shareit

„Der Spiegel“: Македония е пред колапс заради „Скопие 2014″

| от |

Германският вестник Der Spiegel съобщава, че  заради реализирането на проекта Скопие 2014 г. Макдеония е пред колапс. В текст се посочва, че Скопие има нов паметник на Александър Македонски, който струва 10,5 млн. евро.


„Паметникът се издига на 30 метра височина и се намира в самото сърце на града. Той е много автентичен и прилича на  Големия канал в Лас Вегас, пише немското издание. В Близост до този паметник се намират и други герои от „македонската“ история. От другата страна на Вардар, на входа на стария град, се намира паметник на Филип II, бащата на Александър. Тук има и други паметници“ , пише Der Spiegel.

Вестникът отбелязва, че сред тях има реновирани помещения на министерства, театър и музей, посветен на литературата и революционерите от XIX и XX век.

Грандиозен исторически кич

Според  вестника, македонските архитекти смятат, че декорирането на града струва стотици милиони евро, както и това, че Скопие се е превърнал в „грандиозен исторически кич“.

Докато едни твърдят, че става дума за „неокласицизъм“, управляващата ВМРО-ДПМНЕ го наричат „Скопие 2014″на стойност 207 млн. евро.

Der Spiegel отбелязват като проблем това, че паметниците в Македония  не обхващат етническото разнообразие на страната.

„Проблемът не е само в парите, но и в историята, както и древните славянски мотиви, които според някои анализатори, отразяват етническото многообразие на Македония. Много малко хора анализират и критикуват паметниците, въпреки че всичко напомня за авторитарен режим“ , посочва германският вестник.

Внимание заслужава и раздаването на поръчките – най-вероятно в пълно противоречие с действащото право. Македонските медии обаче не говорят много-много за това. „Прекомерната критика може бързо да ти коства службата. ВМРО отдавна държи медиите под контрол“, казва един журналист, който иска да остане анонимен.

Случаят „Томислав Кежаровски“ е само поредното доказателство: журналистът бе осъден на четири години лишаване от свобода, тъй като бил разкрил самоличността на един защитен свидетел в дело за убийство. Според независимите наблюдатели това е просто претекст – същинският стремеж на властите е да запушат устата на критично настроения към системата журналист. Тази присъда може да се интерпретира като ясно послание към останалите журналисти в страната, които така или иначе отдавна са наясно с опасностите, които ги грозят, ако не внимават какво пишат. В последните години много от критичните медии просто изчезнаха.

А кризата?

Като се има предвид каква е актуалната икономическа ситуация в Македония, трудно може да се намери обяснение за издигането на триумфални арки, паметници и дворци. Страната е силно засегната от кризата, всеки втори младеж е без работа, а общата безработица възлиза на цели 30 процента. Университетите са зле оборудвани, болниците – също.

Навсякъде трябват пари за саниране, но правителството очевидно има други приоритети. И гарнира гротескното преустройство на града със също толкова гротескни истории – като например тази за статуята на позлатения факлоносец. „В началото можеха да се видят не само мускулите му“, разказват младите архитекти Боро Гаджовски и Филип Дубровски. В първоначалния си вид паметникът предизвикал голямо възмущение, тъй като бил прекалено „класически“. Поради което се наложило слабините на факлоносеца да бъдат прикрити.

 
 

Слоновете наистина помнят много

| от |

Очевидно е невъзможно да се докаже, че слоновете никога не забравят нищо – и изглежда е много вероятно, че всъщност забравят – но проучванията показват, че слоновете наистина имат изключително дълготрайни спомени за определени неща.

Например, през 1999 г. една слоница на име Джени, която живее в Дома за слоновете в Хоенвалд, Тенеси, вижда друг слон на име Шърли, който току-що е дошъл в Дома, и моментално се развълнува и притесни. След като прекараха малко време заедно, Ширли също се развълнува. Основателят на Дома, Карол Бъкли, описва ситуацията като „емоционално събиране“ между „двама видимо стари приятели“. Двата слона започнаха да се сприятеляват и Бъкли казва, че никога не е била свидетел на нещо толкова страстно, което не е агресия.

Оказва се, че двата слона наистина са стари приятели – те са били за няколко години в цирка Carson & Barnes. Последната им среща обаче е преди 23 години.

Тази впечатляваща сила на припомняне, независимо дали става въпрос за помнене на лица или събития, които се случват в природата, е смятана за значителна част от начина, по който слоновете оцеляват. Те обикновено живеят до 80 години, когато са сред природата, и образуват семейни структури, оглавявани от женска. Тя обикновено е някоя от най-старите женски слонове в стадото и се смята, че има най-добрата памет, въпреки че може просто да е най-опитната.

Как обаче тази дълга памет помага на слоновете? Едно проучване на университета в Съсекс показа, че когато са изправени пред нещо непознато, стадото слоновете, чиято предводителка е на 55 години, са по-склонни да се сгушат в отбранителна позиция, отколкото слонове с предводителка на 35 години. По-възрастните слонове най-вероятно са имали вече опит със заплахата, която сега се представя пред стадото, и си спомнят какво трябва да се направи, за да предупредят непознатия да не се занимава с тях или да се защитят.

През 1993 г. изследователите изследват три стада слонове в националния парк на Танзания, Тарангир, по време на особено силна суша. Две от стадата напуснаха парка, когато ресурсите им свършват – всяко от стадата имаше матриарх на възраст между 38 и 45 години. Стадото, което остава в парка, беше предвождано от слоница на  на 33 години. От шестнадесетте малки, които загиват по време на сушата десет бяха в третата група с по-млада главатарка. Знаеше се, че в района е имало още една подобна суша през 1958-1961 г., което означава, че двете по-стари главатарки по това време са били най-малко на 5 години и вероятно си спомнят събитието и съответно знаят къде да отидат, когато обичайните източници на храна и вода спрат, докато по-младата слоница не беше достатъчно възрастна, за да си помни такива неща и не знаеше къде да отиде.

Учените не са успели да определят точно колко е умен един слон, но успяват да измерят неговото EQ или коефициент на енцефализация. Това определя размера на мозъка на животното спрямо размера, който учените биха предположили, че има животно с такъв размер. Слоновете имат един от най-големите мозъци – средно по 10,5 килограма на фона на човешкия, който е 3 килограма. Въпреки това, хората обикновено имат EQ около 7, докато на слоновете то е около 1,88. За сравнение, шимпанзетата обикновено имат около 2,5 EQ, а прасетата са с нисък резултат – 0.27. Спрямо този метод, слоновете се нареждат сред най-умните същества в животинското царство.

Слоновете също така присъстват сред изключителен кръг от животни, който разпознава отраженията си в огледало. Освен това, зоната в мозъка им, която отговаря за обонянието, е особено активна (все пак, с тези големи носове…). Ползвайки само обонянието си, според тестовете, слоновете могат да разпознаят до тридесет свои роднини само въз основа на аромата на урината им, независимо от времето, което е минало от последното им виждане, или в този случай, е помирисал тялото им. Слоновете също така проявяват признаци на скръб, когато се натъкнат на трупа или на костите на починал роднина. В едно проучване учените дават редица предмети на семейство слонове – те реагират най-силно, когато им се дават костите и бивниците на техен починал роднина.

Миризмата и лика на членовете на семейството и местата за хранене са най-забележителните неща, които слонът сякаш си спомня, сред останалите умения за оцеляване. И е ясно, че спомените му могат да се простират в продължение на десетилетия, подпомагайки способността му да оцелява през сравнително дългия си живот. Така че можем да кажем, че слонът „никога не забравя“ не е преувеличение.

 
 
Коментарите са изключени

Финиъс Гейдж, който промени неврологията

| от |

На 13 септември 1848 г. Финиъс Гейдж и колегите му взривяват скали, за да се направят място за железопътната линия Рутланд и Бърлингтън близо до Кавендиш във Върмонт. Гейдж подготвя експлозията като уплътняваше отвора, в който беше поставен експлозив, с помощта на трамбовъчен железен прът. Тогава се случва и инцидентът, който ще остане в историята – металната пръчка създава искра, която запалва експлозива, и в резултат на взрива желязото минава право през черепа на Гейдж. Той влиза под костта на лявата му буза и излиза напълно през горната част на главата. По-късно винкелът е намерен на около 30 метра, облян с кръвта и части от мозъка на Финиъс.

За да добием представа за щетите, които този прът може да причини, трябва да сме наясно с размерите му – той е с дължина 1,11 м. и с диаметър 3,18 см. в единия край и е заострен до 0,6 см. в диаметър в другия, с тегло приблизително 6 кг.

JacksonJBS A descriptive catalogue of the Warren Anatomical Museum 1870 frontispiece 623x1024

След като пръчката минава през главата му, не се знае дали Гейдж губи съзнание, но само минути след инцидента, за учудване на колегите от екипа му, той вече върви и говори и дори прекарва изправен 1-километровия път с каручка до къщата си, където е прегледан от д-р Едуард Х. Уилямс, който описва ситуацията:

Когато пристигнах, той каза: „Докторе, тук има достатъчно работа за вас“. За първи път забелязах раната на главата му още преди да изляза от каретата си, пулсациите на мозъка бяха много отчетливи. Горната част на главата му изглеждаше някак като обърната фуния… сякаш някакво клиновидно тяло е минало през нея. Г-н Гейдж, по времето, когато преглеждах раната му, разказваше за начина, по който се беше сдобил с нея, на наблюдателите. Не вярвах на разказа на господин Гейдж и мислех, че ни лъже. Г-н Гейдж упорито твърдеше, че пръта минава през главата му… Господин Г. стана и повърна; усилието от това изхвърли около половин чаена чаша мозък, която падна на пода.

До вечерта д-р Джон Мартин Харлоу поема случая и именно бележките му от наблюденията върху нараняването на Финес, последващо възстановяване и промени в характера му доказват, че фронталния кортекс участва в изграждането на личността ни.

BringMeTheHeadOfPhineasGage KABOOM BoundlessAScienceComicsAnthology 2016 EJBarnes LBLee

Първоначалното лечение на физическите наранявания на Финиъс започнаха с почистване на раната чрез отстраняване на малки фрагменти от черепа и подмяна на някои от по-значителните. Голямата рана в горната част на главата му беше затворена с лепилни ленти и покрита с мокър компрес, за да може раната да оттече в превръзките. След няколко дни откритият му мозък се инфектира и мъжът изпадна в полукоматозно състояние. За облекчение и изненада на семейството му обаче се съвзема. Не след дълго д-р Харлоу успява да източи около 240 милилитра гной от абсцеса под скалпа на Гейдж.

Въпреки всичко това, само три месеца и половина след инцидента, Финиъс Гейдж вече водеше привидно нормален живот, противно на много очаквания. Най-близките хора до него обаче забелязаха леки промени в характера и поведението му. През 1868 г. в доклад, публикуван в Бюлетина на Медицинското дружество в Масачузетс, д-р Харлоу пише,

Неговите работодатели, които го смятаха за най-ефективния и способен бригадир, когото са наемали, преди контузията му, смятат промяната в неговия характер за толкова силна, че не могат да го върнат отново на работа. Той е раздразнителен, непочтителен, циничен, проявява слабо уважение към своите събратя, не се сдържа, когато чуждите думи противоречаха на желанията му, на моменти беше упорит, но все пак капризен и колеблив, и правеше много планове за бъдещето, които скоро изоставяше заради други, които изглеждат по-осъществими. В това отношение умът му беше коренно различен до толкова, че неговите приятели и познати твърдяха, че „той вече не е Гейдж“.

Вече не същия човек и съкратен от работата си в железопътната компания, той работи за кратко в конюшнята в Ню Хемпшир, а след това и на други още по-странни места. След това прекара 7 години като шофьор на пощенска кола
в Чили, докато здравето му не започва да се влошава. Според изследвания от съвсем наскоро, през 2008 г., изглежда, че докато работи в Чили, Гейдж е възстановил по-голямата част от социалните си умения и до голяма степен се държи като доста нормален човек. След като здравето му се влошава, той се премества в Сан Франциско заедно с майка си, където, след като претърпява серия епилептични припадъци, умира на 20 май 1860 г. на 36-годишна възраст – почти 12 години след инцидента.

Едва през 1866 г. д-р Харлоу, който смяташе, че никога няма да чуе отново за Финиъс, научава за смъртта му. По молба на семейството черепът на Финеас е изваден от гроба му и изпратен заедно с железния прът, който пробива черепа му, на д-р Харлоу в Масачузетс. Днес и двете са изложени в Харвардския университет, в Анатомичния музей на Уорън.

 
 
Коментарите са изключени

Тежестта на короната: Карл V – Златният император

| от Десислава Михайлова |

Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   

В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.

На 31 октомври 1517 г. един монах заковава на вратата на църквата „Вси Светии“ във Витенберг 95 тезиса, които променят християнския свят и поставят началото на Реформацията на католическата църква. Този мъж е Мартин Лутер. Той е бил юрист, но мълния променя живота му и го насочва към религиозното поприще. През последния ден на месец октомври, Лутер се противопоставя на индулгенциите, на правото на Църквата да се разпорежда от името на Бог, на богатството на клира и на самата структура на властта в католицизма. Той е застъпник на достъпността на Светото писание за обикновения човек, поради което впоследствие превежда Библията на немски език. Отговорът не закъснява. Папа Лъв X издава була, с която Лутер е отлъчен от Църквата през 1520 г. и съгласно която неговите текстове трябва да бъдат изгорени.

gettyimages-51245098-594x594

Лутер е сериозен противник, който не бива да бъде пренебрегван и за да се справи с него, Католическата църква разчита на императора на Свещената Римска империя. В качеството си на обединител на християнския свят, както и на най-силният защитник на папския престол, императорът трябва да действа безкомпромисно и да реши въпроса веднъж завинаги. В тези бурни за католицизма времена, начело на Свещената Римска империя е един от най-могъщите владетели в европейската история – Карл V. През 1521 г. той събира Вормския райхстаг, чието решение е едикт, заклеймяващ Лутер и неговото учение. През следващите десетилетия протестантството набира сила и привърженици.

В Европа се сформира съюз на лутеранските принцове, чиито територии са част от Свещената Римска империя – т.нар Шмалкалденска лига, който е опонент на властта на императора. Карл V решава въпроса като побеждава Лигата през 1546 г., но делото му реално е завършено от брат му Фердинанд десет години по-късно, когато се подписва Аугсбургския мир. Договорът легализира разделението на християнството в рамките на Свещената Римска империя и макар вече възрастен и болен, Карл V става свидетел на разрешаването на този тежък религиозен спор. Силно религиозен, за него това не е бил поредния политически въпрос, а криза, която е можела да навреди на чистотата на вярата.

Карл V остава в историята като „Златния“, заради своето добро и справедливо управление. Той е император на Свещената Римска империя, крал на Испания, ерцхерцог на Австрия, щатхолдер на Нидерландия и херцог на Бургундия. Властта му се разпростира не само върху почти цяла Западна Европа, но и в Новия свят. Територията, над която властта е „империя, над която слънцето никога не залязва“. Цялото му управление е белязано от войната. Освен да брани католицизма от протестантството, той се бори да опази християнския свят от Османската империя, да запази властта си по време на въстания в испанските и германските територии и да отблъсне френските сили и техния стремеж за хегемония. Кръжейки из цяла Западна Европа той прекарва една четвърт от живота си на път. Официално резиденцията му е в Мадрид, но сърцето му винаги милее за страната на детството му – Нидерландия.

gettyimages-51246901-594x594

Карл V се ражда на 24 февруари 1500 г. във фламандския град Гент по време на бал, организиран в двореца. Баща му е Филип Хубави, а майка му е Хуана Лудата. По бащина линия, той е наследник на Хабсбургите и на императорската корона на дядо си – Максимилиан I. По майчина линия, той е потомък на обединителите на Испания – Фердинанд II Арагонски и Изабела I Кастилска. Карл и по-голямата му сестра – Елеонор са отгледани в Нидерландия. Според сведенията, баща им винаги е проявявал привързаност и когато е имал възможност се е забавлявал и си е играел с тях. Коренно различни са спомените за поведението на майка му.

Хуана вероятно страда от психично заболяване, което е било придружено с нервни и физически изблици. Споменава се как веднага след раждането на сина си тя го оставя на чужди грижи. Остава спорен въпроса дали децата са държани настрана от нея, заради предполагаемото й заболяване или това е било част от цялостното отношение на мъжете в живота й, които са искали да я изкарат нестабилна и да властват над наследството й. Каквато и да е истината, факт е, че Карл V израства дистанциран от майка си, а вероятно и изпитващ силна омраза към нея. След години той я затваря до смъртта й в замъка в Тордесиляс. Там тя прекарва последните над 40 години от живота си. Жената, която го отглежда е леля му Маргарита Австрийска.

Съвременниците описват Карл V като елегантен и добре сложен мъж, среден на ръст, с красиви сини очи и руса коса. Единственото, което разваля красивата картинка е наследствената обратна захапка на Хабсбургите и изкривената уста, за които се смята, че се дължат на поколения кръвосмесителни бракове. Бил е изключително интелигентен и е знаел пет езика – фламандски, немски, испански, френски и италиански. На него се приписват думите, че: „говори на испански с Бог, на италиански с жените, на френски с мъжете и на немски с коня си.“ Въпреки че закачливия цитат не е изказан от Карл V, той потвърждава сложната ситуация, в която управлява монарха и непрестанния му опит да се впише сред поданиците, над които властва.

gettyimages-534257524-594x594

След смъртта на баща си, през 1506 г. Карл V наследява бургундските територии, които включват и Нидерландия. Тъй като той е едва на 6 години, вместо него управлението поема Маргарита Австрийска до навършване на пълнолетието му през 1515 г. Нейният период на власт се характеризира с един постоянен конфликт с Франция и спор относно плащането на данък на френския крал. Когато достига до съответната възраст и започва да управлява бургундските територии се случва друго важно събитие. Умира дядо му – Фердинанд II Арагонски. Така, през 1516 г. Карл V се обявява за крал на Арагон и Кастилия, с което за първи път тези територии са обединени под скиптъра на един владетел. Негов съвместен владетел е майка му – Хуана Лудата, но скоро той намира начин на промени това.

Още от встъпването му на престола, войната е водещо занимание на младия Карл V. Това е скъпо начинание и за да може да финансира своите войски той разчита на финансови инжекции от търговията в Нидерландия и скъпоценните метали от Новия свят. Увеличаването на данъците, също е част от вътрешната му политика и скоро това предизвиква негодувание сред испанските благородници. През 1520 г. избухва т.нар въстание на Комунеросите, което бързо е потушено от Карл V.

Последиците от него обаче са дълготрайни. Кралят използва случая, за да поеме еднолично управлението и след като обвинява майка си в съучастие с бунтовниците, я лишава от власт, макар тя да не ги подкрепя и да не подписва никакви документи в ущърб на сина си. След това кралят мести столицата от Толедо в Мадрид и прекарва по-голямата част от управлението си в този град. Прави значителни промени във вътрешната политика като реформира съществуващите съвети по финансовите въпроси, външните работи, сухопътните войски и на флота.

gettyimages-578315220-594x594

Земите му отвъд океана също се разширяват благодарение на конкистадорите Ернан Кортес и Франсиско Писаро. Те покоряват империите на ацтеките и инките и ги инкорпорират към владенията на Испания. Карл назначава и вицекрале на Мексико и Латинска Америка. Владетелят променя и правилата в търговията с роби. Дотогава Португалия е била точката между Африка и Америка. Карл решава да промени това и постановява директен внос на роби от Черния континент в Новия свят. По време на неговото управление и Фернандо Магелан прави известното си околосветско пътешествие. Това е периодът, когато богатствата на Америка започват да навлизат в Испания под формата на благородни материали.

През 1519 г. Карл присъединява и третият важен елемент към властта си – престола на Свещената Римска империя. Той е последният неин император коронован лично от папата. Властта над тези земи не е наследствена в строгия смисъл на думата – той е избран чрез немалко подкупи и лобиране сред електорите. Коронацията му е в Германия и е извършена от папа Климент VII. В тези земи той лавира между отделните германски принцове и по различно време потушава бунтове срещу властта си.

Във външнополитическо отношение двата най-големи противника на Карл V са Франция и Османската империя. По това време френските земи са под властта на Франсоа I, известен като „кралят-рицар“. Първата война между двамата е от 20-те години на XVI в . От едната страна на конфликта са Папството, Англия и Карл V, а от другата – Франция и Венеция. Резултатът е победа за императора, унизителен Мадридски мирен договор и гаранции за властта му над Бургундия.

gettyimages-1160950633-594x594

При втората им среща всички предишни участници, оглавявани от Франсоа I са срещу Карл и неговото господство в Италия. Изходът от конфликта отново е в полза на императора. Рим е разграбен, а папа Климент VII е арестуван. Подписаният договор е наречен „Мирът на дамите“, защото е сключен между лелята на Карл и майката на Франсоа. В третия конфликт между двамата, Карл V отново разчита на подкрепата на английския крал Хенри VIII, а френският крал се споразумява с османците. В края на конфликта, императорът навлиза в Северна Франция и бързо се сключва договор между двете страни.

В източна посока военните резултати макар и впечатляващи не са толкова бляскави. През голяма част от управлението си Карл V воюва срещу султан Сюлейман Великолепни. Вълна на ужас предизвиква загубата на християнските войски в битката при Мохач през 1526 г. Макар три години по-късно Виена да е удържана и Карл V да не жали сили при възпиране на османските сили на континента, до 1541 г. централните и източните части на унгарските земи падат под властта на султана.

Във военноморски план положението също не е по-розово. Османските кораби са постоянна заплаха в Средиземноморието. Макар Карл да печели победа в Тунис през 1535 г., Източното Средиземноморие е доминирано от силите на султана след битките при Превеза и Джерба. През 1547 г. Карл V e изтощен и подписва в Адрианопол (дн. Одрин) унизителен мир с Османската империя. Съгласно него императорът признава османската власт над Унгария и се задължава да й плаща годишен данък на стойност 30 000 златни флорина.

В личен план, това, което преследва императора през целия му живот е крехкото здраве. Физически той не е особено силен, описват го дори като „деликатен“. Говори се, че е страдал от епилепсия. Карл V е и любител на хубавата храна и вино, макар те да са в разрез с неговото здраве. Страда от тежка форма на подагра, която се влошава с напредването на възрастта му. Към края на живота си, той дори не може да ходи, а е разнасян на ложе. Говори се, че е бил толкова слаб, че Вилем Орански му помага да подпише своята абдикация.

Липсата на добро здраве и физическа мощ обаче не пречат на Карл да покорява женските сърца. След като става император въпросът за бъдещия му брак излиза на дневен ред. Първоначално го спрягат да се ожени за Мария Тюдор, но годежът отпада, тъй като тя е едва на 6 години по това време. Най-силната кандидатура за ръката му е тази на първата му братовчедка Изабела, която е дъщеря на португалския крал Мигел I и леля му – Мария Арагонска. Идеята е да се скрепи съюзът между Португалия и Кастилия. Когато обаче двамата млади се срещат за първи път бракът бързо се трансформира от политически съюз в обвързване по любов.

gettyimages-167891492-594x594

През 1526 г. те си казват взаимно „да“. В писмо до сестра си Мария той пише: „Аз съм толкова отдаден съпруг, че другите красиви жени изобщо не ме интересуват.“ Това не е точно така, защото няколко години по-късно той самият признава „аз съм мъж като всички останали“ и се отдава на връзки с жени, без значение от техния социален статус. От съпругата си Изабел, той има три деца, които достигат пълнолетие – Филип II, Мария Испанска и Хуана Австрийска. Най-известното от извънбрачните му деца е испанския генералисимус Хуан Австрийски, който впоследствие побеждава османците в битката при Лепанто.

През 50-те години на XVI в. здравето на Карл V силно се влошава. Физическите му проблеми вече го правят неспособен да взема активно участие във военните си кампании. Затова той решава да се оттегли от властта. Когато абдикира през 1556 г. Карл V разделя владенията си между своя син и брат си. Испания, Нидерландия, Неапол и владенията в Новия свят, той оставя на Филип II, а австрийските земи и властта над Свещената Римска империя, той предоставя на Фердинанд I. През последните две години от живота си Карл се оттегля в манастира Юсте в Естремадура. Там и издъхва, повален от малария на 21 септември 1558 г. като тленните му останки са положени в земите на манастира. Шестнадесет години по-късно синът му ги пренася в кралската обител Сан Лоренцо де Ел Ескориал.

И до днес присъствието на Карл V може да бъде видяно не само в Европа, но и в Новия свят: от неговата статуя в Палермо до операта на Ернст Кшенек, посветена на него. Той е императорът, който се изправя срещу османците в защита на християнския свят, кралят, който се опитва да обедини испанците и при когото потичат златните реки на Ел Дорадо към Мадрид.

 
 
Коментарите са изключени

Какъв всъщност е краят на Александрийската библиотека

Ще започнем с малко предистория по темата. Александрийската библиотека е основана или от Птолемей I, или от неговия син Птолемей II, някъде през 3 век пр. н. е. Библиотеките не са били нищо ново за древните цивилизации, въпреки че сграда, пълна с гравирани глинени плочки не е точно представата ни за библиотека. Първоначалната цел на Александрийската библиотека беше по-скоро да покаже огромното богатство на Египет, отколкото да осигурява място за знания и учение. Но тя ще се превърне в нещо много повече.

Натоварени със събирането на знанията за света, много от работниците в библиотеката трябваше да превеждат свитъци от „варварски“ езици на гръцки. Свитъците са взимани от древните „панаири за книги“ в Атина и Родос. Птолемей III също така взема оригиналните ръкописи на Есхил, Софокъл и Еврипид от Атина. Според Гален, фараонът е трябвало да плати огромна цена, за да гарантира, че ще върне оригиналите, но след като те са преписани, Птолемей III връща копията. Тъй като обаче библиотеката е обвита в най-различни легенди, не можем да сме сигурни дали това е вярно или не.

Излишно е да казваме, че колекцията на библиотеката беше огромна, но не се знае точно колко. Преценките на учените варират от 40 000 до 600 000. Знаем обаче, че колекцията е толкова голяма, че създава необходимостта от система за организация. Тази система е предшественик на днешния библиотечен каталог и се казва „Πίνακες“ или „Таблици“. В тях, съдържанието на библиотеката беше разделено по жанр и сортирано според името на автора. Вероятно Таблиците са служили по-скоро като запис на наличните произведения, а не като прецизна система за намиране на конкретен свитък. Заради формата си, те не можеха да седят изправени на рафтове като книги, а трябва да лежат на купища, което означава, че точен метод на организацията им би бил почти невъзможен. За съжаление, таблиците заедно с останалата част от библиотеката са изгорени при пожар. Кой от многото – не се знае.

Sanzio 01 Euclid

Картината на Рафаел за представянето на Евклид в Атинската школа

Частично заради библиотеката, Александрия се превръща в седалище на знанието и учението. Учени от целия елински свят можеха да използват библиотеката – именно там Евклид написва своята новаторска работа по геометрия (за ужас на гимназистите по цял свят), Ератостен открива каква е обиколката на Земята със забележителна точност, Герофилий научава, че мозъкът контролира мисълта, а не сърцето, a Аристарх казва, че Земята се върти около слънцето 1800 години преди Коперник. Библиотеката представлява смес от култури и умове и ние трябва да сме й благодарни за много от съвременни ни представи за медицина, астрономия, математика.

За съжаление обаче, всичко хубаво си има край.

Често за Александрийската библиотека ще чуем, че изчезва при внезапен пожар, но това вероятно не е точно така. Това, което всъщност се случва, изглежда е цяла поредица от събития, които довеждат до разрушаването й.

По-конкретно, докато има няколко свидетелства за пожари в Александрия, свързани с унищожаването на библиотеката, няма солидни исторически доказателства за „голям пожар“, за който се смята, че е унищожил цялата библиотека. Често ще чувате три имена като най-обвързаните s края на библиотеката: Юлий Цезар, Теофил Александрийски и халиф Омар от Дамаск.

Theophil

Теофил Александрийски 

Легендата гласи, че Теофил, александрийският патриарх през 391 г. н. е., започнал да разрушава езически храмове в името на християнството. Класическите „езически“ свитъци в библиотеката, както и храмът Серапеум, прикрепен към нея, съответно са проблемни за вярата му. Знаем, че един от малкото исторически математици, философи и астрономи, който е бил жена, Хипатия, е била убита брутално от тълпа в Александрия някъде по това време (през 415 г. сл. Хр.), което демонстрира раздора между определени учени и религиозните хора в регионът, въпреки че днес много учени смятат, че смъртта й е по-скоро по политически причини, отколкото конкретно заради позицията й към християнството.

Grands conquerants - Omar, le 2eme calife, prenant en personne possession de Jerusalem l'an 638 de l'ere chretienne

Омар

Историята за халиф Омар почти сигурно е измислена. През 645 г. н. е. Омар завладява Египет и изгаря книгите в библиотеката, тъй като те не са в съответствие с учението на Корана. Ако това е истина, то Омар най-вероятно изгаря някоя от дъщерна библиотека, а не Александрийската. Повечето историци смятат, че тази история вероятно е била измислена през 12 век и както при всички истории, които се появяват прекалено дълго след събитията, за които разказват, тя трябва да бъде разглеждана със съмнение.

Gaius Iulius Caesar (Vatican Museum)

Юлий Цезар

Най-вероятният произход на теорията за „големия пожар“ са действията на Юлий Цезар по време на война с Александрия. Юлий Цезар действително подпалва доковете на града, както и флота му, което сам документира в „Гражданските войни“. Той обаче не споменава дали огънят се е разпространил до библиотеката или не, но се смята, че е малко вероятно. Обаче някои свитъци, съхранявани в складове по пристанището, вероятно са изгорели и е много вероятно хората на Цезар да са разграбили библиотеката и да отнесли голям брой от текстовете със себе си в Рим. Сенека написва, че 40 000 материала са били унищожени в огъня на Цезар, но ако е вярно, това са вероятно само част от материалите, които е имало в библиотеката. По-късно писатели, включително Страбон и Севтоний, споменават музея, част от който е библиотеката. Това и други доказателства показват, че тя оцелява, поне отчасти, и след Цезар – дори и никога да не се е върнала към върха на своето величие.

Но ако библиотеката не е била унищожена при пожар, както повечето сме чували, а не е и оцеляла до днес, тогава какво се е случило, та е изчезнала толкова много литература. Ако има някакво конкретно събитие, което предизвиква бързата кончина на Александрийската библиотека, то не е известно за историците. Смята се, че по-вероятно редица малки и обикновени неща са довели до „унищожаването“ на библиотеката, като например самото време, което казва своята дума върху натрупаните свитъци, които започват да се износват и късат, а библиотекарите се сблъскват с трудното решение за това кои свитъци да продължат да копират при недостиг на папирус и кои не. При набезите си, няколко чужди императори отнасят много от произведенията на библиотеката като военна плячка из други части на света. Възможно е религиозните лидери, обиждайки се от съдържанието на някои текстове, да са ги унищожили, въпреки че повечето историци смятат, че този фактор е силно преувеличен. (Особено около 17-ти век, когато става модерно учените да се противопоставят на невежеството и заблудите, представяни в различни религиозни групи, като техен враг номер 1 бяха католиците. В резултат на това се появят много митове, като например този, че средновековните християни са смятали, че земята е плоска и подобни неща, които като цяло са имали за цел да представят религиозните хора през историята като безумствени тълпи, които горят книги и отхвърлят науката във всеки удобен момент, въпреки че това напълно противоречи на действителността, която виждаме от документираните доказателства.)

 
 
Коментарите са изключени