shareit

Чайковски и хомофобията на руснаците

| от |

Руският гений Чайковски умира през ноември 1893-та. 120 години след смъртта му неговата сексуална ориентация разгорещява страстите в Русия: хомосексуалността му просто не се вписва в идеологическата схема, пише в свой материал Дойче веле.

В една студена и дъждовна ноемврийска нощ в Санкт Петербург няколко конски врпяга спират пред едно жилище недалеч от Ермитажа. Представители на градските власти сноват напред-назад, а в отсрещното кафене са насядали група репортери. Рано сутринта в 3:15 часа им съобщават новината: Чайковски е мъртъв.

Tchaikovsky

Николай Мамонов, един от лекарите на композитора, посочва като причина за настъпването на смъртта т.нар. „азиатска холера“ – инфекциозно заболяване, което през 19 век взема десетки хиляди жертви в Европа. Руският цар Александър Трети е сред първите, изказали съболезнования на близките на починалия, а Чайковски е погребан с държавни почести.

Холера или самоубийство?

Около смъртта на 54-годишния композитор обаче бързо се разпространяват всякакви слухове. Според един от тях, Чайковски толкова много се страхувал, че хомосексуалната му ориентация може да стане публично достояние, че решил да се самоубие. Друга версия гласи, че по нареждане на царя Чайковски е трябвало да изпие чаша вода, заразена с холера – един вид наказание заради хомосексуалната му връзка с член на царското семейство. Известни са и други теории за смъртта му, според които композиторът е бил отровен.

„Учудващо е, че тези теории продължават да се разказват и днес“, казва Валери Соколов, изследовател на живота и творчеството на Чайковски и автор на книга по темата. Той не вярва на нито една от версиите за убийство, респективно самоубийство. Той вижда причината за смъртта по-скоро в тежката умора на гениалния композитор, причинена от безбройните му концертни изпълнения и други професионални ангажименти. Премиерата на неговата Симфония N° 6 („Патетична“) например, която самият автор разглежда като завършек на своето творчество, му коства много сили. Соколов има обяснение и на въпроса как един представител на висшето общество като Чайковски е могъл да се зарази с холера? Според изследователя това е станало по време на негово пътуване до Нижни Новгород през лятото на 1893 година, когато отива на гости на брат си Анатолий, който като вицегубернатор на областта тогава е бил много активен в борбата срещу епидемията от холера.

„Когато днес чувам разни учени да твърдят, че хомосексуалността на Чайковски била измислица на някакви антипатриоти, ме напушва смях“, казва Полина Вайдман, директорка на музея на Чайковски в Клин, край Москва. Според нея е абсурдно да се отрича неговата хомосексуалност. В своите писма и дневници композиторът често споделя подробности за интимния си живот, за своите любови и разочарования.

През 70-те години на 19 век Чайковски става свидетел на това как много негови приятели се опитват да прикрият своята хомосексуална ориентация със сключването на брак. Той също решава да постъпи така и се жени за Антонина Милюкова – млада дама, която му пише любовни писма, и в която той вижда героинята на Пушкин от „Евгений Онегин“ – Татяна.

В по-зрелите си години Чайковски вече не крие своята хомосекуалност. Учените обаче изключват категорично възможността той да е бил преследван на тази основа, включително защото висшите кръгове на руското общество тогава са били доста толерантно настроени към хомосексуалните – за разлика от днешна Русия, в която темата за хомосексуалната ориентация на най-великия руски композитор очевидно е сериозен проблем.

tch

„Не заради това го обичаме!“

Наскоро дори президентът Владимир Путин взе отношение по темата. В едно телевизионно интервю той заяви следното: „Твърди се, че Чайковски е бил хомосексуален. Но ние не го обичаме заради това“, каза президентът. После руската преса поде кампания срещу очернянето на Чайковски, но междувременно загрижени майки вече бяха започнали да звънят по театрите, за да се осведомят дали представленията на „Лешникотрошачката“ не са забранени за момчета. В списъка с нелепите хомофобски прояви място намери и решението да бъдат спрени държавните дотации за филм, посветен на композитора.

Полина Вайдман и Валери Соколов гледат с насмешка на тази „юбилейна“ кампания. Същевременно те разкриват нещо друго и съвсем сензационно – учени били доказали, че обявеният за най-великия руски композитор на всички времена Пьотр Чайковски имал и германска жилка. Неговият дядо по майчина линия – Михаел Хайнрих Максимилиян Асие, който в началото на 19 век се заселил в Русия, имал баща французин и майка германка – Мария Кристина Елеонора Витих. Любимата детегледачка на малкия Пьотр – Фани Дюрбах, била от Елзас. Благодарение на нея още на възраст от 6 години малкият Чайковски говори свободно немски език.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на японската нинджа – забравеното изкуство

| от |

Съществуват много легенди за японските самураи и техните величествени подвизи. В последните няколко месеца сме разказали много истории за японски авантюристи, обикаляли света, при това във време, в което европейската цивилизация все още се е формирала. По една или друга причина се пропуска един друг специален вид войни, запомнени именно в страната на изгряващото слънце. Нинджите винаги са пазели своята невероятна мистика и може би по тази причина няма точна информация за техния произход. В днешно време има достатъчно холивудски интерпретации, но за модерния японец това е просто обида.

Оказва се, че няма категорични данни нито за произхода, нито за присъствието на нинджите в японската история. Съществуват няколко версии за появата на този вид бойци – дори думата боец е пресилена, защото в исторически план нинджите имат само една-две открита и директна битка. Нека започнем от самото начало. Според някои исторически теории, нинджите може да идват от:

1. С падането на династията Танг в Китай, много генерали бягат от страната и отиват в Япония, пренасяйки своите бойни тактики и философията за войната. Междувременно тяхната родна страна се подготвя за 50-годишен период на хаос. Само един век по-късно започват да идват и китайските монаси, които носят допълнителни знания в медицината и философията.

2. По една или друга причина се смята, че възможни автори на това изкуство са започнали учението в Индия. Китайските монасите са преподавали тези познания и в Тибет, но сякаш са били по-необходими в Япония.

3. Редица източници твърдят, че нинджите са се зародили именно във феодална Япония и идват точно навреме, за да бъдат в противовес на самураите. Впрочем има твърдения, че първият нинджа е принц Ямато, но дори тази информация не е особено сигурна.

Silhouette of two Japanese Samurai sword fighting, Vector Illustration

Истината не може да има много лица, но за съжаление историята на нинджите е унищожена или потъва в забрава. В апогея си, нинджите са имали повече от 49 училища в страната. Доказан факт е, че всеки майстор преподавал своите знания на учениците, но никога не ги записвал. Следователно единственият начин за човек да се превърне в нинджа е да бъде роден в семейство, където се практикува това изкуство или да се роди в селото, където всички жители спазват йерархията. Може би това е достатъчно добър отговор на поговорката „Нинджа не се става. Нинджа се ражда.“. От друга страна трябва да бъдем малко скептични. Най-известните кланове в това движение също имат противоречия. Ига рю и Кога рю са най-известните и съответно смятани за най-добре развити фамилии. Апогеят им е в периода на Камакура от 1185 до 1333 година.

Проблемът е, че според архивите владетеля Шотоку Тайши (574-622) е използвал услугите на нинджа на име Отомоно Сахито. Неговото име може да бъде открито в редица публикации и някъде се смята за бащата на нинджитсуто, но няма доказателства и името остава по-скоро в територията на фолклора. Превъртайки календара с няколко века напред към периода на Камакуро ще прочетем, че това явление е подбудено в следствие на доминиращата японска аристокрация. Тогава жителите въстанали и тренирали различни сложни бойни маневри в планините, а след това ги приложили срещу жестоките господари. Познанията в това изкуство по-късно еволюират до толкова познатото нинджитсу.

Друга легенда разказва преплитащите пътища на самурая Дайсуке Тогакуре и Кайн Доши. Срещата се случва някъде през XII век. Дайсуке бил самурай, който изгубил земята и титлата си. Вместо да извърши сепуко, той започва да скита в планините на югозападен Хоншу, където среща Кайн Доши – китайски войн и монах. Двамата споделят своите знания и бързо започват да мислят нова теория около воденето на партизанската война, която наричат нинджитсу. Според някои източници именно Дайсуке започва първото училище за нинджи с името Тогакере. Повечето привлечени привърженици на това изкуство ще бъдат разжалвани самураи, но в повечето случаи обикновеният човек можел лесно да бъде обучен и издигнат за нинджа, което автоматично изключва твърдението за раждането на нинджа.

В тази история отново присъстват селяните и фермерите, които трябвало да изучат някаква форма на бойно изкуство, за да се защитават. Ето защо и най-известните училища и локации на нинджите са именно Ига и Кога, където местното население е предимно селско. Представителите на движението Ига рю са били използвани като шпиони. Тяхната основна мисия за събиране на информация и употреба на експлозиви е документирана през XV и XVI век. Това знание било сериозна тайна и никой не я издавал. Другото име на тези специални наемници, защото нинджите били точно такива, е шиноби. Освен употребата на експлозиви, представителите са известни с акробатичните си умения и сурови тренировки, саботаж, внедряване в противниковия лагер, поръчкови убийства и партизанска война. Друга важна черта е, че в повечето случаи са наемани да извършат колкото се може повече щети на противниковия лагер и с това се справяли отлично.

Japanese NINJA concept. Samurai.

Историята показва, че нинджата е правилното лице, когато трябва да се взимат решения, противоречащи на японската философия. Ограниченията от бушидо изобщо не притеснявали нинджите. Макар и някои да са бивши самураи, бушидо нямал власт над тях, особено с възможността да прогледнат критично на своите бивши колеги. Нинджите са били виртуози в убийствата, но това е само върха на айсберга. Много често могат да разпространяват слухове, с които да развълнуват една скромна суб култура. Може да се допуска, че политиката в Япония за този период е била в ръцете изцяло на нинджите. Причините са ясни, когато на повърхността изплува сериозен противник, всеки използва услугите на наемника. Самураите също използвали тези лица за извършването на определена услуга. Разбира се, никой не знаел кога и как ще се случи делото, но всеки получавал точно това, за което плаща. Имайки предвид времето им на зараждане, нинджите били перфектния инструмент за периода си. По време на войните Набукучо (1336-1392), както и войните Онин (1460).

Издигането им в ранг успява да привлече вниманието дори на Ода Нобунага. Като един от най-важните благородници на страната, неговата основна мисия е да започне обединението на Япония. Основен проблем за него и неговите самураи е, че двете села на нинджите, съответно в Ига и Кога, може да се превърнат в истинско главоболие. Нещо повече, легендите за техните подвизи обикаляли страната и всявали сериозен смут и сред най-смелите бойци. Единственото решение, без значение дали е правилно или грешно, е премахването им. Битката в Кога дала особено самочувствие на самураите, които успели бързо и лесно да премахнат толкова „страшните“ нинджи.

Обучените в партизанска война не могат да се справят с изкуството на войната в отвореното бойно поле, тези умения липсват или просто не са били необходими до този момент. Самият Ода знаел много добре, че битката ще бъде люта, особено след като всеки в селото на нинджите е равен на другия, без значение колко по-високо или по-ниско е в ранг. Странното общество, способно да заличава императори, не можело да се мери с нищо друго до този момент в Япония. Най-важното за Ода е, че официалната власт получавала възможно най-сурово отношение, когато пребивава там и ако изобщо бъде допусната. А още по-страшното е, че в провинцията Ига имали сериозно намерение да се разправят с настоящата власт. Нобунага започнал своя поход и бързо успял да превземе двореца Маруяма. Окуражен от бързото развитие, той започнал да вярва, че нинджите не са чак толкова страшни, но практически още не е срещнал сериозен отпор. Никой не знаел, че обикновените работници, които някога са строили този дворец, практически били обучени нинджи.

Господата просто искали да опознаят много добре двореца и се възползвали от възможността си. Въоръжени с правилните познания, тайната формула на барута и изкуството да потъват в нощта като призраци, нинджите бързо и лесно запалили двореца, а самият Ода можел само да гледа какви красиви пламъци се разгръщат пред него. На сутринта се дава вълнуващата команда за нападение, което Ига нинджите очаквали с огромно нетърпение. Заедно с още 12 000 самурая, Ода тръгва към планините. Годината е 1579, а гостите дори не подозират какво им предстои. Влизайки в село Иседжи, самураите започнали да си мислят, че всички са се евакуирали.

Samurai in Japanese village

Грубата грешка е, че нинджите били там, просто чакали своя момент. Половината от домакините посрещнали самураите с фронтална атака, докато останалите преградили пътя за бягство. С необходимото прикритие, повечето маскирани бойци използвали огнестрелно оръжие (познанията на барута очевидно намирали нови и нови приложения през 16-и век), както и огнени стрели – комплимент от домакина. Когато станало ясно, че битката прераства в елементарна сеч, копията и мечовете започнали да влизат в употреба, демонстрирайки невероятната красота на нинджитсуто.

Друга още по-сериозно главоболие е, че в паниката, самураите започват да стават жертва на собствените си стрелци, а понеже мракът и мъглата не прощават, някои дори успяват да се изколят сами, без да търсят помощта на отбраняващите сили. Онези, които не успели да посрещнат нито един меч с гърди (приятелски или вражески), предпочели да спестят позора си и да извършат сепуко. Самият Ода успява да избяга. Когато се завръща обратно в дома си, баща му го кори, но казва и най-мъдрите слова, които един самурай може да чуе:

„Намери си нинджа. Само така можеш да си гарантираш победа.“

Разказите за сразената самурайска армия се разпрострели бързо. Мнозина очаквали ответен удар, но по-важното е, че в следващите 1-2 години кланът Нобунага ще има причина да се въздържа от действия.
На 1 октомври 1581 година Ода хвърля всички сили в разбиването на проклетия враг. 40 000 война тръгват в битка срещу 4 000 човека. Огромната армия нападала от всички възможни страни. Оцелелите войни от провинцията Кога се притекли на помощ, защитавайки последната точка, която съдбата им отредила за битката. Отчаяната защита обаче не може да даде отпор на огромната армия. В един момент нинджите се предават и се надяват, че е възможна някаква дипломация. Войните на Нобунага обаче още помнили стария срам и бързо изклали почти всички жители. Мнозина успели да избягат, но предпочели да се крият и живеят в изгнание, отколкото да се предадат. С това сякаш приключва и съществуването на тези бойци. Някои исторически факти показват, че делото им се забелязва слабо през XVII век, но като цяло техните умения остаряват и отстъпват. Нещо подобно се случва и със самураите след известно време.

Japanese Ninja Samurai on the roof of the castle

Едно е сигурно, нито един нинджа не е документирал своите умения и не е успял да ги запази. Знанията се предават от уста на уста. Възможно е да са преувеличени в следствие на легендите за тях, но и това не е сигурно. Важното в този момент е, че Япония и до днес открива документии договори, в които нинджа се кълне във вярност на своя господар и също така споделя, че няма да използва уменията си за кражба, освен ако не му е заповядано. Една от големите тайни на този японски наемник е в умението му да изпада в транс за дълги периоди от време. Когато са призовавани да убиват, нинджите често използвали дегизировка и истинската им идентичност била известна само на самите тях. Според някои японски историци, тайната на нинджите се криела в умението им да изпадат в транс, да медитират и също така да използват уменията на самохипноза. По тази причина се разказват легенди за нинджа, който прекарал няколко дни във водоем, очаквайки своята цел да се появи. Подобно състояние на духа може да бъде забелязано при будистките монаси, което за пореден път насочва погледа към Тибет и Индия. На финалът обаче не трябва да забравяме, че в скромният архив не може да даде много информация за едни от най-легендарните убийци на Япония.

 
 
Коментарите са изключени

„Целта оправдава средствата“ – какво всъщност казва Макиавели

| от |

Заплетен в политиката на Флоренция в бурния разгар на Ренесанса, Николо Макиавели успява да стане много неща: дипломат, жертва, затворник, изгнаник, но най-вече „баща на съвременната политическа теория“. И макар че днес е най-известен с каноничните си методи за безмилостно изкачване по етажите на един корумпиран свят, той всъщност никога не е казвал фразата, която най-често му се приписва: „Целта оправдава средствата“.

Макиавели е роден във Флоренция през 1469 г. Като дете на адвокат, Макиавели изучава граматика, реторика и латински език и така рано си намира работа – в съставянето на официални правителствени документи. По-късно е на поредица от дипломатически мисии, включително в кралските съдилища на Испания и Франция.

Изграждайки се като политическа фигура в началото на 16-ти век, Макиавели създава репутация в безсрамната си непочтеност. Той от своя страна също отнася немалко количество несправедливости, най-вече от фамилията Борджия, която по това време се опитва да завладее голяма част от централна Италия.

Когато Медичите възобновят властта си обаче, Макиавели е измъчван и заточен. Той обаче има пари и прекарва заточението си в своето имение извън града. В този период има доста време да размишлява над всичко, на което става свидетел през годините във флорентинската политика. И в резултат на това идва се появява „Принцът“. Книгата препоръчва предателство, лицемерие, хитрост, жестокост и безмилостност, като методи за добиване и задържане на властта.

Не е съвсем ясно кога точно книгата е публикувана – някои източници твърдят, че първата версия излиза още през 1513 г. Втората му творба „Беседи върху първите десет глави на Тит Ливий“ също е написана през 1513 година, а  8 години по-късно той представя „За изкуството на войната“. Макиавели умира през 1527 г., а първата известна печатна версия на „Принцът“ се появява през 1532 г.

Днес учените спорят дали „Принцът“ всъщност не е сатира (мнозина твърдят, че основната му философия се противопоставя на тази в другите му произведения). Все пак голяма част от съветите на Макиавели важат, макар и да звучат морално отвратителни днес.

  • Всеки вижда как изглеждате, но малцина виждат това, което всъщност сте.

  • Никога не се опитвайте да спечелите със сила онова, което може да бъде спечелено с измама.

  • Човек ще забрави смъртта на баща си преди да забрави загубата на наследството от него.

  • Хората трябва да бъдат галени или смазвани. Ако просто им нанесете щети, те ще си отмъстят, но ако ги осакатите, няма какво да направят.

  • Тъй като любовта и страхът трудно могат да съществуват заедно – ако трябва да избираме между двете, далеч по-безопасно е да се страхуват от нас, отколкото да ни обичат.

  • Този, който се стреми да заблуди, винаги ще намери някой, който ще позволи да бъде заблуден.

  • Лъвът не може да се предпази от капани, а лисицата не може да се защити от вълци. Следователно човек трябва да бъде лисица, за да разпознава капани, и лъв, за да плаши вълците.

 

И, разбира се, пасажът, откъдето е взет най-известният цитат, който Макиавели никога не е казвал:

Щом владетелят успее да победи и спаси държавата, средствата му ще бъдат преценени за почтени и ще бъдат похвалени. Масата се води от онова, което вижда и от успехите…

 
 
Коментарите са изключени

Построиха мостовете от евро банкнотите

| от |

Банкнотите по света често съдържат известни съвременни или исторически скулптури, паметници или някакви сгради. Това обаче не е така при еврото, за което бяха изработени поредица от несъществуващи структури. В тон с приказката, че „животът имитира изкуството“, тези структури сега стават основа за поредица от реални постройки.

На 1 март 2002 г. евромонетите и банкнотите се появяват в обръщение на бял свят. Едната страна на монетите е уникална за всяка страна и включваща хора и места, специфични за нея. Другата страна стандартизирана за всички държави и има карти и символи на континента.

Лицата и гърбовете на банкнотите обаче са еднакви във всички страни, което означава, че трябва да представляват всички членове на Европейския съюз, без да показват предпочитания към някоя държава. Тоест личности или забележителности, специфични за отделна страна, не са опция.

euro bank notes

Европейският паричен институт (ЕПИ) избира моделите измежду финалистите от европейски конкурс за дизайн на еврото, подпомогнат от жури от независими експерти в областта на маркетинга, графичния дизайн, рекламата и историята на изкуствата. Печелившият дизайн на банкноти трябва да съдържа „времената и стиловете на Европа“.

На гърба на банкнотите има серия мостове, които са направени с идеята да символизират връзки и комуникация в рамките на и извън Европа. Те са в архитектурни стилове от седем периода на европейската културна история: класически (5 евро), романски (10 евро), готически (20 евро), ренесансов (50 евро), бароков и рококо (100 евро), епохата на желязото и стъклото (200 евро) и модернизъм (500 евро).euro bank note project

Десетилетие след като цветните банкноти започват да обикалят континента, холандският художник Робин Стам започна да разсъждава над идеята да превърне тези рисунки във физически реалности – планът му е за Спийкенисе, предградие на Ротердам. С помощта на инженери и с благословията на местния граждански съвет той се хваща на работи.bridges of europe project

Стам и неговият екип пристъпват към изграждането на „Мостовете на Европа“. Те построяват мостовете над ров с вода около жилищни кооперации. Стам дори се свърза с Европейската централна банка (ЕЦБ), за да осигури одобрение на проекта, което и му беше предоставено с най-добри чувства. В галерията по-долу можете да видите всеки мост по ред на нумизматичната им стойност:

5 евро

10 евро

20 евро

50 евро

100 евро

200 евро

500 евро

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Партений Зографски – странстващия духовник

| от |

Ако се движите по кръговото кръстовище на площад Руски паметник и продължите по булевард „Ген. Скобелев“ ще минете няколко пресечки на улици „Владайска“, „Дамян Груев“ и „Добруджански край“. Достигайки на по-голямото кръстовище до парк „Възраждане“ ще забележите, че булевардът се пресича от улица „Партений Нишавски“. Името може да ви се стори странно, но пък е достатъчно колоритно, за да се запомни. Освен това улицата е достатъчно дълга и обхваща почти цялата страна на парка. Кой обаче е Партений Нишавски и защо на негово име е кръстена една зелена улица, по която минават столичани всеки уикенд, за да намерят малко почивка сред зелените поляни на парка?

Неговата история започва преди повече от два века. Той е роден през 1818 година в Галичник, Македония. Преди да стане духовник и да получи това име, Партений е бил познат като Павел (Хаджи) Василков Тризловски. Животът му е отдаден изцяло на църквата и още в най-ранна възраст прекрачва вратите на манастира „Свети Йоан Бигорски“, а след това продължава обучението си в Охрид при Димитър Миладинов. Отдаден на Бог, той успява да влезе и в Атинската семинария, а за това начинание помага и архимандрит Анатолий Зографски. През 1842 година вече е монах в Зографския манастир в Света Гора с името Партений.

Година след година, Партений изучава религията и прекрачва прага на Духовната семинария в Одеса, после постъпва в Киприянски манастир в Молдова. 4 години след приемането на името си завършва и Киевската духовна семинария, а след още 4 години е успял да завърши и Московската духовна академия. Първата му служба е като духовен проповедник и изповедник в църквата на руското посолтво в Цариград. Самият той не планува да остане дълго там и с разрешение на руския посланик ще се отправи към Света гора, където през 1851 година открива богословско училище в Зографския манастир.

Плановете за същия са да се превърне в семинария. За съжаление гръцките духовни власти не са съгласни и само една година по-късно училището затваря врати. Партений не се обезкуражава, зад гърба си има силен спътник и знае, че делото му е свещено. На следващата година участва в създаването на Българска матица (обществено-културна организация), която по-късно е повод за създаването на Българско книжовно дружество. По това време Партений се намира на остров Халки (днешна Турция), където преподава църковославянски език. Кримската война поставя черен печат на неговото учение, защото мнозина смятат, че преподава на руски – ирония на съдбата. До 1858 г. е управител на българското училище в Цариград. Когато не се занимава с училището, служи в българската църква „Свети Стефан“ и съответно в руската църква.

През 1859 г. е ръкоположен за поленински епископ в Дойран. Пеенто в църквата ще се извършва на църковославянски. Кукушките българи са във възторг от това решение. Вместо да въдвори мир и ред, Партений има други планове за църквата. Той обикаля епархията и разширява употребата на църковославянски в богослужението. Друга инициатива е отварянето на български училища. Мнозина смятат, че новият епископ мрази гърците. Съмненията им може да бъдат подсилени, след като умират Братя Миладинови. Епископът отвръща на този тежък удар с изгарянето на всички гръцки богослужебни книги, използвайки старата библейска поговорка „Око за око, зъб за зъб.“. Този гневен акт не остава незабелязан и през 1861 г. Партений е призован от прекия си началник Неофит Византийски за сметка. След кратък разговор е поставен под домашен арест и на неговото име стоят около 22 обвинения. Благодарение на руския посланик, епископът е отново върнат в Цариград.

При опит за съд, Панарет Пловдивски – член на Светия Синод – изразява своята силна протекция и не е съгласен. Патриархът чака съставянето на нов синод, където протекторът ще бъде изключен. Отново с помощта на посланика е освободен и му е позволено да се завърне в Дойран. Там намира нов враг в лицето на турските власти. Партений заповядва на една от църквите да се постави камбана. Подкрепата на заможните българи обаче го обезкуражава. Петко Славейков е негов личен протектор, но на финала отново се връща в Цариград, където продължава да работи в полза на българското църковно дело и българските вестници. Около 6 години по-късно ще получи нов пост – митрополит в Пирот.

Там отново ще прави това, на което е способен най-добре – подпомага българското училищно дело. Впрочем точно този ход успява да спре сръбската пропаганда в Пиротско. Интересен момент от биографията на Партений Зографски е участието му в отцепилата се от патриаршията българска църковна йерархия. Митрополит Партений обикаля южните български земи през 1870 година, ръкополагайки свещеници. В този момент гръцките владици са изгонени и няма кой да заеме тяхното място. Пловдивската гръцка митрополия не приема тези действия за много приятелски и започва отбранителен ход, използвайки османските власти.

Партений не се притеснява особено, все пак през целия си живот е бил враг на някого, следователно започва да ръкополага нощно време в малкия храм „Свети Николай“ в Пловдив, след това използва и манастира „Света Петка“ край Станимак. Изгонен е, но продължава да ръкополага в манастир „Свети Тодор“ над Перущица. За кратко време успява да ръкоположи 84 български свещеници. Със създаването на Българската екзархия през същата година остава екзархийски митрополит в Пирот до октомври 1874 година и след това е принуде да подаде оставката си.

След още две години ще приключи своя житейски път. На 7 февруари в Цариград, когато се чества деня на Партений Лампсакски умира един от най-будните български духовници и книжовници. Погребан е в „Свети Стефан“. Духовният живот и отдадеността на църквата не са единственото му занимание. Той е сътрудник на редица български списания като „Български книжици“ и българските вестници „Съветник“, „Македония“ и „Цариградски вестник“. Автор е на книги като „Кратка свещена история на ветхо и новозаветната църков“, „Началное учение за децата“, „Кратка славенска граматика“, превежда житието на св. Климент Охридски от гръцки на български. Симеон Радев споделя често, че „писанията на Партений се отличват със своя изящен стил“. Прочитайки целия житейски път на този духовник, можем спокойно да направим изводите си, защо неговото име стои до парк „Възраждане“. Ако още се чудите защо е Нишавски, причината е неговия пост в Пирот. Не трябва да забравяме, че родните улици са лични, с вековна история, а зад тях стоят дела, които формират това, което сме днес.

 
 
Коментарите са изключени