shareit

Частното радио във Великобритания днес става на 40 години

| от |

На 8-ми октомври 1973 г. във Великобритания се ражда частното търговско радио с думите „Добре дошли в LBC. Часът е шест…“. Четиридесет години по-късно ефирът в Лондон на 97,3 ще празнува рождения ден на първата лицензирана частна радиостанция, а с това и раждането на цяла една индустрия.

urlСамо седмица по-късно се ражда втората, превърнала се в легенда радиостанция – Capital FM. Така двете радиостанции, превърнали се в пионери и примери за радио във Великобритания и по света, продължават да звучат и до днес, радвайки се на милиони слушатели всяка седмица.

Ако искате да се поровите из архивите, за да намерите някои от най-добрите моменти на LBC от последните 40 години, можете да го направите тук.

Ето как празнуват и отразават рождения ден в twitter:

Ако искате и вие да ги поздравите, използвайте #happybirthdaylbc

Другата седмица ще ви разкажем за първото частно радио в България – Радио FM+, което навършва 21 години на 15 септември.

 
 

Джо Ариди – най-щастливият затворник със смъртна присъда

| от |

Джо Ариди може да влезе в историческите архиви като най-щастливия затворник в очакването на своята смъртна присъда. Той е и доказателството, че светът е едно много студено и жестоко място, както и единственото добро, прекрачвало вратите на затвора. Неговата история може да остави всеки нормален човек без думи. Въпросната личност се ражда на 29 април 1915 година в Пуебло, Колорадо. За разлика от своите съученици, младежът имал много сериозни проблеми в училище и просто не можел да възприема материала като останалите.

В по-късните тийнейджърски години е изпратен в болницата за умствено изостанали. Лекарите правят тест за интелигентност и резултатът е едва 46. Санитарите го описват като спокойно и миролюбиво момче, което не познава човешки качества като злоба, агресия и омраза. Точно по тази причина останалите пациенти го тормозят за удоволствие. Докато всички в лудницата се опитват да избягат, Джо седял кротко и правил каквото му кажат. Един ден последвал група, която се качила на влак в търсене на приключения, Джо просто искал да стигне до родния си дом. И така младият пътешественик пътувал цяло денонощие с влака.

Не е престъпление да се прибереш вкъщи. Престъпление е да бъдеш глупав. Глупостта и яростта е обхванала цял Пуебло по същото време. По-рано през седмицата в града се случват редица престъпления, включително и нападение над две сестри – едната е тийнейджърка, а другата е малолетна. По-голямата сестра е убита жестоко с брадва, а по-малката е изнасилена и след това душена. 12-годишната Барбара Дрейн щяла да оцелее, но сестра ѝ Дороти нямала шанс. Целият град е настръхнал и издирва перверзника. Мъжете в малкото градче били готови за лична саморазправа, а шерифите се чудили дали има смисъл да се намесват в този публичен линч, след като много от тях също имали деца.

Джо не подозирал изобщо за новините от дома. Вместо да слезе в родния си град, той пътува около 350 километра повече, за да се озове в Чивейн, Уайоминг. След като не познавал никого, скитникът се разхождал и търсил дома си. Съдбата го среща с шериф Джордж Каръл и понеже Ариди не може да се защити или да обясни къде отива е прибран в затвора. Каръл не знаел, че срещу него стои човек с интелектуална недостатъчност. Джо казал, че живее в Пуебло, а шерифът сякаш чакал да чуе тази магическа дума. Последвали няколко часа в разпити с мъчения, а след това и самопризнание за извършеното престъпление. Пътешественикът вярвал, че наказанието е за бягството и решил да си признае.


View this post on Instagram

Oh hello. This is the saddest case you’ll hear. Joe Arridy playing with his trains on death row. TISSUE WARNING. In Episode 20 Season 2, Holly and Gemma cover two cases of people who were sentenced to death but were later proven innocent. Holly goes through the case of Timothy John Evans from Wales who confessed to a crime he most definitely did not commit. Then Gemma talks about the saddest case Holly has ever heard…..Joe Arridy. Listen with tissues. ⠀ ⠀ A happy shout-out to a fan kicks off this episode which then sinks way down into bad times and the discovery that foot tuberculosis IS a thing. Holly’s case lost the helpful neighbour lottery in a big way, Gemma’s friend Joe gives the girls a Joe of sadness, Holly says the word ‘bless’ 99 times in a row and Tom Hanks features heavily. ⠀ ⠀ Promo from @realliferealcrime ⠀ ⠀ Production, recording and post production completed by Producer Craig who continues to try to bully the girls with a timer and sits down hard on his bum this week as a result of being yelled at. He’s such a drama queen. ⠀ ⠀ Gemma edited this week. All complaints should be sent to Producer Craig who recently launched a search for his pet turkey Alfred who has gone missing. Oddly just before Canadian Thanksgiving. Holly has lawyered up. ⠀ ⠀ www.whichmurderer.com ⠀ ⠀ WARNING – Explicit language, content and themes (plus whatever else will cover us legally). All opinions stated are our own and case information was gathered from legitimate sources within the public realm. ⠀ ⠀ Recorded in a secret location somewhere in Scotland ⠀ #whichmurderer #whichmurdererpodcast #whichwouldyouchoose #podlove #podcast #podcastlife #podernfamily #murderpodcast #britpodscene #sentencedtodeath #wrongfuldeath #timothyevans #joearridy #miscarriageofjustice #whichwouldyourather #season2 #episode20 #canadiangirl #scottishgirl #recordedinscotland #terriblechoices #spotify #stitcher #itunes #truecrimecommunity #listenandsubscribe #loveourlisteners #crimescene #newepisode #murdering

A post shared by Which Murderer (@whichmurderer) on

  Следва едно победоносно обаждане до шерива в Пуебло и съобщаване на добрата новина: „Тук имаме един човек, който си признава за убийството на двете момичета.“ Шериф Грейди бил в шок, при него също имало заподозрян за престъплението. Задържаният Франк Агилар работел за бащата на двете момичета и наскоро бил уволнен от фирмата. Мотивът за отмъщение бил налице. В дома му са открити вещи, които първоначално са били виждани в дома на семейство Дрейн. Патолозите били категорични, че откритата брадва в дома на г-н Агилар отговаряла на раните по тялото на жертвата. Всеки нормален криминалист би казал, че случаят е приключен, докато телефонът не звъни с тази нова информация. Каръл продължил да настоява, че е заловил толкова търсения изверг.

Разказал, че това е психично болен, който вече е измислил няколко истории, но знаел всичко за убийството. Направените самопризнания автоматично променили хода на разследването. Логиката била рядко явление за униформените през 1936 година. Причината за това съждение е скрита в показанията на Ариди. Той не само признал за убийството на двете сестри, но и на други хора, които били живи. В съвременната криминология ще говорим за пациент с ментални проблеми, но не и в този период. Франк Агилар усеща накъде духа вятъра и променя своите показания. Преди може да не е срещал Джо, ала бързо вплита неговото участие в престъплението.

В деня на съдебния процес има още изненади. Малката Барбара е в съзнание и идентифицира Франк като нападател. Никой не задава въпроси за Джо. Защитата на младежа настоява за анулиране на присъдата поради невменяемост. Версията била потвърдена от три независими психотерапефта, които излизат с едно и също заключение: пациентът има интелекта на 6-годишно дете. В доклада на тримата присъства едно и също описание: „невъзможност да прави разлика между добро и лошо, следователно не е в състояние да извърши каквото и да е действие с криминална подбуда“. Любезният шериф Карол не бил съгласен.

За него Джо е един завършен артист, който се опитва да избяга от правосъдието. Какви са мотивите на шерифа зад абсоютната категоричност? 1000 долара. Това е наградата за залавянето на убиеца. Оправдателната присъда за Джо можела да пресече финансовата облага. Каръл не спирал да дава лъжливи показания и дори цитирал част от думите на г-н Ариди по памет, защото никой не си направил труда да ги запише по време на полицейското задържане.

Повикан е и докторът от болницата в Колорадо. Д-р Бенджамин Джеферсън бил изумен от съдебния процес и многократно пояснил, че Джо е твърде уязвим и ще признае всичко. Джеферсън става пред цялото жури и кара Джо да си признае за кражбата на кутия с цигари. Кутия нямало, но Джо веднага се извинил за стореното и дори обяснил кога е откраднал цигарите.

Когато дошло време и на „убиеца“ да говори пред съда, адвокатите демонстрирали неговия интелект. Той не успял да разпознае снимката на жертвата си, не разпознал и настоящия президент Франклин Рузвелт, не можел да обясни защо е в съда и какво е брадва. Толкова желаната хидяларка започнала да се изплъзва под пръстите на шерифа и той настоял да поговори отново със съдията и прукорорите. Това окончателно наклонило везните и Джо Ариди бил осъден на смърт.

Понякога човек може да се чуди дали Темида би имала нужда и от слухов апарат, особено в дела като това. Какво би правило едно 6-годишно дете в затвора? Отговорът ще намерите в последните дни от живота на Агири. Рой Бест бил главният надзирател в крилото с осъдените на смърт. Отначало се изненадал, че точно този човек може да извърши убийство и изнасилване. Неговият разум не бил подплатен с мечтата за пари и фалшива слава. В лицето на Джо виждал една абсурдна присъда. Бест се смилил и донесал играчки на „убиеца“. Влакчета била любимата играчка на Джо – нетипично за 23-годишен мъж. Това обаче не била най-болезнената гледка.

  Надзирателите често чували искрения му смях след вечеря. Джо полирал приборите си до блясък, а след това правил забавни физиономии и се смеел на себе си. За него не съществувало понятие като „смъртна присъда“. За разлика от предишните лудници, тук хората го харесали. Бест му дава и популярния прякор „най-щастливият затворник със смъртна присъда“. Дните от календара минавали и някои репортери идвали да проверят какво се случва с хладнокръвния убиец. Повечето очевидно оставали шокирани, че той продължавал да си играе с влакчетата в килията. Един път бил попитан дали иска да се върне обратно в лудницата и той отговорил: „Не! Предпочитам да получа доживотна присъда и да остана тук с надзирател Бест. В лудницата момчетата ме биеха.

Тук никога не съм се забърквал в бели.“ Междувременно Франк Агилар е екзекутиран още през 1937 година. Главният прокурор на Колорадо Гайл Ирланд успява да отмени цели 9 пъти екзекуцията на Ариди, но за жалост на десетия път се проваля. Тази загуба е тежка за всички затворници и най-вече за надзирател Бест. Той многократно говори по темата, понякога сълзите напират в него, но преди всичко властва изумлението в погледа му.

В едно от последните дадени интерювата казва следното: „Той най-вероятно не знае, че ще умре. През цялото време седи в килията и си играе с влакчето, което му дадох. Когато го попитам дали разбира, че ще бъде екзекутиран, той ме гледа с празен и объркан поглед. Джо не трябва да умира!“ На 6 януари 1939 година, главният готвач на затвора прави специална мелба за Джо – това е неговата последна вечеря.

Докато попът чете молитва за осъдения на смърт, Джо се опитва да запази своето любимо влакче. Надзирател Бест му казва, че го взима временно, а в замяна ще получи златна арфа. По пътя към газовата камера, Джо казва, че иска да свири на арфата, както му е разказвал попът по-рано. Той е единственият, който не плаче по време на екзекуцията.

Губернатор Бил Ритър помилва Джо през 2011 година. На надгробния камък е поставено малкото влакче – верен другар в последните месеци от живота на Джо. След помилването е добавен и надпис „Тук лежи невинен човек“.

 
 
Коментарите са изключени

Черната Коледа на Екваториална Гвинея

| от |

Франциско Макиас Нгуема е известен като Хитлер в Африка. Като човек с изключителна визитка, трябва да започнем от детството, а то наистина завладява. Истинското име на Франциско е Мез-м. Баща му е известен като лекар-вещер, който преди това е убил двамата чичовци на момчето. На 9-годишна възраст вижда как испански колонизатор убива с голи ръце баща му, а седмица по-късно майка му се самоубива. Животът не е особено щастлив. Нгуема няколко пъти се проваля на матурите, но чрез влиянието на Испанската власт, която в онзи момент властва в Гвинея, успява да стане кмет на Монгомо. Практически това окончателно скъсва всичко окови на бъдещия диктатор и толкова страховитото му прозвище.

В навечерието на 1968 година е официален кандидат за президент на бъдещата независима страна. Използвайки силно националистическа платформа. Според историческите архиви, това е първата и последна дата, в която се регистрират демократични избори в страната. Франциско побеждава Ондо Еду и малко по-късно го изпраща в изгнание. Историята му приключва през 1969 година, когато се самоубива. Неофициалната версия е, че е бил екзекутиран.

Същата година създава и конституцията на страната. Написана е толкова добре, че цялата власт е в неговите ръце и това автоматично поставя едно дълго и мъчително властване. Франциско автоматично има власт над съда, кабинета и министрите. 3 години по-късно ще постави и смъртното наказание като възможност за разчистване на сметките и както се досещате, закон 1 в конституцията ще бъде използван сериозно. Смъртното наказание трябва да се използва във всеки един момент, когато е заплашен президента или правителството. Обида над правителството е второто сериозно наказание, което автоматично носи на провинилия се около 30 години затвор. До този момент можем да бъдем сигурни, че подобни закони някога е използвал Саддам.

Don_Francisco_Macias

Снимка: By Anefo – [1], CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=83529786

 

Следващата година се обединяват и всички партии в една, което пък дава позицията „Президент до живот“. Едва ли има друга страна, която може да се похвали с подобна позиция по време на своята независимост. Франциско гарантира и втория си мандат с издаването на документ, който автоматично удължава неговото властване и както се досещате, документът е приет от 99% от гласувалите. И три месеца по-късно страната има нов стар президент. Образователната система очевидно не е носила щастливи спомени на президента и той умишлено я разрушава, а малко по-късно я забранява окончателно, превръщайки обществото в едно от най-глупавите в света.

Това едва ли е най-лошото му изпълнение, особено след като народът бързо му дава името „Дахау на Африка“. По време на своята диктатура издава заповеди за избиването на властни семейства, а когато нещо не му харесва, цели села са били заличавани. Един уважаващ себе си диктатор има нужда и от инструменти за репресия, а в този случай това била младата милиция, която практически представлявала личната армия на Франциско. Новосъздаденият гвинейски рай гарантирал смъртна присъда за онези, които били много по-забележими от останалите. Бреговата охрана гарантирала потапяне на всяка лодка, която се опитва да напусне територията без разрешение. Забранява се дори думата „интелект“.

Сухопътните пътища за бягство също били подготвени за хората, които поискали да напуснат. Мнозина са ставали жертва на мините. Някъде по време на втория мандат решава да прекръсти цялата страна, сменяйки колониалните испански имена с африкански. Практически нищо полезно от западните страни не можело да стигне. Едно от най-гениалните решения на диктатора е да спре и доставките на медикаменти, с което обрича жителите си на сериозни епидемии. Когато не се занимавал с убиването на хора, Франциско измислял величествени титли като „Великото чудо“, „Владетелят на знанието“ макар и да няма такова, а мотото на страната става „Няма друг Бог освен Масиан Нгуема“. Историята на този абсурден владетел не спира до тук. Живял в бедност и диващина, Франциско избива всички банкери на Централната банка и заповядва на гардовете му да пренесат богатството му в селската му къща.

ConakryTwo 007

Снимки: By Jeff Attaway from Abuja, Nigeria – over conakryUploaded by AlbertHerring, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29463692

Дори това не може да се смята за толкова голямо престъпление, колкото „Черната коледа“. Франциско знаел, че нито едно нормално човешко същество няма да търпи режима му толкова дълго. Оцеляването му зависило от заличаването на всеки един опонент. Сериозно послание трябвало да се изпрати на онези, които някога можели да се осмелят да помислят за власт. По тази причина още в началото на своя мандат през 1969 година ще събере повече от 150 политически противника на националния стадион Малабо. Всички те били обвинени за подривна дейност. Датата е 25 декември и Франциско искал да отбележе празника подобаващо. Докато грешниците очакват топлия куршум от студеното дуло, стадионът се пълни с въоръжени войници, пременени в костюми на Дядо Коледа. От високоговорителите започва да се носи песента на Мари Хопкин „Това бяха дните“. След няколко мига политат куршумите и зелената трева се напоява с кръвта на единствените хора, които са можели да бъдат опозиция на този луд човек. Съобщението е толкова добре разбрано от онези, които някога са преследвали кариера в науката, че всеки с диплома решава да напусне страната, да се крие и да се моли за щастието да оцелее малко по-дълго. Резултат има.

До 1978 г. от страната са избягали повече от 100 000 души са успели да напуснат страната – близо 47% от населението. Мислещият човек се превръща във враг на Гвинея. Останалите нещастници, благословени с мисловна дейност, официално били убивани или изпращани в изгнание. Според различни източници, този интелектуален дефицит е осакатил толкова добре страната, че и до днес не може да бъде възстановена. И до днес не е ясно какво е успяло да отключи тази лудост във Франциско. Версиите са детска психологическа травма, а според други е чиста форма на лудост. Практически няма адекватна версия, защото диктаторът често е злоупотребявал с психотропни вещества.

Election Meeting

Лудостта обаче тепърва набирала сили. През 1979 г. Гвинея е официално изхвърнела от ООН и Европейската комисия. Лятото на същата година ще има още екзекуции, но този път от президентското семейство. Посягането върху собствената му кръв автоматично показва, че никой не е в безопаност и много скоро неговия племенник Теодоро Мбасого ще използва всичката си военна власт, за да свали чичо си от трона. В началото на септември ще започне военен трибунал. Обвиненията включват измяна, геноцид, масови екзекуции, нарушаване на човешките права и дори измяна. Нгуема получава смъртна присъда, а петима от най-близките му ще лежат 30 години в затвор. Любопитен факт е, че президентът е осъден на 101 смъртни присъди. Зверствата нареждат Франциско до Пол Пот – друго смразяващо историята име.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Кърпичка на Мики и Мини Маус (1930)

| от |

Всеки предмет с главата на любимия ни плъх Мики Маус се тиражира чудесно стига тя да е поставена върху предмета от Disney. Така е открай време, така е и днес.

Мики Маус е създаден, за да замести друг герой на Disney, Освалд късметлийския заек. Мишокът за първи път се появява в краткото филмче „Plane Crazy“, а дебютът му пред публика е в Steamboat Willie (1928) – една от първите анимации със звук. В последствие се появява е в над 130 филма като „The Band Concert“ (1935), „Brave Little Tailor“ (1938) и „Fantasia“ (1940). Общо 10 от филмите на Мики са номинирани за Оскар за най-добра кратка анимация, а „Lend a Paw“ печели статуетката през 1942. През 1978 Мики става първият анимационен герой със звезда на Холивудската алея на славата.

Trolley Troubles poster

Освалд късметлийският заек

От 1930 Мики си има и свой комикс, рисуван предимно от Флойд Готфредсън и издаван 45 години.

И с невероятната си популярност мишокът няма как да не направи, както казахме, всичко, върху което го има, изключително ценно. Затова и краси доста предмети – от тениски до кутии за храна. Още от ранните си години, Мики Маус се появява във формата на плюшени играчки и твърди фигурки. До голяма степен отговорен за мърча на Мики е Кей Кейман (1892 – 1949), когото мнозина наричат „еталон за качество“. Усилията на Кейман в очите на The Walt Disney Company има страхотен принос към главоломния успеха на анимационния герой и съответно мъжът е обявен за Легенда на Disney през 1998 година. През 2008 списание Time пише, че Мики Маус е един от най-разпознаваемите персонажи в света, дори в сравнение със Дядо Коледа. Около 98% от децата по света между 3 и 11-годишна възраст най-малкото знаят за съществуването му. В началото на кариерата си Кейман основава маркетингова агенция в Канзас, Мисури. Агенцията специализира в създаване на продукти, базирани на филми и има сключени договори за създаване на няколко различи фигурки по изтъкнати анимационни герои. Той обаче се свързва с Уолт и Рой Дисни чак през 1932 година, така че носните кърпички не са негово дело. И все пак историята му е доста интересна и заслужава няколко реда:

След като се обажда на братята те проявяват интерес и го канят на среща, за да изнесе презентация. Усещайки страхотна възможност, Кейман тегли всичките си спестявания от банката и ги зашива в палтото си, за да са на безопасно място по време на двудневното му пътуване от Канзас към Лос Анджелис. Той будува през целия път от страх някой да не му открадне палтото. Когато пристига в офиса на братята Дисни, вади всичките пари на бюрото и казва, че те плюс 50% от печалбите ще са техни, ако му дадат лиценз да прави мърчъндайза на Мики. Сделката е постигната.

До 1932 година Мики няма много мърч.

През есента на 1929 г., когато Уолт е на среща в Ню Йорк със своя тогавашен дистрибутор Пат Пауърс, с него многократно влиза в контакт мъж с необичайна молба. По думите на Уолт: „… един тип се мотаеше около хотела, където бях отседнал, размахваше 300 долара и ми каза, че иска да сложи Маус върху хартиените таблети, които децата използват за писане в училище. Както обикновено, Рой и аз имахме нужда от пари, така че взех 300-те долара.“ Въпреки че в архивите на The Walt Disney Company не може да бъдат намерени следи за тази транзакция, братът на Уолт, Рой, потвърждава историята точно преди Уолт да умре.

В книгата си „The Mickey Mouse Treasures“ Робърт Тийман заявява: „Тази сделка не само дава на братята Дисни малко бързи пари, но и им показва, че има още начини за използване и монетаризиране на имиджа на Мики. Така започна революция в търговията с мърч на анимационни герои.“

Освен това, след известни турболенции в компанията Уолт смята, че образът на Освалд късметлийския заек е откраднат от един от колегите му  при неговото напускане (съответно и нуждата от нов образ, Мики, който да го замени). Затова  той е решен да защити права си върху новия герой. „Разработихме мерчандайзинга по-скоро от гледна точка да защитим героите си, неосъзнавайки паричния потенциал зад него“, казва Рой Дисни в интервю през 1968 г.

През месец ноември 1929, когато официално се отбелязва рожденият ден на Мики Маус, фокусът на компанията пада създаването на най-разнообразни стоки, с които да се популяризира мишка през 30-те години.

Така идваме до носните кърпички с Мини и Мики. Ето съвсем кратък календар на административните събития пред следващата 1930 година, когато те стават най-популярния подарък за Коледа.

На 3 февруари 1930 Рой Дисни подписва с George Borgfeldt & Company от Ню Йорк договор за производство на играчки с облика на Мики и неговата любима Мини Маус. 

На 27 март George Borgfeldt & Company издават първия лиценз за мърчандайз на Disney на Walkburger, Tanner and Company от Сент Гал, Швейцария, за производство на носни кърпички с образа на Мики и Мини. 

 
 
Коментарите са изключени

Далматинецът като най-добър приятел на пожарникаря

Едва ли има човек, който да не е гледал „101 далматинци“ на Дисни. Класическото детско филмче през годините се сдоби с няколко игрални филма и освен това накара децата през 90-те години да искат куче за домашен любимец. Историята на петнистите четириноги не започва и не свършва с участието им в киното. Родословието на този добър приятел е свързано с Хърватска, но освен като домашни любимци, тези животни са получавали сериозни задачи още от XVII-и век.

Може да сте чували, че далматинците често правили компания на пожарникарите и освен това носят титлата „Кучето на пожарникаря“. Отговорната позиция идва със сериозно количество задължения, но преди да бъдат първи приятели на огнеборците, тази порода е използвана за най-добрия приятел на керваните.

Отговорната позиция трябвало да бъде заемана от енергично и добро куче, което да се движи заедно с каруците и да предпазва конете от евентуални опасности. Преди няколко века са били много важна част от антуража на търговците. Покриването на сериозни разстояния изисквало и защита от дивата природа. Ако един кон се подплаши и бъде изпуснат от контрол, пътуващите могат да се подготвят за сериозни жертви. И така някои пътешественици започват да използват услугите на керванското куче. Никога не е съществувала адекватна порода, която гордо да заеме тази позиция. Чували сме, че керванът си върви, а кучетата лаят, но употребата на тази поговорка е малко изгубена от контекст. Керванското куче лае, за да плаши околните животни, следователно то не само създава благоприятна среда, но и успокоява конете.

New York Commemorates Eighth Anniversary Of September 11 Terror Attacks

Изискванията към четириногите приятели са били следните:
1. Да имат дълги крака и здраво тяло.
2. Да имат енергия за дългите пътища.
3. Да имат силите да тичат в едно темпо с впрегнатите животни.
4. Да бъдат достатъчно добри с конете.

И така идва историята на петнистите приятели на човека. Точно тази порода винаги е била достатъчно приятна за конете. Следователно потенциалните опасности от пътя винаги били редуцирани драстично, за да може всички да стигнат навреме в определено място.
Самите кервански придружители не се оплаквали, особено след като можели да тичат свободно, да се радват на добрата компания на хората.

През 17-и век са били изключителна атракция и са получавали много добро отношение. А най-важното е, че никога не са гладували. Разумният търговец избирал далматинците, а те изобщо не били евтини. В замяна на закрилата, той предлага добра храна. Легендата разказва, че с колкото повече кучета пътува един търговец или благородник, толкова по-богат е.

Тайният трик за обвързване с конете бил доста лесен. Малките кученца били пускани в конюшната от много малки, понякога дори женската била изпраща да ражда там, за да може животните да свикнат. Стопаните ги възпитават да бъдат агресивни спрямо други коне и ездачи. Отговорността за евентуална защита била на хората, които трябвало да предупреждават напред останалите участници от движението, че минава керван и ездачите трябва да го пропуснат, ако не искат да бъдат нападнати от кучетата.

С появата на първите железници започнало да става ясно, че верните помощници трябва да си търсят нова работа. За щастие имало една отворена позиция при пожарникарите. И те много скоро останали очаровани от тези черно-бели приятели. За пореден път човекът избрал това куче  за една от най-тежките битки с огъня. В края 17-и век водата за гасене се пренасяла именно с коне. Проблемът обаче е, че всяко животно се плаши изключително от пламъци – истинктът не може да се контролира толкова лесно.

New York City Fire Fighters Commemorate 10th Anniversary Of Sept. 11th Attacks

Далматинците обаче нямали този проблем. Затова придружавали своите приятели до бедствието, а след това били винаги близо до конете, позволявайки на  да си вършат работата. След потушаването на огъня, кучетата се връщат обратно на работното място или почиват в конюшната при своите приятели.

В зората на първите двигатели с вътрешно горене, кучетата и конете били изместени. Огнеборците може и да са били склонни в даването на конете, но категорично отказвали да се разделят с кучетата си. Обществото също ги харесвало. Животните се забелязвали много добре до големите ярки червени резервоари с вода.

От ХХ век нататък ще променят своята квалификация, но отново ще бъдат част от пожарната команда, особено в САЩ и Англия. Новите занимания на животните били да пазят всичко в склада, да правят компания на своите смели стопани, да се возят в камиона с всички останали и също така да бъдат талисмана на огнеборците. Новото им аплоа се харесвало на обществото. Учениците, които трябвало да видят от първа ръка правилата за безопасност ги изпълнявали именно с кучета. С времето станало ясно, че далматинците започнали да губят позиции. Колегите им решили да се доверяват и на други породи. Без значение каква порода животно е избрано на финала, тези кучета винаги ще бъдат първия и най-специален избор. Днес се използват и като кучета-душачи. Не очаквайте да душат хора, а да душат въздуха за наличието на вредни газове, които са способни да се възпламеняват. Силното обоняние продължава да е от полза в неравната битка с огъня.

 
 
Коментарите са изключени