shareit

Британската преса за новите мерки на Камерън и за протестите у нас

| от |

Британските вестници днес отразяват новия опит на премиера Дейвид Камерън да смекчи общественото безпокойство около очакваната имигрантска вълна от България и Румъния с обявените
ограничения за използване на британска система за социални помощи от имигрантите от Европейския съюз.

В статия за в. „Файненшъл таймс“ Камерън огласи мерките и изтъкна, че Европа трябва да се реформира, за да върне доверието на гражданите си, имайки предвид опасенията, че неограничената имиграция подхранва подкрепата за десни популистки партии като Британската партия нанезависимостта.

Великобритания от десетилетия е главен поддръжник на разширяването на ЕС и на свободното движение, но сега иска да ограничи достъпа чрез нови правила, които да спрат притока на
работници от бедните към по-богатите страни членки на съюза. При перспективата за бъдещо разширяване към Балканите, а може би и Турция, Камерън настоява за нови правила, които ще забавят напълно свободния достъп до трудовите пазари, докато не се гарантира, че отварянето на трудовия пазар няма да доведе до огромна миграция, посочва „Файненшъл таймс“.

„Индипендънт“ отбелязва, че новодошлите източноевропейски имигранти ще се сблъскат с по-строги изисквания за отпускане на социални помощи, а бездомниците ще бъдат депортирани. Камерън
обяви мерките след натиск от страна на торите Лондон да не се подчини на Европейската комисия и по-строго да контролира правото на българи и румънци да работят във Великобритания,
допълва „Индипендънт“.

Alex-Salmond-defends-waving-the-Saltire-behind-David-Cameron-2037955

Камерън ограничава достъпа на български и румънски имигранти до британската система за социални помощи, пише също и в. „Дейли телеграф“. Наред с обявяването на рестриктивните мерки
Камерън атакува лейбъристите, заявявайки, че причина за сегашната ситуация е фактът, че предишното правителство не е възприело по-твърда линия, когато през 2007 г. България и
Румъния са били приети в ЕС. Премиерът изтъкна, че имиграционната политика на лейбъристите е причина на сегашната враждебност на британците към мигрантите от ЕС. Камерън нарече
огромна грешка това, че не е бил наложен контрол.

Британският премиер Дейвид Камерън направи пореден опит да успокои обществените опасения от миграционна вълна от България и Румъния и обяви поредица от мерки, ограничаващи достъпа до британската система за социални помощи, пише вестник „Гардиън“.

Обявените вчера вечерта ограничения са подкрепени от либералните демократи, коалиционните партньори на консерваторите.

Ограничителните мерки предвиждат, че новопристигнали мигранти от ЕС няма да имат право да искат настаняване в общински жилища. През първите три месеца те няма да имат право да искат помощи като безработни, а от първи януари догодина помощи при търсене на работа (JSA) ще може да се иска за повече от максималните шест месеца, единствено ако безработните могат да докажат, че имат реални перспективи да получат работа.

Всеки гражданин на ЕС, който е бездомен или се занимава с просия ще бъде депортиран и ще му бъде забранено отново да влиза в страната през следващите 12 месеца, освен ако не докаже,
че има основателна причина да бъде във Великобритания, като работа например.

Камерън обяви също така, че четворно ще се увеличат глобите за работодатели, които не изплащат минимални заплати.

Британският премиер каза, че споделя опасенията на много хора в Обединеното кралство от европейските изисквания за вдигане от 1 януари 2014 г. на ограниченията за достъп до британския трудов пазар, които сега важат за българи и румънци.

 

В същия брой „Гардиън“ публикува днес пространен репортаж за България, посветен на няколкомесечните улични протести и участието на студентите в тях.
Под заглавие „Българските студенти оглавиха вълната на протеста“ изданието отбелязва, че протестът, започнал като съпротива срещу корупцията и непотизма, „бързо ескалира в най-голямата непрекъсната вълна на демонстрации от падането на комунизма преди 24 години“. Публикацията отбелязва, че две трети от българите подкрепят демонстрациите срещу властта.
Във връзка с притока на бежанци „Гардиън“ поставя и втори акцент в материала си като съобщава за наличието на ксенофобско напрежение и за възхода на крайнодесни партии. България е най-бедната страна в Европейския съюз, отбелязва в тази връзка британското издание.

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Холивуд + Армията = ВНЛ

| от |

Филми се правят в Холивуд още откакто „кварталът“ (Лос Анджелис няма официални квартали) е включен към града през 1910. Тези ранни ленти често включват военно оборудване. Съвсем естествено, всеки път когато армията предоставя машините си, тя първо се уверява, че войниците и служителите й са представени порядъчно и в добра, позитивна светлина.

Навлизайки във войните, нуждата американската сила и военна компетентност да бъде демонстрирана на екран става от първостепенно значение. Също така, за да се задоволи обществената нужда от развлечение, военни специалисти често помагат на филмовата индустрия да създаде реални и достоверни (но все пак положителни) бойни сцени, с които да подкрепи войниците през Първата и Втората световна война.

Wings poster

Постерът на филма „Wings“

В краткия антракт между двете войни връзката между Холивуд и армията се бетонира с филма „Wings“ от 1927. Актьорският му състав включва и 3 000 пехотинци, плюс още самолети в допълнение на основната история, в която двама пилоти се опитват да спечелят едно момиче. Лентата не само печели Оскар за най-добър филм, но и показва много хубаво как добрите взаимоотношения между Холивуд и армията могат да са в полза и за двете страни: Холивуд прави автентични филми, които се харесват на публиката, а армията получава реклама, която запалва много младежи да се присъединят към редиците й. 

През и след Втората световна война, всеки военен филм включвал смели мъже, които винаги успявали в заданието си дори това да им струва живота. Някои по-ярки заглавия са: „They Were Expendable“ (1945), „Sands of Iowa Jima“ (1949), „The Flying Leathernecks“ (1951), „Stalag 17″ (1953), „The Bridges at Toko-Ri“ (1954), „The Longest Day“ (1962) и „The Great Escape“ (1963).

По аналогичен начин филми като „From Here to Eternity“ (1953), „Mister Roberts“ (1955), „South Pacific“ (1958) и „Operation Petticoat“ (1959) показват човешкото лице на войната и участниците в нея. Именно това човешко лице кара автора Лорънс Съд да създаде израза „взаимна експлоатация“. Според него: „Докато учех кино в университета, внезапно ме осени идеята, че хората от САЩ никога не са виждали филм, в който САЩ да губи война, и когато президентът Джонсън казва, че можем да отидем във Виетнам и да победим, всички му вярват, защото последните 50 години са гледали военни филми, които са били все позитивни.“

Отношенията между армията и Холивуд са толкова важни, че от средата на миналия век Пентагонът е имал постоянна връзка с бранша, а до 1989 тази връзка е мъж на име Доналд Барук. Запълнил редовете в биографията си с театрално продуцентство в Ню Йор, Барук е давал финалното си одобрение за сценарии, които включват военно оборудване и хора.

След 4 десетилетия на поста, Барук е сменен от Фил Стръб, който учи кино в Университета в Южна Калифорния преди да специализира в проекти с медицинска насоченост. След това попада в медицинската изследователска част на армията, а после работи като видеограф за флота, след което сменя Доналд.

Днес обаче Стръб не е сам в работата си да сортира ставащи и неставащи сценарии. Представители от всеки клон на армията са изпращани за постоянно в Лос Анджелис, където четат телевизионни и филмови сценарии, включително и за сериали като „NCIS“ и „Hawaii Five-O“. Заедно с Фил тяхната работа включва освен преглед – и да предлагат идеи, както и да осигуряват правилното бойно снаряжение.

Например, секретарят на военноморския флот успява да накара „NCIS“ да направят епизод за опитите на флота да спре сексуалния тормоз. Стръб пък успява да убеди продуцентите на „Jurassic Park III“  да пренапишат сценария, за да изключат A-10 Thunderbolt, защото според него изтребителят ще е толкова съкрушителен, че само ще събуди симпатии за динозаврите.

Разбира се, много военни филми са направени и без помощ от армията – очакваните от някои читатели „Apocalypse Now“ (1979) и „The Thin Red Line“ (1998). Но също така: „Independence Day“ (1996) е неодобрен, защото технологичната мощ на извънземните прави „военните да изглеждат безсилни и/или неумели“. В резултат на това някои от военното оборудване е създадено с екзотичната магия на специалните ефекти, подобно на войниците в „Zero Dark Thirty“ (2012).

Трябва да се отбележи: въпреки че армията печели доста от позитивния й облик във филмите, тя не харчи пари на данъкоплатеца в тази посока. Ако продуцентите искат нещо – оборудване, ноухау – те трябва да си платят (което може да варира от $1000 на час за танк, до $25 000 на час за F-15). Ако обаче искат да снимат стандартни неща, които армията така и така прави, могат да снимат гратис.

И този подход е за предпочитане, защото „В ерата на специалните ефекти е пъти по-евтино да заснемеш истински военен кораб.“

 
 
Коментарите са изключени

Чарлз Буковски и жените: Винаги влюбен и винаги загубен

| от Вучето |

“Любовта се издържа” казва Буковски с гласа на алтер-егото си Хенри Чинаски от романа “Жени”. И продължава: “Но само ако можеш да се справиш с психическото напрежение. Когато си влюбен, все едно се опитваш да носиш на гръб пълна кофа с лайна, докато прекосяваш пълноводна река от пикня.”

Само че Чинаски е издръжливо копеле. Може да носи и по две кофи с лайна във всяка ръка, ако се налага. Същото и с “баща” му, Чарлз Буковски – може би най-безкомпромисният циничен безобразник на съвременната американска проза.  Макар да му е ясно, че “само да живееш, преди да умреш, пак не е лесно”, Чарлз не се оплаква от това, което му се случва в годините между рождението и смъртта. Той е заклет атеист и любител на чашката и, въпреки откровено мизогинистките му изказвания (за които е бил не веднъж порицаван), той е без съмнение и голям любител на жените.  Съвсем логично, сред главните теми в прозата и поезията му са любовта и сексът. Само че и двете идват сравнително късно в живота на младежа Буковски.

Late bloomer

В превод от английски това буквално означава “къснозрейка”, а метафоричното му значение е “човек, който късно започва да води полов живот”.  Вече се досещате, че Чарлз е точно такава “къснозрейка”. Младежът се открехва за секса чак на 24-годишна възраст. Понеже чувството за интимност и произтичащият от него срам са непознати за Буковски, той открито говори за първия си сексуален опит. Който е със 150-килограмова к*рва. Запознават се, естествено, не в градската библиотека, а в бар. Вече солидно наквасен, той я води у дома си и го прави за първи път. На сутринта обаче не може да си намери портфейла да й плати, обвинява проститутката, че му го е откраднала и я гони с ритници на  улицата. Чак след като затръшва вратата след нея и си връща разсъдъка, намира портфейла паднал отстрани на леглото. Моментално го обзема чувство за вина, че така се е отнесъл с дебеланата, понеже “тя беше първата жена, която някога ме е обичала.”

“Бети” и “Лаура” = Джейн Кууни Бейкър

И двете имена, Бети и Лаура, са на героини от две знакови произведения на Буковски – съответно “Поща” и “Factotum”. Малко от феновете на писателя обаче знаят, че и двете са проекция на първото му голямо влюбване, което направо му отвява главата. Обектът на неговата любов, превърнал се по-късно в муза, се казва Джейн Кууни Бейкър и според биографите на Буковски е най-важното вдъхновение в живота му. За обикновения човек сигурно е енигма как е могъл да се влюби в десет години по-възрастна от него непоправима алкохоличка, която живее в долнопробни хотели и поддържа пороците си с мижавите средства, подхвърлени й от богати старчоци. Но тъй като никой и никога не би могъл да влезе в главата и душата на ексцентричния писател, затова е по-добре просто да приемем факта, че е видял Джейни една вечер в бара (къде другаде!) и просто се е влюбил в нея. Така стават тия неща…

 Джейн Бейкър умира през 1962 година от усложнения след спукана язва.

Първата г-жа Буковски

Тя се казва Барбара Фрай и двамата с Буковски се запознават покрай работата й на редактор на поезия. Въпреки че Барбара се е родила с два липсващи прешлена и леко изкривяване на гръбначния стълб, заради което накуцва, писателят моментално се влюбва в нея. Толкова скоростно се развива връзката им (която в началото е изключително в епистоларна форма), че двамата дори не знаят кои са любимите им цветове и дали обичат пържолата препечена или полусурова, когато се женят в Лас Вегас през 1957-а. Бракът им обаче се оказва тотално фиаско и се развеждат две години по-късно, през 1959-а. Най-любопитният детайл в техните отношения е фактът, че въпреки, че редактира поезията му, Барбара не харесва нито стила му на писане, нито съдържанието на творбите му. Съпруга номер едно умира при мистериозни обстоятелства по време на едно от пътуванията си до Индия.

 В крайна сметка “мизогинистът” Буковски се оказва прав: “Не можеш да обичаш някого истински, ако не го познаваш достатъчно добре.”

 “Дъртата откаченячка”

Така, както и “белокосата хипарка”, Буковски често нарича приятелката си Франсис Смит – поетеса от Лос Анджелис, известна с псевдонима си FrancEye.  От връзката му с нея се появява бебето Марина, която пък е петата поред в колекцията от момичета, родени от предишни връзки на майката. Когато Буковски разбира, че гаджето му е бременна от него, й предлага брак, обаче Франсис го отрязва. Майката на единственото дете на Буковски умира на 87-годишна възраст, през 2009 г., от усложнения след счупване на тазобедрената става.

 

“Отново се влюбих. Отново бях загубен.”

 Скулпторката

Връзката на Буковски с Линда Кинг, скулптор и поетеса, е може би най-бурната му от всички. Запознават се през 70-те, когато Линда му предлага да извае скулптура на главата му. Двамата са заедно в продължение на пет години (с периоди на “почивка”).  Всеки път когато се скарат, Буковски връща главата на Линда с изявлението, че не му е притрябвала. Връзката им е толкова бурна и изпълнена с непридвидими обрати, че понякога се стига до агресивни изблици и от двете страни. Веднъж Буковски дори й чупи носа, а при друго скарване Линда е толкова бясна, че изхвърля през прозореца пишещата си машина и няколко книги.

Връзката приключва без деца, но с много рани – физически и душевни.

 “Винаги има една жена, която да ви спаси от друга. И докато ви спасява, се приготвя да ви унищожи.”

Експериментаторката

Бившето гадже на рок-барабаниста Левон Хелм Джоана Бул преспива с Буковски буквално от скука. По това време либидото на писателя е в изключително активна форма. Той се старае да прави колкото се може повече секс, защото това е  част от “проучването” му за романа “Жени”. Джоана обаче е толкова погнусена от секса с писателя, че след като приключва, повръща и… повече не иска и да чува за него.

“И все пак от време на време човек има нужда от жена – дори само за да си докаже, че е способен да си намери.”

 

“Сладкишчето”

Мдааа, Буковски има навика да кръщава любовниците си с имена, които според него отразяват перфектно външността и характера им. Затова вече разбираме логиката му зад този псевдоним предвид факта, че следващата сладурана, с която мачка чаршафите, е секси сервитьорка на коктейли и прочута купонджийка. И пристрастена към хапчетата за отслабване, между другото. Казва се Памела Милър и въпреки повърхностната й натура писателят опасно хлътва по нея. На “Сладкишчето” обаче не му дреме особено за страдащия Чарлз и често изчезва за дни. Което пък изкарва Буковски извън кожата му от нерви и ярост. И въпреки това я увековечава в поетичната си стихосбирка “Любовта е куче от ада”. В крайна сметка Пам го напуска заради студент по дентална медицина с далеч по-хубаво дупе от това на писателя.

 “Тя е луда, но вълшебна. Няма лъжа в нейния огън.”

Faye Dunaway and Charles Bukowski Portrait 

“Таня”

Такъв псевдоним дава Буковски на поредната си любима, която се появява като героиня в романа му “Жени”. А ако сте чели романа, значи знаете, че говори с крайно неласкателни слова за нея. Обаче Амбър О’Нийл (което също е псевдоним!) се оказва единствената от жените на Буковски, която отвръща на удара с удар. Тя написва книга, в която говори откровено за кратката си връзка с писателя-бунтар и го  описва в неочаквано нова светлина. Заглавието на произведението й е “Blowing My Hero”. И тъй като няма издание на български език, оставям на английско-говорящите сами да си преведат заглавието по начин, който смятат за най-подходящ и достоверен.

 “Веднъж една жена обърне ли се срещу теб, забрави!”

Втората и последна съпруга

Буковски се запознава с Линда Лий Бейгъл през 1976 г. По онова време тя е собственик на ресторант за здравословно хранене. Първите трепети на връзката им е описана в романа “Жени”. Двамата се женят чак през 1985 г. Близки на двамата твърдят, че Линда е била човекът, който с безусловната си любов е успяла да го “задържи” на този свят още цели десет години въпреки тежкото пиянство и  сериозните здравословни проблеми.

“Има жени, пише Буковски, които чрез телата и душите си те карат да изпитваш чувства. А има и жени, които пред погледите на всички ще завъртят ножа в раната ти. Разбира се, моите почитания за това, обаче ножът все пак пронизва надълбоко.”

Чарлз Буковски умира от левкимия  на 9 март 1994 г., на 73-годишна възраст. Съпругата му Линда дарява целия му литературен архив на библиотеката “Хънтингтън” в Сан Марино, Калифорния.

 
 
Коментарите са изключени

Франсоа Митеран и „Френският Уотъргейт“

| от |

Франция винаги е обичала да се хвали със своята история, както и с добре изкованата си свобода. Историята помни и някоя друга величествена армия, като тази на Наполеон, но на практика спомените от Втората Световна война ще заличат всичко това. В началото на новото хилядолетие ще стане ясно, че Франция не е точно толкова либерална и демократична, колкото ни се представя.

Френският Уолтъргейт, както го наричат мнозина, изплува в средата на 90-те години и хвърля сериозни кални петна по Франсоа Митеран.
Бившият президент на Франция, заемащ престижната позиция от 1981 до 1995-а г. ще бъде запомнен с един от най-грандиозните скандали в правителството. Подслушването очевидно се превръща в дежурна практика за френската власт и някои от първите сигнали за подобни нерегламентирани действия изплуват в издания като New York Times още през 1974-а година.

Във въпросното издание се говори, че непознати личности са се опитали да инсталират няколко бръмбара в новия кабинет на тогава все още само лидер на социалистическата партия Франсоа Митеран. Интересното е, че години по-късно ще се говори за този случай, но този път виновен ще бъде именно Митеран.

??????????????

Снимка: By SPC 5 James Cavalier, US Military – File:Reagan Mitterrand 1984.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4003832

Изборите на 1994-а година ще маркират един сериозен трус за социалистическата партия. Само седмица по-рано ще избухне скандал, поставящ президента в много неизгодна позиция. Митеран е официален поръчител на серия незаконни телефонни подслушвания. Сред имената на подслушваните е и френската журналистка Едуи Пленел, известна с това, че разкрива участието на френски чуждестранни разузнавачи, допринесли за потъването на легендарния кораб на Грийн Пийс през 1986-а година. Корабът потъва, защото е насочен към бреговете на Франция, където възнамерява да протестира срещу провеждането на ядрени опити.

Журналистката е била обект на сериозни интереси, но изобщо не е била сама. В списъка с пострадали се крият и имена като Франсоа Фромент-Меурис (лидерът на социал демократите), актрисата Карол Буке, адвокатът Антоан Конт и още много други. Еврпейският съд по правата на човека осъжда френското правителство за този вид нелегални операции, но това е само повърхността на един много дълбок скандал. Авторът Питър Швайзер споделя, че Франция е обичала да хвърля по едно ухо и на чуждестранните компании, опериращи на френска земя. Никой не е подозирал, че френското правителство може да провежда държавен индустриален шпионаж, който по-късно да се предлага на родни компании. Според Швайзер, компании като IBM били задължавани да изпращат нелегална информация до своите колеги, за да могат да бъркат работата на разузнавачите.

Близо 20 години историята ще се развива в определена посока, но без резултат. Причината за всичко това е, че Митеран винаги държи последната карта. Повече от 12 души ще се озоват в съда за нарушаването на личното пространство на ключови фигури в страната. В съда ще седнат близо 12 подсъдими. Сред тях са личности като Жил Менаж, Лу Швайцер (в онзи момент вече директор на Renault) и Кристиан Пруто (бивш директор на анти-терористичните сили във Франция). Микрофоните са поставени още в началото на 80-те години след серия детонирани бомби в еврейския квартал на Париж.

Микрофоните трябвало да помагат за битката срещу тероризма, но според всички останали са създадени, за да пазят извънбрачната връзка на Митеран с Ан Пингет и да държат журналистите на страна от дъщеря им Мазарин. В архивите на Митеран присъстват повече от 3000 разговора, а на повечето досиета е написано ръчно „Видяно“. Един от хората с особен интерес за разглеждане е Жан-Едерн Халиер. Бивш довереник на френския президент, който тайно се надявал за добър пост в администрацията. След като се разминал само с горчивите очаквания, Халиер се превърнал в добре разследван човек.

In Data Center Two Military Men Work with Open Server Rack Cabinet. One Holds Military Edition Laptop.

Причината се крие в това, че подготвя книга на име „Тонтон и Мазарин – изгубената чест на Франсоа Митеран“. Тонтон означава на френски „чичо“ и очевидно е прякорът на президента. Френската демокрация очевидно работи доста добре, след като авторът заплашва тогавашната власт, че ще публикува всичко написано и след това ще го представи в различни телевизионни предавания, Халиер получава студеното потупване по рамото. Предаването е спряно, ушите на властта са навсякъде, всяка следваща стъпка е известна, преди да бъде направена. Писателят умира през 1997-а година, запазвайки цялата тайна за себе си.

В един от малко по-смразяващите случаи става ясно, че Митеран е получил бележка от своя подчинен Пруто. Там е написано, че екипът е открил бившия проблемен телохранител на лидера на Националния фронт Жан Мари Льо Пен в Парагвай. Пруто предлагал арестуването на човека, както и алтернативи на неговото изчезване.
Разкриващият цялата информация се казва Жан-Пол Валат. Магистратът прекарва времето си в сериозна битка с онази част от френската администрация, предпочела да се скрие в така наречената „държавна тайна“. Валат разследва целият случай, но на финала получава забрана за разглеждането на архива.

Заподозреният, отговорен за всички видове разговори и записани архиви умира в странни обстоятелства, но няколко дни след случилото се, Валат получава по пощата една кутия с дискове, които ясно показват имената и адресите на подслушваните.
Делото все пак стига до съда, но закъснява достатъчно, позволявайки на Митеран да напусне този свят, без никой да му потърси отговорност за извършените престъпления. Неговите подчинени плащат символични глоби и сякаш всичко се забравя. Случаят остава в историята с двойствения живот на френския президент, както и с интригуващото име „Френският Уотъргейт“.

 
 
Коментарите са изключени

Кончета-водачи за незрящите

С магията на селективното чифтосване на много поколения коне, човекът успява да създаде порода от малки кончета, високи едва няколко десетки сантиметра. Те се наричат (прекалено удачно) миниатюрни коне, а височината им варира от 50 см. до 1 метър. Те не са ново изобретение – има ги още от 17 век, когато са отглеждани за домашни любимци на европейските благородници. През последните няколко века те се използват и в мините в Англия, където дърпат количките с въглища.

Но в последно време те са впрегнати в друга работа: като водачи на незрящи хора. 

Кучетата, разбира се, се използват за тази цел от години – първите училища за трениране на кучета-водачи са отворени в Германия по време на Първата световна война, за да са в услуга на ветераните, ослепели в битка. В САЩ Seeing Eye започва да действа още през 1929. Преди около 20 години обаче на някой му хрумва да тренира малки кончета със същата цел. И се оказва че те имат някои изненадващи предимства пред кучетата!

Вероятно най-големият (и доста печален) плюс на конете пред най-добрия приятел на човека е по-дългият им живот. Повечето кучета, тренирани за водачи, са едри породи – немски овчарки, голдън ретривъри, лабрадори – които живеят стандартно между 8 и 10 години. Те са 2-годишни, когато са готови за служба, което означава, че живеят със стопанина си около 6-8 години. Неизбежната раздялата не е само трудна, но и представя проблема, че трябва да се тренира ново куче. Малките кончета отнемат горе-долу същото време за обучение, но животът им е около 30-40 години.

Кончетата също така дават алтернатива на тези хора, които имат алергия към кучета или пък някаква фобия/страх от тях. И за разлика от кучетата, кончетата не са пристрастени към човешкото внимание, така че изискват малко привързаност от стопаните си. Те също така могат да живеят навън при почти всякакво време.

Подобно на по-големите си роднини, миниконете имат някои предимства и във виждането – тяхното зрително поле е 350 градуса, а очите им са силно чувствителни на движение и виждат превъзходно през нощта.

Малките кончета може и да не са подходящи за повечето незрящи, но когато някой има нужда от алтернатива, тази нужда обикновено е остра, така че добичетата са добре дошли.

 
 
Коментарите са изключени