shareit

Британската преса за новите мерки на Камерън и за протестите у нас

| от |

Британските вестници днес отразяват новия опит на премиера Дейвид Камерън да смекчи общественото безпокойство около очакваната имигрантска вълна от България и Румъния с обявените
ограничения за използване на британска система за социални помощи от имигрантите от Европейския съюз.

В статия за в. „Файненшъл таймс“ Камерън огласи мерките и изтъкна, че Европа трябва да се реформира, за да върне доверието на гражданите си, имайки предвид опасенията, че неограничената имиграция подхранва подкрепата за десни популистки партии като Британската партия нанезависимостта.

Великобритания от десетилетия е главен поддръжник на разширяването на ЕС и на свободното движение, но сега иска да ограничи достъпа чрез нови правила, които да спрат притока на
работници от бедните към по-богатите страни членки на съюза. При перспективата за бъдещо разширяване към Балканите, а може би и Турция, Камерън настоява за нови правила, които ще забавят напълно свободния достъп до трудовите пазари, докато не се гарантира, че отварянето на трудовия пазар няма да доведе до огромна миграция, посочва „Файненшъл таймс“.

„Индипендънт“ отбелязва, че новодошлите източноевропейски имигранти ще се сблъскат с по-строги изисквания за отпускане на социални помощи, а бездомниците ще бъдат депортирани. Камерън
обяви мерките след натиск от страна на торите Лондон да не се подчини на Европейската комисия и по-строго да контролира правото на българи и румънци да работят във Великобритания,
допълва „Индипендънт“.

Alex-Salmond-defends-waving-the-Saltire-behind-David-Cameron-2037955

Камерън ограничава достъпа на български и румънски имигранти до британската система за социални помощи, пише също и в. „Дейли телеграф“. Наред с обявяването на рестриктивните мерки
Камерън атакува лейбъристите, заявявайки, че причина за сегашната ситуация е фактът, че предишното правителство не е възприело по-твърда линия, когато през 2007 г. България и
Румъния са били приети в ЕС. Премиерът изтъкна, че имиграционната политика на лейбъристите е причина на сегашната враждебност на британците към мигрантите от ЕС. Камерън нарече
огромна грешка това, че не е бил наложен контрол.

Британският премиер Дейвид Камерън направи пореден опит да успокои обществените опасения от миграционна вълна от България и Румъния и обяви поредица от мерки, ограничаващи достъпа до британската система за социални помощи, пише вестник „Гардиън“.

Обявените вчера вечерта ограничения са подкрепени от либералните демократи, коалиционните партньори на консерваторите.

Ограничителните мерки предвиждат, че новопристигнали мигранти от ЕС няма да имат право да искат настаняване в общински жилища. През първите три месеца те няма да имат право да искат помощи като безработни, а от първи януари догодина помощи при търсене на работа (JSA) ще може да се иска за повече от максималните шест месеца, единствено ако безработните могат да докажат, че имат реални перспективи да получат работа.

Всеки гражданин на ЕС, който е бездомен или се занимава с просия ще бъде депортиран и ще му бъде забранено отново да влиза в страната през следващите 12 месеца, освен ако не докаже,
че има основателна причина да бъде във Великобритания, като работа например.

Камерън обяви също така, че четворно ще се увеличат глобите за работодатели, които не изплащат минимални заплати.

Британският премиер каза, че споделя опасенията на много хора в Обединеното кралство от европейските изисквания за вдигане от 1 януари 2014 г. на ограниченията за достъп до британския трудов пазар, които сега важат за българи и румънци.

 

В същия брой „Гардиън“ публикува днес пространен репортаж за България, посветен на няколкомесечните улични протести и участието на студентите в тях.
Под заглавие „Българските студенти оглавиха вълната на протеста“ изданието отбелязва, че протестът, започнал като съпротива срещу корупцията и непотизма, „бързо ескалира в най-голямата непрекъсната вълна на демонстрации от падането на комунизма преди 24 години“. Публикацията отбелязва, че две трети от българите подкрепят демонстрациите срещу властта.
Във връзка с притока на бежанци „Гардиън“ поставя и втори акцент в материала си като съобщава за наличието на ксенофобско напрежение и за възхода на крайнодесни партии. България е най-бедната страна в Европейския съюз, отбелязва в тази връзка британското издание.

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Как AC/DC „вдъхновиха“ сериен убиец

| от |

Ричард Рамирез е личност, която успява да изправи Лос Анджелис и Сан Франциско на нокти само за една година. Псевдонимът му „The Night Stalker“ присъства във всички вечерни новини и принуждава хората да превръщат домовете си в истински крепости с надеждата, че този Торбалан няма да се появи от нищото. За зловещата си черна статистика Рамирез влиза в учебниците по криминология и може да се похвали като сериозен обект и пример за разследващите полицаи през следващите години. Въпреки всичко извършено, той също продължава да се смята за част от правилото „Убиец не се ражда, а създава.“.

Рикардо „Ричард“ Рамирез се ражда в семейство с още четири деца. Той е най-малък и съответно получава красивата възможност да бъде отгледан от вече полудели родители. Баща му Джулиан е бивш мексикански полицай с богата история. Братовчед му Мигел пък служил във Виетнамската война и щом баща и братовчед седнат на масата, често разказвали някои от най-вълнуващите истории за живота. И ако това не е достатъчно, Мигел винаги носил богата колекция от направени полароидни снимки.

На тях присъствали всички жени, които е изнасилил по време на службата си, както и някои кадри, в които е обезглавявал хора. Прекрасното детство изглежда наистина впечатляващо. Черешката на тортата е момента, в който Мигел вади пушка и застрелва собствената си съпруга пред погледа на семейството. И докато малкият Рикардо е можел да избяга от малтретиращия си баща и побъркания си братовчед, откривайки убежище единствено в близкото гробище (често дори е преспивал там), то на финала на семейните отношения са се намесили социалните, които го извеждат от лошата среда. За жалост са закъснели сериозно.

Официалните архиви отдавна разказват, че първата му жертва е била 79-годишната Джени Винкъу, която намира своя край в собствения си апартамент в Лос Анджелис. С множество прободни рани и неуспешен опит за обезглавяване, извършителят успява да избяга, макар и да оставя пръстови отпечатъци. Истината е, че първата жертва е 9-годишната Мей Леунг. Двамата се срещат в мазето на хотел Тендерлойн в Сан Франциско и след изнасилването, използва нож, за да я намушка многократно и след това да я обеси за една от тръбите.

Richard_Ramirez_1984_mug_shot

Снимка: By Los Angeles Police Department – [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29431687

Официалният рапорт дълго време ще смята, че това е неизвестен извършител, но през 2009 г. се оказва, че ДНК-то на Рамирез отговаря на откритото в мазето и към списъка с убийства се добавя още едно име. Този Торбалан започва да отмъщава на света за своето собствено съществуване, отдаден на живота на високи обороти, агресивната музика и травмиращите спомени от детството. За 5 месеца успява да убие повече от 13 жертви и обикновено пътува между Лос Анджелис и Сан Франциско, създавайки допълнителна паника сред жителите. Облечен в черно, прониквайки през прозорците на домовете или забравените отключени врати, този човек винаги ще остави реки от кръв след себе си.

Понеже забравя шапката си на AC/DC в дома на една от жертвите, мнозина започват да обвиняват групата за текстовете с насилие. Стига се до там, че Малкълм Йонг трябва да обяснява каква е идеята на песента „Night Prowler“, която няма нищо общо с прякора на убиеца „Night Stalker“. Никой не може да разбере защо този човек обикаля като жив дявол и безмилостно избива хора. Още тогава започва да се гледа негативно на албумът „Highway To Hell“. Много по-късно теорията за вдъхновението ще бъде отхвърлена, но това няма да помогне особено на групата в този период. Официално има потвърдени около 14 жертви, а неофициално самият той знае какво точно е правил. Последната му жертва в този списък е Инес Ериксон. След като не успява да влезе в дома на семейство Ромеро, защото влиза доста по-шумно от обикновено.

Джеймс Ромеро звъни в полицията и обяснява, че е изгонил крадец и дори не подозира, че това събуждане е спасило живота му. Рамирез не можел да се прибере просто така и посетил следващата къща, която в този случай била на Бил Карнс и неговата приятелка Инес. Бил се събужда със зареждането на пистолет и преди да осъзнае какво се случва е прострелян три пъти. Неговата партньорка е бита, ограбена и изнасилена, но за голяма изненада остава жива. Развалените зъби са това, с което успява да го запомни. Нейните показания позволяват създаването на някакъв образ, който може да помогне за преследването.

След като става доста популярен и фотороботът му е на почти всеки вестник. Рамирез се опитва да стигне до брат си в Аризона, но се разминават и преценява, че трябва да се върне обратно в Лос Анджелис. Тогава още не осъзнава, че вече е разпознат и докато минава покрай автогарата, търсейки откъде да закупи алкохол, няколко жени започват да го сочат и да крещят „El Maton“ или убиецът. Хората, които така или иначе искали да се разправят с изрода, решили да приключат всичко и хукнали след него. Не е ясно кой е успял да използва металната тръба, с която да го нокаутира, но това категорично е прекратило преследването. Пристигащият полицай трябвало да се разправи с група от близо 200 души, за да не се стигне до публичен линч. В затвора получава обстоен ремонт на усмивката си.

Зъботехникът ще трябва да направи около 9 нови изкуствени зъба. Никой не разбира защо точно това е било необходимо, но на съдебната скамейка застава човек с още по-плашещо изражение. Междувременно баща му се опитва да изгради алиби и да обясни, че Рикардо никога не е напускал Ел Пасо, макар и личният картон да показва, че се е лекувал именно в Лос Анджелис. Изненади по време на делото не е имало. Оцелелите разказват, че Рамирез ставал по-жесток, когато чувал споменаването на Бог. Той предпочитал всички да се кълнат в сатаната. Имал нарисувани пентаграми на ръцете и още на влизане поздравил всички с „Да живее Сатаната!“. С огромна радост разказва на всички за своите деяния, но после оттегля думите си, защото баща му продължава да твърди, че двамата са били в Ел Пасо. За всички деяния получава 19 смъртни присъди и се оказва, че делото му струва около 1.8 милиона долара. Умира в затвора, докато излежава присъдите си.

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Великата вражда, която не позволи на Deep Purple да угаснат

| от Тодор Ковачев |

Когато говорим за икони на хард рока, сред първите изникнали имена неизбежно е това на едни британски легенди в тъмнолилав цвят с техния неугасващ вече над половин век пламък. На пръсти се броят бандите, които могат да съперничат на Deep Purple по влияние върху музикалната история. Основаната през 1968 г. група продължава да обикаля света с музиката си и направи невероятно шоу в България на 7 декември миналата година като част от дългото си прощално турне.

С хитове като Burn, Smoke on the Water, Hush, Highway Star, Child In Time и Soldier of Fortune в арсенала си, и с редица албуми с многомилионни продажби, те отдавна са си гарантирали безсмъртие на музикалния небосклон. Но като всяка велика група, и Purple са преминавали през невъобразими катаклизми, за да създадат една цяла епоха в рока.

През годините тази толкова обичана у нас банда е оцелявала след тежки раздели, събирания и промени в състава, както и след един епичен огън, който проваля звукозаписните им планове, но вдъхновява класиката Smoke on the Water.

„Може да я наречеш хеви метъл парче, но в основата си е блус“, обяснява най-дълго задържалият се фронтмен на Deep Purple Иън Гилън, който е лицето на групата и днес. Вдъхновението за Smoke on the Water дошло една нощ в Швейцария през 1971 г. Членовете на бандата наблюдавали как цялото местно казино се запалило и изгоряло по време на концерт на Франк Запа и гъсти облаци от дим се издигнали над Женевското езеро. Purple трябвало да правят записи в казиното на следващия ден, но плановете им пропаднали. „Бях вътре и слушах Франк Запа, когато човекът зад мен стреля в тавана със сигнален пистолет“, разказва Гилън. „Беше дървена сграда и веднага пламна. Задърпах гаджето си за палтото и побегнахме, пламъците наистина бяха огромни“.

Hellfest2017DeepPurple_05

Снимка: By Selbymay – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=60220321

Освен Гилън, другите двама, останали до днес от златната формация от 70-те, са басистът Роджър Глоувър и барабанистът Иън Пейс. Сегашният състав включва още китариста Стив Морс и клавириста Дон Еъри, а легендарният Джон Лорд почина през 2012-а след тежко заболяване.

Но най-големите премеждия за просъществуването на Purple са свързани с нестихващата през годините вражда между Гилън и виртуоза на китарата Ричи Блекмор.

Блекмор не свири с Deep Purple от над 25 години, но си остава най-прочутият китарист на бандата. А за нетърпимостта между двамата причините не са една и две и сблъскват както твърдите им характери, така и разнопосочните им музикални възгледи.

Трудно е за проумяване как при такава ненавист двама души могат да създават вечна и неувяхваща музика заедно, но великите години на рока са ни предоставили достатъчно примери за този парадокс.

„Веднъж казах, че по-скоро бих си прерязал гърлото, отколкото да се върна в Purple, но звукозаписната компания ме искаше обратно. След това Ричи напусна през 1993-а, облаците се вдигнаха и беше прекрасно“, обяснява Гилън. „Той се превърна в маниак на тема контрол. На два пъти постави въпроса така – или той си тръгва, или аз. Тогава винаги аз отстъпвах“.

Deep_Purple_(1968)

Снимка: By Tetragrammaton Records – itemfrontback, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=57174374

Първото напускане на Гилън се случва през 1973 г. и протича странно – без реално да си кажат нищо с останалите от бандата.

„Месеци по-рано бях дал на останалите от групата писмото, с което се оттеглях“, спомня си фронтменът, който тази година ще навърши 75. „Но тогава никой не ми каза нищо за решението ми. Просто продължихме да правим новия албум Who Do We Think We Are и после започнахме турнето. Последният концерт от него беше в Осака, това щеше да е финалното ми шоу с бандата. Все още никой не ми казваше нищо. Излязохме на сцената, изкарахме концерта… и това беше! Тръгнах си сам, прибрах се. Никой не се сбогува с мен. Атмосферата в Purple тогава беше ужасна, за мен просто беше облекчение да приключа с това. За да разбереш какво ставаше в бандата тогава трябваше да си професионален психолог. Всички се държаха като задници – включително и аз. Бях точно толкова отвратителен, колкото и те“.

Раздялата с Иън Гилън води до привличането на един непознат вокал от Солтбърн, който впоследствие също ще се превърне в легенда – Дейвид Ковърдейл.

През 1976-а обаче Блекмор вече също е напуснал Deep Purple и бандата се разпада, като спира всякаква активност до 1984 г., когато е възстановена в класическия си вид с Гилън и Блекмор. През 1989-а различията между тях отново взимат връх, вокалистът е изхвърлен и го заменя Джо Лин Търнър.

Нещата обаче не потръгват и не след дълго останалите от групата убеждават Блекмор да приеме Иън Гилън обратно. Така сблъсъкът на големите характери отново е на дневен ред.

През ноември 1993 г. Deep Purple са пред нов тотален разпад, точно когато турнето за 25-годишнината им стига до Англия. Гилън и Блекмор вече са враждували десетилетия наред и именно в този период взаимоотношенията им са рекордно обтегнати.
Това започва да се отразява и на участията, като най-видното доказателство е шоуто в Бирмингам на 9 ноември.
Purple откриват вечерта с Highway Star, но Ричи Блекмор въобще не се появява на сцената и първите близо три минути песента звучи без китара. Все пак виртуозът изниква отнякъде и започва лудо соло, но един от операторите го раздразва като се приближава твърде много и Блекмор хвърля чаша с вода по него.

Deep_Purple_(UK_Tour_1976)

Снимка: By EMI Records – itemphoto frontphoto back, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39969770

Останалите от групата са бесни на китариста, но все пак го изтърпяват за още четири концерта. След това той сам напуска Purple и ги поставя в крайно неудобно положение насред турнето.
Тогава Джо Сатриани се съгласява да замести временно Блекмор, за да не им се налага да отменят останалите концерти. През следващата година новият китарист Стив Морс се присъединява към Purple и остава в групата до ден-днешен. Постепенно се утвърждава най-устойчивата формация на Deep Purple, активна чак до днес.

Турнето от 1993 г. обаче си остава  последният път, в който Ричи Блекмор изсвирва и нота заедно с останалите от бандата.

14 г. по-късно, тотално против волята на всички от Purple, Sony BGM издаде дискове от злополучното шоу през 93-а в Бирмингам. Тогава Гилън призова феновете да не си ги купуват. „Беше един от най-лошите моменти в целия ми живот – в животите на всички ни всъщност. Въобще не чувствахме носталгия“.

През 2016-а Deep Purple най-сетне бяха приети в Залата на славата на рокендрола, но отказаха да свирят заедно с Блекмор и затова той изобщо не посети церемонията. Всички отново говореха за напрежението между Блекмор и Гилън, а феновете продължаваха да се надяват емблемите на Purple да се обединят някой ден.

Това обаче едва ли ще се случи, макар че според Гилън, с китариста са се помирили и даже си общуват. „Но когато си се развел е трудно да се върнеш при някого“, допълва певецът. „Държах се като задник колкото и той. Само че той продължи малко по-дълго. А ако беше останал в бандата, просто щяхме да приключим. И повече нямаше да ни има“.

 
 
Коментарите са изключени

Как Канпур стана най-замърсеният град на света

| от |

Според годишното измерване на средната концентрация на PM2.5 (атмосферни аерозолни частици), както е документирано от Световната здравна организация за периода от 2008 г. до 2017 г. най-мръсният град в света е Канпур, Индия.

Базата данни на СЗО за 2018 г. съдържа резултати от мониторинг на замърсяване на атмосферния (външен) въздух от почти 2700 града в 91 държави. Качеството на въздуха в базата данни се представя от средната годишна концентрация на прахови частици (PM10 и PM2.5, т.е. частици, по-малки от съответно 10 или 2,5 микрометра).

Cawnporeskyline

Някои от забележителностите на Канпур – стари и нови сгради

Малко история за града.

През 1207 г. Раджа Канх Део от клана Канхпурия основава Канхпур (тогава просто малко селце), което по-късно става известно като Канпур. Днес това е най-населеният град в индийския щат Утар Прадеш и един от най-населените градове въобще в Северна Индия с население от 2 768 057 жители към 2011 г. и площ от 1640 квадратни километра.

През 19 век Канпур е важен британски гарнизон с казарми за 7000 войници. По време на индийския бунт от 1857 г. 900 британски мъже, жени и деца са обсадени в укрепленията си в продължение на 22 дни от бунтовници начело с Нана Сахиб Пешва. Те се предават с условието, че ще им бъде осигурено безопасно преминаване до близкото пристанище в Сати Чаура Гат, където ще се качат на баржи и ще им бъде разрешено да отплават до град Аллахабад.

The tugboat, Herbert P. Brake

Състав от баржа и тласкач

Въпреки че има спорове какво точно се е случило в Сати Чаура Гат и кой стреля първи, знае се, че скоро след това се е стреляло по заминаващите британци от бунтовническите сепои и са били убити или пленени. По-късно някои от британските офицери твърдят, че бунтовниците нарочно са поставили лодките в калта, за да ги забавят. Те също така казват, че хората на Нана Сахиб предварително са уредили бунтовниците да стрелят и убият всички англичани след като напуснат казармите. Въпреки че гигантската компанията Ийст Индия по-късно обвинява Нана Сахиб в предателство и убийство на невинни хора, досега не са намерени доказателства, които да сочат, че Сахиб действително е планирал или поръчал клането. Някои историци смятат, че събитията в Сати Чаура Гат са резултат от грешка, а не от някакъв целенасочен план, организиран от Нана и неговите съмишленици. Лейтенант Моубрей Томсън, един от четиримата оцелели от клането мъже, вярва, че сепоите не са знаели за предстоящото убийство.

Мнозина са убити, а оцелелите 200 британски жени и деца са върнати на брега и изпратени в сграда, наречена Бибигар (домът на дамите). След известно време командирите на бунтовниците решават да убият заложниците. Войниците обаче отказват да изпълняват заповедта и съответно командирите водят месари от близкия град, които да свършат работата. Това се случва 3 дни преди британските сили да влязат в града на 18 юли. Разчленените тела са хвърлени в дълбок ров наблизо. Британците, начело с генерал Нийл, завземат обратно града и извършиха серия от отмъстителни действия срещу сепоите и  цивилните граждани, заловени в района, включително жени, деца и старци. Клането в Канпур, както и подобни събития на други места, са представени от британците като оправдание за ответните кланета от тяхна страна. „Помни Канпур“ се превръща в боен вик за британците до края на бунта.

newplot (1)

Нивата на атмосферни аерозолни частици по години. Данни на база сателитни снимки и световни химични модели.
Тъмночервено – средното количество частици в Канпур. 
Светлочервено – стандарта за Индия
Зелено – препоръчително количество от Световната здравна организация

Кампур днес.

Днес Канпур е един от най-големите индустриални градове в Северна Индия. В града се намират най-големите сектори за обработка на текстил и кожа в региона. За кратко държавната администрация успява да въведе система за публично-частно партньорство с цел управление на твърдите отпадъци от индустрията. Първоначално изглежда, че този проект функционира добре – като продължава около 4 години – но различията между правителството и частната компания довеждат до разтрогване на договора, което от своя страна довежда до една от основните причини за проблеми със силното замърсяване на въздуха и водата с твърдите отпадъци в града.

През 2011 г. Държавният борд за контрол на замърсяването (Central Pollution Control Board, CPCB) публикува национален обобщен доклад за „Мониторинг на качеството на въздуха, проучване на емисиите и идентифициране на източниците“, базиран на данни от мониторинг върху 6 града (Делхи, Мумбай, Канпур, Пуне, Ченай и Бангалор). Според доклада, в Делхи и Канпур данните от мониторинга на почти всички места и през всички сезони са били по-високи от предписаните стандарти. Сред основните причини за замърсяване на въздуха в Канпур конкретно са индустриалният сектор, превозните средства, пътният прах и готвенето в частните домове. Промишленият сектор е най-голямата причина за замърсяването на в града (от всичките шест града).

Contented 01

Мъжки бенгалски тигър в индийски резерват

През октомври миналата година, загива 15-годишният Абхай – единственият кралски бенгалски тигър в зоопарка в Канпур (най-чистата и зелена част на града). Когато екип от лекари от града заедно с Индийския ветеринарен изследователски институт извършват аутопсия на Абхай, те намират отлагания на прах и въглерод в белите му дробове.

Предишни аутопсии на мъртви животни от зоологическата градина, в която живеят 1400 екземпляра от 120 вида, включително на елени и птици, също показват подобни резултати.

Въпреки че Абхай умира от естествена смърт, както потвърждава д-р Р. К. Сингх, щатният ветеринарен лекар в зоопарка, здравето на животните е представително за проблема с лошия въздух.

Между 11 и 19 ноември 2019 година индексът на качеството на въздуха в града се издигна над 300 и два пъти пресича 400. Ниво над 300 се счита за много лошо, а над 400 – за тежко. От 4 октомври въздухът на Канпур премина от лоша към много лоша и след това към тежка категория.

Според собствено проучване, което Индийският технологичен институт прави през май, твърди частици като прах и сажди представляват 76% от замърсяването на въздуха в Канпур през зимата.

През май 2018 година Световната здравна организация обяви Кампур за най-замърсеният град в света.

Класирането се основава на данните на Централния борд за замърсяване (от 2016 г.) за прахови частици под 2,5 микрограма. Въпреки това градът няма достатъчно сензори за измерване качеството на въздуха (Air quality index, AQI).

Държавният борд за контрол на замърсяването е инсталирал четири сензора за наблюдение на качеството на въздуха на ключови места, а Централния съвет за контрол на замърсяването, само един – напълно неадекватно количество за град, чието население от 2,7 милиона през 2011 година се е скочило на около 3,1 милиона души днес. Но това е редовна практика в Индия. Дори Гуруграм, град с около 2 милиона души население и дом на много компании от Fortune 500, има само един сензор.

Diwali Festival

В Канпур, за да станат нещата още по-красиви, всички сензори спират да функционират два дни преди Дивали и не работят през следващите четири дни. Това заявиха служители на Борда за контрол на замърсяването на държавата, които поискаха да запазят анонимност. Дивали е най-големият индийски и индуистки празник, равносилен на нашата Коледа. Той се празнува 5 дни и е известен като „фестивал на светлината“, защото според традицията  индийците украсяват домовете си с много свещи…

 
 
Коментарите са изключени

Непокорната Ема Голдман, която не остави света на мира

| от |

Ема Голдман е родена през 1869 г. в Ковно, Руската империя (днешен Каунас, Литва) и е първото дете от втория брак на майка й с мъж, който отчаяно иска син. Баща й е насилник и често бие Ема, която смята, че е „най-непокорната“ от децата, а майка й не го спира. Момичето намира утеха в по-голямата си полусестра вкъщи, но навън тя не беше защитена от съдбата на едно момиче-мъжкарана в края на 19 век. В училище също беше редовно бита заради непокорството си.

Семейството й се мести в Санкт Петербург, Русия, където баща й се опитва с бизнес, но се проваля. Това ги докарва до бедност и Ема е принудена да се откаже от обучението си, за да работи. След като поисква от баща си отново да се върне обратно в училище, той хвърля учебника й по френски в горящата камина и казва:

Момичетата не трябва да учат много! Всичко, което една дъщеря еврейка трябва да знае, е как да приготвя риба Gefile, да реже фино юфка и да дава на мъжа много деца.

Emma Goldman's family

Ема и семейството й в Русия, 1882

Тъй като Голдман очевидно нямаше да получи много помощ у дома по отношение на образованието, заема се да учи сама. Тя е особено заинтригувана от политически катаклизми и е привлечена от други силни жени, за които чете. Затова и застава срещу баща си, когато той се опитва да й уреди брак, когато е едва на 15 години.

През 1885 г. Голдман решава да се присъедини към полусестра си Елена на пътуване до Съединените щати, където ще се видят с другата им сестра, Лена, и нейния съпруг. Баща й отказва, разбира се, но в крайна сметка Голдман отива. Тя се установява в Ню Йорк и започва работа като шивачка в различни фабрики. Там тя намира свои съмишленици, които също се застъпват за равенство между жените и мъжете и социални промени.

Докато е в Ню Йорк, тя се запознава и с Александър Беркман, който през 1892 г. е осъден за опит за убийство и получава 22 години затвор за участието си в заговора Хаумстед (стачка в металургичния комбинат на Андрю Карнеги, в която загиват хора). Той се беше опитал да убие Хенри Клей Фрик, човек, който силно се противопостави на създаването на синдикат в стоманодобивната си фабрика. Самата Голдман всъщност също имаше роля в това нападение. Освен че помага да се планира всичко, Голдман се опита да събере пари чрез проституция, но в крайна сметка се отказва от най-старият занаят, защото по нейни думи никак не я бивало.

Berkman with Frick (1892)

Опитът на Беркман да убие Фрик

Планирането на убийство вероятно е достатъчно доказателство, че Голдман е малко радикална. След заключването на Беркман, техният стар наставник Йохан Мост си изпуска нервите по негов адрес, обиждайки го тежко. Мост изглежда е за използването на насилие, за да постигнат целите си, но Голдман смята, че атаките му са лицемерни. В крайна сметка го удря с камшика от играчка-конче, след което го счупи и хвърля парчетата в лицето му.

Johannmost

Йохан Мост

Самата Голдман също е арестувана малко по-късно за „подбуждане към бунт“. Докато говореше пред тълпа от над 3000 души, докато държавата е в икономическа депресия, тя ги насърчава да направят всичко необходимо, за да оцелеят. След ареста, докато я водят с влак от Филаделфия към Ню Йорк, където да бъде разпитана, тя хвърля чаша вода в лицето на един офицер. В крайна сметка е осъдена на 10 месеца затвор.

Emma Goldman surrounded by crowd

Ема пред въпросната тълпа

Голдман е арестувана много пъти. Тя е вкарана в затвора за няколко седмици за отказ да плати глоба за нарушение на Закона за стоките, който забранява статии по „развратни“ теми като противозачатъчните. Тя бе арестувана отново, когато Съединените щати започват участието си в Първата световна война, след като е хваната с пропагандни материали против военната повинност и е осъдена на 2 години затвор.

За нейно съжаление, когато е освободена, Америка е обвита в страх да не би комунизмът да стане прекалено силен (Червения страх), а както си спомняте, тя е прекарала по-голямата част от детството си в Русия. Затова през 1919 г. е депортирана, въпреки че е прекарала по-голямата част от живота си в Съединените щати.

Emma Goldman and Alexander Berkman

Ема и Александър имат връзка, продължила десетилетия 

Следващото десетилетие тя прекарва в Европа, намирайки кусури в управлението на различни правителства. Голдман беше изключително критична към комунизма, което шокира много от нейните последователи и, разбира се, не се приема добре от Русия. Тя се връща в Съединените щати през 1933 г., за да публикува автобиографията си „Living my Life“, която беше започнала да пише преди няколко години. Тя беше пусната в страната при условие, че няма да говори за никакви актуални събития.

През 1939 г. твърдо се противопоставя на Втората световна война, заявявайки: „Колкото и да ненавиждам Хитлер, Мусолини, Сталин и Франко, не бих подкрепила война анти тях и за демокрациите, които по моя анализ са пак фашистки, но под прикритие“.

Тя обаче няма да доживее края на войната. През 1940 г. претърпява инсулт, заради който вече не може да говори. След втори инсулт само няколко месеца по-късно, здравето й бързо се влошава още повече и в рамките на седмицата почива, на 14 май. Погребана е в Чикаго след като правителството на Съединените щати разрешава тялото й да бъде върнато обратно в страната. Тя остави след себе си наследство от анархистични и феминистки убеждения.

Много от политическите и социални идеи на Ема Голдман все още получават внимание. В допълнение към „радикалното“ й мнение, че жените трябва да имат достъп до противозачатъчни, тя освен всичко друго е била и еманципацията в правото на глас, образованието и въобще всички области на социалния живот.

Относно допускането на жени да се кандидатират за политически позиции, тя пише:

Не виждам нито физически, психологически, нито психически причини, поради които жената да не трябва да има еднакво право с мъжа да гласува. Но това не може да ме заслепи до абсурдната представа, че жената ще постигне това, в което мъжът се е провалил … Да предположим ли, че отровата, която вече е присъща на политиката, ще бъде намалена, ако жените излязат на политическата арена?

Що се отнася до религиозните й възгледи, макар че следният цитат определено е атеистичен, смята се, че много от нейните социални идеали вероятно са възникнали заради еврейско й потекло, което я учи от ранна възраст, че справедливостта и равенството са от първостепенно значение.

Религия! Как доминира над ума на човека, как унижава и потушава душата му. Бог е всичко, човекът е нищо, казва религията. Но от това нищо Бог е създал царство толкова деспотично, толкова тиранично, толкова жестоко, толкова ужасно взискателно, че нищо освен мрак и сълзи, и кръв са се изливали над света, откакто са започнали боговете.

След смъртта си Ема Голдман се споменава в редица книги и филми и дори има кафене, кръстено на нея, в Мериленд: Книжарница и кафене на Red Emma (Червената Ема). Тя със сигурност е водила колоритен живот, макар да е много по-малко позната от други изтъкнати феминистки от епохата си.

 
 
Коментарите са изключени