shareit

Discovery Networks International почита живота на Нелсън Мандела във филма „Животът на Мандела”

| от |

Nelson Mandela Campaigns in Transvaal for First Free Presidential Election„Пазил съм идеала за демократично и свободно общество, в което всички хора живеят заедно в хармония и с равни възможности. Надявам се този идеал да се запази във времето и да бъде постигнат. Но ако е необходимо, това е идеал, за който съм готов да умра“

Нелсън Мандела (1918 – 2013)

В памет на Нелсън Мандела,  Discovery Networks International (DNI) днес обявява премиерата на „Животът на Нелсън Мандела”. В неизлъчвания досега документален филм, който почита забележителния живот на легендарния южноафрикански лидер ще видим истинската история на Нелсън Мандела. Тя е представена чрез лични и искрени интервюта с тези, които го познават най-добре.

Филмът „Животът на Нелсън Мандела” първо ще се излъчи по Discovery Channel във Великобритания в петък,  6-ти декември от 20:00 часа. На следващия ден, ще обиколи 224 страни по целия свят. В България премиерата е на 7 декември от 16:00 часа, а повторение ще има същият ден от 23:00 ч. Специалното издание ще бъде излъчено и в неделя, 8 декември от 8:00 и 24:00 ч.

„Близки приятели на Нелсън Мандела и негови съмишленици се събират заедно в „Животът на Нелсън Мандела”, за да представят автентичен разказ за изключителния политически живот на Мандела и за неговото неоспоримо влияние върху всеки един от нас”, разказва Люис Силбървасер, Вицепрезидент на Discovery Networks International. „Този документален филм илюстрира отдадеността на Discovery Channel към силния и емоционален разказ на историите и за нас е чест да споделим тази история със зрителите ни по цял свят.”

„Животът на Нелсън Мандела” е разказ за това как Нелсън Мандела се превръща в символ на надежда и мир не само за Южна Африка, но и за целия свят. С разкази на най-близките му приятели, разкриващи уникални и много интимни страни от света на Мандела, филмът отправя внимателен поглед върху трудните избори, пред които е бил изправен. Смелостта, почтеността и страстта му за свобода, които бележат неговите 95 години са в центъра на живота на „Мадиба“ и историята за него.

С гласа на Дейвид Харууд, интервютата са допълнени от личните записки на Мандела за книгата му – „Дългият път към свободата”, вдъхновена от клането в Шепърсвил през 1960 година. От зародиша на борбата на този млад чернокож адвокат за равни права в Южна Африка и раждането на uMkhonto weSizwe (Пронизването на нацията), до несправедливото му изпращане в затвора за 27 години и униженията, които е бил принуден да изтърпи, както и в крайна сметка безпрецедентната международна кампания по освобождаването на Мандела, „Животът на Нелсън Мандела” води хроника с поразителни детайли от неговото затрогващо пътуване към свободата – за него и за всички южноафриканци.

 
 
Коментарите са изключени

Ал Капоне срещу духовете на своите жертви

| от |

Ал Капоне е безстрашен гангстер и доста добър изпълнител на смъртта. Легендарният американски гангстер никога не се е страхувал от противниците си на улицата. По-голям ужас причинявали паранормалните явления. Това поне разказва историята на Капоне. Някои хора напускат училище и стават музиканти, които след години пеят песни от рода на „Smells Like Teen Spirit“, други като Бил Гейтс основават Microsoft и стават най-богатите хора в света.

Когато Ал Капоне е изгонен от училище на 14-годишна възраст, той трябва да приеме фактите и да основе своята престъпна империя. Според архивите, учителите не били особено внимателни към децата на имигрантите и съответно обичали да раздават шамари. Младият Ал нямал намерение да търпи това отношения и щом първият шамар се стоварил върху него, той се погрижил да върне жеста. До края на живота си, Капоне ще е изкарал около 100 милиона долара с помощта на рекет, проституция, внасяне на алкохол по време на сухия режим, както и хазарт. Престъпният свят е треперил от него и по време на срещи всеки е знаел, че може да приключи своя жизнен път. От какво е треперил най-много Капоне? Отговорът е ясен – Джими!

Джими е една от жертвите на клането поръчано от гангстера за Свети Валентин. Капоне облича своите служители в полицейски униформи и ги изпраща в главната квартира на конкурета Джодрд „Бъгс“ Морган в северната част на Чикаго. „Полицаите“ пристигат и екзекутират абсолютно всеки в склада за алкохол. Сред всички избити е Джеймс „Джими“ Кларк.
Досещате се, че Капоне никога не е бил осъждан за убийства, първата присъда е за притежание на нелегално лично оръжие. Килията му в затвора приличала повече на хотелска стая и никой не посмявал да налага каквито и да е закони. Влиянието на престъпния бос било толкова сериозно, че още на първия ден имал списъка на всички служители, както и на семействата им. Въпреки топлото и уютно посрещане, нещо не било наред с Капоне.

Много от затворниците често чували да крещи на „Джими“ да го остави намира. Понякога крещял, друг път го чували да води разговор с някого.
След излежаването на присъдата, Капоне се надявал, че неговият паранормален приятел ще остане в затвора, но се оказало, че не е точно така. Джими и Ал били неразделни приятели. Лудостта е занимание самотно, докато човек не позволи и на околните да участват в нея. Ето защо един ден на врататата почукал психиатър, който трябва да прогони духа. Посещението не помогнало и страданията продължили. Охраната на Ал често нахлувала в спалнята, след като чува виковете на своя началник. Вместо атака, гардовете откривали страшилището на подземния свят да стои свито в ъгъла и да трепери от страх. Втората присъда идва с поканата за пребиваване в Алкатраз по обвинение за укриване на данъци. По време на трансфера от Атланта към Алкатраз, Капоне вече страда от сифилис.

Понеже човекът се срамувал да да признае заболяването, отказвал да търси и помощ. Обикновено това заболяване започва със сериозен сърбеж в половия орган, след това продължава със сърбеци по цялото тяло и изведнъж минава. Точно тогава се оказва, че е преминал в по-важните органи. И едно десетилетие със сифилис може да помогне за поразяването на сърцето, белия дроб и мозъка. Понеже затворникът вече плашил абсолютно всички и очевидно „Джими“ не искал да се предаде, надзирателите предпочели да го пуснат за добро поводение, макар и да било далече от такова. В последните години охраната е била принудена да пази околните от случайните изблици на агресия от бащата на мафията. В следствие на деменцията, Капоне можел да нападне всеки непознат.

През 1946 г. е направено изследване и лекарите са категорични, че някогашният гангстер имал психиката на 12-годишно момче. Според помощния персонал, легендарният мафиозо никога не се отървал от Джими. Призракът бил с него, когато получил и първия си сърдечен удар. Последните дни на Капоне са прекарани с близки хора и всички са категорични, че това изтезание е поне някакво изкупление за всички извършени убийства.

 
 
Коментарите са изключени

Защо жените през 19 век припадат толкова

| от |

Като начало, през целия 19 век (както и през други времена) дамите често носели корсети. Целта им е различна – понякога да придаде по-плосък силует, понякога да придаде допълнителни извивки. Именно последното, особено през Викторианската епоха, се смята от мнозина за причината за поне някои дамски припадъци. Корсетите често се затягали силно (понякога до крайност) и в резултат на това, с течение на времето телата на дамите се деформирали: ребрата им се изместват, белите им дробове се свиват, някои от органите им се притискат към гръбначния стълб, а други се изместват в долната част на корема. Това затрудняват дишането, сърцето се мъчи да изпомпва кръв, а за вътрешностите става трудно да усвояват храна. Както се казва една викторианска дама: „изядох само две хапки от бисквитата си, нямаше място под корсета за трета“.

Друга теория, основана на модата, е, че добре облечена жена от тази ера носи огромно количество дрехи и дори през летните жеги една такава дама има върху себе си освен корсета, бельо, подплънки, цяла пола, поддържана от кринолин, фусти (понякога със стоманени обръчи) и шапка. Някои дами може да са припаднали от прегряване, докато други може просто да са се сринали под огромната тежест на тоалета си. (Тази претруфеност може да бъде опасна и по други причини: Например, съпругата на прочутия поет Хенри Уодсуърт Лонгфелоу загина трагично, когато случайно изпуска кибриттена клечка върху огромната си полата. Облеклото й избухна в пламъци и дори след като огънят е потушен, не е лесна задача да се свали всичко от тялото й.)

Друга потенциална причина за припадъците може да е системно отравяне. През 19 век, въпреки че хората знаят колко арсена е отровен, изглежда не си дават сметка (или не ги е грижа), че излагането на неговите изпарения също може да има вредно въздействие. По онова време арсенът се използва при производството на всичко – от тъкани през бои до хартия, в която е опакована храната; всъщност до края на 19 век 80% от всички тапети са били с арсен. Натравянето с това вещество има различни симптоми: главоболие, студено изпотяване и припадъци. Освен това, арсенът заедно с олово, живак и други подобни токсични вещества, често се срещат в грима през Викторианската ера. Оловото също е често срещана съставка в боите за коса и във виното (заедно с арсен и мед). Тези токсини допринасят за припадъците на по-заможните викторианци, докато по-бедните не могат да си позволят подобни луксове.

Всичко това настрана, много е вероятно някои (дори повечето) от тези замалявания всъщност да са били престорени. Освен потенциалните странични ефекти от облеклото или токсините в тапетите, за известно време, припадането при най-малкия шок става очаквано и дамско. По това време се очаква от жените, особено от тези от висшата класа, да бъдат нежни цветя, докато мъжете се очакваха да са твърди като машини. Припадъкът е просто един метод жената да се покаже колко е деликатна пред обществото. По подобен начин хората рядко се смеят, когато са сами, дори да намират нещо за невероятно смешно и всъщност повечето гласен смях не е свързан толкова с хумора, а по-скоро със социални взаимодействия. Така и през 19-ти век, припадането е просто друга форма на социална адекватност, което дамите трябва да имат в инструментариума си, независимо дали наистина припадат, или просто да правят шоу.

Също така дамите имат и друг потенциален стимул за припадане. По онова време добре устроените жени често са имали „стая за припадъци“ – място, където дамата да се възстанови от припадък или други прояви на така наречената истерия. Освен че там може да се отпусне на удобен стол, жената има и друга полза – при нейно желание лекар или акушерка могат да бъдат повикани за жена като освен всичко останало грижите им включват и масаж на тазовата област с ръцете или с воден масажор. Това продължава, докато въпросната дама не се облекчи и излекува от истерията си. Това също е и добре за лекарите по онова време, които инак са избягвани от хората, освен ако не са им абсолютно необходими. Лечението на женската истерия обаче е нещо, което жените, които разполагат с пари, често правят.

Това обаче отнема много време и може да окаже известно физическо натоварване върху акушерката или лекаря, особено ако посетят няколко дами в един и същи ден. В такъв краен случай съпругът може също да бъде повикан да помогне. По-късно специално срещу истерия в Европа и Северна Америка ще бъдат изобретени специални устройства за по-бързо облекчаване.

 
 
Коментарите са изключени

Ясен Русалиев – първият кмет на Бургас след освобождението

| от |

Бургас винаги е носил титлата на един от красивите морски градове. Неговата история, макар и понякога да се позабравя, доказва, че по бреговете на Черно море са живели много достойни българи. Малко след освобождението, Бургас избира за кмет Ясен Янев Русалиев. Фамилията на този човек идва по стечение на обстоятелствата, след като семейството му се мести в Русия след освободителната война. Баща му Яни се завръща, когато става ясно, че синът му ще сложи в руската армия и предпочита да пропусне тази възможност. Ясен Янев Русалиев в началото носи името Асен, но се прекръства. Неговата история не се ограничава само до кметуването му. Ясен е изключително еродиран и учи в Цариград няколко езика в колеж.

Преподавател по български език е Иван Славейков, а компания му правят още четирима българи в курса. Още в студентските си години започва да се вълнува от политическата ситуация в България. Съдбата го среща със Стоян Заимов, който се крие в общежитето на бургазлията, докато после се опитва се да избяга за Букурещ помощта на чужд паспорт. Документът така или иначе остава в Ясен и той осъзнава, че Заимов трябвало да пътува с името на полския инженер Антон Бенковски. Малко преди да започне Старозагорското въстание, Ясен и Гаврил Хлътев трябва да запалят Цариград. След като няма пари за барут, нито барут, Гаврил трябва да замине за Букурещ и познайте кой паспорт използва? Гаврил използва паспорта на Антон Бенковски, но по-късно сменя името си на Георги и с това запълва името си в историята. Ясен Русалиев се прибира в Бургас след освобождението и участва в обществения живот и бързо достига до позицията на кмет.Той е и първият градоначалник на Бургас от Източна Румелия.

Burgas-alexandrovska-street-1906

Снимка: By Original uploader was Bgt1 at bg.wikipedia – Transferred from bg.wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4840947

За младия кмет става ясно, че градът трябва да бъде променен и още в началото призовава на помощ сливенския архитект Жозеф Ананиян. С него обикалят целия град на коне и обрисуват новия лик на града. С негово решение се въвеждат строги мерки срещу корупцията на търговци – спекуланти. Общественият ред се гарантира от 12 жандармериста и комисар – отговорник. Същата година (1880) започва да се мисли и за здравеопазването на бургазлии. В издирване на медицински персонал, той се обръща към руския вицеконсул, а малко по-късно в града е назначен д-р Михайлов. С бавни темпове Бургас започва да набира сериозни темпове, а след 2 години Русалиев вече иска да развива и курортна дейност в града си. На 14 юни се разглежда предложението за ремонт на пристанещото, създаването на лятно кафене и лятна баня в града.

Това е последната, което кметът облагородява през първия си мандат. В същият период от време е връчена и титлата „Бургаский гражданин“. Тази почит е връчена на френския вицеконсул в Бургас Леге. През 1883 г. Русалиев има равен брой гласове със своя колега Иван Хаджипетров. На символичният „балотаж“ на 15 май 1883 г. Ясен отново получава кметската позиция, но до юни се разраства сериозен конфликт и първият кмет на Бургас става и първият, който подава оставка.

През следващите 7 години, Ясен Русалиев не се занимава с политика. Той наблюдава отстрани развитието на града. Едва през 1890 г. е избран за трети път за кмет. Започва мащабно строителство, определени са места за казарми, а на 30 април 1892 г. в Бургас започва строителството на църква. Строят се и толкова чаканите морски бани, за които помага Митко Ангелов – известен предприемач. Бургас се радва и на общински градинар, който трябва да поддържа градския парк зелен и приветлив за жителите. Водоснабдяването – наболял проблем от доста време – също започва да работи, а водата идва от Баш Бунарските извори.

Burgas_1926

Снимка: By Неизвестен – http://a1.sphotos.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/307486_1945301875320_1325702724_31770312_1709204970_n.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18077928

До края на мандата, Русалиев се занимава с изграждането на жп линия, която да свързва Бургас и Ямбол, разработва нов индустриален квартал, правят се планове за строеж на фабрики и магазини. Ясен Русалиев предава поста си за пореден път през 1892 г. На среща със Стефан Стамболов, той е отстранен от поста си. Макар и никога повече да не участва в политиката, Русалиев продължава да се смята за един от основоположниците на Бургас. До края на живота си се занимава с чифлика си в Екзарх Антимово.

Използвайки стария метод на трудолюбие, бившият кмет бързо успява да постигне това, което се забелязва и в Бургас – растеж. Фердинанд му пише през 1907 г. с поздравления за невероятните успехи около модернизирането и внасянето на нови породи животни. Русалиев благодари и подарява един жребец от собствения си чифлик. Историята на този човек приключва на 10 октомври 1917 г. Ясен Русалиев умира сам, няма наследници и единственият спомен, може да бъде морският град, който някога е управлявал. Възходът му след освобождението е пример за всички останали.

 
 
Коментарите са изключени

Сидзо Канакури тръгна през 1912-а, но финишира през 1967-а: Историята на най-дългия маратон в историята

| от |

На 20 март 1967 година Сидзо Канакури завърши маратона в Стокхолм, който беше започнал през 1912-а. Официалното му време е 54 години, 246 дни, пет часа, 32 минути и 20.3 секунди и е обявено за световен рекорд.

Канакури печели квота за Олимпиадата в Швеция през 1912 г. след победа в маратон в родината си през ноември 1911-а. Тогава Сидзо смята, че потенето не е добро за един бегач и го изтощава допълнително затова отказва да пие течности, от което ми прилошава няколко дни преди състезанието. Като по чудо, се оправя точно навреме за маратона и го печели с време 2:32:45 ч.

Той не просто се класира за Игрите, но и стана първият японец, участник на най-голямата спортна сцена. През 1912-а за първи път на Олимпиадата има представители на всички континенти (без Антарктида, разбира се).

Но по онова време пътуването до Швеция е по-тежко, отколкото участието в самото състезание. Заедно с Канакури пътува още един спортист от Япония – спринтьорът Мишима Яхико, и те двамата съставяват японската делегация. Тежкото пътуване им оставя малко време за подготовка, но според историческите извори, Канакури е бягал на всяка гара, на която е имало по-дълъг престой.

Освен това, Сидзо е трябвало да се грижи и за спътника си Яхико, който се разболял. В добавка, Канакури продължил и с традицията си да пие минимално количество течности. Всички тези фактори обясняват това, което предстои да се случи на Олимпиадата.

Температурата в деня на маратона, 14 юли 1912г., е 32 градус. Изтощителното пътуване, времето, прекарано в грижи за сънародника си, липсата на адекватна подготовка и време за аклиматизация и недостатъчният прием на течности предопределят съдбата на Канакури в състезанието.

Това е първият път, в който състезател от Япония излиза на олимпийската сцена, но по време на маратона припада и е прибран в дом от шведско семейство. Когато се осъзнава, е изправен пред труден избор – да признае провала си пред организаторите или да се прибере инкогнито в родината си и да не споменава и дума за това. Сидзо избира второто, за да не петни името на Япония, още вече имайки предвид, че това е първа Олимпиада за Страната на изгряващото слънце. Едно нещо обаче не е знаел – ужасната жега кара почти половината маратонци да се откажат преди финалната линия заради изтощение.

Когато никой няма сведения за местонахождението му, Канакури е обявен за безследно изчезнал в Швеция. И ще остане такъв за повече от 50 години.


View this post on Instagram

54 anni, 8 mesi, 6 giorni, 5 ore, 32 minuti, 20 secondi e 3 decimi. Questo è il tempo che il giapponese Shizo Kanakuri ha impiegato per completare la Maratona Olimpica di Stoccolma 1912. Il ragazzo di Tokyo era il favorito per la gara, ma al 30esimo chilometro è misteriosamente scomparso, facendo perdere le proprie tracce e ricomparendo solo molti mesi dopo in Giappone. La sua storia? Stanco della corsa il giapponese si era fermato per un „riposino“ a bordo strada, ma si era risvegliato solo a notte inilotrata. La vergogna fu tale che preferì scomparire e ritornare in patria sotto falso nome. Solo nel 1966 un giornalista svedese scoprì la vicenda e organizzò assieme al signor Kanakuri gli ultimi fatidici 12’195 metri necessari per completare la sua maratona. Meglio tardi che mai…Buonanotte! The guy from Tokyo was the favorite for the race, but at 30th kilometer mysteriously disappeared. Apparently tired of the race, he decided to do a „nap“ but waking up at night, he preferred to shame and appear back with another name. In 1966 a Swedish journalist discovered the story and organized the last 12’195metri to complete the marathon. Better late than never…Goodnight! #neverbackdown #goodnight #champion #buonanotte #maratona #race #tokyo #shizokanakuri #japan #kanakuri #svezia1912 #stockholm1912 #run #speed #olimpiadi #marathon #olympicgames #olympics #amazing #believeit #magicstory #instaphoto #sport #goodnightworld #corsa #betterlatethannever #megliotardichemai #curiosity #mds #mdscollections

A post shared by Momenti di Sport (@momentidisport_) on

След като се прибира у дома, Канакури, вече наясно, че страната му изостава стряскащо много от останалите държави, започва да използва олимпийския си опит и организира състезания на дълги разстояния, предимно за ученици и студенти, за да попуяризира спорта в Япония. Неслучайно, там е известен и с прякора Бащата на маратона.

Въпреки славата, която придобива на национално ниво, и още по-странното – въпреки че участва на Олимпиадата през 1920 в Белгия, когато завършва 16-и и на тази през 1924-а във Франция, където не финишира, Канакури продължава да се води безследно изчезнал в Швеция.

Случаят с изчезналия маратонец е преключен през 1967-а, когато шведската телевизия Sveriges Television открива Сидзо, който тогава вече е на 75 г. и се наслаждава на пенсията си, в Япония.

Шведските журналисти пристигат с интересно предложение – иска ли Канакури да завърши олимпийския маратон, който започва преди повече от 50 години? Японецът се съгласява и през март 1967-а прекрачва финалната линия 54 години след като стартира. И така се ражда най-дългият маратон в историята, признат официално и от Световните рекорди на Гинес.

„Беше дълго състезание. По пътя от старта до финала се ожених, родиха ми се шест деца и 10 внуци“, споделя Сидзо пред журналисти тогава.

Разбира се, в днешни дни на постижението на Канакури не толкова като антирекорд в маратона, колкото като на интересен факт от спортната история. В повечето маратони има максимално време, за което той трябва да бъде завършен. Например, всяко време над осем часа на Лондонския маратон не се признава от организаторите.

Канакури, който почина на достойните 92 години пез 1983-та, винаги ще бъде запомнен като основоположника на японския маратон и като един от хората, помогнали най-много за развитието на леката атлетика в източната страна. От времето, в което той беше дебютант на олимпийски игри, до днес Япония вече има 439 спечелени медала от летни олимпиади, с което се нарежда на 11-о място в света по този показател.

Някои местни може и да не знаят историята за Сидзо, но, със сигурност, всички ще се надяват бройката на отличията да се увеличи следващата година, когато Токио посреща Олимпийските игри между 24 юли и 9 август 2020 г.

 
 
Коментарите са изключени