда след прословутия опит за убийство, освен това униформите се сменят и повечето гвардейци приемат официалния гардероб, придружавайки папата в чужбина.

Самата гвардия се обновява всяка година на 6-и май и освен възрастово изискване, височината на кандидата трябва да отговаря на определен стандарт – в този случай говорим за 174 сантиметра минимум. На този етап жените не се допускат в гвардията и това може да бъде план за много далечното бъдеще. Всеки гвардеец трябва да служи минимум 2 години и заплатата е 1300 евро на месец със заплащането на допълнителните разходи и извънредни часове. Гвардейците, които служат повече от три години получават и Бенемеренти медалът за вярност към папата. И до този момент се смята, че това остава най-лоялната наемна армия (поне за папата). Подвизите на тези джентълмени са записани в световната история и подпечатани с огромната им жертвоготовност.

 
 
Коментарите са изключени