shareit

Билката, която убива 98% от раковите клетки само за 16 часа

| от |

С оглед на това, че е една от най-смъртоносните болести, учените непрекъснато се опитват да намерят препарати , които най-накрая ще сложат край на рака, а един от тях е и тази билка, която само за 16 часа може да убие дори до 98% от клетките на рака.

Именно, според изследванията, които са публикувани в „Life Science“, артемизининът, производно от билката „Sweet wormwood“ или “ Artemisia Annua“, което в буквален превод от английски означава „сладък пелин“, е бил използван и в китайската медицина и същият може да убие 98% от клетките на рака на гърдата за по-малко от 16 часа.

rak-bilka-casovi-04
Ако се използва само билката, тя предизвиква 28 процентно намаляване на клетките на рака на гърдата, но в комбинация с желязо, „Artemisia Annua“ успешно „изтрива“ рака почти изцяло.

Артемизининът в миналото е бил използван като мощно антималарийно средство, но сега е доказано, че това лекарство е ефективно и срещу рака. Когато при провеждане на проучването е било добавено и желязо, което често се натрупва в тъканите на гърдите, особено в клетките, заразени с рак, артемизининът избирателно напада „лошите” клетки, докато останалите оставя недокоснати.

[youtube id=“_Or8xLOGBu8″ width=“667″ height=“356″]

Досега са проведени множество експерименти, които доказват, че артемизининът може ефективно да премахне болестта в комбинация с желязо, а този екстракт в Китай е бил използван преди хиляди години, като лекарство срещу малария.
Jan Kops et al. - Flora Batava - Permission granted to use under GFDL by Kurt Stueber. Source: www.biolib.de - Permission is granted to copy, distribute and/or modify this image under the terms of the GNU Free Documentation License, Version 1.3 or any later version published by the Free Software Foundation; with no Invariant Sections, no Front-Cover Texts, and no Back-Cover Texts. A copy of the license is included in the section entitled GNU Free Documentation License.

Френският производител на лекарства “ Sanofi “ съобщи, че очаква производство от 50 до 60 тона артемизинин всяка година, надявайки се, че ще отговори на търсенето на световния пазар.

 
 

Великите любовни истории: Дейвид Боуи и Иман – бракът между рок звезда и модел може да бъде страхотен

| от Мая Вуковска |

Рок звезда, който излиза с моделка = клише, което избива рибата. И понеже 35-годишната, вече пенсионирала се като супер модел Зара Мохамед Абдулмажид, а.к.а Иман, е наясно с това уравнение, и през ум не й минава да започне връзка с Дейвид Боуи, когато се запознава с него на парти през 1990 г. При Боуи обаче нещата стоят другояче.

Той се влюбва в сомалийската красавица на мига. Същата нощ изобщо не може да заспи от вълнение. “В главата си, спомня си той, аз вече бях женен за нея и дори бях измислил имена на децата ни. Към нищо и никого в целия си живот не съм се стремял с толкова страст и настойчивост.” Още на следващия ден иначе невъзмутимият и сдържан британец прави нещо толкова непривично, че учудва дори самия себе си.

“Поканих я на следобеден чай.”

Чай? Ама какво, за Бога… Та той дори не пие чай!

Иман се съгласява и двамата излизат “на чай”. Боуи си поръчва кафе…

Въпреки че първата среща минава доста добре, Иман продължава да има резерви към една евентуална връзка с толкова известен рок музикант. Затова на гениалния рокаджия му се налага да пусне в действие тежката ухажорска артилерия – като се почне с романтични разходки с лодка по Сена и се стигне до падане на колене насред улицата, за да завърже връзките на маратонките й. Иман си спомня много добре момента, в който й става ясно, че намеренията му са сериозни и че е време самата тя да свали гарда.

David_Bowie_and_Cher_1975

Снимка: By CBS Television – eBay itemphoto ffrontphoto back, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=23484985

“Пътувах от Париж за Лос Анджелис. Кацнахме, вратите се отвориха, а в залата за пристигащи имаше много хора, които се блъскаха и снимаха някого. След няколко секунди тълпата се разтвори и го видях. Стоеше там – усмихнат, стиснал в ръце букет цветя, без да е заобиколен от обичайната охрана. Беше очевидно, че не му пука кой ще го види и какво ще си помисли. Тогава се влюбих в Дейвид Джоунс. Дейвид Боуи е певец, шоумен. Дейвид Джоунс е моят мъж.”

Боуи и Иман правят официалния си дебют като двойка през ноември 1990 г. на събитие за набиране средства за изследване на СПИН. Боуи й предлага брак в Париж, а на 24 април 1992 г. двамата се женят на частна церемония в тесен кръг в Лозана. Купонът, бялата рокля, тортата и всичко останало пък се случва през юни във Флоренция. “През този ден валеше, спомня си Иман, и аз бях леко вкисната. Обаче не спираха да ми повтарят: “Хайде, хайде, момиче, не се оплаквай от малко дъжд! Предстои ви да изживеете 50 щастливи години заедно!” Все едно, че бяха надникнали в бъдещето ни.”

В този брак и Боуи, и Иман встъпват, мъкнейки със себе си солиден емоционален товар от предишни връзки и бракове. Преди да срещне Иман, любовният живот на музиканта е, меко казано, див и крайно разнообразен. Гей, бисексуален, хетеро – всичко това е той! Биографите му често го определят като “пристрастен към секса”. Самият Боуи никога не крие, че е промискуитетен. Дори по време на първия си брак с Анджи Барнет не спира да гастролира в чужди легла – и на мъже, и на жени. Бохемският му лайфстайл, ексцентричното му поведение на сцената и извън нея, както и невероятната му харизма привличат като молци към пламък звезди като Сюзан Сарандън, Елизабет Тейлър, Мариан Фейтфул, Ула Хъдсън (майката на китариста на Guns’N Roses Слеш), Мик Джагър и жена му Бланка в комплект, и още, и още. Изобщо през 70-те и 80-те Боуи живее, пие, взима наркотици и се чука като класическата рок-енд-рол легенда.

Iman_1996

Снимка: By Kingkongphoto & www.celebrity-photos.com from Laurel Maryland, USA – IMAN 1996, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=74875366

Няколко месеца преди да се запознае на онова знаменателно парти с поредната, но и последна любов в живота си, Боуи се сгодява за балерината Мелиса Хърли, която е с 20 години по-млада. По-късно той ще опише връзката им като “невъзможна” най-вече заради възрастовата разлика. Когато се жени за супер модела Иман, нещо в него се пречупва завинаги и той решава, че е време да направи кардинални промени в начина си на живот, ако иска да задържи тази невероятна жена до себе си.  От раз спира наркотиците и алкохола и, учудващо за всички, които го познават, не се отклонява от въздържателския режим до края на живота си.

Що се отнася до Иман, тя също е на светлинни години далеч от представите за невинната булка. Когато е 18-годишна, се жени за младия сомалийски предприемач Хасан, но бракът продължава само две години. Мечтаейки за кариера в модната индустрия, амбициозната красавица напуска Могадишу и заживява в Америка. През 1977 г. има връзка с актьора Уорън Бийти, а по-късно същата година се сгодява за баскетболиста Спенсър Хейууд. Година след сватбата се сдобиват с дъщеря. Вторият брак на Иман просъществува цели десет години, но през 1987-а тя отново е свободна жена. И остава такава до съдбоносната среща с Дейвид Боуи.

Тъй като и Боуи, и Иман до този момент вече са гребали с пълни шепи от славата и охолния живот, сега предпочитат да държат пресата далеч от дома си. Рядко някой папарак, увиснал на клоните на дърво или балансирайки върху разхлопаните керемиди на съседна сграда, успява да си открадне снимка на известната двойка. Освен една скромна фотосесия за Vogue в средата на 90-те, семейство Боуи-Абдулмаджид избягва светлините на прожекторите. Чак когато дъщеря им Александрия се ражда през 2000 г. (събитие, което моделката определя като най-щастливото в живота й), те се съгласяват да дадат интервю за списание Hello.

Като родители на малката Лекси, както я наричат, Иман определя себе си като “лошото ченге”, докато Дейвид е “умереният, ласкав и забавен” татко. Тъй като двамата упорито продължават да странят от всякакви медийни изяви, хората започват да се чудят защо няма техни снимки в таблоидите. “Е как защо!” възкликва Иман. “Знаете ли каква истерия ще настане, ако ни засекат в ресторант за Свети Валентин, например? Ще започнат да се чудят: Ама сега, заедно ли са, не са ли заедно, а защо не се държат за ръце, говорят ли си изобщо…? Много е натоварващо цялото това хорско внимание.”

Iman_(model)

Снимка: By Arthur from Westchester County north of NYC, USA, at Arthur@NYCArthur.com – Cropped from the original, She’s with David Bowie and Iman, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2746114

А животът на двете мега звезди е толкова обикновен и повлиян от рутината, че никой на практика не би повярвал. Задълженията на съпрузите са разпределени между пазаруването, готвенето и грижите около дъщерята – чий ред е днес да я заведе на тренировка по футбол или на урок по музика. През 2004 г. Боуи обявява, че слага край на турнетата, защото “на първо място за мен е семейството и чак после идва кариерата.” През този период съпругата му го описва като голям домошар: “Аз самата си позволявам да излизам вечер от време на време, да се срещам с приятели на по чашка. Дейвид обаче предпочита да си стои вкъщи.”

В навечерието на 20-тата годишнина от брака им, Иман споделя, че все още е толкова влюбена в мъжа си, колкото и в деня, когато я е посрещнал на летището в Ел Ей с усмивка и букет цветя. “Дейвид никога не влиза в спор. Той е британски джентълмен до мозъка на костите си. Когато назрява скандал, предпочита да си мълчи. Аз съм тази, която избухва. А как само успява да ме разсмива – всеки път, всеки път… Мога да го сравня с ходещо кабаре.“

В продължение на повече от две десетилетия Боуи и Иман толкова добре успяват да крият семейния си живот от хорското и медийно внимание, че новината за смъртта на музиканта идва като гръм от ясно небе. Само два дни след 69-годишния си рожден ден, на 10 януари 2016, гениалният музикант издъхва в нюйоркския си апартамент. Убиецът е чернодробен рак. Въпреки че е диагностициран 18 месеца по-рано, никой, нито дори най-близките му приятели от шоу-бизнеса, не подозира, че неразположението и слабостта му се дължат на прогресиращото смъртоносно заболяване. През тези последни месеци от живота си Боуи неуморно репетира за участието си в бродуейския мюзикъл “Лазар”.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By Heathen_Tour_Sterling_Campbell.jpg: Mark Jeremyderivative work: Herby talk thyme – Heathen_Tour_Sterling_Campbell.jpg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9820719

“Винаги правеше нещата по неговия си начин. А смъртта му не беше по-различна от живота му – произведение на изкуството. Албумът му Blackstar беше прощалният му подарък за всички нас. И въпреки че предчувствах, че нещо лошо ще се случи, пак не бях подготвен, когато си отиде. Той беше невероятен човек, изпълнен с любов и желание за живот.” Това са думите, с които продуцентът на Боуи и негов близък приятел Тони Високони се сбогува с голямата звезда.

Сигурно ви е любопитно какво се случва с овдовялата Иман три години по-късно. Въпреки че е на 64, тя е все още зашеметяващо красива и продължава да краси кориците на модните списания. Освен това тя развива успешен бизнес като основател на собствената козметична марка Iman Cosmetics. Запитана от журналист на  Net-a-Porter какъв е животът й след смъртта на Боуи, тя отговаря така: “Чувствам много самотна и съм сигурна, че никога няма да се омъжа повторно. Онзи ден си говорихме с една позната и споменах съпруга си. ‘Имаш предвид покойния ти съпруг?’, побърза да ме поправи тя. Не, отвърнах аз, сегашният ми съпруг, защото той завинаги ще си остане такъв.”

Да скърби открито за Дейвид обаче се оказва нелека задача. “Постоянно ме спират хора на улицата, снимат ме и  после съчувствено полагат ръка на рамото ми. Изказват ми съболезнованията си и така нататък. И въпреки че се усмихвам любезно, ми се иска да им изкрещя в лицето: ‘За Бога, не ме докосвайте! Току що ме снимахте с телефона си, без дори да ме попитате дали може, така че изобщо не ви вярвам, че съжалявате за смъртта на мъжа ми.’ Знам, разбира се, че милионите му фенове по света скърбят за загубата му, но те просто са загубили идола си. Лекси и аз изгубихме съпруг и баща. Понякога ми казват: ‘Възхищавам ти си колко си силна’. Само че аз не съм изобщо силна. Просто всеки ден полагам усилия да не се разпадна…”

 
 
Коментарите са изключени

За първи път в България: Първата пивоварна в страната – „Света Петка“ в Русе

| от |

В Русе са се появили толкова много неща за първи път в България, че не е за вярване. Там през 1864 г. се открива първата съвременна печатница в България, през 1865 г. за първи път улиците получават имена, през 1881 г. е създадена първата частна банка „Гирдап“, през 1883 г. е построена първата метеорологична станция и още много първи неща…

Днес ще ви разкажем за първата пивоварна в България – пивоварна „Света Петка“, град Русе.

Rousse panoramic 1824

Илюстрация на Русчук от 1824

Първо трябва да отбележим, че за мястото на първия пивовар има сериозна конкуренция. Претендентите са Каменица, която е създадена през 1881 година, Шуменско пиво – съответно през 1882, а братята Прошек изграждат своята пивоварна също през 1881 година и така техният наследник, Ариана, също се нарежда сред най-старите в бранша.

За пивоварната „Света Петка“ има не толкова неясни, колкото противоречиви сведения. Някои твърдят, че тя е основана през 1877 от предприемача Сава Г. Велезли. Той е индустриалец, роден през 1834 година в град Златица, Софийско, но се преселва да живее в Русе преди 1878 г. Първоначално работи като кафеджия, а след това отваря и собствена кръчма – тоест, не би било чудно именно тази версия да е вярна. Други обаче казват, че пивоварната е основана през 1878 година. А трети откриват сведения за нея в брой 340 на вестник „Дунав“ от 29 декември 1868. Там пише, че през същата година за мелниците и за бирената фабрика в Русчук се превозват въглища от Мачим с дунавски параходи. Мачим по принцип е пристанищен град на румънската част от река Дунав – административен център на окръг Тулча в Северна Добруджа. В града е имало много българско население, докато през 1940 година то не е прогонено в родината си от Крайовската спогодба.

Веднага след Освобождението временната администрация на Русе прави разбор с какво разполага градът след войната и като най-значими ресурси се определят днешния „Локомотивен вагонен завод“ ЕАД, тогава Депо за ремонт на локомотиви и вагони „Тракцията“, това което е останало от парната мелница на капитан Яни в махалата Сарай след взривовете по време на войната и Пивоварната фабрика.

Фабриката е построена близо да пещерата „Св. Петка“, която е била дом на църква със същото име. След Освобождението се появяват и други пивоварни и за да се различават, очевидно е необходимо име и така тя получава своето. Самата сграда е на 8 етажа, построена от камък и тухли. През огромния й двор е минавала реката Русенски Лом, а в него са се намирали още избата и сграда с жилища на работниците.

Оборудването на пивоварната е било модерно за времето си. Машините били за производство на баварско и пилзенско пиво: парна машина, варка, скари за сушене на ечемик, апарат за източване. Имала е мивално отделение, циментирани тунели за кълнене на ечемикa, помещения за отлежаване на бирата, складове и ледница. Пещерата с църквата се използва и за отлежаване на бирата, защото тя поддържа постоянна температура .

Franz Milde

Човекът на снимката е чешкият майстор-пивовар Франц Милде, който пристига в България през 1881 г. Тук започва работа в пивоварната фабрика „Света Петка“, но една година по-късно се мести от Русе в Шумен, където започва да работи в „Българско пивоварно дружество Шумен“ отново като пивовар. Години по-късно обаче, през 1899 г. главен майстор пивовар на „Света Петка“ ще стане Себастиян Милде, брат на Франц Милде.

Друг чужденец пък, австриецът от чешки произход Йозеф Хаберман, основава втората пивоварна в Русе през 1883, която се казва съответно „Хаберман“. Вече с две фабрики Русе придобива статута на важен център за производство на бира в България. Това положение се засилва още повече, когато в края на ХІХ и началото на ХХ век лозята са унищожени от болестта филоксера.

През 1892 г. годишното производство на бира за двете фабрики заедно надхвърля 400 000 л. „Хаберман“ и „Шуменско пиво“ подписват договор за съвместна работа. През 1903 г. шуменското дружество поглъща „Хаберман“ и се преименува на „Българско пивоварно дружество Шумен – Русе“.

През 1897 г. в „Български алманах“ пише за „Пивоварно дружество „Св. Петка“, град Русе, което произвежда жълта и черна бира и изнася по всички краища на България“. Производството на пивоварната достига 756 160 литра бира през 1904 г., а само 2 години по-късно то става 628 262 литра. Нещата вървят чудесно, при това забележително дълго време – през 1918 г. се създава акционерно дружество „Света Петка“ АД с капитал 3 милиона лева (3 000 000 лева през 1918!).

Но за съжаление идват 20-те години на ХХ век и производството на бира навлиза в дълбока криза. Пивоварната среща проблеми още през юни 1920, когато във фабриката избухва стачка заради тежките условията на труд. Но тази стачка ще е най-малкият проблем. 

До 1924 г. фабриката вече произвежда бира под името Пивоварна Русе и е притежание на Шуменското Пивоварното дружество Шумен- Русе. Но името няма значение, когато след 1925 г. българското правителството предприема  тежката акцизна политика, за да може да се поощри винарската индустрия, и в следствие на това се наблюдава сериозен спад в производството на бира в България. Това принуждава собствениците на пивоварни фабрики да образуват пивоварен картел (на 3 април 1927 г.), в който участват всичките съществуващи до този момент 18 фабрики, в това число, разбира се, и . Картелът взима решението от тези 18 пивоварни фабрики да се затворят 12. Сред тях е и „Света Петка“.

Картелът не успява да преодолее спада и политиката на правителството и през 1931 г. престава да съществува. Закритите фабрики прекратяват производство и част от тях продължават да функционират само като складове за продажба на бира на останалите 6 функциониращи пивоварни.

През 1929 г. „Света Петка“АД изпада в несъстоятелност и активите му са обявени за разпродажба.

Шуменската пивоварна прекратява производството на бира в бившата фабрика „Хаберман“ в Русе и от тук насетне тя се използва само за произвеждането на малц. Така една криза прекратява цялата пивоварна индустрия на града.

По време на социализма в града отново се появява фабрика за бутилиране на бира, която в известна степен успявва да задоволи местните нужди. През годините тя си кооперира с „Плевенско пиво“, „Болярка“ и „Загорка“ с цел доставка на бира. По-възрастните русенлии си спомнят как големи цистерни бирата се докарва в града и се бутилира. През 80-те години се появява дори пиво „Русе“.

Това продължава до средата на 90-те години и след това фабриката е закупена от „Булбрю- ММ“, град Варна. Новият собственик прекратява бутилирането на бира и изнася машините. Известно време „Булбрю“ продава бира с марката „Хаберман“, но тя се произвежда и бутилира в Пивоварна „Леденика“ в Мездра, собственост на Михаил Михов, известен също с прякора Мишо Бирата. След смъртта му следва и фалит на Леденика и ММ и така бирата „Хаберман“ спира.

 

 
 
Коментарите са изключени

Човекът, който създаде пианото

| от |

Хората, за които се сещаме, когато говорим за италианския Ренесанс, са най-често Медичи, Да Винчи и Галилео. Малцина обаче знаят Бартоломео Кристофори, изкусен майстор, живял и работил именно през тази епоха. И дори да не името му да ни е познато, може да не знаем най-голямото му изобретение – клавесинът, по-известен днес като пианото.

Pianoforte Cristofori 1720

Едно от пианата на Бартоломео Кристофори от 1720 г. в музея на Метрополитън 

Знае се малко за семейството и детството на Кристофори, освен че е роден през 1655 г. и расте в град Падуа, Република Венеция. Като голям, освен че работи над различни инструменти, той по-конкретно е бил производител на клавесин. С работата си конкретно по тях, когато е на 33 години, привлича вниманието на Фердинандо де Медичи, син и наследник на Козимо де Медичи, херцог на Тоскана. Фердинандо наема Кристофори да поддържа инструментите в огромната му колекция, както и да опита да измисли нови.

Кристофори обаче първоначално не бил заинтересован. В един от малкото документи, които имаме за майстора, той отбеляза, че „Казах на принцът, че не искам да се занимавам, а той ми отговори, че ще ме накара да искам…“ И наистина, на Кристофори е предложена заплата, по-голяма от на предшественика му (който е починал скоро) – 12 скуди на месец – и му е дадена напълно обзаведена къща, както и работните инструменти, които ще му трябва, за да прави и поддържа музикалните инструменти. Получава също и своя собствена работилница заедно с двама асистенти, а не работи с други занаятчии, които са на щат при семейство Медичи.

Преди Кристофори да измисли пианото, имаше осезаема липса на струнен инструмент с клавиши, с който могат да се свирят много разнообразни типове музики и е подходящ за изпълнения пред публика. Основните опции по това време са клавесинът и клавикордът. И двата инструмента работят с клавиши, което води до вибрация на съответната струна. Основният проблем при тях обаче е, че нивото на звука на клавесина не може да бъде увеличаван или намаляван по време на свирене, а клавикордът просто е прекалено тих, за по-големи концерти (затова и се използва от музикантите основно за композиране и репетиции/упражнения). Дизайнът на пианото преодолява и двата проблема.

Относно когато точно Кристофори изобретява това, което днес зовем пиано – един опис на музикалните инструменти на Медичи от 1700 г. разкрива, че първото пиано вече е създадено, макар и първоначално да се нарича „арпикимбало“:

Голямо „арпикимбало“ от Бартоломео Кристофори, е ново изобретение, което произвежда високи и слаби тонове, с два набора струни, настроени в унисон, с тяло от кипарис…

Арпикимбалото малко или много наподобява клавесина – името му в превод буквално означава арфа-клавесин. Смята се, че реалната дата на неговото създаване е между 1698 и 1699, а Бартоломео може да е работил върху инструмента и още през 1694 г. Въпреки това той е показан пред обществото много по-късно, през 1709 година.

Piano forte Cristofori 1722

Друго пиано на майстора, от 1722 г.

С времето изобретението става известно като пианофорте, по италианските думи за „мек“ и „силен“. Заради тази му способност да издава по-тихи (меки) или по-силни ноти по време на свирене, инструментът добива популярност. По-късно, разбира се, името е съкратено на „пиано“.

През 1711 г. са публикувани рисунки и описания на оригиналния дизайн на пиано, а производителите на инструменти в цяла Европа се опитват да пресъздадат иновативния инструмент на Кристофори, най-вече Готфрид Силберман от Германия. Силберман бил толкова известен с работата си по пианото, че понякога грешно е наричан негов изобретател. Той все пак играе важна роля в историята на инструмента (измисля предшественика на педалите), но когато създава своята собствена версия на инструмента, разчита силно на плановете на Кристофори, . Тази първа версия също така изглежда е направена около година след смъртта на Кристофори.

Според музиканта от 18 век Йохан Фридрих Агрикола, ранната работа на Силберман по пианото не е много добра. След като създава първия си протоп, Силберман кара Йохан Себастиан Бах да го изпробва, но получава не особено положителни отзиви. Критиката на Бах към инструмента подтиква Силберман да направи по-добра версия и за целта копира по-късните дизайни на Кристофор от 20-те години на 18 век (които описват повечето функции в съвременното пиано). След като копира тази версия и накара Бах да я изпробва, великият композитор изцяло променя мнението си за творението на Силберман.

CristoforiPiano1726LeipzigKeyboardView

Трето пиано от Кристофори – 1726 г.

След като измисля пианото, смята се, че Кристофори продължава да работи за семейство Медичи, въпреки смъртта на своя благодетел Фердинандо де Медичи през 1713 г. Самият той пък умира през 1731 г. на 76 години, посвещавайки последната част от живота си в опити да усъвършенства великият инструмент.

 
 
Коментарите са изключени

Трагичният живот на сестрата на Джон Кенеди

На 20 януари 1961 г. новоизбраният президент на САЩ Джон Ф. Кенеди при встъпването си в длъжност казва на всеобщия американски народ: „Не питайте какво може да направи държавата за вас, питайте какво може да направите вие за държавата“. На 1000 километра от него, в Джеферсън, Уисконсин, в училище за специални деца „Св. Колета“ живееше 43-годишна жена, която може би слуша речта по радиото. Тя се казва Розмари Кенеди и е малката сестра на президента.

Никой не знае точно защо Роуз Мари има проблеми, но те са очевидни от много ранна възраст. Както сега знаем, може да има няколко фактора за нарушеното й развитие – генетични, инфекциозни, излагане на токсини от околната среда, както и други. Майката на Розмари, например, няколко пъти казва, че медицинските сестри, поради закъснението на лекаря, се опитват да спрат раждането й и в процеса нараняват бебето. Дори в ранна възраст, за Розмари се твърди, че „по-бавно започва да пълзи, по-бавно започва да ходи и да говори, отколкото двамата й интелигентни братя“. Тя трудно „се храни с лъжица и управлява шейната си“, а в първи клас изпитва трудности с ученето.

В известната си книга „The Kennedy Women: The Saga of an American Family“ Лорънс Лиймър пише, че Розмари беше „красива млада жена, снежна принцеса със зачервени бузи, блестяща усмивка, плътна фигура и със сладко привлекателен маниер към  почти всеки, който срещне.“

Coat of Arms of John F. Kennedy

Гербът на семейство Кенеди

Розмари си води дневник, който е показан чак през 1995 г. Смята се, че обхваща годините от 1936 до 1938, когато Розмари е на възраст 18-20. Този  дневник е написан в проста, кратка проза и не се различава от това, което бихме прочели в дневника на една обикновена тийнейджърката:

Бяхме на обяд в балната зала на Белия дом. Джеймс Рузвелт ни заведе да видим баща му, президента Рузвелт. Той ни каза: „Време беше да дойдете. Как мога да прегърна всички ви? Кой е най-голям? Всички изглеждате толкова големи.“

Този дневник кара някои историци и биографи на семейството да смятат, че Розмари може и да не е била болна или поне не толкова тежко, колкото се твърди. Съществуват теории, че тя просто е имала дислексия (на база на определени белези в писането й) или депресия.

През 1941 г. обаче типичната добронамереност на Розмари изчезва. В мемоарите си майка й, Роуз Кенеди,  пише за „забележима регресия в умствените й способности, които тя (Розмари) работи толкова усилено да развие“ и „обичайната й кротка природа залязваше все повече за сметка на напрежение и раздразнителност“.

Moniz

Доктор Антонио Мониз

Същата година баща й, Джо Кенеди, се консултира с лекари в опит да помогне на дъщеря си (макар че някои спекулират, че той просто се притеснява Розмари да не излага семейството). Натъква се на „обещаваща“ нова процедура, разработена от португалския лекар Антонио Мониз, наречена „левкотомия“ или както я знаем ние с вас – лоботомия. Тогава на нея се гледа като последна надежда за страдащите от нелечими психически разстройства и се смята, че дава на пациента „надежда за удовлетворение“. Идеята на процедурата е чрез разкъсване на нервните връзки към и от челния лоб да се „оправят“ определени психични заболявания като депресия и множество нарушения в развитието. Разбира се, правейки това, потенциално се губи характерът на пациента и до известна степен интелекта му. По онова време обаче потенциалните ползи се виждат компенсиращи за потенциалните рискове поради липсата на алтернативни лечения на по-тежките психични болести. През 40-те години изпълнението на лоботомии освен това е било на границите на науката. Всъщност Мониз печели Нобелова награда през 1949 г. „за откриването на терапевтичната стойност на левкотомията при определени психози“.

Turning the Mind Inside Out Saturday Evening Post 24 May 1941 a detail 1

Доктор Уолтър Фрийман (ляво) и доктор Джеймс Уотс (дясно) изучават рентгенова снимка преди да изпълнят лоботомия на пациент

През ноември 1941 г. Розмари получава лоботомия в болница Джордж Вашингтон. Тя е извършена от д-р Джеймс Уотс и д-р Уолтър Фрийман, който е силен привърженик на процедурата и я нарича „хирургия на душата“. Джо дава съгласие без одобрението на дъщеря си; по-късно тя казва, че никога не е била питана. Що се отнася до самата процедура, един от хирурзите пояснява: „Минахме през горната част на главата… Тя беше под лека упойка. Направих хирургичен разрез в мозъка през черепа… Направихме само малък разрез, не повече от 3 сантиметра… Сложихме инструмент вътре…“ След което те правят разрези на мозъка й с инструмент, подобен на кухненски нож. В крайна сметка спират с унищожението на мозъка, когато тя става некомуникативна и спира да отговаря на въпросите им.

Операцията наистина я прави спокойна, но и я лишава от способността да говори, да ходи и въобще да общува по какъвто и да е начин. Тя също така вече е със значително занижен умствен капацитет. Розмари много по-късно в живота си ще успее да възстанови някои двигателни способности, като например да ходи с помощта на проходилка. Резултатът остава Джо Кенеди съкрушен. Процедурата, която трябваше да помогне на дъщеря му, в крайна сметка я прави напълно нефункционална.

След като прекарва 7 години в болница в Ню Йорк, тя е изпратена в „Св. Колета“ в Уисконсин, където „ще се чувства много по-добре като е на място, където може да бъде с хора с нейния умствен капацитет“.

Твърди се, че след като Розмари заминава за Уисконсин през 1949 г., Джо никога не я посещава, нито въобще я вижда отново. Той почива през 1969 г. Майка й, Роуз, я посещава веднъж годишно, както и някои от братята и сестрите й. Първоначално Джо и Роуз казват на медиите, че Розмари „преподава на изостанали деца в Уисконсин и иска да живее усамотен живот“. Роуз по-късно ще признае пред известната биографка Дорис Киърнс Гудуин, че никога не прощава на Джо за решението за операцията на Розмари, „Това е единственото нещо, с което някога ме е огорчавал“.

John F. Kennedy, White House color photo portrait

Що се отнася до отношенията между Джон Ф. Кенеди и сестра му – по време на предизборната му кампания поддържа твърдението, че тя е „твърде заета“ за публични изяви. Едва след избирането на Джон през 1961 г. семейството признава, че Розмари е „умствено изостанала“. На 31 октомври 1963 г. президентът подписва законопроект за работа в областта на психичното здраве, опитвайки се да предотврати пациентите да бъдат забравяни по лечебни заведения. Това е и последният законопроект, подписан някога от него.

Eunice-Kennedy

През 1962 г. Юнис Кенеди написва сърдечна и невероятно искрена статия за сестра си, която се публикува в няколко списания. Тя никога не споменава неуспешната лоботомия, но казва, че нейното семейство (имайки предвид най-вече майка й) е направило най-доброто, което е могло за Розмари. Тя я нарича мила, красива и говори за тъгата, която изпитват близките й за нея, признавайки, че действително е „умствено изостанала“ и че „грижите на изостанало дете у дома са много трудни“. Юнис продължава да говори за Розмари до края на живота си и създава Специалната олимпиада, посветена на на сестра й.

Розмари Кенеди живее до 86-годишна възраст и почива на 7 януари 2005 г. във Форт Аткинсън, Уисконсин.

 
 
Коментарите са изключени