shareit

Да видиш вкуса без филтър

| от Захарина Въжарова |

Спонсорирано съдържание

Лятото свърши, а с него и сезонът на бирите – това обаче е само привидно. Всеки уважаващ себе си почитател на бирите знае, че за тях сезон няма – тъмни, светли, мътни – за всеки сезон си има подходящото хмелено удоволствие.

Като стана дума за лято – това беше сезонът, в който всички брандове представиха нови бири. Една компания обаче сякаш използва момента, за да акцентира върху основния си бранд, но през есента се появи и с нова бира. Става дума, разбира се, за „Каменица“ и нейното „Нефилтрирано“ пиво.
Неизбежно е сравнението с „Каменица Пшенично“ отпреди няколко години. Тя също беше нефилтрирана бира и за мнозина бе най-вкусното удоволствие от лятото на 2011 година.

Бирата, която не е преминала през филтрация, се отличава с естествена мътност и плътен вкус. По този начин се запазват част от бирените дрожди в готовата бира, съхранява се вкусът на пшеничен малц и хмел.

Тя е пивка и приятна, а начинът й на употреба е наистина забавен. Признавам си, че първия път, когато я опитах, не спазих всички указания – да обърна бутилката с капачката надолу, за да се разнесат равномерно дрождите и естествената мътност на бирата, преди да я налея в чаша.
Въпреки това пренасянето й от магазина до вкъщи беше свършило работата наполовина, независимо от опитите ми да я запазя обездвижена в чантата.

Наистина, сякаш може човек да „види“ вкуса – не само заради по-меката пяна, която се образува. Бирата е средно газирана, с насищащ вкус и умрено алкохолно съдържание – от 4,95% Винаги описанието на един вкус като „плътен“ ми се е струвало подвеждащо, но в случая човек може да разбере за какво става дума. Има нещо по-особено във вкуса, по-различно отколкото при вкуса на традиционното светло пиво. Вероятно то идва от използването на кориандър като ключова съставка на бирата.

„Нефилтрирано“ от „Каменица” не е традиционна бира – тя е нов продукт, който залага на позитивните страни на нефилтрираното производство, които запазват истинския вкус на пивото. И да не завъртите бутилката според указанията, пак е вкусна.



 
 
Коментарите са изключени

Опърничавата Панчо Барнс, която никога не се укроти

| от |

Може да се каже, че летенето е в кръвта на Панчо. Родена в заможно семейство през 1901 г., Флорънс Леонтин Лоу, както е истинското й име, израства в голямо имение в Калифорния. Семейството й натрупва богатството си с авиация – дядото на Панчо е Тадеус С. К. Лоу, човекът, който създава първото военновъздушно звено на САЩ по време на Гражданската война. То е съставено от балони с горещ въздух, а не от самолети, но все пак по това време е било доста революционно. Дядо Лоу води Панчо на първото си въздушно шоу, когато тя е още на 10 години.

Въпреки че се е родила в заможно семейство, от най-ранна възраст Панчо не робува на очакванията на общество. Баща й много обича природата и момиченцето често излиза и спортува заедно с него, докато майка й се грижи за болен роднина. Като цяло, малката госпожица е третирана като господин и това всъщност й харесва. За петия си рожден ден, например, тя получи чистокръвен кон и още същата година печели първия си трофей от конно състезание.

След кратко за кратко се обучава вкъщи е изпратена в основно училище в Падедена, където е единственото момиче в клас с 23 момчета. Не се знае много за качеството на образованието, което получава по обичайните предмети, но със сигурност се научава да бяга бързо, да плюе, да ругае и да се бие по-добре от своите връстници. Когато научиха за поведението й, нейните родителите бързо я местят в католически интернат. От който Барнс бяга в Тихуана на кон 2 години по-късно.

Когато в крайна сметка завършва интерната, Панчо обявява пред родителите си, че иска да бъде ветеринарен лекар. По онова време това е нечувана професия за една жена и ужасената й майка я насърчава да се обърне към по-дамски занимания. Родителите й също така уреждат брак между нея и преподобния на интерната. Панчо вижда този брак като възможност за независимост и начин да се освободи от взискателната си майка, така тя се жени за преподобния К. Ранкин Барнс през 1921 г. и двамата 9 месеца по-късно посрещат мъжка рожба.

Панчо беше отегчена като жена на проповедник – тя се пробва да преподава в неделното училище, но не издържа. За щастие обаче постигна известен успех в Холивуд, където често я наемат по филми да язди кон. Тя беше толкова добър ездач, че дори можеше да държи камера, докато е на коня, което й изкарва по 100 долара на ден (около 1000 долара днес). Парите й отиваха за готвач, бавачка и икономка, които да поемат задълженията на Панчо като домакиня и майка.

Когато е на 22 години, майка й почва и баща й се жени отново за жена само няколко години по-голяма от Панчо. В пристъп на гняв и желание за мъст момичето започва редица афери с мъже, които не бяха скучни като съпруга й.

Monumento a Cervantes (Madrid) 10b

Санчо Панса

Нейното семейство скоро разбира за ситуацията и от срам я гони. Тогава Панчо заедно с някои от приятелите си се записва на експедиция с лодка към Южна Америка. Облечен като мъж и под името Джейкъб Крейн, тя отплава, но скоро се разбира, че лодката всъщност пренася оръжие и боеприпаси за революционерите в Мексико. Всички на борда са заловени от мексикански гардове, които ги държат като заложниците в продължение на 6 седмици. Само Панчо и още един член на екипажа имаха смелостта да избягат. Те крадат коне и тръгват обратно към Щатите. Именно тогава момичето печели прякора си. Тя казва на нейния партньор, че прилича малко на Дон Кихот, а той й отвръща, че това я прави „Панчо“, като бърка името на героя Санчо. Дори и с грешката, тя реши, че много харесва как звучи „Панчо Барнс“ и това име остава до смъртта й.

Amelia Earhart, circa 1928

Амелия Еърхарт

След като се връща в Калифорния, Панчо търси следващото си голямо приключение. През 1928 г. тя започва уроци по летене и прави първия си самостоятелен полет само след 6 часа обучение. Така тя става една от първите жени-пилоти с лиценз в Съединените щати, а през 1930 г. чупи скоростния рекорд на Амелия Еърхарт. След като си купува самолет за 5500 долара, тя решава да превърне хобито си в работа и печели пари като тестови пилот, а по-късно става и пилот-каскадьор, връщайки се отново в Холивуд.

За съжаление Панчо води разточителен начин на живот. Тя не беше свикнала да пести пари и харчи за партита със своите приятели и купува недвижими имоти, които не ползва. До 1935 г. финансите й вече са намалели значително, което я кара да се премести в малка ферма за люцерна насред нищото, където живее с конете и самолета си. Синът й Били от време на време идва да й помага – той живееше с баща си, докато майка му се отдаваше на приключения, но все пак го радва свободата във фермата й. Панчо също беше посещавана от летци и от холивудските й приятели, което за съжаление не помогна много на банковата сметка.

През това време тя продължи да обръща внимание на любовниците си. През 1939 г. първият й съпруг иска развод – крайно време беше. Малко след развода тя се омъжва за Робърт Хъдсън Никълс-младши, но съюзът им продължи само две седмици. През 1944 г. я посещава танцьор на име Дон Шалита, с когото сключва брак, който продължава по-дълго – цели четири месеца. Омъжва се за четвърти път през 1952 г. за Мак Макендри – церемонията им е пищна с 20-килограмова сватбена торта, 60 литра желе, а в забавната програма участва не кой да е, а Ласи.

Когато Панчо получава наследство след смъртта на чичо Лоу, тя развива дома си – и то как! Прави писта за самолети и дава на пилотите да я ползват безплатно, стига да купуват гориво и масло от нея. Към пистата добавя и място за ремонти и летателна школа. Понякога отдава фермата си под наем само за 49 долара на седмица. Но Панчо не спира да го кара и по старо му – тя създава частен клуб, наречен „Щастливият ездач“, само за своите холивудски приятели и пилоти, където те могат да пият и да си разказват истории. Алкохолът бе внасян незаконно със самолет (разбира се) от Мексико.

Edwards Air Force Base, Calif, main base area

Военновъздушната база Едуардс

Тогава Панчо е в разгара на щастието си, но то нямаше да продължи още много. През 1952 г. правителството започва да изкупува земята около военновъздушната база Едуардс, за да изгради дълга писта, и любимият клуб на Панчо влиза в строителните планове. След поредица от съдебни дела, правителството най-накрая печели право над имуществото й, за което тя получава компенсация от 185 000 долара (1,5 милиона долара днес). С тези пари се опитва да започне отначало, но „Щастливият ездач“ никога няма да се повтори. Тя все още имаше проблеми с управлението на финансите си, което не беше добре за бизнеса й.

Междувременно е диагностицирана с рак на гърдата, което налага да се подложена на двойна мастектомия. И за капак, връзката с четвъртия й съпруг се разпадна и макар това да беше най-дългата й връзка – почти 10 години – през 1962 г. тя подава молба за развод.

Панчо не успя да се изправи отново на крака. Тя умира през 1975 г. като се смята, че ракът на гърдата е основната причина за смъртта. Пепелта й се разпръсна над старата й ферма. Към края на живота си, въпреки обстоятелствата Панчо винаги беше в приповдигнато настроение. Както сама обичаше да казва: „Когато имате избор, изберете щастието!“

 
 
Коментарите са изключени

Канадецът, който сам освободи цял град в Холандия от нацистите

| от |

Лео Мейджър беше канадец (от френската част на Канада), роден през 1921 г. Когато се присъединява към канадската армия в началото на Втората световна война, той вероятно не си е представял, че ще бъде нещо повече от обикновен войник – предполага се, че Лео става войник, защото иска да покаже на баща си, с когото имаха не особено стабилни отношения, че може да направи нещо, с което да го накара да се гордее.

Мейджър започва своята служба през 1941 г. като служи в Le Regiment de la Chaudiere. По време на Битката за Нормадия е ранен от граната, в резултат на което получава частична загуба на зрението в лявото си око. Мейджър обаче отказва да се върне у дома с аргумента, че му трябва само едно работещо око, за да стреля с пушката. Тогава е преразпределен в разузнавателния взвод, а заради точната си стрелба си спечелва репутация на отличен снайперист.

Zicht op Zwolle Centrum

Пейзаж от град Зволе, Холандия 

През април 1945 г. полкът на Мейджър наближава град Зволе. Командирите нареждат двама доброволци да направят разузнавателна обиколка и да докладват за броя на германските войски в града. На доброволците им беше наредено, ако им се отдаде шанс, да се свържат с холандската съпротива, тъй като полкът възнамеряваше да започне стрелба по града на следващия ден. По това време Зволе има население от около 50 000 души и беше много вероятно невинни цивилни пострадат, ако съпротивата не се ангажира да ги предпази.

Заедно с приятеля си Уили Арсено, Мейджър тръгва към града. Уили, за съжаление, е убит от германските войници около полунощ след като двойката се натъква на патрул. Твърди се, че Уили е успял да убие нападателя си, преди да умре. Разбираемо вбесен, Лео взима картечницата на приятеля си и тръгва със залпове към противника, убивайки двама от немците, докато останалите успяват да избягат с автомобила.

Мейджър продължава и скоро прави засада на друг патрул. Той залавя немския шофьор, който го откарва до офицер, който пие в близката механа. Лео след това влиза в механата, взима пистолета на офицера и го информира, че канадските сили съвсем скоро ще задействат тежката си артилерия по града, което ще доведе до смъртта на много немски войници и цивилни граждани. Той, разбира се, не спомена, че точно в този момент е сам.

След това Мейджър връща пистолета на мъжа и сигурен, че новината за предстоящата канадска атака ще се разпространи доста бързо из немските войски, тръгва нагоре-надолу по улиците на града, стреляйки с картечницата си по врага и хвърляйки гранати. Гранатите вдигат много шум, но той се постарава да ги постави на места, където няма да причинят много щети на града или на жителите.

В ранните часове на деня се натъкна на група от осем немски войници. Въпреки че те вадят пистолети, той успява да убие четирима, а останалите бягат. Самият Мейджър се отървава от срещата невредим и по-късно заявява, че съжалява, че не ги е убил всичките.

Кампанията му продължава цяла нощ и е толкова успешна, че в един момент немските войници започват да изпадат в паника, мислейки, че са атакувани от цяла армия канадски сили. Към 16:00 ч. вече всички германци бяха напуснали града. Цял гарнизон от няколкостотин войници, се беше изплашил толкова много от един-единствен човек, че беше напуснал града. Така град Зволе бе освободен от немска окупация без смъртта на нито един цивилен.

Вместо да ходи да спи, след като тича из града с картечницата цяла нощ, Мейджър, с помощта на няколко холандци, отива да прибере тялото на приятеля си Уили. Едва след като се беше погрижил и за това, Лео докладва на командира си, че в града няма вече „врагове“. Канадската армия сега беше приветствана в Зволе под звуците на наздравици, а не на пушки. За действията си, Лео Мейджър получава медал за изключителни заслуги – втория такъв медал, който му отреждат, и първи, който приема.

Leo Majorlaan

Улица, кръстена на Лео Мейджър, в град Зволе

Но това не е всичко. През 1944 г., година преди да освободи Зволе, в битката при Шелд, Мейджър заловява 93 германски войници отново сам.

Двамата с Уили бяха изпратени на разузнавателна мисия, за да разберат какво се е случило с група мъже, които явно бяха изчезнали. Уили беше болен, така че Мейджър тръгва сам. Скоро установява, че цялата компанията, която търси, е била заловена. Вместо веднага да се върне и да докладва, Лео влиза в къща наблизо, за да се стопли от студа. В този момент той вижда няколко германски войници през прозорец и решава да ги хване, което и става. След това ги накара да го заведат при командира си, който в този момент се оказва заедно с около 100 други германски войници.

Той отправя елементарна (и малко мафиотска) оферта към германците – предайте се или умрете. Разбира се, ако откажат, той също ще умре, но като по чудо планът му сработва. Защо? Защото войници от SS, които наблюдават сцената наблизо, но не чуват всъщност какво става, решават, че командващият офицер и хората му се предават. Така те откриват огън както по Мейджър, така и по собствените си другари около него. Немците, по които сега се стреляше, решават, че да се предадат на Лео беше по-добре, отколкото да бъдат убити от есесовците, така че тръгват с него, докато в същото време са преследвани от изстрели, които убиват някои от тях. Общо 93 германски войници успяват да се върнат с него и стават военнопленници.

За този невероятен подвиг Мейджър получава първия си медал за изключителни заслуги. Той обаче го отказва, защото чувства, че неговият командир, фелдмаршал Монтгомъри, е „некомпетентен“ и че „прави ужасна грешка. Изобщо не го харесвах“.

Pierre tombale de Léo Major

Лео Мейджър умира чак през 2008 г.

Но и това не е всичко! Сега ще ви разкажем как получава третия си медал за изключителни заслуги (и втория, който приема). Това става в съвсем друга война – Корейската – и този път подвигът му е доста по-внушителен от другите два, макар и да разполага с помощта на около няколко десетки души.

Около 40 000 китайски войници успешно отблъснали голямо количество американски войници от ключова позиция на един хълм. Неспособни да си върнат хълма, американците пращат Мейджър и малка група други снайперисти със задачата да промъкнат на хълма сред китайските войници и да открият огън по тях. След като ударната група прави именно това и хвърля китайците в паника, вместо да се оттеглят, Мейджър кара хората му да продължат да стрелят и успява да направи това, което хилядите американци не бяха в състояние да постигнат – поема отново контрол върху хълма.

Разбира се, китайците скоро се прегрупират и две дивизии, общо над 14 000 войници, се връщат да се бият отново за хълма срещу Мейджър и неговата мъничка група снайперисти (общо 20 мъже). Отново, вместо да отстъпят, както им беше наредено, Лео и групата му решиха да се противопоставят на врага. След три дни на многократни атаки от над десет хиляди войници с всякакъв вид оръжия, пристигат подкрепления и помагат на Мейджър и хората му, които успешно удържат хълма до този момент.

 
 
Коментарите са изключени

Първият робовладелец в САЩ е бил чернокож

| от |

Антъни Джонсън за пръв път пристига в Америка като слуга през 1620 г. в колонията Вирджиния. Той не идва по собствена воля, както мнозина други, които се съгласяват да станат наемни и независими слуги в замяна на място в Новия свят. Джонсън е заловен в Ангола от вражеско племе и е продаден на търговец, който го транспортира във Вирджиния, където след това е продаден на тютюнопроизводител.

Въпреки това, Джонсън технически не е бил роб, както е била дефиницията тогава. Той просто е бил длъжен да служи на фермера за известно време в замяна на легло и храна. Въпреки това, подобно на робите, слугите могат да бъдат продадени или дадени под наем на някой друг и в по-голямата си част те могат да бъдат наказвани, както собствениците им сметнат за удачно. Една от най-големите разлики между робите и слугите беше, че след като договорът на слугите изтече, често те ще получат някаква малка компенсация за услугите си, за да им се помогне да започнат живота си като свободни хора. Това може да включва известно количество земя, храна (често достатъчна за една година), дрехи и инструменти.

По време на службата си, слугите обикновено успяваха да научат някакъв занаят, което беше основната цел за мнозина, които избраха да отидат в Америка – често бедни, необразовани, без възможности и в търсене на по-добър живот. Поради това в началото повечето слуги в британските колонии в Америка всъщност бяха ирландци, англичани, немци и шотландци, а не африканци.

Джонсън, разбира се, не избра сам да дойде, но въпреки това, веднъж в Америка, той работи като тютюнопроизводител, както изисква договорът му. През това време срещна и бъдещата си съпруга, която се казва просто Мери и която идва в Америка около две години след него като беше взета от същия мъж, който взима и Джонсън.

През 1635 г., след като работи в тютюневата ферма в продължение на около 14 години, Джонсън получава свободата си, придобива земя и необходимото за създаване на собствена ферма. Източниците не са много ясни относно това дали изкупува останалите години по договора на жена си или тя го изпълнява докрай, но в крайна сметка двамата вече свободни слуги започват да работят за себе си.

Те скоро се замогват и се възползват от една система, специално създадена за насърчаване на повече колонисти, според която, ако платите, за да докарате нов колонист, независимо дали го купувате на доковете или уреждате някой да ви го докара от странство, ще получите 200 декара земя. Това ни отвежда към 1654 г. Един от слугите на Джонсън, Джон Касор, който е доведен от Африка, твърди, че има договор „седем или осем години“ и че го е изпълнил. Така той моли Джонсън за свободата си.

Джонсън обаче не вижда нещата по този начин и отказва молбата. Въпреки това, според Касор, Джонсън в крайна сметка се съгласил да му позволи да напусне, като се предполага, че натискът идва от семейството на Джонсън, което смята, че Касор трябва да бъде свободен. Така Касор отиде да работи за мъж на име Робърт Паркър.

Или Джонсън си е променил мнението, или никога не е казал, че Касор може да си отиде, защото скоро завежда дело срещу Паркър, твърдейки, че Робърт е откраднал слугата му и че Касор е собственост на Джонсън до живот и не е слуга.

Джонсън в крайна сметка печели делото и не само си взима слугата обратно, но Касор става негов роб за цял живот, както той сам твърдеше. Това официално прави Джонсън първият легален собственик на роби в британските колонии, които по-късно ще се превърнат в САЩ. (Имаше други роби преди това в Америка, доста всъщност, но не и законни.)

Court Ruling on Anthony Johnson and His Servant

Решението на съдията по въпроса беше обявено, както следва:

Този ден Антъни Джонсън подаде жалбата си до съда срещу г-н Робърт Паркър и заяви, че той открива слугата му Джон Касор под предлог, че слугата е свободен човек. Съдът сериозно обмислял и претеглял условно двете страни и преценява, че г-н Робърт Паркър най-несправедливо пази споменатия слуга от Антъни Джонсън като негов господар… Ето защо с решение на съда се разпорежда, че споменатият Джон Касор незабавно трябва да се завърне в услугата на споменатия майстор Антъни Джонсън, и че г-н Робърт Паркър трябва да извърши плащане на всички такси по делото.

Около 7 години по-късно, Вирджиния прави тази практика напълно законна за всички, през 1661 г., като позволява на всеки свободен бял, чернокож или индиец да може да притежава роби, както и слуги.

Докато временно победата на Джонсън в съда и получената в резултат работна ръка на един от слугите му за цял живот без съмнение оказа положително влияние върху процъфтяващия му бизнес, в крайна сметка постепенната промяна в нагласите на колониите към робството и расата ще е в ущърб на семейството му като робството бавно става все по-малко в услуга на нечие финансово състояние и повече за това откъде сте вие или вашите предци.

Когато умира през 1670 г., вместо плантацията да се наследи от децата му, съдът обявява, че „като чернокож мъж Антъни Джонсън не е гражданин на колонията“ и присъжда имението на бял заселник.

 
 
Коментарите са изключени

Кламерът е бил знак на съпротивата срещу Хитлер

| от |

През април 1940 г., само няколко месеца след началото на Втората световна война, Адолф Хитлер знаеше, че се нуждае от начин да премине през съюзническата блокада на Германия, ако иска да има сериозни шансове да спечели войната. Той се насочи към Норвегия – рисковано начинание, но контролът върху норвежките води би направил транспортирането на стоки в Германия малко по-лесно. Норвегия се обяви за неутрална в конфликта, но Хитлер нямаше намерение да позволи на нещо глупаво като неутралитета да му попречи да вземе това, което иска.

След няколкомесечна борба немците успешно започват окупацията на Норвегия, прогонвайки съюзническите войски. Норвежкото кралско семейство и правителство също бяха прогонени от държавата, принудени да водят делата си в изгнание в Англия. Междувременно народът на Норвегия вече живее под немска власт.

След като правителството на Норвегия бяга, германците се опитаха да премахнат националната културата на страната и да я заменят с нацистките идеали. Норвежките учители бяха заставени да се присъединят към нацистката партия и да преподават нацизъм в класните стаи, а на църквата беше заповядано да проповядва „послушание към лидера и държавата“.

Приети са антиеврейски закони, които кулминират с депортирането на 700 норвежки евреи към Аушвиц. Масовите екзекуции не бяха рядкост, въпреки че повечето бяха в значително по-малък мащаб в сравнение с ужасите, случили се в някои други части на Европа. Хората от Норвегия трябваше да се справят с германските войници всеки ден в продължение на 5 години. До 1945 г. в Норвегия действат около 400 000 германски пехотинци, които контролират население от около 4 милиона души.

През есента на 1940 г. студентите от университета в Осло започнаха да носят кламери на реверите си като мирен символ на съпротива, единство и национална гордост.

Символите, свързани с кралското семейство и държавата, вече бяха забранени и студентите искаха нов начин да покажат своето несъгласие с нацистката идеология. В допълнение към носенето на кламер на ревера бяха изработени и гривни от кламери, както и други видове накити, символично сплотяващи норвежците заедно срещу нацистката сган.

Vaaler kopi

Защо точно кламер? Освен, че кламерът поддържа заедно неща, както норвежкият народ би трябвало да бъде заедно, смята се, че е избран отчасти и защото много хора вярват (неправилно), че изобретателят му е норвежеца Йохан Валер. Валер е получил патент за огънатото телче в Германия, както и в САЩ през 1901 г., но никога не е кандидатствал за патент в родната си Норвегия.

Проблемът беше, че той изобщо не измисли нещото, което наричаме кламер – той наоколо и много популярна в цяла Европа, преди Валер да го „измисли“.

Vaaler clip

Кламерът, патентован от Валер

Дизайнът на Валер не държи хартиите много добре, тъй като разчита само на колко е здрава телта, от която е направен кламера. Той, както може да се убедите от илюстрацията, не е толкова полезен, колкото стандартния кламер.

Моделът на Валер никога не е произвеждан серийно, нито е продаван и патентите му в крайна сметка изтича. Въпреки това, много източници лъжливо го приписва като изобретател на кламера и дори статуя на снимката по-долу е направена в негова чест през 1989 г., въпреки че показва класическия кламер, а не този, който Валер е изобретил.

BI-binders

Независимо от това, идеята, че кламерите са измислени от норвежец преобладава и фактът, че те свързват нещата заедно и са евтини, лесно достъпни и не прекалено характерни, ги прави на пръв поглед идеалният символ на мирен протест и на съпротива в Норвегия.

След известно време германците разбраха, че кламерът се използва като символ на съпротивата и носенето му бързо се превърна в престъпление.

И така, кой всъщност е изобретил тази огъната офисна тел? Никой не знае със сигурност за класическия модел. Той не е патентован никога, въпреки че се смята, че първоначално е произведена от Gem Manufacturing Company във Великобритания някъде през 70-те години на 19 век, а по-късно е въведена в Съединените щати през 91-те години на 19 век. Това е и причината шведската дума за кламер да е „Gem“.

Норвежците намират и други начини да се противопоставят на нацистите. 12 000 от учителите, на които е казано да преподават нацизъм, стачкуват. 1000 от тях са депортирани и изпратени незабавно в лагерите и затворите, но след 6 месеца останалите преподаватели все още не се бяха отказали от стачката и нацистите го писаха загубена кауза – излизането на учители от класната стая беше по-пагубно за военните усилия, отколкото да са в класните стаи, но не преподават идеалите на нацистката партия.

 
 
Коментарите са изключени