Джейн Сиймур е най-възрастната жена, която позира за Playboy

| от chronicle.bg |

На 67 години Джейн Сиймур се снима за Playboy. Според британския „Sun“, тя ще е най-възрастната жена, която позира за изданието. Сиймур ще се появи в списанието за трети път, след като е била на страниците му и през юли 1973 година и през януари 1987-а.

Актрисата, която изгря с ролята си на доктор Куин лечителката в едноименния сериал, признава, че сега се чувства по-секси отколкото когато била по-млада и се чувства „добре в кожата си“.

Може би не знаете, че истинското име на Джейн Сиймор е Джойс Франкенбърг. Тя е родена на 15 февруари 1951 година във Великобритания. Искала е да стане балерина, но травма на крака я лишава от възможността да се изяви в това изкуство. З сметка на това отива в киното и участва в над 130 филма и сериала.

vgokgm

landscape-1444406961-dr-quinn-medicine-woman

Два пъти е печелила Златен глобус – за „Д-р Куин: Лечителката“ през 1996 година и за „На изток от рая“ през 1982 година.

j-jane-seymour-97664986611.jpeg

Участвала е в редица холивудски хитове, сред които „Петдесет нюанса по-тъмно“, „Непорочната Джейн“, „Касъл“, „Как се запознах с майка ви“, „Ловци на шаферки“, „Смолвил“. Била е и момиче на Бонд.

През 2000 г. и е присъден Орден на британската империя.

598e769cffd433bf0e02455b345558b8--jane-seymour

 
 

Великолепните тоалети на Наградите за кино и телевизия на MTV

| от |

Красивите и известните се събраха в Санта Моника, Калифорния, по повод Наградите за кино и телевизия на MTV.

Когато се раздават награди, всичко е много весело. Характера на церемонията позволяваше звездите да са по-артистични и свободни в облеклата си. Това доведе до бални рокли и кожа, и дори анцузи.

В галерията ни днес събрахме най-впечатляващите тоалети от червения килим. Вижте ги!

Също така – вие как бихте се облекли за подобно събитие?

 
 

Мечтите, които няма да се сбъднат, ако спреш да работиш в офис по 8 часа на ден

| от chronicle.bg |

„Ще напусна офиса и ще работя от вкъщи на свободна практика!“

„Ще напусна, защото ме ограничава стоенето от 9 до 5 в офиса.“

Или върховното:

„Ще напусна, за да се развивам, защото не искам да влизам в машината на фиксирания 8-часов работен ден.“

Мисли, които се въртят в почти всяка милениалска глава. Прекрасни на теория, трудно осъществими на практика.

Добавете към тези „аргументи“ и някой чиклит роман и представата е на една ръка разстояние. Напускате работа, на втория ден пиарите на „Ив Сен Лоран“ се свързват с вас, за отидете на Малдивите и да ви снимат голи за рекламата на новия им парфюм. После звънят от „Прада“, „Гучи“ и свършвате на корицата на септемврийския брой на „Воуг“.

Или пък на третия ден след напускане на работа от комитета на „Пулицър“ ви пишат, че сте награден за невероятната ви поезия, вдъхновена от момичето от Люлин 3.  Следват тонове бестселъри и участия в риалити шоута. Остава само да треснете молбата си за напускане на бюрото на шефа.

Да, работата всеки делничен ден от 9 до 5 е нещо крайно досадно. Както впрочем и половината живот. Разбира се че да прекарваш осем часа на ден, пет дни в седмицата на едно бюро в офис, заедно с още десетина колеги и денят ти да минава под ритъма на щракащи клавиатури, не е най-прекрасната работа. В един момент омръзва. А днес милениалите са на върха си и упорито скандират колко ограничаващо е да работиш по 8 часа на ден в офиса. Мисълта за самостоятелно индивидуално развитие е все по-изкушаваща.

Прекрасно, дано се случи на всеки, който го пожелае. Нека все пак уточним няколко неща, които няма да ви се случат (особено у нас), ако напуснете работа и решите да пишете своя собствена версия на чиклит роман.

Няма да изживеете своя „Яж, моли се и обичай“. Знаем, че дори тези, които наричат книгата „боклук“, искат да им се случи същото, но не – няма. Дори Елизабет Гилбърт е трябвало да работи поне 16 години в офис, докато си позволи да напусне. Още повече, (и това тя самата го казва), тя подписва договор с издателство да напише точно тази книга, което й отстъпва финанси, за да пътува 3 месеца в Италия, 3 в Индия и 3 в Бали. Така че нещата са с една идея по-подсигурени и човек е с една идея по-опитен преди да се впусне в подобно начинание. Та да, няма да направите околосветско пътешествие и да издадете бестселър. Но може да пробвате с булевардна стихосбирка (защото ще я пишете на някой булевард) „Яж, пости и се надявай“.

Няма да срещнете съвършената любов. На ментално ниво ще бъдете твърде заети да мислите как ще вържете двата края. А на материално, голяма е вероятността да не си платите интернета или телефона и да останете без Facebook, Tinder, Grindr и всичките съвременни способи за запознанство с нови хора и „опознаване на нови култури“. А вечеринки вече няма…

Няма да превърнете таланта си в кариера за милиони. Историята просто не познава такъв случай. Стивън Кинг е работил много време в обществена пералня още преди да напише „Кери“. Тенеси Уилямс е работил три години във фабрика за обувки и пише всеки ден, предимно нощем. Чак след години идват „Трамвай Желание“ и „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Джоан Роулинг години наред е била учителка. Схванахте ли идеята? Свободата си има цена. И тя винаги е 8-часов работен ден. За всички, дори за онези с яките снимки – човекът зад апарата е много вероятно да е, както казва приятелка на приятелка, „некво IT”.

Няма да можеш да обвиняваш никого. Мда, когато си в екип с още 15 човека все има на кого да стовариш вината за собствените си грешки. А това, всички знаем, е много сладко. И е много кофти, когато нямаш избор, че твоята тъпотия си е само твоя тъпотия. Помислете за това преди да напуснете.

Няма да откриеш вътрешното си Аз, което да те направи щастлив и блажен. Няма и да усетиш свободата. Ще усетиш просто временното блаженство да не зависиш от определена група хора. Но много скоро ще дойде следващата такава. И ще откриеш, че си още по-далеч от свободата.

За да не кажете сега, че мразим милениалите и сме черногледи, ето няколко прекрасни неща, които Ще ви се случат:

Ще си плащате сами осигуровките.

Ще пиете по-малко (защото пиенето е пари)

Ще ходите повече пеша (защото и пътуването е пари)

Ще преотктриете сладостта на краткотрайните флиртове (защото дълготрайните връзки изискват някаква минимална стабилност в чудото, наречено живот)

Ще заздравите връзката с мама, тате и баба (да са живи и здрави и дълго да ви гледат)

И накрая нека само уточним, че няма нищо лошо в стремежа на човек към самоусъвършенстване, свобода и професионално развитие. Лошо е , когато мечтаем правопропорционално на възможностите си.

 
 

Режисьорът Тери Гилиъм загуби правата за „Човекът, който уби Дон Кихот“

| от chronicle.bg |

Дългоочакваното излизане на филма на Тери Гилиъм „Човекът, който уби Дон Кихот“ по екраните е поставено под съмнение, съобщи Контактмюзик.

Седемдесет и седем годишният сценарист и режисьор най-после показа филма си в рамките на кинофестивала в Кан миналия месец след няколкогодишни съдебни разправии, но започналата нова съдебна битка може да означава, че „Човекът, който уби Дон Кихот“ всъщност никога няма да се появи по екраните.

Парижки съд постанови, че правата над филма се притежават от продуцента Пауло Бранко, а не от Гилиъм. Следователно сега Бранко трябва да реши дали филмът да излезе по екраните.

Преди началото на кинофестивала в Кан той поясни, че проявил благоразумие, предоставяйки на организаторите „изключителното право“ да покажат „Човекът, кой уби Дон Кихот“ с участието на Адам Драйвър. Бранко все пак настоя, че решението няма нищо общо с други проблеми, свързани с появата на филма по екраните. „То не е в разрез с други решения, които вече бяха взети и ни предоставят правата над филма“, отбеляза той.

 
 

Виниловата плоча стана на 70 години

| от |

В Британската библиотека кураторът Анди Линехан разгледа внимателно последната новост в богатия й архив от касетки, албуми и компактдискове – винилова плоча, белязала историята на музиката.

Става въпрос за първата винилова плоча, която е издадена през 1948 г. в САЩ и е с концерта в ми минор от Менделсон в изпълнение на цигуларя Нейтън Милстейн с Нюйоркската филхармония. Дългосвирещата плоча позволява да се запишат по-дълги композиции, като променя начина, по който слушателите се любуват на музиката. „Появата на дългосвирещата плоча на бял свят е голяма крачка напред за звукозаписната индустрия и слушателите – заяви Линехан. – По-рано е можело да се слуша запис с времетраене едва около 3 минути от едната страна на плочата, а с появата на дългосвирещата плоча вече може да се слушат композиции с времетраене 20 минути поради по-бавните й обороти на въртене. Това означава, че от едната й страна може да се запише цяло произведение класическа музика или плочата да включва няколко песни“.

В четвъртък се навършват 70 години, откакто „Кълъмбия рекърдс“ въведе в употреба дългосвирещите плочи. По този повод компанията „Хиз мастерс войс“ съвместно със „Сони класикъл“ произведе 500 копия на плочата със записа на концерта, предназначени за феновете, като едно от копията бе дарено на архива на Британската библиотека.