shareit

Десетки милиони пароли са разкрити при хакерската атака срещу онлайн мрежа за запознанства

| от |

site-datingЛичната информация на 42 милиона потребители на онлайн мрежа за запознаства е открадната след хакерска атака, съобщава NBC News.

Сред данните са имена, имейли, криптирани пароли, дати на раждане, сочи анализът на експерта по сигурността Брайън Кребс. Базираната в Австралия Cupid Media, която притежава повече от 30 сайта за запознанства, като AsianDating.com и BrazilianCupid.com, е оспорила броя на разкритите пароли, но е признала, че пробива е станал през януари 2013 година.

Хакерската атака може да бъде голям проблем, тъй като много от хората не правят различни пароли за различните страници, които ползват. Според Брайън Кребс 34 милиона от потребителите на Cupid Media са се регистрирали с електронните си адреси от Yahoo, Hotmail и Gmail. Друга причина за тревога е, че 1.9 милиона са използвали паролата „123456”, докато други 1.2 милиона са избрали за тайна комбинация „111111”.

Атаката се е случила на същия сървър, където наскоро беше атакаувана и Adobe. Според софтуерната компания при пробива са били разкрити 38 милиона потребителски пароли, а според LastPass, фирма, специализирана в сигурността, 150 милиона пароли на потребители на Adobe са били разкрити.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Кърпичка на Мики и Мини Маус (1930)

| от |

Всеки предмет с главата на любимия ни плъх Мики Маус се тиражира чудесно стига тя да е поставена върху предмета от Disney. Така е открай време, така е и днес.

Мики Маус е създаден, за да замести друг герой на Disney, Освалд късметлийския заек. Мишокът за първи път се появява в краткото филмче „Plane Crazy“, а дебютът му пред публика е в Steamboat Willie (1928) – една от първите анимации със звук. В последствие се появява е в над 130 филма като „The Band Concert“ (1935), „Brave Little Tailor“ (1938) и „Fantasia“ (1940). Общо 10 от филмите на Мики са номинирани за Оскар за най-добра кратка анимация, а „Lend a Paw“ печели статуетката през 1942. През 1978 Мики става първият анимационен герой със звезда на Холивудската алея на славата.

Trolley Troubles poster

Освалд късметлийският заек

От 1930 Мики си има и свой комикс, рисуван предимно от Флойд Готфредсън и издаван 45 години.

И с невероятната си популярност мишокът няма как да не направи, както казахме, всичко, върху което го има, изключително ценно. Затова и краси доста предмети – от тениски до кутии за храна. Още от ранните си години, Мики Маус се появява във формата на плюшени играчки и твърди фигурки. До голяма степен отговорен за мърча на Мики е Кей Кейман (1892 – 1949), когото мнозина наричат „еталон за качество“. Усилията на Кейман в очите на The Walt Disney Company има страхотен принос към главоломния успеха на анимационния герой и съответно мъжът е обявен за Легенда на Disney през 1998 година. През 2008 списание Time пише, че Мики Маус е един от най-разпознаваемите персонажи в света, дори в сравнение със Дядо Коледа. Около 98% от децата по света между 3 и 11-годишна възраст най-малкото знаят за съществуването му. В началото на кариерата си Кейман основава маркетингова агенция в Канзас, Мисури. Агенцията специализира в създаване на продукти, базирани на филми и има сключени договори за създаване на няколко различи фигурки по изтъкнати анимационни герои. Той обаче се свързва с Уолт и Рой Дисни чак през 1932 година, така че носните кърпички не са негово дело. И все пак историята му е доста интересна и заслужава няколко реда:

След като се обажда на братята те проявяват интерес и го канят на среща, за да изнесе презентация. Усещайки страхотна възможност, Кейман тегли всичките си спестявания от банката и ги зашива в палтото си, за да са на безопасно място по време на двудневното му пътуване от Канзас към Лос Анджелис. Той будува през целия път от страх някой да не му открадне палтото. Когато пристига в офиса на братята Дисни, вади всичките пари на бюрото и казва, че те плюс 50% от печалбите ще са техни, ако му дадат лиценз да прави мърчъндайза на Мики. Сделката е постигната.

До 1932 година Мики няма много мърч.

През есента на 1929 г., когато Уолт е на среща в Ню Йорк със своя тогавашен дистрибутор Пат Пауърс, с него многократно влиза в контакт мъж с необичайна молба. По думите на Уолт: „… един тип се мотаеше около хотела, където бях отседнал, размахваше 300 долара и ми каза, че иска да сложи Маус върху хартиените таблети, които децата използват за писане в училище. Както обикновено, Рой и аз имахме нужда от пари, така че взех 300-те долара.“ Въпреки че в архивите на The Walt Disney Company не може да бъдат намерени следи за тази транзакция, братът на Уолт, Рой, потвърждава историята точно преди Уолт да умре.

В книгата си „The Mickey Mouse Treasures“ Робърт Тийман заявява: „Тази сделка не само дава на братята Дисни малко бързи пари, но и им показва, че има още начини за използване и монетаризиране на имиджа на Мики. Така започна революция в търговията с мърч на анимационни герои.“

Освен това, след известни турболенции в компанията Уолт смята, че образът на Освалд късметлийския заек е откраднат от един от колегите му  при неговото напускане (съответно и нуждата от нов образ, Мики, който да го замени). Затова  той е решен да защити права си върху новия герой. „Разработихме мерчандайзинга по-скоро от гледна точка да защитим героите си, неосъзнавайки паричния потенциал зад него“, казва Рой Дисни в интервю през 1968 г.

През месец ноември 1929, когато официално се отбелязва рожденият ден на Мики Маус, фокусът на компанията пада създаването на най-разнообразни стоки, с които да се популяризира мишка през 30-те години.

Така идваме до носните кърпички с Мини и Мики. Ето съвсем кратък календар на административните събития пред следващата 1930 година, когато те стават най-популярния подарък за Коледа.

На 3 февруари 1930 Рой Дисни подписва с George Borgfeldt & Company от Ню Йорк договор за производство на играчки с облика на Мики и неговата любима Мини Маус. 

На 27 март George Borgfeldt & Company издават първия лиценз за мърчандайз на Disney на Walkburger, Tanner and Company от Сент Гал, Швейцария, за производство на носни кърпички с образа на Мики и Мини. 

 
 
Коментарите са изключени

„Библиотека с неща“ е една прекрасна идея

Какво е „Библиотека с неща“? Веднага даваме пример: „Библиотеката“ в Сакраменто, Калифорния, дава назаем всякакви неща, от които хората биха имали нужда от време на време, но не притежават и няма смисъл да си купуват. Инициатива е на Публичната библиотека в Сакраменто и има за цел да разшири предлаганите от това романтично звено на държавата услуги. Сред въпросните „неща“ има всичко – машина за ламиниране, музикални инструменти, цифрови фотоапарати, шевни машини и всякакви други уреди, технологии, машини и предмети

„Рядко се случва държавно предприятие с много ясна насоченост – книги – да има шанс да експериментира с нещо подобно“, казва Лори Истървуд от Публична библиотека в Сакраменто

Още през 70-те години в Съединените щати започват да се появяват подобни библиотеки, но само за инструменти – на снимката горе можете да видите едно подобно място. Днес има 40 библиотеки в цялата страна. В Колумб, Охайо, библиотеката с инструменти на RTCO разполага с близо 5000 инструмента, които се дават на заем на физически лица и организации с нестопанска цел.

Има и много с инструменти за дърводелство, дървообработване, градинарство, водопровод, електротехнически работи и зидария. Финансирането идва от общините, държавата, организации с нестопанска цел и частни дарители.

Има и библиотеки за семена – те се разпространяват и извън САЩ. И тъй като връщането на семена е невъзможно, библиотеките приемат вместо това семена от растения, които са поникнали от вече взетите семена.

Подобно на така наречените банки или трезори за семена, тези библиотеки служат и за съхранение на различни сортове растения през времето, както и за поддържане на биоразнообразие. Много от библиотеките имат редки семена на местни растения.

Освен инструменти и семена, самите библиотеки също са ценен ресурс за обществото. Те служат не само за складове на прашни стари аналогови книги. Изследователските библиотекари, например, могат да помогнат на посетителите да намерят редки книги, да оценяват достоверността на източници и да осигурят достъп до специализирани бази данни.

В същото време много библиотеки и ръководителите им намират нови полезни услуги, които да вършат, и така да развиват дейността си. Бъдещето на библиотеката като институция е малко неясно, но пък пълно с потенциал.

 
 
Коментарите са изключени

Криза в Юнайтед ли? Не се шегувайте. Навремето клубът бе спасен от… куче

| от |

Манчестър Юнайтед е в тежка криза на всички нива – и спортно-техническа, и управленска. В знаменития английски клуб сякаш всичко рухна след онази проклета пролет на 2013-а. Всъщност преди шест и половина години на „Олд Трафорд“ се лееше поредното шампионско шампанско – традиционен ритуал под ръководството на сър Алекс Фъргюсън и повод за радост.

Но имаше една смущаваща подробност. Фърги бе взел необратимото решение да приключи окончателно кариерата си и пяната на шампанското бе примесена със сълзите на феновете. Ясно беше, че приключва златна епоха и тъгата по шотландеца бе обяснима, но все още никой не предполагаше, че клубът се качва на влакче на ужасите, от което слизане няма. Поне засега.

Сменят се треньори, харчат се стотици милиони за селекция, привличат се звезди… Но Юнайтед не може да запълни пропастта, зейнала след оттеглянето на сър Алекс. И през този сезон почти всеки мач на „червените дяволи“ е мъчение за запалянковците и чувството за безнадеждност става все по-задушаващо. Разбираме ги, макар че какво да кажат пък съседите от Ливърпул, които 30 години чакат титлата във Висшата лига?

А и самият Юнайтед е политал към върховете в много по-трудни времена. „Театърът на мечтите“ е видял и преживял всичко. Изстрадал е всяка секунда от славната история на клуба. Помни бомбардировките по време на Втората световна война, изпадането, трагедията в Мюнхен. Но пази и спомена за безбройните титли и триумфи, превърнали Юнайтед в гигант от планетарна величина.
Цялото това велико наследство обаче нямаше да е факт без помощта на… едно куче.

Но всичко по реда си. Ще стигнем и до важната историческа роля на симпатичния санбернар Мейър, а сега малко предистория.
В началото на 20 век професионализмът постепенно си проправя път в английския футбол, а Манчестър Юнайтед, известен като Нютън Хийт тогава, е сред по-малките клубове в региона – и като фенска база, и като възможности. През 1898-а тимът печели Ланкашър Къп след победа над Блекбърн, което е голям успех, но в никакъв случай не облекчава финансовите му проблеми, които мъчат клуба вече десетина години. Хийт постоянно е във финансова криза и на ръба на оцеляването.

Stbernardinsnow

Снимка: By The original uploader was Sloberdog at English Wikipedia. – Transferred from en.wikipedia to Commons by Isthmus., CC BY 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3582133

Нютън посреща миналия век като втородивизионен отбор, а безпаричието става още по-нетеърпимо. На всичко отгоре президентът и основен кредитор Уилям Хийли иска да му бъде върнат дълг от 242 паунда и се обръща за това към съда.
В касата на Хийт обаче няма нито пени, а когато задълженията на клуба достигат 2500 лири, е обявен фалит.
Банкрутът датира от февруари 1901-ва, когато е убит окончателно ентусиазмът на футболистите и малцината му привърженици.

Схлупеният стадион „Банк Стрийт“, на който играе отборът, е затворен и всички очакват, че ще бъде последвана съдбата на просъществувалите кратко клубове Ню Брайтън Суифтс ФК и Бъртън Суифтс ФК, които си отиват по същия сценарий.
Капитанът Гари Стафорд обаче отказва да се предаде. Пристигнал от Крю Аликзандра през 1896-а, само година по-късно вече е капитан и безспорен лидер на Нютън.

Осъзнал безизходицата, талантливият защитник решава да се организира благотворителен базар в центъра на Манчестър, а целта му е набирането на 2670 паунда, колкото е нараснал дългът на Хийт с лихвите.
За да привлече по-голямо внимание и повече посетители, Стафорд взима на базара и кучето си – санбернара Мейър, който вместо бъчвичка с бренди на врата си, има касичка за подаяния и привързано за гърба сандъче за по-едри дарения.
Въпреки огромните усилия на Гари, инициативата му не донася достатъчно пари за избавлението на клуба, а за капак – в последния ден на базара изчезва и домашният му любимец.

Стафорд трябва да се примири не само с окончателната гибел на отбора, чиято лента носи доскоро, но и със загубата на кучето, което семейството му отглежда с любов от няколко години.

Съдбата обаче си знае работата и отчаянието е кратко.
Докато се разхожда из града, футболист на Нютън вижда обява за намерено домашно куче в един от пъбовете до манчестърската пивоварна.
Казва на Стафорд и без да се замисля капитанът тръгва към кръчмата, където му предстои срещата, която преобръща историята.
Собственик на пъба е Джон Хенри Дейвис – заможен човек с процъфтяващ бизнес, който държи редица заведения в Манчестър и Салфорд.
По това време Джон търси да купи куче за подарък за рождения ден на дъщеря си и когато се натъква на Мейър, няма съмнение, че го иска за четириног любимец на детето си.

На срещата със Стафорд бизнесменът разбира болката му и без много заобикалки му предлага сделка, която устройва и двете страни – пивоварът ще купи Нютън Хийт и ще изплати всичките му дългове, а в замяна Мейър ще бъде подаръкът за рождения ден на дъщеря му. Футболистът, естествено, страда за кучето си, но не се колебае нито за миг: „Да бъде!“, казва защитникът и Нютън се прощава с талисмана си, но си откупува живота.
През март 1902 г. се провежда историческо събрание в Ню Айлингтън Хол, на което Стафорд обявява, че ще инвестира 2000 паунда в Хийт заедно с Дейвис и още трима местни бизнесмени от Манчестър.

Ключова част от новото начало е промяната на клубните цветове от зелено и жълто на червено и бяло. Също така, за мениджър е назначен Ърнест Магнал, под чието ръководство е спечелена и първата титла.
Месец по-късно се провежда втора среща, на която се дискутира новото име на клуба.
„Предлагам Манчестър Юнайтед“, плахо прошепва 19-годишният фен на име Луис Рока, но първоначално не му обръщат внимание.
Манчестър Сентрал и Манчестър Селтик се оформят като фаворити, но отпадат. „Първото звучи като име на гара, а второто е много индустриално“, провиква се някой и следват одобрителни възгласи. Така един тийнейджър става кръстник на клуба, който днес е символ на величие във футбола.

По-късно Рока заема редица отговорни длъжности на „Олд Трафорд“ и отдава дните си на Юнайтед. На него се приписва и заслугата за осъществяването на контакта с Мат Бъзби, който от средата на 40-те до края на 70-те пише история с „червените дяволи“.
Що се касае до Мейър – прекарва остатъка от живота си в къщата на Дейвис, където го даряват със същата любов, с каквато и предишните му стопани.
В крайна сметка той е кучето герой, което изиграва съдбоносна роля за сбъдването на мечтите в манчестърския театър на футбола.
А днешните фенове си мислят, че настоящата ситуация е безнадеждна. Хора, това е Юнайтед! И този клуб винаги намира начин.

 
 
Коментарите са изключени

Джо Ариди – най-щастливият затворник със смъртна присъда

| от |

Джо Ариди може да влезе в историческите архиви като най-щастливия затворник в очакването на своята смъртна присъда. Той е и доказателството, че светът е едно много студено и жестоко място, както и единственото добро, прекрачвало вратите на затвора. Неговата история може да остави всеки нормален човек без думи. Въпросната личност се ражда на 29 април 1915 година в Пуебло, Колорадо. За разлика от своите съученици, младежът имал много сериозни проблеми в училище и просто не можел да възприема материала като останалите.

В по-късните тийнейджърски години е изпратен в болницата за умствено изостанали. Лекарите правят тест за интелигентност и резултатът е едва 46. Санитарите го описват като спокойно и миролюбиво момче, което не познава човешки качества като злоба, агресия и омраза. Точно по тази причина останалите пациенти го тормозят за удоволствие. Докато всички в лудницата се опитват да избягат, Джо седял кротко и правил каквото му кажат. Един ден последвал група, която се качила на влак в търсене на приключения, Джо просто искал да стигне до родния си дом. И така младият пътешественик пътувал цяло денонощие с влака.

Не е престъпление да се прибереш вкъщи. Престъпление е да бъдеш глупав. Глупостта и яростта е обхванала цял Пуебло по същото време. По-рано през седмицата в града се случват редица престъпления, включително и нападение над две сестри – едната е тийнейджърка, а другата е малолетна. По-голямата сестра е убита жестоко с брадва, а по-малката е изнасилена и след това душена. 12-годишната Барбара Дрейн щяла да оцелее, но сестра ѝ Дороти нямала шанс. Целият град е настръхнал и издирва перверзника. Мъжете в малкото градче били готови за лична саморазправа, а шерифите се чудили дали има смисъл да се намесват в този публичен линч, след като много от тях също имали деца.

Джо не подозирал изобщо за новините от дома. Вместо да слезе в родния си град, той пътува около 350 километра повече, за да се озове в Чивейн, Уайоминг. След като не познавал никого, скитникът се разхождал и търсил дома си. Съдбата го среща с шериф Джордж Каръл и понеже Ариди не може да се защити или да обясни къде отива е прибран в затвора. Каръл не знаел, че срещу него стои човек с интелектуална недостатъчност. Джо казал, че живее в Пуебло, а шерифът сякаш чакал да чуе тази магическа дума. Последвали няколко часа в разпити с мъчения, а след това и самопризнание за извършеното престъпление. Пътешественикът вярвал, че наказанието е за бягството и решил да си признае.


View this post on Instagram

Oh hello. This is the saddest case you’ll hear. Joe Arridy playing with his trains on death row. TISSUE WARNING. In Episode 20 Season 2, Holly and Gemma cover two cases of people who were sentenced to death but were later proven innocent. Holly goes through the case of Timothy John Evans from Wales who confessed to a crime he most definitely did not commit. Then Gemma talks about the saddest case Holly has ever heard…..Joe Arridy. Listen with tissues. ⠀ ⠀ A happy shout-out to a fan kicks off this episode which then sinks way down into bad times and the discovery that foot tuberculosis IS a thing. Holly’s case lost the helpful neighbour lottery in a big way, Gemma’s friend Joe gives the girls a Joe of sadness, Holly says the word ‘bless’ 99 times in a row and Tom Hanks features heavily. ⠀ ⠀ Promo from @realliferealcrime ⠀ ⠀ Production, recording and post production completed by Producer Craig who continues to try to bully the girls with a timer and sits down hard on his bum this week as a result of being yelled at. He’s such a drama queen. ⠀ ⠀ Gemma edited this week. All complaints should be sent to Producer Craig who recently launched a search for his pet turkey Alfred who has gone missing. Oddly just before Canadian Thanksgiving. Holly has lawyered up. ⠀ ⠀ www.whichmurderer.com ⠀ ⠀ WARNING – Explicit language, content and themes (plus whatever else will cover us legally). All opinions stated are our own and case information was gathered from legitimate sources within the public realm. ⠀ ⠀ Recorded in a secret location somewhere in Scotland ⠀ #whichmurderer #whichmurdererpodcast #whichwouldyouchoose #podlove #podcast #podcastlife #podernfamily #murderpodcast #britpodscene #sentencedtodeath #wrongfuldeath #timothyevans #joearridy #miscarriageofjustice #whichwouldyourather #season2 #episode20 #canadiangirl #scottishgirl #recordedinscotland #terriblechoices #spotify #stitcher #itunes #truecrimecommunity #listenandsubscribe #loveourlisteners #crimescene #newepisode #murdering

A post shared by Which Murderer (@whichmurderer) on

  Следва едно победоносно обаждане до шерива в Пуебло и съобщаване на добрата новина: „Тук имаме един човек, който си признава за убийството на двете момичета.“ Шериф Грейди бил в шок, при него също имало заподозрян за престъплението. Задържаният Франк Агилар работел за бащата на двете момичета и наскоро бил уволнен от фирмата. Мотивът за отмъщение бил налице. В дома му са открити вещи, които първоначално са били виждани в дома на семейство Дрейн. Патолозите били категорични, че откритата брадва в дома на г-н Агилар отговаряла на раните по тялото на жертвата. Всеки нормален криминалист би казал, че случаят е приключен, докато телефонът не звъни с тази нова информация. Каръл продължил да настоява, че е заловил толкова търсения изверг.

Разказал, че това е психично болен, който вече е измислил няколко истории, но знаел всичко за убийството. Направените самопризнания автоматично променили хода на разследването. Логиката била рядко явление за униформените през 1936 година. Причината за това съждение е скрита в показанията на Ариди. Той не само признал за убийството на двете сестри, но и на други хора, които били живи. В съвременната криминология ще говорим за пациент с ментални проблеми, но не и в този период. Франк Агилар усеща накъде духа вятъра и променя своите показания. Преди може да не е срещал Джо, ала бързо вплита неговото участие в престъплението.

В деня на съдебния процес има още изненади. Малката Барбара е в съзнание и идентифицира Франк като нападател. Никой не задава въпроси за Джо. Защитата на младежа настоява за анулиране на присъдата поради невменяемост. Версията била потвърдена от три независими психотерапефта, които излизат с едно и също заключение: пациентът има интелекта на 6-годишно дете. В доклада на тримата присъства едно и също описание: „невъзможност да прави разлика между добро и лошо, следователно не е в състояние да извърши каквото и да е действие с криминална подбуда“. Любезният шериф Карол не бил съгласен.

За него Джо е един завършен артист, който се опитва да избяга от правосъдието. Какви са мотивите на шерифа зад абсоютната категоричност? 1000 долара. Това е наградата за залавянето на убиеца. Оправдателната присъда за Джо можела да пресече финансовата облага. Каръл не спирал да дава лъжливи показания и дори цитирал част от думите на г-н Ариди по памет, защото никой не си направил труда да ги запише по време на полицейското задържане.

Повикан е и докторът от болницата в Колорадо. Д-р Бенджамин Джеферсън бил изумен от съдебния процес и многократно пояснил, че Джо е твърде уязвим и ще признае всичко. Джеферсън става пред цялото жури и кара Джо да си признае за кражбата на кутия с цигари. Кутия нямало, но Джо веднага се извинил за стореното и дори обяснил кога е откраднал цигарите.

Когато дошло време и на „убиеца“ да говори пред съда, адвокатите демонстрирали неговия интелект. Той не успял да разпознае снимката на жертвата си, не разпознал и настоящия президент Франклин Рузвелт, не можел да обясни защо е в съда и какво е брадва. Толкова желаната хидяларка започнала да се изплъзва под пръстите на шерифа и той настоял да поговори отново със съдията и прукорорите. Това окончателно наклонило везните и Джо Ариди бил осъден на смърт.

Понякога човек може да се чуди дали Темида би имала нужда и от слухов апарат, особено в дела като това. Какво би правило едно 6-годишно дете в затвора? Отговорът ще намерите в последните дни от живота на Агири. Рой Бест бил главният надзирател в крилото с осъдените на смърт. Отначало се изненадал, че точно този човек може да извърши убийство и изнасилване. Неговият разум не бил подплатен с мечтата за пари и фалшива слава. В лицето на Джо виждал една абсурдна присъда. Бест се смилил и донесал играчки на „убиеца“. Влакчета била любимата играчка на Джо – нетипично за 23-годишен мъж. Това обаче не била най-болезнената гледка.

  Надзирателите често чували искрения му смях след вечеря. Джо полирал приборите си до блясък, а след това правил забавни физиономии и се смеел на себе си. За него не съществувало понятие като „смъртна присъда“. За разлика от предишните лудници, тук хората го харесали. Бест му дава и популярния прякор „най-щастливият затворник със смъртна присъда“. Дните от календара минавали и някои репортери идвали да проверят какво се случва с хладнокръвния убиец. Повечето очевидно оставали шокирани, че той продължавал да си играе с влакчетата в килията. Един път бил попитан дали иска да се върне обратно в лудницата и той отговорил: „Не! Предпочитам да получа доживотна присъда и да остана тук с надзирател Бест. В лудницата момчетата ме биеха.

Тук никога не съм се забърквал в бели.“ Междувременно Франк Агилар е екзекутиран още през 1937 година. Главният прокурор на Колорадо Гайл Ирланд успява да отмени цели 9 пъти екзекуцията на Ариди, но за жалост на десетия път се проваля. Тази загуба е тежка за всички затворници и най-вече за надзирател Бест. Той многократно говори по темата, понякога сълзите напират в него, но преди всичко властва изумлението в погледа му.

В едно от последните дадени интерювата казва следното: „Той най-вероятно не знае, че ще умре. През цялото време седи в килията и си играе с влакчето, което му дадох. Когато го попитам дали разбира, че ще бъде екзекутиран, той ме гледа с празен и объркан поглед. Джо не трябва да умира!“ На 6 януари 1939 година, главният готвач на затвора прави специална мелба за Джо – това е неговата последна вечеря.

Докато попът чете молитва за осъдения на смърт, Джо се опитва да запази своето любимо влакче. Надзирател Бест му казва, че го взима временно, а в замяна ще получи златна арфа. По пътя към газовата камера, Джо казва, че иска да свири на арфата, както му е разказвал попът по-рано. Той е единственият, който не плаче по време на екзекуцията.

Губернатор Бил Ритър помилва Джо през 2011 година. На надгробния камък е поставено малкото влакче – верен другар в последните месеци от живота на Джо. След помилването е добавен и надпис „Тук лежи невинен човек“.

 
 
Коментарите са изключени