Човекът, с когото Обама ще трябва да се съобразява

| от |

Досега Мич Макконъл се опитваше да направи максимално труден живота на президента Обама. Но между новия силен човек в Сената и обитателя на Белия дом има и много общи неща, което хвърля лъч на надежда.

Този мъж избягва светлините на прожекторите. В анкета на Галъп от началото на годината, една четвърт от американците заявяват, че никога досега не са чували името Мич Макконъл. Това е необичайна оценка за един политик, който досега не само беше лидер на републиканците в Сената, а и празнува 30-годишнината от избирането си за сенатор в американския Конгрес. За сравнение: много по-активният му колега Джон Маккейн, също ветеран в Сената, е непозната фигура само за 4 процента от американците, пише Дойче Веле.

Човекът, който преодолява препятствия

Политоложката Лори Роудбек от университета в Кентъки познава лично Мич Макконъл. Основно от дейността на „Макконъл сентър“ – програма за насърчаване на млади политици към университета. „На срещите на клуба той винаги е излъчвал спокойствие и дори срамежливост. Обича да се шегува с поканените гости. Но винаги е бил въздържан“, казва Роудбек.

Мич Макконъл може и да не се радва на особена популярност, но той има лидерски качества. „Човекът, който преодолява препятствия“ – това е едно от подходящите описания за Макконъл, според Лори Роудбек.

Като дете той успява да се пребори с детския паралич, а в колежа ръководи студентския съвет. През 1984 година Макконъл опровергава прогнозите – макар и с малка преднина, той побеждава тогавашния сенатор и влиза в американския Конгрес. Оттогава насам Мич Макконъл не само печели всички избори, но упорито и целенасочено преследва голямата си цел – да стане лидер на мнозинството в Сената.

Ето че сега, цели трийсет години по-късно, той постига това. Макконъл става свидетел на драматичния завой надясно на Републиканската партия. Той устоя и на възхода на ултраконсервативните републиканци, например сенатора от Тексас Тед Круз, които го определят като политически динозавър без нужната доза идеологически радикализъм. Всъщност Тед Круз и останалите активисти от Чаеното парти имат право – Мич Макконъл не е хардлайнер.

Кариера вместо идеология

„Мич Макконъл винаги е бил повече преговарящ, отколкото идеолог. Дори и в ранните години на Обама, когато като лидер на републиканците нерядко му се налагаше да заема конфронтационни позиции, Макконъл съумяваше да се разбере с вицепрезидента Джо Байдън и други правителствени представители“, казва политологът от университета в Кентъки Стивън Фос. Това може да се окаже и шанс за сътрудничество и постигане на компромиси между президента и лидера на мнозинството в Сената, защото и двамата не са идеолози.

Наблюдателите предупреждават да не се подценява новия лидер на републиканското мнозинство. „Той в никакъв случай не е безволев човек, а политическата му кариера показва, че умее прекрасно да балансира между личните си амбиции и политическите приоритети на неговата партия. Той е непреклонен и използва всяка възможност да изкопчи най-доброто за партията си“, казва политологът Джейсън Робъртс от университета в Северна Каролина. Според него, подобно на лидера на демократичното мнозинство Хари Райд, Мич Макконъл ще действа зад кулисите и там ще кове политическия дневен ред на Сената.

„Другото общо между Обама и Макконъл е фактът, че и двамата са в апогея на политическата си кариера, както и това, че и за двамата е важно какво политическо наследство ще оставят накрая на кариерата си. По този повод Стивън Фос казва, че със своите 72 години Мич Макконъл прави „своята почетна обиколка като сенатор“: „Мисля, че той се е фокусирал както върху краткосрочните политически цели, така и върху мястото си в учебниците по история. Това се отнася и до президента Обама, който е в заника на управлението си“, допълва политологът. Тези общи черти откриват шанс за сътрудничество между двамата.

Републиканските „хулигани“

„Сенатор Мич Макконъл се стреми да напусне политическата сцена с положителна равносметка, а евентуална блокадна политика срещу президента Обама няма да му помогне в това отношение“, казва Лори Роудбек. Тоест, въпросът не е в това, дали Мич Макконъл е готов да предложи по-умерен курс, а дали ще се присъедини към опозицията на консервативните републикански сенатори. „Той ще бъде като пълководец в Сената, за да постигне най-важните цели на партията от своя гледна точка. И ако републиканците не се успокоят, той може да изключи непокорните от важните преговори и желани постове“, прогнозира Роудбек.

Някои експерти не споделят това мнение. „Предполагам, че ще се стигне до търкания между него и Тед Круз по въпроса кой е истинският лидер на партията. Мич Макконъл е изправен пред голямото предизвикателство да сплоти републиканците. А това ще бъде много трудна задача“, казва политоложката Дженифър Виктор от университета Джордж Мейсън.

 
 

Нови психотестове за шофьори: чудесно! Стига някой да ходеше на тях.

| от Георги Развигоров |

Чудесно е! Държавата се бори с агресията по пътищата! Взимат се мерки! По телевизията има репортажи! Говорят психолози! Има екшън!

Откакто е достатъчно да засечеш някой нервен шофьор, за да ти пръснат черепа в асфалта, държавните хора започнаха да вземат поетапни мерки, с които да регулират агресивните шофьори на пътя.

Забавното в тази новина е, че или идейните двигатели на тези нови правила са напълно изпушили, или говорим за брутален опит за замазване на очите на хората, точно в периода преди всички да се качат на автомагистрала „Тракия“ и да тръгнат към морето с надеждата да стигнат живи.

Публична тайна е, че срещу 130-150лв. всеки, който трябва да мине през психотест, за да продължи да шофира, може да се сдобие директно с картончето, което му е необходимо за пред КАТ. Самият психотест е с една идея по-евтин. Нали разбирате, трябва да си или екстремно съвестен гражданин, или тотален малоумник, за да отидеш доброволно да натискаш копчета и педали и да се държиш прилично пред отегчен психолог, само за няколко десетки лева разлика.

Сивият канал за минаване на психотест е толкова претъпкан, че не знам как изобщо лабораториите, които правят въпросните тестове се издържат.

Но това е само върхът на айсберга. Институцията КАТ, която следва да стои зад шофьорите и да ги наказва, когато е необходимо, но и да им върши работа, когато това също е необходимо, е един толкова болен и нефункциониращ орган, че освен че не работи добре, заразява и всичко около себе си.

Който не се е сблъсквал с КАТ за нещо по-ексцентрично от регистриране на нов автомобил или взимане на чисто нова книжка, той не знае за каква объркана и дефектясала система говорим.

Толкова сме свикнали, че на ул. Лъчезар Станчев 4 губим времето си, кисели до зли служители ни вдигат скандали, понякога колабираме и винаги ни блъска гневен човекопоток, че сме го приели за нормално.

От около месец текат някакви крайни срокове за подаване на удостоверения за таксиметровите шофьори в София. Също от толкова време машината, която раздава номерца в КАТ не работи. Логиката е желязна, нали разбирате? Има прекалено много хора, затова системата спира да работи, вместо да работи по-бързо и да се вземат някакви адекватни мерки. За всяко гише чакат по 70-80 човека, а около машината-Бог всеки ден се тълпи една малка войска от неразбрали, които чакат тя да пусне заветния номер. Но тя не пуска.

Виси се от сутрин до вечер. Бременни припадат, деца пищят, бакшиши псуват, полицаи крещят. Сериозно. През последния месец в КАТ е като в преизподня.

Никой не може да свърши работата, за която е дошъл. И повярвайте, след цял ден в този котел на низки страсти, и най-хрисимият шофьор, обичайно кротък като кастриран бивол и вял като абитуриент след бал, ще се изнерви и ще засече някой. И то нарочно.

В същото време наистина имаме нужда от строг контрол по пътищата. Ще го потвърдят и шофьорите, и велосипедистите, и мотористите, и пешеходците. Но докато инвалидността на КАТ и корупцията при служителите на пътна полиция не се оправят, новите психотестове са само прах в очите и глътка мента, глог и валериан за обществото.

 
 

Най-добрите филми на „Кан“ 2018

| от chronicle.bg |

71-вото издание на най-бляскавия кинофестивал в развлекателната индустрия е в историята и е време да ви разкажем по няколко думи за победителите. Едно от най-хубавите неща на тазгодишното издание е ясното разграничаване на изкуството от политиката. Кейт Бланшет беше президент на журито и се справи с тази задача повече от добре. Фактите говорят достатъчно ясно. Няма #MeToo , нам Time’s Up … Кан си е Кан, и затова има този статут.

Въпреки силното присъствие на два филма на жени режисьори, журито присъди голямата награда на японския майстор Хирокадзу Корееда и неговата драма „Shoplifters„. Корееда е редовен участник в кинофестивала от 2001 г., когато първият му филм, „Distance“, става участник в конкурсната програма. „Златната палма“ от събота обаче е най-престижното му отличие досега, след Наградата на журито (Prix du Jury) през 2013 г. за „Like Father, Like Son“). „Shoplifters“ беше върхът на добре приетия списък от победители, които журито избра.

Освен Бланшет на диванчетата на журито застанаха режисьорите Ава Дюверней, Дени Вилньов, Андрей Звягинцев и Робер Гедигян, певицата Каджа Нин, актрисите Леа Сейду и Кристен Стюарт и актьорът Чанг Чен.

„Мисля, че светът е много политически настроен и медиите бързо превръщат чисто човешки проблеми в политически. А ние направихме пакт помежду си, че ще оценяваме всеки филм единствено по неговите художествени качества. Наистина се опитахме да премахнем политическите окраски от избора си и да изберем филми, които ни докоснаха и останаха вътре в нас.“ казва Бланшет след церемонията, цитирана от Telegraph.

Наградата „Гран При“ отиде при Спайк Лий и неговата сатира „BlacKkKlansman“, а „Наградата на журито“ (неофициалното трето място) получи Надин Лабаки и нейната възхвалявана от критиците драма „Capharnaum“ – история за 12-годишно момче, което се бори за живота си по улиците на Бейрут. Мнозина предричаха, че Лабаки ще вземе „Златна палма“.  Нейната побратима

Актьорските награди взеха Марчело Фонте (Италия) за изпълнението си в „Dogman“ на Матео Гароне и Самал Еслямова (Казахстан) за „My Little One“ на Сергей Дворцевой. За най-добър режисьор беше определен Павел Павликовски от Полша за черно-белия си романс „Cold War„.

Наградата за сценарии тази година е разделена между две заглавия – сюрреалистичната драма „Happy as Lazzaro“ и „3 Faces“ – режисьор на последния е иранецът Джафар Панахи, на когото му е забранено да напуска страната си от 2010 г.

Специално внимание журито тази година отдели на ветеранът в киното, френският новатор Жан-Люк Годар и неговия експериментален филм „Le livre d’image“. Тази година Годар беше награден със специална „Златна палма“. 87-годишният режисьор никога не е печелил „Златна палма“, въпреки че е бил номиниран девет пъти за престижното отличие.

„Златна камера“ за най-добър режисьорски дебют отиде при Лукас Донт и неговия филм „Girl“ – история за баща и неговата 15-годишна транссексуална дъщеря, която мечтае да бъде примабалерина. Главният актьор Виктор Полстър пък спечели актьорската награда в секцията с филми „Un Certain Regard“.

Това накратко е равносметката от 71-вия кинофестивал в Кан. В галерията горе можете да видите подбрани кадри от филмите, които озариха екраните в Южна Франция от 8 до 19 май.

 
 

Каква част от всичко живо сме ние, хората?

| от chr.bg |

Когато се заемат със задачата да претеглят живота на Земята, учените установяват, че милиардите хора на планетата съставляват незначителна част от биомасата й на фона на всички дървета, дъждовни червеи и дори вируси. Липсата на солидна тежест обаче не пречи на човешките същества да се „налагат“.

Хората съставляват едва една десетохилядна част от биомасата на Земята, съдейки по „сухото тегло“ на въглерода, влизащ в структурата на всички живи организми.

Първото по рода си преброяване на живота на планетата показва, че нейната същинска „тежка категория“ са растенията, съставляващи 80 процента от глобалната биомаса. Бактериите съставляват приблизително 13 процента от нея, а гъбите – около два процента.

„Тези числа може и да не са съвсем точни, но дават представата за пропорция“, казва ръководителят на изследователския екип Рон Майло от института „Вайцман“ в Израел.

Въпреки че съставляват незначителна част от биомасата на Земята, хората оказват огромно влияние върху по-масивните организми. От началото на цивилизацията човешките същества са допринесли общото тегло на растенията да намалее наполовина, а на дивите бозайници – с 85 процента.

Понастоящем домашният едър рогат добитък и прасетата на планетата тежат повече от всички диви животни, а домашните пилета – от всички диви птици. „Ако искаме да онагледим реалното състояние на животните, ще трябва да използваме вместо детски книжки за слонове и лъвове описанието „крава, още една крава, трета крава и пиле“, казва Майло.

 
 

Хората от провинцията са по-щастливи от тези в града

| от chr.bg |

Проучване, проведено сред 400 хиляди канадци установи, че жителите на малките провинциални градчета се чувстват осем пъти по-щастливи от живеещите в мегаполисите.

Изследването отчита, че големите градове имат някои предимства – в тях безработицата е много по-малка, заплатите са по-високи, и образованието е по-качествено. Но това не прави жителите им много по-щастливи. Това се дължи на факта, че в мегаполисите социалното отчуждение е много-по голямо, което снижава индекса на човешкото щастие. Нещата съвсем не стоят така в малките провинциални общности, където хората живеят много по-задружно.

При провеждане на изследването учените от университета „Макгил“ в Монреал използвали утвърдена „скала на щастието“. Респондентите трябвало да отговорят колко са щастливи от живота си и да му дадат оценка по десетобалната система. Страничните въпроси потвърдили заключението.

Оказа се, че хората от големите градове са 800 процента по-малко щастливи от сънародниците си в дълбоката провинция. Жителите в градските зони имат значително по-малко контакти с роднини и приятели.

Учените отдавна предупреждават, че социалната изолация променя човешкия мозък, който се зарежда със съставка, която генерира страх и агресия.

Жителите на големите градове харчат около 30 процента от доходите си за подобрения в дома, което е допълнителен стресиращ фактор. Градската среда се възприема от живеещите в нея като по-малко безопасна, дори и на подсъзнателно ниво. Хората си имат по-малко доверие, тъй като градската човешка маса не е хомогенна, а много по-хетерогенна, отколкото в дълбоката провинция.