shareit

BMW i3 – идеално скандален

| от |

Преди малко повече от месец BMW i3 официално влезе в производство, а сега от Мюнхен вече разглеждат възможността да увеличат производството на екологичния „гигант“. Причината за това е високият брой на предварителни поръчки, който значително е надвишил очакванията на баварците –  над 8 000 купувачи са направили своите заявки. Това е доста впечатляващо, имайки предвид факта, че компактният хибрид никак не е достъпен със своята цена от 35 000 евро.

i3 е описван като „революционна стъпка към екологично придвижване“ и има познат дизайн, който много напомня на прототипа, представен по време на автомобилното изложение във Франкфурт през 2011 година.

Интериорът е напълно в унисон с екологичните корени на колата, като е екипиран с „естествено третирана кожа“, дърво, вълна и други рециклируеми материали. За задвижването на i3 отговарят 22-киловатчасова литиево-йонна батерия и електрически мотор със 170 к.с. и 250 Нм.

Моторът е комбиниран с едностепенна трансмисия, която позволява на модела (със задно задвижване) да ускорява до 100 км/ч за 7.2 секунди, преди да достига максимална скорост от 150 км/ч. С едно зареждане i3 може да изминава между 130 и 160 км.

Моделът идва и във вариант i3 REX, който е оборудван допълнително с двуцилиндров бензинов двигател, служещ като генератор на енергия за батерията. С него той може да измине до 300 км с едно зареждане.

Сред забележителните детайли при i3 са отличителната предна решетка, U-оформените предни LED светлини, както и „черният колан“, който преминава от предния капак до задницата. 

 
 
Коментарите са изключени

Уилям Пост III – проклятието да спечелиш от лотарията

| от |

Замисляли ли сте се какво ще направите с голямата печалба от лотарията. Няма значение коя, просто си представете едно по-сериозно число и след това се опитайте да го видите върху бележката от банкомата. Самият Арнолд Шварцнегер казва, че ако една година е имал 40 милиона долара, а през следващата година е имал 50 милиона долара, това със сигурност не го прави по-щастлив. Богатството и охолоството може да замени проблемите на бедността, но на тяхно място винаги ще бъдат открити много други. По една или друга причина, когато човек заложи на лотарията, той си купува символично количество надежда до следващия тираж, когато може да бъде разочарован. За тези скромни мигове се надява, че с големите пари ще бъдат решени много проблеми.

Въпреки това, редица лотарийни милионери на финала се завръщат към своята бедност и по един или друг начин ѝ се радват повече, отколкото преди. Историята на Уилям Бъд Пост III не е по-различна от тази на нещастните милионери. За него приказката започва през 1998 г. с голямата награда на лотарията на Пенсилвания. Парите със сигурност не са малко и за мнозина означават независимост, изграждането на мечтания дом или осъществяването на онези толкова мечтани пътешествия. Какво толкова може да се обърка? Нека започнем с представянето на милионера. Уилям не живее в мечтано семейство, детството далеч не е приказка и още на 8-годишна възраст се запознава със смъртта от близо. Майка му умира твърде рано, без да остави добре познатото наследство от ласки и възпитание.

Баща му се опитва да го изпрати в сиропиталище. Започва да работи от най-ранна възраст, няма някакво особено образование и освен това се опитва да оцелее с каквото може. Преминава през редица откачени позиции като помощник в местния карнавал и още много други. Животът му не се отличава от живота на всички останали – работи от заплата до заплата, без да има особения лукс да използва автомобил или да се радва на собствено жилище. Бедността е оставила сериозна следа в човека, но някъде през 1998 г. Уилям вече е решил да заложи всичко и да си опита късмета. Не може животът да е толкова труден постоянно, понякога трябва да има и някаква форма на щастие.

С около 3 долара в джоба си, бъдещият милионер залага и пръстена си за още 40 долара. С общата сума отива и закупува лотарийни билети. Вярата е особено човешко оръжие и ако човек вярва в действията си, те най-вероятно ще се случат. Ето защо на следващия тираж в банковата му сметка се превеждат 16.2 милиона долара – сума, която този герой не би могъл да изкара с труд няколко живота. Печалбата има невероятна дарба – показва истинските лица на хората около него.

И щом парите започват да променят образа на портфейла му, „приятелите“ се превръщат в добре познати предатели. Първият удар под пояса е от най-близките му. Неговата приятелка и хазяйка заявява, че трябва да получи 30% от печалбата, след като Уил обещал да ги даде. Причината за този щедър жест е, че именно приятелката отишла да закупи билетите. Въртележката станала толкова сериозна, че само след 5 години от печалбата, той ще сподели следното пред медиите:
„Всеки човек мечтае за тези пари, но не подозира кошмарите, които ще дойдат. Бях много по-щастлив, когато бях разорен.“

Семейството му, каквото и да е било то, вече искало част от парите. Пост закупил на всички близки автомобили, малки бизнеси, с които да се изхранват и не забелязал повече благодарност. Глупостта също взела своя дял, милионерът си купил самолет, макар и да не знаел как да лети, закупил си вила, която рядко посещавал и на финала се наложило да я продаде, за да може да изчисти растящите дългове. Къщата струвала 395 000 долара, но след като била занемарена и описана от инженерите като „опасна“, цената ѝ паднала до впечатляващите 65 000 долара. Правилата на някои лотарии предлагат изплащането на печалбата на месечни вноски за определен период от време.

Пост продал дори това, като обезпечил заем от банката и с последните 2.65 милиона долара закупува няколко къщи, мотори, три коли, камион и лодка, които отново не използвал толкова. Като милионер успял да се ожени цели 7 пъти и накрая трябвало да издържа 7 жени. Миналото също не седяло безучастно. Преди да спечели парите, той живеел в гетото и съответно един ден използвал огнестрелно оръжие срещу местния бирник. Обезкуражен, събирачът на дългове решил, че няма смисъл да вика полиция, защото арестуването ще помогне повече, отколкото да навреди. За зла беда, бирникът много добре си спомнял лицето на своя стрелец и го помнил достатъчно добре след печеленето на парите. Следователно Уил се озовава в затвора. Някъде в този период дори родният му брат успява да намери наемен убиец с надеждата, че ако премахне милионерът, може да наследи парите. Всеки човек, който е можел да се докосне до Уил е бъркал първо в портфейла му.

Полицията все пак успяла да спре тези апетити, но обидата била достатъчна. Все пак не всеки ден човек може да види как родният му брат отива в затвора при неуспешен опит за убийство. И след като е осъден на затвор, защото вече не може да заплати каквото и да е обезщетение на бирника си, Пост влиза в затвора за 6-24 месеца присъда. Една година по-късно, бившият милионер обявява банкрут и дълговете му минават повече от 1 милион долара. Животът му никога повече не е охолен, а добрите приятели и семейството му вече са изчезнали. Интересът към него е минимален, до края на живота си, Уил живее с чек на стойност 450 долара от социалните служби.

Приказката на бедняка – милионер завършва със сърдечен удар само 8 години след печеленето на големите пари. В денят, когато печели наградата, Пост споделя пред камерите, че цял живот се е молил за тази награда и най-вероятно Бог е чул молитвите му. След това е чул и другата молитва – щастието в бедност е било далеч по-приятно. Както мнозина се досещат, малцина отишли на погребението, голяма част от близките продължавали да смятат, че богатият им роднина има някъде скрити пари. Не са ги открили и до днес.

 
 
Коментарите са изключени

Магистралата на смъртта – най-жестоката бомбардировка на американски ВВС

| от |

Преди САЩ да се намеси в конфликта между Ирак и Кувейт, армията на Саддам Хюсейн се смята за 4-тата най-голяма в света. На 2 август 1990 г. иракската армия преминава границите на Кувейт и възнамерява да остане там близо седем месеца. В резултат на тези действия ООН автоматично се активира и подготвя за ответен удар, възползвайки се изцяло от американската военна индустрия, предвождана от Буш.

Kuwait_burn_oilfield

Снимка: By Jonas Jordan, United States Army Corps of Engineers – http://www.hq.usace.army.mil/history/Kuwait_burn_oilfield.jpgDescription & related images, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2246151

Легендарни са снимките, в които иракски войници палят 600-те петролни кладенеца на Кувейт, преди да напуснат страната и да се оттеглят. Повод за конфликта е обвинение, че Кувейт използва нефта на Ирак след като копае доста по-сериозно . Според други източници решението е взето много по-рано от Саддам. Преди намесата на ООН, иракската армия наброява около 350 000 души. Два дена са необходими за абсолютна доминация над кувейтските сили, които смело бягат към Саудитска Арабия и започват да търсят помощ от своите партньори. След няколко дена Саддам Хюсейн обявява Кувейт за 19-тата провинция на Ирак.

Саддам няма особени успехи, когато светът тръгва срещу него и бавно и сигурно е принуден да оттегли армията си. На 24 февруари е ударен по въздух, земя и вода и след 100 часа става ясно, че не може да отвърне на огневата мощ. Само 2 дена по-късно ще стане ясно, че иракската армия ще се оттегли, но няма да се съгласи с резолюцията на ООН. Най-вероятно никой не е подозирал колко военна техника е присъствала в Кувейт, но когато цяла орда от машини излизат на магистрала 80, композицията може да се забележи дори от въздуха.

DESERT STORM

Снимка: By PHC HOLMES, US Navy – Still Asset Details for DNST9208000, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9876647

Армията на Саддам има за цел да се укрепи в Башра. Малко е спорно дали е редно да се напада оттегляща войска, след като очевидно военните действия приключват. Според някои, оттеглянето не означава предаване и приключване, а само възможност за бъдещо нападение. Тази логика се използва от американските ВВС, когато стават свидетели на оттеглящата се армия. Ескадрила от A-6 Intruder се спускат на магистралата и с помощта на клъстарни бомби започва да неутрализира танковете.

gettyimages-541254776-594x594

В следващите 10 часа конвоят е бомбардиран и нападан с различно оръжие. Напускащата армия не може да отвърне на удара и голяма част от войниците напускат машините си, защото не искат да бъдат погребани в тях. Американските пилоти споделят, че проведената мисия не представлява нищо по-различно от стрелба по мишени. Машините, които успяват да оцелеят, по-късно са посрещнати от наземните сили. Танковете, които предпочитат да минат през пустинята са ударени индивидуално. Журналистът Робърт Фиск по-късно ще разкаже, че по тази магистрала е изгубил бройката на труповете, които са захвърлени в пясъка. Стотици тела са намерили смъртта си за 10-часовата бомбардировка. Според изследване от 2003 г. повече от 10 000 души са посрещнали гибелта си. Оцелелите се опитали да се скрият в близките блата, но просто са удължили живота си с няколко часа.

Sole_of_shoe_at_Highway_of_Death_in_Iraq

Снимка: By Christiaan Briggs – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=87805

На магистрала 8 ситуацията е малко по-различна и унищожените машини са около дузина. Причината е, че AH-64 Apache не е въздесъщ.
След като светът вижда демонстрираните способности от американските ВВС и освен това осъзнава, че нападението е извършено върху оттегляща се армия, започват да излизат различни мнения относно поведението и своеволията на САЩ. Според някои, иракската армия е изпълнявала сподогба 660 от резолюцията на ООН. Според други данни във военната колона присъствали и взети кувейтски заложници, сред които има жени и деца. Американският министър на правосъдите Рамзи Кларк ще сподели, че тази атака нарушава трета точка от Женевската конвенция, където се забранява нападение и убиване на войници, които не се сражават.

Demolished_vehicles_line_Highway_80_on_18_Apr_1991

Снимка: By TECH. SGT. JOE COLEMAN – http://www.airforce-magazine.com/MagazineArchive/Pages/2011/January%202011/0111storm.aspx, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1068196

Това изпълнение влиза в секцията „Военни престъпления“ и се разглежда от международен военен трибунал. Журналистът Сиймор Хърш допълва историята, след като вижда как около 350 невъоръжени иракски войници бягат при проведена атака на магистрала 8 стават жертва на огън от група американски Bradley. В отговор американското разузнаване споделя, че врагът е стрелял първи, но истината е, че липсват каквито и да е доказателства. Преди да се появи американската военна полиция, която да пази отломките, жители на Саудитска Арабия вече събират захвърленото оръжие по земята, то по-късно ще се продава на черния пазар.

IrakDesertStorm1991

Снимка: By DoD photo by Staff Sgt. Dean Wagner – http://www.dodmedia.osd.mil, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1502189

Генерал Норман Шварцкоп обяснява, че дава нареждане за стрелба, защото не можел да позволи на иракските войници, известни като убийци, изнасилвачи и престъпници да напуснат толкова лесно. Разбира се, генералът никога няма да каже, че за първи път има възможност да извади толкова сериозно количество неприятелска военна техника от строя. Кейт Ади от BBC по-късно ще обясни, че ако стрелбата е извършена срещу войници, защо скитниците вадят от овъглените коли четки, кукли и други домакински уреди? Нима това е бил военен арсенал?

 
 
Коментарите са изключени

Как един художник си отмъсти за безразличието на критиката

Хан ван Меегерен е роден през 1889 г. и развива интерес към живописта още много млад. Симпатиите на младежа обаче не са подкрепени от баща му, който спира артистичното развитие на ван Меегерен като се опитва да го насочи към архитектурата. Неразколебан, Хан срещна Бартус Кортелинг – учител и художник, който по-късно ще стане и негов ментор – в училище.

Кортелинг обичаше картини от Нидерландския златен век и вероятно тази му любов се прехвърля и на ван Меегерен. Като особено заклет фен на Йоханес Вермер, Кортелинг показа на протежето си как Вермер смесва боите си – урок, който ще има голямо (огромно!) влияние върху живота на амбициозния художник по-късно.

Все пак бащата на ван Меегерен не е особено запален от идеята синът му да става художник и затова го изпраща да учи в Делфт, за да стане архитект. Но за негова жалост най-вероятно не знае, че Делфт е родния град на Вермер (цялото име на ментора е Йоханес Вермер ван Делфт). Ван Меегерен се оказва не лош архитект, но сърцето му все още е настроено към рисуването. Той продължава с уроците си по рисуване и никога не взима последния си изпит, който би му позволил да стане архитект. Вместо това той се мести в художественото училище в Хага през 1913 г. Същата година получава и златен медал от училището си в Делфт за картината си „Изследване на интериора на църквата Сент Лорен“.

St Lawrence's Church, Evesham (5143)

Църквата Сент Лорен, която Меегерен рисува.

Ван Меегерен направи първата си изложба от (законни) картини през 1917 г. и те се оказват доста популярни сред критиците. С течение на времето обаче той започна да привлича все по-малко внимание. Критиците по това време клонят към по-напредничавите и смели художници като кубистите и сюрреалистите – те отбелязват, че ван Меегерен няма какво ново да предложи, тъй като е съсредоточен само върху миналото. Преобладаващото мнение за него е, че е неоригинален и просто „копира“ без реално да има толкова талант, колкото големите художници, живели преди него.

През 1945 г. ван Меегерен пише:

Изпаднал в състояние на тревожност и депресия поради оскъдната оценка към моята работа, аз реших един съдбовен ден да си отмъстя на изкуството, на критиците и на експертите като направя нещо, което светът никога досега не беше виждал.

Това „нещо“ се оказа „перфектната фалшификация“. Ван Меегерен реши да покаже на света, че е точно толкова добър, колкото старите художници, като рисува картини, които след това представя за оригинали на същите тези стари художници. Като междувременно изкарва и доста пари от това.

Cropped version of Jan Vermeer van Delft 002

Йоханес Вермер

Беше му най-лесно да започне с Вермер – вече имаше базови познания за него от ментора си, а също така Вермер е и добра мишена, защото през живота си е направим само около 35 картини – едва една десета от средното количество на съвременниците му. Това означаваше, че историците на изкуството непрекъснато търсят неоткрити негови картини. Тази тяхна увереност, че би трябвало да има още ще помогне да повярват, че това, което им дава Меегерен, действително са нови произведения, дори и да са фалшификация.

Ван Меегерен е доста внимателен фалшификатор. Той прави изчерпателно проучване на Вермер и неговите картини, купува автентични негови платна от 17 век и прави боите си, както той ги е правил. Най-големият му проблем бе да успее да направи картината така, че да изглежда все едно е на 300 години. На маслените бои им трябват десетилетия, за да изсъхнат напълно, което означава, че фалшификатите му могат да бъдат разкрити в момента, в който някой ги докосне. Затова той е принуден да експериментира малко с изначалните техники на Вермер за смесване на боите и колко време точно да пече картините си във фурната. Повечето от картините или изгарят, или се стапят, но Меегерен най-накрая открива, че като приложи фенол формалдехид върху картината, това ще накара боя да се втвърди. А след като я изпече произведението, остава само го натъркаля с цилиндър, за да накара боята да се напука и така да я направи напълно.

След като целият този процес по създаване на достоверно застарена картина вече бе усъвършенстван достатъчно, ван Меегерен се изправя пред още една пречка: самото съдържание на картините. Отначало той рисува неща като тези, които Вермер е рисувал, но скоро установява, че експертите ги преглеждат твърде внимателно и откриват малки разлики. Затова в крайна сметка рискува и рисува нещо съвсем различно от това, което е рисувал Вермер, но все пак с неговия стил.

EmmausgangersVanMeegeren1937

Резултатът е милиони долари направо в джобовете на ван Меегерен. Той пробива на пазара с „Христос в Емаус“ – тя е по-голяма от всичко, което е правил Вермер, и освен това е на религиозна тематика, което също не беше типично за художника. Но историците на изкуството от известно време смятаха, че Вермер би трябвало да е рисувал нещо като „Христос в Емаус“ и съответно нямаха търпение да повярват, че картината наистина е негова.

Той дори успява да заблуди Авраам Бредиус, историк на изкуството, който има репутация на дълбоко запознат с творчеството на Вермер. Бредиус написва статия на тема „Христос в Емаус“, като казва:

Това е прекрасен момент в живота на един любител на изкуството, защото той изведнъж се сблъсква с неизвестна досега картина от велик майстор, недокосната, върху оригинално платно и без никаква реставрация, точно както напусна ателието на художника! И каква картина само!… Склонен съм да кажа шедьовъра на Йоханес Вермер…

Ван Меегерен продължава да изрисува картини с религиозна тематика и те продължават да бъдат приемани и консумирани от любителите на изкуството. Към момента, в който е разкрит, той вече е направил около 30 милиона долара с фалшификатите си (около 400 милиона долара днес). За съжаление невероятният му успех в крайна сметка причинява и края на кариерата му.

По време на Втората световна война Херман Гьоринг – „вторият човек в нацистка Германия“ – разменя 137 картини за фалшификацията на ван Меегерен „Христос с жената в прелюбодеяние“. За съжаление на ван Меегерен, Гьоринг пази щателни документи относно транзакциите си. В края на Втората световна война името на художника вече е свързано с това на Вермер и той е арестуван през 1945 г. за „сътрудничество с врага“.

Обвиненията може да са стигнат до смъртна присъда за Меегерен и затова той е принуден да признае че е фалшификатор. Затова поема отговорност за картината на Вермер, която Гьоринг купува, заедно с още пет картини на Вермер и две на Питър дьо Хугс, всички от които са „открити“ след 1937 г. Същисаната съдебна зала го кара да нарисува още една фалшификация пред тях, за да докаже твърденията си, и когато Меегерен преминава този тест, обвиненията му бяха променени на фалшификация и съответно е осъден само на една година затвор, което е минималната присъда за подобно престъпление.

Вместо да осъди ван Меегерен, холандската общественост до голяма степен го възхвалява като герой. По време на съдебния процес той се представя като патриот – в края на краищата той бе осигурил 137 картини, които Гьоринг незаконно иззема, като измами известния нацист да си мисли, че купува истински Вермер. Както сам ван Меегерен казва: „Как един човек може да демонстрира своя патриотизъм, любовта си към Холандия, повече от мен, който измами големия враг на холандския народ?

Ван Меегерен никога не излежава едната година затвор, която му дават. Той почива от сърдечен удар два месеца след двугодишния си изпитателен срок. До края той вярваше, че скоро след като умре, името му ще бъде забравено и картините му в крайна сметка ще бъдат запомнени като истински Вермери.

 
 
Коментарите са изключени

Бурното развитие и неточности на календара ни

| от |

Древните египтяни знаели, че за да се изчисли точно една година, е необходимо да се отбележи как са разположени звездите на небето в даден момент. По-конкретно, египетските жреци използваха Сириус, за да предскажат наводнението на Нил всяка година, което им даде вид, че могат да предсказват това събитие. Изучаването на Сириус също даде възможност на египтяните да станат първата цивилизация, преминала от лунен към слънчев календар.

Древните вавилонци използвали лунен календар, а и до днес мюсюлманските и еврейските календари са базирани на Луната. Хубаво, ако обичате традициите, но използването на лунен календар също има и един основен проблем. Лунният месец е 29,5 дни, което означава 12 лунни месеца са 354 лунни дни, което е около 11 дни по-малко от слънчевата година. За да разрешат този проблем, някои лунни календари добавят от време на време по един допълнителен месец, за да компенсират изгубения период. Това, например, е начинът, по който се процедира с еврейския календар.

Проучването на Сириус от египетските жреци обаче им позволи да преброят точния брой дни в една слънчева година. След това те подреждат лунните месеци в интервали от 12 месеца, като всеки от тях е 30 дни, а в края на годината се добавят още пет.

И с това изглежда въпросът е приключен, но има още един проблем – на всеки четири години Сириус се появява ден по-късно. Причината за това е, че слънчевата година в действителност е 365 дни и 6 часа, което обаче египтяните никога не взимат предвид, въпреки че го знаят. Така се оказва, че слънчевият календар пак дърпа назад като лунния, само че с много по-бавни темпове.

По времето на Римската империя при Юлий Цезар, календарът, който на този етап не е синхронизиран с около три месеца, вече има страхотна нужда от настройване. С помощта на Созиген, известен астроном от Александрия, Юлий Цезар стартира нов календар на 1 януари 45 г. пр. н. е. – календар, който е най-близо до слънчевата година от всеки от предшествениците му. Той става известен, разбира се, като „Юлиански календар“.

Созиген информира Цезар, че действителната продължителност на слънчевата година е 365 дни и 6 часа, както са знаели египетските свещеници. Астрономът смята, че логичното решение е просто да се добавя един ден към февруари, най-късият от римските месеци, всяка четвърта година. Това компенсира разликата – и така с тази хитра идея се ражда високосната година.

Този календар бързо се разпространява в цялата Римска империя, а също така се ползва и от цялото християнство през векове. И все пак, отново се появи грешка. Оказва се, че слънчевата година всъщност не е 365 дни и 6 часа, всъщност е 365 дни, 5 часа, 48 минути и 46 секунди. Тази разлика се натрупва само до един ден на всеки 130 години, но тук говорим за хилядолетия, така че отново има значение.

Към 16 век на пръв поглед незначителният проблем в изчисляването на слънчевата година с 11 минути и 14 секунди по-къса отколкото е, довежда до около 10 дни разлика между календара и реалната слънчева година. Това създаде особен проблем около равноденствията, които настъпваха 10 дни по-рано от отбелязаното в календара.

Григорий XIII

Очевидно трябваше да се направи нещо и затова папа Григорий XIII помоли Христофор Клавий, йезуитски астроном, да му помогне да реши проблема. Бързо откривайки, че въпросната грешка възлиза на 3 дни за период от 400 години, той измисли блестящо решение.

Гениалният астроном дава предположението годините, завършващи през 00 от този момент нататък да бъдат високосни, само ако се делят на 400. По този начин се премахват три високосни години на всеки три века, което дава лесно решение на проблема.

Предложението, кръстено на папата, който наема астронома, а не на Христофор, е пуснат в употреба в папските държави през 1582 г. Григорианският календар бързо е приет от Испания, Португалия, Франция и италианските държави още на следващата година.

Това беше време на големи религиозни катаклизми в Европа и много от протестантските държави не бързаха да признаят, че епископът на Рим е прав за каквото и да е. Лютераните в Германия най-накрая приеха промяната през 1700 г., докато Великобритания я отлага чак до 1752 г. Въпреки че към този момент Великобритания е натрупала вече значителната разлика от 11 дни, много хора протестираха бурно при приемането на коригирания календар.

Русия не приема Григорианския календар чак след руската революция през 1917 г. Дори през 1908 г. руският олимпийски отбор пристигна с 12 дни закъснение на Олимпиадата в Лондон заради нея.

По-нататъшният технологичен напредък през 20-ти век направи възможно още Григорианския календар да стане още по-точен. Например, беше предложено, че за да се поправи още по-малка неточност в него, един ден трябва да се добавя на всеки 3,323 години, а годините, които се делят на 4000, няма да бъдат високосни.

 
 
Коментарите са изключени