Да избягаш от Ким

| от |

В Северна Корея бил надзирател – пазил политическите затворници в наказателните трудови лагери. Преди 20 години обаче Ан Мьон-чол успява да избяга от „затвора“ Северна Корея, пише DW. Това е неговата история.

kim

„Затворниците не са хора“ – на това бил научен Ан Мьон-чол. Както и всички останали като него. Той работил осем години като надзирател в различни затвори в Северна Корея, преди да смени страните – в бувалния и преносния смисъл на това понятие: през 1994 година успял да избяга от Северна Корея и да се установи в Южна. Там се захваща с дейност, която в родината му със сигурност се наказва със смърт: започва да разказва за условията в тайните наказателни трудови лагери, с което иска да направи нещо за състоянието на човешките права в родината си.
От училището – в лагера
Ан не е избрал сам работното си място. „Бях определен от режима“, казва той. Т.е. някой друг вместо него е решил, че след завършването на училище и казармата трябва да стане пазач на политзатворници. Това се случва, когато е на 18.

В лагера важали жестоки правила: „Искаха от нас да стреляме срещу всеки, опитал се да бяга. Обучаваха ни как да унищожим всички доказателства за съществуването на тези наказателни лагери, ако се стигне до падане на режима“, казва Ан Мьон-чол. Независимо от всички свидетелства на очевидци и множеството сателитни снимки, севернокорейският режим продължава упорито да отрича съществуването на подобни лагери.

Ан Мьон-чол е един от свидетелите /около 300/ на Комисията по човешките права към ООН в Женева, която събира доказателства за тежки нарушения на човешките права и престъпления срещу човечеството, извършвани от севернокорейския режим. Нещо повече – Ан е най-важният им свидетел, защото не говори, както повечето други свидетели, от позицията на бивш затворник, а е бил част от цялата брутална система. Пред членовете на Комисията той признава, че се е случвало да упражнява насилие и да нанася побой над затворници. Самият той не е убивал никого, но е виждал убийствата, извършвани от други надзиратели. Пред Дойче веле Ан признава, че изпитва вина за това, което е вършил в лагерите. „Нарушавал съм правата на затворниците, но сега съм решен да направя всичко, за да излезат тези нещастни хора от зловещите лагери“, уверява той.

kimm

В плен на спомените

Преди 20 години Ан Мьонг-чол започва нов живот в Сеул. Но миналото продължава да го преследва. Така например, той разказва как докато е работил в лагер №22, един от преките му началници изнасилил млада жена. След това обаче обвинили жертвата, а не извършителя, и жената била осъдена на каторжен труд във въгледобивна мина.

Бягството на Ан е резултат от едно неочаквано развитие на нещата. Един ден баща му събрал куража да отправи критична забележка към севернокорейското ръководство, при това пред свидетели. В комунистическата държава това се смята за углавно престъпление, което излага на опасност цялото семейство. Защото в страната важи тъй наречената „роднинска отговорност“: всички близки на обвинен в някакво деяние човек носят солидарно вина с него, защото и в техните вени тече същата кръв.

Бягството като единствен изход

След като оценява положението си като безнадеждно, бащата решава да се самоубие. Майката, сестрите и братята на Ан са депортирани в лагер, а самият той е застрашен скоро да смени униформата си на надзирател с тази на затворник. И решава да премине в офанзива – среща се с началниците си, които се опитва да убеди, че смятал баща си за предател, и че самият той нямал нищо общо с неговите изявления. Тактиката му успява, макар и частично – Ан остава на работа като надзирател, но партията започва непрестанно да го следи.

Един ден, когато открива пропуски в контрола, той грабва два пистолета, качва двама затворници в кола и тръгва да бяга. Първоначално никой не се усъмнява, защото Ан изпълнява в затвора и функциите на шофьор. С колата стига до река Тумен, на границата с Китай. Прекосява я и напуска Северна Корея завинаги. По-късно негови сънародници в Китай му помагат да се добере до Сеул.

zasedanie

Опасна мисия

Ан Мьон-чол признава, че се страхува. Все по-често получавал заплахи, защото разгласявал „държавна тайна“ – говорел за тайните наказателни лагери в Северна Корея. Твърди, че откакто в родината му на власт е Ким Чен-ун, положениито с човешките права е станало още по-драматично. Севернокорейският лидер е наредил на граничарите да стрелят по всеки беглец. При Ким броят на опитите за бягство от страната е спаднал рязко, констатира Ан Мьон-чол.

Той се надява, че един ден ръководството в Пхенян ще отговаря пред международен съд за тежките нарушения на човешките права в Северна Корея. Сериозна крачка в тази посока беше направена тази сряда, когато Комисията по човешките права към ООН одобри проекторезолюция в този смисъл, внесена от Европейския съюз и Япония. За документа гласуваха 111 държави, 19 бяха против, включително Русия и Китай, а 55 страни-членки на ООН се въздържаха. Очаква се Общото събрание на ООН да гласува за изпращането на документа за обсъждане в Съвета за сигурност, където обаче той може да бъде блокиран от разполагащите с право на вето Русия и Китай. Пекин, който е най-важният съюзник на намиращата се в тежка международна изолация севернокорейска комунистическа държава, може за пореден път да спаси режима в Пхенян.

 
 

Ролята, за която Никол Кидман се промени до неузнаваемост

| от chronicle.bg |

Напук на всички, които изпращаха кариерата на Никол Кидман в някоя черна дупка и подиграваха актрисата за не дотам сполучливите хирургически намеси, тази прекрасна жена показва, че няма намерение да слезе от екран.

За това свидетелства не само филма „Boy Erased“, който очакваме да излезе, но и следващият й филм, „Destroyer“. В него Кидман е неузнаваема и претърпява трансформация почти колкото тази в „Часовете“, където влиза в ролята на Вирджиния Улф.

Първия трейлър на „Destroyer“ ни запознава с Ерин Бел, детектив от полицейския отдел на LA, която е преследвана от спомен за неразрешен случай с престъпна банда от Калифорнийската пустиня. Операцията е завършила трагично, а днес, години по-късно, лидерът й отново е готов за действие. А това означава Ерин да се изправи срещу всички демони от миналото.

Режисьор на филма е Карин Кусама, а сценарият е на Фил Хей и Мат Манфреди. Освен Кидман, във филма ще видим и Себастиан Стан, Татяна Маслани, Брадли Уитфорд и Тоби Кебъл.

Първото показване на „Destroyer“ беше тази година на Telluride Film Festival  и до този момент критиците се изказват повече от хвалебствено за изпълнението на Никол Кидман.

Световната премиера на филма по кината ще бъде на 25 декември. А ето и трейлъра:

 
 

Интернет поезията: нова форма на изкуство или евтин търговски трик?

| от chronicle.bg, по The Atlantic |

През деня Том работи като чиновник в подземните етажи на банката „Лойдс“. Службата му е в отдела по чуждестранни транзакции, денят започва в 9 и свършва в 17. В свободното си време, когато не попълва документи, пише поезия.

Том е познат на широкия свят като Т. С. Елиът. Става чиновник през 1917 г., когато най-популярните му поеми вече са публикувани и е известен. Но дори при тези обстоятелства, не може да свърже двата края. Събира финансови помощи от приятели и тревогата около въпроса с парите го докарва до нервни кризи.

Поезията винаги е била форма на изкуството, но рядко е била и кариера, дори при легендарните поети. Повечето от тях са вършили най-различни работи от миячи на чинии, шофьори на камиони, застрахователни агенти или пощальони до доктори. Животът им винаги е бил раздвоен между две жизнени потребности: изкарването на пари и правенето на изкуство.

Един пример за това как се е променила средата, в която съществува поезията е 26 годишната , вече световноизвестна поетеса, Рупи Каур. Канадката вече е надминала Омир и неговата „Одисея“ по продажби. Първата й стихосбирка, „мляко & мед“е преведена на над 40 езика и от нея са продадени 3.5 млн. копия.

Всичко започва от Tumblr, където Каур публикува своята поезия и постепенно се преориентира към Instagram. Но социалната мрежа не може да покрива разходите й. После, през 2014 г., „мляко & мед“ е публикувана и стига до върха на списъка с бестселъри на The New York Times. Именно тогава авторката осъзнава, че това може да я издържа. Успехът не закъснява. Само за последната година тя се появява в шоуто на Джими Фалън, влиза в списъка „30 под 30″ на списание „Форбс“, продава новата си книга в Индия и Великобритания и приключва турне по промотиране в САЩ. Към момента има над 3 млн. последователи в Instgram.

Това обаче е част от една по-голяма тенденция. Откакто на пазара се появява „мляко & мед“ поезията става един от най-развиващите се жанрове в издателския свят. Според маркетинговите проучвания, 12 от 20-те най-продавани поети на 2017 г. са Instagram поети, които комбинират издаването на хартия с привличащи окото публикации в социалната мрежа. Към днешна дата, според организациите за изкуства в САЩ, 28 млн. американци четат поезия – най-високият брой на читатели за последните две десетилетия.

Възходът на Insta-поетите обаче, не се случва мигновено и с появата на Рупи Каур. Преди нея една камбоджанско-австралийска поетеса на име Ланг Лив добива широка популярност, благодарение на социалните медии. Литературен агент я забелязва и през 2013 г. първата й стихосбирка е издадена и се продава в над 150 000 копия. Резултатът е забележителен.

Пет години по-късно светът на поезията вече е наситен с редица популярни личности, тръгнали именно от социалните мрежи. Клео Уейд, на 29 години, популярна със своите мантри. Атикус, който носи маска, за да крие самоличността си. Р. М. Дрейк, който тръгва също от Tumblr и стига до 1.8 млн. последователи в Instagram. Всички тези автори постигат рекордно високи продажби на хартиените си издания.

Един от хората, които открояват тенденцията е Чад Харбах, редактор на списанието „n+1″, който през 2010 г. отбелязва, че има два вида литературна култура в Америка. Тази на университетите, подготвящи автори на художествени произведения и тази на нюйоркските литературни кръгове. Но се появява и трета – културата на Интернет. Тези автори често нямат специализирана подготовка, а издателите им са пръснати из цялата страна и често са малки като влияние. Очевидно социалните мрежи са спомогнали за спукването на балон, който в продължение на десетилетия е бил запазен само за интелигенцията, управлявана по традиционни ценности. Това отваря границите за всички хора от всички раси и полове.

Поетите от социалните мрежи не само артисти – те са изпълнители. Те хора печелят най-много от хартиените си издания и събития на живо, но всичко това става възможно благодарение на Instagram и другите производни платформи. Каур, която заема първенството в тези редици, е казвала, че възприема поезията като управление на бизнес. Един неин ден може да мине в цял ден писане, ангажименти на турне или време в офиса заедно с колегите си за организиране проекти.

Изграждайки си такава солидна база от фенове, всички тези поети могат да печелят и от онлайн търговия. И някои го правят. Щамповани чаши с тяхна поезия, ръчно написани поеми в рамка, постери, талисмани… всякакви предмети.

Подобно Багряниния опит за рекламиране не пудра „Идеал“ преди около век у нас, творчеството на някои от поетите става рекламен лозунг за кампании на известни модни брандове. Кецове Nike, реклами на Gucci, миналата година на Седмицата на модата в Ню Йорк модели рецитираха поезия от модния подиум.

Може би пък този феномен е очакван и естествен предвид природата на социалните мрежи, където можеш да видиш кратко изречение, да харесаш и да продължиш надолу в нюзфийда за секунди. Колкото е по-тъжно, толкова по-добре. Ограничените граници на публикациите в Instagram стимулират кратките изказвания, късите афоризми, цитатът, който не изисква време за прочитане и е лесен за разбиране. Повечето поети в Instagram ни съветват как да водим по-добър живот – как да излекуваме разбитото си сърце, как да вярваме в себе си, как да преследваме мечтите си. В една платформа, която идеализира до небесата естетичния и визуално приятен начин на живот в храненето, пътуването и модата, поезията е поредният вдъхновяващ аспект, който бляскавият Instagram може да „осинови“.

Малко по-рано тази година поетът Ребека Уотс критикува Instagram звездата Холи Макниш, казвайки, че работата й не е на поет, а на „личност“. Уотс определя Instgaram поезията като аматьорщина и търговски трик, който е по силите на всеки. „Поезията, в която няма изкуство, продава. Читателят е мъртъв. Да живее консуматорското съдържание и моменталното признание, което то привлича.“

Но поезията трябва да се адаптира към променящия се свят. Специално тя, често е виждана като нещо, съществуващо във вакуум, в който човек се затваря,  за да мисли с часове върху вечните истини и великите мистерии на съществуването ни. На практика обаче, тя винаги е била повлияна от технологиите и медията, която я доставя до хората, твърди Рейчъл Алън – един от редакторите на литературното списание Granta, достъпно и у нас.

Тя добавя, че все още списанието получава общо близо 2000 хиляди нови лирически произведения и публикува и дълги поеми (в някои случаи по пет страници). Кандидатстването в програмите по писане на поезия в университетите също не е намаляло. Така че според Алън всички съвременни проявления на поезията биха могли да съществуват заедно.

Все още не можем да кажем с точност до колко влиянието на Instagram (пък и на всички социални мрежи) е променило света на поезията. Причината за това е, че те все още са в обръщение. Но триумфът на автори като Рупи Каур не може да бъде отречен. Те са феномен, който е интересен. И в някои случаи забележителен. Въпросът, както винаги когато се появи нов феномен, е колко дълго той ще бъде актуален и какво ще остави след себе си?

 
 

Какво да сготвим набързо, когато гаджето на съквартиранта е в кухнята

| от chronicle.bg |

За някои хора е трудно да си сготвят, когато има непознат в кухнята им. Ако съквартиранта ви си води непознати хора вкъщи през ден или пък един конкретен човек, с който обаче никога не сте се запознавали, ситуацията лесно може да стане неловка. Особено ако завземе „ничията земя“, която обикновено е кухнята.

Галерията ни може да си приложи и за всякакви други моменти  – прекалено зает ден, прекалено много мързел, досада от готвенето…

Събрахме няколко бързи ястия за ваше удобство, а и за това на госта ви. С тях контактите и неловкото мълчание се свеждат до минимум, което е добре и за двете страни.

Имайте предвид, че непознат в кухнята означава военно време. Това пък означава, че предложенията ни може и да не са от най-здравословните. После може да се наложи една разходка, за да свалите поне срама от гастрономичното злодеяние. Вие решавате.

 
 

Хореографът Чарлс Слендър-Уайт ще гостува в България със спектакъла си „(дез)интеграция“

| от chronicle.bg |

Един от признаците на съвременния човек, потънал в информационното общество е, че колкото повече говори за някакви проблеми, толкова повече се отдалечава от потенциалните им решения. Такъв е проблемът за интеграцията. Или по-скоро за „(дез)интеграция“, каквото е име на танцовият спектакъл, който театър „Азарян“ и Ðerida Dance Center отново ще представят на българската публиката.

Представлението „(дез)интеграция” на Чарлс Слендър-Уайт не е само спектакъл, а преживяване, целящо обмен на информация, контекст, лична история и изграждане на междукултурно разбиране чрез танца. Това е модулярен съвременен танц, свързан с ромската диаспора, расовата неопределеност, промяната на кодовете и асимилацията. Представлението е насочено към устойчивите стереотипи на ромите и разкрива опитa на създателя му – Слендър-Уайт като четвърто поколение ром-американец.

Неговият проект „(дез)интеграция” включва четири различни секции: демонстрация на стереотипен „джипси” танц от XIX в., включен в балета Дон Кихот; бързо пътешествие през пасажите на Counter Pulse theater (пространство за съвременно провокативно изкуство); лекция за ромската история, както и съвременен танц.

Хореограф на спектакъла е Чарлс Слендър-Уайт в колаборация с изпълнителите Киану Брейди, Лиан Бърнс, Михаела Бърнс, Евън Харт Марш, Катрин Нюман, Лиз-Ан Роман Робъртс, Чарлс Слендър-Уайт, Аманд Уайтхед. Музиката е дело на Дан Кантрел, светлинният дизайн се осъществява от Дарл Андрю Пакард и Чарлс Слендър-Уайт. Костюмите са творение на Мелиса Кастанеда, а драматургията е на Сет Айзън.

Представлението ще се играе на 27.10 в театър „Азарян“