shareit

Частното радио в България стана на 21 години. Чуй старта.

| от |

3386radio-fm-plusИсторията започва на 15 октомври 1992г., когато в 17.16 часа в ефира на София се разнася песента „Radio Ga Ga“ на Queen, с която се разбива хегемонията на държавния радио ефир. Стартира първото частно радио в България – Радио FM+!

Успяхме да открием този исторически запис от старта – първите тридесет минути са запазени за историята:

[soundcloud url=“http://api.soundcloud.com/tracks/115195314″ params=““ width=“ 100%“ height=“166″ iframe=“true“ /]

Основатели на FM+ са Петър Пунчев, Константин Тилев, Кирил Калев и Бойчо Автов. Те получават лицензия номер едно на 15 октомври и още същия следобяд стартират излъчване в ефира на София.

Радиото има и редица награди – „Служба на обществото” на Световната асоциация NAB (2001 г.), „Радио на годината” (2002 и 2005 г.) и STANDART OF BUSINESS ETHICS, връчен през 2003 г. в София лично от принц Чарлз и неговия Форум за бизнес етика. Радио FM+ е съосновател и двигател на Асоциацията на българските радио – и телевизионни оператори (АБРО).

 
 
Коментарите са изключени

Слоновете наистина помнят много

| от |

Очевидно е невъзможно да се докаже, че слоновете никога не забравят нищо – и изглежда е много вероятно, че всъщност забравят – но проучванията показват, че слоновете наистина имат изключително дълготрайни спомени за определени неща.

Например, през 1999 г. една слоница на име Джени, която живее в Дома за слоновете в Хоенвалд, Тенеси, вижда друг слон на име Шърли, който току-що е дошъл в Дома, и моментално се развълнува и притесни. След като прекараха малко време заедно, Ширли също се развълнува. Основателят на Дома, Карол Бъкли, описва ситуацията като „емоционално събиране“ между „двама видимо стари приятели“. Двата слона започнаха да се сприятеляват и Бъкли казва, че никога не е била свидетел на нещо толкова страстно, което не е агресия.

Оказва се, че двата слона наистина са стари приятели – те са били за няколко години в цирка Carson & Barnes. Последната им среща обаче е преди 23 години.

Тази впечатляваща сила на припомняне, независимо дали става въпрос за помнене на лица или събития, които се случват в природата, е смятана за значителна част от начина, по който слоновете оцеляват. Те обикновено живеят до 80 години, когато са сред природата, и образуват семейни структури, оглавявани от женска. Тя обикновено е някоя от най-старите женски слонове в стадото и се смята, че има най-добрата памет, въпреки че може просто да е най-опитната.

Как обаче тази дълга памет помага на слоновете? Едно проучване на университета в Съсекс показа, че когато са изправени пред нещо непознато, стадото слоновете, чиято предводителка е на 55 години, са по-склонни да се сгушат в отбранителна позиция, отколкото слонове с предводителка на 35 години. По-възрастните слонове най-вероятно са имали вече опит със заплахата, която сега се представя пред стадото, и си спомнят какво трябва да се направи, за да предупредят непознатия да не се занимава с тях или да се защитят.

През 1993 г. изследователите изследват три стада слонове в националния парк на Танзания, Тарангир, по време на особено силна суша. Две от стадата напуснаха парка, когато ресурсите им свършват – всяко от стадата имаше матриарх на възраст между 38 и 45 години. Стадото, което остава в парка, беше предвождано от слоница на  на 33 години. От шестнадесетте малки, които загиват по време на сушата десет бяха в третата група с по-млада главатарка. Знаеше се, че в района е имало още една подобна суша през 1958-1961 г., което означава, че двете по-стари главатарки по това време са били най-малко на 5 години и вероятно си спомнят събитието и съответно знаят къде да отидат, когато обичайните източници на храна и вода спрат, докато по-младата слоница не беше достатъчно възрастна, за да си помни такива неща и не знаеше къде да отиде.

Учените не са успели да определят точно колко е умен един слон, но успяват да измерят неговото EQ или коефициент на енцефализация. Това определя размера на мозъка на животното спрямо размера, който учените биха предположили, че има животно с такъв размер. Слоновете имат един от най-големите мозъци – средно по 10,5 килограма на фона на човешкия, който е 3 килограма. Въпреки това, хората обикновено имат EQ около 7, докато на слоновете то е около 1,88. За сравнение, шимпанзетата обикновено имат около 2,5 EQ, а прасетата са с нисък резултат – 0.27. Спрямо този метод, слоновете се нареждат сред най-умните същества в животинското царство.

Слоновете също така присъстват сред изключителен кръг от животни, който разпознава отраженията си в огледало. Освен това, зоната в мозъка им, която отговаря за обонянието, е особено активна (все пак, с тези големи носове…). Ползвайки само обонянието си, според тестовете, слоновете могат да разпознаят до тридесет свои роднини само въз основа на аромата на урината им, независимо от времето, което е минало от последното им виждане, или в този случай, е помирисал тялото им. Слоновете също така проявяват признаци на скръб, когато се натъкнат на трупа или на костите на починал роднина. В едно проучване учените дават редица предмети на семейство слонове – те реагират най-силно, когато им се дават костите и бивниците на техен починал роднина.

Миризмата и лика на членовете на семейството и местата за хранене са най-забележителните неща, които слонът сякаш си спомня, сред останалите умения за оцеляване. И е ясно, че спомените му могат да се простират в продължение на десетилетия, подпомагайки способността му да оцелява през сравнително дългия си живот. Така че можем да кажем, че слонът „никога не забравя“ не е преувеличение.

 
 
Коментарите са изключени

Великите Авантюристи: Робърт Фицрой между мореплаването и метеорологията

| от |

Има хора, които завинаги остават в сянката на малко по-големи имена, макар и техните действия да са помогнали сериозно за общото благо, шансовете да бъдат пропуснати в историята винаги са големи. Такъв пример може да бъде Робърт Фицрой. Славният моряк е бил единственият шанс на Чарлз Дарвин да се качи на кораба HMS Beagle и да направи славното пътуване, което ще позволи да напише безсмъртния си труд „On The Origin of Spicies“ през 1859 г.

Без участието на Фицрой, Дарвин най-вероятно е щял да стои на бреговете и да фантазира за онези далечни светове, надявайки се на чудо. И въпреки това днес всеки е чувал за Дарвин и еволюцията, но е пропуснал инструмента, който случва цялата експедиция. Впрочем самият Робърт е бил приятел не само с Дарвин, но и с други известни личности и благородници по онова време. Моряк е последното, което може да бъде поместено в CV-то му.

Фицрой е също така политик, губернатор, обществен представител и дори учен. Според различни източници, потеклото на Робърт може да отведе корените до Чарлз II. Любопитството било забелязвано много отдавна и мнозина често забелязвали младежа да губи повече време пред книгите, отколкото в игри. Когато полубрат му лорд Касълреаг умира, Фицрой чупи оковите на семейството и благоприличието, отказва се от титлите и поема контрола на любимия си кораб Beagle.

gettyimages-2695373-594x594

Само на 23 години, той ще успее да заведе своя екипаж на две доста опасни експедиции. Демонстрира невероятен кураж и сила да се справи с всички предизвикателства, но под строгата визия се крият и други качества, но сред тях най-големият проблем е, че тежката отговорност отключвала дълбоки депресии, които го превръщали в опасен събеседник. Понякога самият Робърт се шегувал, че точно тази лоша кръв напомняла за съдбата на брат му. При срещата между Робърт и Дарвин, изследователят ще напише интересно писмо, споменавайки своя капитан. Сестрата на Дарвин ще прочете следното:

„Той наистина е впечатляващ човек. Никога не съм виждал човек, когото бих могъл да си представя в обувките на Наполеон.“

При завръщането от толкова интересната експедиция, в която Дарвин изяжда всяко ново същество, на което попада, Робърт получава всички възможни титли и бързо се настанява в западен Лондон, където се храни от титлата си. Получава известно влияние в политиката и прави своята единствена грешка в живота си – приема свободната позиция на губернатор в Нова Зеландия. Стратегическата грешка ще коства твърде много на моряка. Първо за пореден път ще трябва да преплува света, за да се настани в една от най-лошите колонии на Британската корона. Нова Зеландия била на път да банкрутира.

Местните племена постоянно водили конфликти със западните заселници. Всеки опит за помирение или решаване на проблема водило до нови и нови главоболия. Само две години след пристигането си, Робърт е призован да се върне отново във Великобритания. С пристигането си осъзнава, че е ходил по много тънък лед. Политическата му кариера била силно разклатена от неуспехите в Нова Зеландия, наследството му е похарчено за разходката с Дарвин, а лидерската му позиция била заменена от много по-млади капитани.

gettyimages-3247536-594x594

Единственото предложение за работа било направено от кралската флота. Издирвал се капитан, който да управлява един от първите параходи. Въпреки съветите на Дарвин да се въздържи от този кораб, Фицрой поема контрола и всичко върви нормално, докато не е поразен от още една тежка депресия. С леки проблясъци в тунела и шансове отново да си стъпи на краката, Робърт е ударен от още една жестока новина – неговата съпруга умира. В опитите си да прави нещо, което евентуално да го отдели от черните мисли, морякът започва да финансира нов департамент по метеорология. Оригиналната идея на този департамент е да се използва наученото от капитана и по този начин драстично да се намали времето за плаване.

Самият Фицрой вече е имал наблюдения и се опитвал да предсказва времето. Наблюденията му се оказали доста добри и много скоро получил колонка във в-к Times, където споделял своите метеорологични познания и наблюдения. През 60-те години дори успява да се издигне до знаменитост сред хората, които по онова време са се опитвали да разгадаят утрешния ден. Впрочем много скоро телеграфът ще започне да предава информацията до всички точки на Великобритания. Дори тогава обаче печели врагове.

Агресивната преса и скептичните научни ръководители винаги търсели повод да нарекат учения „измамник“ и „шарлатанин“. Към 1965 г. вече изпитва затруднения и е твърде уморен, за да продължи своята мисия. Пенсионира се и живее малко по-спокойно. Най-вероятно е бил ударен от пореден епизод на черна депресия. На 30 април става, облича се, целува дъщеря си по челото, заключва стаята и си прерязва гърлото.

 
 
Коментарите са изключени

Арменският геноцид остава непризнат и до днес от Турция

| от |

В една ранна сутрин на 24 април 1914 г. улиците на Константинопол са пропити с гневни викове и демонстрации. В следващите дни жителите на Османската империя ще опознаят много добре решението на властта – арменски интелектуалци, политици и религиозни лидери са преследвани и затваряни в затвори. Гонението е впечатляващо дори за страна, която е в навечерието на глобален военен конфликт. Повечето затворници ще изчезнат без следа, а това е само началото на един много тежък процес.

Думата „геноцид“ още не е измислена и не присъства в речника, за да може това престъпление да получи такава тежест. Арменският народ ще бъде гонен, преследван и мразен много дълго време. Според историческите данни, арменците преживяват много труден период – от 1914 до 1923 година са обект на преследване и след това идва Хитлер, който поема щафетата и продължава гонението.

Според различни данни, около 1.5 милиона души са вървели към сирийската пустиня – тя ще се превърне в окончателния им дом. Първо са изведени мъжете. Те имат шансовете да бъдат екзекутирани много по-рано и да спестят унижението и мъката в трудовите лагери. След тях тръгват жените, децата, старците. Дългият маратон има своя чар – лишения, липса на храна и вода, но за сметка на това се среща гаврата, изнасилванията, мъченията.

Едва през 1943 г. Рафаел Лемкин ще използва термина „геноцид“ и ще припомни за първия такъв в началото на XX век. Макар и до днес Турция да отказва да възприеме действията си като геноцид, но около 32 страни са признали зверствата. След като  Западна Армения пада под османска власт, обществото се дели на арменски католици, протестанти и християни (апостоли). Под шапката на Османската империя, арменците продължават да живеят в свое собствено затворено общество без особена намеса.

Marcharmenians

Отвеждане на арменски жители към затвора в Мезирех.

Снимка: By anonymous German traveler – Published by the American red cross, it was first published in the United States prior to January 1, 1923. [Aus: Politisches Archiv des deutschen Auswärtigen Amtes. Bestand: Konstantinopel 169.], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2902685

Около 70% от тях живеят в бедност в селските райони, но пък голяма част от социалния елит е установен именно в Константинопол. Според неофициални данни през 1878 г. около 3 милиона арменци са живеели в границите на империята. Дежурните преживявания като високи данъци, отвличания и насилствена смяна на вярата са нещо често срещано и за тях.

След подписването на Берлинския договор (1878 г), Османската империя трябва все пак да смекчи тона и да намери правилен подход към своите жители, без значение какво изповядват. Проблемът е, че една империя, която е повярвала толкова много в правотата си, никога не може да бъде контролирана от договори и спогодби.

Ето защо султан Абдул Хамид II решава да приключи казуса, сформирайки бойна организация с името Хамидие. Командата към тях е „да се разправят с арменците както намерят за добре“. Малката армия имала зелена светлина да зверства във всяка гореща точка, което не било особено трудно, след като данъците постоянно се вдигали, а с това и арменците скачали на бунт. С добре изфабрикуван повод, кървавите сблъсъци следват.

1895erzurum-victims

Жертви на клане в Ерзурум, Турция 1895 г.

Снимка: By W. L. Sachtleben. (d. 1953) – „The Graphic“ December 7th 1895. Page 37 Online Archive, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2225204

Кланетата били невиждани, което за пореден път накарало „Великите“ сили да се намесят и да накарат Абдул Хамид II да подпише нов договор. Въпросният документ също няма да бъде спазен. Около 2000 арменци се събират в Константинопол, за да поискат изпълнение на новите реформи, но вместо това са първата вълна, която ще посрещне полицейската бруталност. И в опити през 1895 г. да извоюват най-елементарно право на живот, арменците посрещат острата страна на меча и според различни източници между 100 до 300 хиляди души стават жертва на хамиданите. Очевидно е, че промени няма да последват.

Ottoman_Armenians_1908

Арменски жители празнуват издигането на новата организация и се надяват на по-добър живот.

Снимка: By Berc Fenerci – Edited from the CD „From East to West: Exhibition of Armenian Historical Postcards (1897-1920)“ by Berc Fenerci., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=10503258

През 1908 г. ще се случи първия военен преврат, който има за цел да свали султана. Организацията „Младите турци“ успява да вземе властта и на конгреса в Париж, представители на тази организация обещават, че малцинствата ще имат права и съответно ще могат да живеят в много по-човешки условия. Едва ли някой тогава е подозирал, че от тази организация ще произлезе легендарното трио „Тримата паши“. Никой не е подозирал, че в тази организация съществуват кисти с размера на „Комитет за обединение и прогрес“. На следващата година се случва контрапреврат от ислямски теологически студенти. Целта е връщането на властта в ръцете на султана и въвеждането на ислямски закон. 4-години по-късно избухва и Балканската война, която коства допълнителни европейски територии на империята.

Освен всичко това, военният конфликт носи специално послание:

„Великото наказание на Аллах, защото обществото не намери начин да продължи напред.“.

Около 85 000 мюсюлмани се завръщат обратно в Константинопол. Освен всичко, те трябва да живеят в арменските гета, където животът и без друго не е песен. До днес се смята от някои историци, че новодомците са изиграли най-голяма роля в избиването на арменци.

През Първата Световна война нещата продължават да се влошават. На 25 февруари 1915 г. военният министър Енвер Паша нарежда повишаването на сигурността и бдителността в редиците, както и отстраняването на всички арменци от военни постове. Демобилизацията е в следствие на редица слухове, че именно арменците издават военни тайни на руснаците.

Van_Defenders

Въоръжени цивилни арменци се опитват да предпазят квартала си от османската армия.

Снимка: By Original spurce: Scanned from the Soviet Armenian Encyclopedia Article on the Defense of Van (vol. 11, p. 273), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3654720

Новото им назначение е в трудови лагери и за изпълнение на бойни задачи свързани с логистиката. Според различни източници, разоръжаването на арменците е и първата стъпка към извършването на геноцида. На 19 април 1915 г. град Ван получава заповед да изпрати на фронта незабавно 4000 войника. За арменското население всичко е ясно – мъжете напускат града и остават беззащитните жители.

Арменското общество предлага 500 войника и пари, с които да спечели време, но въпреки това не успяват. Заканите за изтребване на целия град започват да се прокрадват по улиците. На следващия ден, докато градът е под обсада, една арменка става жертва на насилие. Познати се притичат на помощ и са застреляни от войници.

Разраства се доста сериозен конфликт и около 30 000 арменци се вдигат на бунт, предпазвайки един квадратен километър от османските войници. Конфликтът продължава, докато руските сили не достигат границите на града. Искрата вече е паднала в бурето с барут.

Вечерта между 23-24 април 1915 г. правителството гласува арестуването на 250 арменски лидера и видни интелектуалци. Нещо подобно се случва и в Анкара. Онези, които не успяват да избягат, получават куршум. На 29 май се гласува законът за депортиране, който позволява на властите да отстранят всеки жител – потенциална заплаха за империята.

AmbassadorMorgenthautelegram

Телеграма на американския посланик, изпратена още през 1915 г. 

Снимка: By Henry Morgenthau Sr – US National Archives, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=37227677

Съюзниците на Османската империя просто отказват да признаят съществуването на подобен акт, но противниците не спират да говорят за него. Единствено консулите в страната изпращат телеграми за случващото се, но без успех. Голямата депортация завършва в сирийския град Дейр ез-Зор. Там пристигналите жители са свободни, но в сградите няма храна, няма вода и никакви продукти от първа необходимост.

Властите дори не се опитват да прикриват следите си. На фона на разрастващата се война, те предпочитат да решат проблема си веднъж завинаги. Командата е „Правете каквото искате“. Следователно жените се изнасилват, мъжете са гаврени и изтезавани, убийствата са нещо всекидневно. Някои жени са изпратени в Дамаск, където са продадени като робини. Онези, които оцеляват и стигат до границата със Сирия и Ирак, трябва да се подготвят за следващото голямо изпитание.

Morgen23

Снимка: By National Archives of United States – RG59, 867.4016/83, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=48226862

Около 25 концентрационни лагера са подготвени за новодомците. Някои лагери са просто транзитни точки, други са използвани като масови гробове. Повечето живеят по няколко дни. Войниците избирали най-красивите жени за свои съпруги, но не водили записки на тези актове на „милосърдие“. Никой не знае и колко съпрузи са изгубили живота си, опитвайки се да спасят своите жени.

Morgenthau336

Снимка: By Henry Morgenthau – Ambassador Morgenthau’s Story Doubleday, Page p314, (http://net.lib.byu.edu/estu/wwi/comment/morgenthau/images/Morgen50.jpg), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3822803

Бернау (американски жител с немски паспорт) става свидетел на доста зловещи гледки. Той разказва за масовите гробове с по 60 000 души в Макханах. Около 450 деца получават дневна дажба от едва 150 грама хляб на ден и живеят в палатки. Дизентерията е обхванала лагера. В съседния лагер „Абу Херера“, пазачите записали как 240 гладуващи арменци започнали да ровят в конските изпражнения, за да открият зърна, които да консумират.

Talat_Pasha

Мехмет Талат паша дава разрешение за депортирането на арменци.

Снимка: By Neue Photographische Gesellschaft Berlin and Bain News Service, publisher – This image is available from the United States Library of Congress’s Prints and Photographs divisionunder the digital ID ggbain.31323.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1275814

Кой оркестрира цялото това зверство? Комитетът за обединени и прогрес формира „Специалната организация“ за изтребване на арменците. В края на 1914 г. около 124 престъпника напускат затворите с най-високо ниво за сигурност, за да покажат на какво са способни. В началото на следващата година хиляди други ще ги последват за изпълнение на „важната мисия“. Наричат ги „касапите на хора“. Убийствата и гаврите не спират до тук. Освободените затворници измисляли нови и нови начини за изтребване. Освен това имали на помощ и официалната османска армия.

Armenian_woman_kneeling_beside_dead_child_in_field

Арменка в полето близо до Алепо, опитвайки се да помогне на паднало дете. По-късно става ясно, че детето е починало.

Снимка: By en:American Committee for Relief in the Near East – from usa gov site.Rights Information: No known restrictions on publication.Reproduction Number: LC-USZ62-48100 (b&w film copy neg.)Call Number: LOT 10898 [item] [P&P]Medium: 1 photographic print., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=27444775

Започнали да горят живи хора, други са издавени в дълбините на Черно море. Италианският консул в Трабзонд разказва как стотици жени и деца са товарени на лодките, за да бъдат хвърлени и издавени. Повече от 50 000 души са избити именно по този начин. Експериментите с хора също били разрешени, следователно започнали да се предлагат високи дози морфин, токсичен газ, както и атаки с тиф.

Според приетия закон на 13 септември 1915 г. с депортирането трябва да се конфискува и арменското имущество. По-късно по време на мирните преговори в Париж, арменски делегати представят документи за имущество на обща стойност от 354 милиарда долара (според днешната инфлация – стойността комбинира културно църковно наследство, както и имоти на жители). Някои критици смятат, че икономиката на страната не може да постигне такива висоти без разграбването на арменците.

İkdam,_4_Kasım_1918

Новината във в-к, че тримата паши са успели да избягат.

Снимка: By İkdam – NTV Tarih, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=26934620

В нощта на 2-3 ноември 1918 г., тримата паши (Мехмед Талат Паша, Ишмаил Енвер Паша и Ахмед Джамал Паша) успяват да избягат. Зверствата са признати на 11 юли 1919 г. от Дамат Ферид Паша. Около 130 човека – всички членове на „Специалната организация“ – са обвинение в извършването на геноцид. Главните виновници са заловени и осъдени на смърт, но след това са изпратени в Малта за допълнителни разпити.

Стоят там известно време и през 1920 г. са разменени за британски военнопленници. Двама от завърналите се паши са убити от арменски нелегални бунтовници, които все пак искат да получат възмездие за всички зверства. Мнозина от изпратените в Малта не могат да бъдат осъдени поради простата причина, че по правилата на войната все още липсват клаузи, които да преследват зверства с такъв мащаб срещу цивилно население.

Джон Кифнър от Ню Йорк Таймс пише следното по темата:

„В навечерието на Първата Световна война в Османската империя има около 2 милиона арменци. През 1922 г. са преброени едва 400 000 души. Останалите 1.5 милиона са жертва на това, което историците наричат „геноцид“.“

 
 
Коментарите са изключени

Какъв е истинският край на Александрийската библиотека

| от |

Ще започнем с малко предистория по темата. Александрийската библиотека е основана или от Птолемей I, или от неговия син Птолемей II, някъде през 3 век пр. н. е. Библиотеките не са били нищо ново за древните цивилизации, въпреки че сграда, пълна с гравирани глинени плочки не е точно представата ни за библиотека. Първоначалната цел на Александрийската библиотека беше по-скоро да покаже огромното богатство на Египет, отколкото да осигурява място за знания и учение. Но тя ще се превърне в нещо много повече.

Натоварени със събирането на знанията за света, много от работниците в библиотеката трябваше да превеждат свитъци от „варварски“ езици на гръцки. Свитъците са взимани от древните „панаири за книги“ в Атина и Родос. Птолемей III също така взема оригиналните ръкописи на Есхил, Софокъл и Еврипид от Атина. Според Гален, фараонът е трябвало да плати огромна цена, за да гарантира, че ще върне оригиналите, но след като те са преписани, Птолемей III връща копията. Тъй като обаче библиотеката е обвита в най-различни легенди, не можем да сме сигурни дали това е вярно или не.

Излишно е да казваме, че колекцията на библиотеката беше огромна, но не се знае точно колко. Преценките на учените варират от 40 000 до 600 000. Знаем обаче, че колекцията е толкова голяма, че създава необходимостта от система за организация. Тази система е предшественик на днешния библиотечен каталог и се казва „Πίνακες“ или „Таблици“. В тях, съдържанието на библиотеката беше разделено по жанр и сортирано според името на автора. Вероятно Таблиците са служили по-скоро като запис на наличните произведения, а не като прецизна система за намиране на конкретен свитък. Заради формата си, те не можеха да седят изправени на рафтове като книги, а трябва да лежат на купища, което означава, че точен метод на организацията им би бил почти невъзможен. За съжаление, таблиците заедно с останалата част от библиотеката са изгорени при пожар. Кой от многото – не се знае.

Sanzio 01 Euclid

Картината на Рафаел за представянето на Евклид в Атинската школа

Частично заради библиотеката, Александрия се превръща в седалище на знанието и учението. Учени от целия елински свят можеха да използват библиотеката – именно там Евклид написва своята новаторска работа по геометрия (за ужас на гимназистите по цял свят), Ератостен открива каква е обиколката на Земята със забележителна точност, Герофилий научава, че мозъкът контролира мисълта, а не сърцето, a Аристарх казва, че Земята се върти около слънцето 1800 години преди Коперник. Библиотеката представлява смес от култури и умове и ние трябва да сме й благодарни за много от съвременни ни представи за медицина, астрономия, математика.

За съжаление обаче, всичко хубаво си има край.

Често за Александрийската библиотека ще чуем, че изчезва при внезапен пожар, но това вероятно не е точно така. Това, което всъщност се случва, изглежда е цяла поредица от събития, които довеждат до разрушаването й.

По-конкретно, докато има няколко свидетелства за пожари в Александрия, свързани с унищожаването на библиотеката, няма солидни исторически доказателства за „голям пожар“, за който се смята, че е унищожил цялата библиотека. Често ще чувате три имена като най-обвързаните s края на библиотеката: Юлий Цезар, Теофил Александрийски и халиф Омар от Дамаск.

Theophil

Теофил Александрийски 

Легендата гласи, че Теофил, александрийският патриарх през 391 г. н. е., започнал да разрушава езически храмове в името на християнството. Класическите „езически“ свитъци в библиотеката, както и храмът Серапеум, прикрепен към нея, съответно са проблемни за вярата му. Знаем, че един от малкото исторически математици, философи и астрономи, който е бил жена, Хипатия, е била убита брутално от тълпа в Александрия някъде по това време (през 415 г. сл. Хр.), което демонстрира раздора между определени учени и религиозните хора в регионът, въпреки че днес много учени смятат, че смъртта й е по-скоро по политически причини, отколкото конкретно заради позицията й към християнството.

Grands conquerants - Omar, le 2eme calife, prenant en personne possession de Jerusalem l'an 638 de l'ere chretienne

Омар

Историята за халиф Омар почти сигурно е измислена. През 645 г. н. е. Омар завладява Египет и изгаря книгите в библиотеката, тъй като те не са в съответствие с учението на Корана. Ако това е истина, то Омар най-вероятно изгаря някоя от дъщерна библиотека, а не Александрийската. Повечето историци смятат, че тази история вероятно е била измислена през 12 век и както при всички истории, които се появяват прекалено дълго след събитията, за които разказват, тя трябва да бъде разглеждана със съмнение.

Gaius Iulius Caesar (Vatican Museum)

Юлий Цезар

Най-вероятният произход на теорията за „големия пожар“ са действията на Юлий Цезар по време на война с Александрия. Юлий Цезар действително подпалва доковете на града, както и флота му, което сам документира в „Гражданските войни“. Той обаче не споменава дали огънят се е разпространил до библиотеката или не, но се смята, че е малко вероятно. Обаче някои свитъци, съхранявани в складове по пристанището, вероятно са изгорели и е много вероятно хората на Цезар да са разграбили библиотеката и да отнесли голям брой от текстовете със себе си в Рим. Сенека написва, че 40 000 материала са били унищожени в огъня на Цезар, но ако е вярно, това са вероятно само част от материалите, които е имало в библиотеката. По-късно писатели, включително Страбон и Севтоний, споменават музея, част от който е библиотеката. Това и други доказателства показват, че тя оцелява, поне отчасти, и след Цезар – дори и никога да не се е върнала към върха на своето величие.

Но ако библиотеката не е била унищожена при пожар, както повечето сме чували, а не е и оцеляла до днес, тогава какво се е случило, та е изчезнала толкова много литература. Ако има някакво конкретно събитие, което предизвиква бързата кончина на Александрийската библиотека, то не е известно за историците. Смята се, че по-вероятно редица малки и обикновени неща са довели до „унищожаването“ на библиотеката, като например самото време, което казва своята дума върху натрупаните свитъци, които започват да се износват и късат, а библиотекарите се сблъскват с трудното решение за това кои свитъци да продължат да копират при недостиг на папирус и кои не. При набезите си, няколко чужди императори отнасят много от произведенията на библиотеката като военна плячка из други части на света. Възможно е религиозните лидери, обиждайки се от съдържанието на някои текстове, да са ги унищожили, въпреки че повечето историци смятат, че този фактор е силно преувеличен. (Особено около 17-ти век, когато става модерно учените да се противопоставят на невежеството и заблудите, представяни в различни религиозни групи, като техен враг номер 1 бяха католиците. В резултат на това се появят много митове, като например този, че средновековните християни са смятали, че земята е плоска и подобни неща, които като цяло са имали за цел да представят религиозните хора през историята като безумствени тълпи, които горят книги и отхвърлят науката във всеки удобен момент, въпреки че това напълно противоречи на действителността, която виждаме от документираните доказателства.)

 
 
Коментарите са изключени