Бонд е убил сина на Ем?
|
|
Една година след премиерата на Skyfall професор Стивън Картър (професор по право в Йейл) решава, че сега, без да разваля синопсиса на филма, може да обясни теорията си, че главният злодей, Силва, всъщност е син на Ем (Джуди Денч).
Ключовото доказателство на професорът е, че съобщението, което Силва (Хавиер Бардем) изпраща на Ем преди експлозията в централата на МИ6 съдържа анаграма, че той е осиновеният син на Ем. Оригиналното съобщение „THINK ON YOUR SINS“ професорът предполага, че e анаграма за „YOUR SON ISNT IN HK“
Във филма, дори след експлозията в МИ6 Ем изобщо не мисли за Силва и изпраща Бонд да го търси. Освен това, когато Силва говори с Бонд той я нарича многократно „mommy“
Теорията на Картър е следната:
„Защо сценаристите ще си мълчат и няма да кажат на публиката, че Силва е арестуван в Хонконг и че все още смятат, че е в затвора там, вместо да кажат, че е прехвърлен в Китай, както и би се случило с британски шпионин? Второ, защо враждата на Силва към Ем е толкова лична и пълна и пълно с моменти на ужасна мъка? И трето, защо след като обеща отмъщение – и през целият филм го търси – той не можа да я убие в кулминационната сцена?
Изведнъж всичко това има смисъл. Силва, за който се смяташе, че е в Хонконг, вероятно е осиновен син на Ем, но син. Защо осиновен? Защото иначе не няма да разберем коментара на Ем до Бонд, че сираците са най-добрите новобранци. Да, Бонд е сирак, но тъжният поглед на Ем докато казва това, ни кара да мислим, че става дума за някой друг“, обяснява професорът.
1 Коментар
Великите любовни истории: Яворов и Лора – и ето ги “на бездната на края”
|
|
Днешните двайсетина и няколкогодишни младежи все още живеят с родителите си, играят Warcraft и FIFA и ходят на дискотека “да разпуснат малко”. На 26 години един от най-великите български лирици Пейо Яворов вече има зад гърба си няколко сериозни любовни връзки (до една драматични), един незаконен син и участие в народно въстание. И въпреки богатия житейски опит, който е натрупал до този момент, съдбата тепърва ще го подложи на големи изпитания. А те, много ясно, се случват на бойното поле на любовта.
Това е историята на една обречена, трагична и крайно сложна любов, която, макар че ражда литературни шедьоври, отнема два млади живота. Това е историята на Яворов и Лора, чиято любов е коктейл от страст, ревност и опасни мисли, а специалната съставка в него се казва Мина.
“Свобода или смърт”
За тези, които са залягали над уроците по българска литература, няма как поне основни факти от житието-битието на поета-символист и революционер да не са известни. Но въпреки това не можем да минем без тях сега.
Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=60070820
В годините след като завършва гимназия в Пловдив до 1902-а животът на Пейо е толкова обикновен и даже скучен, че повече отива на някого с фамилията Крачолев, отколкото с фамилията Яворов. Първата му професия днес бихме определили като тъпа, в смисъл на непрестижна – служител е в телеграфопощенска станция в различни градове. В извънработното си време обаче развива съвсем различна дейност. Тъй като много се вълнува от съдбата на все още поробена Македония, влиза в контакт с ВМОРО. Отначало в помощ на дейността на организацията впряга само писателския си талант, редактирайки легалния й орган – вестник “Дело.”
Истинският екшън за Пейо започва, когато за първи път заминава за Македония като четник през 1902-а. Само че не успява да изпука много патрони срещу душманите преди да е взет пленник от върховистка чета. Животът му е пощаден и го връщат обратно в свободна България. Тази случка обаче не го спира от революционната дейност, а напротив – нахъсва го да се бори с още повече сили и то не само с перо в ръка. Тъй като, метафорично казано, Македония е най-страстната му любовница в онези години, нормално е първите си публикувани творби да са вдъхновени и посветени на нея. Междувременно се издига все по-високо в йерархията на ВМОРО и се сдушава с нейните супер-звезди Яне Сандански и Гоце Делчев.
Повява вятърът на европейския символизъм
Когато се установява в София, не без настояването и съдействието на д-р Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става редактор на издаваното от тях списание “Мисъл”, което с времето ще придобие иконичен статут в историята на новата българска литература. Второто издание на стихосбирката му “Стихотворения” излиза с предговор от Славейков, който и му измисля прякора Яворов. Софийските културтрегери усещат, че има много хляб в Пейо и затова на няколко пъти е командирован в чужбина да диша западноевропейски въздух и да попива думите и стила на френските поети-символисти.
През 1905 г. в Народната библиотека, където работи, се запознава с някоя си Изидора, много красива 18-годишна украинска еврейка, по която моментално хлътва. Флиртът помежду им продължава около година, но в един момент Яворов изпада от любовната лодка, когато на нея се качва Боян Пенев…
По-късно Изидора ще стане известна като Дора Габе и ще надживее първия си любим с цели 69 години!
Снимка: By Неизвестен – Избрани творби на Пейо Яворов в III тома., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3695083
Ахтунг, ахтунг! Лолитка на хоризона
Участието му в кръга “Мисъл” не носи на Яворов само творчески пориви и дивиденти. Носи му и нова любов. На 25 март 1906 г. на сбирка на Кръга в дома му, тогава 28-годишният поет се запознава с прелестно на вид девойче с бяла якичка и скромно излъчване. Това, че е на крехките 16 години изобщо не смущава Яворов, за да започне флирт, понеже по принцип го привличат много, ама много млади жени. Толкова е запленен от Мина, дъщерята на народния представител Йордан П. Тодоров, че още същия ден написва в дневника си: “То беше ден Благовещение. Блага вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми подобно на бяла лилия сред поле през май, покрито с цветя…”
Първоначално няма взаимност в чувствата, защото, както разбираме пък от дневника на ученичката, Яворов й се е сторил грозен с тия негови “очи, жълти като на лисица и устни като на арапин”. Обаче времената са такива, че жените могат да бъдат спечелени не с разходка с ауди и екскурзия в Дубай, а по-скоро с романтично стихоплетство. Та затова е разбираемо как в един момент чувствата на Мина взимат друга насока. Тя, разбира се, е трогната от вниманието и поласкана от факта, че Яворов й посвещава стихотворение и че я нарича “ангел” и като всяко момиче на тази възраст, в чието тяло хормоните бушуват с пълна сила, тя лесно пада в капана на любовта.
Някои от биографите на Яворов твърдят, че връзката между двамата никога не е била изконсумирана. Това обаче не можем да знаем със сигурност, защото никой от двамата не е споменал за секс (или липсата на такъв) в дневниците си! Но каквото и да се е случило помежду им и въпреки невременната смърт на Мина от туберкулоза в Париж през 1910 г., тя ще продължи да бъде онзи натрапчив образ, който ще занимава мислите на поета до самата му смърт.
Снимка: By Неизвестен – Scan from „Избрани творби на Пейо Яворов в III тома“., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3695067
Август 1906 г.
Публикуването на цикъла стихотворения “Писма”, с който Яворов публично декларира любовта си към тийнейджърката Мина, силно разгневява семейство Тодорови. Налага се влюбените да преустановят отношенията си чак до 1907 г., когато скандалът вече е поутихнал. Но понеже природата на поета е такава, че той не може дълго да издържи “на сухо (разбирай, без да е влюбен), скоро намира нов обект на напиращите чувства в лицето на дъщерята на политика Петко Каравелов, Лора. Запознават се по време на излет в Драгалевския манастир през лятото на 1906-а и Яворов веднага е запленен от властното присъствие и по европейски модерна и нахакана индивидуалност на Лора. Ясно ви е вече какво следва – още същата вечер той пише стихотворение, вдъхновено и посветено на новата си позната – “На Лора”.
Тя също му е метнала око, но отначало отношенията им не търпят никакво развитие – първо, защото поетът още е влюбен в Мина и второ, защото майката на Лора изобщо не мисли, че е добра партия на дъщеря й. Причината да не го харесва е най-вече грозотата му (ето пак!), която особено се набива на очи на фона на свежата и привлекателна външност на едно 19-годишно момиче. Екатерина Каравелова намира по-“свестен” и прилично изглеждащ мъж на дъщеря си в лицето на доктор Иван Дянков. Обаче Лора, каквато е индивидуалистка и не признава тесногръдите български нрави, признава пред своя приятелка, че не го обича, понеже двамата нямат нищо, което да ги свързва. Логично бракът им приключва през юни 1912 г.
Понеже разводът е станал по нейна вина, църковният съд й налага двугодишно безбрачие.Това колко е разкрепостена за времето си Лора доказва като се омъжва за Яворов въпреки показания й от църквата червен картон.
Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3695073
463 дни и нощи
Точно толкова трае бракът между Лора Каравелова и Пейо Яворов. Венчават се на 19 септември 1912 г. Веднага след церемонията вместо да потеглят на меден месец, Яворов заминава за Македония. Колкото и парадоксално да звучи, най-щастливи от тези 463 дни са точно дните, през които Яворов е в Македония по революционен бизнес. Писмата, които съпрузите си разменят, са изпълнени с повече любов и интимност, отколкото тези в последвалото им физическо съжителство. Той я нарича “мила женице” и я целува “хиляди пъти”, а тя му отвръща с “мой мили, скъпий, единствений”. Докато Лора очаква с нетърпение съпругът й да се завърне, също като една грижвона птичка стъкмява семейното гнездо, обзавеждайки със старание и вкус жилището им на “Раковски” 126. В дните на очакване тя не мечтае за нищо друго освен да се грижи за Пейо и да остареят заедно.
Какво обаче не е наред, когато се събират отново? Причината за постоянните скандали в извън епистоларните им отношения е чудовищната по размери ревност на Лора, която се проявява и при най-малкия повод. В един такъв “повод” се превръща г-жа Дора Кондова, съпруга на писателя Михаил Кремен, която нееднократно си позволява открито да флиртува с Пейо. Лора, разбира се, не иска и да чуе, че “не е това, което изглежда” и при поредния скандал взима пищова на мъжа си и се прострелва в гърдите. Денят е 29 ноември 1913.
Снимка: By Неизвестен – http://www.geocities.com/Athens/Oracle/3424/talex6.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5031722
Криминален случай с елементи на масова омраза
Ужасен от перспективата да продължи живота си без любимата жена, Яворов действа малко като по сценарий на Шекспир – взима пистолета от безжизнената ръка на Лора и на свой ред се гръмва в слепоочието. Не знаем дали и колко хора е застрелял по време на революционната си кариера, но със задачата да отнеме собствения си живот от непосредствена близост изобщо не се справя като професионалист. След изстрела оживява, но губи зрението си.
За кървавата любовна драма бързо се разчува из столицата и много преди да се появят жълтите таблоиди и да започнат да разпространяват фейк нюз, плъзва слух, че Лора не е отнела сама живота си. Започва дело за убийство срещу Яворов. Не стига това, ами като за капак е охулен и презрян от обществото, а много от приятелите му го изоставят, защото също го мислят за убиец. Веднъж, когато се спъва и пада посред улицата, никой минувач не му подава ръка. Сляп е, но това не му пречи да ги чуе как се хилят злорадо. Всички тези злощастни обстоятелства, струпани накуп, го карат съвсем да изгуби надежда и желание за живот. Въпреки че липсват каквито и да е неопровержими доказателства, съдът признава Яворов за виновен за смъртта на Лора Каравелова.
Снимка: By Vassto – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18512473
Завесата се спуска
Докато тече срамното дело, Яворов затъва все повече в безпаричие и отчаяние. Предприема пътуване до Виена, целта на което е да се лекува при тамошните очни лекар. Но без резултат. За разлика от зрението му, което постепенно изчезва съвсем, обществената омраза към “поета-убиец” се разраства. В студената и неприветлива стая, която обитава, го посещават само малцината останали близки хора – Тодор Александров, Асен Златаров, д-р Кръстев. Пред тях той споделя, че сънува Лора всяка нощ. Когато на сутринта става и запалва цигара, продължава да мисли за нея. А спомените за нея са по-непоносими от всичко останало – от мизерията, омразата, дори от унижението. Какъв… Къде е изходът?
16 октомври 1914 г.
Атанас, братът на Яворов, отива на лекции. Останал сам в къщата, поетът заключва вратата на стаята си, изпива чаша вода, в която е разтворил отровно прахче, ляга на кушетката и за по-сигурно този път налапва дулото на револвера.
Оставил е няколко предсмъртни писма, в едно от което се извинява, че създава неприятности.
Коментарите са изключени
На практика няма такова нещо като електрически змиорки
|
|
Има обаче електрически риби: 2,4 метра дълги, 600 волта мощност, риби, които могат да убият алигатор.
Въпреки че има редица риби, които произвеждат електрически заряд, видът, който ние наричаме „електрическа змиорка“ – Electrophorus electricus – всъщност е член на рибното семейство. И по-точно на втория най-голям клас риби – Лъчеперките (Ostariophysian).
Жълт костур (Perca flavescens) – един от представителите на класа Ostariophysian
Съвсем разбираемо бъркана за змия заради формата си и липсата на каудални и дорзални перки, Е. electricus има дълго (до 2,4 метра) цилиндрично тяло и плоска глава. Органите й се намират в предната част на тялото (близо до главата), докато останалата част съдържа три електрически органа, заедно с близо 6000 специализирани електроцитни клетки, които, както подсказва името, произвеждат, съхраняват и пускат електричество.
Електрическите органи започват да се развиват в началото на живота на рибата. Клетките, които произвежда само слаб електрически заряд и се използва за ехолокация, започва да се развива много скоро след раждането. Останалите два електрически органа произвеждат много по-високо напрежение от около 600 волта и около 1 ампер, така че около 600 вата, за около 2 милисекунди.
Въпреки че рибата има хриле, тя поема по-голямата част от кислорода си през силно наситената си с кръвоносни съдове уста, и затова често идва на повърхността на водата, за да диша.
Рибата също така е покрита с гъста, сива до кафеникава или направо черна кожа. Предполага се, че тази кожа я предпазва от собствения й електрически ток.
За да се възпроизведе, женската снася до 17 000 яйца в гнездо, направено от мъжкия по време на сухия сезон, и средно около 1200 от тези яйца се излюпват. В плен мъжките електрически риби живеят до 15 години, а женските до 22 години.
Електрическата риба е родом от Южна Америка, по-специално реките Ориноко и Гвиана, както и от големи части от река Амазонка. Живее на речните дъна и в блатата и й е добре в сравнително ниско кислородни води понеже диша през устата.
E. electricus използва своите електрически органи за ориентация, лов и защита.
Докато плува в мътното през нощта, електрическата риба се ориентира, като периодично излъчва слаб електрически заряд:
Това по-ниско напрежение може да се използва за „виждане“ в околната среда. Различните обекти имат различна проводимост и съответно ще изкривят електрическото поле, което змиорката произвежда.
След като намери плячката си с тези слаби електрически импулси, рибата:
…използва много по-голям електрически ток, за да я зашемети.
И понеже няма зъби, тя яде улова като отворя уста и я всмуква.
Когато е нападната от хищник, способна да произведе напрежение до 600 волта, електрическата риба излъчва силен кратък (2 милисекунди или по-малко) токов удар. Въпреки че специалистите казват, че шокът рядко е фатален сам по себе си, той все пак може да убие някои животни.
Произвеждането на ток се контролира, разбира се, от нервната система. Всяка електрогенна клетка носи отрицателен заряд от малко по-малко от 100 миливолта от външната си страна в сравнение с вътрешната. Когато нервен сигналът пристигне, се освобождава ацетилхолин, който е невротрансмитер.
Този ацетилхолин се секретира чрез нерви от едната страна на клетката, карайки от същата страна да се отворят йонни канали. Натриевите йони са в състояние бързо да влязат в клетката по тези канали, което променя равновесието на клетката и за да го възстановят отново, калиевите йони напускат клетката от другата страна.
Резултатът е пътечка с ниско електрическо съпротивление, свързваща вътрешната и външната страна на клетката. По този начин всяка клетка се държи като батерия като активираната страна носи отрицателен заряд, а противоположната страна – положителен. И тъй като клетките са ориентирани вътре в електрическия орган точно като поредица от батерии във фенерче, например, токът задейства всичките клетки само за 2 милисекунди. Така се създава краткотраен токов заряд по тялото на змиорката.
От 2009 г. учените в аквариума Living Planet в Санди, щата Юта, използват тока на техните живи електрически риби, за да захранват светлините на коледната елха на аквариума.
По същество два електрода от неръждаема стомана са прикрепени към резервоара на Спарки (електрическата риба) и всеки път, когато Спарки пуска електричество, което е част от „неговата естествена, нормална активност“, това електричество преминава през електродите към светлините на дървото. Маркетинг директорът на Living Planet обожава тази система, защото „помага да се даде визуална представа за това какво едно животно наистина прави ежедневно“.
Токът от рибата може да има и друго приложение. Някои медицински импланти и устройства се нуждаят от батерии, за да функционират. През последните години учените търсят начини да създадат био-батерии, които биха били като всяка друга клетка в тялото ни, само дето произвеждат електричество.
Няколко изследователи проучват дали електроцитите на E. electricus могат да бъдат пресъздадени или поне по техен пример да се създадат изкуствени клетки.
Коментарите са изключени
Малката нацийка на Княжество Сийланд
|
|
Ако не сте чували за Княжество Сийланд – това е микронация, формирана на един от британските морски платформи, Монсел, ползвани по време на Втората световна война (първоначално се е казвал HM Fort Roughs). Основната функция на платформата е била да пази бреговете на Англия от германските мини, а на нея могат да се поберат до около 300 души. След войната остава в експлоатация за известно време, но е изоставен от Кралския флот през 1956г.
Платформата седи без надзор 11 години преди на нея да се появи пиратска радиостанция.
Един ден обаче мъж на име Рой Бейтс, водещ на също нелегалното „Радио Есекс“, известно и като „Британската по-добра музикална станция“ е заловен от властите и затова се нуждае от ново място за пиратската си станция. А какво по-добро място за такова начинание от международни води – така решава, че иска платформата за себе си. Като майор от британската армия по време на войната, има необходимите знания и умения и успява да изгони предните обитатели на платформата, с помощта на петнадесетгодишния си син Майкъл.
Бейтс обаче никога не използва платформата за радиостанция.
Рой Бейтс
Малко след като превзема мястото става незаконно по Закона за нарушения на морските предавания да се излъчва пиратско радио дори извън радиус от 5 километра от бреговата ивица. Преди това такова предаване беше напълно законно извън този обсег.
В резултат, Бейтс прави това, което всеки разумен човек би направил – той обявява платформата за независима държава и я преименува на Сийланд. Странно, но това е напълно легалено, благодарение на вратичка в закона, която адвокатът на Бейтс успява да намери. Тъй като структурата не е само в международни води, но и е била и изоставена от Обединеното кралство, то е напълно законно всеки, който иска, да си я присвои.
Военните в Обединеното кралство за известно време обмислят да си вземат платформата обратно, но решават, че ако семейството на Бейтс окаже съпротива и, не дай боже, са принудени да стрелят по семейството, това не би довело до хубави неща, така че се отказват от тази идея. Те обаче унищожават друга такава платформа, за да не се случи същото и там.
През 1968 г. става и един проблем, който обаче ще завърши доста по-добре от очакваното. Майкъл стреля по група инженери, които работят върху шамандури близо до Княжеството му. Но въпреки това, тъй като нападението се случва в международни води и платформата, според съда, вече не е под юрисдикцията на Великобритания, никой не може да го съди. Това беше важно съдебно решение, тъй като от този момент нататък британската съдебна система официално обявява, че платформата не е под британското управление.
Знамето на Княжество Сийланд
С решението на съда от 1968 г. до 1975 г. Бейтс прави всичко възможно, за да докаже, че е сериозен в намеренията си да направи Сийланд законова страна. Той написва конституция, прави знаме, национален химн, измисля валута и дори прави пощенски марки. В следващите години той ще изготви и паспорти, които до ден днешен се продават.
През това време с него влизат в контакт безброй хора и организации с най-различни предложения, но Бейтс ги отклони всички. Поне до 1978 г., когато група търговци на диаманти от Холандия и Германия канят него и съпругата му да се присъединят към тях в Австрия, за да обсъдят бизнес предложение.
Всичко изглежда законно, докато не идва време за срещата, на която групата така и не идва. Загрижен, Бейтс се опитва да се свърже с Майкъл като позвънява на един рибар, но от него научава само, че над държавата му е забелязан хеликоптер. Оказва се, че платформата е била превзета и принц Майкъл е бил затворен в килия без храна и вода, а след това изпратен в Холандия, без лична карта или пари.
Окупаторите са холандски, австрийски и германски наемни войници, ръководени от самопровъзгласилия се премиер на Сийланд германския адвокат Александър Ахенбах.
След като отново се събира със сина си, двамата заедно се въоръжават и се свързват с техен приятел пилот на хеликоптер, който е работил по франчайза на Джеймс Бонд… Майкъл разказва как те се доближили до платформата с хеликоптера призори, когато нашествениците вероятно ще са още сънени или все още спят, но все пак ще има достатъчно светлина, за да атакуват.
В крайна сметка те залавят нападателите, които вече са де факто военнопленници, и искат за тях от съответните им държави откуп от 125 000 долара днешни пари на калпак. Въпросните държави призовават Великобритания да се намеси в ситуацията, но тя отказва, позовавайки се на съдебното решение от 1968.
След няколко седмици преговори семейство Бейтс пускат пленниците. Въпреки това, след като се връща у дома, „сваленият от власт“ премиер на Сийланд, Ахенбах, създава въстаническото „правителство в изгнание“…
Никой друг не се опитва отново да превзема страната. Поне до Фолклендската война през 1982 г., когато аржентинци карат Бейтс да им продаде Сийленд, защото е близо до Англия. Той уважително отказа.
…
Днес Сийленд генерира приходи, предлагайки титли на обикновени хора като нас. Само за 29,99 лири можете да станете лорд или лейди, а за 199,99 паунда – граф или графиня.
Коментарите са изключени
Изкуството на бизнеса: Дейвид Огилви – Бащата на съвременната реклама
|
|
Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.
Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.
Мрачни каубои, яздещи коне и пушещи примамливи цигари, коледен камион, който пали празничното настроение и радостта в сърцата на всички, бира, на която се изрязва бухналата пяна и веднага ти се допива, близък приятел, който не е той, когато е гладен, са само част от добрите примери за телевизионни реклами. Понякога си мислим, че тези сирени на консуматорското общество са се появили от нищото през ХХ в., но това съвсем не е така. Още древните египтяни са изписвали примамващи постери върху папируси, в Китай са използвали бамбукови флейти, за да разпространяват своите калиграфски обяви.
През Средните векове, тъй като почти всички са били неграмотни, рисунките се утвърждават като средство за афиширане на дадена стока или услуга. Рекламата изминава дълъг път, за да достигне до XIX в., когато се появяват съвременните обяви. От кратко съобщение с търговска цел, което има основно локален характер, този занаят прераства в по-глобално начинание, което цели да привлече по-обширна аудитория и да постигне по-големи печалби. Бумът на Индустриалната революция води и до бум на рекламния бизнес.
Първо вестниците и брошурите, а впоследствие радиото и телевизията стават основни средства за разпространение на рекламните съобщения. Всеки с хъс и идеи мисли, че е готов за този занаят. През ХХ в. една от легендите в рекламния бизнес извежда няколко основни постулата на занаята, които днес се приемат за фундаментални в рекламния бизнес:
„1. Това, което казваш е по-важно от начина, по който го казваш
- Ако кампанията не е изградена върху страхотна идея – ще потъне
- Уповавай се на фактите. Потребителят не е глупак.
- Не може да накараш хората да купуват.
- Рекламата трябва да е в крак с времето.
- Никога не правете реклами, които не искате Вашето семейство да види.“
Тези съвети са извлечени от книгите „Изповедите на един рекламодател“ и „За рекламата“, написани от един от доайените на маркетинга – Дейвид Огилви.
Британско излъчване, задълбочен поглед и неизменна лула, така биха го описали неговите съвременници. Списание „Тайм“ го определя като магьосник в рекламната индустрия. През 1967 г. той получава почетното звание „Командир на Британската империя“, Франция го дарява с Орден за изкуства и писмено слово, САЩ го включва в Залата на славата на рекламодателите. Огилви е уважаван както от своите колеги и подчинени, така и от опонентите си в бизнеса. Той се занимава с най-различни начинания до 40-те си години, когато стартира самостоятелния си бизнес, който ще му донесе световна слава, значително богатство и рекламно наследство за поколенията.
Дейвид Огилви се ражда на 23 юни 1911 г. в Уест Хорсли, Великобритания. Майка му – Дороти Феърфийлд е ирландка, а баща му – Франсис е шотландец. Фамилното име произхожда от старо-уелски и означава „високи земи“ и е възможно да има далечно родство с едноименната благородническа фамилия, чийто барони населяват Англия още от XII в. Баща му е се занимава както с научна дейност, изучавайки Античността, така и с финансово брокерство, за да издържа своето седемчленно семейство. Дейвид е четвъртото от пет деца и колкото и да е странно рождената му дата е същата като на баща му и на дядо му. Той израства в имение, датиращо от XIV в., сред прислуга и охолство. В личен план, Дейвид се възхищава от студения си, но успешен дядо и го смята за свой модел за поведение. Голямата депресия бележи семейството и то се разорява.
Като ученик Дейвид не е сред отличниците. Учителите му признават, че има буден ум, но често оспорва мнението им, както и написаното в учебниците. Той учи първо в Единбург, а след това в Оксфорд, благодарение на спечелена стипендия. Въпреки това, така и не завършва и прекратява своето следване. През 1931 г., двадесетгодишният младеж заминава за Франция, за да търси късмета си. Той става помощник готвач в един от най-големите и известни хотели в Париж – „Маджестик“, разположен недалеч от Триумфалната арка. Огилви е впечатлен от своя шеф – главен готвач Питар и неговите уроци по дисциплина, трудолюбие и отлично качество се запечатват в съзнанието на младия мъж. Когато се издига до позицията – готвач, Дейвид губи интерес към професията и е готов за нови начинания.
По това време по-големият му брат – Франсис заема водеща позиция в една от големите рекламни компании в Лондон – „Мейтър и Краутър“. Той му дава работа като пътуващ търговец, представител на готварски печки „Ага“, които по това време са едни от най-скъпите на пазара. Тази първа работа в сферата на търговията оказва силно влияние върху Дейвид и предначертава бъдещото му професионално развитие. Той пише наръчник за пътуващи търговци, озаглавен „Теория и практика при продажбата на печки Ага“, което му носи успехи и уважение в търговските среди. Той е одобрен за стажантска програма в щабквартирата на рекламната агенция „Мейтър и Краутър“ в Лондон. След това той се издига до поста акаунт мениджър.
През 1938 г. Огилви емигрира в САЩ. Там започва работа в компанията „Галъп“, която се занимава с изследвания, анализи и консултантски услуги. Основателят й – Джордж Галъп става известен със своите анкети за проучване на общественото мнение. Това е вторият работодател, който оказва силно влияние върху изграждането на бъдещият рекламен гуру. От Галъп, Дейвид взима – методът на работа, свързан с щателни проучвания, както и идеята за придържане към реалността и фактите.
По време на Втората световна война (1939-1945), Огилви е вербуван и става част от британското разузнаване към посолството във Вашингтон. Основната му работа се състояла в това да анализира вредна и полезна за интересите на Великобритания информация. Неговата висока ефективност води до привличането му към американския екип, чиято задача е създаването на Бюро за стратегически разследвания, от което впоследствие се ражда – ЦРУ. По време на войната той заема и поста Втори секретар в Британското посолство в САЩ.
След 1945 г. Огилви завърта живота си на 180 градуса и се оттегля във ферма за отглеждане на тютюн в Пенсилвания. Там той заживява със семейството си в общността на Амишите. По това време той е женен за първата си съпруга – Мелинда и заедно отглеждат своя син – Дейвид Джуниър. Въпреки че след години, когато е попитан кои са нещата, които му се е искало да има, Огилви отговаря – „голямо семейство“ и „рицарско звание“, това се оказва единственото биологично дете на известния рекламодател. По-късно синът му развива успешен бизнес с недвижими имоти в Кънектикът. След Мелинда, Дейвид се жени още два пъти – за Ан Кабо и за Херта Ланс, която е с него до смъртта му.
Фермерският живот в Пенсилвания се оказва приятно приключение, но не отговаря на амбициите на Огилви. През 1948 г. с финансовата подкрепа на лондонската агенция „Мейтър и Краутър“, Дейвид полага основите на своята компания. Впоследствие тя е наречена „Огилви и Мейтър“. Още от самото начало той иска да покаже, че привнася нещо ново на пазара. Основните принципи върху, които изгражда и крепи своя бизнес са: щателно изследване, професионална дисциплина, креативност и успешни резултати.
Според Огилви трябва да ползваш продукта, за да можеш да го рекламираш. Той въвежда имиджа на брандовете в света на рекламата. Без марката потребителите не биха правили голяма разлика между отделните продукти. Брандът се свързва с продукта, често чрез отличим рекламен трик. Рекламата трябва да обещава облаги, да информира, да предлага дадена услуга, да цитира думи на доволен клиент, да разпознава даден проблем или да разказва интересна история. С годините той се убеждава, че известните личности не са най-доброто за бизнеса, тъй като отнемат вниманието от продукта.
Първият му огромен успех идва с рекламната кампания на една фирма за производство на ризи от щата Мейн, наречена „Хатауей“. Собственикът й не разполага с големи средства за реклама и с Огилви се договарят, че ще му остави пълна творческа свобода. При успех, и двамата ще спечелят и ще продължат съвместната работа. Така и става. Докато правят снимките на изтънчен модел, облечен с ризите, Дейвид пристига, носещ черна превръзка за око и предлага да я сложат на рекламното лице. Рекламата се появява за първи път през 1951 г. в списание „Ню Йорк“. Успехът е мигновен и искането надскача наличностите на фирмата. Репутацията на Огилви се разнася.
Следващата марка, която успява да направи популярна на американския пазар е тази на „Швепс“, които дотогава действат само във Великобритания. Отличните резултати тук се дължат на присъствието на ветеран от британските военноморски сили, неговата брада и насладата, с която консумира газираната напитка. Само за 5 години, Швепс продават над 30 млн. бутилки. Друг голям клиент е компанията „Ролс Ройс“ и известното изречение: „Със сто километра в час, най-силният шум в новия Ролс Ройс е този от електрическият часовник“. Други големи брандове, с които работи и популяризира продуктите им са: Dove, Американ Експрес, Шел, Форд, IBM и Кодак.
През 1973 г. Огилви се оттегля от поста креативен директор на „Огилви и Мейтър“ и заживява във френския замък Тофу, преустроен в шато, което се намира в близост до Поатие. Въпреки това остава пословичен с множеството си факсове, които изпраща в компанията. Кореспонденцията му е толкова обширна, че в близкият пощенски офис настояват за увеличение на заплатите. През 80-те години Дейвид се връща на активна служба като председател на клона на компанията в Индия, а впоследствие и като временно заемащ същата длъжност в германското крило на фирмата. През 1989 г. „Огилви и Мейтър“ са купени от WPP plc, която в момента е най-голямата рекламна компания в света. Дейвид получава поста „почетен член на борда“. В началото на 90-те години Огилви се оттегля вече окончателно от активна работа. През юли 1999 г. той издъхва в своето френско имение.
Ако запитате специалисти по маркетинг, особено на Запад, кой рекламодател е оказал най-голямо влияние върху тяхното обучение и идеи, повечето ще посочат без колебание именно господин Огилви. Върху неговия образ е базиран героят на Джон Хам – Дон Дрейпър от „Момчетата от Медисън авеню“. Той е бил и продължава да бъде вдъхновение за другите. Рекламите и идеите му надживяват своя създател.
Коментарите са изключени
