shareit

Дяволът носи Prada… Ама вие сериозно ли?

| от |

Изключителни благодарности към Мария Георгиева, че се съгласи да разкаже за едва стартиралия ни сайт какво е да си главен редактор на модно списание в България. Нека заедно надникнем зад кулисите на едно от най-успешните печатни издания у нас и по света :

Аз съм главен редактор на ELLE България. В масовата представа това означава: поне две секретарки, на които перманентно да крещя; поне един шофьор, пред когото надуто да мълча; поне стотина роклички, обувки и каквото още се сетите от най-новите дизайнерски колекции, от които да си избирам всеки ден; поне трима фотографи, които да се молят пред вратата ми; поне трийсет редактори, които да треперят, когато ме видят… Поне едно от тях да беше вярно!

 photo 4

Единствено очилата ми са Prada – не ставам май за Дявола, а?

Преди няколко седмици пристига екип на bTV в редакцията на ELLE България, за да снима част от работното ми ежедневие. Редакторката иска да повтори сцената от „Дяволът носи Prada”. “Моля ви, влезте към кабинета си с токчетата, операторът да снима само краката ви“, казва ми тя. Учудих се не само защото не бях с токчета. Винаги съм си мислила, че поне колегите са наясно как изглежда една редакция в телевизия, радио, вестник, списание… в България. Явно обаче силата на киното ражда митове със скоростта на циганка! Еле па, когато става дума за най-голямото модно списание в света, носещо френската марка ELLE (чете се „Ел“, нищо че някои все още го наричат „Еле“). Има 44 издания по света, 6,6 милиона копия месечно, 21 милиона читатели.

Ами тогава да си поговорим открито за българската версия на Дявола! Ще започна от началната сцена:

 photo 3 (1)

Бюрото на Дявола :)

Влизам в офиса с токчета и всички треперят!

Истината в моя случай е точно 3%. На два месеца веднъж ми се случва да тръгна за редакцията с токчета. Обикновено съм с дънки и кецове. Аууу, ужас! Ами не – така се чувствам комфортно. Поради същата причина дългата ми коса е перманентно вързана в кок, защото ми пречи. Употребявам я няколко пъти годишно, когато имам повод. Суетата не ми е проблем и се гордея с този факт!

Секретарки нямам. Срещите си ги записвам сама (не е чак толкова сложно, все пак!). Кафето също си правя сама. Носят ми обяд, защото често имам толкова много работа, че не мога да мръдна от компютъра. Децата си прибирам сама от училище и детска градина, нямам домашна помощница – сама готвя, чистя, пера и гладя. Сама си карам и колата! И не ме е срам, напротив!

 photo 2 (1)

Купчината ELLE от Италия

В кабинета ми е тишина. И редакторите си запазват час!

Ако бях лекар, може би щеше да е точно така. Но аз даже нямам кабинет! Споделям една огромна стая с редакторите, дизайнерите и арт директорката. Всички сме едно голямо семейство. Понякога е истинска лудница, но това е част от чара на професията. Тишината не ни е присъща. Нито редът, въпреки че сме само жени – по бюрата ни са струпани издания на ELLE от 44 държави по света, които всеки месец получаваме. Най-много се радваме на китайската тухла от 1000 страници, но така и не се научихме да я четем.

 photo 1 (2)

Част от антуража ни за снимки в студиото

В офиса има огромна стая с последните дизайнерски колекции. Какво да си облека днес?

Би било чудесно, но засега и една закачалка ни върши работа. Част от дрехите са на нея, останалите – пръснати в огромни торби около бюрото на модния редактор. Но тя не е нашият Дядо Коледа, колкото и да го вярвате вие, колкото и да го мечтаем ние. С тези дрехи и аксесоари, които се обновяват по няколко пъти седмично, работим. А после ги връщаме. Ако случайно има и една микроскопична точица – остатък от сенки, пудра или каквото и да било по дрехата – плащаме я. Защото в България схемата е следната: модните редактори не разполагат с мостри (единствено H&M дават такива), предназначени само за фотосесии, а вземат дрехите от самите магазини. И пак там ги връщат. Честито на клиентите след това (а не на екипа на ELLE, както вие убедено вярвате)!

И още нещо да вметна: вече всеки фотограф е оборудвал студиото с хартиен скоч и ножица за подлепване на обувки, ако случайно модният редактор си е забравил този важен материал. Обувките обикновено са най-ценни – с тях не се ходи, само се позира!

SŽminaire ELLE international

Рокля Armani и обувки Paul Smith – веднъж годишно за панаирите на суетата – годишните конференции на главните редактори на ELLE

Правят ни подаръци.

Тъй вярно! Последният ми подарък беше бутилка минерална вода. Не е смешно – цял половин литър! Лайфстайл редакторката ми пък веднъж получи чук. Съвсем истински! Пращали са ни още самобръсначка с две кивита, торта с обувка (която не се яде, не се и носи), тебешири и всякакви джунджурии, които са ни забавлявали искрено. Вярно е, че понякога получаваме и по-големи подаръци, но обикновено най-големите си ги правим сами – питайте кредитните ни карти :)

 photo 1 (1)

Цветните проби от корици и фотосесии са по стените на редакцията

На ревютата в Париж сме винаги на първия ред.

Факт! Единственият, който няма как да оспоря. Нормално е първите редове на Седмиците на модата да са запазени за най-голямото модно списание. По-точно за главните редактори на ELLE. Модните са малко по-назад. Другият факт, който не мога да отрека, е че пътуваме често извън България – малко повече от средностатистическия българин, но доста по-рядко отколкото колегите от големите издания на ELLE като британското, немското, американското, бразилското…

 photo 2

Денимът е най-най-любимата ми бизнес униформа!

В главата са ни само парцалки.

Честно ли? Писнало ни е от тях. Понякога не можем да си доставим дори средностатистическото удоволствие от шопинга, защото ни се налага по цял ден да работим сред дрехи, обувки, аксесоари, сенки, червила и какво ли още не…

Много повече се радваме на специалните си проекти и сериозните интервюта, които вадят на преден план далеч по-стойностни неща. Тези дни например приключихме един проект с талантливи хора с физически недъзи – художничка с детска церебрална парализа, сляп певец, глухоняма танцьорка, спортистка със синдром на Даун… Миналия месец направихме ексклузивно интервю с кубинеца Ерик Равело, който шокира света с една от най-креативните кампании в защита на децата – снимки на деца, „разпнати“ символично на кръст (в един от кадрите дори с обвинение срещу педофилията във Ватикана). Преди това, когато всички заговориха за мастектомията на Анджелина Джоли, не пуснахме съмнителна анонимна история с жена, която заради рака е загубила гърдите си (както направиха много други списания), а открихме канадката Кели Дейвидсън, която три пъти е водила битки с рака. Илюстрирахме интервюто й с реални снимки на разголения й гръден кош, където вместо гърди има красива татуировка. А докато всички обсъждаха топлес изявата на Таня Илиева от протестите, си направихме труда да поровим в историята и да открием разсъблечената Лада Карагьозова от зимата на 1997 г. и да потърсим причината защо голите моделки имат по-голям медиен успех на протестите по света.

Гордея се с момичетата, които работят в ELLE България, защото го правят наистина с акъла на жени, за които модата е забавление, а животът има ценности, за които трябва да се говори и пише. Всеки месец!

 photo 4 (1)

Корици от всички издания на ELLE по света

Знаменитостите ни козируват.

Няма да им го спестя – някои направо ни побъркват. С глезотия обаче, а не с подмазване. Има дни, в които се прибираме от студиото или интервю с мисълта, че трябва да ни се плащат „вредни“. Затова си направихме ритуал – торта след приключването на труден брой (добре де, след всеки брой!).

Закъсненията от час или два няма да ги споменавам – обичайна практика са. Дори задържането на самолет заради звездно успиване ни се е случвало на два пъти. Най-страшно е с каприза, наречен фотошоп. Повечето го искат в изобилие, но в крайна сметка не го получават, защото противоречи на политиката ни. Може би затова и един от най-трудните ни проекти беше да снимаме звезди без грим и фотошоп. И след това да им покажем, че в тези снимки има много повече чар, отколкото в позьорските фотошопирани кадри.

 photo 1

В Trump Towers се намира редакцията на ELLE. Не бързайте да завиждате – на турското издание, където често ходя.

На гости :)

Заплатите ни са астрономически.

Щом не ни подаряват Prada, Armani и Chanel през ден, значи ние получаваме толкова много пари, че можем да си ги купуваме в изобилие. В някои държави наистина е така, но у нас от модно списание никой не е забогатял. За справка – кредитните ни карти, които често остават на червено, защото и ние сме жени, и ние искаме (понякога!) да се поглезим. В редакцията е истински празник, когато пристигнат доставките ни от онлайн намаленията. И не носим непременно последните дизайнерски колекции, а всичко, което за нас е синоним на стилно, практично и изгодно. Защото сме все още в България.

За финал ще ви издам: единствено диоптричните ми очила са Prada. Купих си ги с намаление, но не защото марката ми е култ, а защото това беше единственият модел рамка, подходяща за астигматизма ми.

И ако след всичко това продължавате да вярвате, че Дяволът в България носи Prada, аз пак ще ви питам: ама вие сериозно ли?!

 
 
Коментарите са изключени

Как Канпур стана най-замърсеният град на света

| от |

Според годишното измерване на средната концентрация на PM2.5 (атмосферни аерозолни частици), както е документирано от Световната здравна организация за периода от 2008 г. до 2017 г. най-мръсният град в света е Канпур, Индия.

Базата данни на СЗО за 2018 г. съдържа резултати от мониторинг на замърсяване на атмосферния (външен) въздух от почти 2700 града в 91 държави. Качеството на въздуха в базата данни се представя от средната годишна концентрация на прахови частици (PM10 и PM2.5, т.е. частици, по-малки от съответно 10 или 2,5 микрометра).

Cawnporeskyline

Някои от забележителностите на Канпур – стари и нови сгради

Малко история за града.

През 1207 г. Раджа Канх Део от клана Канхпурия основава Канхпур (тогава просто малко селце), което по-късно става известно като Канпур. Днес това е най-населеният град в индийския щат Утар Прадеш и един от най-населените градове въобще в Северна Индия с население от 2 768 057 жители към 2011 г. и площ от 1640 квадратни километра.

През 19 век Канпур е важен британски гарнизон с казарми за 7000 войници. По време на индийския бунт от 1857 г. 900 британски мъже, жени и деца са обсадени в укрепленията си в продължение на 22 дни от бунтовници начело с Нана Сахиб Пешва. Те се предават с условието, че ще им бъде осигурено безопасно преминаване до близкото пристанище в Сати Чаура Гат, където ще се качат на баржи и ще им бъде разрешено да отплават до град Аллахабад.

The tugboat, Herbert P. Brake

Състав от баржа и тласкач

Въпреки че има спорове какво точно се е случило в Сати Чаура Гат и кой стреля първи, знае се, че скоро след това се е стреляло по заминаващите британци от бунтовническите сепои и са били убити или пленени. По-късно някои от британските офицери твърдят, че бунтовниците нарочно са поставили лодките в калта, за да ги забавят. Те също така казват, че хората на Нана Сахиб предварително са уредили бунтовниците да стрелят и убият всички англичани след като напуснат казармите. Въпреки че гигантската компанията Ийст Индия по-късно обвинява Нана Сахиб в предателство и убийство на невинни хора, досега не са намерени доказателства, които да сочат, че Сахиб действително е планирал или поръчал клането. Някои историци смятат, че събитията в Сати Чаура Гат са резултат от грешка, а не от някакъв целенасочен план, организиран от Нана и неговите съмишленици. Лейтенант Моубрей Томсън, един от четиримата оцелели от клането мъже, вярва, че сепоите не са знаели за предстоящото убийство.

Мнозина са убити, а оцелелите 200 британски жени и деца са върнати на брега и изпратени в сграда, наречена Бибигар (домът на дамите). След известно време командирите на бунтовниците решават да убият заложниците. Войниците обаче отказват да изпълняват заповедта и съответно командирите водят месари от близкия град, които да свършат работата. Това се случва 3 дни преди британските сили да влязат в града на 18 юли. Разчленените тела са хвърлени в дълбок ров наблизо. Британците, начело с генерал Нийл, завземат обратно града и извършиха серия от отмъстителни действия срещу сепоите и  цивилните граждани, заловени в района, включително жени, деца и старци. Клането в Канпур, както и подобни събития на други места, са представени от британците като оправдание за ответните кланета от тяхна страна. „Помни Канпур“ се превръща в боен вик за британците до края на бунта.

newplot (1)

Нивата на атмосферни аерозолни частици по години. Данни на база сателитни снимки и световни химични модели.
Тъмночервено – средното количество частици в Канпур. 
Светлочервено – стандарта за Индия
Зелено – препоръчително количество от Световната здравна организация

Кампур днес.

Днес Канпур е един от най-големите индустриални градове в Северна Индия. В града се намират най-големите сектори за обработка на текстил и кожа в региона. За кратко държавната администрация успява да въведе система за публично-частно партньорство с цел управление на твърдите отпадъци от индустрията. Първоначално изглежда, че този проект функционира добре – като продължава около 4 години – но различията между правителството и частната компания довеждат до разтрогване на договора, което от своя страна довежда до една от основните причини за проблеми със силното замърсяване на въздуха и водата с твърдите отпадъци в града.

През 2011 г. Държавният борд за контрол на замърсяването (Central Pollution Control Board, CPCB) публикува национален обобщен доклад за „Мониторинг на качеството на въздуха, проучване на емисиите и идентифициране на източниците“, базиран на данни от мониторинг върху 6 града (Делхи, Мумбай, Канпур, Пуне, Ченай и Бангалор). Според доклада, в Делхи и Канпур данните от мониторинга на почти всички места и през всички сезони са били по-високи от предписаните стандарти. Сред основните причини за замърсяване на въздуха в Канпур конкретно са индустриалният сектор, превозните средства, пътният прах и готвенето в частните домове. Промишленият сектор е най-голямата причина за замърсяването на в града (от всичките шест града).

Contented 01

Мъжки бенгалски тигър в индийски резерват

През октомври миналата година, загива 15-годишният Абхай – единственият кралски бенгалски тигър в зоопарка в Канпур (най-чистата и зелена част на града). Когато екип от лекари от града заедно с Индийския ветеринарен изследователски институт извършват аутопсия на Абхай, те намират отлагания на прах и въглерод в белите му дробове.

Предишни аутопсии на мъртви животни от зоологическата градина, в която живеят 1400 екземпляра от 120 вида, включително на елени и птици, също показват подобни резултати.

Въпреки че Абхай умира от естествена смърт, както потвърждава д-р Р. К. Сингх, щатният ветеринарен лекар в зоопарка, здравето на животните е представително за проблема с лошия въздух.

Между 11 и 19 ноември 2019 година индексът на качеството на въздуха в града се издигна над 300 и два пъти пресича 400. Ниво над 300 се счита за много лошо, а над 400 – за тежко. От 4 октомври въздухът на Канпур премина от лоша към много лоша и след това към тежка категория.

Според собствено проучване, което Индийският технологичен институт прави през май, твърди частици като прах и сажди представляват 76% от замърсяването на въздуха в Канпур през зимата.

През май 2018 година Световната здравна организация обяви Кампур за най-замърсеният град в света.

Класирането се основава на данните на Централния борд за замърсяване (от 2016 г.) за прахови частици под 2,5 микрограма. Въпреки това градът няма достатъчно сензори за измерване качеството на въздуха (Air quality index, AQI).

Държавният борд за контрол на замърсяването е инсталирал четири сензора за наблюдение на качеството на въздуха на ключови места, а Централния съвет за контрол на замърсяването, само един – напълно неадекватно количество за град, чието население от 2,7 милиона през 2011 година се е скочило на около 3,1 милиона души днес. Но това е редовна практика в Индия. Дори Гуруграм, град с около 2 милиона души население и дом на много компании от Fortune 500, има само един сензор.

Diwali Festival

В Канпур, за да станат нещата още по-красиви, всички сензори спират да функционират два дни преди Дивали и не работят през следващите четири дни. Това заявиха служители на Борда за контрол на замърсяването на държавата, които поискаха да запазят анонимност. Дивали е най-големият индийски и индуистки празник, равносилен на нашата Коледа. Той се празнува 5 дни и е известен като „фестивал на светлината“, защото според традицията  индийците украсяват домовете си с много свещи…

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Дейвид Огилви – Бащата на съвременната реклама

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Мрачни каубои, яздещи коне и пушещи примамливи цигари, коледен камион, който пали празничното настроение и радостта в сърцата на всички, бира, на която се изрязва бухналата пяна и веднага ти се допива, близък приятел, който не е той, когато е гладен, са само част от добрите примери за телевизионни реклами. Понякога си мислим, че тези сирени на консуматорското общество са се появили от нищото през ХХ в., но това съвсем не е така. Още древните египтяни са изписвали примамващи постери върху папируси, в Китай са използвали бамбукови флейти, за да разпространяват своите калиграфски обяви.

През Средните векове, тъй като почти всички са били неграмотни, рисунките се утвърждават като средство за афиширане на дадена стока или услуга. Рекламата изминава дълъг път, за да достигне до XIX в., когато се появяват съвременните обяви. От кратко съобщение с търговска цел, което има основно локален характер, този занаят прераства в по-глобално начинание, което цели да привлече по-обширна аудитория и да постигне по-големи печалби. Бумът на Индустриалната революция води и до бум на рекламния бизнес.

Първо вестниците и брошурите, а впоследствие радиото и телевизията стават основни средства за разпространение на рекламните съобщения. Всеки с хъс и идеи мисли, че е готов за този занаят. През ХХ в. една от легендите в рекламния бизнес извежда няколко основни постулата на занаята, които днес се приемат за фундаментални в рекламния бизнес:

1. Това, което казваш е по-важно от начина, по който го казваш

  1. Ако кампанията не е изградена върху страхотна идея – ще потъне
  2. Уповавай се на фактите. Потребителят не е глупак.
  3. Не може да накараш хората да купуват.
  4. Рекламата трябва да е в крак с времето.
  5. Никога не правете реклами, които не искате Вашето семейство да види.

David Ogilvy

Тези съвети са извлечени от книгите „Изповедите на един рекламодател“ и „За рекламата“, написани от един от доайените на маркетинга – Дейвид Огилви.

Британско излъчване, задълбочен поглед и неизменна лула, така биха го описали неговите съвременници. Списание „Тайм“ го определя като магьосник в рекламната индустрия. През 1967 г. той получава почетното звание „Командир на Британската империя“, Франция го дарява с Орден за изкуства и писмено слово, САЩ го включва в Залата на славата на рекламодателите. Огилви е уважаван както от своите колеги и подчинени, така и от опонентите си в бизнеса. Той се занимава с най-различни начинания до 40-те си години, когато стартира самостоятелния си бизнес, който ще му донесе световна слава, значително богатство и рекламно наследство за поколенията.

Дейвид Огилви се ражда на 23 юни 1911 г. в Уест Хорсли, Великобритания. Майка му – Дороти Феърфийлд е ирландка, а баща му – Франсис е шотландец. Фамилното име произхожда от старо-уелски и означава „високи земи“ и е възможно да има далечно родство с едноименната благородническа фамилия, чийто барони населяват Англия още от XII в. Баща му е се занимава както с научна дейност, изучавайки Античността, така и с финансово брокерство, за да издържа своето седемчленно семейство. Дейвид е четвъртото от пет деца и колкото и да е странно рождената му дата е същата като на баща му и на дядо му. Той израства в имение, датиращо от XIV в., сред прислуга и охолство. В личен план, Дейвид се възхищава от студения си, но успешен дядо и го смята за свой модел за поведение. Голямата депресия бележи семейството и то се разорява.

Като ученик Дейвид не е сред отличниците. Учителите му признават, че има буден ум, но често оспорва мнението им, както и написаното в учебниците. Той учи първо в Единбург, а след това в Оксфорд, благодарение на спечелена стипендия. Въпреки това, така и не завършва и прекратява своето следване. През 1931 г., двадесетгодишният младеж заминава за Франция, за да търси късмета си. Той става помощник готвач в един от най-големите и известни хотели в Париж – „Маджестик“, разположен недалеч от Триумфалната арка. Огилви е впечатлен от своя шеф – главен готвач Питар и неговите уроци по дисциплина, трудолюбие и отлично качество се запечатват в съзнанието на младия мъж. Когато се издига до позицията – готвач, Дейвид губи интерес към професията и е готов за нови начинания.

По това време по-големият му брат – Франсис заема водеща позиция в една от големите рекламни компании в Лондон – „Мейтър и Краутър“. Той му дава работа като пътуващ търговец, представител на готварски печки „Ага“, които по това време са едни от най-скъпите на пазара. Тази първа работа в сферата на търговията оказва силно влияние върху Дейвид и предначертава бъдещото му професионално развитие. Той пише наръчник за пътуващи търговци, озаглавен „Теория и практика при продажбата на печки Ага“, което му носи успехи и уважение в търговските среди. Той е одобрен за стажантска програма в щабквартирата на рекламната агенция „Мейтър и Краутър“ в Лондон. След това той се издига до поста акаунт мениджър.

През 1938 г. Огилви емигрира в САЩ. Там започва работа в компанията „Галъп“, която се занимава с изследвания, анализи и консултантски услуги. Основателят й – Джордж Галъп става известен със своите анкети за проучване на общественото мнение. Това е вторият работодател, който оказва силно влияние върху изграждането на бъдещият рекламен гуру. От Галъп, Дейвид взима – методът на работа, свързан с щателни проучвания, както и идеята за придържане към реалността и фактите.

David Ogilvy

По време на Втората световна война (1939-1945), Огилви е вербуван и става част от британското разузнаване към посолството във Вашингтон. Основната му работа се състояла в това да анализира вредна и полезна за интересите на Великобритания информация. Неговата висока ефективност води до привличането му към американския екип, чиято задача е създаването на Бюро за стратегически разследвания, от което впоследствие се ражда – ЦРУ. По време на войната той заема и поста Втори секретар в Британското посолство в САЩ.

След 1945 г. Огилви завърта живота си на 180 градуса и се оттегля във ферма за отглеждане на тютюн в Пенсилвания. Там той заживява със семейството си в общността на Амишите. По това време той е женен за първата си съпруга – Мелинда и заедно отглеждат своя син – Дейвид Джуниър. Въпреки че след години, когато е попитан кои са нещата, които му се е искало да има, Огилви отговаря – „голямо семейство“ и „рицарско звание“, това се оказва единственото биологично дете на известния рекламодател. По-късно синът му развива успешен бизнес с недвижими имоти в Кънектикът. След Мелинда, Дейвид се жени още два пъти – за Ан Кабо и за Херта Ланс, която е с него до смъртта му.

Фермерският живот в Пенсилвания се оказва приятно приключение, но не отговаря на амбициите на Огилви. През 1948 г. с финансовата подкрепа на лондонската агенция „Мейтър и Краутър“, Дейвид полага основите на своята компания. Впоследствие тя е наречена „Огилви и Мейтър“. Още от самото начало той иска да покаже, че привнася нещо ново на пазара. Основните принципи върху, които изгражда и крепи своя бизнес са: щателно изследване, професионална дисциплина, креативност и успешни резултати.

Според Огилви трябва да ползваш продукта, за да можеш да го рекламираш. Той въвежда имиджа на брандовете в света на рекламата. Без марката потребителите не биха правили голяма разлика между отделните продукти. Брандът се свързва с продукта, често чрез отличим рекламен трик. Рекламата трябва да обещава облаги, да информира, да предлага дадена услуга, да цитира думи на доволен клиент, да разпознава даден проблем или да разказва интересна история. С годините той се убеждава, че известните личности не са най-доброто за бизнеса, тъй като отнемат вниманието от продукта.

Първият му огромен успех идва с рекламната кампания на една фирма за производство на ризи от щата Мейн, наречена „Хатауей“. Собственикът й не разполага с големи средства за реклама и с Огилви се договарят, че ще му остави пълна творческа свобода. При успех, и двамата ще спечелят и ще продължат съвместната работа. Така и става. Докато правят снимките на изтънчен модел, облечен с ризите, Дейвид пристига, носещ черна превръзка за око и предлага да я сложат на рекламното лице. Рекламата се появява за първи път през 1951 г. в списание „Ню Йорк“. Успехът е мигновен и искането надскача наличностите на фирмата. Репутацията на Огилви се разнася.

Следващата марка, която успява да направи популярна на американския пазар е тази на „Швепс“, които дотогава действат само във Великобритания. Отличните резултати тук се дължат на присъствието на ветеран от британските военноморски сили, неговата брада и насладата, с която консумира газираната напитка. Само за 5 години, Швепс продават над 30 млн. бутилки. Друг голям клиент е компанията „Ролс Ройс“ и известното изречение: „Със сто километра в час, най-силният шум в новия Ролс Ройс е този от електрическият часовник“. Други големи брандове, с които работи и популяризира продуктите им са: Dove, Американ Експрес, Шел, Форд, IBM и Кодак.

David Ogilvy with Smoking Pipe

През 1973 г. Огилви се оттегля от поста креативен директор на „Огилви и Мейтър“ и заживява във френския замък Тофу, преустроен в шато, което се намира в близост до Поатие. Въпреки това остава пословичен с множеството си факсове, които изпраща в компанията. Кореспонденцията му е толкова обширна, че в близкият пощенски офис настояват за увеличение на заплатите. През 80-те години Дейвид се връща на активна служба като председател на клона на компанията в Индия, а впоследствие и като временно заемащ същата длъжност в германското крило на фирмата. През 1989 г. „Огилви и Мейтър“ са купени от WPP plc, която в момента е най-голямата рекламна компания в света. Дейвид получава поста „почетен член на борда“. В началото на 90-те години Огилви се оттегля вече окончателно от активна работа. През юли 1999 г. той издъхва в своето френско имение.

Ако запитате специалисти по маркетинг, особено на Запад, кой рекламодател е оказал най-голямо влияние върху тяхното обучение и идеи, повечето ще посочат без колебание именно господин Огилви. Върху неговия образ е базиран героят на Джон Хам – Дон Дрейпър от „Момчетата от Медисън авеню“. Той е бил и продължава да бъде вдъхновение за другите. Рекламите и идеите му надживяват своя създател.

 
 
Коментарите са изключени

Дългият път на 51-годишната Чебурашка

Сигурно сте чували, че математиците са скучни хора и рядко се славят с добро чувство за хумор. Това твърдение е особено пресилено и имаме едно от най-добрите доказателства – Едуард Успенски. Той се ражда на 22 декември през 1937 г. в Егоревск. Живее щастливо с двамата си братя, а в училище показва завидни математически качества, които между другото носят и награди от олимпиади. Следвайки линията на точните науки , Едуард завършва Московския авиационен институт.

Малките камъчета обикновено обръщат колата и Успенски не е изключение. Бъдещият инженер се захласва по литературата и започва да пише различни фейлетони. За беда се оказва, че са и хубави. Дипломирането идва много скоро, а след него Едуард има договор в един от московските заводи. Изненадата е, че малко след като успява да изпълни първата си мисия, той разбира и истината – никога не е искал да бъде инженер и съзнанието му е насочено в литературата. Първите му произведения са детска хумористична литература. Битката му за място сред пистателите е трудна – отказват да го печатат, не е приет в съюза на писателите.

Eduard_Uspensky_2

Снимка: By Dmitry Rozhkov – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=16817986

Очевидно е, че през 60-те години на миналия век не е особено приемливо за един човек да смени работата си просто така. Тайната на всички успехи се крие в отдадеността и Успенски прави точно това. Твори, разочарова се, продължава да твори и един щастлив ден през 1966 г. присъства в сборника „Четверо под одной обложкой“. Като прохождащ писател, макар и мнозина да не го смятат за такъв, споделя страниците и с други творци. Междувременно издания като „Литературная газета“ пускат негови стихове за деца, а в някои радиопредавания дори се четат. Същата година се ражда и детската книжка, която завинаги ще промени изцяло живота на малки и големи.

2010._Stamp_of_Belarus_07-2010-19-03-m2

Снимка: By post of Belarus – http://belpost.by/stamps/catalog-by-date/2010/, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=14679826

„Крокодилът Гена и неговите приятели“ се оказва трамплин за създаването на детски мултипликационни филмчета, а през 2010 г. ще получи и престижната награда „Корней Чуховски“ за цялостното си творчество. Творецът умира през 2018 година, но подарява усмивки на няколко поколения. Каквото и да говорим, най-големият успех наистина е крокодилът Гена и Чебурашка. Мистичното същество има няколко легенди за произход и пол, но истината е, че зад създаването му няма особена конспирация. Успенски рисува странно животно от женски пол, което дошло в зоо парка в щайгата с портокали. Някои казват, че е маймуна, но практически няма порода. Името идва от „чебурахнуться“.

По разкази на автора, думата била употребена от дъщеричка на приятел по адрес на зимната му шуба, която отказвала да застане мирно на закачалката. Чебурашка се ражда само 3 години след като Гена дебютира в литературата и киното. При първата си поява има опашка като на катеричка, но след това търпи промени. Филмчетата се оказват достатъчно невинни и приятни, лишени от всякакви идеологии и представят красивия детски свят. На 20 август 1969 г. се събират пари в помощ на сираци и Успенски официално дава и рождената дата на малкото симпатично същество – 20 август. И макар в анимацията животинките да са безгрижни и щастливи, балансът е гарантиран с антигонисти.

Старуха_Шапокляк_(кадр)

Снимка: Автор: студия Союзмультфильм – http://blog.ra-atm.ru/archives/368, Добросовестное использование, https://ru.wikipedia.org/w/index.php?curid=4679782

Баба Шапокляк (името идва от сгъваеми цилиндри) вече има истинско вдъхновение. Едуард признава, че я е изградил изцяло по спомен на първата си жена, художникът пък се доверил на тъща си като най-чиста форма на муза. Макар и вече доста възрастна (близо 51 години) Чебурашка сякаш преживява своя втори ренесанс. През 70-те години става международна звезда и правата за филмчето се предлагат на Швеция. През 1988 г. любимите герои вече са в колекционерска серия от пощенски марки. Паметници започват да се раждат някъде през 2005 г. в различни градове в Русия. А една московска детска градина е стигнала до там, че да направи музей на чудатото анимирано приятелче.

1988_CPA_5917

Снимка: By Scanned and processed by Mariluna – Personal collection, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2838527

Русия обича своите анимационни герои и затова олимпийските състезатели я произвеждат в талисман за предстоящите световни спортни форуми. Чебурашка е била в Атина през 2004 г. и в Торино през 2006 г. за зимните олимпийски игри. За зимните олимпийски игри е пременена в бяла козина, за Пекин се издокарва с червена козина. През 2003 г. става и японска звезда. Япония плаща правата на въпросното чудато същество и ще ги притежава до 2023 година. През 2010 г. японците създават и добър римейк на оригиналните епизоди от 70-те години.

Големите уши на симпатичното животно се превръщат в нарицателно на всичко, което напомня за нея. Големите слушалки например получават звучното име „Чебурашки“. Покрай забавните истории се раждат и някои особени проблеми. Когато започва продажбата на анимационния герой, Леонид Швартсман заявява, че е отговорен за визията на този герой и заслужава част от авторските права. Спорът се води от 1994 до 2007 година, когато става ясно, че за тези изказвания се налага да заплати сумата от 4.7 милиона рубли.

И до днес адвокатите на Леонид смятат, че е имало много сериозен подкуп, особено след като Чебурашка била използвана и за реклама на паста за зъби. И това далеч не е всичко, много скоро започват да се появяват и играчки на малката пухкава героиня. Повечето дори се предлагат в ограничени издания, имат колекционерска стойност, а в Япония може да откриете сериозни търгове. Ако притежавате някоя стара играчка, побързайте да проверите нейната стойност. Джон Гарвин Уиър (американският балетист) е запален колекционер и редовно следи за играчки на Чебурашка.

 
 
Коментарите са изключени

Двете големи компании, които решиха спора си с канадска борба вместо в съда

Давид срещу Голиат, Бър срещу Хамилтън, Али срещу Фрейзър – това са все легендарни двубои, които хората ще помнят с години. На 20 март 1992 г. към тях се присъединява още една битка – Хервалд срещу Келехер . Ако нямате представа кои са Кърт Хервалд и Хърб Келехер и откъде идва враждата им, сега ще разберете.

Преди 1978 г. авиационната индустрия е изцяло регулирана от правителството – затова ако едно място в самолета от Ню Йорк до Лос Анджелис е 100 долара в United, то ще е 100 долара и в Continental и American. Цените са еднакви за всяка авиокомпания заради федералните разпоредби, които бяха дело на Гражданския борд за въздухоплаване. Но това правило важи само ако авиокомпанията лети международни и полети между отделните щати, а не вътре в даден щат. Заради това изключение тексаският бизнесмен Ролин Кинг основава Air Southwest.

През 1968 г. Кинг вижда незадоволена ниша на пазара на полетите. Тексас си е гигантски щат – по-голям от Великобритания, Холандия, Австрия и Италия взети заедно и следователно е доста времеемко да се пътува от град на град. Така че, защо да не създаде авиокомпания, която да лети само из щата? Тъй като авиокомпанията би работила само в една държава, цените им няма да бъдат регулирани и ще може да таксува, колко й харесва – най-включително драстично по-ниските тарифи.

Кинг, знаейки, че ще има нужда от помощ, за да реализира тази идея, говори с адвоката си Хърб Келехер и двамата тексасци създават Air Southwest.

Herb Kelleher (131125herb)

Хърб Келехер

Останалата част от бранша, разбира се, не е особено очарована от новата авиокомпания, която заобикаля правилата, и затова правят това, което повечето компании биха направили в тази ситуация – впрягат адвокатите си. Съответно Texas International, Barniff и Continental завеждат дела срещу Southwest. След три години съдебни спорове Върховният съд в Тексас окончателно потвърждава правото на Southwest да функционира, както си функционира, и когато Върховният съд на САЩ отказва да разгледа казуса, нещата вече са решени окончателно. Компанията сменят името си на Southwest Airlines и от 18 юни 1971 г. започва да обслужва Далас, Сан Антонио и Хюстън.

С навлизането на закона за дерегулиране на авиокомпаниите от 1978 г. Southwest вече започва да лети и до места извън Тексас, като Ню Орлиънс е първата такава дестинация, през декември същата година. От самото начало Southwest Airlines, водена от Кинг и Келехер, създава репутация на забавна и закачлива авиокомпания. По-ниските им цени помогнаха за това, заедно със стюардесите (които са само жени), които носят ярко оранжеви шорти и ботушки. Компанията запазва този си закачлив имидж и занапред със симпатични реклами и лозунги. „Любовта все още е нашето нещо“ („Love is Still Our Field“)  е първият им лозунг; излиза през 1972 г. (Love Field в Далас беше и все още е мястото, където се намира корпоративния щаб на Southwest.) Следващите лозунги са „Някой там горе те обича“ и „Нискобюджетната авиокомпания“.

Southwest Airlines - Boeing 737-7BD (N7744A) - Quintin Soloviev

Boeing 737-7BD

И тук започва веселата част!

На 22 октомври 1990 г. компанията въвежда нов лозунг: „Just Plane Smart“. Те го използват за около 15 месеца, докато не им се обаждат от Stevens Aviation, компания от Грийнвил, Южна Каролина. Явно те са използвали лозунга „Plane Smart“ преди Southwest.

Вместо да харчи стотици хиляди долари по съдилища и адвокати, за да се разреши въпроса юридически, на председателят на Stevens Aviation, Кърт Хервалд (заедно с изпълнителния вицепрезидент Стивън Таунс), му идва по-добра идея. Той предизвиква главния изпълнителен директор на Southwest, Хърб Келехер, на мач по канадска борба, на който да се решат правата над лозунга „Plane Smart“. Хервалд знаеше склонността на Southwest да прави нестандартни неща, а освен това смяташе, че пиарът и за двете компании ще бъде много по-полезен в дългосрочен план, отколкото да се съдят за някакъв си там лозунг.

Келехер ентусиазирано приема.

„Malice in Dallas“, както беше наречено събитието, е организирано да се проведе на 20 март 1992 г. на фамозния форум „Sportatrium“ в центъра на Далас. Това е в полза на Келехър и Southwest, защото те са домакини на двубоят, а централата им е само на километри. Но Хървалд е съвсем окей с това – всичко за пиара.

Ето видео на целия спектакъл. Текстът продължава като казваме какво става и кой побеждава, така че ако искате да разберете само това, няма нужда да гледате цялото нещо.

Освен че губи правата над лозунга, загубилият от всеки кръг (мачът е 2 от 3 победи) ще трябва и да дари 5000 долара на Асоциацията за мускулна дистрофия или Ronald McDonald House of Cleveland, също здравна организация.

В дните преди мача, и двете компании го рекламират жарко. Клиентите и доброжелателите изпращат подаръци на Келехер, които смятаха, че ще му помогнат да спечели, включително кутия спанак, бутилка Wild Turkey (бърбън; знаем, че знаете, но да кажем) и „анаболни стероиди от Мексико“ (което вече не знаем какво е).

В 9:00 сутринта на 20 март двамата мъже излизат на ринга подготвени за война. Влизанията им са грандиозни (кое повече, кое по-малко) – Хърб Келехер пристигна с автобус с мажоретки, облечени в бяла сатенена роба, а Кърт Хервалд, след като беше представен, излиза от тунела в червена роба под освиркванията на про-Southwest тълпата. Келехер пък излиза на ринга под звуците на песента от филма „Роки“ и когато стандартното перчене пред ъгъла на опонента приключи, състезанието започна.

Веднага след началото на първия рунд, Келехер спира борбата заради контузия в ръката, която претърпява, докато спасява дете на път за арената. За негов заместител излиза Дж. Р. Джоунс… шампион по канадска борба през 1986 г. от Тексас. Така Джоунс и Southwest Airlines лесно печелят първия рунд.

На втория рунд Хървалд също води свой „заместник“, една от служителките му – Анет „Убиецът“ Коутс. Тя се изправя срещу Келехер, въпреки че ръката му все още го „боли“. Анет го побеждаваше за секунди.

Сега, след като театрите приключват, започва истинският двубой. Резултатът е равен и третият кръг е решаващ между двамата мъже и техните компании. Хервалд, в червена поло риза, и Келехер, с цигара в устата, се надвиват в продължение на 35 секунди.

Накрая Хервалд приковава ръката на Келехър за масата и побеждава! Тълпата в Далас изригна в освирквания, но Хервалд печели честно и почтено, което означава, че Stevens Aviation си може да си задържи лозунга.

Но предстои още една изненада, за пореден път в мача. Кърт Хервалд позволява на Southwest да използва лозунга също като демонстрация на спортсменство и заради готовността на компанията въобще да приеме такова безумно предизвикателство, когато толкова много други компании просто щяха да се обърнат към съда.

След мача двамата се съгласиха, че решаването на спора по този начин е било фантастична идея и добър начин да покажат идентичността на техните компании. Хървалд казва:

Днес в бизнеса има твърде много съдебни спорове и недостатъчно лидерство. Имаме нужда от още момчета като Хърб Келехър, които са готови да кажат, че не е нужно да ходим на съд през цялото време.

Келехер заяви пред New York Times, че ако Stevens и Southwest бяха отишли на съд, това щеше да струва на Southwest 500 000 долара и няколко години мъки. Той също така призна, че „честно казано, Stevens използва „Plane Smart“ в рекламите си по-дълго. Не знаехме, че го ползват, но те си го ползваха. Така че щяхме да загубим случая на всичко отгоре след всички хачове, усилия и загубено време.“

 
 
Коментарите са изключени