shareit

Частното радио в България стана на 21 години. Чуй старта.

| от |

3386radio-fm-plusИсторията започва на 15 октомври 1992г., когато в 17.16 часа в ефира на София се разнася песента „Radio Ga Ga“ на Queen, с която се разбива хегемонията на държавния радио ефир. Стартира първото частно радио в България – Радио FM+!

Успяхме да открием този исторически запис от старта – първите тридесет минути са запазени за историята:

[soundcloud url=“http://api.soundcloud.com/tracks/115195314″ params=““ width=“ 100%“ height=“166″ iframe=“true“ /]

Основатели на FM+ са Петър Пунчев, Константин Тилев, Кирил Калев и Бойчо Автов. Те получават лицензия номер едно на 15 октомври и още същия следобяд стартират излъчване в ефира на София.

Радиото има и редица награди – „Служба на обществото” на Световната асоциация NAB (2001 г.), „Радио на годината” (2002 и 2005 г.) и STANDART OF BUSINESS ETHICS, връчен през 2003 г. в София лично от принц Чарлз и неговия Форум за бизнес етика. Радио FM+ е съосновател и двигател на Асоциацията на българските радио – и телевизионни оператори (АБРО).

 
 
Коментарите са изключени

Шведът, който се качи на колелото си, пропътува 13 000 километра, изкачи Еверест и се върна обратно

| от |

Да се изкачи Еверест е предизвикателство от историческа значимост не само за човека, но и за родната страна. Обикновено тези алпинисти получават спонсори, достатъчно медийно внимание и дори се издигат до нивото на герои. А и нека бъдем откровени, Еверест не е разходка в парка и редица алпинисти са погребани в ледената прегръдка на планината.

Един човек решил да не вярва особено на всички страховити истории. Неговото име е Горан Кроп. С впечатляваща физика и размери от 190 сантиметра и 108 килограма, шведът имал известен опит в изкачването на планини. Никой не знае какво точно е мислил Горан, но някъде през октомври 1995 г. се качва на своето колело с още около 100 килограма като храна и допълнителни провизии, завързани на ремарке и се подготвя за пътешествие до Еверест. Разстоянието е 13 000 километра.

Целта на алпиниста е била да стигне през май, когато обстановката е достатъчно добра и позволява атакуване на върха. И с много въртене и значително олекотена чанта, Горан пристига през май 1996 г. с достатъчно желание да изкачи Еверест. На 3 май успява да стигне  на около 100 метра от върха, но се отказва поради затрудненото движение – потънал е до кръста в сняг. Разочарован от цялата идея, Горан се връща обратно в лагера и чака своя нов шанс. И така на 23 май повтаря начинанието си и влиза в историята на авантюристите, които са покорили планината. След този подвик шведът слиза обратно, говори с местните жители, се качва се на колелото обратно към дома – още 13 000 километра.

Goran_biking_95

Снимка: By Per.calleberg – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19532827

Историята може да звучи абсурдна, но има и някои много важни подробности, които човек трябва да знае. Кроп се изкачва до там абсолютно сам. Не е използвал услугите на нито една шерпа, всяка крачка е била с цялото бойно снаряжение. Всички са чували легендата, че колкото по-високо се изкачва човек, толкова по разреден става кислорода и по тази причина в подножието на планината се предлагат кислородни бутилки и маски. Можете ли да познаете колко точно е взел Горан? Прави сте, николко. През 1999 г. суровият швед се завръща с приятелката си и двамата изкачват върха за втори път. Горан обаче решил, че няма да помага и по пътя дори не са се държали за ръце. Кислород отново не е необходим.


View this post on Instagram

#görankropp #everest #mountaineer

A post shared by Martin Marty Quevillon (@martinmartyquevillon) on

Горан е запален по планинарството от най-ранна възраст. Баща му го води за първи път да изкачат планината Галдхопиген – най-високата в Норвегия. Когато родителите му се разделят, той се записва при парашутистите и още тогава показва неизличими форми на лудост. Събуждал се в 3 часа сутринта и с пълно бойно снаряжение изминавал около 60 километра. И тогава изкачва планини и се влюбва в това хоби. В един момент решава дори да се изнесе на палатка в планината, за да не му се налага да плаща наем и също така да остане близо до планината. През 80-те години прави впечатляваща разходка през Андите. През 1993 г. успява да изкачи и К2. През 90-те години е единствения човек в Швеция, който покорява  5 от 14-те най-високи планински върхове. Освен това е единственият  покорил Еверест два пъти.

Правил е опит за атакуване и на  Северния полюс, но измръзва и по пътя е нападнат от мечка, което го кара да се откаже. Освен това страда, защото застрелва животното, за да се спаси. В следващия си проект решава да тръгне от Сиатъл с корабче и да стигне до Южния полюс, където ще се опита да добави още една славна победа в резюмето си. Единственият проблем е, че по това време Кроп никога не е управлявал кораб. Именно в Сиатъл започва да взима частни уроци, но така и не успява да продължи историята. На 30 септември 2002 г., докато прави рутинно изкачване на планина във Вашингтон, екипировката му се заклещва и Горан пада. Нелепата смърт го застига в най-странния възможен момент, когато рисковете би трябвало да са сведени до минимум. Въпреки това остава единствения швед в историята на страната си, който е изкачил Еверест без нуждата от кислородна маска. И е отишъл и се е върнал до там с колело.

 
 
Коментарите са изключени

Коледните чудеса: 14 000 спасени бежанци без нито една жертва

| от |

В края на Втората световна война Съветският съюз изтласква японците от Корейския полуостров и окупира северната му част, а американците окупират южната. Войната е неизбежна… И съответно започва. Първия ход идва „изненадващо“ от Севера – с него Ким Ир Сен се надява чрез инструментите на войната да обедини Корея в една държава, управлявана в смъртоносния и престъпен дух на комунистическата диктатура. В отговор на нападението Съветът за сигурност на ООН решава да подпомогне Южна Корея, което разбунтува СССР. ООН обаче, с решаващото участие на САЩ, разбира се, контраатакува и отблъсква войските на Северна Корея до границата с Китай.

Така започва Корейската война – конфликт между Северна Корея и Южна Корея, който протича от 25 юни 1950 до 27 юли 1953. Тя е и първият голям военен конфликт в рамките на Студената война – между САЩ и съюзниците им от Организация на обединените нации срещу комунистите Китай и СССР.

В крайна сметка нито една от страните не успява да надделее категорично над противника и след като не излъчват победител, формират две корейски държави с установени граници и буферна 5-километрова демилитаризирана зона между тях. Преди обаче да стане ясен този резултат, войната изглежда страшно в очите на местните жители севернокорейци – комунизъм, атомни бомби…

Затова в началото на конфликта, през декември 1950 г., хиляди севернокорейци се събират на доковете на Хунгнам, надявайки се някой от съюзническите кораби там да ги изведе някъде, където се случват по-малко кланета. За съжаление по времето, когато някои от тях стигат до брега, от корабите не са останали много и не изглежда реалистично възможно всички те да се спасят от ударите на чука и размаха на сърпа, да не говорим за войната.

Koreanwarmontage

Колаж от снимки от Корейската война

За щастие, Мередит Виктори (SS Meredith Victory), малък кораб, разположен в Хунгнам, все още е на пристанището. Той е търговски кораб от САЩ, построен за транспортиране на доставки и оборудване в чужбина по време на Втората световна война. Съдът често е наричат „Кораб на чудеса“, тъй като е бил проектиран да превозва само 12 пътници с екипаж от 47 души, пък както ще видим, е превозил малко повечко. SS Meredith Victory е кръстен на Мередит Колидж, малък женски колеж в Северна Каролина. По време на Втората световна война е опериран от американския президент Лайнс. След това обаче, през 1950 г. отива в Олимпия, Вашингтон, където се включва в Националния резерв за отбрана. От там е изпратен да служи в Корейската война.

Сега корабът е под вещото ръководство на своя капитан Леонард ЛаРю – твърд мъж, които явно вярва, че човек трябва да се занимава с глупави неща като това да бъде, където човешкият живот е силно застрашен.

През декември 1950 г. част от войските на Организацията на обединените нации се бият отбой от североизточна Корея след масирано нападение от китайски и севернокорейски сили. Над 100 000 военнослужещи на ООН трябва да се евакуират от град Хунгнам заедно с населението на целия град и това трябва да стане с 193 кораба, пътуващи към южното пристанище Бусан. Новината за евакуацията се разпространява и почти равен брой цивилни също се събират на пристанището, надявайки се да се качат и на някой от тези кораби.

На 21 декември почти всички спасителни кораби вече са отплавали. На пристанището обаче има още 14 000 севернокорейци, които ламтят за спасение, което изглежда са изтървали.

В този ден капитан Леонард ЛаРю решава да разтовари почти всички оръжия и провизии от своя Мередит Виктори, за да може да вземе и евакуира възможно най-много от бежанците. Хората са толкова много, че качването на борда продължава от следобеда на 22 декември чак до следващата сутрин. Използвайки стрелки и изимпровизирани асансьори, екипажът запълва петте багажника и цялата основна палуба с бежанци. Въпреки че корабът е построен да побира само 12 пътника, освен екипажа и персонала, над 14 000 цивилни граждани на Корея успяват да се качат на борда на Мередит.

Мередит Виктори отплава малко след 11:00 часа на 23 декември за Пусан, на около 450 морски мили (833 километра). Заради голямото разтоварване и освобождаване на място, корабът не разполага както с ескорт, така и със средства за самозащита.

Години по-късно ЛаРю ще размишлява върху това пътуване:

Мисля често за това пътешествие. Мисля как един толкова малък съд успя да удържи толкова много хора и да преодолее безкрайни опасности, без да навреди на нито един човек. И както си мисля, идва ми ясното, безпогрешно послание, че на онзи Коледен празник, в мрачните и горчиви води край бреговете на Корея, именно ръката на Бог държеше руля на моя кораб.

Въпреки факта, че бежанците са били „натъпкани като сардини в консервна кутия“ и повечето трябваше да седят прави, рамо до рамо, в изключително лоши и студени метеорологични условия по време на цялото плаване, на борда на кораба не само няма жертви, но няма и пострадали. Пътниците разполагат с много малко храна или вода и хората на практика не могат и да се движат. Дж. Робърт Луни, служител на кораба и ветеран от ВМС от Втората световна война, казва:

Няма обяснение за това защо и как корейския народ успява да прояви такава упоритост и воля, че да стои почти неподвижен и в мълчание през целия път. Бяхме впечатлени от поведението на бежанците, въпреки отчаяното им тежко положение. Бяхме докоснати емоционално от тях.

Началник палубата на „търговския“ кораб Д. С. Савашио, който е обучен да дава само първа помощ, успява да изроди пет бебета по време на тридневното плаване към мирни земи.

Корабът пристигна в Пусан на Бъдни вечер, но никой не е пуснат да слиза, освен няколко болни и тези, който се самоопределят като симпатизанти на комунистите. Мередит Виктори трябва да измине още 80 километра до остров Геодже, преди вече да може да пусне пътниците си на твърда земя на 26 декември.

KOREA US CheongWaDae Summit 13

Доналд Тръмп и Мун Дже-Ин, президентът на Южна Корея

Сред пътниците на борда на кораба са и бъдещите родители на Мун Дже-Ин – 19-ият президент на Южна Корея. Той е роден на остров Геодже две години след евакуацията.

Капитан ЛаРю остава в командването, докато корабът не е изведен от експлоатация през 1952 г. След като загърбва морето Леонард ЛаРю става бенедиктински монах от абатството в Нютаун, Ню Джърси. На 25 март 2019 г. епископ Артур Сератели, епископ на Римокатолическата епархия Патерсън, иска да канонизира капитан ЛеРю като му дава името брат Маринус.

Що се отнася до кораба – след Корейската война корабът седи в пристанището на Бремертън, щата Вашингтон, като част от резервния флот, докато не е върнат в експлоатация през 1966 г. за няколко мисии по време на войната във Виетнам. В тази войната корабът служи като пренася пехотинци. През 1973 г. е акостира в залива Суисун, а през 1993 г. е изтеглен до Китай, където отива за брак.

 
 
Коментарите са изключени

Средновековна слава: Обсадата на Константинопол

Обсадата на Константинопол, която завършва с разгром за силите на Халифата, е едно от най-значимите сражения от сревновековната история на България. Тя е във фокуса на втория епизод на новата анимационно-документална поредица „Средновековна слава“ на „Българска история“ и ЗАД „Армеец“. Подвигът е голям и печели на Тервел прозвището „Спасителят на Европа“.

Историята можеше да бъде много по-различна, ако през през 674 г. войските на Арабския халифат, не бяха достигнали за пръв път до столицата на Византия – Константинопол. След четиригодишна борба, Константин IV Погонат успява да се справи с надвисналата заплаха. Четиридесет години по-късно, арабският владетел – халифът Сюлейман ибн Абд ал Малѝк решава да победи там, където дедите му се провалят и да завладее най-великия град в тогавашния свят. Носело се поверие, че „новият Рим“ ще бъде превзет от халиф с името на древен пророк, в случая на Соломóн.

Арабите избират момента за действие правилно – Византия се намира в постоянна династическа криза близо две десетилетия. Василевсите се сменят един след друг в кървава игра на дворцови преврати. В тази надпревара за трона дейно участие взема и българския владетел Тервел, който ловко манипулира имперските велмóжи, подкрепяйки различни фракции и извличайки максимална полза за своята държава.

През 716 г., в Сирия се събира огромна армия начело с братът на халифа – Маслáма ибн Абд ал Малѝк, за която Михаил Сирийски пише: “Маслáма събра 200 000 войници и 5 000 кораба, които напълни с войници и провизии. Събра 12 000 работници, 6 000 камили и 6 000 магарета, които да носят храната на камилите и пътните провизии на работниците. На камилите натовари оръжията и обсадната техника. Накара  хората си да приготвят храна за много години напред и постави начело им като генерал Омáр, син на Хубейра. Сюлейман се закле така: „Няма да спра да се сражавам срещу Константинопол докато не разоря Арабия или не завладея града.“  Макар арабската армия да не надвишава 120 000 души като реална численост, тя остава най-голямата стъпвала на Балканите от векове.

Арабите зимуват в Мала Азия през 716 г., и се договарят със стратега на Амóрион – Лъв Сириец, който привидно им обещава помощта си. През пролетта на 717 г., Лъв успява да надхитри арабите, използвайки техен отряд за да влезе в Константинопол и да се обяви за император, след което веднага се заема да укрепява града. Разгневеният Маслáма веднага повежда силите си към византийската столица, за да накаже Лъв за предателството му. Основната част на арабската армия навлиза в Тракия през месец юли. Един авангарден корпус, начело с  Ухайда, е изпратен на север, вероятно по течението на Тунджа, за да подсигури тила на армията. Арабите нахлуват в българските земи, провокирайки Тервел да изпрати своята редовна армия в размер около 12 000 души и да ги пресрещне.

Българите разбиват арабският контингент, след което навлизат в Тракия в началото на август. Те успяват да изненадат Маслáма и личният му отряд от 4 000 елитни бойци и ги разгромяват. Маслáма се спасява на косъм и бяга при основните си сили, които блокират Константинопол по суша. Междувременно, Тервел и Лъв III започват преговори и между България и Византия е оформен съюз за справяне с арабската заплаха. Какъв е техният план –гледайте във видеото.

Документалната поредица „Средновековна слава“ е третият образователен проект на ЗАД „Армеец“ и сдружение „Българска история“. Неговата мисия е да помогне за популяризирането на родната история и да послужи като полезен инструмент за учителите, които искат да оцветят часовете си по история. „Средновековна слава“ разказва за десет от най-славните битки в средновековната история на България. Всеки епизод може да гледате премиерно по Bulgaria ON AIR – всяка неделя, от 16,30 часа, в предаването „Операция История“ с Росен Петров.

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Иван Джаков – първият български радиолюбител

| от |

„Една шепа човек, но със сърце на слон, който не знаеше как се произнасят думичките „не“, „не мога“. Така близкият му приятел Петър Вълев описва Иван Джаков.

Той е роден през 1920 година в град Свищов. Баща му е архитект Стефан Джаков и има двама братя – художникът Крум Джаков и физикът Емил Джаков.

Именно Емил снабдява брат си с първото радио (почти) – той познава един от синовете на Христо Данов, който по това време внася радиолампи, цокли и други радио части.  Иван сам конструира от тези части първия си радиоприемник. Когато е едва на 16 години младежът започва работа като радиотехник в работилницата на немската фирма „Кьортинг“ в столицата. Две години по-късно от календара на фирмата за новата 1938 г. разбира, че повиквателните знаци с префикс „LZ“ са разпределени за радиолюбителите в България.

Иван започва да учи морзовата азбука и прави първия си приемник. Той е тип „0-V-1″ и има обратна връзка за приемане на радиотелеграфни сигнали. По-късно конструира и самоделен морзов ключ, както и усъвършенства приемника си до тип „1-V-1″. С него редовно слуша любителски радиовръзки на честота 7 MHz.

През 1938 г. Иван Джаков комбинира осцилатор по схемата „Клап“ и крайно стъпало с лампа 6L6, за да направи любителски радиопредавател с две лампи. С него 24 април 1938 г. излъчва първото радиолюбителско повикване от територията на България, в телеграфен режим по морзовата азбука, на честота 7 MHz. То гласи „CQ de LZ1ID“ като буквите ID са инициалите му.

През следващата година и половина установява стотици радиовръзки с любители от цял свят. LZ1ID е първата и за времето си единствената любителска радиостанция с българския инициал LZ. Това я прави много желан кореспондент за радиолюбителите от останалите страни.

QSL card SU1CR to LZ1ID

Една от първите QSL-картички на Джаков от 8 април 1939 г.

Иван Джаков започва да получава и изпраща QSL-картички. QSL-картичката е писмено потвърждение за осъществена радиовръзка между двама или повече радиолюбители. Той дори има QSL-мениджър – швейцарецът Франц Бех.

За съжаление Иван прекратява радиолюбителската си дейност (след време ще я възстанови, докато не я прекъсне отново), защото се присъединява към комунистическото движение покрай братовчед си Емил Попов през 1939 г. и не трябва да привлича излишно вниманието на властите. Братовчед му обаче му дава късовълнова радиостанция, получена от посолството на СССР в София. Сред задачите му за съпротивата са да укрие и подготви радиостанцията и да научи братовчед си на радиотелеграфия.

Грижата за радиостанцията Джаков приема много сериозно. Той наема помещение в центъра на София, в което прави радиоработилница. Там построява генератор на радиосигнали за настройка на приемници с широк обхват. И най-оригиналното – Джаков не съхранява радиопредавателя като цял апарат, а като набор от части. Преди излъчване го сглобява, излъчва съобщението и след това отново го разглобява.

Един от методите да го заловят е да почнат изглючват тока последователно във всяка сграда. Затова Иван слага предавателя на батерия.

Братовчед му поема радиопредаването, когато Иван Джаков е мобилизиран като радист в противовъздушната отбрана на София.

Шпионската им мрежа обаче е разкрита, а Иван Джаков е разпитван лично от Никола Гешев и генерал Ото Делиус. Софийския военно-полеви съд осъжда на смърт братовчед му Емил, заедно с Александър Пеев и Иван Владков. Така на на 22 ноември 1943 г. мъжете са разстреляни на гарнизонното стрелбище в София.

Иван Джаков от своя страна получава 8,5 години затвор. На 8 септември 1944 г. обаче правителството го освобождава, както и други политическите затворници.

Къде другаде да започне работа освен в Министерство на пощите, телеграфите и телефоните. За кратко ще ремонтира корабни радиостанции в Русе, но после се завръща отново в София, където в „Радиопром“ конструира радиоприемници и предаватели. Осъществява любителски радиовръзки от служебната радиостанция на завода до 1949 г., когато напуска работа и прекратява радиолюбителската си дейност.

През октомври 1958 г. Иван Джаков представя във Варна своите самоделни акваланги модели „ИД-1″ и „ИД-2″. Същата година той и Здравко Ранков от Созопол, независимо един от друг, създават първите български акваланги – от стоманени бутилки и авиационни дихателни автомати.

На 9 октомври 1958 г. Джаков спуска под водата първите варненски леководолази – Антон Беджев, капитан 3 ранг Харалампи Амиорков, Николай Гюров и Юрий Дулски. Същия месец на ЦК на Организацията за съдействие на отбраната се въвежда подводният спорт като учебно-спортна дисциплина. Създава се и секция по подводен спорт, а на учредителното събрание на секцията, проведено на 30 октомври 1958, за председател е избран инж. Димитър Рашев, а Иван Джаков е член.

Иван Джаков прилага геофизични методи в откриването и изследването на археологически обекти. През 1973 г. участва в българската мисия на Научно-Експедиционен Клуб в международната акция на ЮНЕСКО за спасяване на Картаген, а през 1976 г. участва в археологически проучвания на Жаба могила.

 
 
Коментарите са изключени