Да вярваме ли на демокрацията на Юнкер

| от |

Европа има проблем, и то сериозен. На преден план сега е въпросът какви модели за укриване на данъци са били прилагани в Люксембург по времето, когато настоящият председател на ЕК Жан-Клод Юнкер беше премиер на херцогството. Но проблемът, които се крие в сърцевината на данъчната афера, е по-дълбок и гласи: Наистина ли трябва да приемаме сериозно новата европейска демокрация, за която самият толкова Юнкер обича да говори?

Оптимистите трябва да разберат нещо- политиците в Европа никога не са имали сериозно предвид истинска нова демокрация. Защото условието гражданите на ЕС наистина да опознаят своите кандидати, което отдавна се приема за даденост в САЩ, не е предвидено в Европа.

Можем да разглеждаме Юнкер по два начина- като (истински) убеден европеец, но също и като хитър бивш премиер, който някога е блокирал по-строгите данъчни спогодби в интерес на Люксембург. По време на предизборната борба той не изясни как трябва да се съчетаят тези две неща. Но нямаше и нужда да го прави. Неговият политически опонент Мартин Шулц рано започна да се ориентира към съюзяване помежду им и така и не му зададе никакви твърде неудобни въпроси.

Колкото и неприятна да е медийната демокрация на Америка, нейният основен принцип си остава налице: медиите трябва да извършат детайлна проверка от името на гражданите на тези политически кандидати, които желаят да упражняват голяма власт – дори ако това боли. Демокрацията не е прогноза за хубаво време. Това не включва непременно съобщения за деликатни въпроси като това кой с кого спи и колко пие. Но сега със сигурност трябва да присъства анализ на това какво има да каже Юнкер за данъчните сделки на страната си- и как иска да се справи с тях, когато Комисията трябва да разследва неговата собствена страна.

Сега отговорите на тези въпроси трябва да бъдат поискани от Юнкер. Неговата твърде снизходителна формулировка, че не би злоупотребил с позицията си, не е достатъчна. Стратегията със спотайването вече не минава./Der Spiegel/фокус

 
 

Как разбрах, че не трябва да шофирам пияна

| от Евелина Бонева |

Ако трябва да съм честна, да пия по две-три бири или по две-три чаши вино и да шофирам ми се случваше редовно. „Случваше се“ е тъп израз. Да пиеш алкохол и да шофираш след това не е нещо, което „ти се случва“, а нещо, което решаваш и зависи от теб.

И ако си го правил няколко пъти и не е имало последствия, рискът да помислиш, че това е ОК, е доста голям. Защото всички билбордове с надписи „Не карай пил“, Facebook кампании с ужасяващи снимки на катастрофи и доброжелателни съвети на близки и приятели, няма да разубедят човека, който е решил, че няма никакъв проблем да се прибере вкъщи с колата след две бири.

Седях на пейката в районното редом до един симпатичен травестит, прибран за кражба. Предвид хелоуинския ми костюм, за редовите полицаи представляваше затруднение да преценят колко точно са травеститите на пейката. Беше студено като „на Вала“, вонеше на пикня, отегченият полицай във фоайето не искаше да си говори с мен, а травеститът фъфлеше, че много го било страх да не го помислят сега за педераст. Умирах от скука, а телефонът ми беше заключен заедно с другите ми вещи в някакъв шкаф с катинар. От едната килия се чуваха пиянски стонове на някакъв бедстващ човек, портиерът упорстваше, че в районното не се пуши, а една руса полицайка, която изобщо не приличаше на Камерън Диас, крещеше, че „й писнАло с тоя Хелоуин, немало ли останАли българи в тая държавата“.

Няколко часа по-рано…

Беше 30 октомври и по улиците бродеха вещици. Чудовища, Франкенщайни, булки-трупове, проститутки от 60-те пр. Аз лично се бях пременила като 70-тарска кокаинова майка с прическа a la Петя Буюклиева, сребърна блуза, златни гуменки, спортен клин и скандално нескопосан, но за сметка на това обилен грим. С мен беше и „синът ми“ – безумно млад колега, който също бе предрешен в сребърна блуза с голи рамене, впит панталон и сини сенки. Отивахме на седемдесетарско служебно парти, на което виното се лееше като на някой от купоните на Пан.

Няколко часа песни, танци и селфита по-късно, реших да си взема drink&drive, за да не рискувам. Още един час по-късно си казах „Абе нищо ми няма, ще си ходя с колата, не ми се вози сега в таксита, а и трябва да й плащам зелена зона утре…“

На булевард „България“ забелязах, че зад мен кара полицейска кола с включени светлини. Нямат ли си друга работа тия…

Последва банален сценарий: „Добър вечер, аз съм еди кой си…ще духате“. „Опааа, не е добър резултатът от дрегера, госпожа“, „А ще може ли нещо тука да измислим…“

И последната капка вино се беше отекла от мозъка ми, когато акостирахме в Окръжна болница, където учтиво се съгласих да ми вземат кръвна проба и полегнах на зелената постелка на едно легло, точно до окървавен пимп с уплашена физиономия. Явно проститутките го бяха изоставили, а полицаите не бяха поискали да ги менажира.

След кръвната проба – районното. Трябва да кажа, че се вълнувах от факта, че имам възможността да се возя в патрулка и все пак бих предпочела да съм си вкъщи и да спя. В районното ми беше интересно, признавам. Първите два часа. Забавлявах се на отчаянието, което предизвиках у полицайката, която ме обискира и трябваше да опише поотделно всичките ми гримове, и се възмущавах на отказа на дежурния да ми каже коя зодия е. Обясних на всички присъстващи как в районното е отвратителна мизерия и трябва да си поискат пари от държавата за ремонт, вдигнах скандал, че става течение и тормозих полицая във фоайето с въпроси дали дежурният, който трябва да ме освободи е буден.

После обаче се отегчих. А и се сетих, че телефонът ми е изключен, а близките ми може да звънят и да се разтревожат. Нямам нищо против да прекарам една нощ в районното, но не искам мъжът ми да пропуши крек, защото в 2 съм му писала, че си тръгвам, а в 5 още ме няма.

Затова се налагаше да си тръгна. След кратка театрална постановка, придружена от грозни заплахи, се озовах навън в 6 сутринта, в ранната първоноемврийска сутрин, по лежерна блуза от сребърен брокат и златни гуменки със скъпоценни камъни и махнати връзки.

Направих най-логичното. Не, не се обадих на някой да ме вземе. Нито се прибрах с първия трамвай. Тичах в свежия, режещ въздух, бодра и трезва като репичка, докато не стигнах до колата си. Качих се, прибрах се с нея и заспах.

Новият ден донесе нови знания, събрани в шепа думи: адвокат, разследване, досъдебно производство, газхроматичен анализ, затвор, „ГРОЗИ ТЕ затвор“, над едно и две, под едно и две, присъда, лаборатория, акт т.н.

След вълната „майкавишбнавсчките“ се поуспокоих и се замислих. Ами ако Вселената, Бог, ангел-хранителят ми са били плътно зад мен и са накарали катаджиите да ме спрат малко преди на пътя пред мен да изскочи още някой пиян хелоуинец? Или секунда преди да се разсея и да не видя, че от пряката вдясно с бясна скорост изхвърча друг автомобил? Или минута преди куче да пресече булеварда? Май извадих късмет.

Не само. Май извадих дяволски късмет. Е, известно време ще опознавам отблизо прелестите на градския транспорт и ще тормозя хората, които съм возила преди да ми връщат услугата, но какво пък…На фона на това, което можеше да се случи, двайсетина минути в тролея не звучат като плаване по водите на Стикс.

И със сигурност знам, че повече няма да се кача зад волана на няколко чаши вино. Най-малкото защото ако ме хванат, ще вляза в затвора, а перпективата да съм един своеобразен Граф Монте Кристо в Сливенския, който стърже с жълтите си, дълги нокти чертички за календар по стената на килията, докато отвън го чакат отривисти лезбийки с кол, не ми допада.

Но не само заради това. А защото осъзнах, че да караш след като си пил е не само тъпо, но и рисковано. Толкова рисковано, че като го правиш залагаш на червено човешки животи: и твоят, и този на близките ти, и този на други хора. А може да ти се падне черно. И нищо не си струва този риск. Абсолютно нищо.

Билбордите и кампаниите няма да ви го кажат, така че да го разберете. Но аз ви го казвам, защото минах през това. В районното е студено. В градския транспорт е криво. Таксиметровите шофьори са неприятни.

Но ако това не може да ви убеди, се замислете за друго. Както казваше една моя приятелка: „Куцо е да пукнеш“. Не по-малко куцо е да убиеш някой друг. А таксита и drink&drive…дал Бог.

Ползвайте ги.

 
 

Най-добрите филми на Тарантино

| от chr.bg |

Куентин Тарантино е режисьор, сценарист, актьор и продуцент с един от най-уникалните стилове в света на киното.

Той е известен и с щедра употреба на насилие, театрални количества кръв и дълги бойни сцени, супер саундтраци и придирчивост към актьорите, с които работи.

Тази година стават 25 години от „Reservoir Dogs“ и по този случай ще погледнем наза към творчеството на Тарантитно. Ще видим какво е направил от тогава до днес и ще подредим работата му по качество.

Кой филм ли е номер 1?

 
 

Как се возвисихме с „Ибах ва“

| от Големият Лебовски |

Едноименната екранизация по успешния, уважаван и четен роман на Милен Русков „Възвишение“ се превърна в успешен, уважаван и гледан филм. Екранната версия допълнително засили поп-културното влияние на книгата и изведе специфичните лексикални достойнства на произведението в зоната на вайръл явленията. Влизането на „Възвишение“ в салоните, предшествано от солидна и наситена рекламна кампания, възвести новооткритата народна любов към архаичния български език от епохата на възраждането през XIX век, когато се развива действието в романа и филма.

Возвисяването на славата на старинните думи очаквано стигна своята сублимация там, където се пресичат хумористичното, сексуалното и забраненото – в многопластовия и епичен израз „Ибах ва!“. Едновременно дълбоко българско и универсално заклинание с древен дизайн и всеобхватно влияние върху колективното въображение, „Ибах ва“ може да бъде заплаха, пожелание, дистанциран коментар, зрелищна проява на вътрешния монолог, езиков инструмент за надъхване, запазена словесна марка на персонаж и монументален слоган от народа – за народа.

„Възвишение“ – особено в своето литературно проявление –  притежава многобройни интересни изречения и думи, но именно „Ибах ва“ бе призвано да остави трайна следа в публичната среда и да заживее свой собствен живот в зоните на (сравнително) свободно общуване, които наричаме социални мрежи и медии. А по-точно –  в така наречените български Facebook и българския Twitter. Това са тези анклави от дигиталните корпоративни гиганти, където се общува основно на български – с кирилица и шльокавица, примесени с пиктограмите на емотикон-манията.

Употребата на закачливия израз в дните преди и след премиерата на филма драматично нарасна. Цитатът премина през задължителните за кибрер кьошетата на интернет-а трансформации – от класическото и точно предадено „Ибах ва“, през шльокавизираното Ibah va и емотиконизираното IbahvaLOL:)))

Много пъти изразът е ползван, за да онагледи директна препратка към „Възвишение“ – хората са гледали филма, или препрочели книгата, и нямат търпение да дестилират всичко важно в кратък забавен пост. А „Ибах ва“ съвсем неиронично е есенциална отправна точка – в тази иконична и богата на символизъм композиция от букви са събрани някои основните художествени цели на романа и филма: хумор и стремеж към автентичност.

Изразът бързо зарази говоренето и надскочи цитирането, директно обвързано с „Възвишение“, за да се засели във всякакви поводи, примери и ситуации. „Пак ли се напихте? Ибах ва!“ , „Ибах ва, как ме излъгахте“, „Що не ми лайквате снимката, ибах ва“… Поквареното пожелание има универсално приложение и като всяка по-качествена и брутална псувня ще се радва на дълъг културен живот.

За разлика от някои наистина архаични и отпаднали от лексикона думи в романа, „ибах ва“ представлява лека модификация на израз, използван широко и дълбоко в съвременното неформално българско общуване. Ала в тази си вариация звучи някак по-забавно, по-допустимо и почти “фемили френдли“. Променете две букви – e вместо и, и вместо второто а –  и получавате правилния от днешна жаргонна (и софийска) гледна точка, но доста по-вулгарно звучащ вариант.

Освен като възрожденска препратка, „Ибах ва“ работи и като референция за функциониращи и днес български  диалекти. В някои региони изразът се ползва така и сега, а това го натоварва с допълнителен комедиен пласт.

„Възвишение“ удари лексикалния поп-културен вайръл джакпот с „Ибах ва“. Популярността на цитата е пример за влиянието, което успешни местни филми са в състояние да упражняват върху общуването. Преди години „Мисия Лондон“ постигна подобен резултат с репликата на Коцето Калки „Найс, а“. Няма нужда тези изрази да бъдат оригинални идеи на сценаристите. Понякога е достатъчно да вземат нещо интересно от някоя ниша, периферия или субкултура, да капитализират върху неговия мейнстрийм потенциал и да го превърнат в национално  жаргонно явление.

В друи случаи имаме жаргон, който директно „прави“ филмите – само си спомнете за режисьорския опит на Влади Въргала, озаглавен „Шменти капели“.

Тарикатските, гъзарски и готини изразчета са изключително важни за българското кино. Успешните филми в ново време са изключителна рядкост, а липсата на качествени сценарии е голяма беда за местната „индустрия“. Но ако успеете да поръсите своя филмов или тв диалог с лесно запомнящи се, забавни, органични и пристрастяващи реплики, значи сте си отворили път към сърцето на публиката. В някои случаи отделни расови цитати може да имат по-силна роля за представянето на един филм от други много по-важни елементи като режисура и операторска работа.

 

Българското кино разполага с богат каталог от реплики, които са се вградили в културната памет и лексика на нацията и много от тях играят с жаргона, битовите ситуации или са с комедиен дизайн :  „Риба, ама цаца…“(“Кит”, 1970) , „Турското ни кафе е виетнамско“ (Селянинът с колелото, 1974), „Въх, уби мъ!“ (Криворазбраната цивилизация, 1975), „Аз, например може и да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги одобрявам“ (Вилна зона, 1975) „Може да е “Сейко”, но е назад“ и „Аре прего, ма!“(Оркестър без име, 1982г.) “ – Ама и между софиянците имало големи серсеми. – Има. Големи серсеми. То повечето сме от селата, ама има“(Баш Майстора – На море, 1982), „Тате каза, че ще ми купи колело, ама друг път!“ (Куче в чекмедже, 1982), „Като говориш с мен, ще мълчиш!“ (Дами канят, 1980)

 

„Ибах ва“ също се возвиси до пантеона на бг жаргона и задължителните филмови реплики местно производство.

 

 

 
 

Какво ни очаква в социалките до началото на 2018

| от |

Това лято, точно преди морето, си счупих телефона и в резултат една седмица се разхождах без него и съответно без интернет. Беше доста готино всъщност. Тази зима трябва да направя същото.

Като изключим константното мрънкане по общината, до края на годината в социалните мрежи ни очакват няколко вълни от еднотипни постове и статуси, които се появяват всеки декември. Те са общо взето лесни плиткоумни оригиналности, от които всеки е изкушен, за да получи внимание, приемане, одобрение или каквото там му е нужно.

Всеки има право да си поства каквото иска, разбира се. Въпросът не е в правото, а в това, че то се използва за глупости.

Вторият първи сняг

Понеже времето навън е като за мартеници, първият първи сняг бързо ще бъде забравен. Някъде през декември ще завали отново и това е така нареченият „втори първи сняг“. Тогава късопаметната порция от народа ще си зачеститят погрешно първия сняг. От самата покривка пък следва една социалкова подвълна – оплакването от състоянието на пътната обстановка. Това ще се усети особено силно във фейсбук, където фейсбук лешниците ще омрънкат и окрънкят всички групи как не им е изчистено. Друг е въпросът, че лопата им за сняг сигурно са я правили елфите и ги пари като тръгват да изринат снега пред входа

Колко е празна София

Документирано със снимки на пустеещата столична инфраструктура. Колкото повече София заприличва на село, толкова по-хубав град става. Не трябва да забравяме и вечния лаф: „Софиянци заминаха за родните си места“. На такъв хумор Хачо Бояджиев си удря капата в пода и обръща масата със сармите от яд, че не го е измислил той.

Ако вие сте един от хората, които качват снимки на празни улици с гореспоменатия лаф, давайте, кои сме ние да ви съдим. Но знайте, че когато всички сме със семействата си и видим на смартфона снимката ви, ще ни стане мъчно за вас, че сте навънка самичък, вместо да празнувате с компания.

Трапезата на Бъдни вечер

Снимки на сарми и надписи „сърми“. Въпреки че трапезата в този ден е строго регламентирана и всички знаем какво има на масата на всички в държавата (закръглям), някои хора държат да покажат. На този ден, когато отвориш прозореца, за да се измирише от сармите, от долния етаж започва да влиза миризма на сарми. Знаем какво готвите, нали и ние готвим същото. Само че по-хубаво – ако не вярвате, намерете ни във фейсбук.

Коледни песни и филми

Ако не тази, то другата, най-късно до 2020 година ще се появи коледна песен с Криско и Кичка Бодурова, и Галена, и още няколко човека да допринесат за еклектиката. Тази песен евентуално ще иска да замени Майкъл Бубле, Марая Кери и останалите коледни хитове по стените на хората.

Отделно от това, дори ме е страх да кажа „Сам вкъщи“. Имам чувството, че някой ще влезе в офиса и ще ме цапардоса с празна кутия от боя.

Колко сме се наяли на Бъдни вечер и Коледа  

Статуси, в които оплакваме безпомощното си от храна състояние. Присъствието й е било по-силно от нас и не сме могли да надвием черните й влияния. Сега си плащаме и искаме всички да знаят.

Колко сме се напили на Нова година

Всъщност сме изпили съвсем малко повече, отколкото по принцип си пием. Разликата е, че този път сме имали повод.

Изхвърлени елхи през терасата

Има два варианта за мрънкане тук – единият е, че елхата цапа ландшафта, другият е, че как може да се убиват дръвчета. По който и от двата наивни пътя да е поел постващият, трябва да не му обръщаме внимание, а да се радваме, че не му е станало лошо от сЪрмите.