Черният Петър остава част от коледните чествания в Холандия

| от |

Най-висшият административен съд в Холандия постанови, че  традиционният чернолик коледен герой Черен Петър може да се  появява публично заедно с местния еквивалент на Дядо Коледа, въпреки призивите за забраната му като расистки, предаде ДПА.

Съдът в Хага реши, че никой градоначалник няма право да забранява превъплъщенията в образа на Черния Петър, известен в  Холандия като Zwarte Piet, който по традиция е е представян с червени устни, къдрава черна перука и големи  златни обеци, и носи ренесансов костюм. Той пристига на 5 декември със Синтерклас (Свети Никола) и му помага в раздаването на подаръци и лакомства на децата.

Много холандски граждани с африканско потекло обаче намират  героя за оскърбителен и расистки.  По-рано през тази година съд в Амстердам определи Черния  Петър като отрицателен стереотип. Настоящото решение на съда в Хага отменя предишното постановление. Ищците по делото смятат да обжалват пред Съда на Европейския съюз

 

 

С БТА

 
 

Как започва конспирацията за кацането на Луната

| от chronicle.bg |

От началото на 70-те години на 20 век конспираторите създават най-различни теории за това как НАСА успява да инсценира кацането на Луната за досада на буквално стотиците хиляди хора, които допринасят в малка или голяма степен към историческата мисия. Да не говорим за неуважението към труда и най-вече към риска, който поемат астронавтите, които застават на върха на гигантска контролирана експлозия, изстрелват се в страховития черен безкрай на Вселената в изключително сложен космически кораб, построен от предложилите най-къса оферта и за всичко това взимат почти никакви пари и трябва да правят разни номера и хитрини, за да уредят семействата им да вземат поне някаква „застраховка живот“, ако нещо се обърка по пътя им към Луната или обратно.

Та кой е първият, на когото му идва наум, че кацането на Луната може да е било инсценирано?

Разбира се, много е вероятно по онова време повече от един човек да таи съмнения към истинността на кацането, особено при условие, че то става половин век след края на периода, в които хората се придвижват с каруци. Но първият човек, които задвижва популярността на конспирацията, е авторът Бил Кейсинг. Той сам пише и сам публикува книгата „We Never Went to the Moon: America’s Thirty Billion Dollar Swindle“ („Ние никога не отидохме на Луната: Американската измама за тридесет милиарда долара“) през 1976 .

maxresdefault

Бил Кейсинг

Книгата излиза малко след последната от серията Apollo мисия, Apollo 17, и представя едни от иконичните аргументи на конспирацията: защо астронавтите не са починали, след като преминават радиационните пояси на Ван Алън, защо няма звезди на снимките, защо няма кратер под лунните модули и т.н.

Освен тях, Бил представя и някои, да ги наречем „необичайни“, а понякога и обидни твърдения, от които може би и най-пламенния конспиратор би предпочел да се разграничи и които ще засегнем след малко. 

capricorn_one

Кадър от филма „Capricorn 1″ 

Идеята набира още скорост и след филма „Capricorn 1″ от 1978, в които НАСА инсценира кацане на Марс и после прави всичко възможно да го запази в тайна. Режисьорът Питър Хайъмс казва, че идеята му дошла, когато размишлявал над мисията Apollo 11 и си мислел: „Това е едно от най-значимите събития в историята и почти няма свидетели. А единственото доказателство идва от… телевизионна камера.“ Това не е ни най-малко правилно твърдение, но Хайъмс вече развива сценария.

Ами Кейсинг? Как стига до идеят, че НАСА мамят с кацанията на Луната. Той твърди, че през 50-те години успява да се добере до силно засекретено вътрешно изследване на Агенцията за това какъв е шансът човек успешно да стъпи на Луната, което по негови думи: „Твърдеше, че шансът е нещо от сорта на 0,0017%. С други думи, беше невъзможно.“ Той не обяснява как точно НАСА стигат до този процент, нито казва името на изследването.

1084px-Pratt_&_Whitney_Rocketdyne_Division

Бившият офис на Rocketdyne в Лос Анджелис

Ако Бил беше някакъв случаен човек, които вика по вятъра, едва ли някои щеше да му обърне внимание. Но той за кратко работи в Rocketdyne – компания, която произвежда ракети за програмата Apollo. Той не е инженер и не заема някаква подобна техническа длъжност. Бил е завършил Английски език в Университета в Редландс след което работи в магазин за мебели. За Rocketdyne той е технологичен редактор от 1956 до 1963, когато напуска и заедно със семейството и караваната си пътува из Америка. По това време изкарва пари като пише книги на най-различни теми – от мотори до земеделие.

Това ни довежда до 1969, когато той, както и всеки по света с телевизор, гледа приземяването на Луната. Докато наблюдава събитието се сетил за секретния документ, който твърди, че е чел, както и за обясненията на инженери, че имаме технологията да пратим астронавти дотам, но не и такава, с която да ги върнем. По-късно той казва: „През 1967 трима астронавти загинаха по ужасяващ начин във огнено кълбо на космодрума, но някак си през ’69 вече можехме да изстрелваме човек след човек? Със 100-процентов успех? Това е много малко вероятно.“

Относно това защо въобще НАСА ще се занимава, Бил твърди, че тя работи заедно с Агенцията за военно разузнаване, за да натрият носовете на руснаците. Освен това, парите: „И НАСА, и Rocketdyne искат финансирането им да продължава. Работил съм достатъчно дълго в бранша, за да знам каква им е целта.“

Според Кейсинг всичко е заснето в Area 51. 

Кейсинг също така твърди, че F-1 двигателите не са в състояние сами по себе си да изстрелят Saturn V в орбита и затова НАСА слага в тях няколко ракети B-1. Всъщност двигателите F-1 абсолютно могат да изпратят Saturn V в орбита, дори ако резервоарите са почти празни. Освен това ракетите B-1 не се побират в камбаните на двигателите. Но историята на Бил ще се промени много пъти през годините.

Как успяват да измамят руснаците, както и други държави, които следят целия процес и самия полет от изключително близо, Бил обяснява със създаването на лъжливи сигнали, с които станциите по цял свят да се залъжат…

Aldrin_Apollo_11_original

Бъз Олдрин на Луната

Какво правят тогава Нийл Армстронг, Бъз Олдрин и Майкъл Колинс, докато трае мисията? В първото издание на книгата Кейсинг твърди, че тримата са откарани в Лас Вегас, където обикалят по стриптийз клубове, когато не са в стаите си на 24 етаж в хотел Sands. Конспираторът твърди и че един от тях се сбива с цивилен човек посред бял ден заради стриптизьорка, но не знае кой точно и не казва откъде е научил. Малко преди предаването от Луната да започне, астронавтите са закарани Area 51, където хапват сандвичи с кашкавал.

Apollo_11_Crew

Нийл Армстронг, Бъз Олдрин и Майкъл Колинс – екипажът на Apollo 11

След блюдото Армстронг и Олдрин слагат някакви космически костюми и се правят, че ходят по лунната повърхност, докато рецитират „добре отрепетирани фрази“ и играят „не прекрасно“, но „достатъчно добре“. Всичко се предава на живо със 7 секунди забавяне. Лунните камъни, които донасят със себе си астронавтите, всъщност са метеорити, намерени в Антарктика, а някои от тях „очевидно“ са създадени в геоложка лаборатория на НАСА.

Самата Aгенция успява да потули всичко, въпреки че по програмата Apollo работят почти половин милион човека – както нейни служители, така и хора от други независими организации. Тоест, всички тези хора, които създават различни части от ракетите и всичко останало спрямо критериите на космоса, все пак успяват да построят всичко така, че да работи както трябва, щом никой не казва нищо. Според Кейсинг те не успяват и НАСА подкупва, който може да бъде подкупен, повишава, който предпочита да бъде повишен, заплашва, който още се бунтува и убива няколко човека.

***

Във второто издание на книгата, от 2002, Бил Кейсинг редактира голяма част от глупостите си. Двигателите на Saturn V вече работят и Нийл, Бъз и Майкъл наистина отиват космоса (а не в Лас Вегас), където обаче обикалят планетата, докато по телевизията тече предварително направен запис.

Така, сред забележително смели, детайли и абсурдни твърдения, чиито автор никога не защитава, оправдава или по какъвто и да било начин доказва, се ражда една от най-иконичните конспирация. 

 
 

Драсканиците на Пабло Пикасо

| от chronicle.bg |

Пабло Диего Хосе Франсиско де Паула Хуан Непомусено Мария де лос Ремедиос Сиприано де ла Сантисима Тринидад Клито Мартир Патрисио Руис и Пикасо е може би най-известният художник от модерни времена. 

Подобно на имената му, той има и много повече творения освен тези, за които всички знаем. Всъщност доста повече – хиляди рисунки, скулптури и други дребни произведения, като също така всичко се категоризирало и педантично запазвало. Абсолютно всичко. През 1998, след като една от многото любовници на художника, Дора Маар, умира, в дома й е намерено цяло съкровище от изкуството му. Освен големи и по-значими творби, неща като изографисани камъчета, малки хартиени кученца, направени от салфетки, и драсканици върху всякакви неща от пакети цигари до листа тоалетна хартия.

618x566

Пабло Пикасо и Дора Маар

Но защо въобще се пазят такива неща?

Противно на класическaта представа за гладуващия творец, Пабло Пикасо, въпреки че в началото на кариерата си и той изпитва някои трудности, този период при него е кратък, а след него художникът се радва на небивал успех, величие и богатство. С нарастване на известността му, Пикасо си дава сметка и колко точно е ценно всяко, дори най-малкото парченце негово творчество.

Има популярен (и най-вероятно измислен) анекдот по тази тема. Пикасо седи във френско заведение, когато е помолен от мениджъра вместо да плати за ястието си, да нарисува нещо. Художникът се съгласява, набързо надрасква нещо върху салфетка и му я подава. Мениджърът го пита дали може и да я подпише, на която Пикасо отговаря: „Искам само да платя сметката, не да купя ресторанта“.

Още една подобна ситуация (и с подобна съмнителна достоверност) се случва между Пабло и негов фен, който иска от него рисунка за спомен. Художникът отново надрасква нещо набързо и му го дава: „Ето, това са около $30 000″. Момчето учудено отвръща: „$30 000? Това отне 5 секунди“, на което Пикасо отговаря: „Не, това ми отне цял живот.“

Въпреки че тези истории са апокрифни, те не се раждат без повод, доколкото разказват приближени на художника. Например, дори да не е сигурно, че абсолютно същият разговор се е състоял между мениджъра и Пикасо, за него се знае, че често дава простички рисунки на персонала на заведението вместо да си плати сметката. Втората история също отразява реалността, но само до известна степен. Пабло като цяло е мил и естествен с феновете си като няма нищо против да нарисува по нещо на тези, които го заслужават. Както всеки човек обаче и той не е винаги в настроение и когато ситуацията е такава, изглежда че Пикасо проявявал малко пакостлив, хаплив и ексцентричен хумор.

Даян Руут, чийто чичо, Робърт Албинели, от време на време пече керамичните произведения на Пикасо, разказва в текст за The New York Times през октомври 2008 как баща й я взима с него на ресторант, където тя, той и чичо Робърт хапват с Пикасо. По време на вечерята: „Пикасо извади черна химикалка от дълбините на джоба на шортите си и започна да драска нещо на някаква хартиената подложка. Храната вече беше сервирана, но гостите – обикновено доста общителни и разговорливи – сега притаяваха дъх.

„Сега ще ти покажа как да превърнеш жена в коза и после коза в жена,“ каза ми Пикасо. След това направи именно това, докато напръскан и напомаден чичо ми сияеше отстрани, а баща ми се задави с маслина… Докато съдържанието в чинията на признавам доста лакомата мен изчезваше постепенно, Козата-Жена се появяваше на хартията.

Чинии и прибори се освобождаваха и изчезваха, правейки все повече място за твореца, който продължаваше да запълва бялата повърхност, докато дори един сантиметър от нея не остана празен. Ние единствено гледахме как тази хартия става безценна пред очите ни. Ето го Пикасо, магьосникът, майсторът на графичната абракадабра.

Освен това Пикасо си беше и шоумен, направо комик. Той очевидно харесваше вълнението, което предизвикваше у другите. Между отпивките от кафето с коняк, Пикасо накъса цялата си рисунка на малки парченца. На фона на стенанията на наблюдателите химикалката също последва съдбата на рисунката… Пикасо дава, но Пикасо и взима.“

От тази игра с публиката той обаче запазва частта с Козата-жена като я дава на единственият човек, които ще я оцени по достойнство, а не по подразбиране – Даян Руут.

stav

Стравински от Пабло Пикасо

Заради такова мащабно производство на мини творби (и разбира се, заради старателното им каталогизиране от автора) днес се смята, че съществуват около 50 000 произведения от Пабло Пикасо по света. Те включват 1885 картини, 2880 керамики, 1228 скулптури и над 12 000 рисунки. Към момента също така, около 1000 от работите му са обявени за откраднати – най-много от всеки художник в историята.

Днес все още се появяват нови и нови творения на художника. Например, през 2010 стотици негови работи бяха представени от френски електротехник, който твърди, че Пикасо и тогавашната му съпруга, Жаклин Роуг, са му ги дали през последните години от живота на художника. За негово нещастие обаче, след като анализ потвърдил автентичността на творбите, наследниците на Пикасо заявили, че те са откраднати. В резултат на това работите (с приблизителна стойност $62 – $75 мииона) са иззети и върнати. Френският съд от своя страна 5 години по-късно осъжда за кражба електротехника и жена му.
Тези навици на художника са добре дошли и за нас. Днес на правилния търг човек от средната класа съвсем спокойно може да си купи оригинален Пикасо за няколко хиляди долара/евро/лири/лева. 
picasso-horse
Разбира се, това все пак са много пари и често се злоупотребява. През 2009 тази рисунка на конче на Пикасо е обявена на търг като очакваната цена е 20 000 паунда. Въпреки че се твърди, че творбата успява да се продаде, една от аукционерите, Ейми Бренан, признава, че никой не предлага сума дори близо до поисканата и конят не е продаден.
 
 

Каква всъщност е била Ацтекската държава

| от Радослав Тодоров |

Много неща за държавата на ацтеките не са особено добре известни, а за нея се знаят доста подробности, тъй като испанските конкистадори са я заварили все още жива и функционираща. И въпреки че са я разрушили, са записали достатъчно сведения за това каква е била тя.

При пристигането им на източния бряг на Мексико, Ацтекската империя всъщност далеч не представлява хомогенна сила както повечето си я представят. В нейните владения, има дори анклави от съвсем независими от ацтеките градове-държави, за които поради една или друга причина властта просто не смята за рентабилно хвърлянето на сили и средства за тяхното подчинение.

tenochtitlan11

Град Теночтитлан 

Реално единствено областта около столицата Теночтитлан е пряко доминирана от ацтеките, останалите им владения също разполагат с почти пълно вътрешно самоуправление, че и външно – стига да не е в разрез с ацтекските интереси, а те са най-вече плащане на определен натурален данък и осигуряване на свободен пропуск през земите им на търговци и войски. Като респективно към перифериите на империята реалната васална зависимост от Теночтитлан намалява. Същността на политиката му е не установяване на пряка власт и администрация във всички завладяни земи както е в Европа и дори при инките по това време, а индиректно използване на ресурсите и стратегическото значение на тези земи, чрез данъци, търговия и логистика при походи в съседни на тях чужди територии. Самото устройство на ядрото на империята също е доста различно от европейските разбирания за държава и империя и въобще е трудно обяснимо с понятия от европейската терминология. Така че е по-лесно да се каже какво не е фигурирало там, например: няма ясно очертани граници на държавата, нито пък укрепления по тях, много територии са с по-скоро неустановен статут, няма общ народ, няма обща конституция, нито единна правна система, няма общо управление на цялата територия, нито постоянна войска. Не е известно дори дали въобще е имало дума за „империя” в ацтекския език, за тях по-важни са по-малките политически и административни единици, които практически са градове-държави, само в долината на Мексико с езерото и столицата те наброяват близо 60. Концентрацията им там е много по-висока отколкото при гръцките градове-държави например и населението им е много по-голямо, а в същото време са далеч от морето, така че изхранването на тези полиси се осъществява за сметка на чужди територии и околните села. Затова и съюзите между отделни такива полиси са непостоянни и краткотрайни породени от конкретни поводи по настоящи проблеми.

 

Lake_Texcoco_c_1519

Езерото Текскоко

Централната власт при ацтеките също е специфично и необичайно устроена и далеч не прилича на абсолютизъм като в представите ни за един велик император, чието мнение не се оспорва, с точно установена столица – седалище и стъпаловидна йерархия водеща до него. Властта в империята представлява особен съюз между три градове-държави от долината на Мексико – Теночтитлан, Тетскоко и Тлакопан с принципно еднакви вътрешни структури на управление, но все пак отделни една от друга.Владетеля се избира от общ съвет посредством сложна династическа схема между трите управляващи династии, като тържественото му признаване от другите два града е наложително.

Tenochitlan_city

Теночтитлан придобива доминантна позиция чак при Монтесума ІІ и пристигането на испанците затова е сметнат от тях за столица.

Във взимането на решения обаче участват и владетели на подчинени области в Мексиканската долина и техния съвет реално формира съдебния орган на империята, но не участват при избора на нов владетел. Там тежи мнението и влиянието на най-висшите два военни чина в империята – тлакочкалкатъл и тлакатекатъл, които впоследствие стават тлатоани. Всички те както и втория по ранг управник в държавата сивакоатъл имат аристократичен произход и са назначени по определени династически схеми на своя пост. Сивакоатълът например задължително трябва да произлиза от владетелския род, но няма право да се кандидатира за владетел. Преди Теночтитлан инициативата се намира по-скоро в ръцете на династията управляваща Тетскоко, намиращ се в североизточната част на долината и владеещ така наречената територия Аколвакан, която се явява и втората по-големина обработваема площ в страната. Тя е разделена на 14 самоуправляващи се административни единици подчинени на собствени владетели разполагащи с пълна власт над неаристократичното си население. Като първоначално зависимостта им от Тетскоко е съвсем слаба и условна, но в последствие се наблюдава строго спазвана традиция владетелите на Тетскоко винаги да дават по една от дъщерите си за жена на някой от тези владетели и така тази тенденция с поколенията обвързва тези владетели все по-тясно с Тетскоко и съответно ги прави все по зависими от него. Но пък от тези 14 владетели, също тлатоани по ранг зависи избирането на Тетскокския владетел, нещо доста необичайно за Стария свят. Трудовата повинност по строежите на пътища, дворци и пирамиди е всеобща и задължителна. Противно на очакваното най-древният град, бивша столица на империята на тепанеките и владеещ най-голямата западна част от Мексиканската долина – Тлакопан се явява традиционно най-слабия партньор в този троен съюз, а данъците от по-голямата част от използваемите му земи отиват за нуждите на Теночтитлан. Но за разлика от Тескоко в Тлакопан съществува йерархия от зависими владетели. Реалната столица Теночтитлан владее пряко една съвсем малка област заемаща двойния град Теночтитлан и Тлателолко върху острова в западната част на Мексиканското езеро, както и няколко по-малки селища на северния бряг на езерото и частично бившите владения на Колвакан – на южния, които въпреки, че са подчинени на главния данъчен управител на Теночтитлан – петлакалкатъл, са нещо като кондоминиум с Тлакопан, изплащайки допълнителни данъци и на него. В Теночтитлан изглежда липсва административно разделение и управление на тези зависими територии както при другите две съюзни страни, както и участие на зависимите владетели във властта като общ консултативен орган, въпреки че в късния период се появява подобна структура и там.

tlatelolko

Реконструкция на пазара в Тлателолко

В началото на ХVІ в. Теночтитлан достига гигантски размери за мащабите на Америка – над 150 000 жители население. Той е разположен върху няколко големи и множество по-малки острови в западната част на Мексиканското езеро, които впоследствие са свързани. Към съседните селища по северния, западния и южния бряг включително към Тлакопан са построени пътища построени върху издигнати насипи над водата прекъсвани от мостове и диги. А до по-отдалечения източен бряг се стига с плавателни съдове до Тескоко, затова и в източната част на града е построено пристанище. Градът е забележителен с огромните пирамиди, дворци, площади, стадиони за игра с топка, канали и пазари. Мислейки си, че влизат в земя на диваци, испанците остават поразени при вида на няколкоетажните зидани къщи с плоски покриви в Теночтитлан, от градините, храмовете и обществените сгради и най-вече пазарът в Тлателолко, за който Кортес пише подробно при първия си доклад до краля: „Има още един площад, два пъти по-голям от град Саламанка, заобиколен от всички страни от колонади, където ежедневно се събират повече от 60 000 души, за да търгуват. Там има всички видове стоки, които могат да се намерят в цялата страна. Всеки вид стока се продава на отделна улица, без да се смесва с другите, всичко е безупречно подредено. Всичко се продава на бройка или според вместимостта си, досега още не сме виждали да се продава на тегло…”

Покрай града са разположени множество чинампас – ниви под формата на дълги и тесни ивици, по краищата на които минават обрасли с дървета канали, самите ниви са насипи над нормалното водно равнище в плитки или заблатени зони. Така почвената влажност може да се регулира и да бъде толкова благоприятна, че да дава по няколко реколти на година. Но продукцията от тези чинампаси съвсем не е достатъчна за огромното население на града, пореди което по пътищата и каналите циркулира постоянен поток от търговски внос и натурални налози.

1200px-Aztec_Empire

Ацтекската империя

В Ацтекската империя също така липсва официална конституция важаща за цялата страна. Което обаче не означава, че няма обичайно право и спазване на дадени принципи в тяхното общество. Най-развит като вътрешна организация е може би Тескоко. На върха на териториалната, правна и управленска система там стоят 4 консултативни и съдебни комисии, чието седалище е в двореца в Тескоко: Върховен съд, Военен съвет, Съвет за музика, изкуство и наука (на когото са подчинени и жреците) и съвет на държавната хазна и данъците. Върховния съд се състои от 12 съдии, от средите на местната аристокрация. Той решава всички правни казуси, които са извън компетенцията на другите 3 съдилища. Докато в Теночтитлан основните съдилища са 2, едното се занимава само с аристокрацията, а другото – с простолюдието, като има и възможност за обжалване. С териториалното разширение на империята във всички територии местните структури се запазват и няма налагане на действащите в 3-те главни града. Известни реформи са регистрирани при Итскоатл (1427-1440) и приемника му Монтесума І (1440-1471). Създадени са редица нови постове в държавата, част от тях възприети от завладяните тепанеки. Обикновените хора имат възможността също да станат един вид аристокрация по заслуги, ако се отличат достатъчно във военните походи. Но техните постове са ограничени в последствие от Монтесума ІІ, а владетеля все повече се изолира от хората под себе си и все повече подчертава божествения си характер.

Населението се дели на две основни социални групи, разделени на по няколко подгрупи: около 10% са родовата аристокрация (пили), а останалите – простолюдието (масевали). Като между двете групи съществува огромна пропаст. Единствения начин за издигане на простолюдието е чрез особено отличителни военни заслуги, но те способстват само за издигане на отделни хора в тяхната каста, което все пак не е малко защото ги освобождава от данъци и им дава земя, макар и обработването и добивите да са под определени ограничения. Това е един вид ненаследствена или служебна аристокрация. По подобен начин стои положението и при жреците.

Най-широката прослойка – простолюдието се състои най-вече от селяни и занаятчии. Имащи право разбира се да сключват бракове само в рамките на собствената си прослойка. Браковете са моногамни и обикновено младоженците се заселват в дома на семейството на мъжа. В това отношение дребните провинциални аристократи, разполагащи с малко земя и данъци от нея, не се различават особено от тях нито по облеклото, нито по материалното си състояние, за разлика от приближената до владетеля дворцова аристокрация тънеща в разкош. Като тези селяни не са закрепостени като европейските в същата епоха, те са длъжни да дават част от добива си като данък на местния владетел, но при желание могат да се преселят във владенията на друг аристократ и да плащат данъци на него, а при различните градове държави данъчните системи и правните норми имат понякога съществени разлики, измежду които даден селянин може да прецени кое е по-изгодно за него. Такива селяни се споменават в изворите с термина майеке. Дори и при простолюдието строгото възпитание на децата е важен момент покровителстван от държавата и извършващ се главно в училища (телпочкали) за воини, където се изучават и някои други обществено полезни дейности. В простолюдието съществуват и по-издигнати отличаващи се групи на външни търговци и по-специализирани занаятчии (почтекатъл) разполагащи с известна автономия в правораздаването и организирането на собствените си общества, морални кодекси, ритуали и тн. Някои от търговците осигуряващи търговията и притока на стоки дори от най-далечните краища на империята могат да натрупат богатства съизмерими с тези на аристокрацията, но все пак трябва да се стараят да водят скромно поведение в обществото за разлика от тях. Някои от занаятчиите, предимно тези обработващи скъпоценни метали могат да създават нещо като профсъюзи по между си, да живеят в собствени квартали и да почитат собствени божества. Като дори не е сигурно дали въобще някаква част от тяхната продукция е взимана като данък, вероятно всичката е отивала директно на пазара, а от тях само понякога са се изисквали определени услуги, като например безплатна обработка на изящен предмет за висш аристократ с доставена от него суровина. В същото време съществуват и низши прослойки на простолюдието с почти робски статут, наричани тлакотли. Но отново в сравнение със Стария свят (особено Античния) те не са с постоянен статут на съвсем безправни хора, а на временно изкупващи вина определена от съда поради престъпление или доброволно предоставящи за определен период или обект на работа труда си за да ги изхранват във времена на слаби реколти например. След изтичане на срока или изплащане на дълга си тези хора отново стават свободни граждани.
Така че, противно на представите, които импулсивно извиква името на ацтеките у повечето съвременни хора, свързани с вечни войни и жертвоприношения, те всъщност са държава и общество с доста сложно устройство и на доста напреднало цивилизационно ниво.

 
 

Наистина ли има капани в пирамидите

| от chronicle.bg |

Всемогъщите фараони на Египет често били заравяни заедно с буквално цяло съкровище – съкровище, което, както можете да си представите, те силно биха искали да запазят. В такъв случай използвали ли са всъщност някакви изключително находчиви методи (а’ла „Сам вкъщи“), за да предпазят ценностите си след смъртта?

И да, и не. Но що се отнася до капани и гатанки, както ни показва Холивуд и поп културата като цяло – определено не. 

Giza-pyramids

Пирамидите в Гиза

За начало, трябва да отбележим, че ценностите на фараоните се крадяли най-вече от приближените им.

Фараонът има до голяма степен абсолютна власт и може да прави каквото си иска. В резултат на това много фараони ограбват гробниците на предшествениците си като понякога дори използват откраднатите предмети при собственото си погребение. Някои от тях дори безцеремонно изхвърлят мумията на споминалия се , за да използват саркофага.

Това се правело най-вече в трудни времена, когато египетската аристокрация никак не се свени да посегне на покойното място на някой роднина, защото от тяхна гледна точка тези предмети в гробницата са техни. 

Има най-различни предимства именно ти да измисляш и налагаш правилата. Тези роднински похищения на мъртви владетели от живите владетели в древен Египет били напълно толерирани. Набезите на гробници от простолюдието обаче – ни най-малко. И за такава дързост имало доста неприятни наказания. Те варирали от публично налагане с камшик до директна смърт в зависимост от това колко важна била похитената крипта и на каква стойност били откраднатите предмети. За метод на смъртното наказание бил избран изгарянето на клада. Защо? Защото, освен че е особено мъчителен начин да умреш, така крадецът се обрича на бродене из нищо за вечни времена – в древността се е смятало, че ако умреш без тяло, не можеш да започнеш задгробния си живот.

Обезглавяването също било добре прието като метод, защото също толкова ефективно няма да позволи осъдения да премине в отвъдното. И не само това – египтяните вярвали, че така духът на обезглавения е завързан за мястото на екзекуцията завинаги.

MINOLTA DIGITAL CAMERA

Цар Собекемсаф

Проблемът с наказанията е, че в тогавашния очевидно паянтов обществен морал е лесно да се измъкнеш. Ето, например, какво казва професионалният крадец на гробници Аменпануфер през 11 век пр. н. е. за това как си е решил проблема с наказанията и какъв е маниерът му на крадене:

„Отидохме да крадем от гробниците, както правим по принцип, и попаднахме на гробницата на цар Собекемсаф, която не е като пирамидите на другите благородници, каквито сме свикнали да посещаваме. Извадихме медните си инструменти и си проправихме път в гробницата на този цар и със запалени свещи в ръце тръгнахме към долните стаи.

Намерихме го да лежи в края на стаята, където са го погребали, а до него беше погребана царица Нубхаас, съпругата му, като мястото беше защитето с мазилка, покрита с чакъл.

Отворихме саркофазите им и при краля видяхме, че е погребан с меч. Имаше и голямо количество амулети и бижута от злато на врата му като той носеше и златна шапка. Всехме каквото намерихме и след това запалихме ковчезите им.

След няколко дни местните полицаи научиха, че сме крали и ме арестуваха и ме заключиха в офиса на кмета на Тива. Взех 20-те дебенаа златко, които бяха моят дял, и ги дадох на Кхаемопе, писаря на кейовете в Тива. Той ме пусна и аз отново се присъединих към колегите си, които отново ми дадоха дял. Така започнах да правя набези по гробници.“

Тези грабежи били толкова разпространени из обществото, че обвиненията получавали дори хора, които участвали в строежа на самите гробници, както и хората, които погребвали мъртвите.

За съжаление обаче капани нямало – това е единсвено измислица на Холивуд. Както казва Емили Тийтър, експерт по египетски и нубийски антики в Университета в Чикаго: „Наистина съжалявам да го кажа, но ако оставим проклятията настрана, няма нищо злокобно. Холивуд превърна стандартни архитектурни елементи като плъзгащи се блокове решетки, шахти и зали, пълни с пясък, в символи на самия ужас.“

Това, разбира се, незнайно защо не пречи на разни експерти да пишат, че египетските пирамиди били пълни с всякакви капани от остри жици, опънати на нивото на главата, до отровни змии. Всички тези твърдения са били отхвърлени от истински експерти.

Това, което трябвало да спира крадците, са огромни гранитни блокове и други предмети, които да препречват пътя. Също така се използвали и множество празни стаи, за да се обърка евентуалния похитител. Физическите препятствия били от такъв старомоден тип, а към тях се добавяли само проклятия, които би трябвало да обрекат душата на лошия на вечни мъки, страдания, агония и така нататък.

Ето, например, това проклятие от гробницата на фараон Аменхотеп, поставено от един от първосвещениците, който увещава евентуалния крадец, освен други неща, и да: „загуби земните си позиции и почести, да изгори ритуално в пещ, да се преобърне и да се удави в морето, да няма наследници, да не получи своя собствена гробница и погребални дарове, а тялото му да изчезнат, защото ще гладуват без храна и костите ще изчезнат…“

Но тези проклятия още тогава не се взимали сериозно. Понякога дори кълнящят бил залавян да ограбва пирамидата, която проклина…

513px-Colossal_Amenhotep_III_British_Museum

Фараон Аменхотеп

Фараон Аменхотеп е толкова раздразнен от цялото това безобразие с кражбите, че заповядва да се построи място, което се казва Сет Маат – буквално „Място на истината“. То е селище с военнослужещи, натоварени със задачите и да строят, и да пазят пирамидите. Идеята е понеже в селището те зависят от държавата – за заплата и дом – ще бъдат силно мотивирани към лоялност и изпълнителност в работата си.

Честите закъснения в доставките на храна и вода, както и на изплащането на въпросните заплати, мотивирало работниците точно в обратна посока и те използвали знанията за гробниците и съдържанието им не както се очаквало.

Въпреки изолирания характер на селцето, наемниците монетизирали плячката си в близкия град, където след това тя тръгвала по каналния ред на претопяване и създаване на нови предмети, които не могат да се проследят.