Двете лица на Ню Йорк

| от |

Ню Йорк е разделен на две. От едната страна са богаташите, а от другата – армията от обикновени хора, които все по-трудно оцеляват. Именно този проблем ще е основен за новия кмет на града, който се избира днес, пише Дойче веле.

Те са другото лице на Ню Йорк – и са много, макар да не са така видими, както блестящите небостъргачи на Манхатън или младия творчески устрем на Бруклин. Тези хора вегетират в покрайнините на града. Обединяват ги две неща – бедността и гневът. На голяма дъска в офиса на хуманитарната организация „Коалиция за бездомните“ са изписани безчет послания, адресирани до сегашния кмет на Ню Йорк Майкъл Блумбърг, който неотдавна заяви, че приютите за бездомни били станали „по-приятни от когато и да било“.

ny

„Политиката на Блумбърг за ограничаване на бездомността е катастрофална“, критикува Патрик Маркий от „Коалиция за бездомните“. „През неговия 12-годишен мандат се стигна до един печален рекорд – никога преди не е имало толкова много бездомни хора“, казва Маркий. И наистина: през последните 12 години броят на бездомниците в Ню Йорк е нараснал с 65%. Повече от 51 000 души търсят ежедневно място за пренощуване в социалните институции. Над 21 000 от тези хора са деца. „Факт е, че тъкмо семействата и децата съставляват една значителна част от бездомните хора в Ню Йорк“, посочва Маркий.

Проблемите на Ню Йорк са типични и за ред други метрополии: растяща несправедливост, ужасяващо високи наеми и малцина богаташи, които държат в свои ръце икономиката. А от другата страна – армия от бедни, които се опитват да оцеляват.

Едно голямо „но“

„Вън от съмнение е, че днес Ню Йорк е значително по-добро място за живеене, отколкото преди 10, 20 или 30 години“, казва репортерът на „Ню Йорк Таймс“ Сам Робъртс и добавя: „В края на 1970-те градът беше на ръба на фалита. Престъпността избуяваше, навсякъде имаше гета и запуснати сгради“.

В тези години средното съсловие бяга в предградията, а градът търси своето бъдеще в неолиберализма: по-малко пари за социални разходи, повече финансови стимули за големите фирми.

През 2002 година властта поема Майкъл Блумбърг. Самият той е едър предприемач. Критиците му го смятат за автократичен владетел. И все пак: по време на неговото управление Ню Йорк става по-сигурен, по-чист, по-заможен. Престъпността спада на рекордно ниско ниво. Разраства се градската мрежа от велосипедни алеи, паркове и зелени площи. Жителите на града, които наброяват вече близо 8,3 милиона, живеят по-дълго и по-здравословно, отколкото преди десетина години.

Въпреки това има и едно голямо „но“. „Далеч не всеки може да си позволи да живее в Ню Йорк“, казва журналистът Сам Робъртс. Според официалните градски статистики, близо 46% от нюйоркчани живеят на границата на бедността. Факт, който очевидно не интересува Блумбърг, смята репортерът.

Семейство с две деца, което разполага годишно с по-малко от 23 000 долара бруто, е смятано за бедно. В същото време месечният наем за едно малко тристайно жилище в някой от по-хубавите квартали на града струва около 2 000 долара. И още нещо: докато другаде в Америка домакинство с месечен доход от около 100 000 долара се числи към заможната класа, в Ню Йорк тези пари стигат само за място в средната класа – поради простата причина, че разходите за живот са неимоверно високи.

ny2

Град на богаташите или град за всички?

По време на 12-годишния мандат на републиканеца Блумбърг Ню Йорк се превръща в един вид луксозен продукт – привлекателен предимно за милиардери. Никъде другаде не живеят толкова много богаташи, а голяма част от тях са лични приятели на Блумбърг. По негова инициатива старите ограничения за строежи бяха отменени и оттогава насам в града се развива активна строителна дейност – почти няма кътче, където да не се издигат строителни скелета. Вярно, че междувременно бяха построени над 200 000 нови жилища, но съвсем малко от тях са по джоба на обикновените граждани. „Почти всички нови строежи са в сегмента на луксозните имоти“, пояснява репортерът Сам Робъртс.

Как Ню Йорк да си остане модерен и пулсиращ град, но без да изолира по-бедните? Този въпрос играе централна роля в кметските избори. Демократът Бил де Блазио, който има добри шансове за успех, казва: „Без драстична промяна в управлението, без нова икономическа политика, която да се бори срещу неравенствата и да вдигне на крака средната ни класа, Ню Йорк ще се превърне в град на богаташите“, казва 52-годишният кандидат-кмет. Той планира да вдигне местния данък за богатите, да премахне данъчните бонуси за големите фирми и да въведе облекчения за дребния бизнес.

Неговият противник от партията на републиканците Джоузеф Лота има съвсем други цели: той иска да намали данъците за фирмите и собствениците на недвижими имоти и смята да стимулира строителството на по-евтини жилища чрез отпускането на субсидии за строителните фирми. Казано накратко: Де Блазио иска нюйоркчани да са добре, за да се развива и градът добре, докато Лота смята, че Ню Йорк трябва да просперира, за да могат и жителите му да усетят нещо от това развитие. Един разделен на две град е изправен пред избор, който може да се окаже решаващ за бъдещето му.

ny3

 
 

Емил Чоран: „Животът е абсурд. Узаконен абсурд. Позволен абсурд“

| от chronicle.bg |

За някои той е един от най-разрушителните мислители на времето си – Ницще на ХХ век, но по-мрачен и с по-отявлено чувство за хумор. Много, особено младите, го възприемат като опасен лунатик. Според други, той е просто безотговорен чаровен младеж, който не представлява опасност за никого, освен за себе си. Когато книгата му за мистицизма отива за печат, печатарят (добър и богобоязлив човек) отказва да я докосне. Измива си ръцете и авторът е принуден да публикува труда си на собствени разносни.

Кой е той? Той е Емил Чоран.

Роден е през 1911 г. в Рашинари – малко село в Карпатите, в Румъния. Отгледан е от баща, който е православен свещеник, и майка, склонна към депресивни състояния. Пише първите си книги на родния румънски език, някои от които са  колекции от кратки есета, други са афоризми. Още от млад страда от безсъние. Учи философия в Букурещ, а после става известен наравно с други румънски интелектуалци като Мирча Елиаде и Йожен Йонеско.

Пристига в Париж през 1936 г., но продължава да пише на румънски до началото на 40-те години. Скъсва окончателно връзките си с родината през 1946 г. В Париж много малко хора говорят румънски, затова започва да пише изцяло на френски своята книга, която след много редакции се появява на бял свят под името „Трактат за разлагането на основите“ (А Short history of Decay). В нея, и в следващите си книги, той се посвещава на собствените си трайни обсесии, които го свързват френските моралисти и го отдалечават от румънската народопсихология.

При Чоран противоречието вътре в нас не е слабост, а знак, че умът е жив. Писането не е, за да убедиш някого или да задържиш вниманието му, дори не е свързано с литературата. То е акт насочен към самия те – средство да се събереш след лично бедствие, да се спасиш от суровостите на живота, да се примириш или да улегнеш.

В  разговор с испанския философ Фернандо Саватер , Чоран казва: „Ако не пишех, щях да стана убиец.“ Писането е въпрос на живот и смърт. То може да направи живота много по-лек. Ето няколко цитата от Чоран (починал на днешната дата през 1995 г.), които са достатъчни, за да убедят дори скептиците в силата на неговите думи:

Romanian writer Emil Cioran

„Книгата е отложено самоубийство.“

„Наблюдавам с ужас как омразата ми към хората отслабва, а тя бе последната ми връзка с тях.“

„Продължаваме да обичаме. Все пак! Да това „все пак“ покрива Безкрая.“

„Еволюция в наше време: Прометей сигурно ще бъде депутат от опозицията“

„Човек забравя болката,но никога унижението.“

„Ако Ной притежаваше дара на пророк, сигурно би издънил ковчега.“

„Откажем ли се от настоящето заради миналото, нашият живот заприличва на безполезен сън. На сбор от сенки, залези и призраци.“

maxresdefault

„Като човек, роден на този свят с обикновена душа, аз си поисках друга душа – от музика – и така започнаха моите невъобразими мъки.“

„Докато ти си до такава степен недоволен от себе си, още не всичко е загубено.“

„Безброй са мерките на обществото срещу мизерията; и нито една срещу бедността. Така върви човечеството: шепа богаташи, малко просяци и милиони, милиони бедни.“

„Душа без музика е красота без меланхолия.“

„Животът е абсурд. Узаконен абсурд. Позволен абсурд.“

emil-cioran

„Който успее да победи страха, може да се счита за безсмъртен.“

„Един от изворите на нашето нещастие е желанието ни да рушим и да даваме воля на престъпните си желания.“

„Страданието на другите може да ни ангажира най-много четвърт час.“

„Прозорливостта може да бъде присъща на всеки човек, който се чувства нещастен.“

„Умората от света често приема религиозна форма. Господ е море, в което сме готови да се потопим до забрава. По този начин ние бягаме от своята индивидуалност, от своето съществуване.“

97119c1ef0e7e05f87b5b93b4ab51be6

„Ако можехме да видим през очите на другите, сигурно бихме изчезнали веднага от този свят.“

„Зареем ли се из мъглата на спомените, значи страдаме. Споменът е вид отрицание, а когато е хипертрофирал – това вече е неизлечима болест.“

„Когато не можеш да спасиш душата си, се надяваш, че поне ще спасиш името си.“

„Едно богатство, което ни принадлежи: часовете, в които не правим нищо. Тъкмо те ни формират, превръщат ни в индивидуалности.“

„Само едно нещо може да докаже, че сме разбрали всичко: плачът без повод.“

 
 

6 причини да живеете в Лозенец

| от Цветелина Вътева |

Когато бях малка, прабаба ми и прадядо ми живееха в Лозенец. Не знам дали знаеха, че живеят в луксозен квартал, гледаха кокошки в двора, бяха садили хортензии по пътеката, която се спускаше към къщата и не се чудеха защо улицата им се нарича „Цветна градина“.

По лозенските наклони баща ми се е пребивал с мотор на паветата. Пак по тая „Цветна градина“ вуйчото на татко ми бил първият, който започнал да минава с чисто новия си Вартбург 311, модел от 56-а: хората цъкали възмутено с език, че се кара кола там, все пак на улицата си играели децата, не била място за автомобили…

На мястото на хортензиите и кокошките днес има паркинг и гаражи, а на мястото на къщата им – блок от т.нар. ново строителство, когато беше ново в началото на 21 век. Целият блок е напукан, мезонетът на последния етаж е запустял, а пред входа към паркинга става по минимум един скандал на 15 минути, защото някой е паркирал отпред и жителите не могат да си влязат/излязат.

Прабаба ми и прадядо ми починаха отдавна, а аз ползвам апартамента за купони. Като чуят хората, че е в Лозенец, всички казват: „А, супер, в центъра, много ми е удобно там, идвам“.

Дали е точно „центъра“ не зная, но сигурно и вие харесвате Лозенец. Да надраскаме 6 примерни причини защо:

Обичате да изпадате в нервна криза всеки път, когато трябва да паркирате

Ако животът ви е прекалено спокоен и скуката ви ломи, Лозенец е едно добро място за вас. Много е вероятно да се наложите да си извадите картон, че живеете там, за да паркирате безплатно в рамките на Зелена зона. Разбира се, рискът все пак от ЦГМ да ви сложат скоба си е налице. Ако пък паркирате просто така, ще оскубете косите си в рамките на 2 успоредни паркирания между Ford F350 и Mercedes G-Class. Имате си гараж и няма проблем? Няма, да. Докато някой не ви го запуши, което ще се случва в 9 от 10 пъти, когато решите да излезете с колата.

Харесва ви шегата с „Луксозенец“

Изпитвате мрачно удовлетворение, когато хората ви бъзикат, че живеете в „Луксозенец“. Знаете, че го казват с известна ирония, но луксът си е лукс, с колкото и сарказъм да го поръсиш.

Харесвате изгледа към кучешкия парк, обрамчен от 10 блока

Кучешкият парк, който сега наричат „Южен парк 2″ е онова пространство зад музея „Земята и хората“, където все още има алеи с пясък, поляни и хълмчета. Там денонощно тичат кучета, а през юли се прави A to Jazz фестивала. Ако живеете в онази част на Лозенец, която се пада срещу басейна „Спартак“ и бул. Черни връх, ще можете да виждате парченце от него. И то в модерна рамка от блокове с не толкова модерни импровизирани простори с гащи.

Обичате да си кълчите глезена в паве

Кварталът се разрасна и се застрои, но паветата по повечето улици си останаха. Може би ви напомнят за калдъръмите на Копривщица или за стария град на Пловдив. Романтиката е по-мощна от тази в любовната сцена на „Цар Лъв“, където Симба и Нала танцуват под един водопад…докато не си заклещите обущата между две павета и не се озовете на екстензия в Пирогов. Там романтиката е на малко по-ниско ниво.

Израснали сте в Козлодуй и държите сега да сте на един х(върле)й от НДК

Може още да наричате НДК „ендекато на културата“ и това още да ви е смешно, но си държите да сте наблизо. След като сте прекарали детството и ранната си младост сред закачки дали имате скрити крайници по тялото, защото живеете близо до АЕЦ, а зли състуденти в Студентски град са римували „Козлодуй“ с какво ли не, вече не искате и да чувате за родното си място. Искате да сте близо до центъра. Ако може – баш в центъра.

Харесвате полицаите от IV РПУ

И те, като другите, няма да ви свършат работа ако се наложи, но пред IV-о поне има градинка.

 
 

Древната красота на актрисите андрогини

| от chr.bg |

През 2015 година една от най-големите модни къщи на планетата „Живанши“ обяви, че звездата на пролетната й колекция няма да е някое 19-годишно момиче. Звездата ще бъде Джулия Робъртс в цялата й безгримова и минималистична красота. На всичкото отгоре я решават в момчешки стил.

С годините Джулия е била водеща фигура на андрогинния* поход в холивудските среди като така прекроява стандартите за красота. Тя не е единствената, която харесва мъжко облекло. В галерията ни днес сме събрали няколко, седем по-точно, момичета, които са още по-секси в мъжки облекла и го знаят.

*Андрогинност e термин, който се отнася до комбинацията на мъжествени и женствени черти и характеристики.

 
 

Емилия Кларк се сбогува с „Game of Thrones“

| от chr.bg |

Майката на драконите официално си тръгна от сериала.

Всички знаят, че „Game of Thrones“ е към края си след сезон 8, но тепърва започваме да осъзнаваме, че актьорите вече снимат финалните си сцени. Емилия Кларк се сбогува със сериала и ролята си на Денерис Таргариен с трогателен пост в Instagram. Тя не разкри нищо от сета или костюма си. Вместо това снимката изглежда искрена и смирена.

Кларк е първата от актьорите да каже чао и затова самият й е пост ни подготвя за лавината подобни, които ще дойдат скоро:

„Качих се на лодка към остров, за да кажа сбогом на земята, която беше мой дом далеч от вкъщи за почти цяло едно десетилетие.

Беше си приключение, @gameofthrones , благодаря ви за живота, за който никога не съм мечтала, че ще живея и за семейството, което никога няма да спре да ми липсва“

„Game of Thrones“ се завръща през 2019 година