“Чавес наш, който си на небесата“

„Чавес наш, който си на небесата“ – така се молят напоследък най-пламенните почитатели на покойния венецуелски президент Уго Чавес. И получават подкрепа от най-горе. Нашата коментаторка Ута Тоферн е ужасена, предава Дойче веле.

Първоначално си помислих, че става дума за някаква антиболиварска пропаганда. Противниците на социализма си служат понякога и с такива похвати. В крайна сметка обаче се оказа, че видеото, публикувано в интернет, не е фалшификат. На него се вижда как на конгрес на венецуелската Социалистическа партия една активистка произнася молитвата „Чавес наш, който си на небесата“. Не са фалшификат и възгласите „Viva Chavez“, които прозвучават след края на „молитвата“.

Човек не знае да плаче ли или да се смее. При това историята не свършва дотук. Католическата църква, естествено, реагира мигновено и апелира да се проявява уважение към основната молитва на всички християни – „Отче наш“. Тази реакция е напълно разбираема – за разлика от реакцията на новия венецуелски президент Николас Мадуро. Да, вярно е, че не му оставаше нищо друго, освен да подкрепи съпартийката си. Но да сравнява произведението ѝ с творчеството на носителя на Нобелова награда за литература Пабло Неруда и да заявява, че кардиналите били инквизитори – това вече определено не е в реда на нещата. Да не говорим, че дори държавните медии се хвърлиха да защитават стихоплетството на активистката, наричайки го „поезия“.

Чавес и Христос

Тази ирационалност ме смущава силно. И то най-вече поради факта, че никой във Венецуела не ѝ се присмива. Когато по време на предизборната кампания Мадуро тържествено съобщи, че духът на Чавес му се бил явил в образа на малко птиченце и го бил вдъхновил, човек можеше да си помисли, че това е просто една несполучлива метафора. Само че още тогава Мадуро определяше Чавес като „предводител, който олицетворява Христовите ценности“.

Сега вече Христос е май излишен. Покойният Чавес е напълно достатъчен за религиозното възвисяване на нацията, а боливарското движение е очевидно на път да се превърне в нещо като секта, със съответната доза фанатизъм и уклон към заговорническите теории. Когато във Венецуела нещо не върви, виновни са винаги другите – или местните опозиционери, или пък капиталистите в чужбина.

Масова психоза

Крайно обезпокояващо е, когато за политическия противник се говори като за враг. Когато обаче една идеология се изживява като единственото правилно учение, тогава вече става наистина страшно. Защото в една такава система всяка критика е равносилна на ерес, а смяната на режима се възприема едва ли не като апокалипсис.

Излишно е да казваме, че това няма нищо общо с демокрацията. Но аз като германка съм ужасена по-скоро от нещо друго – от подозрението, че някой съвсем умишлено потапя Венецуела в масова психоза и че новият президент Мадуро не е просто наивен вярващ, който се опитва да компенсира собствената си посредственост с обожествяването на Уго Чавес. Политическото ръководство на Венецуела инструментализира съвсем съзнателно религиозните чувства на хората и по този начин злоупотребява с духовните им потребности. Нека не забравяме, че подобни неща са се случвали и в Германия, но винаги в условията на свирепа диктатура.