Демократ фаворит за стола на Блумбърг в Ню Йорк, нови кметове в Бостън и Детройт
|
|
Кметски и губернаторски избори ще се състоят на няколко места в САЩ днес, предаде Асошиейтед прес.
Стратезите и на двете водещи партии в страната, демократите и републиканците, се обединяват около мнението, че изходът от всички тези гласувания ще зависи повече от личността на кандидатите и регионални особености, отколкото от общите политически тенденции в Съединените щати, и че те няма да са кой знае колко показателни за съотношението на силите преди изборите за Конгрес догодина.
Безспорно най-голям интерес предизвикват изборите за кмет на Ню Йорк. Отявлен фаворит е Бил де Блазио, който се очаква да бъде избран за първия демократ, избран за градоначалник на „Голяма ябълка“ от 1989 г. Негов съперник е републиканецът Джо Лота.
От 12 години кмет на най-многолюдния град в САЩ е милиардерът Майкъл Блумбърг, бивш републиканец. Днес ще бъде сложен край на една епоха и в Бостън. От 20 години кмет на града е демократът Томас Менино, който се оттегля от поста. В Бостън надпреварата е между двама демократи – „синята якичка“ Мартин Уолш и „бялата якичка“ Джон Коноли.
Други кметски избори, които предизвикват особен интерес, са тези в Детройт – град, който обяви фалит по-рано тази година. Бившият директор на местна болница Майк Дъган е смятан за
отявлен фаворит и може да стане първият бял градоначалник на Детройт от 1974 г. Негов съперник е чернокожият шериф Бени Наполеон. Който и от двамата да спечели, ще има силно ограничени
правомощия, поне в началото на своя мандат, тъй като Детройт е в процедура на фалит.
Според проучванията на общественото мнение републиканецът Крис Кристи ще бъде преизбран за губернатор на Ню Джърси в надпревара със своята съперничка от Демократическата партия
Барбара Буоно, член на щатския Сенат.
Евентуалната победа на техен съпартиец в един клонящ към демократите щат може да засили убеждението сред част от републиканците, че прагматичният подход е отговорът на загубата
на позиции от партията в национален мащаб.
В подкрепа на тази теза може да дойде и очакваната загуба на консервативния кандидат за губернатор на републиканците във Вирджиния Кен Кучинели. Фаворит в традиционно оспорвания щат е
Тери Маколиф, бивш председател на Националния комитет на Демократическата партия.
Коментарите са изключени
Стъби – най-награждаваното куче в Първата световна война
|
|
Днес ще си говорим за Сержант Стъби, най-награждаваното куче-войник от Първата световна война.
Когато все още е бил малко кученце през 1917 г., Стъби се e скитал из полетата на университета Йейл. Редник Робърт Дж. Конрой е на военно обучение в района по това време и така намира малкото куче с къса опашка, което решава да кръсти Стъби.
Невъзможно е да знаем точната порода на Стъби – някои вестници твърдят, че е питбул и въпреки че със сигурност има някои характеристики на тази порода, повечето хора го смятат за „улична превъзходна“.
Конрой взима Стъби със себе си в лагера и въпреки, че домашните любимци не са разрешени, кутрето се оказва катализатор на морала сред войниците и си остава при тях. Докато живееше с войниците, умното младо Стъби също тренираше. То се научи как да поздравява с лапа и се запозна със заповедите и различните марширувания.
Няколко негови приятели войници несъмнено си мислеха, че заради тези неща си заслужават Стъби да дойде да се бие редом с тях. Той беше станал вече нещо като талисман за 10-и пехотен батальон. Кучетата не бяха необичайна гледка по време на войната, но армията на Съединените щати не ги ползваше много, за разлика от европейците.
Най-малкото, Конрой очевидно смята, че кучето си е спечелило позиция в армията, тъй като вкарва Стаби контрабандно на кораба, нарушавайки редица правила. Там той скрива Стъби в кош за въглища, докато корабът не излиза в морето.
Когато се появи кученцето, повечето войници са в екстаз. Когато обаче главнокомандващият офицер го открива, не е особено доволен. Вероятно усещайки, че е в беда, Стюби дава поздрав, което толкова впечатли офицера, че той позволява на животинката да остане. По-късно 102-то отделение ще бъде благодарно за включването на Стъби към редиците му, както скоро ще видим.
102-ро отделение достига фронтовите линии във Франция на 5 февруари 1918 г. Те са под постоянен обстрел и така Стъби свиква с пушките и експлозиите, които бързо стават част от ежедневието му. Съвсем скоро Стъби получил и първата си контузия: той вдишва токсичен газ и се озовава в болницата, където е лекуван заедно с негови двукраки другари.
Той се възстанови напълно, но срещата с опасния газ го прави силно чувствителен към миризмата му, а това е съответно много полезно по време на газовите атаки на немците, които се случват сутринта, докато повечето войници спят. Когато Стъби помиришел газа, той започнал да лае и така буди повечето войници, преди те да се надишат с отровата, спасявайки много животи.
Не само носът му помогна на войниците; ушите му също. Стъби можеше да минава незабелязано в окопите на противниковите армии и да намира ранени войници. Той също така беше обучен да прави разлика между английска и немска реч и се научи, когато намери ранен войник, който говори английски, да лае, докато фелдшерите не дойдат.
Стъби също така е бил обучен да скимти, когато чуе идващи артилерийски снаряди, и предупреждавал колегите му войници, преди те да успеят да чуят звука им.
Веднъж Стъби заловил немски шпионин. Човекът картографира съюзническите окопи, когато забелязва Стъби и му извиква на немски. Стъби, разпознавайки вражеския език, нападна човека и го задържа на място, докато войниците на Съединените щати не пристигат да го хванат. Така Стъби е повишен в чин сержант – за залавянето на този шпионин – и става първото куче, постигнало подобен ранг в армията на САЩ. Да не говорим, че надминава по ранг стопанина си!
Стъби обаче не се отървава невредим от войната. В допълнение към инцидента с газа, Стъби е ранен още поне веднъж – с шрапнел в гърдите и краката. Той отива в болницата, където трябва да се подложи на операция, но в крайна сметка се възстановява напълно. Докато се възстановяваше, той беше посетен от много войници в болницата.
…
Като цяло, Стъби участва в 17 битки по време на войната. Той обаче, точно както и идва, трябва да бъде откаран контрабандно обратно у дома, защото кучета все още не се допускаха на кораба. Когато пристига на американска земя обаче, той вече е знаменитост. Служил е вярно във войната, спасявайки много животи и печели над 10 медали за различни геройства. Той се среща с президента Удроу Уилсън, посещава Белия дом два пъти и води няколко военни парада.
След известно време Конрой и Стъби се установяват в Джорджтаун, където Конрой учи право. Стъби пък става талисман на футболния отбор на Джорджтаун. По време на полувремето на мачовете той ще скита по терена, като бута топката наоколо и забавлява феновете – това е и едно от първите шоута на полувремето в историята на американския футбол.
Коментарите са изключени
Тежестта на короната: Александър Велики – покорителят на Изтока
|
|
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
Краят на IV в. пр. Хр. бележи началото на Елинистическата епоха. С този термин се отбелязва периода на симбиоза между Запада и Изтока. Полисът залязва, а на негово място се издигат монархиите. Гражданинът става поданик, а религията води до създаване на култ към личността на владетеля. Максимата „подражавам на елините“ води до проникване и разпространения на гръцкия език и култура на Изток. От Сицилия до бреговете на Инд хората използват този световен език, който също претърпява определени лингвистични трансформации. Античният свят извървява своя преход. Краят му се отбелязва със създаването на Римската империя по времето на император Октавиан Август, а неговото начало е поставено от един не по-малко амбициозен и интелигентен военачалник, който едва 30-годишен става владетел на почти целия познат тогавашен свят.
Той не е особено висок, дори за тогавашните стандарти. Кожата му е бледа, косата му е светла, лицето му е голобрадо. Едното му око е синьо, а другото кафяво. Има нежни черти, но не е изписан красавец. Той излъчва харизма, която би накарала хората да го последват и на край света, че и отвъд него. Херакъл и Ахил са неговите кумири, а разказите за битки, походи и войни изпълват въображението му. От малък майка му подклажда неговите амбиции и гордост като го уверява, че е син на самия бог Зевс. Баща му е прекрасен пример за военачалник, но и човек, пред когото не е лесно да се докаже. Той получава най-доброто за времето си образование, като негов частен преподавател е самият баща на философията – Аристотел. Оракулите предначертават бляскавото му бъдеще. За своите едва 30 години жизнен път Александър III Македонски, останал известен в историята като Александър Велики, ще създаде империя, простираща се от дн. Македония до р. Инд, в чийто предели се намират Мала Азия, Египет, Сирия, Вавилон и Персия.
Той е роден през месец юли 356 г. пр. Хр. в град Пела, който по онова време е столица на Македонското царство. Баща му е един от на-забележителните владетели на това царство и потомък от династията на Аргеадите – цар Филип II (382-336). Майка му – Олимпия е дъщеря на царя на Епир – Неоптолем I и е четвъртата съпруга на македонския владетел. Информация за живота на Александър черпим основно от три древни източника: Ариан от Никомедия, Квинт Курций Руф и Плутарх, както и от други фрагментарни извори. В превод от гръцки името му буквално означава „защитник на хората“.
Когато Александър идва на бял свят, Македонското царство вече е доказана сила на Балканския полуостров. Това се дължи основно на неговия баща, който е смел пълководец и безскрупулен политик. От малък, неговият престолонаследник е обучаван на четене, писане, езда, лов и военно изкуство. Майка му му вменява божествен произход, неговата дойка – Ланике го дарява с нежност, учителите му – Леонид и Лизимах са строги и взискателния към младежа, а неговият ментор и човекът, който повлиява на начина му на мислене – Аристотел, разпалва у Александър любовта към древните автори, логиката, философията и изкуството. Когато е едва 10-годишен той успява да се докаже за първи път пред баща си като опитомява един силен, красив, но див кон, който се страхува от собствената си сянка. За награда Филип II му го подарява и през следващите десетилетия Александър и Буцефал (глава на бик) стават неразделни.
През 340 г. пр. Хр., когато е само на 16 години, на Александър е поверена защитата на Македония, докато баща му води поредната си военна кампания. Едно от подчинените тракийски племена – това на медите, въстава, но младият престолонаследник успява да потуши бунта. Две години по-късно баща и син застават един до друг в една епична битка – при Херонея (в Беотия, Гърция). Тогава македонците разгромяват обединената армия на гръцките полиси. Филип е начело на фалангата (бойна пехотна формация в правоъгълна форма), а Александър предвожда конницата. В тази битка е напълно унищожен знаменитият Свещен отряд на Тива, състоящ се от 150 подбрани двойки войници. С битката при Херонея се признава хегемонията на Македонското царство. След нея се създава т.нар Коринтски съюз, начело на който застава самия Филип II. Това е военно-политическо формирование на гръцките полиси, чиято главна цел е нашествие в Персия.
След тази битка настъпват проблеми между баща и син. Филип II се жени за младата Клеопатра Евридика, която би могла да го дари с друг наследник. По време на сватбата, след скандал, Александър е прогонен. На следващата година, с помощта на семейния приятел Демарат, двамата успяват да се помирят. През 336 г. пр. Хр. Филип II е убит от телохранителя си Павзаний по време на сватбата на дъщеря си. Съществуват различни теории кой стои зад това покушение. Според някои изследователи, персите успяват да подкупят близки до царя и да поръчат неговото убийство като целта им е да спрат бъдещата инвазия в земите си. Други историци считат, че Олимпия иска да е сигурна, че синът й ще е следващият владетел и затова поръчва покушението.
Няма сведения как Александър приема преждевременната смърт на баща си, но незабавните му действия изпращат ясно послание към опонентите му. Той веднага се възкачва на престола и убива виновниците за убийството на Филип II. Майка му си разчиства сметките с последната съпруга и дъщеря й. Тива, Атина и Тесалия въстават, но Александър успява да потуши бунтовете. Той достига до Коринт, приема титлата „хегемон“ и застава начело на Коринтския съюз, на мястото на баща си. Оттук нататък външнополитическият му план има две цели: да узакони властта му на Балканите и да завладее Персийската империя. Когато преминава през Делфи, оракулът предрича, че той ще е „непобедим“. Александър побеждава гетите в Тракия и илирите в Албания. Докато е на поход научава, че Тива оспорва властта му. За 14 дни той пропътува над 380 километра и успява да стигне пред стените на полиса. Тиванците отказват да се предадат и когато ги побеждава той срива града. Пощадени са само храмовете и домът на гръцкия поет Пиндар. Според сведенията убитите са 6000 души, а останалите са продадени в робство. Балканите са покорени и е ред да се изправи пред Персийската империя.
Снимка: By Giovanni Dall’Orto – Own work, Attribution, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3136329
Александър поверява на Антипатър – доверен приятел на баща му, властта в европейските територии и се отправя на знаменития си поход срещу Персия. Според изворите армията му се състои от около 30 000 – 40 000 пехота и 5000 – 7000 конница, от които поне 14 000 са македонци, а останалите са мъже от гръцките полиси и наемници. Освен военни, в походът участват инженери, архитекти, историци, учени и администратори. По всичко личи, че македонският цар има големи амбиции към бъдещите територии. Преди същинското настъпление, Александър се отбива в Троя, за да отдаде почит на загиналите герои.
Първата голяма битка на младия пълководец е при Граник (река в Западна Турция) през 334 г. пр. Хр. Задачата на Александър е да освободи гръцките полиси в Мала Азия от властта на Персийската династия на Ахеменидите и самият поход се насочва по Егейското крайбрежие. При Граник македонската армия се сблъсква с почти равностойна по брой персийска войска, водена от военачалниците Арзам, Спитридат и Мемнон от Родос. По време на битката Александър използва своя любима тактика. Докато армиите се сблъскват една срещу друга, той оглавява дясното крило на конницата и нанася бърз страничен светкавичен удар на врага като разпокъсва редиците му. Персийката войска търпи поражение, гръцките полиси в Мала Азия ликуват, а пътят към сърцевината на империята е отворен за младия пълководец.
От цялата кампания две са битките, които не само остават в историята, но и предвещават края на една империя – сраженията при Исос и Гавгамела. През 333 г. пр. Хр. персийският император Дарий III прави опит да спре походът на Александър при Исос (Древна Киликия, Мала Азия). Армията му се състои от над 100 000 войници и двукратно надвишава по численост македонските сили. Откъм бойни умения, придобит опит и ефективност обаче нещата стоят по друг начин. Александър печели решителна победа, с която персите губят Сирия, Финикия и Египет или с други думи – всички техни територии на запад от р. Ефрат. В плен попада цялото царско семейство. Дарий III успява да избяга, но изоставя близките си, поради което майка му се отрича от него и дори се споменава, че осиновява Александър. След игра на котка и мишка, , през 331 г. пр. Хр. Дарий III и Александър отново се изправят един срещу друг. Тук изворите си противоречат какви са били източните сили. Според някои персийският владетел мобилизира около 50 000 души, а според други – над 110 000. Резултатът обаче е ясен – Александър отново побеждава, слага край на Персийската империя и се превръща в едноличен господар на Югозападна Азия.
Характерно при Александър е, че по време на своите завоевания той основава редица градове, които кръщава на себе си. Така се създава и Александрия в Египет. Легендите го свързват и с Гордиевия възел във Фригия. Според преданията този, който успее да го развърже ще стане следващия цар на страната. Александър успява да го направи, но по своя си начин – със сила – разрязва с меча си въпросният възел. Когато е в Персия, Александър започва да придобива част от източните порядки – облекло, харем. Според сведенията той е прекалявал с чашката. По време на един запой царят обявява конкурс по надпиване и 42 негови войници умират от прекомерните количества алкохол. В друг случай, опиянен от напитките и от собствената си особа, по време на пиянски скандал със своя пълководец Клит, македонският цар го убива с копието си. Иронията е, че 6 години по-рано, същият е спасил живота му в битката при Граник.
Изворите говорят за промяна в характера на Александър по време на походите. С всяка следваща победа неговата мегаломания нараства, както и опасенията му, че някой се опитва да го убие. Той е силно покрусен от смъртта на своя най-добър приятел и верен пълководец – Хефестион. Двамата се познават от деца и вероятно са били любовници през целия си живот. Връзката им се сравнява с тази между Ахил и Патрокъл. През 324 г. Хефестион умира, покосен най-вероятно от тиф. Скръбта на Александър е несравнима. По негова заповед всички територии са в траур, не трябва да се чува дори звука на лира. Първият ден той не се откъсва от трупа на своя любим. Опитва се да го обяви за бог, но успява да го възвеличи само като герой и го погребва във величествена гробница във Вавилон. Отново според изворите, Александър не е бил прекомерно изкушен от плътските удоволствия. Освен предполагаемите си връзки с мъже, той се жени три пъти. Първата му съпруга е Роксана от Бактрия, като се смята, че съюзът им е по любов. Вторият и третият му брак имат политически характер и се сключват с персийски принцеси, като едната от тях е дъщеря на Дарий III. Роксана му ражда син и бъдещ престолонаследник – Александър IV Македонски.
Персия се оказва тясна за амбициите на Александър и той продължава своя поход към Индия. Мечтата му е да достигне до края на света. През 326 г. пр. Хр. той побеждава над 100 000-на индийска армия при р. Хидасп. В битката загива верния му кон Буцефал. Някои историци смятат сражението за Пирова победа. Македонците побеждават, но са изключително изтощени. Скоро след това войниците се опълчват на своя предводител, когото са следвали повече от 8 години и настояват да се върнат у дома. Река Ганг остава недостижима химера. През 325 г. пр. Хр. македонската армия напуска пределите на Индия, следващата европейска армия, която достига тези земи е по времето на Вашку да Гама, близо 18 века по-късно.
Александър умира през 323 г. пр. Хр. във Вавилон на 33-годишна възраст, като причините за смъртта му остават все още неизвестни. Според някои той е издъхнал вследствие от треска, а според други – е бил отровен. Тленните му останки са положени в златен саркофаг, който е напълнен с мед. След смъртта му неговата огромна империя очаквано се разпада. Синът му не успява да достигне пълнолетие и е убит от неговия доверен пълководец – Касандър, който взима властта в Македония.
Историята на Александър вдъхновява поколенията след него. Армията му е непобедима и действително той няма изгубено сражение. Чарът му е толкова омаен, че успява да убеди своите войници да го следват, изоставяйки своя дом в непознати земи. Той покорява Персия, Сирия, Египет, Вавилон и част от Индия, което прави кампанията му една от най-мащабните през Античността. Благодарение на своите тактики при обсада, сплашване на слонове и използване на конницата като контраофанзива, Александър оставя своя траен отпечатък във военната история. От мозайки и миниатюри, през картини и скулптори до холивудски блокбастъри, образът на този македонски владетел продължава да живее и днес и да вълнува поколенията.
Коментарите са изключени
Кратка история на виното, Дионис и Свети Трифон
|
|
Ако съществува ранг на алкохолите, най-вероятно виното ще спечели първото място. Няма как да бъде пропуснат фактът,че тази алкохолна напитка е следвала историята на света от самото начало. Първите стъпки на виното в исторически план идват от Китай, Иран, Армения и Грузия. В течение на времето виното достига и Тракия, Гърция, както и Римската империя. Отдадеността към него достига такива висоти, че създава сомелиерството като професия с терминология за вкусови качества и дори се издига до нивото на култ, имайки предвид колекционерската стойност на виното.
Редно е да отбележим, че виното изиграва особена роля в религията и съответно в християнството се смята, че именно то е кръвта на Исус. След много сериозен и детайлен анализ на всички видове грозде (около 110) се смятя, че първите майстори на вино са именно грузинците, след като се забелязват изцапани с вино керамични отломки. Някои от тях датират около 6000 г. пр.н.е. и подобни се откриват в Иран.
Около 2000 години по-късно в Армения е заработила и първата винарна. Вавилонците започнали дори да регулират пазарите на вино, следователно и там може да се открият познавачи. Финикийците пък може да се смятат за спедитори на обаяетелното питие по Средиземноморието. Те са и от първите хора, които прилагат интелигентна техника против оксидиране, залагайки на зехтин, дървена капачка и малко смола за допълнително залепване. По този начин виното се превръща в разменна момента. Римската империя е очарована и по-късно разпространява занаята из цяла Европа.
На балканите не е имало особена нужда от нейната намеса, след като траките и гърците вече са познавали много добре. Едва след налагането на християнството ще има окончателна победа за този алкохол. Траките са почитали бог Дионис и гърците не са имали смелост да предяват авторски права за него. Самото божество се обвързвало със слънцето и повечето направени храмове са винаги с отворен купол, за да влиза светлина. Траките го почитат като повелител на природата, земеделието и веселието. Тракийският обичай за празнуване на този ден изисква шумна музика, факелни шествия и дървени пръчки, с които се удря по земята.
Веселието е гарантирано, защото Дионис слага край на зимата и подготвя всички за посрещането на пролетта. Освен любов към добрите битки, траките обожавали виното и много често го спрягали за божия кръв. То било символ на умиращото и наново раждащото се. Не трябва да забравяме, че тракийският бог Дионис не е само винар, а божество, което има много силно влияние както върху аристокрацията, така и върху обикновените траки. Така наречените дионисови светилища могат да бъдат открити почти навсякъде в родните планини. Мистичната история, че траките са били звездобройци също може да бъде потвърдена, защото освен почитане на божеството, най-вероятно там са се правили пророчества и са се следели времевите цикли.
След приемането на християнството започва да се чества Свети Трифон (в православния календар датата 1 февруари). На 2 февруари се празнува Сретение Господне, което илюстрира представянето на всеки първороден син пред Бог. На 3 февруари се празнува Свети Симеон. Историята на този светец също е интересна. Като един от 70-те преводачи на старозаветния текст на Библията от еврейски на гръцки, той стигнал до глава 7, стих 14, където било написано „Девица ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“. Свети Симеон се опитал да го поправи, но според историята ангел не му позволил да направи тази грешка и обещал, че преди да умре ще види как написаното ще се случи. Какво е общото между Свети Трифон и лозарството?
Смята се, че някога е помолил Бог да предпази лозята от вредители. Самият светец е символ на смяната на сезоните, приликите между него и Дионис са твърде много. Различните обичаи много напомнят за самите дела на светеца. Гърците го приканват в своето лозе за ядене и пиене, румънците не работят, за да има плодородна година, сърбите ръсят лозята със светена вода. В православната църква Свети Трифон е мъченик и лечител. Неговият живот приключва, след като е посечен с меч от император Деций Траян. Смята се, че неговото родно място е град Апамия и е известен именно с лозарството и винарството.
Първото документирано чудо на Свети Трифон е лекуването на дъщерята на римския император Гордиан III. Деций Траян бил наследникът на трона и не хранил големи симпатии към християнството, сътоветно наредил всички по-тачени светци да бъдат изправени на съд и избити, когато откажат да сменят вярата си. Самият император така или иначе остава запомнен в историческите архиви с гонения на християни, а смъртта му е документирана като „Първи император, който става жертва на варвари“.
Практически това е историята на виното. Всичко започва някъде в Китай, след това традицията се разраства, финикийците помогнали за снабдяването като цяло, а в последствие целият свят започва да използва различни методики за създаването на перфектния вкус. Виното е уважавана напитка от благородниците по целия свят, египтяни, траки, гърци и римляни са се оповавали на него и съответно са го боготворили така, както се случва и до днес навсякъде по света.
Коментарите са изключени
Заговорът на Уолстрийт срещу американския президент
|
|
През 1933 и 1934 г. може би се случва предполагаем заговор за сваляне на правителството на Франклин Делано Рузвелт от банкери на Уолстрийт и едри бизнесмени. Докато вестниците по онова време го наричат „гигантска измама“, други, включително Специалният комитет на Камарата на ООН за американските дейности, намират твърденията за „достоверни“. Решете сами:
По време на предизборната му кампания през 1932 г. Рузвелт обещава работни места за безработните изплашени бизнесмени, които се страхуват, че той ще превърне капиталистическата им нация в социалистическа. Един от първите икономически актове на Рузвелт като президент е да премахне златния стандарт, през април 1933 г.
Консерваторите са възмутени от това. Както пише сенатор Хенри Д. Хатфийлд:
Това е деспотизъм, това е тирания, това е унищожаването на свободата… Така обикновеният американец се свежда до статута на робот. Президентът не просто е подписал смъртния акт на капитализма, но е наредил осакатяването на Конституцията, освен ако приятелите на свободата, независимо от партията, не се обединят, за да си върнат загубеното.
И някои хора действително се обединяват и създадат Американската лига на свободата с намерението да покажат „ценността на насърчаването на хората да работят; насърчаване на хората да забогатяват„. Членовете включват някои от най-заможните и най-могъщи хора в страната по това време:
Айрийн, Пиер и Ламо дю Понт, Джон У. Дейвис, бившият кандидат за президент и адвокат на Дж, П. Морган, Алфред Слоън от General Motors и Ал Смит [виден нюйоркски политик].
Според тези, които вярват, че има заговор, няколко членове на лигата, страхувайки се от социалистическите и комунистическите (според тях) реформи, които Франклин възнамерява да направи, правят план да свалят кабинета му от власт. Участниците в заговора включваха дю Понт, бивш кандидат за президент, бивш губернатор на Ню Йорк, банкери от Уолстрийт и директора на компанията Bethlehem Steel.
Франклин Рузвелт
Двама членове на този Уолстрийт пуч бяха Джералд Макгуайър, продавач на облигации с доста връзки и командир на американския легион в Кънектикът, и Уилям Дойл, също бивш командир на американския легион.
По това време в САЩ, в разгара на Голямата депресия, фашизмът не се възприема като напълно лошо нещо от редица американци. Всъщност един историк отбеляза: „Успехът на Хюи Лонг (популярен и силен губернатор на Луизиана) изглеждаше доказателство, че фашизмът може да му идва на човек отвътре… със съгласието на хората“.
В действителност, застъпниците за крайно дясно правителство вярват, че разполагат с готова милиция, която ги чака в лицето на членовете на Американския легион:
Бедните, но добре обучени ветерани от Първата световна война бяха идеалните кандидати за фашистка милиция [и] чрез Американския легион, те вече бяха организирани и униформени… близо милион членове.
Смедли Бътлър
Без съмнение Смедли Бътлър е американски герой. Присъединява се към пехотинците на 16-годишна възраст и:
Първо служи в Куба като непълнолетен лейтенант през 1898 година… заради актовете си на смъртоносен героизъм в Боксерското въстание, докато е бил още в юношеските си години… е удостоен с първия си от два медала на честта [и става] комендант на родната полиция на Хаити… В Китай от 1927-1929 г. Бътлър… е повишен в генерал-майор.
Участници в Боксерското въстание
Като не особено сервилен човек, Бътлър често се е сблъсквал с различни неприятности. През 1932 г. той защитава Бонус маршовете (на снимката най-горе), протест на 20 000 бедни ветерани от Първата световна война, които правят лагер във Вашингтон в опит да получат пари за участието си във войната.
Бътлър е бил много популярен сред ветераните и често е бил молен да говори пред ветерански групи. В обръщение към членове на Американския легион през 1931 г. Бътлър казва:
Прекарах 33 години… като мъж от висок клас за Големия бизнес, за Уолстрийт и банкерите. Накратко, бях рекетьор за капитализма… пречиствах Никарагуа за международните банки… през 1909-1912г… Мексико… за американските петролни интереси през 1916г… Доминиканската република за американски захарни интереси през 1916г… Хаити и Куба… за момчетата от Нешънъл сити… Помогнах в изнасилването на половин дузина централноамерикански страни в полза на Уолстрийт…
Бътлър остава защитник на правата на войниците и продължава да изнася лекции срещу печалбарството от войната, споделяйки страха си, че фашизмът в САЩ нараства.
По-голямата част от основната версия на сюжета на заговора идва от показанията на генерал Бътлър пред Специалния комитет на Камарата (Комитета на Маккормак-Дикщайн). Той твърди, че през 1933 г. към него са се обърнали Дойл и Макгуайър под претекста, че искат да помогне за реформирането на Американския легион.
В началото на заговора Бътлър трябва да „постави“ 200-300 редовни легионери сред публиката на годишната конвенция, да ги накара да вдигнат шумотевица и след това да излязат и да изнесат реч, която ще е предварително написана от Дойл и Макгуайър. На въпроса откъде ще дойдат парите за транспортиране на войниците до Чикаго, Бътлър казва, че Макгуайър му е казал: „О, ние имаме приятели“, които включват Грейсън Мърфи.
Бътлър се измъква, но след това по-късно Робърт Кларк идва при него, наследник на компанията за шевни машини Singer, идва при него и му обяснява, че речта е важна за плана им да върнат златния стандарт в Америка:
Не искам да загубя [състоянието си]. Склонен съм да похарча половината… за да спася другата половина. Ако излезете и направите това изказване в Чикаго, сигурен съм, че те ще приемат резолюцията и това ще бъде една стъпка към връщането на стандарта.
Бътлър отново отказа да произнесе речта.
След конвенцията, през ноември 1933 г., Макгуайър се отново говори с Бътлър, този път да ръководи „много голяма супер организация за поддържане на демокрацията“, която той определи по-късно като „френска организация от супер войници“. Твърди се, че Макгуайър казва на Бътлър, че войниците ще „подкрепят президента… [като се уверят], че той няма да променя метода [на финансиране на правителството]“.
Заговорът, според Бътлър, включва и внедряването на „помощник-президент“, секретар по общите въпроси, за да помогне на преумореният Франклин, за когото „всеки може да каже, че здравето на президента отлсабва… и тъпият американски народ ще се хване на това след секунди“.
Бътлър никога не се присъединява към този заговор, но говори със своя приятел и репортера на Philadelphia Record, Пол Комли Френч за това. Френч разследва нещата през септември 1934 г. и свидетелства, че когато говорил с Макгуайър, той му казал, че:
Имаме нужда от фашистко правителство в тази страна… Единствените мъже, които имат патриотизма да го направят, са войниците, а Смедли Бътлър е идеалният водач. Той можеше да организира милион мъже за една нощ.
Френч потвърди останалата част от историята на Бътлър.
Никой никога обаче не е съден за този заговор.
Коментарите са изключени
