Дарио Диониси: авантюрите на един пътешественик

| от Дилян Ценов |

Историята, с която днес ще ви запознаем  е доказателство, че ако в зародиша на едно начинание стоят трудът, чистата обич и посланието, което искаш  да предадеш, нещата могат и ще се случат.

Това е историята на Дарио, който преди малко повече от година решава да стартира собствен блог за пътувания с две цели – да задоволи собствената си  страст по пътуванията и да насочи погледа  на читателите към красотата, която крият нашите(и чуждестранните) земи. Така се ражда Exploring beyond Sofiа – малко виртуално пространство, което не просто ще ви  разкаже какво ще видите тук и там, а ще ви разкрие магията на местата, за които се разказва, ще запали искрата във вас и най-важното – ще ви каже зад кой  храст е скрита  табелата, за да не се лутате с часове… като Дарио.

За краткото време, в което  съществува блогът, интересът към него нараства бавно, но сигурно, а личните постижения на автора са доказателството, че в начинанието има смисъл. В  края на миналата година негова публикация  му донесе второ място в националното състезание на Министерство на туризма в  категория „Публикация на тема туризъм в България за 2017 г. в интернет блог”, а малко преди  това е приет в Асоциацията на собствениците на туристически онлайн медии.

Напук на онези, които омаловажават  значението и качеството  на блоговете като медии, Exploring beyong Sofia, доказва, че и в онези, малките любителски пространства, се крие истинска магия, информация,  развлечение, история.  Защото в днешно време добрата журналистика не е определяна от формата или името на медията. Тя  може да се роди навсякъде, стига в основата й да стоят нещата, които споменахме в началото. А с какви авантюри още се сблъсква един проводник на тези усещания, можете  да разберете от самия Дарио.

Кой запали искрата за пътувания в теб?

По-вероятно е да бъде казано „какво“ запали в мен искрата. Нуждата да научавам нови неща и да се запознавам с различията в света. Любопитството в мен е много голямо и трябва да го подхранвам някак, затова смятам, че пътуването е прекрасен начин да откривам нови неща и така да се обогатявам постоянно.

Дарио Диониси

Кое е първото ти пътуване, което си спомняш?

Най-вероятно първото, което помня изцяло е, когато се преместих да живея в България (бел. авт. Дарио е родом от Италия). Културният шок бе голям. Никога няма да забравя колко бях наплашен от баба ми и дядо ми, когато говореха на български език с майка ми. Аз стоях отстрани и гледах плахо, неразбирайки какво се случва наоколо. Отне ми време, за да свикна, но ето ме днес – по-добър от всякога с българския език (смее се). Любопитно е, че ми отне дванадесет години да науча езика отлично.

Как стигна до решението да започнеш свой собствен блог за пътувания?

Винаги съм искал да имам собствено кътче в дигиталния свят, но никога нямах нужната смелост, за да го направя. След няколко драматични момента в живота ми седнах един ден и преосмислих нещата, които ме правят истински щастлив и как да ги развия. Така и се роди “Exploring beyond Sofia”. От първия ден го обгрижвам с много любов и старание. Винаги съм го казвал, че когато правиш нещо си личи дали го правиш с обич и душа.

Как беше в началото, когато създаде блога?

Трудно. Като всяко ново начинание и това беше изпълнено с препятствия и предизвикателства. Не бях сигурен в способностите си да пиша, да снимам и да предавам информацията. Но всичко с времето тръгваше по правилния път, а и винаги полагам много старание в това, което приготвям да пусна към читателите – да е максимално точно и полезно, защото доверието, което получавам от хората, които ме следят, е ключовият момент да разбера, че си върша добре работата.

Дарио Диониси

В описанията и в текстовете ти често присъства думата „авантюра“. Какво разбира Дарио под думата „авантюра“?

За мен тази дума звучи като нещо непринудено, свободно, спонтанно и много свежо. Някак си, когато използвам тази дума в текстовете, усещам как тя придава един приключенски облик на текста. А в крайна сметка за мен е важно да заразя всеки читател с позитивни емоции и приключенски дух. Затова обичам тази дума да присъства.

Какво ще кажеш на всички онези хора, които казват, че искат да пътуват, но нямат време за това? Как самият ти намираш време?

Времето е най-големият враг на всеки, но и най-добрият учител. Знам, че е трудно да се намери време да пътуваш, но точно това „безпощадно“ време ни учи на дисциплина и управление на ресурсите ни. Един път хванали нишата как да се организираме за най-оптимално време, ще успеем да осъществим плановете си. Да, изискват се жертви, определено, но пък накрая спомените си ги носим за цял живот. Казвам го като човек, който учи трето висше и работи в една много динамична сфера на бизнеса. Възможно е, просто трябва постоянство и отдаденост. А и бих си позволил да цитирам една от най-любимите ми фрази „Лошата новина е, че времето лети. Добрата, че ти си пилотът“ – Майкъл Алтсулер.

Дарио Диониси

Кой е бил най-трудният момент, свързан с блога? Имало ли е такъв, в който си искал да се откажеш?

Най-трудният ми момент в блога, може да звучи банално за някой, но като човек, който не разбира от програмиране или създаване на сайтове бе истински ужас, когато трябваше да разделя сайта на два отделни езика в един сайт. Отне ми две седмици работа да се справя с това предизвикателство.
Относно отказване, да многократно ми се е случвало. Всеки път, когато видя, че се затруднявам да пиша или не намирам нужната муза, се потискам до такава степен, че ми минават мисли да се откажа. Но тогава всичките емоции, които съм преживял чрез блога, се изливат в съзнанието и ми напомнят колко безсънни нощи, колко обич и старание съм положил за този блог и че не трябва да се отказвам, а напротив, това е поредното стъпало, което трябва да изкача.

Без какво не тръгваш на път?

Определено не тръгвам без доброто настроение, без фотоапарата, преносими батерии, любими другари авантюристи (ако могат да се присъединят) и последно – без шоколад аз не тръгвам за никъде!

Дарио Диониси

Разкажи за някоя абсурдна случка, случила се по време на пътуване. 

Абсурдът дебне отвсякъде. Но най-абсурдното, което ми се случи е, когато аз, любимият ми човек и най-добрата ми приятелка пътувахме за Малко Търново. Карах по един много неподдържан път през Странджа планина и стигнахме до града. Там се възползвахме от туристическите услуги и обикаляхме с джипове светилищата на траките. Абсурдът ни посрещна след като се върнахме при колата. Видяхме, че при идването ни тук съм разбил едната джанта на колата, при което ми прилоша мигновено. Имахме някакъв нереален късмет, защото се оказа, че единствената гумаджийница в града работи и то точно ден преди да затвори за лятна ваканция!

Кое е твоето лично събитие на отминалата вече 2017-та? 

Не знам, честно казано, много неща ми се случиха в тази година, дори прекалено много. Завърших две бакалавърски степени едновременно, започнах да уча магистратура, започнах да работя това, с което искам да се занимавам. Но може би двете най-хубави неща, които ми се случиха, свързани с блога, са че официално станах член в АСТОМ (Асоциация на собствениците на туристически онлайн медии) и че спечелих второ място на националното състезание на Министерството на туризма в категория „Публикация на тема туризъм в България за 2017 г. в интернет блог”. С всички тези събития просто си вдигам летвата за догодина.

Дарио Диониси

Какво си пожелаваш за новата година?

Да спечеля от лотарията, за да отида в тази прословута Исландия (смее се). Пожелавам си безаварийна 2018, много пътувания, естествено, нови и интригуващи запознанства и най-вече повече дъхоспиращи моменти, които да споделя с читатели си!

 
 

Вечната Грейс Кели

| от Амелия Понд |

За много хора, почитатели на киното, трагично загиналата доста рано, само на 52-годишна възраст, Грейс Кели си остава една от класическите красавици на Холивуд.

Изящната Кели комбинира в себе си две редки качества – абсолютна красота и огромен талант. Когато умира в нелепа автомобилна катастрофа, освен цяло Монако, което плаче за своята принцеса, Холивуд също запазва минута мълчание за една от своите икони. И до днес Грейс Кели остава въплъщението на изяществото, което Холивуд носи. Много актриси са се опитвали да бъдат като нея, но малцина са успели.

Грейс Кели умира на 14 септември 1982 година в Монте Карло. Тогава тя е на 52 години. В колата, която принцесата шофира, е и 17-годишната й дъщеря Стефани, която тази година ще навърши 54.

hbz-grace-kelly-index-1530201647

Съдбата на Грейс Кели е наистина невероятна. Родена във Филаделфия, през 1929 година, преди да се превърне в най-известната принцеса на планетата, тя е обичана актриса, носител на “Оскар” с две номинации зад гърба си и най-голямата любимка на великия Алфред Хичкок.

Кариерата й в киното е в абсолютен подем, тя има само 30 филмови заглавия зад гърба си, като едва 11 са реални филми, когато слага край на приказката Холивуд, за да се омъжи за принц Рение. След сватбата си с принца на Монако актрисата става принцеса на малкото княжество и се отказва от кариерата си.

Красива и чувствена, самият Хичкок я нарича „врящ лед“. Всеки, който я е срещал или е имал възможност да работи с нея, казва, че Грейс Кели има вродени благородство и елегантност, които прозират от начина й на обличане до начина й на поведение. Образът й на момиче, излязло от приказките, тъй като идва от семейство на заможни родители, става още по-обозрим след сватбата с принц Рение през 1956 година. Двамата се запознават на фестивала в Кан две години по-рано. Така, без да е от благородническо потекло, Грейс става истинска принцеса.

Освен икона в киното, заради неподправения й талант и осанка, Кели вече е смятана за истинска модна икона заради стила, поведението и аксесоарите си. Образът й излиза извън времето и все още е модерен. Нейният стил е микс от лесно разпознаваеми и винаги модерни детайли: носи както разкроени, така и прави рокли, скъсени поли, ризи с мъжка кройка, шалове, кръгли и големи слънчеви очила, забележителни шапки.

8a1e54600b9e8bfbbbd941b1362b3002

За нея известният бранд Hermes създава чантата Кели – Kelly bag, която е един от евъргрийните на марката. В началото Грейс я използва, за да крие корема си, докато е бременна с най-голямата си дъщеря, принцеса Каролина. Снимка в американското списание Life от 1958 година я нарежда сред най-известните чанти на века.

Дизайнери като Зак Позен и Томи Хилфигер се вдъхновяват от нея, както и още много техни колеги. Певци като Били Джоел , Мика и Мадона й посвещават песни. Парчетата им „We didn’t start the fire“, „Grace Kelly“ и „Vogue“, са именно за нея. Последно Никол Кидман я изигра на голям екран във филма “Принцесата от Монако” с режисьор Оливие Даан през 2014 година, като филмът откри тогавашния фестивал в Кан.

Грейс Кели има и кукла Барби, която носи нейното име и е облечена с известната й сватбена рокля, дело на дизайнерката Хелън Роуз от MGM. Тази булчинска рокля е копирана безброй пъти, като 50 години по-късно сватбената рокля на Кейт Мидълтън бе вдъхновена от нея.

grace_kelly_high_society
С Франк Синатра в „High Society“

Грейс Кели мечтае за кариера в киното още от ранна детска възраст, затова когато е на 18 години и точно е завършила гимназията, бъдещата звезда заминава за Ню Йорк, за да гради кариера. В началото започва работа като модел, а само 2 години по-късно дебютира на Бродуей. Кариерата й на екран започва 3 години по-късно в различни сериали, а когато е на 22 години прави и първия си филм – „Четиринадесет часа“ (1951).

Актрисата има 11 филма във филмографията си, но въпреки това е сред най-ярките звезди на миналия век. За период от 6 години печели „Оскар“, пленява сърцата на десетки мъже и работи с най-известните режисьори на епохата. През 1956 година напуска киното, за да приеме ролята на принцеса. Така и повече не се снима, въпреки желанието си. Народът на Монако не позволява на своята принцеса да се показва на екран, дори и голям. Дори Хичкок, на когото тя е муза, не успява да я вземе във филма си „Марни“ от 1964 година и в крайна сметка я заменя с Типи Хедрън.

Стилът на Грейс Кели, абсолютно естественото й елегантно излъчване, благородството й и нетипичната за кралска особа човечност, я превръщат не просто в модна икона, а в любимка и модел за подражание на милиони жени по света. Освен със златните си коси, винаги направени във великолепни букли, разперените си рокли и чантите, Кели е известна и с любовта си към перлите. Благодарение на нея това класическо женско бижу спира да изглежда като вехта ретро украса от скрина на баба, спира да е претенциозно за аксесоар и стават част от гардероба на почти всяка съвременна жена.

gracekelly-1-2-19-27

През 1954 година, когато Грейс Кели получава „Оскар“ за ролята си в A Country Girl, на церемонията е облечена в нежна бледозелена рокля с презрамки и ръкавици, а на ушите й ефирно се поклащат капковидни перли. Перли украсяват изящната й визия и следващата година, когато е център на внимание на и извън сцената на връчването на престижните награди на филмовата академия в Лос Анжелис. С любимите й перли е обсипана и булченската й рокля, когато месеци по-късно се венчава за принц Рение.

Грейс Кели си отива от живота, но се превръща в икона. 35 години след кончината си, тя продължава да бъде символ на елегантност и стил, имитиран от мнозина, но достигнат от малцина.

грейс кели, grace kelly

Припомняме си петте филма на Грейс Кели, които всеки уважаващ себе си киноман и почитател на тази великолепна жена, трябва да е гледал.

 
 

Да наследиш милиони от човек, когото не познаваш

| от chronicle.bg |

Всички сме получавали от онези развлекателни имейли, в които с радост ни се съобщава, че сме получили баснословна сума от напълно непознат човек. Единствено трябва да изпратим разни лични данни и банковата си сметка, за да ни ги преведат…

Това, разбира се, е безмерна глупост и дръзка обида на интелигентността ни. Но случвало ли се е някога такова нещо наистина?

Оказва се, че да! Има много описани случаи, в които хора получават крупни суми от човек, когото никога не са виждали. Ще започнем с историята на доктор Месзарос, който оставя в завещанието си $50 000 на актрисата Корин Уард. Сумата може да не изглежда голяма, но историята се развива през 1930 година. Това означава, че в днешни пари завещанието се равнява на $770 000. Госпожица Уард остава изненадана, защото никога не е чувала за доктора преди да получи наследството, а причната за него е, че Месзарос всъщност е влюбен в красивата актриса.

1930 годината явно е била добра за актрисите, защото Лилиян Малръп също се радва на непредвидени финансови постъпления. Преди 5 години тя наследява $60 000 (около $870 000) от своя чичо Джордж Ла’Ламонтиер. Той постига богатството си по време на Златната треска в Аляска заедно със своя бизнес партньор Хенри де ла Сал. 5 години по-късно де ла Сал, за когото дамата само е чувала съвсем бегло в писмата на чичо си, също почива и й оставя – внимание – $700 000. Тогавашни пари. Днес това прави към $10,7 милиона. Хенри й оставя парите с едно условие – Лилиян трябва да задели $100 000 от тях ($ 1,5 м.) в специална сметка и да използва лихвата за стипендии на студенти.

Историята на Арчибалд Макартър е забележителна сама по себе си и без края. Той пристига в Доджвил, Уисконсин, като младеж с нищо друго освен дрехите на гърба си и диплома от колежа Лорънс. Първия си ден в града той трябва да сече дървета, за да получи легло за през нощта и храна. Младият Арчибалд прекарва следващите няколко десетилетия от живота си правейки състояние. Впоследствие обаче той зарязва всичко, става вегетарианец, пуска си брада и се заклева, че ще живее в бедност. Мести се да живее в малка колибка и прекарва времето си в близкото гробище, четейки философия и поезия. Според статия от 31 януари 1926 година, публикувана в „Milwaukee Journal“, като причина за поведението си Арчи изтъквал, че предпочита компанията на мъртвите хора, отколкото на живите. След още няколко десетилетия подобен живот, когато е на 78-годишна възраст, той си купува кола и заминава във Флорида. Там продава колата и няколко години по-късно умира. Освен едни $15 000 ($216 000), които оставя на сина на госпожа Джейн Джойс, с която е приятел на младини, както и други малки дарения, Макартър оставя парите си, около $300 000 ($4 м.), на млад чиновник, който среща случайно на пейка в парк в Джаксънвил, Флорида.

Продължаваме с още дръзки и екстравагантни истории. Тази е за Уелингтън Бърт, който взима решението да не оставя капитала на живите си роднини, а да го завещае на бъдешите поколения. В завещанието си той пише собствеността му да се раздаде на наследниците му чак 21 години, след като почива и последния негов внук. Бърт умира през 1919, а последният от внуците му – през 1989. Когато през 2010 завещанието се изпълнява, парите на Уелингтън вече са $110 милиона. Те се разделят между 12-те му потомци. 

За най-голямата сума, която човек получава от непознат, трябва да разкажем в историята на Злот и Геза Пелади. Те буквално живеят в пещера близо до Будапеща преди да бъдат издирени (неимоверно трудно) и да научат, че баба им, която никога не са срещали, им оставя $6 милиарда. Да, милиарда, с „Р“. Геза вкарва малко яснота за ситуцията: „Знаехме, че майка ни идва от заможно семейство, но тя имаше доста чепат характер и беше прекъснала връзки с родителите си, а по-късно остави и нас. Затова изгубихме контакт с нея и с баща ни, докато тя не почина.“ Според него, баба им дори не е знаела, че те съществуват и всъщност адвокатите й разбират, че тя има наследници.

САЩ и Великобритания имат специални системи, които пазят имуществото на хора с неизвестни наследници. На Острова това продължава 30 години, след което вещите и средствата на покойника стават собственост на държавата. Между 2013 и 2014 в държавната хазна на битанците по този начин са постъпили £14 милиона. В САЩ този срок обаче е различен в различните щати. В Тексас, например, той е едва 4 години.

В България такава система няма. Но ако ваш роднина почине и искате да проверите какво наследство ви е оставил, трябва да  удостоверение за наследници от общината, към която покойникът има адресна регистрация. С него ще можете да проверите какво движимо и недвижимо имущество има, а също така и банкови сметки.

За край на текста искаме да ви разкажем за отвратително романтичния жест на комика Джак Бени. Няколко дни след като умира, на врата на къщата му се звъни. Отваря съпругата му, Мери Ливингстонг, с която са били женени от 47 години, и на прага вижда доставчик на цветя, който й дава роза. Същото се повтаря ден след ден, след ден и Мери научава, че покойният й съпруг в завещанието си изрично отделя пари за цветар, който да й донася една по една червена роза на ден всеки ден до края на живота й. Общо госпожа Ливингстонг получава над 3000 цветя за 9 години.

 
 

Интересната история на изчезналата порода кучета търнспит

| от chronicle.bg |

Предвид днешното отношение към кучетата в модерния западен свят – като към член на семейството – сигурно ще ни е трудно да разберем как предците ни са ползвали животинките като добитък. Те дори са били развъждани специално за конкретни дейности. Като например вече изчезналият вид търнспит.

Търнспитът е кръстен така, защото цялата му работа се свеждала единствено до това да тича с часове и така да завърта готварски шиш (от англ. turn – въртя и spit – шиш).

Преди сто години предпочитаният метод за приготвяне на голямо парче месо, бил то да се забучи на шиш над огъня и да се върти, докато не се изпече равномерно. Това отнемало между 40 и 80 минути на килограм в зависимост от това коя част на животното се готви. Затова и на домакините била нужна помощ.

turnspit-dog_dogwheel-at-st.-briarvel-s-castle_wide-dd427ff1208e53a40d237cf72e2a569695a4a94d-s1200-c85

Преди породата да бъде създадена, шишовете са се въртели предимно от по-нископоставени членове на семейството – обикновено малки момчета, но в по-големите домакинства размерите на прибора изисквали силите на възрастен човек. Работата не била лека и често човек получавал мазоли, изгаряния и преумора. По време на Тюдорите, на служителите, които управлявали шиша в двореца Хамптън Корт, било забранено да работят голи и да уринират в огъня.

Развитието на технологиите обаче отнема работни места много преди компютрите и роботите – така през 16 век хората на шиша били заменени от кучета, защото те били по-издръжливи и евтини. 

download

Търнспитите обаче не били третирани по-добре от хората, които сменили. На тях се гледало повече като на кухненски прибори, отколкото на малки душички. Освен дългите часове и лоши условия, когато кучетата не спазвали необходимото темпо, готвачите им хвърляли въглени, за да се забързат.

В крайна сметка те били заменени от парни машини и до края на 19 век породата официално била обявена за изчезнала. И хората са знаели, че съдбата й ще бъде именно такава – в книгата „Memoirs of British Quadrupeds“, публикувана през 1809 година, авторът пише за търнспита: „В момента породата залязва и до един век най-вероятно ще изчезне“, което отразява почти перфектно съдбата й.

Въпреки че за времето си тя била изключително популярна, никой не описва с какъв точно размножителен процес е била постигната. Днес разполагаме само с две неща: външно описание, от което разбираме, че кучетата са имали „дълго тяло“, „криви крака“ и били „грозни“. И един препариран екземпляр на име Уиски.

94aacb84b9e7ddf3c058076bb4bfc1f9c23c23c8

Съществуването на търнспитите обаче не дало единствено топли вечери. Именно заради безсърдечното отношение към тях Хенри Берг се вдъхновява да създаде Американското общество за предотвратяване на жестокостта към животните (ASPCA), което в резултат спасява безброй други животни от насилие.

 
 

Плака – кварталът на боговете

| от chronicle.bg |

Няма да преувеличим, ако кажем, че Плака – най-старата област на Атина – е един от най-уникалните, красиви и исторически местности в света. Можете сами да се уверите в галерията ни.

Познат още като „Кварталът на боговете“, Плака се намира точно под люлката на западната цивилизация, Акропола.

Plaka

Не всичко в Плака е старо, но старите забележителности са наистина стари.

Местността, разбира се, е пълна с археологически останки и паметници на хилядолетия. Но по-любопитно е да се отбележи, че тя е постоянно заселена от почти 3000 години, което я прави една от най-старите местности в света. Също така Главната улица на Плака, Адрианоу, се смята за най-древната все още използвана улица като по нея са крачили хора като Александър Велики, Сократ, Платон, Ирина Атинянката и Перикъл.

В Плака можем да видим Храмът на Зевс Олимпийски и Арката на Адриан – едни от многото портали към града. Там също така се намира и Хорагоският паметник на Лизикрат – първият монумент в историята, изработен външно в коринтски стил, а 2000 години по-късно и мястото, на което Франциск от Асизи ще засажда първите домати в Гърция.

Недалеч от там е и Римската Агора, където можем да видим и Кулата на ветровете – първата часовникова кула и метеорологична станция в историята. Най-добре запазената и впечатляваща забележителност, с която Плака разполага, обаче е храмът на Хефест, известен още като Сиезион. 

Стоа на Аталос е друга красива сграда, част от Древната Агора (да не се бърка с Римската), която впечатлява с размери и архитектура. Това е една от малкото двуетажни сгради от античността и едва вторият гръцки монумент, който е изцяло реставриран.

Театърът на Дионис, най-древният театър в света, лежи в подножието на Партенона. 

И не на последно място в дългият списък със забележителности е друг театър – Одеонът на Ирод Атик. Той все още функционира и всяко лято там се организират фестивали, а на сцената му излизат изпълнители от ранга на Мария Калас, Андреа Бочели и Лучано Павароти.

Архитектурата на Плака е резултат от възрастта й. Многобройните гръцки и римски монументи съществуват заедно с неокласически сгради от 19 век и византийски църкви от 10 – 11 век. Има също така и джамия, която вече не се използва, но напомня на местните за 400-те години окупация на Османската империя.

И неизбежно стигаме до известния квартал Анафиотика. Той дава на цялата местност сюрреалистичен характер като създава впечатле, че сме на остров е Егейско море – Санторини или Миконос – докато всъщност сме в центъра на Атина. И за това си има историческо обяснение. Едни от първите заселници в квартала, няколко години след като Гърция се освобождава от Османската империя, идват от остров Анафи (откъдето произлиза и името Анафиотика). Те са най-добрите занаятчии в страната и цар Отон изисква от тях да застроят квартала. От носталгия по дома, масторите избират да създадат именно място със средиземноморски вид.

anafiotika-neighborhood-with-white-houses-under-the-acropolis