shareit

Да пием за Ралф Файнс

| от |

Ралф Файнс е като глътка превъзходен британски скоч, екстра производство. Наслаждаваш му се от време на време в прилични дози, без да прекаляваш. Затова винаги е толкова специален.

Файнс е по-добрият и талантлив брат от двамата известни с тази фамилия. Той е от онези британски актьори, които винаги е удоволствие да гледаш.

Роден в семейството на писател и фотограф, най-голям от шест деца, от които най-известен е малкият му брат Джоузеф Файнс, Ралф прави своите първи стъпки в киното с истинска класика – той играе Хийтклиф във филмовата версия на Питър Кумитски на „Брулени хълмове“ от 1992 година. Тогава Файнс е на 30 години. Някои ще кажат, че даже му е било късно тепърва да прави пробив в киното, но предвид висотата на ролите, в които го виждаме след това, няма особено значение.

Само година след „Брулени хълмове“ Файнс прави и най-добрата роля в кариерата си – тази на Амон Гьот в „Списъкът на Шиндлер“. Филмът носи първата му номинация за „Оскар“, номинация за „Златен глобус“ и единствената засега награда от Британската киноакадемия – BAFTA. Следващите номинации идват три години по-късно за „Английският пациент“.

Оттам насетне, Ралф Файнс, когото мнозина подценяват, прави филми, до един стойностни за гледане. От „Съншайн“ през Евгений Онегин и една романтична комедия до Лорд Волдемор и Франсис Долархайд в „Червеният дракон“, Файнс е толкова добър, колкото британският му произход предполага.

Днес Ралф Файнс прави 53 години. А ние отбелязваме рождения му ден с най-добрите му роли. Вижте ги в галерията горе. 

 
 
Коментарите са изключени

Как 36-годишният гватемалски геноцид потъна в забрава

| от |

През 1960 г. започва една от най-дългите граждански войни. Военните действия се водят на сцената на Гватемала, където правителството продължава да държи в особена мизерия селата, където най-често преобладават наследниците на маите. Сражението не се води за територия, а за начин на живот – маите настояват за по-добър такъв и не виждат особени действия от страна на правителството. В следствие на това, следващите 36 години ще бъдат наситени с кървави конфликти и сражения, които ще държат страната в доста свиреп и отворен военен конфликт.

Двете страни събират най-различни привърженици и опозиция, но когато през 1922 г. католическата църква назначава Хуан Хосе Герарди Конедера за водеща фигура в епархията на Верапаз, ситуацията започва да се променя доста сериозно. Религиозното влияние покрива именно онези бедни планински региони, където се случват сраженията. Там бедстващите са пръверженици на Марксистката идея и в лицето на всеки регулатор виждат особен враг. Освен с добрина и смиреност, новият представител на църквата станал известен и с доста благ характер, стремящ се винаги да изкара доброто в околните чрез чувство за хумор. Това, с което всички жители го запомнят е, че успява да внесе толкова добрия баланс между бедни и богати – двете воюващи страни. За бедните е толкова необходим лидер, който проповядва на местния език.

Informe_REMHI

Снимка: By Surizar – https://www.flickr.com/photos/puchica/3475299814/, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=28121182

Когато е назначен за кардинал на Киче, той става свидетел на истинските зверства. Повечето маи са принудени на всекидневни унижения, а стигне ли се до въоръжен конфликт, отецът знаел, че на другия ден ще копае сериозно количество гробове. Ето защо едно от първите му изявления е да отрече тази война и да припомни на двете страни, че съществува военна етика и права на човека, които трябва да се спазват без значение от военните апетити. Самият той е противник на разрастващия се геноцид и въпреки желанието му за мир, той става основен противник на правителството. Следователно животът продължава с всекидневни смъртни заплахи. След провален опит за убийство, той предпочита да отиде в изгнание в Коста Рика за няколко години. През 1996 г. ще дойде и мирът. След като двете страни подписват мир и ОН обещава да наблюдава за спазването му, Хуан Герарди се завръща, този път с много по-сериозна и тежка задача.

Доказано е, че всяка война завършва с изгарянето на ценни документи, заличаването на общите гробове, екзекуцията на неудобните и пренаписването на историята. Практиката във всяка война не се повтаря и променя. Ето защо Герарди се опитва да запази колкото се може повече информация за всички зверства на гватамелската армия. Той е твърдо убеден, че светът трябва да знае за престъпленията срещу човечество, извършено срещу маите. В следващите 3 години той работи усилено върху съставянето на рапорт относно военните действия за изминалите 36 години. Неговият доклад е с размер от 1400 страници, показанията на 6500 свидетеля и доказателства за повече от 55 000 нарушения срещу човечеството.

gettyimages-508356852-594x594

Нещо повече, Герарди много ясно и точно описва извършените 422 кланета – само толкова успява да разкрие под шапката на църквата. Окончателната кървава цифра е за повече от 150 000 убити и повече от 50 000 изчезнали. 80% от извършените престъпления винаги сочат един и същи извършител – гватемалската армия. До тук добре, повечето такива доклади са тиражират в различни медии, докато не потънат в забрава, заменени от забавните предавания. Основната грешка на Герарди, която най-вероятно решава и съдбата му е, че назовава всички онези, които са отговорни за извършените престъпления. Докладът му не е толкова лек и зад всяка команда се крие едно име.

gettyimages-1320741-594x594

На 25 април 1998 г. именно той излиза с кървавия манифест и говори пред света:

„Като църква, ние колективно и отговорно решихме да се нагърбим с тази задача, проговаряйки от името на хилядите жертви. Успяхме да ги накараме да проговорят, да споделят своите истори на страдание и болка, за да може да се почувстват свободни от теглото, което ги е дърпало назад толкова време.“

Само два дена по-късно, той е открит мъртав в апартамента си. Тялото му е покрито в кръв, полицията не успява да го разпознае – лицето му е кървава пихтия. Единствено пръстенът на ръката доказва, че това е той. Патологът по-късно ще потвърди, че побоят се случва с бетонно блокче. Новината за това убийство автоматично подготвя страната за следващата гражданска война. Думите за мир сякаш се изпаряват, особено след като лидерът на бедните е убит, защото иска да пусне духа от бутилката. През 2001 г. правителството ще осъди 3-ма души на 30 години затвор за въпросното убийство.

gettyimages-1320728-594x594

Бившият бодигард на президента – сержант-майор Хосе Обдулио Вилануева, бившият директор на военно разузнаване – полковник Дисраел Лима и неговият син Байрън Лима. Един от близките приятели на Герарди – отец Орантес също става интерес на разследването. През цялото време твърди, че е невинен, но накрая получава присъда за предателството си.

За някои справедливостта в Гватемала може да се смята за истинска победа на правосъдието, но горчивият вкус на най-бедните идва с порция скептицизъм. Истината остава погребана и никой не може да гарантира какво наистина се случва. По време на процеса някои съдии получават смъртни заплахи, някои свидетели изчезват безследно, а други са нападнати в домовете им. Истината остава скрита и някой много добре се старае да е я държи под ключ.

 
 
Коментарите са изключени

Хариет Куимби, която се издигна високо над задръжките на обществото

| от |

Хариет Куимби е родена в Мичиган през 1875 г., след което семейството й се мести в Калифорния – фермерските им начинания се бяха провалили и те потърсиха по-добър живот в топлия, слънчев щат. Куимби открива, че атмосферата в Калифорния е по-спокойна, особено за жените. Младите дами посещаваха университети, ставаха лекари и играеха в театъра. Очите й се отвориха към нови възможности и тя започна да мечтае.

Harriet Quimby 1911

Хариет Куимби през 1911 г.

Куимби не става пилот веднага – тя първо си изгради име като журналист като за първи път пише в San Francisco Dramatic Review. След това заминава за Ню Йорк, където става известна със своите статии в „Leslie’s Illustrated Weekly“ – списанието публикува над 250 нейни статии за 9 години. След като известно време е външен автор, през 1905г. я наемат на щат като драматичен критик.

Тази работа дава на Куимби парите и възможността да пътува, за което и пишеше много. Като повечето хора, тя също обичаше да се запознава с различни култури и да общува с нови хора. Жадуваше за приключенията и свободата, които й даваха тези пътувания. Любовта й към пътуването беше надмината само от любовта й към автомобилите. През 1906 г. Куимби пише статия за шофирането със 160 км/ч (100 мили в час) в състезателен автомобил, прехласната по скоростта и свободата, които автомобилите дават.

В този момент самолетите все още не са в полезрението й, но тя вече се беше изградила като напредничава жена, която предизвикваше обществени норми. Тя никога не се омъжва, но е издържала себе си, както и родителите с парите от писане. Заедно с материалите си правеше и снимки, които често печелеха награди, а освен това пише и сценарии за неми филми, поне 7 от които са продуцирани от Biograph Studios в Холивуд, което прави Куимби една от първите сценаристи жени. Така, с химикалка и камера, тя остави след себе си безценни записи за това какъв е бил животът в началото на века.

През 1910 г. любовта към приключенията някак неизбежно вкарва авиацията в живота й. През октомври същата година тя се срещна с Матилде и Джон Моисант на авиационно изложение. Джон и брат му имат училище за летци и, за разлика от Братята Райт, нямаха нищо против да научат една жена как да лети. Куимби беше развълнувана от идеята да се научи да лети със самолет и се отличава на уроците, за които успява да накара списание Leslie да плати в замяна на това да лети за тях. През 1911 г. тя става първата лицензирана жена-пилот в Съединените щати.

Отначало мнението на широката общественост беше, че летенето трябва да се остави на по-смелите млади мъже – нежни, крехки млади жени нямаха място там. Но, както заяви Куимби:

Мъжете летци създадоха впечатление, че летенето е много опасна работа – нещо, което един обикновен смъртен не трябва дори да опитва. Но когато видях колко лесно тези мъжете управляват своите машини, казах си „и аз мога да летя“.

И Куимби направи точно това – преследва страстта си – като в същото време частично следваше и обществени норми, което помогна за популярността й. Например, първият разказ за нейните уроци по авиация включваше инструкции как дамите трябва да се обличат за приключенията си със самолета. Що се отнася до самата нея, тя винаги носеше емблематичния си лилав авиационен костюм, заради който репортерите я наричаха „Дрезденската летателка“. Нейният добър външен вид и полезни статии направиха толкова романтизираната авиация доста популярно занимание.

Bleriot and aeroplane

Луи Блерио, кацнал във Франция, малко след като прелита Ламанша

На 16 април 1912 г. Куимби става първата жена, прелетяла Ламанша. Тя взема самолета (с мощност 50 конски сили), с които Луи Блерио става първият мъж, прелетял Ламанша, и въпреки че всички очакват да се провали, тя успява. Нейният приятел, Густав Хамел, също в началото е скептичен към способността на жената да осъществи подвига и за да й помогне, предлага той да облече лилав костюм като нейния и да лети вместо нея като накрая тайно ще си разменят местата, когато стигне във Франция. Куимби отказва офертата. Други пък бяха скептични, че тя въобще говори сериозно. Жената по-късно казва:

Бях раздразнен от самото начало от съмнителното отношение от страна на зрителите, че никога няма да направя полета. Те знаеха, че никога преди не съм използвал машината, и вероятно смятаха, че ще си намеря извинение в последния момент, за да се откажа. Това отношение ме накара по-решително от всякога да успея.

За съжаление, успехите на Хариет Куимби скоро щяха да приключат. На 1 юли 1912 г. тя е поканена на Третата годишна среща на авиацията в Бостън, където й предлагат да лети срещу сумата от 100 000 долара (днес около 2,3 милиона долара). Нейната известност често привличаше огромна тълпа на авиационните събития, на които тя присъстваше, и в Бостън около 5000 души я наблюдават как излита в собствения си нов самолет Bleriot, заедно с организатора на събитието Уилям Уилард. След двадесет минутен полет, в който според тях са постигнали тогава забележителната височина от 914 метра, те се отправиха обратно към земята. При приблизително 300-400 метра, самолетът внезапно се накланя и тръгва право надолу. Уилард изхвърча от седалката си, скоро последван от Куимби. Пред очите на ужасената тълпа, те паднаха и загиват на място. Хариет е само на 37 години.

Самолетът, в който летяха, след това се изправи донякъде и продължи към земята, където се разби при кацане.

Точната причина за произшествието не е известна. Самолетите по това време бяха нестабилни, конструирани от дърво и платно и с открити кабини. Нямаше изисквания за безопасност или кой знае какъв контрол на качеството, тъй като авиацията все още беше в начален стадий. Пилотите се учиха от грешките на другите, а грешките, които те самите правеха на половин километър във въздуха, обикновено бяха фатални. По ирония на съдбата, Куимби всъщност имаше репутация, че взима много предпазни мерки – правеше проверки на самолета преди полет, ползваше предпазни колани и дори беше написала статия за мерките за безопасност, които трябва да бъдат предприети още преди полет.

В крайна сметка причината за катастрофата остава загадка. Това, което не е загадка обаче, е следата, която Хариет Куимби остави в областта на авиацията и правата на жените. Макар и до голяма степен забравена днес, нейните добре документирани постижения, любовта й към приключенията и независимостта й вдъхновяват много жени от нейната епоха да следват собствените си мечти, независимо дали интересите им са били в авиацията или другаде.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на Twister – между забавата и забравата

Първоначалната идея за играта, която по-късно ще еволюира в Twister, идва от рекламния директор и изобретател Рейн Гайър през 1965 г. Неговата компания, Reynolds Guyer Agency of Design, беше наета да направи промоционален щанд на компания за боя за обувки и докато мисли идеи, той си играе с малки цветни кръгчета хартия. Изведнъж го връхлита вдъхновение за нещо много по-различно от промоционален щанд – настолна игра, в която пионките не бяха пластмасови, а са живи хора. Гайър нарече първата версия на творението си „King’s Footsie“, а купищата смях от хората, които я тестват, го кара да се чувства уверен в успеха й. В този момент Гайер наема дизайнерите на игри Чарлз Ф. Фоли и Нийл Рабенс, които да му помогнат в по-нататъшното развитие на проекта.

Те се колебаят между няколко различни имена и накрая се спират на „Pretzel“. За съжаление, това име не беше свободно и те го променят на „Twister“. Гайер не беше доволен от него, защото смята, че не е описателно за играта по начина, по който беше „Pretzel“.

Когато дойде време за патентоване на играта, Гайер твърди, че Фоли и Рабенс умишлено са го пренебрегнали и изключили от патента. Той казва: „Беше направен патент и, казано направо, аз не бях включен в него. Фоли и Рабенс свършиха страхотна работа, но ние работихме заедно по нея. Чувствам се зле, че не останаха, за да развием подразделение на нашата компания. Хората имат склонност да приписват нови продукти на един човек, но аз никога в нито един от разработените от мен продукти не съм виждал да се случва само един човек да го е измислил – споделят се идеи, това е процес.“

Според Рабенс, малко след подаването на патента, те дават правата за играта на Гайер, с уговорката, че ще получат дял от всички печалби от играта. Каквато и да е истината по въпроса, малко след това Фоли и Рабенс създадоха собствена компания за играчки. Гайър също продължи напред към по-големи и може би по-добри неща, когато изобрети топката Nerf – мека топка, специално за игра вкъщи.

Междувременно, през 1965 г. в Milton-Bradley, които бяха придобили правата за Twister, главните шефове бяха малко загрижени за може би леко палавия аспект на играта и какво евентуално този аспект може да навреди на изрядно чистата репутация на тяхната компания. За други обаче потенциалът за печалба надвишаваше всякакви морални съображения – в края на краищата играта се състоеше от лист найлон и парче картон, така че производствените разходи на практика бяха нулеви. Въпреки това, през първите си няколко месеца на пазара, Twister изобщо не се продаваше. Веригата магазини Sears, например, не искаха да сложат играта в каталога си, защото не бяха сигурни, че е подходяща за таргета им, които е семейството.

Точно когато Milton-Bradley се канеха да приключат нещата, се прави един последен отчаян ход да се популяризира играта. PR екипът реши да я покаже на хората от предаването Tonight Show. Ето репортаж за годишнина от играта, в който се показват кадри и от шоуто.

На 3 май 1966 г. Джони Карсън и гостът му същата вечер, красивата и напета Ева Габор, демонстрираха очарованията на дотогава почти непознатата игра и на практика я спассяват. След известно време кривене, усукване и кълчене, както и тежкия унгарски акцент на Ева и безценните изражения на Джони, публиката в студиото вече ревеше от смях. В този момент Twister избухна – три милиона бройки от играта бяха продадени само за една година.

Twister е обявен за „Игра на годината“ през 1967 г. и се превръща в една от емблематичните играчки на десетилетието, надмината единствено от обръча. Някои от конкурентните компании обвиняват Milton-Bradley, че продава „секс в кутия“, но оплакванията им приличат повече на най-обикновени обиди на киселяци, които завиждат, че не са измислили те евтината за правене, елементарна и изключително успешна игра.

През изминалите десетилетия Twister се превърна в любима част от поп културата. Смята се, че над 65 милиона души са играли играта, а турнирите по Twister са станали популярни като събития за набиране на средства, особено за деца от колежа. Играта се споменава в песни на R.E.M и Бритни Спиърс, както и се показва в телевизионния ситком „Friends“. Днес е много трудно да се намери някой в западния свят, който поне не е чувал за нея, ако и да не я е играл. Не е лошо за игра, която започна като промоционален щанд за боя за обувки.

 
 
Коментарите са изключени

Наистина ли пиратите са ползвали дъската, за да убиват хора

| от |

В продължение на хиляди години пирати от различни видове са плячкосвали невинни кораби из морета и океани. Техните подвизи са документирани от хора като Цицерон и Омир в древен Рим и Гърция, а викингите сами описват набезите и приключенията си по вода през средните векове. Въпреки това, кръвожадните пирати, които най-често се изобразяват във филмите и книгите днес, са тези от златния век на пиратството – тоест 16 и 17 век.

British sailors boarding an Algerine pirate ship

През това време пиратите бяха не само често срещани, но много от тях – „частниците“ – всъщност бяха наемани от правителствата на различни държави, за да крадат от други държави или да воюват срещу тях. Испания по това време доминираше в Новия свят и имаше много кораби, които превозваха богатство обратно към страната. Мисълта за злато, сребро и скъпи подправки беше твърде примамлива за много други страни, които искаха да сложат край на монопола на Испания за своя сметка. Така те наемат частници да свършат мръсната работа по кражбата на част от товара.

В холивудското представяне на този Златен век на пиратството, както и в почти всички анимации, стандартният начин да се екзекутира човек на борда на пиратски кораб е с прословутото ходене по дъска. Но преди да се появят силно продуцираните капитан Кук, капитан Флинт и капитан Джак Спароу, хора като Черна брада, Калико Джак и капитан Кид обикаляха световните водите не само на лента, а наистина. По време на обирите си тези истински пирати всъщност караха ли хората сами да се хвърлят към смъртта от дъската през борда на корабите им? С риск да разочароваме фенове им отговорът е най-вече „не“.

Пиратите караха хората да ходят по дъската от време на време, но историческите извори показват, че практиката е била изключително рядка. Всъщност пиратите предпочитат да не убиват жертвите си. Ако те добиеха репутация на убийци, членовете на екипажа на всеки кораб, който превземаха, просто щяха да се бият до смърт, което би влошило много условията на работа, вместо просто да ги оставят да вземат каквото искат и да бягат. Ако трябваше да се отърват от някого, много по-бърз вариант е просто да го бутнат зад борда, а не да слагат дъска и да ги карат сам да се хвърля.

Бартоломей Робъртс 

Може би по-кръвожадните пирати биха потормозили психологическите жертвите си, преди да ги качат на дъската? Не точно. Блек Барт – известен също като Бартоломей Робъртс – беше пиратски капитан, известен с донякъде психическия тормоз върху жертвите си. Той беше невероятно успешен пират, за когото се твърди, че е ограбил над 400 кораба и е натрупал около 50 милиона паунда в откраднати стоки. Той също имаше репутация на насилник и измъчва жертвите си. Но за него се знае със сигурност единствено, че за всичките си години пиратство е накарал само един човек да ходи по дъската.

Що се отнася до някои други конкретни примери на пирати, които са карали хората сами да се хвърлят във водата, един от по-известните случаи е бил на борда на холандския кораб Vhan Fredericka. През 1829 г. пиратите се качват на кораба в близост до Вирджинските острови и убиват почти всеки член на екипажа, като завързват гюлета за краката им и ги карат да се хвърлят зад борда. Въпреки това, общо взето, има само около пет случая на прословутото ходене по дъската, които могат да бъдат доказани от историческите извори. Възможно е да е имало и други случаи, които не са били записани или чиито записи са загубени във времето, но най-вероятно практиката не е била толкова често срещана.

Самата фраза „ходене по дъската“ датира от 1769 г., като първото й споменаване е, когато моряк на име Джордж Ууд призна пред свещеник, че е накарал няколко мъже да „вървят по дъската“. Въпреки че изповедта на Ууд със сигурност се е случила,  дали Ууд действително е карал хората да ходят по дъската все още не се знае поради липсата на преки доказателства.

Фразата става по-популярна през 19 век, когато писатели започват да я използват в книгите си. През 1837 г. Чарлз Елмс пише момчешка история, наречена „The Pirates Sown Book“, която твърди, че американски пират аматьор, Стейд Бонет, убива хора именно по този начин. През 1881 г. излиза „Treasure Island“ от Робърт Луис Стивънсън. Ходенето на дъска се споменава най-малко три пъти в книгата и популярността на й несъмнено е причината тоа да стане толкова популярна тема в художествените пиратски истории.

 
 
Коментарите са изключени