Димитър Димитров: Заради Георги Иванов не дойдох в Левски

| от |

Димитър Димитров даде пресконференция, на която на дълго и широко разясни защо отказа да стане треньор на Левски.
Димитров даде интервю за „7 дни спорт“

Г-н Димитров, какви всъщност са разминаванията ви, заради които отказахте да поемете Левски?
– През август Георги Иванов ме покани да стана треньор на Левски. Беше ми обяснено защо е освободен Пепе Мурсия, какво е нивото на подготовка и така нататък. Помислих няколко дни и му казах, че е право на всеки един треньор да има възможност да направи нужната селекция и подготовка, за да носи отговорността и тежестта на несполуките. Казах, че моето желание е да започна от зимата, като през тези 3-4 месеца ще се опитам да правя следното: да наблюдавам футболистите на Левски и да преценявам кой влиза в концепцията ми; да търся нови играчи, съобразявайки се с клубната политика и възможности, тоест да са свободни агенти със заплати, които тимът може да си позволи. Аз започнах да работя в това отношение. Мога да кажа, че ако селекцията през лятото е струвала 2 лева, моята щеше да струва 0 лева. С футболисти, които при всички положения щяха да са доста по-млади, с доста по-добри качества и показатели, със заплати по-ниски от водещите легионери в отбора. Започнах да работя в тази насока. След загубата с 0:3 от Литекс бях извикан на пожар. Беше ми казано, че трябва да приема да стана треньор веднага или уговорката ни отпада. Не мислих изобщо. Казах: „Окей, няма да се обидя, щом така сте решили“. Не смятам, че един мач може да промени вижданията и разбиранията ми. Мина този мач, спечелиха срещу Черно море и сериозно се заех със селекцията, ходих до Холандия. До Франция не стигнах, защото след връщането от Холандия усетих вече промяна в отношенията. Чрез определени медии и журналисти към мен започнаха да се изпращат послания – че няма как да се случи тази селекция. Аз водих разговори с мениджъри и те вече очакваха да се водят разговори клуб-клуб, за да се разберат за условия и параметри. На всички бях казал, че Левски няма възможност да плати една стотинка за селекция. Някой ще каже: „Ама тези футболисти имат договори“. Да, но до лятото на 2015 година. Бях договорил с определените мениджъри, че ще има висок процент при следващ трансфер. Тоест Левски нямаше да бъде ощетен в нищо. Усетих, че нещата няма как да се получат. Исках нов разговор с Георги Иванов след мача с Ботев в Пловдив. Казах му, че минава месец и половина, тези хора чакат и трябва да се водят някои разговори. Попитах го ще се взимат ли, или няма да се взимат. Той ми отговори, че нещата са изключително тежки и договорките, които сме имали по отношение на селекцията, няма как да се получат и трябва да изчакам до 14-15 декември. Съгласих се и му казах, че искам да бъда коректен с Левски. В този период имах две предложения от една държава, която няма да назовавам. Отказах тези оферти, за да съм лоялен и коректен. Колкото повече минаваше времето, толкова повече и тотално губехме комуникацията помежду си с Георги Иванов, нямахме връзка. Виждах и усещах, че едва ли не съм нежелан в този клуб. На тази база мога да кажа хиляда неща, които са ме отказали да работя в Левски.
След като видях, че през лятото за Мурсия могат да бъдат освободени 10-15 човека и да се вземат 10 при селекция за 2 лв., аз мога да кажа, че щях да взема много по-малко. Не взимам футболисти на бройка, а за определени зони и постове, които мен ме интересуват. На мен не ми се даде възможност да го направя и го усетих като някакво бламиране и отношение, че не съм желан в Левски. На тази база прецених и взех решението да не поемам отбора. Когато няма единомислие и подкрепа за един човек, на когото да му се даде възможност да осъществи вижданията си, мисля, че присъствието ми в Левски щеше да е безпредметно и в никакъв момент няма да помогна на клуба. Много пъти съм казвал, че Левски е институция и към него не може да се подхожда както към друг клуб. Не желая на всяка цена да се връщам в Левски. Философията и името на клуба задължават отбора да се бори за шампионската титла и най-високите отличия. Изразих своето съмнение по отношение на възможностите и селекцията. В никакъв случай не обвинявам никого, най-малкото Георги Иванов. Знам в какви условия той прави тази селекция и е нормално в ситуацията на недостиг на пари и време да се допускат грешки. Той е най-малко виновен. Прецених, че да откажа, е по-правилното решение, въпреки че мога да обидя милиони левскари.

За човек като вас, който винаги е твърдял, че обича Левски, не беше ли по-правилно да се жертва?
– Много често се бъркат любовта към даден клуб и отговорността. Едното няма нищо общо с другото. От дете съм левскар и никога не съм го крил. В същото време имам някаква отговорност към тези хора и смятам за по-важно да си отговорен за действията си. Защото има хора, които обичат Левски много повече от мен и са му дали много повече.

Участвали ли сте в правенето на селекцията на Левски? Имам предвид привличането на Амари и пробите на Жужу.
– За да съм максимално честен и откровен, трябва да кажа, че през тези месеци с клуба я нямахме комуникацията. Не съм от хората, които по някакъв начин ще досаждат и ще си дават мнението, след като то явно е без значение. Случаят с Амари е един от тези, в които бях дълбоко засегнат и обиден до известна степен. Аз не съм докарал на проби нито Амари, нито Жужу, нямам никакъв принос в пристигането им в Левски. След като разбрах, че двамата са тук, казах на помощника си Петър Колев: „След няколко месеца аз ще бъда треньор на този отбор. На моя отговорност вземете Жужу. Аз знам качествата на единия и на другия, работил съм с тях“. Знаех, че Жужу е в по-лошо функционално състояние, заявих, че той е по-добрият футболист. Факт е, че след 5 месеца работа с него в Бургас го продадохме за 1 милион лева, а за Амари никой не даде една стотинка. Бях силно озадачен, когато той беше взет в Левски. Не обвинявам Георги Иванов, може би му е трябвал човек, който веднага да стъпи на терена. Аз не гледам за днешния ден и утрешния мач, а в бъдещето на Левски и в по-дълга перспектива. Това беше нещо, от което мен ме заболя.

Каква беше причината да получите отказ да бъдат привлечени типът футболисти, за който говорите – млади, с по-малки заплати?
– Нямам отговор на този въпрос. Според мен имат и по-добри качества, щяха да са с по-малки заплати от тази на Луис Педро и останалите чужденци. Озадачаващо за мен и до този момент е защо моята селекция беше бламирана.

Защо продължихте да работите по селекцията след мача с Литекс?
– Върхът за това да откажа беше, че в последния момент научавам кои футболисти ще бъдат освободени. Дотогава никой не беше водил разговор с мен, да ме попита какво мисля за футболист „X“ и футболист „У“. В понеделник научих от моя помощник Петър Колев и медиите, близки до клуба, кои ще бъдат освободени. Мисля, че това е най-малкото несериозно и некоректно. Това наля още масло в огъня. Прецених, че по този начин, с това поведение няма как да се получат нещата. Явно моето завръщане пречеше на някого и смятах да ги улесня тези хора, като откажа, вместо да създавам някакви конфликти.
След загубата от Литекс бихме Черно море и нещата се забравиха. Съответно започнах да си правя селекцията. Някъде в края на октомври бях готов, но ми беше подсказано, че тази селекция няма как да се осъществи.

На срещата, на която обявихте решението си, само Тодор Батков ли присъстваше, или и Георги Иванов беше там?
– Само с г-н Батков разговаряхме. Той искаше да водим личен разговор. Казах му доста неща, детайли и подробности. Той ме разбра и няколко пъти ме попита дали това е последното ми и окончателно решение. Така се разделихме като приятели.

Показа ли желание г-н Батков вие да поемете Левски?
– Да, желание от г-н Батков видях. Самият факт, че той ме попита няколко пъти дали това е крайното ми решение, ме кара да мисля, че е имало желание в него.
След като не мога да направя селекцията и нещата, които искам, за да вдигна нивото на Левски… Не обвинявам никого за тази селекция в момента. Всички казват, че била страхотна. Аз не виждам кое й е чак толкова страхотното. Факт е, че сме на шесто място с бюджет по-голям от този на Локомотив (Сф) и Берое. Значи тази селекция не е чак толкова добра, колкото се опитваме да я изкараме.

Разговаряли ли сте с някой друг от ръководното тяло на клуба, разбирайте Иво Тонев?
– Не. Всичките ми разговори са били с Георги Иванов и последният с г-н Батков.

От думите ви остава впечатление, че Георги Иванов не е искал да застанете начело на Левски.
– Казах, че комуникацията ми с Георги беше изключително малка. Не исках да досаждам, след като не съм питан за никакви проблеми около отбора. Няколко пъти съм го търсил, той не ми вдига телефона. Аз все пак имам някакво достойнство. Ако аз съм спортно-технически директор и трябва да работя с определен треньор, по 40 пъти на ден ще се чувам с него, денонощно ще комуникираме и ще обсъждаме всеки един въпрос. При мен го нямаше това нещо.

Вече няколко пъти казвате „моя помощник Петър Колев“. Каква ще е неговата съдба от тук насетне?
– Разговарях с него вечерта преди срещата с г-н Батков. Чашата вече беше преляла с това, че не знам нищо за това кой ще бъде освободен. Това ми дойде изключително в много и тогава реших, че няма да бъда треньор на Левски. Обадих се на Петьо Колев и му казах: „Най-вероятно моят отговор ще бъде „не“. Няма да ти се разсърдя, ако ти останеш да работиш в Левски. След като разбрах, че г-н Батков държи много на него, ще ви кажа нещо, което е тайна и беше малко некоректно от моя страна. Усетих от г-н Батков едно недоверие, че Петьо иска да напусне Левски и едва ли не ние сме се уговорили това да стане. Обадих му се в присъствието на г-н Батков и го пуснах на високоговорител да слуша разговора ни и да разбере истината – че Петър Колев не иска да остане, без аз да съм треньор на Левски.

Фактът, че Георги Иванов ще ви бъде пряк началник, повлия ли на решението ви?
– С Георги съм работил като треньор. Човешките ни отношения винаги са били добри. В този случай комуникацията ни обаче беше изключително тежка и трудна. Бяхме хора, които дърпаме в различни посоки, не усещах подкрепа. Лостовете на един клуб са президентът и треньорът. Всичко останало трябва да бъде помощен персонал около тази ос, защото спортно-техническата отговорност я носи най-вече треньорът. Георги може да има амбиции и желание да е старши треньор на Левски, в което няма нищо лошо.

Постоянно говорите за съмнения. Не можахте ли да намерите начин с Георги Иванов да седнете двамата и да се разберете?
– Неслучайно казах, че отидох на мача с Ботев (Пд) да проведем разговор с него и да разбера за какво става въпрос. Той ми каза, че нещата са изключително тежки и трудни, че сам се чуди дали да остане. Комуникацията беше изключително трудна, особено след мача с Лудогорец (3:2). Тогава от неговата уста чух: „Аз ако бях поел отбора от първия кръг, Левски сега щеше да е първи“. Помислих си: „След като Левски е намерил най-точния и най-правилния човек, отборът ще е на първо място, значи моето присъствие там е излишно.“ Оттогава останаха тези съмнения в мен. Може и да са грешни, но аз така усещам нещата.

Колко бяха набелязаните от вас футболисти и с много хора от сегашния състав ли възнамерявахте да се разделите?
– Доколкото разбрах, сега Левски иска да прави селекция само от 4-5 човека, а освободените ще бъдат 7-8. По какъв начин се балансира съставът така? Дълбочината в редиците на Левски е изключително малка. Много пъти съм го съжалявал Георги, като съм виждал, че с контузиите на двама-трима основни играчи той нямаше абсолютно никаква вариативност. Много пъти в разговорите, които сме водили, съм му казвал, че Левски в момента никого да не освободи, пак трябва 4-5 човека да се вземат. Но това не е да вземеш 3 кг или 10 кг картофи. Говорим за някакви позиции и постове, които са важни за нивото на Левски – вратар, централен защитник, външен халф, централен нападател, вътрешен халф и т.н. Смятах, че трябва да се освободим от определени хора, които са показали доста слаби и посредствени игри, а пък са едни от най-скъпоплатените. Най-вече за чужденците става въпрос.

Г-н Димитров, може ли да се каже, че причината да не дойдете в Левски е Георги Иванов?
– Не мога категорично да кажа такова нещо. Аз казвам моите съмнения, моите неща, които съм ги мислил и над които съм разсъждавал. Най-добре Георги може да каже.

В какво се различаваха концепциите ви за Левски?
– Ние нямахме прилики, нямахме близки отношения, за да говорим за някакви разлики. Ние като че бяхме от различни планети.

Има ли футболисти в Левски, които са на едно добро ниво?
– Естествено. Левски не може да бъде само с посредствени футболисти, както се опитва да се изкарва и да ми вменяват думи, които не съм казал. В отбора има добри футболисти, но имаше и крещяща нужда от допълнителна селекция, с която да се вдигнат нивото и качеството. Моите резерви бяха към нивото и качеството на чужденците, защото свободни български футболисти изключително трудно могат да се намерят. Освобождаваме примерно Пламен Крумов и кого взимаме? Кой е този свободният футболист, който има по-добри качества от Крумов или някой друг? Трудно ми е да кажа, трудно ми е да намеря. Бях убеден 100%, че ще намеря по-качествени чужденци и даже и по-евтини. Пример ще ви дам с един Манзоро, който би сам Левски. Знаете ли откъде сме го взели Манзоро в Черноморец? От трета дивизия. Когато свършиш голям обем работа, когато се хвърлиш и намериш, съм убеден, че със свободни футболисти може да се направи изключително добър отбор.
В Черноморец само от продажбите на свободни агенти сме изкарали около 9 млн. лева. В Левски тези пари щяха да са два и три пъти повече.

Казахте, че сте намерили футболисти, които да подпишат за по-малко пари. С какъв таван на заплатите?
– Младите футболисти струват и по-евтино, защото още не са узрели, не са влезли в тази магия футбола. Може да ги излъжеш, грубо казано на жаргон, за по-ниски заплати. Щяха да бъдат по евтини от Педро, Белаид и който щете с няколко хиляди евро.

Продължавате ли все още да искате да се върнете в Левски и възможно ли е, ако се върнете да работите с Георги Иванов?
– А вие как мислите? Аз съм дал дума преди четири месеца, загубил съм ги тях, загубил съм някакъв труд, чиято цел е била селекцията за изграждането и вдигането нивото на Левски и да не искам да дойда. Няма логика в това нещо.

Искате ли да се върнете на „Герена“?
– Мисля, че съм доказал през годините своето отношение към Левски, и то в никакъв случай не се е променило.

Чухте ли се с Георги Иванов след срещата с Батков?
– Не, не ми се е обаждал.

През последните 3-4 дни срещахте ли се с него, бяхте на треньорски курс до вчера (б.р., сряда)?
– Не. Бяхме на курс, но не сме се срещали.

Неустойките, които Левски е трябвало да плаща за освобождаването на нежеланите от вас футболисти, повлияли ли са по някакъв начин според вас на хората в клуба?
– Това вече не мога да го кажа. Това най-точно може да го каже г-н Батков или Георги Иванов. Чувам, че Луис Педро и Белаид са в списъка за освобождаване. На тях няма ли да се платят неустойки? За селекцията на Мурсия. когато освободиха 10 човека, плащаха ли се някакви неустойки? Значи за него може, а аз като дойда, за мен не може и няма как да стане? Аз какво да си мисля?

Не съжалявате ли през тези месеци, че няколко пъти казахте: „Стига спекулации, имам договорка с Левски?
– Когато съм казвал това, съм имал за цел да бъда коректен към всички и да не създавам излишно напрежение около клуба. Всяко едно мое изказваме се чете от футболистите и хората в клуба. Така се създава изключително напрежение, което няма да бъде абсолютно от никаква полза най-вече на работата в Левски. Не съжалявам за нищо. Аз съм бил максимално честен, искал съм да дойда и да помогна с нещо на Левски.

Има ли вариант да се върнете, ако Георги Иванов е в Левски?
– Мога да работя с Георги Иванов, само че ние трябва тотално да си променим отношенията и мисленето. Дадох като пример, ако аз бях на негово място. Естествено, той си взима решенията, аз никога няма да налагам мнение. Ние за това сме различни. Той е Георги, аз съм Димитър. Ако отношенията и комуникацията бяха по-различни, много по-рано щях да се върна, но аз усетих тези нотки на съмнение.

Какво мислите, че ще се случи с Левски от тук нататък?
– Единственото, което искам да пожелая, е успех на Левски. Реалните цели, които могат да се гонят с оглед разликата от 16 точки с първия ЦСКА и Лудогорец, са третото място в „А“ група и Купата на България.

Чувствате ли се излъган и предаден от Георги Иванов и Левски?
– Малко по-силно казано е това. Ако трябва да бъда максимално честен и коректен, имам доста проценти горчилка и обида.

 
 

Тенеси Уилямс: поетът на изгубените души

| от chronicle.bg |

Той е описван като най-знаковия американски драматург. Името му стои редом до тези на Артър Милър, Едуард Олби, Дейвид Мамет и други. Мнозина твърдят, че по-велик от него няма. Дали това е така, е въпрос на субективна преценка. Защото величието е неизмеримо. Факт е обаче, че емблематичният, широкоусмихнат и мустакат Тенеси Уилямс е едно от най-важните имена не само в американския, но и в световния театър.

Роден е на 26 март 1911 г. в щата Мисисипи. Рожденото му име е Томас Ланиър Уилямс III. Майка му Едуина е дъщеря на свещеник, а баща му е търговец със слабост към жените и алкохола.

Тенеси започва да пише още от ранна възраст. След редица написани едноактни пиеси без особени качества, всичко се променя за една нощ през 1945 г. Премиерата на спектакъла „Стъклената менажерия“ донася на Тенеси Уилямс дългоочакваното признание. Буквално за една нощ вълната от популярност го качва на гърба си и той се появява в страниците на всички списания. С това започва дългото му пътешествие, което включва няколко световни награди в областта на драматургията, стотици изстрадани и изписани страници, много алкохол, наркотици, мъже и едно огромно наследство, оставено на читателите и зрителите.

01009242.JPG

Пиесите на Тенеси Уилямс са тест за всеки актьор. Почти няма актриса, която да не мечтае за ролята на Бланш Дюбоа от „Трамвай Желание’ и почти няма година, в която една от пиесите на автора да не бъде поставена на Бродуей или Уест Енд в Лондон. Кейт Бланшет, Изабел Юпер, Джесика Ланг,  Рейчъл Вайс и Джилиън Андерсън са само част от имената, влезли в ролята на Маги Котката или Бланш Дюбоа.

Възприятието на широката публика към Тенеси Уилямс еволюира през годините. Когато пиесата „Трамвай Желание“ е играна за първи път в Лондон (през 1949 г., поставена от Лорънс Оливие) Тенеси е видян като типичният американски търговец на опустошителни морални ценности. Критиците описват постановката като разказ за една проститутка, за полет на нимфоманка, за копнежите на една сексуална невротичка. Парламентът атакува пиесата, наричайки я „нискокачествена и отблъскваща“. Когато пиесата „Котка върху горещ ламаринен покрив“ има своята британска премиера през 1958 г., е била представена едва ли не като клубно изпълнение, за да не бъде публиката опорочена от факта, че главния герой в пиесата, Брик, има хомосексуални наклонности.

За щастие днес вече Тенеси Уилямс не е възприеман като възхваляващият секса и ниските морали автор. Днес вече фокусът е върху текста и дълбочината на световете в неговите творби. Описван е като „Поетът на изгубените души“ и често е свързван с емпатията към духовно ранените персонажи.

марлон  брандо и вивиан  лий,  тенеси уилямс
Кадър от филма „Трамвай Желание“ (1951 г.). Вивиан Лий в ролята на Бланш Дюбоа и Марлон Брандо в ролята на Стенли Ковалски.

Голяма част от творчеството му е посветено на Стария Юг в САЩ. Показани са грозните предразсъдъци на този свят и също както при почитания от Тенеси Чехов, ситуациите едновременно комични и трагични.

Самият Тенеси притежава силно гражданско самосъзнание – нещо, което е видимо от писмените източници за живота му. Докато обикаля Юга през 1939 г. се среща с бедните безработни семейства и вижда отблизо начина им на живот. Презира расизма. Възмутен след като не успява да се пребори срещу това „Стъклената менажерия“ да не се играе само пред бяла публика, през 1947 г. той пише на The New York Times, че всеки договор, който подписва занапред ще изключва Вашингтон като място за игра, докато градът не сложи край на тази недемократична практика. Повлиян е от сътрудника на Бертолт Брехт, Ъруин Пискатор, който е ръководител на the Drama Workshop в Ню Йорк, и с когото авторът работи по едноактната си пиеса „Дългото сбогуване“. Всичките пиеси на Тенеси Уилямс съдържат идеята за борба със социалната неправда.

film_11142016_bastien_catroof_photofest-1366x1051
Кадър от филма „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Елизабет Тейлър е в ролята на Маги Котката, а Пол Нюман е в ролята на Брик.

В този смисъл шедьовърът на кариерата му, „Трамвай Желание“ също може да бъде разглеждана така. За някои пиесата е реабилитиране на Стенли Ковалски, който отмъщава на снаха си Бланш, задето е нарушила хармонията в мирния му дом в Ню Орлиънс. Нищо не е толкова просто обаче. Други възприемат далеч по-балансирана гледна точка. Според тях Бланш олицетворява „поетиката и аристократизма на чувствата“, докато Стенли е мускулестата, първична и жестока енергия. В края на краищата, за да бъде разбрана тази пиеса, се изисква симпатия. До голяма степен „Трамвай Желание“ е провокирана от действителността в Америка от края на 40-те, в която мачизмът и материализмът надделяват над духовните и артистичните ценности.

Тенденцията на скрития (а понякога и не толкова скрит) политически коментар продължава чак до „каменната ера“ в творчеството на Тенеси Уилямс през 60-те, когато той започва да злоупотребява с алкохола и наркотиците. „Камино реал“ например е метафора за Америка през 50-те. На едно място в нея са събрани образите на Дон Кихот, Лорд Байрън, Казанова и Маргьорит Готие. Без да бъде фантасмагория, пиесата осмива една Америка на сенатор Маккарти, от която е изтръгнат духът на човечността. Години по-късно в „Орфей слиза в Ада“ главната героиня открива, че баща й е убит от Ку-Клукс клан, задето е отказал да прояви расова дискриминация. Състоянието на човешкия дух в моменти на крайно обтягане е това, което вълнува автора.

3574_org

Късните му творби носят силен самоирочен елемент и в тях отсъства искрата, налична във върховите му пиеси. Но най-доброто от Тенеси Уилямс вероятно ще устои под напора на времето по редица причини. Тук е великолепната драматургия и силните персонажи, които винаги ще водят публики в театралните салони и ще представляват интерес за актьорите. Тук е историята на маргиналите и победените, която ако е разказана добре, винаги привлича. Тук е и съпротивата срещу всяка форма на тирания, било тя от личен или обществен характер. А много често тези две понятия са неразривно свързани.

Тенеси Уилямс умира през 1983 г. в хотелска стая в Манхатън след задушаване с пластмасова капачка от лекарство. Към момента на смъртта си е носител на две награди „Пулицър“. Една за „Трамвай Желание“ (1947) и една за „Котка върху горещ ламаринен покрив“ (1955). Последният му хит на Бродуей е бил чак преди 22 години – „Нощта на игуаната“ през 1961 г.

Самият Тенеси някога пише, че „да бъдеш Артист, е да бъдеш Революционер“. Звучи гръмко и претенциозно, но не и когато идва от перото на човека, на когото световната култура дължи образи като Бланш Дюбоа, Маги Котката, Стела и Стенли Ковалски, Брик, Том, Лора и Аманда Уингфийлд и още много други. Пиесите му, в които винаги присъства автобиографичен елемент, и техните персонажи, благодарение на своите актьори носят части от душата на Тенеси Уилямс от хиляди сцени по света и до днес, 108 години след рождението на твореца.

 
 

Ресторантът, в който трябва да се гмурнеш, за да вечеряш

| от Вучето |

От нация, която столетия наред се прехранва само с изровеното от скованата от студ земя и оплетеното в рибарските мрежи, към днешна дата норвежците са се трансформирали в нация на изтънчени гурмани. Само допреди двайсетина години дори в столицата Осло пицариите и ресторантите можеха да се преброят на пръсти, в кафенетата се предлагаше само блудкаво шварц кафе с вкус на пръст, а традиционната варена овнешка глава беше ултимативният деликатес.

В края на второто десетилетие на 21-ви век Осло вече е сцена на велики кулинарни открития. Нови ресторанти, предлагащи кухня от цял свят, никнат като гъби след дъжд, и става все по-трудно човек да се ориентира в тази малка гурме вселена от кралски скариди, мусове, филета миьони, оризови нудъли и маринати. Внезапно парче салам и листо маруля между две филии хляб вече не става. Да си поръчаш тарталета със запечен костен мозък върху канапе от хайвер обаче е сигурен знак, че си успял да се интегрираш успешно в модерната dining-out-Instagram-urban culture.

Разбира се, на този така динамично-развиващ се гастрономически фон да впечатлиш консуматора e сериозно предизвикателство за всеки предприемач, който е решил да се занимава с ресторантьорство. Но когато става дума за това да се шокира потребителят и то не непременно по един виж-какво-крия-под-шлифера начин, скандинавците нямат равни. Защото техните идеи са не просто иновативни, те са на два ксанакса разстояние от пълния делириум.

Не е сигурно какво точно е вдъхновило създателите на първия подводен ресторант в света, но ние подозираме, че е било нещо средно между детските спомени от първия прочит на “Капитан Немо”, приказката на Андерсен за Малката русалка, анимацията на Дисни за рибата Немо и традиционния сандвич с херинга и краставичка от ученическите години.

Ресторантът се казва Under (английският и норвежки предлог за “под”) и се намира в селцето Боли в най-югозападната част на норвежката брегова линия. Ресторантът е по проект на иконичната фирма Snøhetta и е най-големият и най-известен подводен ресторант в света.

53389253_290266214974829_2534980025556402176_n

Екстериорът

Студиото за архитектура и дизайн Snøhetta е основано през 1989 г. Главните архитекти Крейг Дюкерс и Хетил Торсен си спечелват световна слава с проектирането на извънземната сграда на Операта в Осло, както и на хотела във формата на змия върху каменен постамент в архипелага Лофотен. И този път архитектите са заложили на авангардна визия. Under прилича на наполовина потопен перископ, при гледката на който случен минувач би помислил, че се е случило някакво бедствие, катастрофа, с много загинали и ранени. Жертви обаче няма. Единствено супер доволни клиенти, които са склонни да платят 1000 крони (200 лева) САМО за резервиране на маса.

Ресторантът заема площ от 495 кв. м площ и разполага с 40 места за клиенти. Дизайнът на корпуса е максимално изчистен. По форма е монолитна конструкция от бетон, наподобяваща тръба, с дължина 34 метра. Стените на тръбата са слабо извити и с дебелина 50 см, което позволява оптимална съпротива срещу водния натиск.

Интериорът

В ресторанта се влиза през проход, изработен от груби дъбови конструкции, които с времето се очаква да придобият естествен сив оттенък и така перфектно да се вържат с цвета на бетоновата основа. Интериорът на заведението също е решен изцяло в дъб като целта е той да контрастира на външната “обвивка”, да създава усещане за уют и да не позволява на клиентите да изпитват чувство на клаустрофобия.

Ресторантът е разположен на три нива: фоайе с гардеробна, бар, и самият ресторант, който се намира най-дълбоко под морското равнище. Огромната вертикална панорамна витрина на бара предоставя спираща дъха гледка към морските дълбини. Подходящо осветление позволява на посетителите на наблюдават подводното шоу дори в най-тъмните часове на денонощието.

54517503_295809764420474_5326460475897020416_n

Обзавеждането

За онези, свикнали да слагат знак за равенство между лукса и разточителството, блясъка и кича, Under би бил тотална изненада. Защото на пръв поглед подредбата и вида на масите и столовете наподобява на атмосферата в родна казармена столова от 70-те години. Бруталният минимализъм обаче е постигнат на висока цена. Буквално! Овалните маси от овъглен бук и столчета със сходен дизайн са дело на местни дизайнери, използвали пясък от морското дъно за изработката на всеки един компонент. Естествените материали, добрата акустика и приятното осветление създават атмосфера, в която човек да се наслаждава напълно на омара си без да получава паник атаки при мисълта, че се намира на пет метра под морското равнище.

Стойността на проекта

Малко над 70 милиона крони. Това са много пари, които обаче братята-предприемачи Стиг и Гауте Юбоста са платили, без да се двоумят. Те искали да инвестират преди всичко в местно производство, затова всичко, което влиза в ресторанта, от престилките на готвачите до керамичните съдове и сьомговата пъстърва идва от радиус не повече от 200 км.

IK_Snohetta-Under_0915-crop

Менюто

Концепцията, залегнала в менюто, е да се сервира локална храна, от Южна Норвегия. Главният готвач, назначен лично от братята Юбоста, е датчанин – Николай Педерсен. Лично той изработва менюто, състоящо се от 18 – 20 ястия. Разбира се, главният актьор в менюто му е морската храна във всичките разновидности, които Северно море може да предложи. “Пресните продукти и изчистените,“голи” вкусове са от изключителна важност за нас, “ казва шеф Педерсен. “Ние си поставяме за цел да предоставим на нашите клиенти такова уникално преживяване, което буквално да ги изрита от зоната им на комфорт.”

Цените

Поршетата, паркирани на брега, пред самия вход на Under, са достатъчно красноречив признак за това какви цени човек да очаква за порция раци. Гореспоменатата такса от 1000 крони за резервиране на маса не се приспада от консумацията. Сайтът на ресторанта не предлага примерно меню, с което потенциалният клиент да се запознае предварително, но за сметка на това може да ви ориентира в ценовия диапазон. Едно пълно Imerssion Menu (потапящо меню) струва средно 2 250 крони (455 лв.). Към него вървят “подходящи” вина за 1 450 крони (290 лв.) , както и сокчета за по-добро храносмилане на стойност само 850 крони (172 лв.). Ако прибавим кафенце, десерт и едно-две твърди питиета “за отскок”, сметката за една вечеря в най-дълбокия ресторант в света може да стигне едни дълбинни 1500 лева на човек.

А в случай, че много ви се похапва северна акватична фауна, имайте предвид, че всички маси в Under са резервиран за шест месеца напред, така че в най-добрия случай ще можете да похапнете там по някое време през септември 2019-а. И дано да е тази година! Но в случай, че ви се отвори парашутът и по-рано, ето как да стигнете дотам…

22538651_121932168474902_3003308160253668515_o

По въздух

Най-близкото летище е това в град Кристинасанд (Kjevik). Oттам може да вземете такси до ресторант Under. Километрите са 85, а цената на таксиметровата услуга е около 1300 крони (263 лв).

Може и да не вземете такси, за да спестите пари за десерта, но тогава ще трябва да изходите километрите пеш. И тъкмо ще сте сте много огладнели, когато пристигнете на крайната си дестинация.

 
 

Тези симпатични гадинки скорпионите

| от chronicle.bg |

Скорпионите са забележителни животинки. От тях има около 2000 различни вида на шест от седемте континента (без Антарктика) като някои са се адаптирали да издържат на изключително агресивни условия. Някои видове могат да прекарат под вода до 2 дни, а други да издържат на температури до 47 градуса.

Скорпионите могат да забавят значително метаболизма си и въпреки че много от животните, които хибернират, правят това, малко от тях могат и да го забързват при нужда. Те също така могат и да изяждат огромни количества храна – има случаи, в които поглъщат до 1/3 от собственото си тегло на едно сядане. Това в комбинация със забавянето в обмяната на веществата им позволява да останат без храна до 12 месеца. Повечето видове се хранят между 5 и 50 пъти годишно.

Думата „скорпион“ произлиза през 1200 година пр. н. е. или от френската дума „skorpiō „, или от италианската „scorpione“. И двете думи обаче идват от гръцката „skorpíos“. Най-старите скорпионски вкаменелости са на около 430 милиона години – някои от тях показват, че първоначално те са имали хриле вместо дробовете, с които разполагат днес.

Всичките 25 вида скорпиони, които са смъртоносни за човека, са от семейство Buthidae, което е и най-голямото с общо над 800 вида. Те произвеждат невротоксин, който причинява конвулсии и нарушава сърдечния ритъм като по-късно настъпва смърт, която може да се избегне с приемане на противоотрова.

Скорпионите светят на ултравиолетова светлина, защото външният им скелет е направен от кръстосани протеинови вериги. Колкото по-голям става един скорпион, толкова по-силно свети. Химикалът, от който е направен екзоскелетът им – хитин – се използва като лекарство, както и като съставна част на други лекарства, а също и за подздравяване на хартия.

Scorpion (Hadruus arizonensis) under a black light. Image shot 2004. Exact date unknown.

Отровата на скорпионите от своя страна може да се използва за болкоуспокояващо. Към много от сегашните препарати като морфин и викодин се развива зависимост и учените търсят алтернативи. Ако успеят да разберат как токсините в отровата си взаимодействат с нервната система, те биха могли да създадат безопасен медикамент, който прекъсва сигналите на болка към мозъка.

Centruroides3-M

Малките гадинки имат между 6 и 12 очи, но въпреки това не могат да виждат много ясно. Централните им очи обаче са едни от най-чувствителните на светлина в животинския свят. Така те много добре могат да се ориентират през нощта по сенките, които стават от светлината на звездите.

Заради огромното разнообразие на места, които обитават скорпионите, краката им са най-различни. Видът Psammophilic, който се разхожда из пясъците, има четинести „плавници“, за да не затъва. Hadogenes Troglodytes имат извити нокти, за да се захващат по-добре за скалите, дори когато са надолу с главата.

Отново според вида, скорпионите могат да имат между 2 и 100 деца. Средното количество от всички видове обаче е 8. Когато се родят, малките се качват върху майка си, докато не си сменят външния слой на обвивката. След като това стане, заживяват самостоятелно. Малкият им размер обаче не трябва да ни заблуждава – младите могат да произвеждат същото количество отрова като възрастните.

4VGgp

 
 

Истинската история за Пинокио е доста по-забавна

| от chronicle.bg |

Сигурно вече знаете за навика на Дисни да взима тъмни и тегави детски приказки и да ги превръща в весели и сладурски хитови филми. „Спящата красавица“, например, е базирана на история, в която женен цар намира спящо момиче и след като не успява да го събуди, го изнасилва.

„Пинокио“ не е изключение. Филмът е по „Приключенията на Пинокио“ – серия от разкази, отпечатани във вестник през 1881 и 1882, с автор Карло Колоди.

Джими за първи път се появява в глава 4, за да накара дървеното момче да се прибере вкъщи:

„Когато чува тези думи, Пинокио побесня, взе един чук от масата и го хвърли право към говорещия щурец. Може би не вярваше, че ще го уцели. Но, колкото и тъжно за казване да е, скъпи деца, той уцели Щуреца право в главата. С последното си дихание Щурецът падна мъртъв.“

pinocchio-smoking-700x370

Въпреки че не изглежда да му е тъжно за шурчето (дори по-късно казва на Джепето: „Негова вина си е, аз не исках да го убивам“), той все пак съжалява, че не го е послушал след като си навлича все повече и повече неприятности. Накрая кармата го застига и Пинокио изгаря краката си:

„И след като вече нямаше сили да се изправи, той седна на малко столче и сложи мокрите си крака в печката, за да ги изсуши. Там и заспа и докато спеше, дървените му крака започнаха да горят. Бавно, много бавно те почерняха и се превърнаха в пепел.“

Но не се притеснявайте – Джепето му пощава и му прави нови крака, което изглежда като жест, който Пинокио не заслужава. Когато за първи път става „жив“ и се научава да ходи, той бяга и по-късно казва, че Джепето се е държал лошо него, заради което старецът се озовава в затвора.

Момчето не си научава урока и когато духът на Щуреца се връща, за да го предупреди да не се забърква с едни измамници, вместо да се извини, Пинокио го пренебрегва още веднъж. Това отново се обръща срещу него:

„Те ме гониха и аз бягах и бягах, докато не ме хванаха. Вързаха ме за врата с въже, провесиха провесиха от едно дърво и казаха: „Утре ще се върнем тук и ти вече ще си умрял, и устата ти ще е отворена, и ще вземем златните монети, които криеш под езика си.“

Тази сцена по първоначални планове трябва и да е и края на историята. Целта на Колоди е да покаже на децата, че ако не слушат, последствията може да са страшни. Редакторът на вестника обаче иска Колоди да продължи да пише – може би защото самият той иска щастлив край – и така се появява синята фея, която спасява Пинокио.

5acbb2b3facba849008b45af-750-563

В последвалите текстове Колоди прави така, че Пинокио да си вземе поука и да се погрижи за баща си вместо да седи безотговорен. Накрая Щурецът има шанс за отмъщение, но е го прави:

„Бащата и синът погледнаха към тавана и там стоеше Щурецът.

- О, скъпи Щурчо – каза Пинокио като се поклони дълбоко.

- О, сега ме наричаш „скъпи Щурчо“, но помниш ли, когато хвърли чук по мен и ме уби?

- Прав си, скъпи Щурчо. Хвърли ти сега чук по мен. Заслужавам го! Но не пипай скъпия ми баща.

- Няма да пипам никой от двама ви. Исках само да ти напомня за номера, който ти отдавна ми скрои, за да те науча, че в този жесток свят трябва да се добри и мили един с друг, ако искаме да са добри и мили с нас, когато на нас ни е трудно.

- Прав си, малки Щурчо, повече от прав дори. И аз ще запомня този урок, на който ме научи…“