Демократ фаворит за стола на Блумбърг в Ню Йорк, нови кметове в Бостън и Детройт

| от |

 

Кметски и губернаторски избори ще се състоят на няколко места в САЩ днес, предаде Асошиейтед прес.
Стратезите и на двете водещи партии в страната, демократите и републиканците, се обединяват около мнението, че изходът от всички тези гласувания ще зависи повече от личността на кандидатите и регионални особености, отколкото от общите политически тенденции в Съединените щати, и че те няма да са кой знае колко показателни за съотношението на силите преди изборите за Конгрес догодина.

Безспорно най-голям интерес предизвикват изборите за кмет на Ню Йорк. Отявлен фаворит е Бил де Блазио, който се очаква да бъде избран за първия демократ, избран за градоначалник на „Голяма ябълка“ от 1989 г. Негов съперник е републиканецът Джо Лота.

deblasio

От 12 години кмет на най-многолюдния град в САЩ е милиардерът Майкъл Блумбърг, бивш републиканец. Днес ще бъде сложен край на една епоха и в Бостън. От 20 години кмет на града е демократът Томас Менино, който се оттегля от поста. В Бостън надпреварата е между двама демократи – „синята якичка“ Мартин Уолш и „бялата якичка“ Джон Коноли.

Други кметски избори, които предизвикват особен интерес, са тези в Детройт – град, който обяви фалит по-рано тази година. Бившият директор на местна болница Майк Дъган е смятан за
отявлен фаворит и може да стане първият бял градоначалник на Детройт от 1974 г. Негов съперник е чернокожият шериф Бени Наполеон. Който и от двамата да спечели, ще има силно ограничени
правомощия, поне в началото на своя мандат, тъй като Детройт е в процедура на фалит.

Според проучванията на общественото мнение републиканецът Крис Кристи ще бъде преизбран за губернатор на Ню Джърси в надпревара със своята съперничка от Демократическата партия
Барбара Буоно, член на щатския Сенат.

Евентуалната победа на техен съпартиец в един клонящ към демократите щат може да засили убеждението сред част от републиканците, че прагматичният подход е отговорът на загубата
на позиции от партията в национален мащаб.

В подкрепа на тази теза може да дойде и очакваната загуба на консервативния кандидат за губернатор на републиканците във Вирджиния Кен Кучинели. Фаворит в традиционно оспорвания щат е
Тери Маколиф, бивш председател на Националния комитет на Демократическата партия.

 
 

„Доза щастие“ на Яна Титова с първи тийзър

| от chronicle.bg |

Официалният тийзър на първия пълнометражен филм на Яна Титова е вече факт. Лентата, озаглавена „Доза щастие“, се очаква да излезе на голям екран в края на 2019-а година. В основата на филма стои истинската история на журналиста Весела Тотева и нейната вълнуваща битка в търсене на личното щастие на фона на особената динамика на 90-те години.

Филмът проследява период, в който наркотиците стават широко достъпни в България, а борбата с тях е истинско изпитание на волята. Главната женска роля е поверена на Валентина Каролева, за която това е дебют в киното, след завършването на актьорско майсторство в Лондон. В действителност, с този филм Валентина приема изключителното предизвикателство да се превъплъти в ролята на своята майка, Весела Тотева.

dose.of.happiness.1

Основните мъжки роли са поверени на Димитър Николов, познат от множество театрални постановки и късометражни продукции, както и от филмите „Безкрайната градина“ и „Христо“. Ще видим и Александър Алексиев, любим на публиката от „Възвишение“, „Откраднат живот“ и първия спортен сериал „При щангистите“.

dose.of.happiness.2

Операторската работа по филма е дело на Мартин Балкански, снимал редица български и международни продукции като главен или асистент оператор. Името му е свързано с „Откраднат живот“, „Тилт“, „Кецове“, „Недадените“, „18“.

„Доза щастие“ е по сценарий на Яна Титова. Продуценти са NO BLINK Studios в лицето на Александър Алексиев и Николай Стоичков, а съвсем скоро предстои да бъдат обявени още лица от актьорския състав.

А ето го и самия тийзър:

 

 
 

Кен Киси: „По дяволите фактите! Ние искаме истории!“

| от chronicle.bg |

Днес ще оставим думите на един от най-значимите писатели на миналия век да говорят сами за него. Кенет Елтън Киси, известен просто като Кен Киси, е американски автор, който получава световно признание с романа си „Полет над кукувиче гнездо“, публикуван през 1962 г. и екранизиран през 1975 г. Филмът сам по себе си е класика – той е един от трите филма, спечелили „Големите 5″ – награди „Оскар“ за най-добър филм, режисура, сценарии, актьор (Джак Никълсън) и актриса (Луиз Флечър). „Полет на кукувиче гнездо“ е знаков роман в историята не само на литературата.

Авторът му е герой на контракултурата от 60-те, един от спомогналите за възхода на хипитата.

Романът се ражда, след като Киси се записва на курс по творческо писане при писателя Уолъс Стегнър. Първата му книга е непубликуваният роман „ZOO“ („Зоопарк“) и в нея се разказва за битниците от Сан Франциско. По-късно става платен доброволец в клиника, където трябва да приема наркотици, влияещи на ума, и да докладва ефектите им. Така се появява фонът в „Полет над кукувиче гнездо“. Всичко останало е някъде между реалността, приемането на редица вещества и гения на Киси.

В чест на 83-годишнината от рождението на Киси, споделяме любимите ни негови думи.

ken_kesey_980

От „Полет над кукувиче гнездо“

„Този свят принадлежи на силните. Силният да стане по-силен, като унищожи слабия.“

„Те бяха само две човешки души, между които бе прескочила искрата на съчувствието – единствената светлина, облекчаваща и тайнствена, която мъждее понякога в мрака на отчаянието и болката.“

„Разкош голям не искам – мангизи само в джо-о-оба, а кой не ме харесва, да си намери гро-о-оба.“

„Господи, в каква бездна от апатия хлътнахме всички, какъв позор, истински позор!“

„Щом изгубиш смеха значи си изгубил опорната си точка. Оставили се някой мъж да го мачка жена, дотам че да не се смее, той трябва да знае, че е изгубил едно от най-силните си оръжия. И ще започне да мисли, че тя е по-силна от него.“

„Какво друго е обществото ни, ако не една лудница. Какво друго е тази лудница, ако не един модел на нашето обществото!“

„За да станеш първокласен мошеник, трябва да се научиш да отгатваш какво иска противникът ти, как да го накараш да си помисли, че ще го получи.“

„Никой не се оплаква от мъглата. Сега вече знам защо: колкото и да е неприятна, поне можеш да се шмугнеш в нея и да си спокоен, че си в безопасност.“

„Но поне опитах! По дяволите, поне това успях да направя!“

one-flew-over-the-cuckoos-nest
Кадър от филма на Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“ (1975)

Кен Киси

„По дяволите фактите! Ние искаме истории!“

„Този, който търси отмъщение, копае два гроба.“

„Вземи каквото можеш и остави останалото да мине покрай теб.“

„Ако не се пазиш, хората ще те оседлаят. Ще правиш това, което искат или пък обратно – ще станеш инатлив като магаре и ще им правиш напук.“

„Не можеш да си наистина силен, докато не можеш да гледаш нещата от забавната страна.“

„Ако не се пазиш, хората ще те оседлаят. Ще правиш това, което искат или пък обратно – ще станеш инатлив като магаре и ще им правиш напук.“

 
 

Хората, които преоткриха колелото!

| от chr.bg |

Днес по света има над един милиард велосипеда, което ги прави най-масово разпространеното транспортно средство. Първите велосипеди виждат бял свят в Европа още през XVIII-XIX век. На външен вид са се различавали от днешните, но като принципно устройство са били същите. Впоследствие се появяват веригата, спирачките, скоростите и най-различни други подобрения.

В много градове по света съществуват велосипедни алеи и велосипедни ленти, предназначени само за велосипедисти, които са специално обозначени и обикновено са разположени в най-дясната част на автомобилното платно (при дясноориентирано движение). Напоследък в някои по-големи градове се създават паркинги и спортни площадки за велосипеди.

Първият български велосипед, наречен „паяк“, е конструиран през 1880 г. от Гено Стоянов – Арабаджията, майстор-каруцар от Нова Загора.

Днес има всякакви адаптации на това велико изобретение. В галерията ни сме събрали само малка част от тях!

 
 

София е дом

| от Антония Антонова |

Когато бях на 20, си мислех, че никога няма да заживея в този голям град, в който можеш да се изгубиш, можеш да изчезнеш или още по-страшното – да бъдеш незабележим.

Всеки 20-годишен човек е забележителен, всеки 20-годишен е огън и блясък, дори да е затворен, умълчан, проклет и тъжен, дори да бъде плах. Особено тогава. Да си на 20 е звезди и вечност само по себе си.

После спрях да пътувам всеки ден за лекции с влака от съседния малък град и се нанесох в празния люлински апартамент с една раница живот на рамо. Баба ми и дядо ми ми подариха пералня, събрах пари за легло.

Гледката от прозореца беше абсурдна, зловеща, постсоциалистическа, кафява, нямаща нищо общо с гледката ми дотогава, с планините ми, с дърветата ми, с живота ми, с любовите ми.

Харесвах я. Исках да викна една приятелка художник да ми я нарисува на стената в хола – всички тези панелни блокове – по-високи и по-ниски. Да гледа през прозореца, да попива цветовете и балконите им, прането, телевизорите, коледните лампички, цветните мушката, семейните скандали, литрите ракия, кучета и котки, всичко и да го налива у дома ми, да го рисува с шарена ръка, за да го прегръщам по-бързо и да го чувствам по-близък този град, в който ще живея.

После забелязах Западен парк – той се вижда като погледнеш надясно от балкона ми – зелен, огромен, страшен, влажен. Днес тичам там и го обичам, както обичам пазара „Димитър Петков” и всички малки улици в центъра на София от март до октомври, както обичам шумните барове в тъмните безистени, в широките подземия на града от ноември до февруари. И всички хора, които срещнах и останаха, и онези, които още не съм срещнала, но ще срещна в градския безкрай.

София е болезнено красива. Красотата – тя невинаги е пищна, нито нагласена, нито винаги зелена, нито винаги чиста или скромна, или някаква конкретна. Тя е красота и без грим, и без филтър, и без ред и с бетон, и с каруци, и с арматура и стъкло, и с лошия злокобен смог, от който искаме да я спасим, да я изтръгнем и да я притиснем към гърдите си, София, с отворени обятия и дробове, с пулсиращи сърца.

Никога не се превърнах в пребиваващ тук човек, който „си се прибира“ всеки уикенд, за да помъкне буркани, макар че само на 35 минути с влака от Централна гара е градчето ми – онова с другите гледки – в което обичам да се завръщам.

Не мисля, че мога да понесе да живея на място, което не обичам и не знам как хората с години прекарват работните си седмици и тревожните си нощи в град, който не ги приютява, който не им е дом.

Домът – той не е даденост. Човек може дълго време да се чувства бездомен у дома си.

Домът не е нито град, нито къща, нито човек, нито семейство. Домът усмихва и приспива като люлка. В него се случват неща, които не се случват другаде. Той пази тайни и сближава сърца. Ухае на храна и винаги нещо му е повредено, винаги нещо трябва да му се ремонтира. Защото домът не е изряден, нито конкретен, но е дом и това ни стига. Даже е много. Достатъчно.

София е дом.