Дядо Коледа ограби поща

| от |
Маскираният крадец избяга с чувал с пари.

Дядо Коледа ограби поща в Австралия. Крадецът, облечен като белобрадия старец, избяга от местопрестъплението с чувал с пари.

В Мелбърн Коледа дойде много по-рано от очакваното и то в объркан ред. Вместо да носи чувал с подаръци, дядо Коледа си тръгна с чувал с пари в брой.

Преоблеченият като белобрадия старец крадец предизвикал приятни емоции при влизането си в пощенски клон. Служителите помислили, е мъжът им носи сладкиши. Скоро обаче разбрали, че всъщност той иска нещо от тях.

Полицията издирва изобретателния крадец. Видеозаписът, които органите на реда разпространиха, показва човека, наречен „Лошия дядо Коледа“, да пълни червения си чувал с пари. След това бяга от пощата с джип, а в околностите на са забелязани елени./News7

 
 

Великите военни изцепки: Византийската кампания при Траянови врата

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Подобно на битката във Върбишкия проход, ние сме свикнали да възприемаме победата на Самуил при Траянови врата като забележителен триумф на българското оръжие над Византия. Съществува обаче и обратната перспектива. От гледна точка на ромеите, походът на Василий II в България през 986 г. се класира в челните места на най-великите военни изцепки в историята на Източната римска империя.

През 976 г., младият Василий II, тогава едва осемнадесет годишен, заема византийския престол след дворцов преврат, който отстранява Йоан Цимисхий от трона. Скоро след това е въвлечен в кървава гражданска война срещу генералите от източните провинции, която поглъща вниманието му през първото десетилетие от царуването му. За да затвърди позициите си, младият василевс има нужда от решителна победа, която ако не да засенчи постиженията на предшественика му, то поне да изравни славата им. Победите на Цимисхий срещу арабите в Сирия и Ливан трудно могат да бъдат повторени, но Василий правилно преценява, че има един враг, който предшественика му не е успял да сломи напълно – България.

След падането на Преслав през 971 г., Йоан Цимисхий подценява възможността на българската държава да надживее загубата на своята столица. През следващите пет години, центърът на властта се премества в Средец (София), където управителят на софийският комитат – Никола, организира около себе си и своите синове остатъците от българската аристокрация и войска. Никола не е случаен човек. Има голяма вероятност той да е братовчед на цар Петър, с което може да се обясни както ключовата позиция, която заема, така и факта че съпругата му Рипсимия е най-вероятно арменска принцеса. С такова потекло е повече от логично Самуил и братята му да разполагат с нужното самочувствие и престиж за да се превърнат в двигатели на анти-византийската съпротива. Макар през първите няколко години действията им срещу Византия да са ограничени, през 983 г., Самуил успява да превземе Лариса и да окупира Тесалия – сериозен удар срещу ромейските позиции на Балканите.

4b0e2f54904a1fe45b40e2a582f325d3
Василий II

Василий II, роден стратег и политик, правилно набелязва своята цел. Окончателният разгром на България ще помогне на Византия по няколко начина. От една страна, ще се ликвидира заплахата за ромейските владения в Тракия и Елада. На второ място, българските земи ще се превърнат в доходоносна добавка към владенията на империята – както чрез собствения си стопански потенциал, така и чрез предоставяне контрола върху ключовите търговски пътища, свързващи Византия със Западна Европа. Третият фактор, който също не е без значение, е възможността за разширяване на византийското духовно влияние в Западните Балкани – територии, в които римският папа е здраво стъпил благодарение на съюза си с Хърватия. За Византия е от изключителна важност да възстанови контрола си над Далмация и Адриатическо море и пътят за това минава през Средец и останалите свободни български крепости.

Тъй като няма доверие на военачалниците от Мала Азия, които подкрепят активно Варда Склир при борбата му за трона, Василий II избира за свои подчинени по време на похода редица верни, но неопитни велможи.

За самата кампания са мобилизирани преди всичко войници от балканските теми, както и редовни части от столичната тагма. Ромеите разполагат с около 20 000 души – една наистина значителна за онова време армия, която на теория би следвало да е достатъчна за нанасяне на сериозен и дори фатален удар на България. Основният пропуск при организацията е, че Василий не предвижда военните действия да се проточат твърде дълго. Това се дължи на тайните преговори, които води с брата на Самуил – Арон. Василевсът се надява, че Арон ще сложи оръжие, предавайки Сердика във византийски ръце, след което армията ще може да напредне към Македония, снабдявайки се на място. Преговорите обаче пропадат в последния момент, тъй като Василий II се опитва да измами Арон, но е разкрит.

За да не загубят инициативата, ромеите решават да действат незабавно, без да имат достатъчно време да се погрижат за логистиката си.
Византийските войски преминават Тракия безпрепятствено, минават през прохода Траянови врата, където е оставен гарнизон, начело с Лъв Мелисин, след което основните сили достигат Средец. Византийците следват правилата на военното дело като по учебник – крепостта е обградена, армията е разположена в добре укрепен лагер, започва изграждане на обсадни машини. Българите обаче също са били прилежни в часовете по тактика и стратегия. Арон разпраща части извън крепостта, които заемат по-малките укрепления около Средец и започват да нападат византийските снабдителни части, които се опитват да събират продоволствия в Софийското поле. Междувременно, силният софийски гарнизон извършва няколко успешни излаза и успява да подпали бойните машини на врага, с което прави директния щурм на крепостта трудно постижим.

Горещниците в края на юли, липсата на провизии и достатъчно възможности за изхранване на армията карат Василий да преосмисли стратегията си.

images_Images_Samuil
Цар Самуил

Междувременно, става ясно че Самуил е задвижил основните си сили от Македония и напредва на север. Василий II може да не твърде опитен, но е достатъчно предвидлив за да знае, че българите биха могли да прекъснат пътя му за комуникация през Средна гора и да обкръжат армията му. За да избегне капана, василевсът заповядва обсадата да се вдигне и армията да потегли обратно към Тракия. На 14 август, ромеите потеглят наобратно.

Походът им е ускорен и от вестта, че Лъв Мелисин е изоставил позициите си при Траянови врата и се изтегля към Филипопол (Пловдив). Част от съветниците на Василий го предупреждават, че Мелисин може би се опитва да стигне до Константинопол пръв и да заеме престола.

На 16 срещу 17 август, византийските войски лагеруват край крепостта Щипон (Ихтиман) и се готвят да се спуснат в Тракийското поле на следния ден. Самуил е следил движенията им и с хирургическа прецизност нарежда своите сили по околните височини, залагайки на пълно обкръжаване на противника. Българската армия е несъмнено по-малочислена – вероятно не повече от 10 000 души, но теренът е на тяхна страна, а и ромеите са деморализирани от липсата на успехи и от ширещите се слухове че българите са заели околните планини. Макар от Върбишкия проход да са минали над 170 години, споменът за гибелта на Никифор I в планините на българите е твърде жив.

Подобно на Крум, Самуил и Арон атакуват ромейския стан призори, когато се сменят стражите, а войниците са все още дълбоко заспали или изморени от нощната стража. Хаосът е повсеместен. Утрото на 17 август е кърваво червено, каквато е и земята в прохода Траянови врата. Българите не показват никаква милост. Хиляди са избити или пленени. Единствено авангардът, съставен най-вече от кавалерия, успява да избяга. На косъм се спасява и Василий II. Животът му е откупен с кръвта на неговите арменски гвардейци, които, трябва да признаем, се бият на висота и продават скъпо живота си, давайки достатъчно време на владетеля си да се измъкне от обкръжението. По-голямата част от армията няма този късмет.

Разгромът на полевата армия бързо се превръща от тактическа в стратегическа катастрофа. Българите безпрепятствено завладяват цяла Мизия, а рейдовете им в Тракия, Тесалия, Елада и Епир се превръщат в ежегоден проблем за византийците.

Политическата позиция на Василий II в империята му отново е компрометирана и едва десетилетие по-късно той ще се почувства достатъчно силен и уверен за да започне нов поход срещу България в опит веднъж за винаги да се разправи със своя противник.

 
 

Първото гадже на Джон Ленън

| от chronicle.bg |

Най-ранният спомен на Барбара Бейкър за Джон Ленън e как малкият Джон е кацнал на едно дърво и хвърля стрелички по нея и другите момичета. По-късно тя ще си спомни и първия си досег с младежкия „чар“ на Ленън. Един ден, когато носи косата си на опашка, той й казва: „Охо, ето го и конското лице! Конската опашка и конското лице!“ Ленън е умел с жените още като млад…

И да е имала някога конско лице, в крайна сметка Барбара става доста красива, поне според полусестрата на Джон, Джулия. „Тя беше като филмова звезда – с дълга, гъста, руса коса и много блясък.“ И наистина – на снимки Барбара изглежда руса и с фигура на пясъчен часовник.

barbara baker

Барбара Бейкър

След като пубертета си казва думата, тя хваща окото на Джон, тогава типичен 16-годишен сладострастник, чийто идеал за жена е Бриджит Бардо.

Въпреки грубо си поведение по-рано, вече в тийнейджърските си години, Джон се отнася много по-цивилизовано и я кани на разходка. Барбара се съгласява и така излизат на първата си среща – без нито един от тях да осъзнава, че това ще е повратен момент в младия и все още сравнително зелен период от животите им.

Един ден, докато се разхожда с приятелка в местния парк след неделно училище, Барбара си спомня, че двама подозрителни младежи ги следват. Оказват се Джон и неговият другар Лен Гари. Двете момчета заговарят девойките и след кратък флирт, Барбара казва, че са я попитали с кого от двамата иска да излезе.

За шок на Джон, тя избира Лен. Ужас.

Въпреки че двамата с Лен излизат известно време, Джон и Барбара продължават да си хвърлят погледи и в крайна сметка тя къса с Гари и тръгва с Ленън. Така Барбара Бейкър става първото гадже на Джон Ленън (Лен не се сърди и с двамата с Джон си остават приятели).

The_Quarrymen_St_Peters_fete

Джон Ленън свири в двора на църквата Свети Петър заедно с The Quarrymen

Както можете да си представите, Джон не е грижливото гадже, за което всяка девойка си мечтае. Той постоянно е зает, бърза, тича нагоре-надолу и репетира с новата си група The Quarrymen – първата му банда и първообраза на  The Beatles.

Освен че е първата приятелка на Ленън, Бейкър става свидетел и на специален момент в музикалната историята. Тя присъства на участието на групата в църквата Свети Варнава, където Джон пее за първи път пред публика.

Връзката им в много аспекти е класическа за 50-те години на 20 век. Двамата карат колела заедно, пързалят се с кънки на ледената пързалка „Silver Blades“ в Ливърпул. Но животът с Джон Ленън никога не е много иделичен.

Джулия, полусестрата на Джон, си спомня как Барбара често го търсила, но леля му Мими или майка му й казвали, че не е у тях, докато понякога е бил именно у тях. Той е отгледан предимно от леля си, а майка му живее в друга къща – Джулия разказва как Барбара първо го търсила на едното място и след като й казвали, че го няма, минавала дългия път до другото пеша, за да не дава пари за транспорт.

Барбара след това ще чака, и чака, и чака пред къщата с надежда да хване Джон, когато се прибере. „Горкото момиче“, Джулия помни майка  й да казва за ситуацията.

Според Лен Гари, Барбара не е само първото гадже на Джон, но и „първата“ на Джон. Гари си спомня как музикантът му разказва за завоеванието си и го „Описа не особено ласкателно“.

По това време Джон е на 16 – не особено мъдра, зряла, а и често жестока възраст. По-късно Барбара разказва как с Джон правили секс в същата стая, която Лен ползва за същото по същото време със своята приятелка. Понякога двете момчета и прилежащите им гаджета вилнеят дори в едно и също легло.

Но Барбара не изглежда да има лоши чувства към времето, докато е с Джон. „Той беше много романтично момче, изключително романтично. Пишеше ми страници и страници поезия… Казваше ми: „Ето, написах ти писмо, поема. Прочети го!“ Джон също так рисува картини за Барбара.

След около година, както можете да очаквате от отношението му, интересът на Барбара спада и тя започва да се вижда тайно с неговия приятел Бил Търнър. „[Когато разбра] Джон се побърка. За малко да счупи оградата от ритане тази вечер. Сърцето му беше абсолютно разбито.“

Двамата обаче отново се събират. Разбира се, Джон също напуска Барбара за малко и излиза с момиче на име Маргарет Джоунс. Но скоро след това двамата пак се събират.

Според Барбара, родителите й и леля Мими са отговорни за финалната им раздяла. „Те някак си ни накараха да се предадем. Накараха ни да се разделим.“ Това става в средата на 1957. Двамата все пак продължават да се срещат тайно закратко. Тогава обаче Джон, вече малко „пораснал“, посещава Колежа по изкуства в Ливърпул. Там се прехласва по своя състудентка, красивата брюнетка Синтия Пауъл, която ще стане и първата му съпруга.

За Барбара Бейкър Джулия казва също: „Тя беше неговият първи пълноправен фен.“

Според Лен Гари: „За Джон Барбара беше целия свят.“

Както знаем, Джон Ленън ще постигне невъобразима слава, богатство и успех. Той живя, както сам той го поставя: „хиляда живота в един“.

Но Джон е и човек и като всеки мъж (или жена), той никога няма да забрави първата си любов. През 1978, над 20 години след като тийнейджърската му връзка приключва, Джон казва (в странно, но нетипично откровено интервю): „Барбара, къде си? Дебела и грозна? С 15 деца? Години мъки с мен трябва да са те подготвили за всичко! Тъжното на миналото е, че е минало. Чудя се кой ли я целува сега?“

 
 

Личностите, които вдъхновиха Дойл за Шерлок Хоумс

| от chronicle.bg |

През 1887, Дойл публикува романа „Етюд в червено“ – е първият от серия произведения за Шерлок Холмс и доктор Уотсън. В книгата също така за първи път се споменава за лупата като инструмент на детективите. „Етюд в червено“ не се радва на много внимание (както и следващата книга „Знакът на четиримата“), но в юлското издание на The Strand Magazine през 1891 Артър публикува първия къс разказ с участието на Шерлок. От там тръгва и славата на находчивия детектив.

Още тогава читателите искат да научат седи ли зад образа на главния герой реален човек. Дойл не може просто така да измисли такъв ексцентричен, брилянтен, логичен персонаж, нали? Повече от век след дебюта на Шерлок Хоумс, имаме доказателства, че той е базиран на двама човека, както вероятно и на самия Артър.

Joseph_Bell

Доктор Джоузеф Бел

През 1877 година, когато Дойл е на крехката 18-годишна възраст, той учи за лекар в Университета в Единбург. Един от професорите там, Джоузеф Бел, веднага му прави впечатление. Лекциите на д-р Бел са забавни и увличащи. Чрез дедуктивните си методи и способности докторът прави заключения за пациентите си, които винаги се оказват точни и верни.

Според самия Дойл, както пише в автобиографията му, „силата на Бел беше не само в диагностицирането на болестта на пациента, но и в определяне професията и характера му“. В един по-известен пример, също описан в биографията, мъж се изправя пред Бел и без да му казва нищо или да са се срещали преди докторът успява да заключи: „Добре, мой човек, ти си служил в армията… Напуснал си неотдавна… Хайландски полк… Бил си зачислен в Барбадос… “

И след това обяснява мисловния си процес на студентите: „Видите ли, господа, мъжът беше възпитан, но не си свали шапката, когато влезе. В армията правят така, а ако беше напуснал отдавна, щеше вече да се е научил да я сваля. Относно Барбадос, той дойде с оплаквания от елефантиазис, което се свързва със западна Индия, а шотландските полкове бяха пратени именно на този остров.“

За тези изпълнения на Бел Дойл казва: „За неговата публика от Уотсъновци всичко това изглеждаше почти вълшебно. Докато не даде обяснение – тогава всичко вече беше съвсем просто.“

По време на втората година на Дойл в университета, Бел го наема за асистент като задълженията му са да снема бележки за пациентите, които идват, и после да ги представя на доктора. В известна степен той става Уотсънът на Бел.

Артър съвсем спокойно си признава, че е вдъхновен от преподавателя си. В интервю, цитирано в една от биографичните книги за него, „Teller of Tales: The Life of Arthur Conan Doyle“, той казва: „Шерлок Хоумс е литературната репрезентация, ако мога така да се изразя, на спомена ми за един професор по медицина в Университета в Единбург“. И още – в писмо до Бел Дойл пише: „Със сигурност на вас дължа образа на Шерлок Хоумс.“

V0028735 Sir Henry Duncan Littlejohn. Photograph.

Сър Хенри Дънкан Литълджон

Въпреки че имат много общо, доктор Джоузеф Бел не е единственото вдъхновение за прочутия детектив. Известният криминалист, здравен инспектор и специалист по дисекция на човешки тела Хенри Литълджон също дава на Хоумс малко от себе си. Сър Литълджон участва в разследването на всеки инцидент, трагична смърт или убийство в Единбург по онова време. Той помага пръстовите отпечатъци и фотографиите да се приемат като доказателства в съда и така участва в малка революция в областта на криминалните разследвания точно по времето, когато Дойл пише Шерлок в края на 19 век.

Когато Артър пише „Последният случай“ през 1893, Алфред Джон Менсън е обвинен в убийството на своят 20-годишен студент Сесил Хамброу, докато са на лов. Защитата твърди, че Хамброу случайно се застрелва сам в главата. Според Edinburgh News Лилътджон свидетелства и казва, че според позицията на раната, изгарянията от куршума, уврежданията по черепа на жертвата и дори нейния мирис сочат именно обратното – че това е убийство.

Доктор Бел също е привикан като експерт по делото заради дедуктивните си способности и в крайна сметка се съгласява с Литълджон. Съдът все пак отсъжда в полза на Алфред Менсън, но Дойл използва делото и криминалистичните подходи на Хенри Литълджон за част от характера на Шерлок.

Arthur_Conan_Doyle_by_Walter_Benington,_1914

Сър Артър Конан Дойл

И накрая имаме самия Артър. Веднъж Бел пише до Дойл: „Ти самият си Шерлок Хоумс и много добре го знаеш“.

За да илюстрираме какво е имал предвид Бел: през декември 1908, Марион Гилкрайст е пребита до смърт по време на въоръжен грабеж. Обвинен и осъден за убийството е еврейски германец. През 1910 шотландският адвокат Уилям Рогхед пише „Любопитният случай на Оскар Слейтър“, където излага ситуацията и заключава, че Слейтър е невинен.

През 1912, в опит делото на Слейтър отново да бъде отворено и той да бъде оневинен, Артър пише свой „Любопитният случай на Оскар Слейтър“. В над 100 страници старателно разказва за детайли и обстоятелства, които доказват невинността на Слейтър, като едно от тях е, че чукът, намерен в багажника му и смятан за оръжие на убийството, е „много лек и чуплив инструмент и през очите на здравия разум, е абсолютно неспособен да нанесе страховитите наранява по черепа на възрастната дама.“

Разбира се, не е много ясно дали Шерлок Холмс вдъхновява детективската страна на Дойл или авторът пренася вече развитите си дедуктивни способности върху Шерлок. Важното е, че в крайна сметка, от части благодарение и на Дойл, през 1928 Оскар Слейтър е оправдан и освободен.

Относно името „Шерлок Хоумс“ – то най-вероятно е комбинация от изявения доктор и приятел на Артър, Оливър Вендел Хоумс, и любимия му музикант, Алфред Шерлок. 

 
 

Как умря Хари Худини

| от chronicle.bg |

От всяко поколение едва единици успяват да се издигнат толкова високо в своя бранш, че да станат абсолютният номер 1. Но попитайте всеки човек кой е най-добрият фокусник в историята и те ще ви кажат „Худини“.

Славата на легендарния Худини продължава и дори се увеличава с времето. Днес обаче няма да говорим за живота му, а по-скоро за неговата смърт.

HarryHoudini1899

Хари Худини

Благодарение на изключително популярния (и до голяма степен недостоверен) филм от 1953 „Houdini“ с участието на Тони Къртис се появява един често срещан мит – че Худини се удавя, защото не успява да се освободи от веригите по време на едно от шоата си.

Истинската история е доста различна.

Когато магьосникът и антуражът му пристигат в театър Гарик в Детройт, Мичиган, на 24 октомври 1926, роденият в Унгария магьосник страда от треска и има температура 39 градуса. Два дни по-рано магьосникът седи в съблекалнята си преди шоу в Монреал, когато при него влиза студент на име Гордън Уайтхед. Трудно е да се каже точно какво става, тъй като свидетелите дават различни истории, но общо взето Уайтхед пита Худини дали слухът, че може да издържи всеки удар в корема е верен. Магьосникът казва, че е верен и му позволява да опита. Гордън обаче изненадва Хари и го удря няколко пъти в корема преди да е готов. Въпреки болката от ударите и тази от наскоро счупения му глезен, магьосникът не отлага шоуто си.

Докато пътува за Детройт обаче, състоянието му се влошава. Той има треска и отказва да отиде до болницата, но все пак е прегледан от лекар, който го диагностицира с възпаление на апендикса – апендицит – и препоръчва магьосникът мигом да се телепортира в болницата за операция. Той обаче отказва и излиза на сцената. 

weiss_with_mother_and_wifejpg

Хари с майка си (вляво) и съпругата си (вдясно)

Худини изкарва до средата на шоуто – прави няколко от популярните си изчезвания – но след това състоянието му се влошава и се налага асистентът му да довърши. След шоуто той тръгва към хотела, за да си почине, но съпругата му Бес вдига страшен скандал да отива моментално в болницата и втори докторски преглед препоръчва същото. Худини все още не иска да ходи, но когато се консултира с личния си лекар, доктор Уилям Стоун, по телефона, най-накрая постъпва в болница Грейс в Детройт, където да го оперират.

Веднъж в лечебното заведение, установява се, че той има перитонит (тежко възпалително заболяване на ципата, покриваща стените на коремната кухина и вътрешните органи) заради спукания апендикс. Заключението на застрахователната компания, която след това изплаща обезщетението, е че апендиксът му е спукан от ударите в корема. 

По онова време, това е разумно заключение, но днес се смята, че ударите нямат директна връзка с инцидента, защото подобни случаи са изключително редки. Смята се, че Худини е имал спукан апендикс още преди срещата си с Гордън Уайтхед. Подозира се обаче, че болката от ударите на Уайтхед е маскирала истинското заболяване и затова Худини не е искал да ходи в болница. Във времена без антибиотици, второто възпаление, заради спукания апендикс, било почти винаги фатално. Затова се смята и че ако ги нямаше ударите, магьосникът може би щеше да потърси медицинска помощ по-скоро. Това обаче подлежи на съмнение като имаме предвид, че дори след като състоянието му се влошава значително, той пак отказва да потърси помощ.

Докторите все пак правят операция, за да махнат апендикса му, но вече е късно. Хари Худини издържа около седмица в болница Грейс и накрая напуска този свят на 31 октомври 1926, на 52-годишна възраст. 

По принцип Худини вярва, че спиритуализма е страхотна глупост и не пропуска да го отбележи винаги когато може преди да почине. Той обаче все пак обещава на Бес, че ако може да комуникира с нея от отвъдното, ще направи така на десетата годишнина от смъртта си. Когато този момент идва, Бес се опитва да се свърже с него чрез сеанс на Хелоуин през 1936, но без никакъв успех. От тогава редица любители на паранормалното са се опитвали да се свържат с магьосника на Хелоуин, но отново безуспешно.