shareit

Дизайнерът на Apple създаде ултра-модерно бюро

| от |

red-deskКогато не проектира емблематичните продукти на Apple, вицепрезидент на отдела за дизайн на ябълковата компания, Jony Ive, създава и други красиви предмети.

Този път той си партнира с дизайнера  Marc Newson в създаването на тънко офис-бюро, изработено от алуминий, което изглежда като идеалния компаньон за MacBook Air. То е на два крака и разполага с повърхност, наподобяваща клетъчен модел, и като цяло изглежда като нещо, извадено от поредния научно-фантастичен филм на Холивуд.

Не се надявайте обаче, че шефът ще обзаведе офисите ви с такъв модел – той е само един и ще бъде продаден на търг в Ню Йорк от Sotheby’s на 23 ноември.

red-desk-2

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Дядо Ильо Войвода – последният хайдутин

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

В началото на XIX век, Османската империя представлява една изправена на прага на колапса държава. Голяма част от нея се управлява от самоволните и непокорни аяни – местни първенци, които не признават централната власт и действат като самостоятелни владетели в своите околии. В тяхна служба или действайки сами за себе си, в различните части на империята безчинстват разбойнически групи, които атакуват села и градове и събират налози от местното население. В историографията, тази епоха е известна като Кърджалийските времена.

В това бурно и опасно време, местното население на много места организира свои собствени, доброволчески части, които да пазят хората от разбойниците. Българските земи в днешна Северна Македония не правят изключение. Богатите села по поречието на р. Струма има с какво да изкушат грабителите. В едно от тях, Берово, местното население е организирано от селският свещеник – поп Георги, който се сражава срещу разбойниците. Разбира се, османските власти не гледат с добро око на подобни самоорганизирали се отряди и четата на Георги действа нелегално, сражавайки се в района на Малашевската планина.

При едно сражение с бандити при село Пастух, поп Георги е убит. Кога се случва това историята мълчи, това, което знаем, е че след себе си той оставя син – Марко Попгеоргиев. За разлика от своя баща, Марко бил обикновен жител на Берово – занимавал се със земеделие. Скромното си имущество завещал на двамата си синове – Ильо и Станко. Запазените местни предания описват Станко като весел и жизнерадостен, докато брат му – Ильо бил висок, плещест, мургав, винаги мълчалив, както го е описал Антон Страшимиров.

Ilyo_Voyvoda

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev“ (Мерсия Макдермот, „Свобода или смърт: Биография на Гоце Делчев“, Издателство „Наука и изкуство“, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5248683

Ильо бил роден на 28-ми май, 1805 г., именно в разгара на Кърджалийските времена. Дали дядо му поп Георги, от който наследил своите качества бил жив по онова време не е ясно. Около 1830 г., когато в Гърция тече кървавото въстание, а Русия е на прага на война с Портата, Ильо се спречква с местен турски първенец, който си позволил да задиря двете му сестри. Верен на семейната чест, Ильо се опълчва на турчина и съдейки по факта че бързо заминава за Рилския манастир, вероятно го е наранил сериозно.

През следващите осемнадесет години, Ильо се препитава като пандурин в Рилския манастир. Пандурите били мъже със специален статут, които имали право да носят оръжие и действали като легална охрана на църковните средища. Названието означавало също и специална категория стражари, охраняващи пътищата, но към 1830 г., османските власти се заели да премахнат привилегированите категории от християнското население, така че пандурите останали само като отделни служители в манастирската охрана. По време на престоят си в Рилския манастир, Ильо (наричан и Кара Ильо или Ильо Беровски) се запознал с Неофит Рилски и множество други културни дейци на Българското Възраждане от първата половина на XIX век, които били чести посетители в манастира.

През 1848 г., вероятно след смъртта на баща си, тридесет и три годишният Ильо Марков се прибира в родното Берово. Като наследство на своята служба, той запазва оръжията си, с които продължава да се разхожда свободно. Въпреки това, след 18 години служба и немалко сблъсъци с разбойници и дерибеи, Ильо решава да окачи пушката на стената, да се задоми и да създаде семейство. Жени се за местната красавица Цона, от която му се раждат три деца – дъщеря Велика (р. ок. 1848 г.) и синове Никола (р. ок. 1850 г.) и Иван (р. ок. 1852 г.). За съжаление, съдбата е решила друго за Ильо Марков.

През 1850 г., през лятото, Ильо се спречква с местния турски дерибей Мехмед Байрактар. Отмъстителният турчин му устройва засада. Това което следва е епизод, предаден по различен начин от изследователите. Според популярната версия, турски куршум ранява брат му Станко и Ильо преследва Мехмед Байрактар и неговия съучастник и ги убива. Според версията, предадена от Антон Страшимиров в „Македонските воеводи“, куршумът убива невръстният син на Ильо – Никола, а брат му Станко е убит при последвалото спречкване с турците. Липсата на информация относно съдбата на децата на Ильо пречи да се установи какво точно се случва – единственият проблем във версията на Страшимиров е, че там не се споменава за дъщерята на Ильо – Велика, която вече трябва да е била родена през 1850 г. Каквото и да се случва точно , Мехмед Байрактар е убит, а Ильо е принуден да се скрие в Малашевската планина, в която преди се подвизава дядо му поп Георги. Заедно с него тръгва и сестра му Мария Маркова, която става знаменосец на четата, която събира.

През следващите три години, около него се създава чета, която достига до 70 души и раздава правосъдие на местните турци според заслугите им. Към нея се присъединяват не само доброволци, но и други хайдути, трупали опит в борба срещу властите. Ильо Марков се налага като безспорен командир. Четата става известна на османските власти и те се опитват да я неутрализират но без никакъв успех. През 1854 г., заради зачестилите хайдушки акции по течението на Струма, турците в Дупница решават да отмъстят на местното българско население, вероятно подозирайки че сред българите има помощници на хайдутите. От свои хора в града, Ильо войвода научава за плана на властите и изпраща съобщение до турските първенци, че ще изравни тяхната махала със земята ако понечат да приведат плановете си в действие. Разколебани, турците прекратяват подготовката си, притеснени и от размера на Ильовата чета. До края на войната, опитите на властите да заловят Ильо минават без всякакъв успех.

Благоевград_2682

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

През 1856 г., в Париж е подписан мирният договор, сложил край на Кримската война (1853-56г.). Подкрепата на Великобритания, Австрия и Франция за Османската империя не оставя никакво съмнение, че Портата ще получи пълна свобода за справяне с хайдутите в България, които пряко или косвено са съдействали на руската армия. Макар и неук, Ильо е човек, надарен с бистър ум и ясна преценка. Когато в същата година османските власти му предлагат да разпусне четата в замяна на опрощение, той правилно преценява, че за в бъдеще поддържането на голям отряд като неговия ще е невъзможно.

Въпреки това, Ильо добре познава нравите на местните османски сановници и изчаква докато най-сетне чак от Истанбул не е се изпраща официален декрет, подписан от правителството, с който се дава опрощение за Ильо войвода. За този декрет важна роля изиграва застъпничеството на кюстендилският митрополит Авксентий Велешки. Ильо и част от четата му влизат тържествено в Кюстендил и се помиряват с властите, а Ильо получава право да запази оръжието си. Но и този път не му било писано да прекара остатъка от дните си в мир.

Скоро след като се прибрал при семейството си в Берово, срещу него е организиран заговор от приятели на убития Мехмед Байрактар. Ильо и неговият другар Нико Камбера изпреварват заговорниците, издебват ги и ги убиват след което отново хващат планината. Османските власти ги погват, а 12 от старите му четници са изловени, въпреки обещанията за опрощение. Осем от тях са обесени в Ниш, а четирима в Кюстендил. Кога точно се случват тези събития не е съвсем ясно, но вероятно става дума за 1859 г., три години след завръщането на Ильо войвода в Берово.

След като не успяват да заловят легендарният хайдутин, османските власти разграбват и събарят къщата му и изселват жена му и децата му в Кюстендил, където ги държат под строго наблюдение, с идеята че той ще се върне да ги потърси. Вместо това, Ильо, отново следван от сестра си Мария, бяга към Солун и Света Гора, където се укрива няколко месеца. След това отново потегля на север, събира част от старата си чета и през 1860 г. се прехвърля в Сърбия.

Тук той е посрещнат радушно от Георги Раковски, който тепърва организира своята Първа българска легия с помощта на сръбските власти. Ильо войвода се включва в делото, става заместник на Раковски и започва да отговаря за военната подготовка на „легионерите“. През 1862г., по време на краткотрайния конфликт между Сърбия и Османската империя в контекста на Херцеговското въстание (1852-1862г.), българската Легия участва активно във военните действия срещу османския гарнизон в Белград.

Ilyo-voyvoda-monument.Kyustendil

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

Ильо войвода се прославя по време на щурма на Калемегдан. Въпреки упоритите действия на българите, сърбите са принудени да подпишат мир с Портата и като част от условията по него, кабинетът на Гарашанин разпуска и забранява българската Легия. През следващите две години Ильо и част от четата му се настаняват в Крагуевац, а през 1864/5 г., той се връща в Белград, където за заслугите си е награден с орден за храброст и пожизнена пенсия от сръбския княз Михаил Обренович. По същото време, семейството му е интернирано в Скопие от османските власти, научили за действията  му в Сърбия. От тежката им съдба ги спасява намесата на Найден Геров, тогава руски вицеконсул в Пловдив.

Ильо остава да живее в Сърбия до 1876 г. Вече 71-годишен, той се включва активно в започналата Сръбско-турска война (1876г.) Организира нова чета и я повежда в района на Кула. Според някои изследователи, четата му наброява 300 души. Тя  води активни боеве с османците, а според някои източници, в нея участват и синовете на Ильо – Никола и Иван. Тази версия обаче е възможна само в случай, че отхвърлим написаното от Антон Страшимиров. В. В самия край на войната, край Делиград, Ильо войвода, наричан тогава с уважение от останалите български доброволци Дядо Ильо, се спречква със сръбски офицер, който го прострелва в гърдите. Куршумът засяга тежко гръдния му кош и парализира дясната му ръка. В опит да потулят инцидента, сръбските власти му осигуряват лечение и му дават втори орден за храброст.

Още не оздравял от получената рана, през пролетта на 1877 г., Дядо Ильо войвода събира нова чета и се включва в Освободителната война, като част от многобройните четнически отряди, подпомагащи напредването на руските войски. Четата му действа в дн. Северозападна България, а през зимата се включва в Софийският отряд на генерал Гурко. Лично Гурко го награждава с орден за храброст „Св. Георги“ и го зачислява към един улански полк, изпратен след победите при София да освободи Радомир.

Ильо Войвода изпраща писмо до каймакамът на Кюстендил, известявайки го че четата му е авангард на голяма руска войска. Блъфът на Ильо сработва и кюстендилският османски отряд се предава и е разоръжен от българските четници, след което в града действително пристигат и руски части. Следва настъпление на юг към Малашевската планина и в края на януари, 1878г., Ильо войвода се справя с местните башибозушки банди и съдейства за назначаване на селски съвети в селищата южно от Кюстендил, които да се самоуправляват до окончателното прокарване на границите.

В средата на февруари, (нов стил началото на м. март), Ильо Войвода пристига в Сан Стефано като един от представителите на българския народ. Тук е удостоен с нов орен за храброст. Радостта от победата трае кратко и през юли, Малашевския район, заедно с родното му Берово е върнато в пределите на Османската империя. Ильо Войвода и семейството му най-сетне се събират и заживяват в Кюстендил, където построяват своя нов дом (дн. къща-музей). Седемдесет и три годишният ветеран заживява със своята скромна сръбска пенсия. Ала съдбата още не е изрекла последната си дума.

През 1885 г., България и източна Румелия обявяват своето Съединение. Еуфорията бързо е заменена от изумлението пред обявената от Сърбия война. Макар да е прекарал близо двадесет години в Сърбия, Ильо Марков не се колебае. Осемдесет годишен, той събира нова чета, от около 300 души и се заема да пресрещне настъпващите сръбски части в района на Брезник. Четата му е присъединена към т.нар. Радомирски отряд и се командва от племенника на Ильо – Димитър Попгеоргиев Беровски. Заедно с отряда, четниците се сражават последователно при Брезник, Сливница и Враня. В края на войната, научавайки че Ильо Войвода се сражава срещу тях, сърбите му отнемат пенсията, изплащана до тогава.

800px-Ilio_voivoda

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev“ (Мерсия Макдермот, „Свобода или смърт: Биография на Гоце Делчев“, Издателство „Наука и изкуство“, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5488431

През 1886 г., по настояване на Стефан Стамболов, Народното Събрание му гласува пенсия от 200 лева, с която да се издържа. Престарелият Ильо Войвода продължава да съветва младите революционери, които идват при него и сме смята за вдъхновител на ВМОРО. През 1896 г., след падането на Стамболов, българският Парламент извършва едно позорно дело, предадено най-ясно чрез думите на самия Дядо Ильо (запазен оригиналния текст):

„Господине председателю!

Господа народни представители!

Като че ли дългогодишните ми борби, мъки и страдания, придружени с непрестанни преследвания и гонения от турците, не са още свършили. Като че ли и след Освобождението на милото ми отечество, за свободата на което толкова много съм се борил и толкова много съм страдал, има да се изплащат още бащини и майчини грехове, и то в престаряла възраст, с разбито от неприятелски куршуми и ятагани тело и със сакати ръце или, по-добре казано, без ръце, с разстроено здраве, а при това и със стара, болна, немощна, телесно разстроена и схваната, на едно место лежаща съпруга, едничката моя поддръжка в тежките дни на страданията ми. Като че ли всичко това не беше достатъчно, та от 1 юли 1896 г. Пенсионната комисия ми отне половината от кървавата ми 200 лева месечна пенсия!

Господин председателю!

Господа народни представители!

Умът ми не стига и аз не мога достатъчно да се начудя и да разбера защо става това нещо? Защо ми се отнема кървавият залък от устата, залък, половината от които аз употребявах да прехранвам нещастната си съпруга! Може би това се прави за икономия?! Не, в такъв случай не уже ли моето мило отечество е достигнало до такова мизерно положение, щото без друго, за да се подкрепи от моята кървава пенсия, требва да се откъсне, та да излезне от това положение?

Ако е така, тогава проклети да бъдат заедно с мене, всички ония, които са работили за свободата на това отечество, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно положение – до банкрутство. Това е позор! Ако ли пък по нещастие действително страната ни е достигнала до подобно безизходно положение, тогава дайте да съберем всичко, щото имаме, да го превърнеме в пари и да избавиме отечеството от пропаст. Ето где е спасението!

Това е хиляди пъти предпочително и похвално, а при това и патриотично, отколкото да се отнемат кървавите пенсии на старите, изнемощелите и за нищо неспособните днес некогашни борци за свободата на народа и отечеството, заслугите на които никой не може да успорява.

Пред вид на това подписаний се обръщам към г. г. народни представители и ги моля най-убедително да ми възстановят пенсията от 200 лева, ако не и да ми я увеличат, за да мога да прекарам останалите дни от моя нещастен живот, с още по-нещастната ми съпруга.

Уверен, господине председателю, че молбата ми ще да се уважи, оставам с пълна надежда за удовлетворение.

С почитание – Илия (Илю) Марков, Стар войвода

Две години по-късно, на 17-ти април, 1898 г., Дядо Ильо войвода умира в Кюстендил, ненавършил 93 години. По повод кончината му, Централното поборническо опълченско дружество публикува във вестник „Юнак“, в броя от 18 април 1898 г. „Скръбно известие“. В него се посочва следното: „С неизказана душевна скръб и с дълбоко съкрушено сърце съобщаваме на всички роднини, приятели, познайници и другари по оръжие, че на 17 т.м. сутринта се помина в Кюстендил старият и всеизвестен борец за българската свобода, защитника на угнетените си братя, македонски българи, бичът на азиатския варваризъм и тиранизъм, страшилището на свирепите турци – Ильо Марков Войвода.“ Погребан е с почести и е изпроводен от множеството към сетния си път.

 

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: „Аз един Бачо Киро съм“

| от |

След като се снимаме за спомен пред фонтана на Президентството, слизаме в подлеза и излизаме на Министерски съвет или още по-добре – на ЦУМ. От едната ни страна е статуята на Света София, но ние тръгваме надолу, по бул. „Княз Александър Дондуков“. Първата пресечка вляво се казва улица „Сердика“ – император Марк Улпий Траян дава на днешната столица своето родово име, наричайки я Улпия Сердика, и улицата съответно е кръстена на старото име на София. Втората пресечка вляво се казва улица „Веслец“ – както много улици в града („Стара планина“, „Витоша“…), тази също е кръстена на планина и по-точно на планински рид в Западния Предбалкан, област Враца, в подножието на който се намира и село Веслец. Третата пресечка надолу по „Дондуков“ е кръстена на Киро Петров Занев, за когото ще си говорим днес.

BASA-2072K-1-338-107-Handicrafts of Bulgaria

Кадър на няколко дами от село Бяла черква, Ловешко, които хранят кокошки

Киро Петров Занев е роден на 7 юли 1835 г. в село Горни Турчета, което след 1879 вече се казва село Бяла черква. Семейството му не е особено заможно. Баща му, Петър Филев Занев, е говедар. Той обаче умира, когато синът му е едва 6-годишен и така малкият се налага да започне да работи (по пример на баща си – говедар), за да помага вкъщи. Докато работи, посещава местното килийно училище, а по-късно майка му, Цона Добрева, го праща в Батошевския манастир да се учи на четмо и писмо. Тези две умения променят живота му завинаги.

На 17 години, през 1852 година, вече е напуснал манастира и става селски учител по селата Коювци (днес Коевци), Мусина, Михалци, Вишоград, докато през 1857 не се завръща в родното си Горни Турчета, където продължава да е учител (с едно по-голямо прекъсване през 1871) чак до смъртта си през 1876. По това време през 1869 г. Бачо Киро създава и първото селско читалище в България, наречено романтично „Селска любов“, а през 1870 г. прави и първия селски читалищен и училищен театър.

Работата по образованието му дава сериозен авторитет както сред българското, така и сред турското население. В занятията си Киро използва взаимоучителния метод на британските педагози доктор Андрю Бел и Джоузеф Ланкастър, както и Рибния буквар. Докато работи за патриотичното възпитание на младежта и въвежда честването на празника на славянските просветители, Бачо Киро пише и стихове за поробена България и призовава към бунт и свобода.

Той има три книги: „Описание на село Горни Турчета“ (от 1870) и пътеписите „Пътуванието на Бача Кира“ (1873), „Второто пътувание на Бача Кира“ (1874). Пътувания, за които ще ви разкажем след малко.

Днес са останали 34 ръкописни сборника от него и учениците му с общ обем от 4470 страници. В тях се включват много стихотворения и историографски и фолклористични изследвания като бележки за въстанието на дядо Никола, за Хаджи Ставревата буна, за четата на Филип Тотю, за четата на Хаджи Димитър, за Стефан Караджа…

Matey Preobrazhenski

Отец Матей Преображенски

Освен във всеобщата просветата, Бачо Киро се включва дейно и в борбата за църковна независимост на България. Това става причината да лежи в затвора на два пъти – през 1861 година и през 1864.

Тази борба обаче ще го вкара завинаги  в революционните среди, на които до края на живота си Бачо Киро ще се опитва да съдейства всячески, на което в крайна сметка ще се дължи и кончината му.

Малко преди да открие „Селска любов“, вече се докосва до голяма част от българските революционни умове, а в тайните дела на националреволюционните борби го посвещава Матей Преображенски. Отец Матей, наричан от хората още Очматей и Очката, е член на Вътрешната революционна организация и приятел и довереник на Васил Левски. Чрез него се запознава и с ред изтъкнати членове на организацията – така става добър приятел с Христо Иванов-Големия, също приближен на Дякона.

Паузата от преподаването, за която споменахме по-горе, прекарва заедно с Левски, обикаляйки из България, а лично Апостола го провъзгласява за „Главен селски учител“. Заедно с Ангел Кънчев и отец Матей Преображенски, Киро Петров основава Бялочерковския частен революционен комитет през февруари 1972 година и става негов председател.

На този етап вече качествата на Бачо Киро са очевидни за всички – така доверието в него вече е сигурно. За него Филип Семидов пише:

Той стои с нещо по-високо от обикновените българи с оръжие, защото тези последните, макар да съзнаваха идеала, за който се решаваха да мрат, нямаха онзи широк и висок кръгозор до висша степен към този божествен идеал, какъвто беше развит в ясния дух на Бача Кира. На глед и на говор той беше човек кротък, тих, мирен, но на дело той беше великан незаменим.

Преди избухването на Априлското въстание Бачо Киро пътува много. Най-честата му дестинация е Букурещ, където участва в заседанията на Българският революционен централен комитет.

През 1875 година участва в подготовката на Старозагорско въстание, което за жалост се проваля. Обстановката на Балканите обаче продължава да е благоприятна за въоръжени акции срещу така наречената Висока порта заради сериозните политически затруднения на Турция. Така някои от членовете на саморазпусналия се след въстанието БРЦК решават да пристъпят към подготовка на ново въстание – този път в Гюргево – и така се появява  Гюргевски революционен комитет.

Бачо Киро е един от главните организатори на въстанието в Търновския революционен окръг. Когато Кървавото писмо пристига при ръководителят на окръга Стефан Стамболов, Киро заедно със свои другари успява да събере в родното си село Бяла черква чета от над 100 юнаци – тя по-късно ще стане част от четата на поп Харитон Халачев. В боевете при Дряновския манастир, които продължават 9 дни, срещу мъжете от четата се изправя многократно превъзхождаща ги редовна турска армия. Поп Харитон загива, а манастирът е опожарен, но Бачо Киро успява да се спаси. Бяга в родното си село, където се укрива известно време в колибата на лозето си, но е предаден и арестуван.

Надпис от паметник на загиналите за освобождението от турско робство - Б.Киро и др.

Паметник на загиналите за освобождението от османско владичество в квартал „Варуша север“, Велико Търново

След като е заловен, откаран е в Търново, където го съди извънреден съд. По време на процеса се държи изключително достойно като без колебание поема отговорност за всичките си дела и не издава никой от съратниците си, което вбесява турците.

Първенецът на Търново, Етхен бей, прави опит чрез защитника Джовани Икономов да спаси Бачо Киро и го насърчава да се направи на луд, защото според турския закон лудите не могат да бъдат осъждани на смърт. В този момент Бачо Киро изненадва всички и на хубав и чист турски издекламира следните стихове:

Аз един Бачо Киро съм
без страх от турчин комита съм.
Пушка на рамо турих,
Дряновски манастир намерих.
Правдата си да диря излязох, 
въжето си на врата сам метнах! 

Обесен е заедно с Иван Семерджиев в Търново на 28 май 1876 г.

На фона на скоро преведения Вазов, ето думите на Бачо Киро в оригинал:

Бен бир Бачо Киро им,
тюркен коркмаз комита им.
Шишкане умузума тактъм,
Дренова монастира булдум.
Хакъм арамаа бен чиктъм,
ипи де бойнума тактъм!

 
 
Коментарите са изключени

Защо зомбитата ядат мозъци

| от |

Зомбитата са основна част от поп култура от десетилетия и заради тях концепцията за мъртвите, които се връщат към живота и по някакъв начин се угощават с живите, се разпространи практически във всякакви форми и формати. Една черта, която на пръв поглед е характерна само за зомбитата, е това, че се хранят с мозък. Но защо тази идея е толкова присъщa за зомбитата и откъде се е появила?

Всички съвременните екранизации с участието на зомбита имат корени към един и същи първоизточник – кинематографичния шедьовър на Джордж А. Ромеро „Night of the Living Dead“. Макар че е вярно, че зомбитата са съществували под различни форми преди излизането на филма през 1968 г., за него до голяма степен се смята, че въвежда концепцията за модерното зомби в творческия свят и почти всички продукции, които ги включват, следват образа от „Night of the Living Dead“ по някакъв начин.

Зомбитата на Ромеро всъщност обаче не ядат мозъци в нито един от шестте филма от поредицата, които режисира. Всъщност самият той няма представа откъде въобще идва идеята и в интервю за Vanity Fair през 2010 г., много категорично обяснява: „Всеки път, когато давам автографи, ми казват „Напиши „Яж мозъци!“ Не разбирам какво означава това. Никога не съм карал зомби да яде мозък.“

Произходът на тропата „зомбита, ядещи мозъци“ всъщност се появява в поп културата чак след като „Night of the Living Dead“ излиза през 60-те, като за първи път се вижда в „Return of the Living Dead“ от 1985 г. След излизането на филма на Ромеро, той и неговият съавтор, Джон Русо, се разделят като Русо запазва правата върху суфикса „живи мъртви“, докато за Ромеро остава „на мъртвите“. Между двата филма няма връзка основно заради характера на зимбитата – докато тези на Джордж могат да бъдат „убити“ в известен смисъл чрез унищожаване на главата им, зомбитата на Джон са на практика безсмъртни като могат да оцелеят без глави и дори силно обгорени.

По отношение на това защо зомбитата се хранят с мозъци, най-близкото, което имаме като официално обяснение, е цитат от сценариста и режисьор на „Return of the Living Dead“, Дан О’Банън, който предполага, че умрелите имат нужда да се хранят с мозъците на живите, защото по някакъв начин това облекчава болка им.

Запалените фенове на зомби жанра са се опитвали да развият това разсъждение, като твърдят, че чудовищата ядат мозъци и черва заради високите нива на серотонин, които съдържат – нещо, за което се предполага, но в никакъв случай не е потвърдено в официалния коментар към филма. Дизайнерът на продукцията, Уилям Стаут, отбелязва, че идеята да се храним мозъци по някакъв начин да облекчи болката на зомбито „има смисъл“.

Що се отнася до инвестирането на време и усилия в такива минорни подробности за зомбита, Ромеро, който все пак се е установил като авторитет по всички зомби въпроси, критикува хората, които приема работата му на сериозно. Включително Макс Брукс , който е автор на най-продаваното ръководство за оцеляване на зомби атака. Ромеро винаги е твърдял, че фокусът на филмите му не е зомбитата, а ние самите, или по-скоро нашата реакция към тях, а зомбитата и това как те като цяло функционират не е важно. Идея, споделена и то много други хора във филмовата индустрия.

Robert Kirkman by Gage Skidmore 4

Робърт Киркман

Например, Робърт Киркман, създателят на изключително популярния сериал „The Walking Dead“ казва, че никога няма да разкрие как започва първото огнище на зомбита или как те заразяват чрез ухапване, защото това е „маловажно“ за историята. По същия начин, във филма „Shaun of the Dead“ причината за зомби апокалипсиса, около който филмът се върти, и как точно „работят“ зомбитата, никога не се разкрива. Темата само се намеква бегло, което е директно смигване към филмите (и философията) на Ромеро, където по подобен начин никога не се разказва защо или как зомбитата са в състояние да съществуват.

Що се отнася до това защо идеята зомбитата да ядат мозъци, е успяла да стане толкова широко разпространена, въпреки факта, че това не е черта на зомбита на Ромеро (и като цяло на почти всички такива в съвременната фантастика) – смята се, че не друг, а представете си сериалът „The Simpsons“ е основният виновник за по-сериозното популяризиране на тропата. В класиката „Treehouse of Horror“ от 1992 г. сегментът „Dial Z for Zombies“, който сам по себе си е хумористичен ремикс на „Return of the Living Dead“, е един от най-ранните екранни моменти (с изключение на самия „Return of the Living Dead“), който показва глада на зомбитата към мозък. 

 
 
Коментарите са изключени

Най-младата родилка в света е феномен в медицината

| от |

На каква възраст е нормално една жена да роди? Според законодателството на някои страни е разрешено да се случи някъде след 18-годишна възраст, макар и в днешно време да ставаме свидетели на сериозно изключение на правилото в последните години. И все пак, какъв е рекордът? Запознаваме ви с Лина Марчела Медина де Хурадо. Девойката е родена на 23 септмеври 1933 година в Перу. Следващите редове може да започнат малко шокиращо за част от аудиторията, но преди да продължим е редно да помислите на колко години една жена може да роди и трябва да ражда – вашата преценка.
Каквото и да сте си мислили, рекордът е точно 5 години, 7 месеца и 21 дена.

А това автоматично означава, че девойката е била под 5-годишна възраст, когато забременява. И до днес медицината е категорична, че това е най-ранният документиран случай. Как разбира майката? Един ден води Лина на лекар, след като тя се оплаква от силни болки в корема. След прегледа става ясно, че детето е бременно в 8-я месец. Длъжни сме да отбележем, че малкото момиченце не е израснало в страна като Йемен, където брак между 50-годишен мъж и 8-годишно дете е възможен. Лина е родена в напълно нормално семейство с любящи родители и много добри връзки. Проблемът на детето е, че за разлика от всички останали е с преждевременно достигане на пубертет.


View this post on Instagram

Dünyanın en genç annesi Lina Medina: _ 1933 yılında Peru’da dünyaya gelen Lina, 5 yaşındayken karın ağrısı şikayeti ile bir gün ailesi ile birlikte hastaneye gitti ve ilk başta doktorlar ve ailesi Lina’nın karnında büyük bir tümör olduğunu düşündüler fakat sonradan inanılması güç gerçekle karşılaştılar. Lina 7 aylık hamileydi. _ Lina daha donanımlı bir hastaneye sevk edildi ve doktorları böyle bir durumun nasıl yaşanabileciğini araştırdıktan sonra Lina’da erken ergenlik olduğunu öğrendiler. _ Böyle bir durumun nasıl gerçekleştiğini araştıran polis ise ilk olarak Lina’nın babasını gözaltına aldı fakat bir süre sonra suçsuz olduğu gerekçesiyle serbest bırakıldı. Ve bu olayın sorumlusu bulunamadı. Lina oğluna Gerardo ismini verdi… _ Daha Fazlası İçin:@siyahbeyaztarih ________________________________________________________ #baby #india #linamedina #old #medical #siyahbeyaztarih

A post shared by Siyah Beyaz Tarih (@siyahbeyaztarih_) on

Лина имала месечен цикъл на 2-3 години, гърдите ѝ започнали да растат след 3-тата година. Зачеването на рожбата обаче не е медицински феномен и се случва по традиционния начин. Само месец и половина след прегледа, момичето ражда своето дете с цезарово сечение. Процедурата е необходима, защото 5-годишното дете няма достатъчно добре развит таз. Новореденият син тежи 2.7 килограма и е кръстен Герардо на нейния доктор. До своята 10-годишна възраст Герардо ще вярва, че е по-малък брат на майка си, защото фамилията не може да сподели нещо по-различно от това.

Интересен факт е, че младата родилка никога не споделя името на бащата, нито дава информация относно процедурата по зачеването. Бащата на Лина е арестуван по подозрения за сексуален тормоз, но е освободен поради липса на доказателства и биологичният баща остава завинаги неизвестен. Новороденото израства здраво и без никакви проблеми. Герардо умира през 1979 г. на 40-годишна възраст след дълго боледуване. Лина се омъжва и има втори син, за който няма толкова много сензации през 1972 г. Лекарите няколко пъти смятат, че всичко е измама, но след провеждането на няколко медицински теста става ясно, че фактите не могат да бъдат променени. Няма друг такъв документиран случай.

 
 
Коментарите са изключени