shareit

Дългият път на Сърбия към ЕС

| от |

Преговорите за присъединяването на Сърбия към ЕС трябва да започнат на 21 януари 2014. Пътят дотук не бе лек, нито пък кратък. Предстоящите разговори също няма да са лесни. Коментар на Драгослав Дедович от Дойче веле.

На вратата на ЕС този път чука едно „лошо момче“. За да му отворят, то би трябвало най-напред да убеди строгите германски пазачи в честните си намерения. Преди броени дни всички членове на Общността, включително Германия, признаха, че „сръбското момче“, което в миналото често бе определяно като непослушно, притежава способността да се променя.

От средата на 2012 в Белград управляват някогашните непримирими националисти, които разполагат с комфортно мнозинство. Точно това правителство подписа споразумението с бившата сръбска провинция Косово, уговорено с посредничеството на Брюксел. Това бе значителен външнополитически успех за ЕС. А ето, че сега идва и наградата за Сърбия.

serbia-eu-candidate-1p.photoblog600

Спомените още са живи

Германските политици също си дават сметка за важната стратегическа роля на Сърбия на Балканите, въпреки че на сайта на германското външно министерство липсва ясна оценка на двустранните отношения между Белград и Берлин. Докато германско-албанските отношения се определят като „тесни и партньорски“, тези с Хърватия като „отлични“, берлинските дипломати назовават „подкрепата за политическия и икономическия реформаторски курс на Сърбия“ като ядро на отношенията с Белград. Това не е случайно. В езика на дипломатите много често по-интересно е това, което се премълчава. Казано с други думи: отношенията с Белград са сложни.

Не само Берлин обаче гледа критично към Белград. Същото важи и в обратната посока. В Сърбия не са забравили „милосърдния ангел“ – оригиналното име, с което НАТО назова през 1999 своите почти тримесечни въздушни нападения с германско участие, в рамките на които бяха убити повече цивилни граждани, отколкото войници. И ако в днешна Сърбия две трети от населението подкрепят присъединяването към ЕС, почти толкова са тези, които са против членството в НАТО.

Сръбските националисти периодически отправят към демократична Германия упреците, че провежда спрямо Сърбия политика на „Четвъртия райх“, т.е. на континентално доминиране. Те тълкуват противоположността в позициите при двете световни войни, както при конфликта от 1999-та като свидетелство за последователността на антисръбската политика на Берлин. В този контекст политиката на Сърбия от 1990-те години се разглежда като безспорна, макар да е отговорна за клането в Сребреница през 1995. Мнозинството сръбски граждани има по-диференциран подход към нещата, но в страната продължава да се шири латентен скептицизъм спрямо Германия, който до голяма степен се покрива с евроскептицизма.

Недоверието трябва да остане в миналото

В Белград знаят, че отношенията с Берлин ще бъдат много важни за успеха на присъединителните преговори с Брюксел. А те няма да са леки, защото Сърбия е изправена пред огромни изпитания: финансите ѝ са в окаяно състояние, корупцията и сенчестата икономика са навсякъде, инфраструктурата е зле, правосъдието е неефективно и податливо на влияние. Същевременно страната е в центъра на стратегическите интереси на германските помощи за развитие на Балканите. Германия е най-големият европейски донор и след Италия – най-важният икономически партньор на Сърбия. Сегашното ниво на двустранните отношения няма да бъде достатъчно за решаващата фаза на преговорите с ЕС. Хладният тон и смятаните за сурови изисквания от Берлин, както и нерядко тиражираният от сръбските медии образ на „гадните германци“ би трябвало деликатно да се преодолеят и да се заменят в следващите години с почтено партньорство. Крайно време е на латентното взаимно недоверие да се сложи край. Защото извън техническото ниво на преговорите с Брюксел политическият път на Белград към ЕС минава най-вече през Берлин, който вече е уморен от разширяването на Общността.

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Никлас от Салм – човекът, който развали закуската на Сюлейман

| от |

Историята не се вълнува от цифрите и многократно доказва, че голямата армия често може да стане за смях. Сюлейман  ще разбере всичко това по трудния начин. След като превзема Белград, фокусът на султана се насочва към Средиземноморието. В следващите години ще постави своя морска база на остров Малта и ще се стреми към пълната морска доминация. Когато Унгария отказва да се преклони, Сюлейман решава да демонстрира пълната си сила, изразена предимно в човешки капитал, взиман най-често под формата на кръвен данък, да неутрализира крал Лайош 2-и. След като кралят е мъртъв, апетитът на всички се изостря. Много скоро става ясно, че султанът не само не демонстрира сила, но има намерение да променя облика на Европа. Самият той много иска да прилича на Александър Македонски и използва военната си мощ, за да заслужи тази титла.

След като австрийският херцог Фердинанд започва скромна военна кампания с претенции за короната, султанът на Османската империя решава да се разходи за втори път в Централна Европа и този път използва повече от 120 000 войника, тежка артилерия, камили (по-издържливи били на дълъг път) и още много други. Впечатляващата армия започва своя дълъг и изморителен поход на 10 май 1529 г. Великият пълководец смята до края на годината да се е разправил с всички врагове, но за жалост природата е срещу него, впрочем както се случва и с Наполеон – дъждовете се оказват твърде скъпо удоволствие. До началото на септември падат Мохач и Буда.

Крайната дестинация на дългото пътуване е Виена. През цялото време вестоносци и разузнавачи предават, че 100 000 армия на Сюлейман минава изключително лесно през градовете. Виена трябва да се подготви за много тежка битка. Младият  султан още не знае, че от другата страна го очаква един 70-годишен старец с достатъчно боен опит, донесъл главата на френския крал. Никлас граф на Салм се оказва страховит немски наемник. Макар и на преклонна възраст, той използва вече наложени немски наемници с името ландскнехти. Въпросните бойци могат да се похвалят с цветните си дрехи, висока лоялност и жертвоготовност.

Landsknechte

Снимка: By Daniel Hopfer – from de.wikipedia uploaded by Benutzer:Dylac, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=465391

Историята на тези войници започва с писмено разрешение за отглеждане. Само лордовете могат да набавят такива наборници и след сериозно военно обучение, ландскнехтите стават не само предпочитана, но и единствена наемна армия в Централна Европа. Въоръжени с пики с дължина от 4.2 метра, както и с мечове с дължина от 170 сантиметра, тези бойни другари можели да водят свирепи битки, особено от разстояние. Същите дори не подозирали, че в обсадата на Виена ще могат да демонстрират колко важна е дистанцията в такива двубои. Да не говорим, че взвод от 300 човека комбинира най-доброто – определен брой носи пики, след това има група с мечове и на финала се подкрепят от стрелци с арбалети.

Повечето тактики се копират от швейцарската армия, но са достатъчно ефективни и успяват да се наложат през следващите сражения Освен тези симпатични бойни единици, Никлас използва и 700 испански мускетари – те разполагали с барут и достатъчно куршуми. Докато Сюлейман наближава града, опитните бойци подобряват многократно обсадата, успяват да изведат жените, децата и старците. Зад стените на Виена се крият едва 17 000 войника със скромни 75 оръдия. Единственият съюзник е лошото време и фактът, че огромната армия е успяла да се стопи значително от умора в следствие на лошите атмосферни условия. Въпреки това, султанът напомня на войниците си, че след две седмици възнамерява да закусва в катедралата Свети Стефан. Наемната войска не можела да развали своето реноме и под командването на Никлас дават свирепа съпротива.

Тежката артилерия на Сюлейман е останала някъде по пътя. Леката артилерия няма никакви шансове срещу стените на Виена, били те и рехави. Прелитащите снаряди често успявали да се движат по каменния път и да създават главоболия, затова за една вечер били извадени всички камъни и Виена осъмнала само с улици от кал. Следващите прелитащи снаряди буквално замръзвали в калта. Сюлейман наредил на неговите най-опитни бойци да започнат да копаят тунели под земята и да детонират стените подземно. Единствен проблем бил, че дългите копия на ландкнехтите били много  ефективни. Наемниците не били безсмъртни и също изгубили част от своя персонал.

SiegeOfViennaByOttomanForces

Снимка: By Неизвестен – HÜNERNÂME II. CİLT MİNYATÜRLERİNDE KOMPOZİSYON DÜZENİ, Ruhi KONAK, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3610635

След като все пак една от стените се отваря, наемниците успяват да я запушат и да отблъснат вече обезсърчените османски войници, повечето от тях без особен опит във водените на обсадна война. На 11 октомври отново проливни дъждове охлаждат желанието за атака на Сюлейман. Войниците му са обезсърчени, болни и сякаш проклетата Виена не иска да пада. Храната приключва, офицерите започват да режат крайници на всеки войник, който започне да мечтае за бягство. Това е и денят, в който Сюлейман обещава да закусва в катедралата. Никлас изпраща вест „Закуската Ви изстива!“. Последното сражение се води само 2 часа, без никакви значителни щети по крепостта. На 14 октомври се избиват пленниците в лагера на Османската Империя. Сюлейман си тръгва посърнал само с амбициите за господство в Централна Европа. Все пак ще има и второ настъпление, но след години, но 70-годишния Никлас няма да е на линия, за да демонстрира сериозния си военен опит.

 
 
Коментарите са изключени

Катерина Лирой – военният коресподент на Виетнам

| от |

Появата на фотоапарата замени много от тогаващните скици и карикатури в печатните медии. Очакваният фурор беше забелязан някъде през Втората Световна война и много скоро имаше само едно единствено място за картинки – последната страница за хумор. Фотографията променя изцяло света и запечатването на мигове във фотолентата е променило много исторически събития, както се досещате. Според LA Times повече от 70 американски жени са участвали в отразяването на Виетнамската война. Техните снимки са публикувани и могат да се видят и до днес, но войната не прави разлика между журналисти и много често стават жертва на конфликта.

Френската фотографка Катерина Лирой е една от оцелелите и нейните кадри печелят награди като „Джордж Полк“ за снимка на годината. Изобреженията са доста смущаващи и обрисуват войници от двете страни. Историята на фотографката е забавна. Отгледана от католическо семейство, Кати искала да стане музикант, но след като се мести във Виетнам още на 21 години, започва да използва камерата си за разкриването на човешката страна на конфликта. Кадрите ѝ тогава се продават по 15 долара на снимка в агенции като ssociated Press и United Press International. За постиженията си е смятана за един от пионерите при отразяването на събития. Както се досещате, кадрите са направени с Leica – един от най-добрите фотоапарати за времето си. Въпреки честите случаи на престрелки и поводите за гняв, дамата признава, че никога не е снимала агресията на войната и не си е позволявала да изразява мнението си. Нейната основна мисия, още със слизането от самолета, е да представи хората, страданието и унищожението на войната. С подобни мотиви е трудно да не се оцени нейния труд. Ето защо и New York Times пишат по неин адрес следното:

„Можем да я считаме за един от най-дръзките фотограви във Виетнам. Сигурни сме, че прекарва времето си на бойното поле.“
До някаква степен са прави, защото фотографката често пише на майка си писма, в които споделя къде се намира. В едно от тях споделя:
„Не съм далече от границата с Лаос. Води се кървава битка между морските пехотинци и войниците от Северен Виетнам. Вървим нагоре по планината, където се очаква нападение на възвишението. Има сериозна съпротива и често сме заливани от куршуми. Виетнамците се крият в много добре направени бункери.“

Hill Fights from Jacques Menasche on Vimeo.

 

Имайки предвид липсата на мотивация, придружена с усещането, че тази война се води с глупави решения на политици, повечето американски войници изглеждат изключително объркани и изгубени в този военен конфликт. Трудно е да се опишат емоциите, които хората преживяват, докато гледат издъхващите си приятели на земята. Нейните кадри успяват да уловят точно този момент. Дали от колегиална завист или от липсата на материали за дамата, но повечето колеги пускат фалшиви слухове за нея. Един такъв е, че французойката трябвало да преспи с един от капитаните, за да може да скочи с парашут по време на операцията Junction City през 1967 година. Слуховете успяват да стигнат до медиите и отново New York Times разпространяват тази лъжа. Истината е, че Кати е била завършен парашутист и много добре знаела как да скача и какво да правина земята. Като дете има зад гърба си повече от 80 скока. Скокът в гореща точка носи и своите рискове. Шрапнел от снаряд се забива в гърдите, но по-късно става ясно, че нейният фотоапарат успява да попречи на горещото желязо да разкъса жизнено важни органи. През 1968 година е заловена от войници на Северен Виетнам.

Тя и още един неин колега са подготвени за убиване, но евентуално успяват да преговарят и да бъдат освободени. Фотографката дори успява да направи снимки на противника. Статията „Невероятен ден в Хюе: Противникът ми позволи да го снимам“ прави фурор в LA Times. За жалост, когато войната във Виетнам приключва, Кати бързо успява да намери следващата гореща точка – Сомалия. След това отразява военните действия в Афганистан, Ирак, Иран, Либия и Ливан. След посещенията на някои от най-опасните места на света, дамата решава да приключи кариерата си и да намери ново призвание – модната фотография. В сайта си Piece Unique предлага ретро дрехи и го поддържа добре до смъртта си през 2006 г. от рак на белия дроб. През целият си живот, дамата никога не е търсила рекламата и сензацията, което я прави напълно неизвестна за обществото на фотографите и журналистите. За много от колегите си, които я познават, тя е онзи тих герой, който показва високите качества на жените-кореспонденти. Примерът ѝ е последван и днес има достатъчно жени, които заснемат някои от най-опасните конфликти по света.

 
 
Коментарите са изключени

Бумът на макети през Втората световна война и огромното им значение

| от |

След въздушната атака над Пърл Харбър през 1941 , Бюрото по аеронавтика на Военноморския флот на САЩ отправя призив с цел не към набиране на нови доброволци – възрастни или юноши – а към учениците. В цялата страна децата са призовани да сглабят модели на самолети (крайната цел е 500 000 броя), за да може по тях милиони войници и цивилни да се научат да различават приятелски машини (танкове, самолети…) от вражески.

„В тази извънредна ситуация родината ви се нуждае от модели на самолети“, се пише в рекламите на акцията. „Те няма да бъдат излагани в галерия или за запълване на свободното време. Те ще служат на определена цел – ще бъдат използвани за обучение на военни служители за разпознаване на самолети, както и при стрелкови упражнения. Тези модели също така ще се използват при обучението на цивилни лица в разпознаване на вражески самолети, което е съществен елемент от гражданската отбрана.“

Поради недостига на материали заради военното време, повечето модели са изработени от дърво, хартия, картон, пластмаса, гипс. 

Навлизайки в Първата световна война, британските пилоти се очаква да различат приятелските от вражеските самолети по маркировка и цветове. С развитието на въздушните нападения обаче недостатъците на този подход бързо стават очевидни – германските сили се бъркат за приятелски, докато френските съюзници са сваляни по погрешка.

“Double Trouble…or is one ours?” Aircraft Recognition Tests, 1943. (26649802731)

Тест за разпознаване на самолети: горе: Messerschmitt ME 109, долу: P-51 Mustang

Според едно британско ръководство за разпознаване на приятелски/вражески сили от 1917: „Дори един средно обучен наблюдател трябва да може да направи разлика между вражеска и приятелска машина от разстояние не по-малко от 4500 метра“, което е от съществено значение за картечарите – „докато за работа в небето, в ясен ден самолетите трябва да бъдат идентифицирани на разстояния не по-малко от 9200 метра“. Тази способност за акуратно разпознаване на военни машини се прави по тяхната формата, защото за обучението се ползват предимно снимки и рисунки. Триизмерните модели ще се появят чак през Втората световна война.

А текст в списание Flying от 1944 обяснява значението на обучението с модели особено с развитието на въздушния бой: „Във войните досега това не е било толкова важен фактор. Участниците в Гражданската война в САЩ трябваше само да видят цвета на униформата на противника, за да започнат да стрелят. Значението на подобно обучение, особено на самолети, е усетено още през Първата световна война, но то се развива сериозно чак през Втората.“

Tru-Vue Chicagoland

Очила Tru-Vue

През Втората световна война дори Дисни прави обучителни видеоклипове. 3D картинки със самолети за стереоскопите Tru-Vue се продават в милиони. Появяват се и настолни игри със същата идея и цел – от карти до игри като Spot-A-Plane, в която играчите се развиват, отчасти правилно разпознавайки конкретни самолети.

Aмериканският флот официално никога не използва игри за обучение на войски си, но границите между игра и война се замъгляват в сферата на моделирането. Във Великобритания много деца, които правят модели на самолети между двете войни след това стават пилоти на изтребители на Кралските военновъздушни сили.

За целите на обучението моделите са особено важни – според списанието U.S. Army-Navy Journal of Recognition е изключително важно наблюдателите да могат да видят „целият обект“ и да могат „чрез постоянни упражнения да разпознаят този обект (самолет, танк, кораб …) от всеки ъгъл. “

Защото първоначално се използва системата за разпознаване на машини WEFT (съкратено от wings, engine, fuselage and tail – крила, двигател, фюзелаж и опашка), при която се заучават само отделни части. След това обаче процесът на разпознаване отнема много време – наблюдателите трябва да разпознаят отделните части и след това умствено да ги сглобяват, за да разберат какво гледат. Впоследствие, разбира се, този подход се заменя в полза на макетите. Затова и U.S. Army-Navy Journal of Recognition излиза редовно, за да помогне на читателите да бъдат в течение на промените в различните дизайни.

В хода на войната все повече и повече американски сили се срещнат с британските си съюзници, обучението с модели се разпространява и чрез Комитета за разпознаване. По време на подготовката за жизненоважната операция Overlord (кодово име на битката при Нормандия), Кралският наблюдателен корпус обучава специални летателни части, които да се занимават с идентифициране на военни машини и така да помагат на американските и британските флотилии.

Доскоро съществува музей с името „Приятел или враг?“, който се намира в Санта Барбара, Калифорния и в който се излагат експонати, използвани от въоръжените сили по време на Втората световна война за обучение на артилеристи и екипаж при идентификация на самолети, кораби и наземни превозни средства. Ръководството на музея казва, че „Способността на военнослужещите да идентифицират „приятел или враг“ за миг беше от решаващо значение в борбата за оцеляване и отделните модели машини се преподават почти във всяко училище.“ Музеят е затворен през ноември 2014, а пълната колекция експонати е преместена.

 
 
Коментарите са изключени

Джон Бринкли създаде най-мощното американско радио с помощта на кози тестикули

| от |

Преди телевизията да убие радиото, както се пее в една много популярна песен, музиката направи своя преход от радио вълните през дигитализацията, конвертирането ѝ в MP3-ка, а след това и затварянето и в сървари, откъдето всекидневно стриймваме милиони песни на ден. Преди много години, радио приемниците все пак не бяха особено добри в ловенето и всеки любител се опитваше да намери колкото се може по-добра антена, за да слуша свободно и не толкова свободно новините по света и да открива подходящите парчета. Има едно радио, локализирано близо до границата на Мексико, което предава с невероятна сила близо до град Сиудад Акуня.

Още през 30-те години тази станция има изключително мощен сигнал от мегаватна антена, която да изпраща сигнал до почти всяка радио станция в САЩ. Всеки можел да слуша станция XER. Някои фермери споделят, че хващали станцията, когато допират антената на радиото си върху бодливата тел – точно толкова мощен бил сигналът. Кой има нужда от такъв сигнал през 30-те години? Отговорникът се казва Джон Бринкли. Неговата империя била използвана за един много странен бизнес: имплантирането на тестиси от козел в мъже и жени.

Ще изчакаме известно време, за да прочетете отново последното и да разберете, че не се шегуваме. Джон Бринкли е отворил първата клиника в Милфорд, Канзас и притежава медицинска диплома (какво като е от фалшив университет), който няма никакво покритие и предлага завършване на всяка специалност в замяна на конкретна сума. Джон станал лекар, след като през 1918 г. успял да изцери редица хора от великата грипна епидемия. Тогава още не подозирал, че само след година ще се занимава с болестите на половата система.

First_Goat-Gland_Baby

Снимка: By Unknown – Arizona Republican. (Phoenix, Ariz.), 20 Feb. 1920. Chronicling America: Historic American Newspapers. Library of Congress. <http://chroniclingamerica.loc.gov/lccn/sn84020558/1920-02-20/ed-1/seq-14/>, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=58866324

Историята става още по-безумна, затова ще се опитаме да стоим в територията на фактите и няма да добавяме никакви допълнителни литературни украшения в този материал. Бринкли трябвало да излекува импотентен пациент и докато търсел решение на проблема, видял големият и впечатляващ скротум на близкия козел. Срещу сумата от 150 долара, той поставил тестисите на козата и само след две години, пациентът не само подобрил сексуалния си живот, но успял да забремени жена си, която по-късно ражда момиченце. Няма научни доказателства и никой не е виждал пациента, както се досещате.
Преди да решите, че нито един американец не е толкова глупав, че да повярва на тези абсурди, припомняме отново далечните 30 години от миналия век.

Образованието не било присъщо за американския народ и много скоро стотици мъже започват да пътуват до Канзас, за да получат тестисите на козел. Не просто да ги получат – да ги имплантират. Подлият лекар не чакал дълго време и вдигнал цената близо 4-и пъти. Третираните пациенти си тръгвали със смесени чувства, някои успявали да се възползват от ефекта „Плацебо“, докато други не разбирали къде бъркат. Самата манипулация представлявала абсорбирането на чужда тъкан, но най-вероятно е най-обикновен разтвор. След като разбрал, че глупавите хора се срещат на всеки километър, Джон решил да инвестира в радио реклама.

Станция KFKB се сторила най-подходяща и Джон платил за целодневна реклама, където покрай песните и предаванията да се прокрадват подробностите на козела и лекуването на импотентност.
Традиционният проблем е, че всяко начинание винаги привлича внимание и води журналистите – тези лоши хора. Репортер от радио Kansas City Star установява, че шарлатанинът е убил много повече хора (стотици), докато „лекува“. Ако това не е достатъчно, разследващият журналист дори проследил лекарската диплома – пристигнала от печатницата, а не от университет – установявайки с изненади, че е била отнета от властите. Ако фалшивият лекар изгуби фалшивата си диплома – бягайте бързо.

Хората в Канзас бързо се изморили от рекламите и изгонили Джони. Той, на свой ред, решил да се премести в Дел Рио, Тексас. Там успял да уреди документите за пускането на собствено радио и така се ражда XER. Тук идва положителната промяна в света на средностатистическия американец. Радиото не се отказвало от абсурдната си реклама за лекуване на импотентност, но с мощната си антена можело да предава музика из цяла Северна Америка, при това със завидно добър сигнал за разлика от останалите крехки станции. Джони привличал най-различни музиканти и изпълнители. Някои свирели добре и ставали известни благодарение на XERN, други просто изчезвали от хоризонта. Щом средностатистическият мъж можел да слуша популярни парчета, животинските тестиси може ли да се преглътнат, а и водещият/лекар/мениджър имал добър музикален вкус и се стремял да открие нови и още по-талантливи изпълнители. Американското правителство отново не било очаровано.

Operating_room_at_the_Brinkley_Hospital

Снимка: By Unknown – The Goat-Gland Transplantation (Chicago: New Thought Book Department, 1921) by Sydney B. Flower: https://archive.org/details/goatglandtranspl00flow, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=58865940

Те искали радиото да бъде замразено и не само заради фалшивата реклама, а и заради облъчването над другите предавателни честоти. Именно властите забранили на Джон да минава границата с Мексико. Това го накарало да пусне телефонна линия от дома си до радиото. Така успявал да говори в ефир, когато му се налагало, а през останалото време плащал на радио оператора да пуска различни парчета и да води предаванията. След като забранили да използва телефон, започнал да записва всичко на алуминиеви дискове. Понеже границата била затворена, докторът наел шофьор, който да кара цялата радио програма до ефира. Джон пак не можел да пропуска възможността да рекламира своите най-различни операции. Свирепата битка така или иначе стига до мексиканските власти, които се намесват и за кратко време спират XER.

Това все пак не пречи на бившия собственик отново да се договори с новия мексикански представител и да продължи излъчването за редицата нови и още по-вълнуващи операции. За съжаление след проверка на данъчните, Бринкли се оказва без пари и приходите от безценните операции потъват в гърлото на чичо Сам. Героят умира през 1942 г. без една стотинка. Идеята обаче продължила (не тази за тестисите) и много любители започнали да търсят всякакви варианти за разпространяването на музиката. Пиратските радио станции започнали да прекарват рок музиката в най-различни суб култури. Понякога едно зло може да роди много други добрини, макар и мнозина все още да помнят процедурите на г-н Бринкли.

 
 
Коментарите са изключени