Досиетата CHR: Каспар Хаузер – момчето от Никъде

| от |

Kaspar

Момчето от Никъде* е може би на известната историческа загадка на XIX век.  Младежът е бил подложен на жесток експеримернт, „лишаване от сетива“, а самите резултати са по-интересни дори и от самоличността на Каспар. На 26 май 1828, на площад Унщлит в Нюрнберг, младеж с уморен вид едва стигнал до площада и припаднал в ръцете на местния обущар Георг Вахман.  Момчето било добре сложено, но походката му изглеждала странна, все едно крайниците му са вдървени.  Момчето подало на обущаря писмо, адресирано до капитана на четвърти ескадрон, VI кавалерийски полк, както и мъмрело така, че нищо не можело да се разбере. Обущарят завел момчето до най-близкото караулно, но всички били убедени, че то е идиот – пищяло при докосване на пламъка, сякаш никога не е виждал и докосвало огън. Гледал бирата и месото с недоумение, сякаш не знаел какво да прави с тях. Единствените думи, които наело били „Не знам“.  В плика имало две писма – едното без подпис, от мъж дал обещание да отгледа момчето, защото майка му не може да се грижи за него. В другото писмо  пишело името на момчето – Каспар,и че когато стане на 17 трябва да  го заведат в  VI кавалерийски полк, където е бил кавалерист починалия му баща. Всичко изглеждало ясно – незаконно дете, отгледано от милозлив непознат, но защо това момче не е било пускано навън 17 години!?  В последствие се оказало, че двете писма са написани с един и същи почерк, бледото момче било заключено в килия, но не помръдвало, сякаш нямал представа какво е време.  Каспар имал невероятна физическа чувствителност – започвал да повръща, ако в килията му донесат бира или кафе; от месото му прилошавало, а виното го опиянявало само с аромата си.  Имал невероятно остри слух и зрение, както и бил изключително чувствителен към магнитите и познавал кога са обърнати към него със съответния полюс.

Момчето приличало на имбецил, но с всеки ден учил нови думи и емоции от посетителите му в килията. Когато се научил да говори разказал, че е бил държан 17 години в тъмна, таванска стая, прозорците били заковани. Нямало легло, а само куп слама и когато се събуждал намирал в „килията“ си хляб и вода. Водата  била често горчива и той заспивал след консумацията й. След като се събуждал отново бил изкъпан и със сменени дрехи, и така 17 години. Единствената му играчка била дървен кон, а мъж с маска го посещавал и го научил да пише името си да казва, че иска да стане кавалерист и „не знам“. Така един ден момчето било извадено от тъмната стая и зарязано пред портите на Нюрнберг.

Каспар станал известен , бил обсъждан из цяла Германия. Всички се чудели за неговата идентичност, защо е бил държан и кой е той. Имало много конспирации около произхода му – дали не е с кралска кръв и затова да е държан изолиран, а самият Каспар приел идеята и бил убеден, че е така. Година и половина след мистериозното му появяване някой се опитал да го убие – открит да лежи в мазето на настойника си с кръв по главата и разкъсана риза. По-късно описал нападателя – мъж с копринена маска, който го удрял с тояга или нож, но според полицията  не съществувал такъв мъж. Хората си мислели, че Каспар е инсценирал нападението, за да привлече отново обществения интерес.  Богат и ексцентричен англичанин, лорд Станхоуп, бил убеден, че момчето е с кралска кръв и решил да го заведе на пътешествие из Европа за две-три години, за да намери корените му.  Цялото това внимание направили Каспар суетен, своенравен и самомнителен. Лордът си тръгнал изненадващо, а момчето останало с някой си капитан Хикел в Ансбах.  Но не бил щастлив там, искал да се върне в Нюрнберг, не искал да ходи на уроци по латински и мечтаел за живота в кралските дворове.

И тогава неочаквано починал. В снежния следобед на 14 декември 1833 нахлул в стаята  на своя настойник и започнал да шепне: „Мъж прободе….с нож…Хофгартен… даде чантата… Бързо виж“. Бил прободен с нож над ребрата, а Хикел изтичал в парка и открил копринена торбичка, в която имало бележка написана огледално: „Хаузер ще ви каже как изглеждам и откъде идвам, и кой съм аз. За да му спестя този труд аз ще ви кажа – Аз съм от… на Баварската граница… На реката… Името ми е М.Л.О.“. Каспар не успял да разкаже нищо, освен че работник го е накарал да иде в парка и след като мъж, загърнат с черно наметало, му е подал копринената торбичка го е намушкал над ребрата.

Но в снега имало само един чифт следи – тези на Каспар Хаузер. Но след два дни, преди да изпадне в кома момчето прошепнало „Не го направих сам“. Смъртта му сложила начало на множество книги и истории за самоличността му, кой е той и защо е бил държан затворем. Фойербах публикувал книга „Пример за престъпление срещу човешката душа“ в която твърдял, че Каспар е с кралска кръв и теории за това, кой е истинският му баща.  Но защо е бил държан затворен, защо е бил лишаван от обучение и светлина?  Теорията, че Каспар е заварено дете на някой порочен херцог е много по-неправдоподобна, отколкото че е незаконно  дете на дъщеря на уважаван фермер, която е била сгодена за друг.  Но кой се криел зад нападенията? Или момчето само е направило смъртоносните пробождания, за да привлече обществения интерес, след като е бил държан 17 години изолиран от света.  Той се е развивал с изклчителна бързина в интелектуалното си развитие, но в емоционалното си е останал дете, може би просто е искал с нападенията да спечели симпатиите на обкръжаващия го свят. А защо писмото е било написано огледално? А ако Хикел е сгрешил, че е имало само един чифт стъпки? Защо съобщението е толкова безсадържателно и  защо убиецът е написал писмо, в което Каспар ще каже, а го е убил?  Или самият Каспар е решил да си нанесе рана, за да предизвика интерес, но не е преценил дълбочината на пробождането… Ако е така, поне е постигнал целта си – всеобща симпатия и място в Историята.

*Историите са от книгата на Колин Уилсън и Деймън Уилсън „Неразгаданите мистерии“

Невена Христова

 
 

Науката ни показва лицето на Бог, прилича на Илън Мъск

| от chronicle.bg |

Вижте ги един до друг. Не можете да кажете, че не си приличат!

Разбира се, веднага в главите ни изниква един конкретен въпрос: Как е съставен образът на Господ? Това е станало по следния начин: 511 християни са участвали в изследване, в което е трябвало да изберат снимки хора, които според тях приличат най-много на Бог, а финалният образ е съставен от изборите им.

Психолози от Университетът в Северна Каролина – Чапъл Хил накарали участниците в изследването да разгледат хиляди двойки човешки лица (избрани на случаен принцип) и да изберат кое от двете им прилича повече на божествено. Най-предпочитаните изображения след това са били комбинирани в едно чрез специален софтуер.

Може би приликата на резултата от изследването с фасона на Илън ни показва, че искаме господ да е модерен човек, гладко избръснат и с младежки вид, за разлика от класическия образ на възрастен брадат дядо в облаците. 

Изследването също така показва, че хората виждали много от себе си в образа на Бог. Младите хора виждали образа му по-млад, афро-американците го виждали като афро-американец, а хората, които се смятали за по-красиви, вярвали, че и господ е по-скоро красив.

Всичко това като че ли обяснява защо резултатът си прилича с Илън, който изглежда доста като средностатистически бял мъж.

Това буди въпроса: дали ако вземем снимките на 511-те човека от изследването и ги минем през същия софтуер няма да получим горе-долу същия образ?

„Склонността хората да вярват, че Бог има общи черти с тях, е в тон със стандартната егоцентричност“, казва професор Кърт Грей, автор на изследването. „Хората често проектират вярванията и чертите си върху другите. Нашият експеримент показа същото.“

В крайна сметка излиза, че лицето на господ е лицето на човешкия род.

 
 

Хореографът Чарлс Слендър-Уайт ще гостува в България със спектакъла си „(дез)интеграция“

| от chronicle.bg |

Един от признаците на съвременния човек, потънал в информационното общество е, че колкото повече говори за някакви проблеми, толкова повече се отдалечава от потенциалните им решения. Такъв е проблемът за интеграцията. Или по-скоро за „(дез)интеграция“, каквото е име на танцовият спектакъл, който театър „Азарян“ и Ðerida Dance Center отново ще представят на българската публиката.

Представлението „(дез)интеграция” на Чарлс Слендър-Уайт не е само спектакъл, а преживяване, целящо обмен на информация, контекст, лична история и изграждане на междукултурно разбиране чрез танца. Това е модулярен съвременен танц, свързан с ромската диаспора, расовата неопределеност, промяната на кодовете и асимилацията. Представлението е насочено към устойчивите стереотипи на ромите и разкрива опитa на създателя му – Слендър-Уайт като четвърто поколение ром-американец.

Неговият проект „(дез)интеграция” включва четири различни секции: демонстрация на стереотипен „джипси” танц от XIX в., включен в балета Дон Кихот; бързо пътешествие през пасажите на Counter Pulse theater (пространство за съвременно провокативно изкуство); лекция за ромската история, както и съвременен танц.

Хореограф на спектакъла е Чарлс Слендър-Уайт в колаборация с изпълнителите Киану Брейди, Лиан Бърнс, Михаела Бърнс, Евън Харт Марш, Катрин Нюман, Лиз-Ан Роман Робъртс, Чарлс Слендър-Уайт, Аманд Уайтхед. Музиката е дело на Дан Кантрел, светлинният дизайн се осъществява от Дарл Андрю Пакард и Чарлс Слендър-Уайт. Костюмите са творение на Мелиса Кастанеда, а драматургията е на Сет Айзън.

Представлението ще се играе на 27.10 в театър „Азарян“

 
 

Джони Инглиш се завръща с нов Aston Martin V8

| от chronicle.bg |

Роуън Аткинсън се завръща като най-забавният агент на Нейно Величество в „Johnny English Strikes Again“! 

В третия филм от поредицата Джони се завръща от пенсия, за да преследва кибер престъпници, които искат да завладеят света. Когато дългът зове, Великобритания звъни на най-добрите! Когато те не могат, звъни на Джони Инглиш.

Освен Аткинсън, във филма участва и Ема Томпсън като министър-председателя на Обединеното кралство, Олга Куриленко като хубавицата и Джейк Лейси като бизнес магнат от Силиконовата долина. 

Понеже филмът малко (едвам-едвам) напомня на „Агент 007″, Инглиш също кара Aston Martin. И е невероятно як!

Както Аткинсън сам обяснява във клипа, той върши повечето от шофирането. А също така, колата, този „доматено червен Астън“, е негова. Чудно защо Роуън би имал кола с ракети на предния капак.

Johnny English Strikes Again“ излиза в САЩ на 26 октомври и вече направи повече от 82 милиона долара в страни като Япония и Германия, благодарение на гигантската маса фенове на Мистър Бийн.

 
 

Войната на австралийското правителство срещу птиците ему и други напасти

| от Радослав Тодоров |

Може би досега сте били на мнение, че военни конфликти на континента Австралия никога не е имало? Е, значи е време да се запознаете с една масова, жестока и безмилостна война срещу двуметров коварен и бърз както вятъра противник, която се води през късната и печална есен на 1932 година. Тя е известна като „Войната с Ему” (на английски ‘Emu war’ или ‘Great Emu war’).

През Първата Световна война над 330 000 австралийски войници в състава на Австралийско-Новозеландския експедиционен корпус пристига в Европа. Те участват и в британския десант при Галипополи, където се разиграва изключително кървава и пагубна за съюзниците битка, взела животите на стотици хиляди хора. Австралийци се бият по-късно и срещу германците на Западния фронт. Но дакто те воюват по фронтовете из Европа, в далечната им родина, техните собствени ниви и ферми са нападнати от многоброен, коварен, бърз и безпощаден враг – десетки хиляди двуметрови птици Ему.

еми 1

През 1932 г., след подадени масови жалби от местни фермери в окръг Кемпиън (Западна Австралия), че зърнените им посеви са нападнати от колосално количество едри птици, правителството решава да изпрати армията срещу тях за да овладее положението. Интересното е, че в боевете участват австралийски и британски ветерани от Първата световна война, които след края й са получили земя за обработване в региона. Покрай Голямата икономическа депресия в Европа и САЩ през 1929 г. те са насърчавани да вложат всичко в производството и експорта на зърно, поради което нападенията на безкрилите гигантски птици над посевите им стават огромен проблем.

Боевете започват на 2 ноември, източно от град Пърт. Ген-щаба взима решение да изпрати картечни роти срещу нашествениците. Но точно тогава в Австралия започва дъждовния сезон, равнините се превръщат в тресавища и австралийската армия затъва до уши в тях. Докато еволюционно адаптираният към околната среда дългокрак враг успява далеч по-добре да оперира в тази ситуация!

На 2 ноември местните хора забелязват рота от 50 Ему и заедно с войниците им устройват засада. Разнася се оглушителният трясък на картечниците. Но птиците се разпръскват на малки групи и се измъкват от концентричния картечен огън.

На 4 ноември на помощ се налага да пристигне и артилерия. Фермерите и войниците устройват засада на подразделение от около 1000 емута. За съжаление картечницата, която се изправя непосредствено пред тях, явно прегряла от експлоатация през последните дни, засича и от 1000 птици са убити само 20.

До 8 ноември по време на проточилите се преследвания и беове са убити едва около 50 противника, а мунициите са вече на привършване .

Тогава Ему решава да премине в контраатака и отново напада пшеничните полета на Западна Австралия.

Намесва се премиера Джеймс Митчел и на 12 ноември изпраща нови свежи австралийски военни части, които са се сражавали в Европа с турци и германци. Армията за първи път е снабдена и с автомобили, за да може войската да се изравни по маневреност с противника.

еми 2

На 13 и 14 ноември най-накрая на врага е нанесено решително поражение.

Към 2 декември победата на терен е почти пълна и на 8 декември главнокомандващият австралийската армия се завръща триумфално в столицата за доклад. В доклада се посова че за 1 убит противник Ему армията е изразходвала по 10 патрона. Счита се че голяма част от ранените противници са загинали понеже Ему нямат болници и санитари.

Но въпреки отблъскването на врага, пораженията които той понася, са незначителни спрямо общата му численост, а и неговата популация много бързо се регенерира. Така че нашествията му се възобновяват още на следващата година. През 1934, 1943 и 1948 г. фермерите отново искат помощ от правителството, но покрай Втората световна война армията няма възможност да участва в бойните действия и на фермерите занапред им се налага да се въоръжават и оправят сами.

ему 3

Поради уникалните особености на местната флора и фауна Австралия често има подобни проблеми и се налага правителството и военните да се намесват когато нещата излизат от контрол.

Такъв е случая когато за първи път зайците и плъховете пристигат покрай първите заселници. При липса на естествени врагове (ако изключим кучето Динго, което също е докарано от хората) у тях се наблюдава взривна популация и дупките им в земята буквално превръщат континента в швейцарско сирене. Въпреки масовите акции по изтребването им, резултатите са подобни на тези от великите войни срещу Ему.

Повече успех австралийците жънат например при борбата с разпространяващата се пустиня извършвайки масови акции по засаждане на сухолюбиви растения по „фронтовата линия” на настъплението на пясъците. 

Последната голяма и за щастие успешна война на австралийците се водеше допреди само десет години срещу… камилите. Откакто за първи път домашни камили успяват да избягат в дивото, се оказва, че Австралия е била страната за която винаги са мечтали. Само за няколко десетилетия популацията им нараства до 50 000 през 1972 г. и скача на над 2 000 000 до началото на нашия век. А това вече си е огромен и опасен и за хората враг, особено разгонените мъжкари, които полудяват през размножителния сезон и газят всичко по пътя си. Напредъка на цивилизацията и технологиите обаче си казаха думата. Снайперисти от хеликоптери отстрелваха екземплярите, а в същото време в страната припечелиха и по-предприемчивите хранителни вериги включвайки в менюто си бургери с камилско месо.