Дарио Диониси: авантюрите на един пътешественик

| от Дилян Ценов |

Историята, с която днес ще ви запознаем  е доказателство, че ако в зародиша на едно начинание стоят трудът, чистата обич и посланието, което искаш  да предадеш, нещата могат и ще се случат.

Това е историята на Дарио, който преди малко повече от година решава да стартира собствен блог за пътувания с две цели – да задоволи собствената си  страст по пътуванията и да насочи погледа  на читателите към красотата, която крият нашите(и чуждестранните) земи. Така се ражда Exploring beyond Sofiа – малко виртуално пространство, което не просто ще ви  разкаже какво ще видите тук и там, а ще ви разкрие магията на местата, за които се разказва, ще запали искрата във вас и най-важното – ще ви каже зад кой  храст е скрита  табелата, за да не се лутате с часове… като Дарио.

За краткото време, в което  съществува блогът, интересът към него нараства бавно, но сигурно, а личните постижения на автора са доказателството, че в начинанието има смисъл. В  края на миналата година негова публикация  му донесе второ място в националното състезание на Министерство на туризма в  категория „Публикация на тема туризъм в България за 2017 г. в интернет блог”, а малко преди  това е приет в Асоциацията на собствениците на туристически онлайн медии.

Напук на онези, които омаловажават  значението и качеството  на блоговете като медии, Exploring beyong Sofia, доказва, че и в онези, малките любителски пространства, се крие истинска магия, информация,  развлечение, история.  Защото в днешно време добрата журналистика не е определяна от формата или името на медията. Тя  може да се роди навсякъде, стига в основата й да стоят нещата, които споменахме в началото. А с какви авантюри още се сблъсква един проводник на тези усещания, можете  да разберете от самия Дарио.

Кой запали искрата за пътувания в теб?

По-вероятно е да бъде казано „какво“ запали в мен искрата. Нуждата да научавам нови неща и да се запознавам с различията в света. Любопитството в мен е много голямо и трябва да го подхранвам някак, затова смятам, че пътуването е прекрасен начин да откривам нови неща и така да се обогатявам постоянно.

Дарио Диониси

Кое е първото ти пътуване, което си спомняш?

Най-вероятно първото, което помня изцяло е, когато се преместих да живея в България (бел. авт. Дарио е родом от Италия). Културният шок бе голям. Никога няма да забравя колко бях наплашен от баба ми и дядо ми, когато говореха на български език с майка ми. Аз стоях отстрани и гледах плахо, неразбирайки какво се случва наоколо. Отне ми време, за да свикна, но ето ме днес – по-добър от всякога с българския език (смее се). Любопитно е, че ми отне дванадесет години да науча езика отлично.

Как стигна до решението да започнеш свой собствен блог за пътувания?

Винаги съм искал да имам собствено кътче в дигиталния свят, но никога нямах нужната смелост, за да го направя. След няколко драматични момента в живота ми седнах един ден и преосмислих нещата, които ме правят истински щастлив и как да ги развия. Така и се роди “Exploring beyond Sofia”. От първия ден го обгрижвам с много любов и старание. Винаги съм го казвал, че когато правиш нещо си личи дали го правиш с обич и душа.

Как беше в началото, когато създаде блога?

Трудно. Като всяко ново начинание и това беше изпълнено с препятствия и предизвикателства. Не бях сигурен в способностите си да пиша, да снимам и да предавам информацията. Но всичко с времето тръгваше по правилния път, а и винаги полагам много старание в това, което приготвям да пусна към читателите – да е максимално точно и полезно, защото доверието, което получавам от хората, които ме следят, е ключовият момент да разбера, че си върша добре работата.

Дарио Диониси

В описанията и в текстовете ти често присъства думата „авантюра“. Какво разбира Дарио под думата „авантюра“?

За мен тази дума звучи като нещо непринудено, свободно, спонтанно и много свежо. Някак си, когато използвам тази дума в текстовете, усещам как тя придава един приключенски облик на текста. А в крайна сметка за мен е важно да заразя всеки читател с позитивни емоции и приключенски дух. Затова обичам тази дума да присъства.

Какво ще кажеш на всички онези хора, които казват, че искат да пътуват, но нямат време за това? Как самият ти намираш време?

Времето е най-големият враг на всеки, но и най-добрият учител. Знам, че е трудно да се намери време да пътуваш, но точно това „безпощадно“ време ни учи на дисциплина и управление на ресурсите ни. Един път хванали нишата как да се организираме за най-оптимално време, ще успеем да осъществим плановете си. Да, изискват се жертви, определено, но пък накрая спомените си ги носим за цял живот. Казвам го като човек, който учи трето висше и работи в една много динамична сфера на бизнеса. Възможно е, просто трябва постоянство и отдаденост. А и бих си позволил да цитирам една от най-любимите ми фрази „Лошата новина е, че времето лети. Добрата, че ти си пилотът“ – Майкъл Алтсулер.

Дарио Диониси

Кой е бил най-трудният момент, свързан с блога? Имало ли е такъв, в който си искал да се откажеш?

Най-трудният ми момент в блога, може да звучи банално за някой, но като човек, който не разбира от програмиране или създаване на сайтове бе истински ужас, когато трябваше да разделя сайта на два отделни езика в един сайт. Отне ми две седмици работа да се справя с това предизвикателство.
Относно отказване, да многократно ми се е случвало. Всеки път, когато видя, че се затруднявам да пиша или не намирам нужната муза, се потискам до такава степен, че ми минават мисли да се откажа. Но тогава всичките емоции, които съм преживял чрез блога, се изливат в съзнанието и ми напомнят колко безсънни нощи, колко обич и старание съм положил за този блог и че не трябва да се отказвам, а напротив, това е поредното стъпало, което трябва да изкача.

Без какво не тръгваш на път?

Определено не тръгвам без доброто настроение, без фотоапарата, преносими батерии, любими другари авантюристи (ако могат да се присъединят) и последно – без шоколад аз не тръгвам за никъде!

Дарио Диониси

Разкажи за някоя абсурдна случка, случила се по време на пътуване. 

Абсурдът дебне отвсякъде. Но най-абсурдното, което ми се случи е, когато аз, любимият ми човек и най-добрата ми приятелка пътувахме за Малко Търново. Карах по един много неподдържан път през Странджа планина и стигнахме до града. Там се възползвахме от туристическите услуги и обикаляхме с джипове светилищата на траките. Абсурдът ни посрещна след като се върнахме при колата. Видяхме, че при идването ни тук съм разбил едната джанта на колата, при което ми прилоша мигновено. Имахме някакъв нереален късмет, защото се оказа, че единствената гумаджийница в града работи и то точно ден преди да затвори за лятна ваканция!

Кое е твоето лично събитие на отминалата вече 2017-та? 

Не знам, честно казано, много неща ми се случиха в тази година, дори прекалено много. Завърших две бакалавърски степени едновременно, започнах да уча магистратура, започнах да работя това, с което искам да се занимавам. Но може би двете най-хубави неща, които ми се случиха, свързани с блога, са че официално станах член в АСТОМ (Асоциация на собствениците на туристически онлайн медии) и че спечелих второ място на националното състезание на Министерството на туризма в категория „Публикация на тема туризъм в България за 2017 г. в интернет блог”. С всички тези събития просто си вдигам летвата за догодина.

Дарио Диониси

Какво си пожелаваш за новата година?

Да спечеля от лотарията, за да отида в тази прословута Исландия (смее се). Пожелавам си безаварийна 2018, много пътувания, естествено, нови и интригуващи запознанства и най-вече повече дъхоспиращи моменти, които да споделя с читатели си!

 
 

Спират VIP Brother преждевременно, стартира Crime Brother*

| от chronicle.bg |

След като Нора Недкова напусна Къщата, продуцентите на VIP Brother са изпаднали в пристъп на тревожност дали гримьорът Кулагин ще успее да поддържа нивото на скандална селяния и селски скандал в най-известната къща в България.

След преживяната криза на бензодиазепини, един от продуцентите е забелязал, че от някаква женска група, прокарана през майчински сайт, искат обяснение на Нова телевизия защо, по дяволите, са допуснали осъден за трафик на жени и сводничество престъпник като Ванко 1 да бъде квалифициран като „VIP“ и надеждите им за шоуто отново са припламнали.

„Още другата седмица спираме VIP Brother, защото след Нора няма как да очакваме лица като Весо Плачков и някакви лели от Фамилия Тоника да поддържат тонуса в къщата. Предвид интереса към Ванко 1, решихме да оставим вътре само него и да вкараме други известни с не много легалната си дейност лица„, коментира успокоеният вече продуцент.

„Щом успяхме да привлечем вниманието на мамите, можем да очакваме нови висини на предаването този сезон“, каза Ники Кънчев. „Дори обмисляме в някакъв момент да вкараме дете при престъпниците и да видим какво ще стане. Нов социален експеримент, нали разбирате…“, добави той.

Крими виповете, за които засега се знае, че ще постъпят в Къщата, са Владо Кузов, Митьо Очите, братя Галеви и семейство Арабаджиеви, които се очаква да пристигнат в Нови Хан директно от Абу Даби, където в момента се туткат и се чудят как да приберат сина си на сигурно в някой дубайски аквапарк.

По-скучните роли ще се паднат на шофьори без книжка, убили бременни жени на пешеходни пътеки, а като VIP гост на виповете, един вид Памела Андерсън, ще влезе Цветан Цветанов. Волен Сидеров, известен още като бялата Златка, ще се весне за един уикенд, за да раздвижи духовете.

*Текстът е художественица измислица. Плод на въображението на автора. Умишлено невярна информация

 
 

Марша Крос се бори с рак

| от chronicle.bg |

Тази неделя актрисата Марша Крос, позната с участието си в популярния сериал „Отчаяни съпруги“, разкри в пост в Instagram, че се бори с рак.

56-годишната актриса съобщава, че се е подложила на 8-месечно лечение и засега е в добро здраве, но съжалява за загубата на косата си.

Марша, известна най-вече с ролята си на Бри ван де Камп от „Отчаяни съпруги“ получи подкрепата на хиляди свои приятели. След публикуването на първата снимка, трогната от техните реакции, тя написа втори пост: „Справям се добре. Не исках да ви изплаша. Почти осем месеца лечение. Благодаря ви за ЛЮБОВТА. Боже Господи. Разплаквате ме.“  


View this post on Instagram

Love love love Healthy Marcia! Xoxoxo❤️❤️❤️

A post shared by reallymarcia (@reallymarcia) on

 
 

Кен Киси: „По дяволите фактите! Ние искаме истории!“

| от chronicle.bg |

Днес ще оставим думите на един от най-значимите писатели на миналия век да говорят сами за него. Кенет Елтън Киси, известен просто като Кен Киси, е американски автор, който получава световно признание с романа си „Полет над кукувиче гнездо“, публикуван през 1962 г. и екранизиран през 1975 г. Филмът сам по себе си е класика – той е един от трите филма, спечелили „Големите 5″ – награди „Оскар“ за най-добър филм, режисура, сценарии, актьор (Джак Никълсън) и актриса (Луиз Флечър). „Полет на кукувиче гнездо“ е знаков роман в историята не само на литературата.

Авторът му е герой на контракултурата от 60-те, един от спомогналите за възхода на хипитата.

Романът се ражда, след като Киси се записва на курс по творческо писане при писателя Уолъс Стегнър. Първата му книга е непубликуваният роман „ZOO“ („Зоопарк“) и в нея се разказва за битниците от Сан Франциско. По-късно става платен доброволец в клиника, където трябва да приема наркотици, влияещи на ума, и да докладва ефектите им. Така се появява фонът в „Полет над кукувиче гнездо“. Всичко останало е някъде между реалността, приемането на редица вещества и гения на Киси.

В чест на 83-годишнината от рождението на Киси, споделяме любимите ни негови думи.

ken_kesey_980

От „Полет над кукувиче гнездо“

„Този свят принадлежи на силните. Силният да стане по-силен, като унищожи слабия.“

„Те бяха само две човешки души, между които бе прескочила искрата на съчувствието – единствената светлина, облекчаваща и тайнствена, която мъждее понякога в мрака на отчаянието и болката.“

„Разкош голям не искам – мангизи само в джо-о-оба, а кой не ме харесва, да си намери гро-о-оба.“

„Господи, в каква бездна от апатия хлътнахме всички, какъв позор, истински позор!“

„Щом изгубиш смеха значи си изгубил опорната си точка. Оставили се някой мъж да го мачка жена, дотам че да не се смее, той трябва да знае, че е изгубил едно от най-силните си оръжия. И ще започне да мисли, че тя е по-силна от него.“

„Какво друго е обществото ни, ако не една лудница. Какво друго е тази лудница, ако не един модел на нашето обществото!“

„За да станеш първокласен мошеник, трябва да се научиш да отгатваш какво иска противникът ти, как да го накараш да си помисли, че ще го получи.“

„Никой не се оплаква от мъглата. Сега вече знам защо: колкото и да е неприятна, поне можеш да се шмугнеш в нея и да си спокоен, че си в безопасност.“

„Но поне опитах! По дяволите, поне това успях да направя!“

one-flew-over-the-cuckoos-nest
Кадър от филма на Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“ (1975)

Кен Киси

„По дяволите фактите! Ние искаме истории!“

„Този, който търси отмъщение, копае два гроба.“

„Вземи каквото можеш и остави останалото да мине покрай теб.“

„Ако не се пазиш, хората ще те оседлаят. Ще правиш това, което искат или пък обратно – ще станеш инатлив като магаре и ще им правиш напук.“

„Не можеш да си наистина силен, докато не можеш да гледаш нещата от забавната страна.“

„Ако не се пазиш, хората ще те оседлаят. Ще правиш това, което искат или пък обратно – ще станеш инатлив като магаре и ще им правиш напук.“

 
 

София е дом

| от Антония Антонова |

Когато бях на 20, си мислех, че никога няма да заживея в този голям град, в който можеш да се изгубиш, можеш да изчезнеш или още по-страшното – да бъдеш незабележим.

Всеки 20-годишен човек е забележителен, всеки 20-годишен е огън и блясък, дори да е затворен, умълчан, проклет и тъжен, дори да бъде плах. Особено тогава. Да си на 20 е звезди и вечност само по себе си.

После спрях да пътувам всеки ден за лекции с влака от съседния малък град и се нанесох в празния люлински апартамент с една раница живот на рамо. Баба ми и дядо ми ми подариха пералня, събрах пари за легло.

Гледката от прозореца беше абсурдна, зловеща, постсоциалистическа, кафява, нямаща нищо общо с гледката ми дотогава, с планините ми, с дърветата ми, с живота ми, с любовите ми.

Харесвах я. Исках да викна една приятелка художник да ми я нарисува на стената в хола – всички тези панелни блокове – по-високи и по-ниски. Да гледа през прозореца, да попива цветовете и балконите им, прането, телевизорите, коледните лампички, цветните мушката, семейните скандали, литрите ракия, кучета и котки, всичко и да го налива у дома ми, да го рисува с шарена ръка, за да го прегръщам по-бързо и да го чувствам по-близък този град, в който ще живея.

После забелязах Западен парк – той се вижда като погледнеш надясно от балкона ми – зелен, огромен, страшен, влажен. Днес тичам там и го обичам, както обичам пазара „Димитър Петков” и всички малки улици в центъра на София от март до октомври, както обичам шумните барове в тъмните безистени, в широките подземия на града от ноември до февруари. И всички хора, които срещнах и останаха, и онези, които още не съм срещнала, но ще срещна в градския безкрай.

София е болезнено красива. Красотата – тя невинаги е пищна, нито нагласена, нито винаги зелена, нито винаги чиста или скромна, или някаква конкретна. Тя е красота и без грим, и без филтър, и без ред и с бетон, и с каруци, и с арматура и стъкло, и с лошия злокобен смог, от който искаме да я спасим, да я изтръгнем и да я притиснем към гърдите си, София, с отворени обятия и дробове, с пулсиращи сърца.

Никога не се превърнах в пребиваващ тук човек, който „си се прибира“ всеки уикенд, за да помъкне буркани, макар че само на 35 минути с влака от Централна гара е градчето ми – онова с другите гледки – в което обичам да се завръщам.

Не мисля, че мога да понесе да живея на място, което не обичам и не знам как хората с години прекарват работните си седмици и тревожните си нощи в град, който не ги приютява, който не им е дом.

Домът – той не е даденост. Човек може дълго време да се чувства бездомен у дома си.

Домът не е нито град, нито къща, нито човек, нито семейство. Домът усмихва и приспива като люлка. В него се случват неща, които не се случват другаде. Той пази тайни и сближава сърца. Ухае на храна и винаги нещо му е повредено, винаги нещо трябва да му се ремонтира. Защото домът не е изряден, нито конкретен, но е дом и това ни стига. Даже е много. Достатъчно.

София е дом.