Докъде стигнаха източноевропейците

| от |

След 1989 всички заложиха на неолиберализма. Кризата обаче накара един пътник на име В.В. да напусне този влак и да композира свой. С тази метафора един австрийски историк обобщава 25-те години източноевропейски преход, пише Дойче Веле.

Като алтернатива на неолиберализма Путин предлага Евразия – 25 години след разпада на съветския блок, когато източноевропейците правят равносметка на своите мирни, нежни, кадифени или пеещи революции. А виенският историк Филип Тер описва прехода им в остроумна книга под заглавието „Новият ред на Стария континент. Историята на неолиберална Европа“. Той припомня победоносния поход на неолибералната икономическа концепция, която преди трийсетина години се наложи над идеята за социална пазарна икономика – първо във Великобритания по време на управлението на Маргарет Тачър, а след това в САЩ при Роналд Рейгън. Малко по-късно страните от дотогавашния източноевропейски „реален социализъм“ принудително се включиха на свой ред в този процес заради огромните си дългове.

Фиаското на реалния социализъм

Според Филип Тер, страните от тогавашния Източен блок е трябвало да търсят помощ от Запада, за да предотвратят социалните размирици и да гарантират що-годе сносен стандарт на живот. Като например в Полша: „Демонстрациите /от 1970, 1976, 1980/ бяха провокирани от опитите на правителството да повиши цените на основни хранителни продукти“. Защото тези опити тежко засегнаха усещането за справедливост у работниците. И В ГДР компартията следваше доктрината за „единство между икономическа и социална политика“, т.е. опитваше се да запази изкуствено благоденствие с помощта на милиардни кредити. Същото ставаше и в България през 80-те години, когато нивото на цените и снабдяването /главно в градовете/ се осигуряваше единствено с пари отвън.

Самият СССР все по-често трябваше да финансира вътрешното потребление с приходите от нефта /а цените по онова време също вървяха надолу, както сега/, на моменти дори посягаше към средства от западни кредитори. Първите контакти на света отвъд Желязната завеса с безупречно функциониращата западна икономика предрешиха отчасти избора на тези страни, чиито граждани завистливо наблюдаваха безгрижното и обилно потребление на „западняците“.

Системата на Варшавския договор рухна не само благодарение на дисидентите и партийните реформатори в отделните страни, но и под натиска на „широките народни маси“, припомня историкът.

В решаващите ноемврийски дни на „кадифената“ революция протестираха 600 000 от общо 1,2 милиона жители на Прага, а за голямата демонстрация в Берлин на 4 ноември 1989 излязоха близо един милион души. Хиляди се опълчиха срещу армията и Секуритате в Тимишоара, докато в Полша и Унгария, където преговорите около кръглата маса започнаха сравнително рано, еуфорията на улицата беше сравнително сдържана, пише Тер.

Изпитанията пред „новия ред“

Оттам нататък започва неолибералното всекидневие: неефективните заводи се затварят, безработицата расте, инфлацията също. Дори в Полша където „шоковата терапия“ на Лешек Балцерович в крайна сметка се оказа успешна, или пък в Унгария с нейния по-внимателен, стимулиращ растежа пакет „Бокрош“, социалните последици пак бяха катастрофални, дори унищожителни, обобщава авторът. За част от страните, в които доскоро властваше плановата икономика по съветски модел, дори членството в ЕС не донесе бързо подобрение – икономическата и политическата ситуация в България и Румъния остана нестабилна. Още по-зле са други източноевропейски страни, останали извън Общността. В Грузия и Молдова положението си остава катастрофално, да не говорим за Украйна, над която е надвиснала сянката на Москва.

Затягането на колана през 90-те години на много места доведе до изборния провал на първите некомунистически правителства и до завръщането на посткомунистическия елит, който вече се кълнеше в евроатлантическата кауза. След това бившите братски държави тръгнаха по различни пътища. В Унгария на повърхността изплуваха крайно десни партии. В няколко страни, включително в България, се надигнаха вълни от емигранти. След 1990 година от Румъния са заминали 4,2 милиона души, от Литва – 600 000 /една четвърт/. Обезлюдиха се и някои от новите провинции на Германия, независимо от мощните финансови инжекции. Същевременно се развиха и по-меките форми на миграция – много поляци, например, работят в съседна Германия, за да издържат семействата си у дома. Преди финансовата криза българи и румънци пък масово ходеха на гурбет в Испания. Не без основание децата на такива семейства имат тъжното название „евросирачета“.

Всички тези отрицателни тенденции достигнаха апогея си през 2008/2009 година, когато избухна кризата. Така днес, 25 години след големия преход, „новият ред на Стария континент“ отново е поставен пред изпитание. А към нерешените проблеми се добави и конфликтът между Русия и Украйна, който обещава нова версия на Студената война – сякаш точно навреме за 25-ия юбилей от официалния край на предишната, поставен от Горбачов и Джордж Буш.

Пътуване към неизвестното

За да онагледи сложната поредица от исторически събития, Филип Тер използва въздействащата метафора за „европейския влак“. „Неолиберализмът беше като експресен влак, който обещаваше растеж и благоденствие. В един миг всички европейски държави искаха да се качат в него. На пътниците отвреме-навреме им прилошаваше от скоростта на влака и от реформите, които трябваше да направят, но някъде в средата на 90-те започнаха да се чувстват по-добре. Кондукторите и келнерите във вагон-ресторанта подвикваха оживено: „Видяхте ли, шоковата терапия подейства.“ Пътниците се срещаха във вагон-ресторанта, където имаше едно и също меню за всички – поднасяно от западноевропейски келнери. Разбира се, никой не искаше да яде все една и съща храна, но някак всички бяха във властта на сервитьорите, които по всяко време можеха да си поискат старите дългове. От друга страна вагон-ресторантът предлагаше страхотна трибуна, от която да се държат речи за реформите. А келнерите все повтаряха: „Приватизиця, либерализация, дерегулация“. През 2008 година обаче експресният влак почти излезе от релси. Сред персонала, сервитьорите и пасажерите настъпи паника – никой вече не беше сигурен във верността на посоката. А когато всеобщата безпомощност достигна връхната си точка, един от пътниците на име Владимир Владимирович слезе от този влак и се опита да композира свой собствен, чийто локомотив бе увенчан с гордото име Евразийски икономически съюз.“ Сега Путин насила се опитва да натовари съседите на своя влак, обобщава Филип Тер. В състезанието между двата влака засега няма победител, пише той.

 
 

История на една от най-престижните кинонагради – „Златна палма“

| от chr.bg |

Знаковата награда „Златна палма“ за най-добър филм на Международния кинофестивал в Кан, Франция, е помогнала на неизвестни режисьори да намерят своето място на глобалната филмова карта, тласнала е напред кариерите на утвърдени кинодейци и е превърнала филмови продукции в класики. По повод 71-вото издание на кинофестивала в Кан, ви предлагаме кратка история на престижното отличие.

Първата награда „Златна палма“ през 1955 г. печели американският режисьор Делбърт Ман за романтичната си драма „Марти“. През въпросната година отличието заменя фестивалната Голяма награда, присъждана в периода между 1939 и 1954 г.

Оттогава някои от най-известните филми в света са отличавани със „Златна палма“ – „Шофьор на такси“ на Мартин Скорсезе, „Апокалипсис сега“ на Франсис Форд Копола, „Човекът от желязо“ на Анджей Вайда, „Секс, лъжи и видео“ на Стивън Содърбърг, „Гепардът“ на Лукино Висконти.

Считана за една от най-престижните награди в света на киното, „Златна палма“ обикновено се присъжда за цялостната работа на даден кинодеец или за филм, откриващ нови киноперспективи.

Спечелването на „Златна палма“ не гарантира непременно касов успех, но определено е крачка напред към номинация за „Оскар“ – най-престижната филмова награда в света, както е добре известно на режисьори като Терънс Малик, Михаел Ханеке, Роман Полански, Джейн Кемпиън.

Новозеландката Джей Кемпиън заема специално място в историята на Кан – тя е единствената жена режисьор, печелила „Златна палма“.

Само девет кинодейци членуват в друг ексклузивен фестивален клуб – на двукратните носители на „Златна палма“.

Миналата година Рубен Йостлунд стана първият шведски режисьор, удостоен със „Златна палма“, откакто отличието се връчва от 1955 г.

Миналогодишният трофей беше инкрустиран със 167 диаманта по случай 70-годишнината на кинофестивала в Кан, припомня агенцията.

Тази година 21 филма ще се съревновават за наградата „Златна палма“. Фестивалът ще започне на 8 май, а носителят на топ отличието, избран от жури с председател актрисата Кейт Бланшет, ще стане известен на 19 май.

 
 

Специална бутилка ще позволи на хората да пият бира и в космоса

| от chr.bg |

Австралийска компания разработи бутилка, с която хората да могат да пият бира дори при нулева гравитация.

Астронавтите надали имат право на алкохол, но космическият туризъм набира скорост. Вече две компании – „Върджин галактик“ и „Блу ориджин“ планират да изпращат туристи на орбита. А малко неща са по-приятни след дълго пътуване от студената бира.

Специалната бутила има втулка, която придвижва течността от дъното до гърлото без гравитация.

„Хората преработват алкохола различно – обясниха от компанията „Восток спейс биър“ – Езикът се подува, сетивата се замъгляват. Това променя вкуса на храната и напитката. Затова трябваше да предвидим всичко“.

Компанията е създала два прототипа от пластмаса, като е заимствала технология от цистерните. Тя набира средства, за да започне производство.

 
 

Актьорът Марк Стронг: „Не можеш да избягаш от добрата история по телевизията“

| от chronicle.bg |

Има факти, има измама, има и истина. Истина е, че „Дълбоката държава“ („Deep State“) има потенциал да се превърне в новата телевизионна мания. Напрегната, водеща до пристрастяване драма, с участието на възхвалявания от критиците Марк Стронг и придобилия популярност от „Игра на тронове“ Джо Демпси,  чийто финал на премиерния сезон по FOX е на 22 май от 22 часа.

„Дълбоката държава“ държи под напрежение, като потапя зрителите в безмилостния свят на шпионажа, където все по-рядко срещаната сред шпионите съвест може да стане причина за смъртта им и за тази на близките им.

Марк Стронг прави своя пробив с емблематичната за 90-те години драма „Our Friends in the North“. Започва да се появява често по телевизията в сериали като „Prime Suspect“, „Sharpe’s Mission“ и „Band of Gold“. През 2004 е номиниран за награда на БАФТА за ролята си на Хари Спаркс от гангстерския сериал „The Long Firm“. Озвучавал е също и много от епизодите от семейната поредица на BBC, Who Do You Think You Are?“ Част от филмите, в които е участвал Марк, включват „Мрежа от лъжи“, „Сириана, „Дама, поп, асо, шпионин“, „Враг номер едно“ и „Kingsman: Тайните служби“. Той живее в Лондон със супругата си Лиза, която е продуцент. В „Дълбоката държава“ играе пенсионирания шпионин Макс.

Първата ти роля в телевизията е преди доста време. Какво те накара да се върнеш към малкия екран?

Честно казано, историята. Мисля, че това е най-хубавото на малкия екран. Не можеш да избягаш от добрата история по телевизията, понеже хората имат дистанционни и още много канали и неща за гледане. И, ако нещо не им хареса, няма да го гледат. Снимал съм доста филми и си дадох сметка, че много от наистина добрите сценаристи се насочиха към телевизията, което не е изненада за никого. Имах желание да се върна, ако ми попадне нещо подходящо, и затова изчетох доста сценарии. Имах късмета, че получих доста предложения и това беше най-вълнуващото. Определено ми грабна вниманието. Исках да разбера какво ще стане после. Хареса ми факта, че действието се пренася от Бейрут във Франция, после във Великобритания. Има също и прескачания във времето. Сцени, които те пренасят в миналото, а и историята не ви се поднася на тепсия. Това не е разказ за глупаци, историята е заплетена и трябва да се следи внимателно. Точно по мой вкус.

Беше ли ти трудно да приемеш дългосрочен проект и да се снимаш за телевизията след всичко, което си постигнал в киното?

Когато снимаш филм, може да имаш само 15 или 20 снимачни дни за период от няколко седмици. Това е доста примамливо, особено когато имаш семейство и не искаш да се отделяш от тях за дълго време. Например, току що снимах филм в Торонто, чиито снимки продължиха 6 седмици. Моито снимки траяха пет седмици, през които идвах и си отивах. Така че наистина трябва да помислиш добре преди да приемеш ангажимент за три или четири месеца, особено, когато са в чужбина. Но, както казах, такава ми е работата и „Дълбоката държава“ беше най-интересният проект сред сценариите, които прочетох, и просто исках да участвам. Да, ангажиментът е по-дълъг, но ако проектът е добър, с удоволствие приемаш.

Deep State -- First Look -- Pictured: Mark Strong as Max Easton

Сериалът се снима в Южна Франция, Лондон и Бейрут, а има и различни скокове във времето, така ли?

Действието в Пиренеите е в настоящето, новият живот на Макс е във Франция. Действието в Лондон също се развива в наши дни. Отделът го кара да се върне на работа, за да изпълни една последна задача, и през първите няколко епизода човек осъзнава, че действието се развива в две времеви рамки. Както и в един от филмите ми, „Дама, поп, асо, шпионин“, в сериала има две времеви рамки. Спомням си, че героят на Гари Олдман имаше чифт очила, а после в книгата искаше да ги смени по някаква причина. Сега си мисля, че един второкласен режисьор би направил очилата съвсем различно – едната времева рамка с големи оранжеви очила, а във втората рамка със зелени очила. Но нашият режисьор каза, че в реалността човек би избрал подобни на тези, които е имал, и в живота наистина е така. Той не искаше да поднесе на зрителя всичко наготово и точно това ми хареса в „Дълбоката държава“. Нещата се повтарят и трябва сами да разберете кое действие се развива в миналото, но има няколко сцени, в които това се разбира съвсем ясно. Това е един наистина отлично заплетен сюжет, който разказва различни истории и ти позволява да ги изживееш, и накрая осъзнаваш, че всичко е по-сложно отколкото си мислил в началото. Има няколко времеви рамки и герои в Бейрут и Ливан, но трябва сами да разберете къде се намират. Предполагам, че това е нещото, което прави филма вълнуващ.

Снимахте в Мароко, който ще пресъздаде съвременния Бейрут. Как ти се стори?

Страхотно. Там имате възможност да направите неща, които не бихте могли да направите другаде. С цялото ми уважение, там е като сценична площадка и ние снимахме предимно навън, а не в някой склад или на зелна стена и разликата е наистина огромна. Прашно е, а също и горещо, както се очаква да е в Бейрут и Ливан, така че това също е плюс.

„Дълбоката държава“ застъпва ли сериозни политически въпроси?

Политиката е свързана предимно с намесата на Запада в Средния Изток. Моралът и етиката са свързани с това, както и със станалото след войната в Ирак. Сериалът засяга страничните ефекти, с които се сблъскваме в настоящето, така че темата е съвсем актуална. Но тук е засегната само политиката на световната сцена, а не на конкретни групи.

Какъв шпионин е Макс?

Стар. Бил е много добър, един от най-добрите, но се е пенсионирал. Оттеглил се е преди 10 години, има ново семейство и е излязъл от играта. Така се случва, че му се налага да се върне и той се справя отлично с работата си, но не се е занимавал с това от 10 години и вече гледа през погледа на един по-възрастен човек. Така че моралът, етиката и ежедневните задачи, както и насилието, което го заобикаля, са пречупени през гледната точка на един по-зрял мъж, а не като някой младок, който първо стреля, а после пита.

Mark Strong FOX Deep State DStv

Предлагат ти повече шпионски роли отколкото на другите актьори. Има ли нещо конкретно, което търсиш в един сценарий, за да приемеш ролята?

Конфликт. Това е най-интересното. Ако има някакъв конфликт, значи и ролята е интересна. Шпионите са интересни, но не знам защо напоследък са толкова много. Вероятно, защото е много драматично. В шпионския свят има доверие, предателство, измяна, насилие, оръжия и двойни игри. Това си е чиста драма. А аз съм изиграл доста шпиони. Може би, защото усложненията при тях са интересни и при Макс не е по-различно. Той е човек, който се опитва да живее живота си и да се измъкне от онова, което счита за нечестна игра или институция, а именно шпионажът. Но няма избор. Налага му се да върши неща, които обикновените хора биха счели за престъпление, за да разреши проблема и да се върне при децата си, неговите две малки момиченца.

Той прилича ли на Джеймс Бонд?

Той е мръсният Джеймс Бонд. Джеймс Бонд има всякакви джаджи и е много привлекателен. Мисля, че на Макс му се налага повечко да се поизцапа, за да се справи. Матю споменава този аналогичен шпионски свят, от който много се интересуваме. Лично аз мисля, че той е по-интересен от дигиталния свят. Забавното е, че „Сириана“ разглежда идеята, че технологията е попречила на хората да общуват. Че шпионите вече не говорят помежду си за това, което се случва, защото за всичко се грижат дронове и компютри. Героят на Клуни е архаичен и си мисли, че може да говори с хора на терен, който не съществува. А ние се върнахме отново в света, където човешките взаимоотношения са важни и не всичко опира до компютри и дронове.

Като спомена мръсна игра, сцената с изтръгването на ноктите в „Дълбоката държава“ прилича ли си с известната сцена от „Сириана“, където твоя герой измъчваше Джордж Клуни?

И то доста, бих казал. Матю вероятно ви е казал,че е голям почитател на „Сириана“, който е един страхотен филм и наистина пресъздава чудесно този свят. Ако успеем да пресъздадем същата атмосфера, значи сме се справили добре.

Какви са отношенията между Макс и сина му?

Обтегнати. Много напрегнати, защото съм го изоставил, когато е бил на 14. И оттогава постоянно отсъствам и не съм му бил истински баща. А сега той е влязъл в тайните служби, поел е по стъпките на баща си и при това се справя отлично.

Правил ли си някакво проучване за шпионската роля?

Трудно е, защото шпионите съществуват, но са много потайни. И наистина, не се шегувам, много ми е трудно да разбера как живеят по този начин. Трудно ми е да разбера как някой може да води такъв двойнствен живот. Сигурно им е много трудно да издържат. Не мога да кажа как трябва да се изиграе. Трябва да помисля за себе си, да си представя как бих постъпил, ако децата ми са в опасност и наредят да направя нещо такова. Как ще се почувствам? Така че проучването е трудно. Аз мога да боравя с оръжия, така че не ми е проблем да го правя. Мога да се справя с каскадите и гонките, но съм сигурен, че, ако попитате повечето истински шпиони, те ще ви кажат, че в реалността няма толкова стреляне и преследване като във филмите, но все пак трябва да има и драматичен ефект. Вероятно в реалността има повече бумащина. Но всички знаем за МИ6 и възприемаме идеята за „Отдела“, който обединява хора от МИ6 и ЦРУ. Осъзнаваме, че съществуват хора в сянка, които управляват тайни операции.

Премина ли някакво специално обучение за работа с оръжия?

Да, наложи ми се да мина допълнително обучение. Мога да се справя с малък пистолет, но снайперът е не само тежък, но и невероятно сложен. Така че прекарах доста време, за да се науча се наглася стойката, как се разпъва приклада, как се зарежда пълнителя и как се разглобява всичко. Прекарах доста време с Марк, който отговаряше за оръжията, и отделих много часове да разглобявам снайпера, за да изглежда сякаш знам какво правя, което винаги е забавно.

Някои сцени са много напрегнати. Трудно ли ти е да се отпуснеш след снимачен ден?

Понякога ако сцената е напрегната и емоционална, няма начин да не пренесеш част от нея в личния си живот. Това става най-вече в театъра. Ако играеш в пиеса, която изисква някакви епични, емоционални изблици, и правиш това всеки ден по осем пъти в седмицата, не е възможно да не ти се отрази в дългосрочен план. Спомням си, че играх в една пиеса, „Мостът“, и в продължение на шест месец ставах все по-тъжен и не можех да разбера на какво се дължи. Тогава осъзнах, че е така, защото всяка вечер се качвам на сцената, преживявам емоционална травма, на никой от останалите не им се налага да го правят, и това се повтаря осем пъти в седмицата. И в някакъв момент това ти се отразява. При филмите е по-лесно, защото тези напрегнати моменти са еднократни.

101_deepstate__mg15210-1-cropped

Планираш ли да се върнеш към супергеройските филми?

Харесва ми, когато актьорите казват направих това, направих онова и избирам да правя това. Не съм сигурен, че можете да съдите нечия кариера, освен в ретроспекция. Можете да погледнете назад и да си кажете „О, това го направих по случайност.“ Затова никога не правя планове. Веднъж обясних, че това е като игра на шах с кариерата. Не мисля, че ако се преместя там, това ще ме отведе еди къде си и ще бъде чудесен ход, ще ми донесе награда или ще ми осигури покана от голямо студио или нещо подобно. Това е пълна заблуда, не мога да го направя и не искам. Просто преглеждам сценариите, които получавам. И ако се появи някой добър супергеройски филм, няма причина да не приема ролята. Просто преди известно време се наредиха един след друг. Изиграх доста злодеи един след друг и започнаха да ме питат какво ще стане, ако продължа да играя само злодеи? Отвърнах им, че нещата ще се променят и няма да играя повече злодеи. И точно така стана. След известно време злодеите изчезнаха и се появиха добрите. После имаше вълна от супергерои, а след това и те изчезнаха и отново се появиха злодеите. Хубавото в случая е разнообразието, което всеки актьор много обича, и винаги съм възприемал всяка следваща роля като различна от предишната. Тази година снимах един филм в Прага, „The Cather Was A Spy“, и в него участват страхотни актьори – Пол Радд, Пол Джамати, Джеф Даниелс, Сиена Милър и Гай Пиърс. Сценарият е невероятен, малко старомодна американска история за един бейзболен кечър от 30те години, който става шпионин. А щом приключихме, отидох да снимам съвсем различен филм с Итън Хоук и Ноуми Рапас, който се казва „Стокхолм“. Разказва се за един банков обир през 1973, от който се ражда термина „Стокхолмски синдром“ и това беше един спокоен и набързо заснет филм за 21 дена. След това си починах един ден и се отправих насам, за да се отдам на един добре организиран ангажимент за три-четири месеца. Всички са толкова различни.

Как се справяш с преминаването от една роля в друга?

Вече съм свикнал. Доста сеподготвях за „Стокхолм“ докато бях в Прага. Във всеки удобен момент се подготвям за следващата роля и разнообразието от роли и сюжети поддържа интереса. Нямам някакво твърдо правило дали ще снимам супергеройски филм или не. Някои супергеройски филми са толкова раздути, че имат обратен ефект, а други се появяват от нищото и се оказват страхотни. Например, „Пазители на галактиката“ е великолепен. Струва си да се включиш, когато се появи нещо такова. Но е трудно да се разбере само от сценария дали нещо ще стане хит или не. Никой не отива на работа с мисълта, че проектът ще се провали. Всички си мислят, че ще се получи и, ако това не стане, то е защото този прекрасен бизнес, в който работим, има толкова различни пластове – светлини, камери, актьорска работа, сценарий, озвучаване, да внимаваш да не пострада някой, подбор. Всички, целият екип, трябва да положи усилия, за да се получи добре и точно това е интересното и затова продължаваме да го правим. Затова го правя аз!

Един от предстоящите ти проекти е скандинавска драма, чийто продуцент е съпругата ти, Лиза Маршал.

Снимахме заедно драмата „The Long Firm“, на която Лиза беше продуцент, и тогава осъзнахме, че човек не бива да работи с партньора си, когато неговата работа е в различна индустрия. Аз се прибирах и я питах как съм се справил, дали съм изглеждал добре, а тя ми отвръщаше „Виж, наели сме един кран, който ми струва 5000 паунда на ден, а никой не го използва и трябва да реша какво да го правя.’Така че двата свята от които идваме, са много различни. Но очаквам с нетърпение да работя с нея по този проект, защото това е един прекрасен норвежки сериал, който така ни завладя, че буквално се метнахме на самолета, отидохме при авторите и им казахме „този сериал много ни харесва, ще ни го дадете ли?“ Знам, че имаше голям интерес от американците, но ние успяхме да се договорим с тях. Очаквах, че ще го постигнем за час-два, но прекарахме цели пет часа в преговори, а след това отидохме да вечеряме заедно. Очевидно сме ги убедили колко сме сериозни и затова ни преотстъпиха правата, така че ще го направим. Няма да е в следващите година-две, защото в момента търсим сценаристи, които да го адаптират, но мисля, че вече си имаме разпространител.

Като спомена „The Long Firm“, вярно ли е, че отначало са те мислели за твърде мил за тази роля, но жена ти ги е убедила?

Защото е знаела, че съм ужасен? Дотогава не бях играл никакви гаднярски роли, а Хари Спаркс беше истински подлец. Мисля, че когато ме препоръча за тази роля, хората си мислеха, че няма да се справя, защото не ме бяха виждали да играя злодей. А останалото е история, тя ги убеди и се получи. Спечелихме награда на БАФТА, а аз продължих да играя злодеи след това. Така че очевидно е била права.

Още ли ти е забавно да играеш злодеи?

Определено, а и това ни връща обратно към въпроса „Кой е Макс?“, на който вече отговорих. Когато правиш нещо в продължение на 30 години, начинът по който виждаш нещата, се променя. Никой не се ражда злодей, не го вярвам. Всеки има майка, сестра, дъщеря, деца, и все някаква част от тях осъзнава, че има и добро по света. Обикновено злодеите стават такива по някаква причина. Ако я откриете, това отключва характера и прави злодея по-интересен.

 
 

Люк Бесон е обвинен в изнасилване

| от chr.bg |

Полицията в Париж разследва обвинение в изнасилване, отправено срещу Люк Бесон – един от най-популярните френски кинорежисьори, сценаристи и продуценти.

Жалбата е подадена в парижкото полицейско управление в петък от актриса, предаде Би Би Си.

„Люк Бесон категорично отхвърля тези изфабрикувани обвинения“, съобщи адвокатът на режисьора Тиери Маремберт пред AFP.

Жалбоподателката и Бесон се познават, той никога не се е отнасял неподходящо към нея, категоричен е адвокатът.

59-годишният Бесон е режисьорът на „Безкрайна синева“ (1988 г.), „Леон“, „Метро“, „Петият елемент“, „Никита“.

Жената е имала двугодишна връзка с него, допълва AFP. Тя е свидетелствала, че е усещала натиск да бъде интимна с режисьора, за да има успех на професионалното си поприще.

Тя твърди, че нападението е станало в хотел Bristol в Париж.

Бесон не е бил разпитан, той е извън страната. Той е женен, има три деца от сегашния си брак и две от предишни връзки. Женил се е четири пъти, включително за актрисата Мила Йовович.