shareit

До къде може да стигне политическата глупост на Груевски ?

| от |

Изявлението, че Гърция трябва да се нарича „Бивша Османска провинция“ е един вид обида и подигравка и няма да помогне в процеса на преговорите за името, това заяви в Атина вицепремиерът и министър на външните работи на Гърция Евангелос Венизелос, пише скопският вестник „Дневник“.
В коментар на изявлението на Груевски за „бившата Османска провинция Гърция„, шефът на гръцката дипломация заяви, че това било езиков лапсус, а не – политическо изявление. Той повтори гръцките позиции за име с географско определение, което ще стои пред термина Македония, и че официална Атина не отстъпва от име за всеобща употреба.

От къде тръгна скандалът?

Преди няколко дни премиерът на Македония Никола Груевски отново наруши политическите норми с непременени и предизвикателни изказвания, а именно:

„Името FYROM, което употребява Гърция, не отговаря на нито един стандарт. Те не ползват пълното название Бивша югославска Република Македония, а само FYROM. Това е все едно ние да наричаме тях FOPOG – Former Ottoman Province of Grece (Бивша османска провинция Гърция ). „Колко ще се обидят ако ги наричаме така? Но те са наясно, че така не се решава проблемът”, заяви Груевски.

Изказването беше направено След като Европейската комисия препоръча Македония да започне преговорите за присъединяване с Европейския съюз, но отбелязва, че остават отворени въпроси в отношенията с България и „въпросът за името“.

Според Венизелос, цитиран от македонската преса, изявленията от македонска страна, че няма да приеме друго име освен Република Македония противоречат на преговорния процес в ООН.

„Не е възможно публично да изразява позицията: „Ние не приемаме нито едно име, което засяга конституционното име. Какво означава това, че не приемат самия процес на обединените нации?“

Венизелос, добави, че всички страни имат задължение да уважават и генералния секретар и Съвета за сигурност на ООН, както и критериите от Копенхаген, европейското законодателство, но и добросъседските отношения и международното право.

Гърция ще запознае на срещата при Матю Нимиц в четвъртък и петък  с позициите, които за нея са основа за постигане на компромисно решение. Венизелос посочи, че Гърция приема съставно име, което трябва да се използва за всяка употреба и вътрешна и международна. Той Поясни, че името с географско определение трябва да стои пред географския регион , т.е. преди Македония, а не пред държавното редактиране т.е. термина република, защото в противен случай не би имало никакъв смисъл за Гърция .

Гърция не приема македонския аргумент, че промяната на конституцията е толкова важна работа , тъй като страните-членки на ЕС често извършват промени в техните конституции.  За шефа на гръцката дипломация е необходимо решението да бъде окончателно и да позволи на двете страни да засилят двустранните връзки на всички нива.

Преди няколко дни заместник-министърът на външните работи на Гърция Димитрис Куркулас коментира, че няма смисъл да се започват преговори с Македония и че добрите съседски отношения са много важен елемент от Копенхагенските политически критерии. Той даде да се разбере, че Македония може да стане част от евроатлантическата общност, но само при условие, че е изпълнила критериите иначе това би било контрапродуктивно.

 

 
 
Коментарите са изключени

Битката при Лепанто (1571 г.) – едно мащабно морско сражение

| от Александър Стоянов |

Военната история на света обикновено се върти около сухопътните походи и кампании. Военноморските експедиции и битки са не по-малко решаващи за изхода от конфликтите. В историята на човечеството са се случвали множество легендарни морски сражения, но малко от тях могат да съперничат по популярност с битката при Лепанто. Тя е последната голяма битка, водена между кораби, задвижвани с гребла в историята на Европа. Тя е и една от най-големите морски битки в историята като цяло, тъй като в нея са ангажирани над 400 съда.

Противниковите страни

Сражението край Навпакт (или Лепанто, както го наричат венецианците) е част от цяла поредица морски битки, водени между католическите Свещени лиги и силите, подчинени на Османската империя. Тази надпревара за Средиземноморието започва още в началото на XVI век и продължава през цялото столетие. Лепанто се явява един от ключовите моменти в това противоборство.

Свещената лига

Коалицията включва силите на Католическата монархия, Венеция, Папството, Генуа и рицарите-хоспиталиери от Малта. Католическата монархия е предшественик на съвременна Испания, но в нейно владение се намират също така значителни части от Италия, както и владения в днешните Франция, Белгия, Холандия и Люксембург. Освен това, под неин контрол са и колониалните владения в Латинска Америка, от където идват прочутите галеони, натоварени със злато и сребро. Католическата монархия осигурява втория по-големина сегмент от съюзническата армада – 49 галери.

Венеция все още представлява значителна военноморска, икономическа и политическа сила в региона, но е загубила значението си на общо европейска търговска величина. Въпреки това, републиката на Сан Марко осигурява основния контингент в съюзената флота – 109 галери и 6 галеаса. Генуа, верен съюзник и де факто васал на Католическата монархия предоставя 27 галери, а Папата отделя 7 галери от своята собствена флотилия. Тосканското херцогство на Медичите изпраща 5 галери, а херцогство Савоя и рицарите-хоспиталиери участват с по 3 съда. Отделно от тях има още няколко галери, осигурени от частни лица, поддържащи крал Фелипе II. Общо, Лигата разполага с 212 кораба, командвани от дон Хуан Австрийски, полу-брат на крал Фелипе II, адмирал Андреа Дориа и венецианският „капитан-генерал на морето“ Себастиано  Вениер.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By Ignazio Danti? (based on a 1572 etching by Fernando Bertelli?), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=142856

Османската империя

Флотът на Османската империя се състои както от галерите, подчинени на Високата порта, така и от ескадрите на берберските пирати. Пиратите владеят по-голямата част от бреговете на Северна Африка от Либия до Мароко. Те са постоянна заплаха за Католическата монархия, а набезите на берберите са постоянен бич за търговията в Западното Средиземноморие. Самата Османска империя се намира на върха на своята мощ.

Владенията й се простират от границите на днешна Словакия до Иран и от Крим до Йемен. Владетелят й Селим II носи едновременно титлите султан и халиф и претендира да е върховен владетел на целия ислямски свят. До този момент, с изключение на обсадата на Малта, османците доминират изцяло централното и източното Средиземноморие. Османско-пиратският флот наброява 278 кораба, начело с Мюезинзаде Али паша, Шулук Мехмед паша и Кълъч Али паша (италианец, приел исляма и постъпил на служба при султана)

The_Battle_of_Lepanto_by_Paolo_Veronese

Снимка: By Paolo Veronese – Paolo Veronese, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=359523

Битката

Двете флоти се срещат край Навпакт призори на 7-ми октомври, 1571 г.  Дон Хуан свиква военен съвет, на който е взето решение да се даде решително сражение. Подреждането на такъв голям брой кораби отнема значително време. Още повече, че до обяд, вятърът духа в посока изток, давайки предимство на османските кораби, които се разгръщат значително по-бързо.

И двете страни разделят силите си на три части – център, ляво и дясно крило, поддържани от резерв. Християнските сили разполагат пред центъра си 4 от своите шест галеаса – тежки гребни кораби, натоварени с повече оръдия. Замисълът е те да се използват като плаващи батареи, които да нанесат максимално много щети на приближаващите се вражески кораби, преди да се стигне до самото сражение и сблъсък между двете флоти.

Първото съприкосновение се случва между левия християнски фланг начело с венецианеца Агостино Барбариго и противостоящия му десен османски фланг, командван от Шулук Мехмед паша. Корабите им се вплитат в мащабно меле, в което чрез абордаж екипажите започват да водят палубни боеве по цялото протежение на фронта. В хода на сражението, християнските сили освобождават част от робите-гребци , въоръжават ги и те също се включват в битката, тъй като мнозина от тях са бивши войници и моряци от Иберия или Апенините. В разгара на боевете и Барбариго и Мехмед паша падат убити.

Giorgio-vasari-battle-of-lepanto

Снимка: By Giorgio Vasari – Zeno.org: http://images.zeno.org/Kunstwerke/I/big/77j404a.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=20755973

В центъра, двата флагмана буквално се сблъскват един в друг, а корпусите им са заклещени. Първоначално, еничарите на борда на османския кораб „Султана“ успяват да завземат голяма част от испанския „Реал“. В последния момент, коръбът на дон Хуан получава подкрепления и османците са изтласкани от бойците от испанските терции. След повече от час ожесточен бой, целият екипаж на „Султана“, в това число и Мюезинзаде Али паша, са избити, а на мачтата на кораба е издигнат един от флаговете на Свещената лига. Въпреки този сериозен успех, битката в центъра продължава още около два часа.

На десния фланг, адмирал Андреа Дория допуска сериозна тактическа грешка и изтегла корабите си в посока югоизток, с идеята да предотврати османски обход на християнския фланг. Тази маневра отваря широка пролука между собствените му кораби и центъра, начело с дон Хуан, в която се вклиняват част от османско-берберските съдове, начело с Кълъч Али паша. Ситуацията става критична и въпреки успеха срещу османския център, християнските сили с азаплашени от разгром. В този ключов момент, дон Алваро де Базан, маркиз на Санта Круз хвърля в битката своя резерв и разбива османските части. Това принуждава Кълъч Али да се изтегли, следван от остатъците от османския флот и резерва.

След продължило няколко часа кърваво сражение, силите на Свещената лига пленяват 137 вражески съда и потапят 50. Останалите около 90 съда се изтеглят. Победата е категорична и бляскава и бързо се превръща в повод за празненства в целия християнски свят. Въпреки това, успехът предизвиква няколко митове, които и до сега битуват сред обществото.

Lepanto_f1

Снимка: By Tommaso Dolabella – www.pinakoteka.zascianek.pl, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1482908

Митовете около Лепанто

Първият мит е, че османското числено превъзходство им дава качествено предимство. В действителност, галерите от онази епоха били с различни размери, като берберските пирати разполагали със значително по-малки по-размер съдове, в сравнение с редовният османски флот. Там също имало значителни разлики, като най-качествените галери били строени в арсеналите на Истанбул, които са по-малко от половината от османската флота. За сравнение, гръбнакът на Свещената лига се състои от първокласните съдове, строени във Венеция и Генуа. Вторият важен момент е качеството войските, използвани в битката. Макар еничарите да са отлични бойци за сухопътни кампании, само малка част от тях принципно се ползват като морска пехота. Обратно, по-голямата част от войниците на християнските съдове са ветерани с богат опит в морето. Присъствието на берберските пирати до някъде изравнява баланса на военноморския опит, но в никакъв случай не го накланя в османска полза.

Вторият голям мит, свързан с битката е за нейната стратегическа стойност. Според старите схващания, загубата при Лепанто бележи началото на падението на Османската империя. В действителност, година след битката, Портата вече е възстановила броя загубени кораби. Далеч по-сериозен удар е загубата на опитни екипажи – османците дават над 30 000 убити, много от които стари морски вълци, отлично познаващи Средиземно море. Въпреки това, разединението в християнския лагер и невъзможността за развиване на постигнатия успех, позволяват на Османската империя успешно да завземе остров Кипър през 1573 г., с което на практика превръща Източното Средиземноморие в свое неоспоримо владение. Както се изразява султан Селим II – “Когато християните ме победиха при Лепанто, те отрязаха брадата ми. Когато аз завзех Кипър, отрязах ръката на Венеция. Моята брада ще порасне отново“.

След победата при Лепанто и падането на Кипър, в Средиземно море се установява равновесие на силите, което се запазва до средата на XVII ве, когато османците завземат остров Крит, с което окончателно слагат ръка над Източното Средиземноморие и практически установяват контрол над около ½ от Средиземно море, чрез директен контрол или посредством своите васали и съюзници от Берберските пристанища. Междувременно, с откриването на пътищата към Азия през Атлантика и създаването на търговския маршрут от Китай през Филипините и Мексико към Испания, стойността на Средиземно море като икономически хъб (да използваме модерния термин) намалява драстично. Едва с прокопаването ан Суецкия канал в края на XIX век, Средиземно море отново ще придобие ключовата стратегическа стойност, която има в края на Средновековието и през Ренесанса.

 
 
Коментарите са изключени

Първият папа в историята на света

През 1 век, след смъртта и възнесението на Христос, неговите апостоли продължават учението му, начело с Петър, рибарят на хора и опорният камък на Римокатолическата църква. В началото Петър се е казвал Симон и заедно с брат си изкарва прехраната си като рибар. След като брат му Андрей научил за Месията от Йоан Кръстител, той:

Доведе [Симон] при Исус. Исус го погледна и каза: „Значи ти си Симон, син на Йоан? Ще се наричаш Кефа” (което означава Петър).

Известно време по-късно Исус, докато проповядваше пред голяма тълпа, се качва на лодката на братята. След като проповедта приключи и въпреки ужасния риболов предходната нощ, Исус казва на Петър „да пусне мрежите си“. Изпълнявайки, но не вярвайки, Петър е изненадан, когато хваща достатъчно риба да напълни две лодки, и възкликна:

„Отклони се от мен, защото съм грешен човек, Господи“, а в отговор Исус отговори: „Не се страхувай; от сега нататък ще хващаш хора“.

Петър се споменава първи в евангелията и това отразява уважението, което Исус е имал към него. В съответствие с това почетно място, на Петър беше позволено да придружава Исус, когато възкреси дъщерята на Яир от мъртвите. 

Гетсиманската градина

Петър също беше един от малкото избрани да бъде с Христос по време на агонията му в Гетсиманската градина в навечерието на Разпятието и беше един от тримата, на които беше разрешено да станат свидетели на Христовото преображение:

Исус взе със себе си Петър и Яков и брат му Йоан и ги поведе нагоре на висока планина. И той се преобрази пред тях и лицето му блесна като слънцето… Ярък облак ги засенчи и глас от облака каза: „Това е любимият ми син, с когото съм много доволен; Слушайте го“.

Името „Петър“ произлиза от гръцката дума за камък (кефас пък е „скала“ на арамейски език) и неговата непоколебимост е показана в цялата Библия. Например, когато Исус предизвикал учениците си да го идентифицират, Петър казал: „Ти си Христос, Синът на живия Бог“ и в отговор Исус обяви:

Благословен си, Симон Бар Йона! Защото плът и кръв не са ти разкрили това, а моят Отец, който е на небето. И аз ти казвам, ти си Петър, и на тази скала ще построя църквата си и силата на смъртта няма да надделее над нея. Ще ви дам ключовете за небесното царство…

Оказва се, че някои библейски учени, главно с некатолически вярвания, считат, че Исус е не имал предвид Петър в смисъла на „скала“. Те основават това твърдение, наред с други неща, на разликата между съществителните имена „Петрос“ (Малката скала) и „Петра“ (Голямата скала). Тоест „… ти си „Малката скала“ и „на тази „(голяма )скала“ ще построя църквата си …“ като „Голямата скала“, не се отнася до „Малката скала“, Петър, а до „това“, което Петър каза: „Ти си Христос, Синът на живия Бог“.

Апостол Павел в 1 Коринтяни 3:11 изглежда потвърждава това схващане, защото казва: „Защото никой не може да положи друга основа освен положената, която е Исус Христос.“

El Descendimiento, by Rogier van der Weyden, from Prado in Google Earth

Свалянето на Христовото тяло от кръста

Петър беше един от първите, които разбират, че Исус, който наскоро беше погребан, е напуснал гробницата, където Йосиф от Ариматея го беше сложил. Скоро след това, в съответствие с високата почит на Исус, той се явява първо на Кефа и чак след това на останалите апостоли“.

По време на третото си откровение пред учениците след възкресението, Исус разпитал Петър три пъти: „Симоне… обичаш ли ме повече от останалите?“ и всеки път Петър отговарял: „Да, Господи; знаеш, че те обичам.“ В отговор Исус инструктира Петър: „храни агнетата ми… грижи се за овцете… храни овцете ми… [и] ме следвай“.

Приемайки буквално тези инструкции, Петър се захваща за работа. Той ръководи всички и намира заместник на Юда. По-късно, на Петдесетницата (когато Светият Дух се яви на апостолите), Петър започна своето служение:

Мъже от Юдея… нека това да ви е известно… Бог заявява, че ще издигнe Духа си над всичко плътско… И всеки, който призове името Господне, ще бъде спасен… Нека Израилевият дом следователно знае със сигурност, че Бог го е създал и Господ, и Христос, този Исус, когото сте разпнали.

Събирайки новопокръстените с речи и чудеса, извършени от Соломон в Йерусалим, Петър работи неуморно, разпространявайки новата религия.

Saint Peter A33446

Като мисионер той също така покръства Лида, Йопе и Кесария като в последния той кръсти първите християни-езичници.

Връщайки се в Йерусалим около 42-44 г. сл. Хр., Петър е хвърлен в затвора от Ирод Агрипа I, но въпреки че е бил строго охраняван, с божията помощ, Петър успява да избяга:

Петър спеше между двама войници, вързани с две вериги, и стражи пред вратата охраняваха затвора; и ето ангел Господен се появи и… Събуди го, казвайки: „Ставай бързо“. И веригите паднаха от ръцете му…

През следващите години малко се пише за местонахождението на Петър, но се смята, че той е пътувал много, проповядвайки посланието на Исус. Във всеки случай той е обиколил в Рим и въпреки че точната дата не е известна, много учени смятат, че е екзекутиран някъде между 64 и 67 г. сл. Хр.

Ранните историци са съгласни, че „Петър е разпнат в Рим с главата надолу, както самият той е искал“. Широко се смята, че Петър е поискал да бъде обесен с главата надолу, тъй като „се е обявил за недостоен да умре по същия начин като Господ“. Мнозина вярват, че смъртта на Петър е предсказана от Исус малко преди Възнесението, когато Исус каза: „Когато остарееш, ще протегнеш ръцете си, а друг ще те опази и ще те пренесе там, където не искаш да отидеш“.

Католическите учени смятат, че Петър е разпнат в Неронските градини във Ватикана и е погребан на Ватиканския хълм. По-късно, през 323 г. сл. Хр., Константин (първият римски император, който приема християнството) започва изграждането на базилика, която според легендата е поставена директно над гроба на Петър. През 16 век това е заменено с днешната базилика „Свети Петър“. През изминалите години останките на Петър очевидно са били загубени.

Тогава през 1939 г., докато търсеше подходящо място за тялото на наскоро починалия папа Пий XI, се открива ковчег, на който беше изписано на гръцки: „Петър е тук“. Осем или девет костни фрагмента в него са идентифицирани от Църквата да принадлежи на Петър –  папа Павел VI, който извършва идентификацията през 1968 г. казва, че начин, който са използвали е „убедителен“.

Що се отнася до втория папа, има някои спорове, но като цяло Св. Лин се смята, че е на тази позиция, като папството му обхваща периода от смъртта на Петър през 64-67 г. сл. Хр. до около 76 г. сл. Хр.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Самюел Шамплен – бащата на Нова Франция

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Когато се заговори за колонизация, откривателство и далечни плавания, хората обикновено се сещат най-напред за испанците, след това за англичаните, а малко по-късно и за португалците и холандците. Има обаче още един народ, който заслужава да се нареди сред тези откривателски нации и това са французите. Всъщност, за разлика от англичаните, чийто първи колонии в новия свят са пълен провал, французите съумяват да създадат една жизнена и процъфтяваща отвъдморска провинция, наречена Нова Франция. Човекът, наричан неин „баща“ е откривателят, картограф, предприемач, войн и дипломат Самюел дьо Шамплен.

gettyimages-51246119-594x594

Точната рождена дата на Шамплен не е известна, както и родното му място. За честта спорят Йер Бруаж и Ла Рошел, разположени на бреговете на Атлантическият океан. За рождената му дата се предлагат най-различни версии, като се започне от 1567 г. и се стигне до 1685 г. Най-често се смята че е роден някъде преди 1574 г., когато според някои изследователи малкият Самюел бил кръстен. Не е ясно и към коя християнска деноминация принадлежало семейството му – хугенотите-протестанти или католиците, но във всеки случай се знае че името Самюел обикновено не се давало на деца от католически семейства по онова време. Единственото сигурно за неговите ранни години е, че израснал в семейство на мореплаватели – и баща му и вуйчо му следвали този занаят и още от дете Шамплен се научава да плава, да се оправя с навигацията, да рисува карти и да води прецизни записки. Всички тези умения ще се окажат безценни в бъдещите му експедиции.

В края на Религиозните войни (1562-1598 г.), Шамплен служи във войските на крал Анри IV Бурбон и се издига от квартирмайстер, отговарящ за обоза на конна част до командир на рота, служещ в кралските гарнизони на Бретан. През 1598 г., по силата на мира от Вервен, Испания трябва да изтегли своите войски от френските територии и Шамплен бил част от екипажите, превозващи последните испански части към Кадис. От там, през 1599 г., започва първото му презокеанско плаване към Карибите. По време на своя двугодишен престой, Шамплен достига до Мексико и през целия път води подробен дневник, придружен с множество илюстрации. Когато се завръща във Франция през 1602 г., той превръща дневника си в доклад, който е предаден лично на крал Анри IV. В замяна на тази информация, короната отрежда на Шамплен ежегодна издръжка.

gettyimages-114947578-594x594

Година по-рано, вуйчото на Шамплен умира и от него Самюел наследява богат бизнес в сферата на транспорта на стоки, с активи както в Ла Рошел, така и в Испания. Това и кралската субсидия му позволяват да действа свободно като предприемач и през 1602 г., Самюел решава да пътува за Северна Америка, придружавайки експедиция, натоварена със създаване на постоянен търговски обмен за докарване на ценни животински кожи. Експедицията се ръководи от бретонеца Франсоа дьо Пон, опитен моряк и мореплавател, който се превръща в приятел и ментор на Шамплен. От него Самюел научава много за навигирането  около бреговете на днешна Канада и по р. Сейнт Лорънс. По време на това плаване, което Шамплен документира подробно, той успява да се срещне с представители на местните племена инну, с които французите успяват да постигнат добри търговски взаимоотношения. Година по-късно, обещавайки на краля да осигури допълнителни доклади, Шамплен се включва в нова експедиция към бреговете на Северна Америка.

Именно в хода на тази експедиция и с активната помощ на Шамплен е формирана френската колония Акадия, която е ключов елемент от заселването на Канада. През следващите 4 години, използвайки първоначално остров Сен Кроа като изходна база, Шамплен обикаля и картографира бреговете на залива Сейнт Лорънс и залива Фънди. В плаванията си достига чак до Масачузетс, но сблъсъците с местните индиански племена го убеждават, че тези земи не са подходящи за колонизиране и французите се оттеглят на север. През 1605 г., французите местят своята навигационна база в селището Порт Роял, което остава в столица на Акадия до 1710 г.

gettyimages-1160955552-594x594

През пролетта на 1608 г., Шамплен потегля от Франция с нова експедиция. Целта е да се създаде удобна база по поречието на р. Сейт Лорънс, която да позволи разширяване на търговията с кожи. На 3ти юли, Шамплен и екипажите му достигат мястото, където днес се намира град Квебек. Под ръководството на Шамплен е изградено дървено укрепление, заобиколено от широк ров, в което са построени складове и дървени, двуетажни постройки за живеене. Така се полагат основите на град Квебек – дело, което Шамплен ще продължи през остатъка от живота си. Успоредно с градоустройственото дело, Самюел се заема да подобри отношенията с местните индиански племена. Поетапно, той се среща с представители на виандотите и алгокините, а в последствие и подпомага техните борби с племената мохок. Присъствието на въоръжените с огнестрелно оръжие французи се оказва решаващо, а в замяна, местните съюзници на Шамплен подпомагат изграждащото се колониално общество и разширяват възможностите за търговия с европейците.

gettyimages-517403270-594x594

През 1613 г., Шамплен е първият европеец, пътувал по течението на р. Отава. Така и не успява да открие „великото море на север“ (заливът Хъдзън), за което местните му говорят, но сключва нова поредица от сделки с местните племена, след което се завръща във Франция. Там през 1614 г., издава поредната си книга с бележки и илюстрации от пътуванията си между 1604 и 1613 г., след което се заема да разшири бизнеса си. Създава няколко търговски консорциуми с колеги от Бретан и Западна Франция, след което се завръща в Северна Америка с цел да реализира получените инвестиции. През 1615 г. организира откривателска експедиция по поречието на р. Отава, след което продължава на запад и достига езерото Хурон. По време на това пътуване, Самюел привлича на своя страна още от племената виандоти, обещавайки им военна помощ срещу ирокезите. Военната кампания срещу ирокезите през есента на 1615 г. се оказва провал, а Шамплен е ранен от няколко вражески стрели. Прекарва първите месеци на зимата сред виандотите, но по време на един ов на елени се загубва в пустошта. Преживява сам в продължение на три дни, хранейки се с дребни животни и спейки под заслона на дърветата. В крайна сметка е намерен и през пролетта на 1616 г. се завръща в Квебек, след което отплава обратно за Франция.

gettyimages-517473892-594x594

През 1620 г., Самюел Шамплен се завръща в Нова Франция и поема позицията на де факто губернатор на Акадия. Продължава да развива град Квебек и да поддържа добрите взаимоотношения с местните племена. През 1627 г., Шамплен се включва като един от „Стоте инвеститори“ – търговска група, инициирана от кардинал Ришельо за да развива и регулира търговията с кожи от Северна Америка. Между 1629 о 1632 г. Квебек е окупиран от шотландците на английска служба – братя Кърк. В крайна сметка, крал Чарлз I връща Квебек на французите и през 1633 г., Шамплен е назначен за лейтенант-генерал на Нова Франция, поемайки пълен административен контрол над всички френски колонии в Канада. През следващите две години, той възстановява Квебек и създава няколко нови поселения по поречието на р. Сейнт Лорънс.

Самюел Шамплен получава инсулт през октомври 1635 г. и умира два месеца по-късно, вероятно на Коледа. Погребан е в малка дървена църква, която обаче изгаря при пожар през 1640 г. От тук на сетне, следите на гробът му се губят и до ден днешен не е ясно къде точно се намира тялото му. Освен това, до нас не е достигнало нито едно негово изображение – всичките му портрети са рисувани след смъртта му и тяхната точност остава спорна. Днес на негово име са наречени няколко географски обекта в Канада сред които езерото Шамплен и т.нар. Море на Шамплен – древен разлив на Атлантическия океан, обхващащ части от канадските провинции Онтарио и Квебек, както и части от американските щати Върмонт и Ню Йорк. Освен топонимите, в честа на Шамплен има издигнати десетки паметници както в Канада, така и в САЩ, признавайки го за един от най-важните откриватели в историята на Северна Америка.

 
 
Коментарите са изключени

Хроники на високи обороти: Колин Макрей – първо място или никакъв финиш

През 1968 г. в Ланарк се ражда едно име, което много сериозно ще промени световния рали шампионат. Синът на Джими Макрей, Колин е запален по високите скорости от самото начало. Първоначално започва своята кариера с кросови мотори, а след това решава да заложи на четирите колела. Той наследява таланта на баща си, след като брат му предпочита да се занимава със спорт. Когато започва своята рали кариера през 1986 г. се налага да се изправи срещу родните виртуози в Шотландския шампионат. Само две години по-късно ще го спечели, а през 1987 г. вече прави своя дебют на световната сцена. Великобританският шампионат е спечелен през 1991 г. и 1992 г. и остава завинаги запомнен в опитите си да спечели рали Швеция, но накрая се оказва, че гумите не издържат на напрежението.

Следващата година пристига във Финландия – маршрутът на ралито е осеян с редица скокове и доста пилоти правят впечатляващи и опасни катастрофи. Колин праволинейно спазва правилата и полита като птица със своето Subaru. Прави тази грандиозна каскада още на тренировките. А седемкратното превъртане и до ден днешен може да се види в интернет.

Бедното Subaru Legacy трябва да бъде пенсионирано, а механиците подготвят резервния автомобил. Колин така и не осъзнава, че трети опит няма да има, но още на следващата тренировка успява да сцепи дърво на половина, прелитайки със своята машина. До някаква степен екипът не бил чак толкова ядосан, все пак всички знаели, че се изисква смелост, за да се натиска педала до ламарината, а и славата, че отборът му е един от най-скъпите в закупуването на резервни части е до някаква степен привилегия. Проблемът бил, че Колин просто не обича да слуша своя навигатор.

Colin McRae

Колкото и опитен човек да му изпратят, той винаги се стараел да го превърти няколко пъти с колата. Subaru знаели, че могат да опитомят шотландеца и да го превърнат в пилот, големият въпрос бил свързан с количеството автомобили, които са готови да похарчат. Отговорът  щял да бъде даден още през следващата година на ралито в Нова Зеландия. Там най-накрая печели и дава надежда на отбора. Изковаването на вниманието и кръщаването на неговото участие като „Мак Атаката“ го прави още по-труден за премахване.

Всеки отбор можел да намери достатъчно бърз пилот, но не всеки можел да си позволи Колин – лудият човек зад волана, който винаги кара на ръба на сериозните инциденти. През следващата година дори получава прякора Колин МакКраш. С шеги и закачки успява да вземе титлата през 1995 година зад волана на Subaru Impreza. Математически погледнато, това е годината, в коятко Колин печели само две ралита – Нова Зеландия и Великобритания.

Colin McRae manouvers his Subaru Impreza through S

През останалото време просто се забавлява зад волана и не преследва победи. Във Великобритания показва, че няма да остави титлата в ръцете на своя колега и пришпорва до предела своя японски звяр. Печели с 5 точки разлика. Това е и годината, в която японците печелят 1-во и 2-ро място при шофьорите, както и първо място при конструкторите.

Шотландецът става и първият човек от острова, който печели титлата. Макрей има заслуги за сериозния пробив на Subaru във Великобритания, той е лицето, което показва, че тази марка може да предложи сериозни качества и в резултат на това се представя повече от брилянтно. През следващите две години ще завършва на втора позиция, но за него самия това не е от особено значение. През 1997 година ще спечели повече състезания от всеки друг и само за една точка се разминава с титлата. От 1999 година започва да мисли къде да продължи с предизвикателствата, след като Subaru не носи това мечтано удоволствие.

World Rally Championship X

Шотланденцът се позиционира зад волана на Ford Focus през следващия сезон и с това започва голямото ходене по мъките. Возилото не е изчистено от грешки, Макрей финишира първи само на две ралита – Кения и Португалия. През следващата година прави същото в Испания и Акропол. Резултатите са доста интересни. Новият пилот иска да постигне невероятни успехи, но за жалост Focus-ът е с характер, а и Макрей изобщо не прощава грешките и от време на време успява да превърне поверената машина в скрап.

Появяват се и игри неговото име и до днес са еталон за качество, шотланденцът вече е готов да хвърли кърпата и просто да се откаже от американския бранд. Тази саможертва е доста сериозна, особено след като е работил усилено с механиците за разработването на конкурентна машина. На последното състезание изпуска линията с 15 сантиметра и прави поредната впечатляваща катастрофа. През 2002 година американският отбор вече се отказва и прекратява договора му – облекчение и за двете страни.

Colin McRae of Great Britain drives his Citroen Xsara

Не може да бъде особено пожален, след като по слухове се твърди, че годишната му заплата е била около 5 милиона паунда. Това обяснява и защо шотландецът толкова е искал да остане в екипа, но спекулациите не могат да бъдат потвърдени. Денят, в който Ford отписват Колин, Citroen подписват. Французите идват с огромни планове за победа и в началото на 2003 г. заявяват, че са събрали мечтания отбор. Сайнц, Льоб и Макрей ще бъдат зад волана на новото поколение Citroen, компанията представя невероятни бъдещи и планове и всичко това в името на френския флаг.

В Монте Карло стратегията заработва. Citroen финишира 1-2-3 място и всички са на крака. Друг финиш за шотландеца няма да има. В края на сезона е на далечното 7-мо място. Правилата се променят и много скоро се забранява на един отбор да притежава толкова звезди под крилото си и от три коли, Citroen са принудени да използват само две. Колин е помолен да напусне.

gettyimages-2384645-594x594

Приказката приключва някъде през 2003 година с последният му шампионат. Опитите му да се върне обратно в Subaru отново нямат успех – компанията е предпочела да наеме млади пилоти. Следващите ангажименти са няколко участия в ралито Париж-Дакар и там отново има прояви и каскади, но пък в Льо Ман се справя добре зад волана на Ferrari 550-GTS Maranello.

След кратка пауза от ралитата се появява чешкият отбор на Skoda. Господата искат да направят фурор на пистата, но за жалост имат нужда от водач и  г-н Маккраш е свободен. Проблемът, както обикновено, се оказва във връзката между колата и пилота. Шотланденцът много добре знае как да спечели ралита, но за жалост не получава правилните инструменти. В Австралия дълго време се бори за второто място, когато съединителят на колата се чупи.

Wales Rally GB

През 2006 година, докато стяга багажа за новия сезон с Fabia вече няма пари. Все пак получава възможност да се състезава отново за френския Citroen. Положението там не е особено розово, но след като Льоб е в болницата с пукнато рамо, Колин трябва да спечели колкото се може повече точки за отбора Kronos. Тичането с неудобни обувки е точно толкова приятно за Колин, колкото и битката с френски автомобил. Мисията му е да спечели колкото се може повече точки, неговата Xsara се предава заради дефектен алтернатор и обвиненията политат. Тогава става ясно, че ралитата може би няма да бъдат в неговото портфолио.

Вместо това насочва вниманието си към по-сериозните преходи като Дакар, но за жалост идва 15 септември 2007 година. Последният ден на Колин Макрей приключва с хеликоптер, вместо кола. Автомобилният състезател губи контрола над летателния апарат и се разбива на километър и половина от своя дом. Дори и да не печели много титли, нито да достига успехите на Льоб, Колин може да се похвали като един от най-агресивните пилоти, готов на всичко, за да спечели или просто да счупи автомобила си. Макрей загива на 39 години, очаквайки завръщането си в Париж-Дакар.

 
 
Коментарите са изключени