shareit

Боинг 787 на Ер Индия загуби панел по време на полет

| от |

Пътнически самолет Боинг 787 „Дриймлайнер“ на компанията „Еър Индия“ загуби по време на полет панел от обшивката на фюзелажа и липсата бе открита едва след приземяването му. Панелът все още не е намерен, съобщи „Банлагор мирър“.

Инцидентът е станал в събота, когато самолетът, на борда на който е имало около 150 души, е пътувал от Делхи за Бангалор. Липсата на панела е установена на летището в Бангалор от наземния персонал. Обратният полет на машината се забавил с девет часа – докато бъде доставен друг панел. Според местните медии той е бил свален от друг Боинг 787, който се намирал в Делхи.

air-india-787

Представители на „Еър Индия“ и на „Боинг“ заявиха, че липсващият панел е с размери около два метра дължина и около метър ширина. Не е възникнала опасност за пътниците. Главното управление на гражданската авиация на Индия разследва инцидента.

Полетите на Боинг 787 „Дриймлайнер“ бяха спрени от всички авиокомпании по света, след инциденти с литиево-йонните акумулатори на два японски самолета. След проверки и подобрения в батериите, в началото на лятото полетите бяха възобновени, но проблемите не приключиха с това. През юли на лондонското летище „Хийтроу“ избухна пожар на борда на „Дриймланер“ без пътници.

 
 
Коментарите са изключени

Жестокостите на евгеника

| от |

Терминът идва от гръцкото „eugenes“, което означава „добре роден“ – затова не е изненада, че евгениката се стреми да създаде по-добра човешка раса като целенасочено подбира предпочитаните черти и елиминира лошите, както се прави при развъждане на животни. През годините евгениката има редица привърженици – от едни от най-големите и възхитени мислители в света до, както знаем, едни от най-лошите хора в историята.

Plato i sin akademi, av Carl Johan Wahlbom (ur Svenska Familj-Journalen)

Платон с учениците си

Евгениката е стара, колкото Платон (въпреки че не я е наричал така) и в „Държавата“ той твърди, че именно държавата трябва да контролира възпроизвеждането на своите управници:

Доброто трябва да бъде сдвоено с добро, а лошото с лошо, а потомството на единия трябва да се отглежда, а на другия да се унищожава; по този начин стадото ще бъде запазено в първокачествено състояние.

Въпреки че възгледите му се посмиряват с възрастта, дори към края на живота си той все още смята, че браковете на управляващата класа трябва да се провеждат „под надзора на съвет на матрони, назначен от магистратите“.

И все пак гледната му точка беше по-хуманна, от обичайната практика за поддържане на населението в бойна форма в Спарта, в която децата, негодни за военна служба, се хвърляха в пропаст.

Francis Galton 1850s

Франсис Галтън

Идеята за подбор тип „оцеляват най-силните“ става много популярен в средата и края на 19 век благодарение на работата на Чарлз Дарвин „Произход на видовете“ (1859 г.). Въз основа на това неговият братовчед Франсис Галтън, също известен учен, който създава първата метеорологична карта, проявява интерес към целенасочения подбор на конкретни човешки черти и въвежда термина „евгеника“.

Само с най-добрите намерения (и затваряйки очите си за нежелани последствия), Галтън обясни своята философия и цел:

Накланяне средното качество на нация ни към нейната по-добра част в днешния ден би направило общия тон на домашния, социалния и политическия живот по-висок. Расата ни като цяло ще бъде по-малко глупава, не толкова лекомислена, по-малко първосигнална и политически по-предвидлива…

През следващите 80 години интересът към евгениката нараства в САЩ и Европа. Разбира се, най-ужасната й реализация се случва в Германия през 30-те и 40-те години. Но не само нацистите я подкрепиха – Уинстън Чърчил и други видни фигури също са силни привърженици на евгениката.

Sir Winston S Churchill

Уинстън Чърчил

През 1933 г., в Германия влиза в сила Законът за предотвратяване на генетично болните потомства. В резултат на това са проведени около 400 000 принудителни стерилизации на хора, които са били с умствени увреждания, шизофренични, маниакално-депресивни, епилептични, глухи, слепи, с болест на Хънтингтън, с някакви тежки физически деформации или страдащи от алкохолизъм.

До 1935 г. Нюрнбергските и брачните закони за здравето разширяват програмата за евгеника и тя вече включва евреи като забраняват браковете им (и сексът) с неевреи. Като „мярка за безопасност“ преди двама души да сключат брак са се правили медицински прегледи, за да гарантира, че няма да има „расово замърсяване“.

От другата страна на океана, в САЩ, евгеника също става много популярна в началото на 20 век. До 1936 г. 31 от 48 щата са имали някакъв вид закон за евгеника или стерилизация.

За щастие законодателството не беше толкова крайно, колкото искаха някои по-върли защитници на евгениката, като неврологът Фостър Кенеди. Както той пише през 1942 г.: „Аз подкрепям евтаназията за онези безнадеждни хора, които не е трябвало никога да се раждат – грешките на природата.“

Всъщност Кенеди предложи, когато „дефектно дете“ навърши пет години, ако назначен медицински съвет определи, че:

Дефектният няма бъдеще или надежда за такова, тогава вярвам, че е милостиво и добре да се облекчи на дефектният – често измъчван и сгърчен, гротесков и абсурден, безполезен и безумен, и напълно нежелан – агонията от живота му.

Друг привърженик на евгениката, Хенри Лафлин от влиятелната лаборатория на Cold Spring Harbour, беше малко по-малко груб. Вместо от „убийства по милост“ (както ги наричаха), той предлага просто спиране на размножаване на „неадекватните“.

През 1927 г. Върховният съд на САЩ в делото Бък срещу Бел отсъжда стерилизация на „умствено немощна бяла жена“:

Съдът намира, че Кари Бък има вероятност да стане родител на социално неадекватно потомство и затова трябва да бъде полово стерилизирана. Така нейното благополучие, както и на обществото, ще бъдат насърчени. Подобно – за целия свят е по-добре, ако вместо да се чака, докато екзекутират изроденото потомство за някакво престъпление или то започне да гладува заради безсилието си, обществото може да попречи на тези, които явно са негодни, да продължат рода си.

След като общо над 60 000 души са били подложени на стерилизация в Съединените щати, законите се премахват в средата на 20 век. Но подобни закони можеха да се намерят из целия западен свят и там по същия начин започнаха да се премахват в отговор на крайностите, до които нацистите стигат в програмите си по евгеника.

Calvin Coolidge cph.3g10777 (cropped)

Калвин Кулидж

Както можете да си представите, расистите и ксенофобите използват евгенични принципи, за да напреднат идеологията си. С имена като фондация „Расово подобрение“ активистите в САЩ насърчават Конгреса да приеме Закона за имиграцията от 1924 г., който слага ограниченията на броя на имигрантите от „по-низшите“ раси като например от Южна Европа и Азия. Президентът, който подписва закона, Калвин Кулидж, веднъж каза по този въпрос: „Америка трябва да се запази американска… Биологичните закони показват, че хората се влошават, когато се смесват с други раси.“

Наскоро Северна Каролина създаде фонд за компенсация в размер на 10 милиона долара за жертви на насилствена стерилизация и изглежда, че щата Вирджиния е иска да направи нещо подобно. Независимо от това, евгениката не изчезва и всъщност през последните години тя се превърна в централна точка на дебат сред генетиците, етиците и активистите.

Съсредоточавайки се върху пренатални и преимплантационни диагнози, някои генетици заемат позиция в полза на т. нар. „нова евгеника“:

Поради напредъка в генетичния скрининг, ние сме в състояние да намалим разпространението на заболявания, причинени от единични генетични мутации, например сърповидно-клетъчна анемия, болест на Хънтингтън, синдром на Даун.

Много от привържениците на тази „нова евгеника“ смятат, че „хората, които носят ген като GSS (който предизвиква ужасно и смъртоносно невродегенеративно заболяване), имат морално задължение да използват предимплантационна диагноза – ако могат да си я позволят – за да пощадят следващото поколение“.

Тези срещу съвременната евгеника обаче сочат потенциалните проблеми на генетичното тестване:

Тъй като все повече хора възприемат генетичен скрининг, изборът да се използва може да стане по-труден за отказване. Щом стане възможно да се създадат „превъзходни“ качества при хората, единственият морален избор на родителите би бил да имат генетично по-добри деца.

Онези, които откажат, биха имали чувството, че пращат децата си в по-недостойна класа на обществото. Или както едно от тези „недостойни“ деца каза във филма „Гатака“, „никога няма да разбера каква сила накара майка ми, за сложи вярата си в ръцете на Бог, а не в ръцете на местния генетик.“

 
 
Коментарите са изключени

Непотопяемата Виолет Джесоп, която оцеля Титаник, Британик и Олимпик

| от |

Виолет Джесоп – жената, която оцеля при потъването на корабиte Титаник и Британик, а също така е на борда на третия от триото кораби от олимпийски клас, Олимпик, когато претърпява голяма авария.

Виолет се радва на невероятен късмет от малка. Родена е през 1887 г. в Аржентина в семейство на ирландски имигранти и още като дете се разболява от туберкулоза, a докторите предвиждат само няколко месеца живот. По някакъв начин обаче успява да се пребори с болестта и всъщност живее дълъг, здрав живот.

Когато баща й почива, майка й се мести със семейството във Великобритания, където си намира работа като стюардеса на кораб, а докато тя работи, Виолет посещава монашеско училище. За съжаление, майка й се разболява и за да се грижи за своите братя и сестри, Виолет решава също да стане стюардеса на кораба.

Първата от дълга поредица неприятности за нея е въобще намирането на кораб, който да я вземе. По това време тя е само на 21 години, а повечето жени, работещи като стюардеси в началото на 20 век, са на средна възраст. Работодателите смятат, че младостта и добрия й външен вид ще бъдат в нейн недостатък, „създавайки проблеми“ на екипажа и пътниците. (По време на кариерата си тя получава поне три предложения за брак, докато работи на различни кораби, един от много богат пътник от първа класа.)

Olympic sea trials

Олимпик 

В крайна сметка Виолет решава проблема като се облича със стари дрехи и не носи грим. След кратко работи известно време на борда на парахода Ориноко през 1908 г., тя е наета от Уайт Стар Лайн.

За Уайт Стар започва първо на борда на Маджестик и след това на Олимпик през 1910 г. Въпреки дългите часове и минималното заплащане (2,10 британски лири всеки месец или около 200 лири днешни пари), тя харесва работата си на борда на огромния кораб. Първоначално има известни притеснения относно тежките метеорологични условия, докато пътува през Атлантика, но й харесва, че американците се отнасят към нея повече като към човек.

HMS Hawke

HMS Hawke

Една година по-късно проблемите започват. През 1911 г. Олимпик се удря в HMS Hawke (кораб, направен да потъва кораби като се блъска в тях). И двата кораба отнасят значителни щети като корпусът на Олимпик се чупи под нивото на водната, но като по чудо не потъна. Те успяват да го върнат на пристанището и Виолет се отървава без сериозни наранявания.

RMS Titanic 3

Титаник

Няколко години по-късно, Уайт Стар Лайн търси екипаж, който да се грижи за ВИП-овете на борда на непотопяемия кораб Титаник. Отнема малко време на приятелите и семейството й да я убедят, че ще бъде прекрасно изживяване и в крайна сметка Виолет решава да приеме работа на борда на кораба. Както знаете, Титаник ударя айсберг и потъва, убивайки над 1500 души.

Виолет успя да избяга от бедствието на спасителна лодка 16 и в мемоарите си пише:

Бях извикана на палубата. Пътниците се разхождаха спокойно наоколо. Стоях на преградата с другите стюардеси и гледах как жените се прегръщат със съпрузите си, преди да се качат в спасителните лодки с децата си. Някъде след това офицерът на кораба ни нареди да влезем в лодката, за да покаже на няколко жени, че е безопасно.

Когато се качва в спасителната лодка, й дават бебе, за което да се грижи. Когато бяха спасени от кораба Карпатия, майката на бебето (или поне Джесоп смята, че е тя) я намира, изтръгва го от ръцете й и бяга.

HMHS Britannic

Британик

Спокойно може да предположим, че след Титаник тя ще спре да работи по кораби или поне кораби от олимпийския клас, но не. В началото на Първата световна война тя решава да служи като медицинска сестра на борда на сестринския на Титаник, Британик, който плава в Егейско море. Вероятно знаете какво се случва с Британик. Карабът се натъкна на мина, която е пусната от немска подводница. В резултат получава значителни щети и бързо започва да потъва.

Този път Виолет няма късмета да се качи в спасителна лодка, тъй като корабът потъва твърде бързо. Вместо това тя скоча зад борда. По нейни думи:

Скочих във водата, но бях засмукан под кила на кораба, който ме удари в главата. Успях да се измъкна, но години по-късно, когато отидох при лекаря си заради чести главоболия, той откри, че съм получил фрактура на черепа!

Но дори тази трета катастрофа не е повод за Виолет да спре с корабите. След войната мореплаването стават все по-популярна форма на транспорт. Дори круизните кораби добиват популярност. Виолет напусна Уайт Стар Лайн и отива в Ред Стар Лайн, където работи по круизи няколко години.

За щастие, нито един корабите, на които работи вече, не е претърпявал значителни щети. Известно време след Втората световна война тя се заема с чиновническа дейност, но се връща към корабите няколко години по-късно и работи за Роял Мейл преди да се пенсионира на 61-годишна възраст. Останалата част от живота си прекара в градинарство и отглеждане на пилета. Почива през 1971 г. от сърдечна недостатъчност на 84-годишна възраст.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Русокосият ангел на Рим, застрелян заради шега

| от |

На 18 януари 1977 г. млад мъж със светещи под шапката му руси коси влязъл в бижутерски магазин в Рим и извикал смразяващото: „Никой да не мърда, това е обир!“Той бил с вдигната яка на палтото и с ръце в джобовете, внушаващи, че държи оръжие. Собственикът на магазина Бруно Табочини действал мигновено, нямал време да се замисля. В последната година бил обиран вече два пъти и нямало да позволи отново да изпадне в ролята на жертва.

Табочини извадил пистолета си и стрелял няколко пъти по заплашителния посетител. Куршумите покосили русия мъж пред ужасените погледи на двама негови приятели, които станали свидетели на най-абсурдната смърт в историята футболната игра. Талантливият, млад и обичан от феновете полузащитник на Лацио Лучано Ре Чекони паднал на земята, а на гърдите му зеели дупки. С последните си глътки въздух той успял да промълви: “Това е шега, това е само една шега…”.

“Ставай, Чеко, стига толкова”, разтърсил го невярващо неговият съотборник Пиетро Гедин, до последно надявал се, че цялата сцена е просто поредната майтапчийска приумица на Лучано. Но раните били истински и дошлите след няколко минути карабинери нямало как да помогнат, а лекарите просто констатирали смъртта на 28-годишната футболна звезда.

Такъв бил стилът на трагично загиналия Лучано Ре Чекони, такова било чувството му за хумор и не пропускал да го проявява. Малко преди фаталния ден той искал да пробва шегата с обира в друг магазин, но тогава не успял да си намери съучастници. Ре Чекони, известен като Русокосия ангел сред привържениците, израснал в градчето Нервиано в близост до Милано. И по-късно, когато стигнал чак до националния отбор на Италия, си останал простодушен, водел обикновен живот и в него нямало никакво високомерие.

Шегите му не се променили и във всички отбори, в които е бил, те останали негова запазена марка. Случвало се да намаже обувките на съотборник с кравешки лайна, да се приземи на тренировъчния терен с парашут, да скрие ключа от съблекалнята. През военната служба обогатил още повече арсенала си от майтапи, повлиян от грубия войнишки хумор. В таланта му обаче нямало и капка съмнение, макар че самият той се чудел колко далеч е стигнал в кариерата си. Първо играел в Про Патрия в трета дивизия и се налагало да работи допълнително в местен автосервиз, за да изхранва себе си и близките си.

  Стилът на игра на Ре Чекони не се отличавал с грациозност, той трудно обработвал топката, рядко вкарвал голове и получавал доста червени картони – но качествата му спечелили интереса на Томазо Маестрели, тогавашния треньор на Фоджа. Маестрели искал да въведе в отбора тоталния футбол на Аякс и му трябвал всеотдаен футболист, който не се пести, не жали и съперниците. Лучано Ре Чекони бил точно такъв и ангелският му вид бил подвеждащ, защото на терена ставал същински дявол, не спирал да тича през всичките 90 минути и всяко единоборство за него било на живот и смърт. Извън терена обаче си оставал все същият безгрижен веселяк. С Фоджа Ре Чекони успял да спечели промоция от Серия Б в Серия А под ръководството на Маестрели.

Година по-късно наставникът бил назначен в Лацио, където бил посрещнат враждебно заради миналото си като играч на Рома. На всичкото отгоре, с Маестрели Лацио изпаднал в Серия Б, но треньорът запазил поста си и успял да върне „орлите“ в елита още следващия сезон. Разбира се, амбициите му не приключили дотам и той се заел да оформи състав, който да се бори за титлата на Италия. Звъннал и на добре познатия си непримирим халф Ре Чекони. „Аз в Лацио? Оценявам шегата, тренер“, засмял се футболистът. Но Томазо не се шегувал. С Лучано Ре Чекони в отбора, тимът на Лацио достигнал второто място, а през 1974 г. за пръв път в историята си станал шампион. Наградата за Ре Чекони била повиквателна за националния отбор. На върха на славата си обаче Томазо Маестрели получил тежка диагноза: рак на черния дроб.

Не успял да завърши следващия сезон като треньор на пейката на Лацио, а футболистите му били сринати емоционално. Ре Чекони също сякаш не бил същият на терена, бил апатичен и незаинтересован. Маестрели се завърнал за още един кратък период като треньор и спасил Лацио от изпадане, но в края на 1976 г. починал. По същото време Лучано Ре Чекони бил контузен и изпаднал в депресия. Шегите му секнали, а единствената радост било семейството му – съпругата Чезарина и двете им деца. Във фаталния 18 януари 1977 г. докторът на Лацио зарадвал футболиста с новината, че вече е здрав и от следващия ден може да се включи в тренировките. Най-после Ре Чекони можел да се усмихне. Вечерта излязъл със съотборника си Пиетро Гедина и бизнесмена Джорджо Фратичоли да отпразнуват новината. Фратичоли помолил приятелите си да минат през бижутерския магазин, където той трябвало да изпълни някаква поръчка.

Ре Чекони се усмихнал, казал „Няма проблем, ще отнеме само минута“ и влязъл наперено през вратата… 70-те години били труден и кървав период в Италия, период на сблъсъци и престрелки. Червените бригади упражнявали терор срещу полицията и чиновниците, десните воювали с левите, дори в Рим били чести случаите на грабежи и изстрели по улиците. Собственикът на магазина Бруно Табочини бил с опънати нерви, след като вече два пъти бил предавал обирджии на полицията. Години по-късно разследване на сина на Ре Чекони – Стефано, и няколко журналисти заключило, че даже не било нужно Лучано да се провикне, че прави обир.

Тримата влезли мъже с вдигнати яки и предизвикателни пози били достатъчна причина да посегнеш към пистолета. Табочини нямало как да осъзнае, че това е опит за шега. Съдът в крайна сметка решил, че собственикът е стрелял при самоотбрана и го освободил. На погребението на Лучано Ре Чекони се стекли хиляди фенове на Лацио, питащи се как е възможно любимецът им да бъде застигнат от толкова нелепа смърт. Но просто в онзи период на напрежение и отровна атмосфера във Вечния град, дори една неумела шега можела да ти коства живота.

 
 
Коментарите са изключени

Къде се намира най-голямото бунище за горене на отпадъци в света

Къде отиват всички стари потребителски електроники, след като бъдат изхвърлени? Обикновено се разкрива версията, че ненужните вещи се рециклира и намира приложение в създаването на нова технология, но статистически погледнато и неофициално се смята, че повече от 540 000 тона се обработват в Африка. А столицата на електронните отпадъци е Акра, Гана. В долината Корле се крие бунището „Старата Фадама“, където местните жители разполагат с огромното количество стара електронна техника. И след като бедността в този район минава границите на разумното и се радва на високи нива на престъпност, зоната става известна като „Содом и Гомор“.

Около 40 000 души обитават тази локация и се препитават с рециклиране на отпадъците, които най-често идват от заможните западни страни, включително и САЩ. Базелската конвенция се опитва да защити жителите като забранява превозването на техника съдържаща опасни материали, но съществува една вратичка, която позволява превозването на такава техника, ако се използва за поправяне и употреба. Проблемът в този случай, не е че се изпраща такова количество, а в обработката на въпросната техника. Как изобщо се ражда тази локация? Историята има отговор.

Когато столицата Акра започва да се урбанизира, гетото ѝ също се разраства. През 80-те години там се приютяват бежанци от Конкомбо-Нанумбската война и бедстващите жители стават все повече. В края на 90-те години столицата се електрифицира бързо и с това започва търсенето на електроника и достъпна техника.

1280px-Agbogbloshie,_Ghana_-_September_2019

Снимка: By Muntaka Chasant – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=81933169

Проблемът е, че жителите не са толкова богати, следователно залагат на вече употребяваните продукти. Междувременно потребителското общество на запад трябва постоянно да инвестира в иновации, следователно старите вещи трябва да освободят място за нови. Гана търси точно такава стока и много скоро реката от употребявани телевизори и компютри потича към нуждаещите се. И всички са щастливи за известно време, особено след като могат да закупят компютър на цена 10 пъти по-ниска от пазарната. До тук добре, но в един момент се оказва, че повече от 75% от изпратената техника не може да функционира и е повредена. Това е потвърдено едва през 2008 година и по-тъжната новина е, че каналът продължава да е отворен и Акра получава нови и нови счупени продукти, които трябва да „рециклира“.

И докато САЩ се опитва да се оправдае относно експорта на подобна техника (използвайки източници като Wikipedia), Великобритания се оказва като един от износителите на електронен отпадък, следвана от Китай и редица други консуматори. Според данни на издания като The Guardian, Европа изнася около 352 474 метрични тона електронен отпадък в страни като Гана, Нигерия, Пакистан, Украйна и отново Китай (там количеството е толкова голямо, че се налага износ). Част от старите компютри и лаптопи пристигат в страната под формата на дарения, никой не може да обясни как точно трябва да се използва автомобилната електроника. Очевидно се очаква от младите ганийци да използват комфорт модулите, имобилайзерите и всички останали електронни модули, които намират пътя си до бунищата. Не е ясно коя конвенция е преценила, че в страна, където електрониката се изгаря, някой ще използва системите на автомобил, за да отваря прозорците в дома си например.

Въпросното бунище се намира до гетото на столицата. Съответно всеки, който иска да изкара някакво препитание е обречен да се рови в отпадъците и да търси техника, от която да се извличат ценни метали. Методиката също е вълнуваща и напреднала – правят се огнища и купища пластмаса започва да се изгаря. От останките се обират по-ценните метали (обикновено няколко грама) и продължава издирването на следващите ценни метали. Ресурс за рециклиране пристига почти всеки ден и по същата линия се освобождават във въздуха редица замърсители. Основната цел на операцията е да се извлече медта от всички платки. В замяна на това във въздуха се освобождават вредни метали като олово, меркурий, арсен и сложни съединения на бром, които по-късно отиват в почвата. Понякога се използват и киселини, които да помогнат за по-бързото разграждане на пластмасата.

1920px-Agbogbloshie,_Ghana_2019

Снимка: By Muntaka Chasant – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=81939788

Рециклирането по този начин продължава и до днес, а при направени изследвания на Greenpeace се оказва, че съдържанието на тези вещества във водата и почвата е стотици пъти над нормата. Изгарянето на пластмаси освобождава около 3000 микрограма олово – важна съставка за допълнително втърдяване на корпусите на някои уреди. При направено изследване на The Guardian от миналата година става ясно, че такива химикали се откриват и в съдържанието на яйцата. Обгазяването засяга най-често репродуктивната система, нервната система и мозъкът – практически цялото човешко тяло е изложено на опасност.

Смъртната статистика в страни като Гана показва, че 23% от починалите са жертва именно на рециклиране. Порочната практика се движи като течението Гълстрийм. Една пратка може да замине за Гана, друга за Нигерия, понякога корабите плават до Китай, а най-интересното е, че в Хонгконг също е започнал да извлича благородни метали от платки. По данни на BBC около 200 милиона души служат отдадено при създаването на . Гана все пак остават рекордьори в „рециклирането“ и до днес. Още по-страшните прогнози показват, че страната ще удвои вноса на боклуци тази година. Според същото проучване се смята, че именно това бунище е успяло да измести Чернобил по замърсяване, но за разлика от евакуирането на жителите на Припят, обитателите на долината (около 250 000 души) продължават да живеят там. И всичко това се постига благодарение на старата техника, която официално трябва да се „рециклира“.

Korle_Lagoon

Снимка: By finnish eye – korle lagoon, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=15233960

 
 
Коментарите са изключени