shareit

Дракула на границата между мита и реалността

| от |

Близо 6 века мистичният граф Дракула живее на границата между мита и реалността – като владетел на Трансилвания в историята и свръхестествено създание в легендите.

Но какво всъщност е граф Дракула, освен зодия Стрелец, за което разбираме от рождената му дата – 7 декември 1431 година? Коя е мистичната персона, която вдъхновява Брам Стокър да създаде шедьовъра си „Дракула”? Съществувал ли е наистина вампирът? Откъде идва той и как Дракула, Кръстника на вампирите, се превръща в световноизвестна личност?

Историята разказва…

…че първата среща на Запада с мистичното създание е по времето, когато Брам Стокър публикува романа си през 1897 година. Книгата моментално бележи успех и продължава да се чете и днес. Главният герой, разбира се, е Граф Дракула – прототип на известен румънски владетел Влад с прозвище Цепеш, който господствал във Влашко през годините 1448, 1456-1462 и 1476. Прякорът му всъщност означава „този, който пронизва”. Самият Брам Стокър пренася балканските митове за жестокия владетел, позовавайки се на „Записки на еничарина” на Константин Михайлович. Според документите Влад набивал противниците си на кол.

Влад III е син на Влад II Дракул и принцеса Княжна от Молдова. Ражда се в един от последните останали средновековни градове в Европа – унгарския град Сигишоара, чиито пазител е ЮНЕСКО. Там се намира и къщата-музей, за която се предполага, че е родния му дом.

Всъщност призвището Дракул означава „дявол” и идва от баща му. Той е бил член на Ордена на Дракона. Противно на очакванията, родовете във Влашко по това време са били с християнска вяра, така че и Влад Дракула е бил християнин. Той се появява в историята в момент, в който владенията му са под заплахата на Османската империя. Влад Цепеш успява да сключи временен мир със султана и за да заздравят споразумението изпраща двамата си синове Влад и Раду в султанския двор, за да се обучават по математика, философия, английски, латински и изкуството на войната. Но трябва да напусне владенията си в замяна. Влад не прощава никога на султана факта, че го гони от дома му.

Омразата срещу врага става все по-силна с всеки изминал ден.

Обратът настъпва, когато баща му е осъден от султанския съд, след като е заловен заради предателство от благородниците му. С малка турска армия Влад Дракула се завръща в родните земи, разбива на пух и прах унгарската армия, която подкупва благородниците да предадат баща му и се отправя към Влашко. Битката му се увенчава с успех и той започва да екзекутира един по един предателите на баща си и по-големия си брат. Стотици благородници и техните семейства са убити, а граф Дракула започва за раздава правосъдие в новите си стари владения. Избива крадци, просяци и всеки, който се осмели да наруши закона.

Присъдата е набучване на дървен кол за назидание. Въпреки че завладява земите с помощта на султана, Влад Цепеш спира да почита султана в даден момент. Той вече има симпатията на хората, които го обичат въпреки суровите наказания. Спира да плаща данъците на султана, а пратениците на Османската империя никога не се завръщат. Причината е, че те били помолени да си свалят тюрбаните, докато разговарят с Влад Дракула.

Традицията и религията, обаче, не им позволявали това – това знаел и Влад Дракула, който просто си търсел причини да ги избие като набива главите в телата им заедно с тюрбаните. Султанът Махомед II изпраща малък гарнизон да се разправи с Влад Цепеш. Всички воини били набити на кол. Следва атака на Влад Дракула на юг от Дунава – в България и по поречието на реката. Убити са над 20 хиляди воини на Османската империя.

Действията на Влад Дракула амбицират султана да завладее Влахия. Там, обаче, го чакат хитрите тактики на сочения за Баща на вампирите. Нападения през нощта, които ликвидират 150 хиляди войници. Въпреки че Османската армия била много по-голяма, самият султан спрял войната, защото бил ужасен от 20 хиляди негови войници, изпратени набучени на колове пред покоите му. Някои от тях били още живи и агонизирали. В тази ужасяваща вечер султана признал жестокостта на Влад и се предал.

Въпреки легендите, че Влад Дракула е първородният вампир, вдъхновяващ редица книги, филми и сериали, той е един от най-големите стратези, познати в историята. Известен е като велик водач и е поздравен от папата и рицарите от Кръстоносните походи за победите си над Османската армия. Това не пречи да е смятан за най-кръвожадния владетел, тъй като е жертва на силна пропаганда. Влад Дракула не допускал немски и унгарски търговци да минават през земите му, карал ги да плащат данъци и съответно получил отмъщение – кампания, която създава зловещ образ на графа в историята.

Той печели последователите си чрез страха, който поражда в тях. Обичан е от хората си, а враговете му треперели, когато чуят името му.

Това прави Влад Дракула най-популярния лидер на Средновековието и истинска муза за творците.

С течение на времето вампирите се превърнаха в най-популярните свръхестествени персонажи като се характеризират с опасен чар, избухлив характер, липса на чувства и свръхестествен сексапил.

По случай рождения ден на Дракула нека погледнем най-красивите му последователи – вампирите от известните кино и телевизионни продукции.

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Как Леми Килмистър създаде машината Motorhead

| от Тодор Ковачев |

През 1975 г. един пропаднал и своеволен бас китарист на име Леми Килмистър бил уволнен от британската психеделик рок група Hawkwind. До драстичната мярка се стигнало заради няколко меко казано непристойни инцидента с негово участие – той за малко да пропусне концерт заради среща с фенка в Чикаго, която трябвало да му даде амфетамини, а после бил арестуван на канадската граница, защото полицаите помислили амфетите му за кокаин.

Трийсетинагодишният Леми бил толкова разгневен на останалите от групата, че се решил на разплата типично в свой стил – като съблазнил техните съпруги и приятелки.

gettyimages-478638182-594x594

“Отмъщението ми беше да се прибера и да изч*кам всичките им жени“, разказва една от типичните си истории Леми. „Постарах се първо да са тези на Саймън Кинг и Алън Пауъл [съгрупари от Hawkwind]. Алън така и не ми прости, надявам се никога да не го направи, защото имаше вложена доста злоба и се наслаждавах на всяка минута“.

Тогава на Леми – с рождено име Иън Фрейзър Килмистър – тепърва му предстояло да стане икона на рок музиката и символ на знаменитите Motorhead, създали класиката от 1980-а Ace of Spades.

Подобно на друга хеви метъл легенда, Ози Озборн, Леми си изгради образ, който далеч надхвърля чисто музикалната страна на живота му. С емблематичната кавалерийска шапка с череп и кости, с големите бакенбарди и брадавиците по лицето, с вечната бутилка уиски до него (калъфът на бас китарата му имал специални отделения за бутилки), с любимите му амфетамини, той живееше за музиката, секса и пороците си.

Беше също колекционер на автентични фашистки предмети (с колекция от ножове и униформи) и страстен любител на конете. Носеше едни и същи черни панталони в продължение на 25 години и твърдеше, че е преспал с над хиляда жени и всеки ден в продължение на десетки години изпивал поне по един литър Jack Daniel’s.

gettyimages-102039170-594x594

Куриозните истории, които разказваше, бяха неизчерпаеми, вероятно някои от тях доукрасени, други съвсем измислени. Той почина през 2015-а на 70-годишна възраст от рак на простатата и необратимо влошено здраве, но до самия край остана верен на рокендрола и на начина си на живот.

Родителите му се разделили скоро след раждането му, и то по причини, които така и не научил.

Когато бил на 10, майка му се омъжила за бивш футболист с две по-големи деца, с които Килмистър изобщо не се разбирал. Семейството се преместило във ферма в Северен Уелс, там Иън тръгнал на училище и получил прякора си Леми – легендата гласи, че вечната му реплика на уста била Le’me a quid ’till Friday („Дай ми кинта до петък“), защото постоянно играел на ротативките.

Леми само веднъж се срещнал с баща си, когато бил на 25 и вече бил рокер с афинитет към наркотиците.

Двамата се видели в пицария на ъгъла до апартамента на Леми, а музикантът поискал пари от баща си за китарен усилвател. „Той обаче предложи да плати за шофьорски курс и да стана пътуващ търговец. Казах му „Добре, че пицата още не е пристигнала, иначе щях да ти я сложа като шапка на главата“ и си излязох. Повече никога не го видях“.

gettyimages-86122938-594x594

Така музикантът прекратявал отношенията си с хората – рязко и категорично. В края на 60-те една от многото му жени, която се казвала Трейси, го ядосала с новината, че е бременна и той веднага я напуснал. Срещнал я отново шест години по-късно, когато случайно се оказали в апартамента на един и същ дилър на кока. По-късно тя завела сина си Пол на концерт на Леми и момчето било поразено да види баща си да свири, но самият Леми така и не го признал за свое дете.

“Някога сменяли ли сте памперс? Отвратително е. Като начин на живот, това е скапано”, разяснява веднъж Леми. „Не мога да си представя да гледам едно и също лице над корнфлейкса до края на живота си. Не знам как хората го правят“.

Неговата музикална кариера започнала в средата на 60-те и той постигнал бърз успех с шантава банда на име Rockin’ Vicars, която издала три сингъла и направила турне из Европа. В този период Леми за пръв път видял Джими Хендрикс да свири и не след дълго напуснал Rockin’ Vicars и станал един от „роудитата“ в екипа на Хендрикс, като му носел китарите и осигурявал дрогата.

Няколко години Килмистър бил наркопласьор по улиците на Лондон, преди да се присъедини към Hawkwind, смятани тогава за нещо като беден вариант на Pink Floyd. Когато през 1975-а басистът бил изхвърлен от групата, това го оставило съсипан и просълзен, без желание да продължава.

gettyimages-84901497-594x594

Мениджърите му го убеждавали да състави нова група и даже самосиндикално я нарекли Motorhead – по името на последната песен, която Леми бил написал за Hawkwind.

Когато се съвзел, той приел наименованието, макар че преди това искал да кръсти новата група Bastard. Но по-важното било да намери точните музиканти. След няколко неуспешни опита с други хора, Леми срещнал барабаниста Фил Тейлър – също любител на амфетамините, бивш скинар и хулиган от агитката на футболния Лийдс Юнайтед.

Двамата прекарали няколко дни надрусани точно преди Коледа през 1975-а. Една сутрин Тейлър изтичал навън в градината чисто гол и започнал да подскача и да се блъска във всякакви предмети, причинявайки невъобразим шум. Когато от околните къщи погледнали какво се случва, барабанистът изкрещял: „Всичко е наред! Просто съм надрусан!“

По-късно същия ден Леми предложил на Тейлър да засвири на барабаните и това било същинското начало на Motorhead. Триото се оформило в класическия си състав, когато се присъединил и китаристът Еди Кларк.

През следващите 4 години, бандата създала три Топ 10 сингъла и шест Топ 30 албума, а малко по-късно се появила и Ace of Spades, същински химн на жанра и до днес. В средата на 80-те Motorhead били на пика на славата си, а през 1990-а Леми се преместил от Лондон в Лос Анджелис, където после прекара остатъка от своя живот.

gettyimages-478640800-594x594

До самия край Килмистър оставаше предводител и двигателна сила на Motorhead, а последният албум на групата се появи четири месеца преди смъртта му. Бандата смени доста различни музиканти, но нейният фронтмен никога не изневери на себе си и на своите лоши навици – дори когато към края беше диагностициран с диабет тип 2.

Един от приятелите му, Морат, разказва, че към края на живота на Леми обсъдил с него употребата на алкохол и наркотици: „Радвам се, че спря да употребяваш“, казах му аз и Леми ми отговори „Не, не! Не съм спрял, само ги намалих“. „А защо изобщо все още го правиш“, питах го аз, а той ми отвърна простичко: „Защото това ме прави щастлив“.

Е, Леми Килмистър никога не е бил пример за подражание, но със сигурност беше човек, който знаеше какво го прави щастлив и се придържаше неизменно към него.

 
 
Коментарите са изключени

Американските концентрационни лагери държали около 120 000 японеца по време на ВСВ

Втората Световна война е изпълнена с критики към Германия. Обвиненията в геноцид, потъпкване на човешки права и генерално престъпления срещу човечеството могат да изненадат абсолютно всеки. Историята се пише от победителите и по стара традиция, губещите ще понесат кръста за всичко. Впрочем не трябва да забравяме, че точно с това изказване се дава началото на Втората Световна война – „Бошите ще платят за всичко!“. Докато Германия има своите Дахау и Аушвиц, САЩ не може да се нарече особено либерална страна. Нещо повече, тя също има своите концентрационни лагери. Въпреки това в исторически план рядко се говори за тези действия.

gettyimages-840994176-594x594

Японци товарят имуществото си на камион, макар да не им е позволено да взимат повече багаж, отколкото могат да си носят. Превозното средство събира багажа на целия квартал.

Може би е още по-срамен факта, че след Втората Световна война ще се появи японски пилот, който моли за опрощение САЩ за бомбардировките (не тези в Пърл Харбър), докато неговите сънародници са били в лагери. Историята обаче показва, че концентрационите лагери изобщо не са непознати на САЩ. Даже можем да поспорим дали Хитлер не е взел идеята именно от тях. Още Линкълн е използвал правомощията си по време на гражданската война, за да задържа затворници по подозрения, но без да позволява намесата на съд и без да издава присъда. С идването на Втората Световна война и съответно бомбардировката в Пърл Харбър, Франклин Рузвелт бързо използва стратегията на неговия колега. Неговото решение е моментално да смени адресната регистрация на повече от 100 000 японеца в страната.  В интерес на истината дори шпионинът, който разкрива всички тайни около Пърл Харбър на страната си, автоматично се озовава точно в такъв лагер. Неговата история може да бъде прочетена тук.

gettyimages-615303058-594x594

Някои пътуват с влак.

Самите американски историци отказват да използват думата концентрационни, защото не искат да се свързват особено много с нацистките лагери. Според тях самите, лагерите били значително по-различни, а и никой не се опитвал да избие или да ги заличи. Мнозина ще нарекат този акт расистки, но истината е, че самият Рузвелт е искал да повиши сигурността. Правилният термин според американците е „интернати“. След войната ще има доста критики по адрес на тогаващния американски президент, но преди това има една цяла история относно тези преживявания. След успешната атака над Пърл Харбър, САЩ започва да подозира всеки японец. Успехът на тази мисия няма как да не бъде изпълнен с помощта на шпиони. Въпросът е колко такива оперират в страната?

gettyimages-3279828-594x594

Повече от 100 000 човека пътуват до един от 10-те „интерната“.

Правителството веднага набелязва първите цели, които са потенциален риск за страната. Около 1500 души влизат в списъка и освен японци, може да се срещнат германци и италианци. След подробно интервю, някои чужденци се връщат в домовете си, други нямат този късмет. Северната съседка на САЩ взима добър пример и бързо намира нов дом на 20 000 японеца.

gettyimages-640486011-594x594

Майка влиза в лагера с малкото си дете, идентификационните номера се забелязват.

Два месеца след атаката на Пърл Харбър, Рузвелт нарежда изпълнението на заповед 9066. Тя автоматично позволявя на армията да използва сила и да насели „интернатите“. Чужденците  (първо и второ поколение) напускат домовете си и потеглят към новия си дом. Жители с немско и италианско потекло също не липсвали. До края на лятото на 1942 г. повечето пребивават във военни бараки и след това, когато лагерите са готови, отпътуват за своя нов дом.

gettyimages-514885856-594x594

При пристигане всеки има право на своето одеяло.

Лагерите се намират в няколко изолирани локации в Калифорния, Аризона, Колорадо, Идахо, Юта, Уайоминг и Арканзас. Напускането е невъзможно – присъства охрана, границите са обградени с мини и за някои от най-любопитните може да се открият и други по-специални бонуси. В лагерите има училище, болница и дори възможност за изграждане на свое скромно демократично правителство. И докато се говори, че условията са прекрасни, не трябва да збаравяме, че правителството дава щедро по една стая на семейство, одеяла, печка и правото да използват светлина. Направена е публична пералня и всеки има джобни, които да харчи. Някои жители все пак могат да използват своите спестявания, но първото поколение японци нямали достъп – техните банкови сметки били замразени.

gettyimages-615310220-594x594

За да докажат своята отдаденост към страната, повечето пребиваващи извършват редица патриотични акти пред пазачите с надеждата, че ще бъдат освободени.

Щетите от това прекрасно преживяване водят до разбиване на семейства, загуба на дисциплина в лагера и други събития, които влизат в директен конфликт с японските традиции. През 1943 г. се раздават въпросници на 17-годишните японци и сред всички любопитни теми стои и въпросът за заклеване във вярност към японският император. Онези, които отговорят правилно, имат право да напуснат лагерите. Завръщането обратно по родните места идва в края на 1944 г. Голяма част от завърналите се откриват своите имоти в лошо състояние, унищожени от вандали, а някои бизнеси дори са превзети от други хора.

gettyimages-1143060660-594x594

Японци на изпит за освобождаване от лагера.

 

Според изчисления на американското правителство, финансовата загуба на лагерниците (парите, които те губят) е около 400 000 000 долара. При днешната стойност на парите говорим за сума над 5 млрд. долара. Исторически погледнато, САЩ прави втори опит за такива лагери през 2003 г. с предложението на конгресмен Хауърд Кобъл. Той предлага всички подозрителни жители с арабски корени да последват съдбата на японците. Желанието му не е удовлетворено.

 
 
Коментарите са изключени

Сурогатните внучки на Марк Твен

| от |

Излиза, че Самюъл Клемънс (известен още като Марк Твен) „събирал“ момичета на възраст между 10 и 16 години.

На 12 февруари 1908 г. Клемънс казва: „Предполагам, че всички сме колекционери… Що се отнася до мен, аз събирам домашни любимци: млади момичета – момичета от 10 до 16 години; момичета, които са хубави и сладки, наивни и невинни – млади създания, за които животът е радост и на които все още не е донесъл никакви рани, горчивина и сълзи.“

Mark Twain by GH Jones, 1850 - retouched

Самият Марк Твен на 15

Добре, ситуацията не е толкова плашеща, колкото звучи в първия момент и в някои отношения е дори сладка. Самюъл обичаше да забавлява младите момичета. Към края на живота си той претърпява доста неприятни моменти – дъщеря му, Сузи, почива през 1896 г., съпругата му, Оливия – през 1904 г., а последвана от втора му дъщеря, Жан – през 1909 г. Клемънс изпада в депресия в началото на 20 век и казва, че вече стигнал до стадия на дядо, нямаше внуци, на които всъщност да бъде дядо.

Затова той се сприятелява с млади момичета, към които се отнасяше като към сурогатни внучки.

Въпросните момичета бяха дъщери на двойки от социалния му кръг. Често ги срещаше на лодките, които го караха напред-назад от и към Англия и Бермуда, какъвто беше в случая с Хелън Алън. Алън беше едва на 12 години, когато Клемънс остава със семейството й в Бермуда. Баща й беше американският заместник-консул, а баба й беше приятелка със съпругата на Клемънс като дете. Писателят казва, че Алън има „перфектен и прелестен характер и пленителен поглед“.

Freshwater angelfish biodome

Скалария

Тази групата момичета бяха наречени „Скалариите“ или „Клубът на аквариума“. Името произлиза от рибата, която Клемънс за първи път вижда на Бермудите. Той избира това име, защото скаларията „е най-красивата риба в морето“. Той дори им купува брошки с рибката. От около 10 от тези брошки е запазена поне една, която в момента е в библиотеката на Марк Твен в Рединг, Кънектикът.

И така, какво точно направи един мъж в края на седемдесетте си с куп тийнейджърки? Всякакви невинни, дядовски неща всъщност. Клемънс кани момичетата на концерти, театър и в собствената си къща за игри с карти, билярд и четене. Докато беше в Бермуда, няколко от неговите скаларии се забавляваха като се возят в каручка, теглена от магаре, заедно с него. Иначе той поддържаше връзка с тях с писма, когато не можеха да се видят, но винаги държеше по една свободна стая на разположение и се надяваше в нея да има по една скалария „толкова често, колкото провидението позволи“.

Преди да ситуацията да ни се стори прекалено тип „Майкъл Джексън“, трябва да се отбележи, че момичетата винаги са били придружавани от член на семейството им. В стаята дори има две легла – за някои от родителите или придружителите им.

Освен стаята, къщата на Клемънс имаше и билярдна зала, която беше преустроена по темата с клуба на момичетата. Над вратата имаше надпис „Аквариумът“, а вътре стените бяха окичени с рамкирани снимки на всеки от членовете на „Клубът“.

По онова време (за разлика от днес) подобно нещо не е някакъв скандал, въпреки че единствената останала дъщеря на Клемънс, Клара, не се радваше особено на поведението му, може би от ревност. Когато се връща в дома на баща си от пътешествие из Европа и открива, че той е събрал група млади момичета, за да се забавляват заедно, тя забранява на прислугата да пази писма от рибките. (Днес пълната колекция на всяко оцеляло писмо е публикувана в книгата „Mark Twain’s Aquarium: The Samuel Clemens-Angelfish Correspondence“.)

Фактът, че децата бяха с придружител би трябвало да успокои Клара, но писмата, които Клемънс пише на момичетата, определено биха повдигнали веждите ни днес. Малко след четиринадесетия рожден ден на Дороти Харви той й пише: „Иска ми се да отпътуваме някъде и единственото, което да правя, е да те гледам“. На Дороти Куик (друга Дороти), само на 11 години, той пише след едно от посещенията си: „Легнах веднага, след като си замина, нямаше за какво да живея след това и цялото слънце се скри. Как ще съм спокоен без теб?“ Писмата показваха неговата любов и преданост към момичетата и удоволствието, което изпитваше, когато прекарваше време с тях, но днес родителите вероятно биха използвали тези писма като доказателство в съда.

Клемънс умира на 21 април 1910 г. от сърдечен удар, само няколко години след създаването на „Клубът на аквариума“. Като цяло имаше около 10 членa на този клуб, които посещаваха Клемънс редовно до смъртта му, но ентусиазмът му скалариите намалява в последната година от живота му – той се оплака, че момичетата му растат прекалено бързо, оплакват се от гаджетата им и дори изключва едно от тях, когато навършва 16. В крайна сметка, неговата привързаност към тях главно се криеше в тяхната невинност, като нещо като глътка свеж въздух в циничния свят.

 
 
Коментарите са изключени

Защо Испания и Англия водиха война за едно ухо

| от |

Когато има желание, една война може да се води за всичко от кофа до човешко ухо. В този случай не говорим за ухото на ван Гог, а за един много интересен конфликт между Англия и Испания. Историята ни връща някъде в XVIII век, когато въпросното ухо се озовава в британския парламент. Много скоро се появява и човек без ухо, който твърди, че тази част от човешкото тяло е изцяло негова.

По правило, когато не бъде потърсена, тя се мумифицира. В този случай, собственикът настоявал да си го получи обратно. Историята на Робърт Дженкинс е малко странна, но истинска. Преди векове е бил капитан на търговския кораб Ребека. На 9 април 1731 г. испанската брегова охрана от Хавана решава да провери кораба.

Мотивите са, че на борда се крият контрабандни стоки. След обстоен преглед на товара и манифеста, подозренията се оказват верни. За наказание и назидание на всички останали, испанският капитан Хуан де Леон Фандино вади меча си и отсича ухото на Дженкинс. Не е ясно какво е изпитал Винсент ван Гог, но бедният Робърт имал едно здраво ухо, за да чуе думите на своя вече смъртен враг:
„Ако на борда беше английският крал, превозва ли забранени стоки, получава същото наказание!“

JenkinsEar

Снимка: By The original uploader was Lobsterthermidor at English Wikipedia. – Transferred from en.wikipedia to Commons., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18026592

Не е ясно коя болка е била по-голяма, но подозираме, че страданията на английския капитан са се засилили значително. След този акт, думите на Фандино достигат до ушите на краля (в този случай все още две, защото не е превозвал контрабандна стока). След изслушването на едноухия капитан, Англия обявява война на Испания. Мотивите на Дженкинс са малко странни, първо прекарва около 7 години с ухото си, преди да разкаже за случая. Именно неговите показания са искрата за разпалването на войната, която ще носи името „Войната за ухото на Дженкинс“.

В такива моменти можем да бъдем благодарни на Фандино, че не е срязал друга част от тялото на контрабандиста. Отношенията между двете страни отдавна са били напрегнати и очевидно всички търсили възможност за туширане на напрежението с един от най-добрите човешки елементи – агресията.
Конфликтът започва още в края на XVII век, когато кралят на Испания – Чарлз II умира и няма наследник за трона. Франция и Австрия автоматично засилват апетитите си и в резултат на това започват да събират династии с надеждата, че най-накрая техен благородник ще може да стане владетел на чужда страна.

The_seat_of_war_in_the_West_Indies_1740

Снимка: By Published pursuant to Act of Parliament Feb. 9 1739/40. by G. Foster at the White Horse in S. Pauls Church – John Carter Brown Library, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=55972923

Още по-комичното е, че всички благородници дори не чакали горкия Чарлз II да напусне този свят и вече търсили личност, която ще е достатъчно угодна на Франция и Испания. Междувременно Австрия и Франция преговарят за испанските земи около Италия. Изненадващо за всички, а може би и от нуждата да натрие за последен път носа на своите противници, испанският крал номинира френски принц за трона. Внезапно рязка амнезия удря френското кралство и спогодбата за подялба на територии с Австрия се изпарява. Австрия не чака много и обявява война на Франция. Много скоро в Европа ще се водят битки за испанската приемственост.

До тук добре, но каква роля има ухото на Дженкинс? През целият този конфликт Англия и Испания се презират и така или иначе няма как да участват в тази битка. Единственият им шанс е да търсят различни поводи, за да започат война. Договорът в Утрехт слага край на конфликта за испанската приемственост и засяга Испания и Англия. Апетите за търговия на двете страни в новия свят – Америка, може да се случва по испанските морски коридори. Все пак Англия има регулация за внасянето на стоки и съответно някой трябва да контролира целият процес. Испания се нагърбва с тази тежка задача и увеличава драстично флота си около региона на Флорида.

Самата спогодба е абсурдна проформа, защото всеки кораб, без значение от неговия флаг, внасял контрабандни стоки. Испанците редовно проверявали всяка английска лодка, конфискували товари и изобщо не се интересували дали има контрабанда или не, все пак помним, че дори английският крал може да изгуби ухо. Очевидно стоката можела да бъде прежалена, но ухото и думите – никога. Войната се води 3 години от 1739 – 1741 г. Театър на военните действия ще бъде Новият свят, където конфликти не липсвали. Първо испанскта колония се намирала много близо до британската – в случая Флорида и Джорджия. Мнозина очаквали сражението да се случи точно там, но преди това трябвало да се потопят малко кораби. Англичаните вече не изпълнявали спогодбата и често използвали шпагите и оръдията за да премахват много повече от уши, декларирайки нещо повече от стока.

gettyimages-520715411-594x594

На територията на днешните два американски щата, сраженията също не били непознати. Впрочем почти всяка империалистка в Северна Америка имала нужда от такова сражение. Индианските племена партнирали много добре с англичаните. Именно те се превърнали в естествена преграда между френските, испанските и английските колонии. Основателят на Джорджия – Джеймс Оглеторпе тръгва в атака срещу Флорида и първата му мишена е Св. Августин. Битката не е успешна и се оттегля. Испанците връщат жеста и нападат остров Сейнт Симонс (близо до бреговете на Джорджия).

На следващата година Дон Мануел де Монтаньо напада Форт Фредерик през юли 1742 г. Оглеторп се опитва да върне острова, но претърпява поражение. Водените военни действия не дават особен резултат и не могат да излъчат окончателен победител. В последствие през 1740 г. ще избухне войната на крал Джордж, но вече сраженията ще се водят между Франция и Англия – Испания изобщо няма да бъде фактор. Последният напън в тази война идва с изпращането на около 3000 колонизатора, които трябва да прокарат влиянието си в Карибите и Централна Америка.

Преди да се стигне до по-сериозни сражения, тропическите болести взимат своето и едва 600 души успяват да се завърнат. Във въпросната война умират около 20 000 англичани, изгубени са около 407 кораба, докато испанците дават едва 5000 жертви и губят около 186 кораба. И всичко това заради едно ухо и наранено его. Няма информация какво се случва с ухото.

 
 
Коментарите са изключени