shareit

Днес е Денят на народните будители

| от |

12-11-01-35577_1Денят на народните будители е общобългарски празник, ознаменуващ делото на българските просветители, книжовници, революционери и свети будители на възраждащия се национален дух, стремеж към образование и книжовност. Отбелязва се ежегодно с факелни шествия на 1 ноември и е официален празник.

Цар Борис III подписва закона за въвеждането на Деня на народните будители на 3 февруари 1923 г. Прокламацията на Денят:

„Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни.“

От 1945 година празникът е отменен от комунистическата власт, но запазен в паметта на българския народ. На 28 октомври 1992 г., се възобновява традицията на празника. Първи ноември официално е обявен за Ден на народните будители и неприсъствен ден за всички учебни заведения в страната.

Идеята за възстановяването му е на професор Петър Константинов, председател на Общонародното сдружение „МАТИ БОЛГАРИЯ“. От 2002 г. се изпълнява ритуал по издигане на на националното знаме пред парадния вход на Президентската администрация и извършване на тържествена смяна на караула.

Сред най-тачените български народни будители са Свети Иван Рилски, Константин Костенечки, Григорий Цамблак, Йоасаф Бдински, Владислав Граматик, Димитър Кантакузин, Петър Парчевич, Петър Богдан, Паисий Хилендарски, Матей Граматик, поп Пейо, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Иван Селимински, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков Раковски, Васил Априлов, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов, Никола Бацаров, Иван Вазов, Григор Пърличев, Александър Екзарх,Никола Бобев,Стефан Антонов,Иван Богоров, Нешо Бончев и много други.

По повод обявяване празника за общонационален министър Стоян Омарчевски казва:

„…първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество. Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот…Министерството на народното просвещение определя деня 1 ноември, деня на св. Йоана Рилски за празник на българските будители, за празник, да го наречем, на големите българи, чрез който празник, уреден планомерно и системно, да се обединяват всички усилия в това направление, като тоя ден се превърне в култ на българския народен гений: отдавайки почит към паметта на народните будители, към ония, които като самоотвержени воини, водеха българския народ в миналото към просвета, към свобода, към култура, да вдъхновим младежта чрез техните светли образи към народни и културни идеали.“

Честит празник, българи!

 
 
Коментарите са изключени

Папа Климент I, който умря, защото напои хората

| от |

Ранната историята на римокатолическа църква е толкова забележително оскъдна, че от I век никой не е абсолютно сигурен кои са били някои от папите и дори когато и защо въобще са управлявали. Години наред някои древни учени смятали, че Климент е наследник на Свети Петър, докато други твърдят, че е Лин. Към объркването добавя и чисто и просто самоличността на един (или двама?) от тези ранни папи: дали Анаклет или Клет е един човек или двама души (а дори не повдигаме въпроса в какъв ред се възкачват на Светия престол).

papi

Днес учените вече са постигнали съгласие относно този прословут ред на папите (като не обръщаме внимание дали се дължи на действителни доказателства или просто защото им е омръзнало от препирнята) и този ред съответства на излизащият ежегодно в папския годишник Annuario Pontifico. Този списък започва с Петър, следван от Лин и Анаклет (който е същият човек като Клет), след това е Климент и накрая, както виждате на картинката от Wikipedia – Еварист.

За разлика от някои от другите ранни папи, за съществуването на Климент има реални исторически доказателства. В писмото на Свети Павел до Филипяните (Фил. 4: 3) Павел разказва за Климент, че се е „борил от моята страна“. Разчитайки на това, много учени смятат, че Климент играе роля в евангелската мисия на Павел към езичниците.

Giovanni Battista Tiepolo 094

Свети Климент, худ. Джовани Батиста Тиеполо

В минали времена някои твърдят, че този Климент всъщност е бил Тит Флавий Клеменс – благородник, свързан с цезарите и племенник на римския император Веспасиан (управлявал 69-79 г. сл. Хр.). Подобно на Климент I, Веспасиан е екзекутиран заради религиозните си убеждения и дори има надпис, описващ неговото мъченичество, издълбан в камъка под църквата „Сан Клементе“ в Рим: „Т. Flavii Clementis Viri Consularis et Martyris Tumulus illustratis“. Въпреки това обаче повечето учени се съмняват, че Флавий Клеменс всъщност е папа Климент, вярвайки, че този папа всъщност е от еврейски произход.

Според някои източници Климент е посочен от Св. Петър за свой наследник, но първоначално отказва тази чест, позволявайки на Лин и Анаклет да служат пред него. Счита се, че тъй като мнозина в по онова време не са били склонни да следват Петър, Климент, поне в началото, се ненавиждал възможността да налага каквато и да е власт.

Все пак в крайна сметка става папа и едно от официалните му решения е толкова важно, че са запазени недвусмислени доказателства за него. Част от писанията на Апостолски отци (произведения, които идват от хора, които са имали толкова близък контакт с апостолите, че думите им са наричани „ехо на истинско апостолско учение“), а именно първото писмо на Климент до Коринтяните (написано някъде между 95 и 140 г. сл. н. е.), включва увещанието му към хора от тази общност, които в резултат на спор с духовните си водачи, ги отстраняват от службите им.

Писмото среща широко внимание като част от църковния канон през ІV в. Някои учени отбелязват, че то съдържа три „грешки“: той говори за феникса като за истинска птица, която се намира в „Арабия и околните страни“; описва Исус като че ли е обикновен човек и не е божество; и предполага, че има други светове отвъд океана.

Clemens Romanus

Климент

Към края Климент бил прогонен от император Траян през Евксиново море (Черно море) до Херсонес (Крим), където се твърди, че е спасил хората от жадна смърт като е накарал „фонтан да избие като по чудо за облекчението на християните“. Както можете да си представите, това впечатлило местните хора и всички веднага последвали вярата му и построили 75 църкви из целия полуостров.

Така нарасналата му популярност разгневява императора и той нарежда да бъде убит по конкретен начин – като завързат котва за врата ми и го хвърлят от кораб далеч в морето. Така и става и Климент, разбира се, умира, но смъртта му дава начало на прекрасна легенда:

На годишнината от смъртта му морето се отдръпна до мястото, където беше удавен, някъде на 5 дълги километра от брега; и след оттеглянето му се появи най-великолепен храм… в който е намерено тялото на светеца. 

Въпреки че се твърди, че това се случва всяка следваща година, като морето всеки път остава отдръпнато за седмица, няма скорошни сведения това да се случва наистина. Вместо това, през IX век, докато пътува из Крим, Св. Кирил уж открива някои кости заедно с котва в една погребална могила. Той ги обявява за останките на Климент I и ги постави във висок олтар на базиликата „Сан Клементе“ в Рим.

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Сидер Грънчаров – скромният търговец, който продаде всичко за свободата

| от |

Ако се движите по булевард „Захари Стоянов“ в Люлин 4-и посока центъра и подминете улица „419-та“, следващата ѝ пресечка в ляво ще бъде улица „Поручик Георги Кюмкюрджиев“. Същата завършва в улица „Сидер Грънчаров“. Въпросната улица е в съседство на ул. „Таньо Стоянов“ и най-близкият и интересен обект е детска градина „Иглика“. Днешният герой е именно Сидер Грънчаров. Макар и информацията за него да е оскъдна, кратка справка в Wikipedia показва, че това е един от революционерите, които някога са се борили за свобода.

Сидер Грънчаров е имал честта да бъде поканен в освободителното движение от самия Васил Левски. Историята на дякона е известна на всеки българин, а неговото обкръжение е специално подбрано. Кой точно е Сидер Грънчаров. Местните жители на Горна Оряховица го познават като заможен търговец на кожи и спиртни напитки, негови партньори са братята му Моско и Вичо. Сидер се ражда през 1839 г. и е един от видните революционери на града. Можете да откриете негов паметник в Горна Оряховица.

Сидер се ражда във време, в което родната история има нужда от герои. И щом трябват дела, Сидер решил да заслужи своето име (не само на улица) именно с такива. На 1 май 1876 г. в Търново пристига Стефан Стамболов, чийто бойни задачи се насочват в ръководството на Първи революционен окръг. Мъдрото решение на Стамболов и неговите добри помощници е да се фокусират в по-малък град, където няма да се набиват на очи.

В Горна Оряховица са посрещнати като свидни гости и бързо намират подслон именно в чорбаджийската къща. След споделяне на плана и разговори около нестихващата и толкова желана свобода, Сидер получава много сериозен пост в комитета – касиер. Позицията е получена, след като самият той впечатлява гостите си с невероятна честност и скромност.

След като получил задачите си, Грънчаров започва да ръководи революционната каса и при всяко търговска визита се закупува и крупно количество оръжие. Всеки път, когато се прибира, Сидер казва на турските власти, че пренася търговски стоки. Понеже е познат, никой не прави проверки и не подозира, че горнооряховският търговец има скромно снаряжение за партизанска война.

По ирония на съдбата и най-честа историческа практика е предаден от свои. Грешката на доносниците е, че не знаят кога се правят оръжейните курсове, за да бъде задържан с оръжие. Когато е заловен, прекарва само една вечер в тъмницата и след това е освободен. След като Стамболов разбира случката, изпраща заповед на Грънчаров да се премести в Русе и да потъне в забрава, имайки предвид, че в родния с град ще бъде под постоянно наблюдения. Сидер прекарва известно време Русе и след това се прехвърля във Влашко.

Поредната смяна на локацията позволява за пореден път и спасение. Неговите добри приятели са заловени. Дори и тази подробност не позволява да се откаже от действия. Последните му пари отиват за оръжие и издръжка на бежанците-революционери, които трябва да оцеляват по някакъв начен. Последната радост за Сидер е възможността да се включи в Ботевата чета.

Парите му отиват за оръжие от Русия. За беда последната бойна пратка е спряна на митницата и Грънчаров трябва да я освободи. При завръщането си в Гюргево, където е установен, революционерът с тъга осъзнава, че Ботев вече е тръгнал. Последният вариант да влезе в битка за свободата е през Сърбия, където Филил Тотю се подготвя за включване към Ботев. Влиза в България през Врачанския Балкан.

Още в първите сражения става ясно, че горнооряховецът е решен да умре като свободен мъж. Този боен плам обаче не разпалва останалите бойци, до които стига новината, че Ботев е мъртав. Повечето четници вече мислят за отстъпление и завръщане. С още 54 човека, бившият търговец продължава своя боен поход. Последното му желание е просто някой да разкаже на семейството му какво е правил и как е умрял.

Целта на формираната чета е да се срещне с останалите въстаници от Южна България. Първата среща с врага е някъде в региона на село Елисейна. Там претърпяват тежки загуби и оцеляват едва 12 души. Спират за почивка в манастира „Света Богородица“. Никой не е подозирал, че турците са направили засада и скромната съпротива от 12 души е твърде слаба. Гаврата с убитите не приключва до тук, противника обезглавява безжизнените тела, набучва главите на кол и ги носи в София, символизирайки бъдещата съдба на всеки, който дори помисли за свобода.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Дейвид Боуи и Иман – бракът между рок звезда и модел може да бъде страхотен

| от Мая Вуковска |

Рок звезда, който излиза с моделка = клише, което избива рибата. И понеже 35-годишната, вече пенсионирала се като супер модел Зара Мохамед Абдулмажид, а.к.а Иман, е наясно с това уравнение, и през ум не й минава да започне връзка с Дейвид Боуи, когато се запознава с него на парти през 1990 г. При Боуи обаче нещата стоят другояче.

Той се влюбва в сомалийската красавица на мига. Същата нощ изобщо не може да заспи от вълнение. “В главата си, спомня си той, аз вече бях женен за нея и дори бях измислил имена на децата ни. Към нищо и никого в целия си живот не съм се стремял с толкова страст и настойчивост.” Още на следващия ден иначе невъзмутимият и сдържан британец прави нещо толкова непривично, че учудва дори самия себе си.

“Поканих я на следобеден чай.”

Чай? Ама какво, за Бога… Та той дори не пие чай!

Иман се съгласява и двамата излизат “на чай”. Боуи си поръчва кафе…

Въпреки че първата среща минава доста добре, Иман продължава да има резерви към една евентуална връзка с толкова известен рок музикант. Затова на гениалния рокаджия му се налага да пусне в действие тежката ухажорска артилерия – като се почне с романтични разходки с лодка по Сена и се стигне до падане на колене насред улицата, за да завърже връзките на маратонките й. Иман си спомня много добре момента, в който й става ясно, че намеренията му са сериозни и че е време самата тя да свали гарда.

David_Bowie_and_Cher_1975

Снимка: By CBS Television – eBay itemphoto ffrontphoto back, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=23484985

“Пътувах от Париж за Лос Анджелис. Кацнахме, вратите се отвориха, а в залата за пристигащи имаше много хора, които се блъскаха и снимаха някого. След няколко секунди тълпата се разтвори и го видях. Стоеше там – усмихнат, стиснал в ръце букет цветя, без да е заобиколен от обичайната охрана. Беше очевидно, че не му пука кой ще го види и какво ще си помисли. Тогава се влюбих в Дейвид Джоунс. Дейвид Боуи е певец, шоумен. Дейвид Джоунс е моят мъж.”

Боуи и Иман правят официалния си дебют като двойка през ноември 1990 г. на събитие за набиране средства за изследване на СПИН. Боуи й предлага брак в Париж, а на 24 април 1992 г. двамата се женят на частна церемония в тесен кръг в Лозана. Купонът, бялата рокля, тортата и всичко останало пък се случва през юни във Флоренция. “През този ден валеше, спомня си Иман, и аз бях леко вкисната. Обаче не спираха да ми повтарят: “Хайде, хайде, момиче, не се оплаквай от малко дъжд! Предстои ви да изживеете 50 щастливи години заедно!” Все едно, че бяха надникнали в бъдещето ни.”

В този брак и Боуи, и Иман встъпват, мъкнейки със себе си солиден емоционален товар от предишни връзки и бракове. Преди да срещне Иман, любовният живот на музиканта е, меко казано, див и крайно разнообразен. Гей, бисексуален, хетеро – всичко това е той! Биографите му често го определят като “пристрастен към секса”. Самият Боуи никога не крие, че е промискуитетен. Дори по време на първия си брак с Анджи Барнет не спира да гастролира в чужди легла – и на мъже, и на жени. Бохемският му лайфстайл, ексцентричното му поведение на сцената и извън нея, както и невероятната му харизма привличат като молци към пламък звезди като Сюзан Сарандън, Елизабет Тейлър, Мариан Фейтфул, Ула Хъдсън (майката на китариста на Guns’N Roses Слеш), Мик Джагър и жена му Бланка в комплект, и още, и още. Изобщо през 70-те и 80-те Боуи живее, пие, взима наркотици и се чука като класическата рок-енд-рол легенда.

Iman_1996

Снимка: By Kingkongphoto & www.celebrity-photos.com from Laurel Maryland, USA – IMAN 1996, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=74875366

Няколко месеца преди да се запознае на онова знаменателно парти с поредната, но и последна любов в живота си, Боуи се сгодява за балерината Мелиса Хърли, която е с 20 години по-млада. По-късно той ще опише връзката им като “невъзможна” най-вече заради възрастовата разлика. Когато се жени за супер модела Иман, нещо в него се пречупва завинаги и той решава, че е време да направи кардинални промени в начина си на живот, ако иска да задържи тази невероятна жена до себе си.  От раз спира наркотиците и алкохола и, учудващо за всички, които го познават, не се отклонява от въздържателския режим до края на живота си.

Що се отнася до Иман, тя също е на светлинни години далеч от представите за невинната булка. Когато е 18-годишна, се жени за младия сомалийски предприемач Хасан, но бракът продължава само две години. Мечтаейки за кариера в модната индустрия, амбициозната красавица напуска Могадишу и заживява в Америка. През 1977 г. има връзка с актьора Уорън Бийти, а по-късно същата година се сгодява за баскетболиста Спенсър Хейууд. Година след сватбата се сдобиват с дъщеря. Вторият брак на Иман просъществува цели десет години, но през 1987-а тя отново е свободна жена. И остава такава до съдбоносната среща с Дейвид Боуи.

Тъй като и Боуи, и Иман до този момент вече са гребали с пълни шепи от славата и охолния живот, сега предпочитат да държат пресата далеч от дома си. Рядко някой папарак, увиснал на клоните на дърво или балансирайки върху разхлопаните керемиди на съседна сграда, успява да си открадне снимка на известната двойка. Освен една скромна фотосесия за Vogue в средата на 90-те, семейство Боуи-Абдулмаджид избягва светлините на прожекторите. Чак когато дъщеря им Александрия се ражда през 2000 г. (събитие, което моделката определя като най-щастливото в живота й), те се съгласяват да дадат интервю за списание Hello.

Като родители на малката Лекси, както я наричат, Иман определя себе си като “лошото ченге”, докато Дейвид е “умереният, ласкав и забавен” татко. Тъй като двамата упорито продължават да странят от всякакви медийни изяви, хората започват да се чудят защо няма техни снимки в таблоидите. “Е как защо!” възкликва Иман. “Знаете ли каква истерия ще настане, ако ни засекат в ресторант за Свети Валентин, например? Ще започнат да се чудят: Ама сега, заедно ли са, не са ли заедно, а защо не се държат за ръце, говорят ли си изобщо…? Много е натоварващо цялото това хорско внимание.”

Iman_(model)

Снимка: By Arthur from Westchester County north of NYC, USA, at Arthur@NYCArthur.com – Cropped from the original, She’s with David Bowie and Iman, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2746114

А животът на двете мега звезди е толкова обикновен и повлиян от рутината, че никой на практика не би повярвал. Задълженията на съпрузите са разпределени между пазаруването, готвенето и грижите около дъщерята – чий ред е днес да я заведе на тренировка по футбол или на урок по музика. През 2004 г. Боуи обявява, че слага край на турнетата, защото “на първо място за мен е семейството и чак после идва кариерата.” През този период съпругата му го описва като голям домошар: “Аз самата си позволявам да излизам вечер от време на време, да се срещам с приятели на по чашка. Дейвид обаче предпочита да си стои вкъщи.”

В навечерието на 20-тата годишнина от брака им, Иман споделя, че все още е толкова влюбена в мъжа си, колкото и в деня, когато я е посрещнал на летището в Ел Ей с усмивка и букет цветя. “Дейвид никога не влиза в спор. Той е британски джентълмен до мозъка на костите си. Когато назрява скандал, предпочита да си мълчи. Аз съм тази, която избухва. А как само успява да ме разсмива – всеки път, всеки път… Мога да го сравня с ходещо кабаре.“

В продължение на повече от две десетилетия Боуи и Иман толкова добре успяват да крият семейния си живот от хорското и медийно внимание, че новината за смъртта на музиканта идва като гръм от ясно небе. Само два дни след 69-годишния си рожден ден, на 10 януари 2016, гениалният музикант издъхва в нюйоркския си апартамент. Убиецът е чернодробен рак. Въпреки че е диагностициран 18 месеца по-рано, никой, нито дори най-близките му приятели от шоу-бизнеса, не подозира, че неразположението и слабостта му се дължат на прогресиращото смъртоносно заболяване. През тези последни месеци от живота си Боуи неуморно репетира за участието си в бродуейския мюзикъл “Лазар”.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By Heathen_Tour_Sterling_Campbell.jpg: Mark Jeremyderivative work: Herby talk thyme – Heathen_Tour_Sterling_Campbell.jpg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9820719

“Винаги правеше нещата по неговия си начин. А смъртта му не беше по-различна от живота му – произведение на изкуството. Албумът му Blackstar беше прощалният му подарък за всички нас. И въпреки че предчувствах, че нещо лошо ще се случи, пак не бях подготвен, когато си отиде. Той беше невероятен човек, изпълнен с любов и желание за живот.” Това са думите, с които продуцентът на Боуи и негов близък приятел Тони Високони се сбогува с голямата звезда.

Сигурно ви е любопитно какво се случва с овдовялата Иман три години по-късно. Въпреки че е на 64, тя е все още зашеметяващо красива и продължава да краси кориците на модните списания. Освен това тя развива успешен бизнес като основател на собствената козметична марка Iman Cosmetics. Запитана от журналист на  Net-a-Porter какъв е животът й след смъртта на Боуи, тя отговаря така: “Чувствам много самотна и съм сигурна, че никога няма да се омъжа повторно. Онзи ден си говорихме с една позната и споменах съпруга си. ‘Имаш предвид покойния ти съпруг?’, побърза да ме поправи тя. Не, отвърнах аз, сегашният ми съпруг, защото той завинаги ще си остане такъв.”

Да скърби открито за Дейвид обаче се оказва нелека задача. “Постоянно ме спират хора на улицата, снимат ме и  после съчувствено полагат ръка на рамото ми. Изказват ми съболезнованията си и така нататък. И въпреки че се усмихвам любезно, ми се иска да им изкрещя в лицето: ‘За Бога, не ме докосвайте! Току що ме снимахте с телефона си, без дори да ме попитате дали може, така че изобщо не ви вярвам, че съжалявате за смъртта на мъжа ми.’ Знам, разбира се, че милионите му фенове по света скърбят за загубата му, но те просто са загубили идола си. Лекси и аз изгубихме съпруг и баща. Понякога ми казват: ‘Възхищавам ти си колко си силна’. Само че аз не съм изобщо силна. Просто всеки ден полагам усилия да не се разпадна…”

 
 
Коментарите са изключени

Бялата смърт на Финландия – един дребен фермер и жесток снайперист

| от |

В зората на Втората Световна война, когато Хитлер започва да прави редица военни маневри, покорявайки бойно поле след бойно поле, използвайки армия на амфетамини, Йосиф Сталин решава да разшири сериозно своите владения около Ленинград. За целта се опитва да предложи на Финландия подмяна на територии, но след като получава отказ, решава да поведе мащабна военна операция срещу страната. За жалост точно този конфликт ще доведе до хиляди жертви и свалянето на морала сред съветската аудиторията. Ясно е, че предимството на руската армия е употребата на много по-модерна техника и достатъчна издържливост, която се закалява допълнително във финландската зима.

Единственият пропуснат сценарий от Сталин, Мерецков, Ворошилов и Тимошенко (главнокомандващите на червената армия) е воденето на партизанска война. Статистиката разкрива една невероятна подробност в проведените военни маневри. Червената армия разполага със страховит човешки капитал и близо 6000 танка и още 3880 самолета.

Финландската армия може да се похвали с едва 32 танка и около 114 самолета. На хартия всичко това изглежда повече от трагично и във всеки друг сезон е ясно, че финландците нямат никакъв шанс. Съдбата обаче е на тяхна страна и щом зимата започва да разгръща своята пелерина, домакините имат значително предимство. Директният конфликт вече не е за предпочитане. Партизанската война, която финландците водят е демонстрация на невероятен дух.

Aamiainen Kannaksella.

Полева кухня на финландски войници

Снимка: By Unknown – https://finna.fi/Record/sa-kuva.sa-kuva-111734, Finnish Wartime Photograph Archive (SA-Kuva), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=65509885

Господарите на севера просто не можели да се предадат толкова лесно и използвали всички възможни стратегии за свалянето на морала на противника. Може би това е единствената война, в която  труповете на жертвите стоят изправени и се използват за щит срещу вражеските куршуми.

Някои от телата били минирани, други често замръзвали с ужасяващите си лица и бавно и сигурно в рамките на следващите три месеца, зимният ад на войната успял да накара всеки войник на Червената армия да се съмнява сериозно в командите на своя велик лидер. И ако това не е достатъчно, всеки финландец бил готов да вземе сериозно количество жертви, преди да изгуби живота си. Можете да чуете много героични истории, но наградата за най-отличен финландски войник и герой се пада на г-н Симо Хаюха.

Simo_hayha_honorary_rifle

Симо Хаюха

Снимка: By Simo_hayha_honorary_rifle.png: Finnish Military Archivesderivative work: Materialscientist – This file was derived from: Simo hayha honorary rifle.png:, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18849139

Симо е местен финландски фермер с много невинна усмивка, нисичък на ръст и доста скромен човек, който рядко говори и предпочита действията. Когато войната избухва, Симо е в разцвета на силите си – 33 години. За разлика от тренираните професионални войници, финландската армия разполага само с доброволци и предимно фермери, които по един или друг начин трябвало да защитават своите животни. Основно хоби на местните жители много често било именно ловуването през зимата, а отстрелването на вълк е била особена чест за всеки ловец.

Това е доста обещаваща статистка за хората, които са свикнали с лютия климат и през по-голямата част от времето се предвижват на ски и ловуват. Нападението през зимата е практически самоубийство, както всички гости ще разберат след 3 месеца. Според последната направена статистика във Финландия има около 300 000 регистрирани ловни оръжия, а както се досещате, всеки ловец може спокойно да промени целта си от хищници към хора. Точно така направил и Симо. За много кратко време успял да отстреля прилично количество от врага и да спечели своя прякор „Бялата смърт“.

Iivanan jälkiä' Kiantajärvellä takaa-ajonaikana. Kuvassa Timo Murama

Финландски войник маркира стъпките на противника
Снимка: By Unknown – https://www.finna.fi/Record/sa-kuva.sa-kuva-108548?lng=en-gb, Finnish Wartime Photograph Archive (SA-Kuva), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=64835142

Използвайки добрата ловна стратегия, г-н Смърт предпочитал да заема своята стрелкова позиция през нощта. В повечето случаи успява да поразява мишената си на разстояние от 250 метра. Боецът очевидно успял да внесе достатъчно смут в редиците, след като неговият куршум винаги бил придружаван с мощни артилерийски обстрели в периметъра. В повечето случаи руснаците се надявали, че ще го поразят, докато се опитва да се евакуира, но и това не помагало, никой не можел да забележи къде се крие вражеския мерник.

Mosin-Nagant_karbin_m1938_Ryssland_-_AM.032891

Мосин – Наган от Втората Световна война

Снимка: By Armémuseum (The Swedish Army Museum) – Armémuseum (The Swedish Army Museum) through the Digital Museum (http://www.digitaltmuseum.se), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18374042

По някаква причина точно този човек не се страхувал особено и запазвал хладнокръвие, което отговаря на външните температури –  от минус 20 градуса по Целзий. Когато не бил в стрелкови заслон, Хаюха се занимавал с щателно почистване на пушката си. По ирония на съдбата, предпочитаното оръжие е Мосин-Наган именно от Русия. Снайперът демонстрирал още много бойни качества, с които ще пренапише историята на снайперистите. Любима практика била да покрива устата си със сняг, за да не може никой да забележи топлия му дъх.

Друга практика била да замрази снега около позицията си, за да не може при стрелба да се повдигне и да го издаде. Освен пушка, дребният финландец с поразяващ мерник използвал и малка лопатка, с която да изкопае своето укритие, да се заледи и да чака поредния офицер, който ще се изпречи на пътя му. За една вечер успявал да потъне в снежната покривка и дори дулото на пушката не можело да бъде забелязано.

Друг интересен факт е, че боецът никога не пожелал да използва оптика и всяка премерена стрелба ставала единствено с мерника на пушката и бистрия поглед. Дори и без оптически мерник, за когото казвал, че най-вероятно ще отрази светлина и ще го издаде, Симо успял да повали повече от 500 човека. Освен леден страх за противника, г-н Бяла Смърт е използван стабилно в пропагандата на своя народ.

Военни и цивилни знаели, че някъде там един дребен фермер не прощава със своя Наган. Когато правителството разбрало за неговия героичен подвиг, побързало да го награди с чисто нова специално разработена снайперска пушка. Педантът отказал, неговото оръжие служило вярно и нямало смисъл да се променя. Все пак никой не е безсмъртен в тези сражения и веднъж Симо е забелязан от противника.

При обстрел на неговата позиция е ударен в челюстта и лежи в кома около 11 дена. Събужда се едва, когато е подписан мир между двете страни. Героят на Зимната война успява да се възстанови и до края на живота си се занимава с лов и развъждане на ловни кучета. Често разказва за войната, че просто е свършил това, което е било поискано от него, както са направили и много други сънародници. Умира през 2002 г. на 96-годишна възраст в дом за ветерани.

 
 
Коментарите са изключени