Билети за самолеДи продавате ли?

| от |

Започваме една нова рубрика, в която разчитаме на вас. Изпращайте ни всички бисери, които чувате всеки ден около вас, на вашето работно място. Днес започваме с няколко от онези разтърсващи (от смях) фрази, които всеки ден чуват служителите в туристическите агенции.

5a90a8aaa450af10b501e5105ea895e4

Кое е по-близо до Норвегия – Латвия или Молдова?

Търся почивка на гръцкото Черноморие.

А преминаващи самолети има ли?

Предложете ми почивка на море в Гърция, искам да отида в Кушадасъ.

Не ни предупредихте, че пясъкът пари, на плажа нямаше скари и си изгорихме краката.

А вие закупувате ли самолетни билети?

Моля проверете на кой кабелен оператор са в хотела, че задължително трябва да си гледам сериала, иначе си тръгвам.

Искам да се оплача,че на терасата в хотелската стая нямаше масичка, а ние с мъжът ми вечер обичаме да пием бира и да играем карти на терасата вечер.

Искам билет до Америка! - В една или в две посоки? – Има ли значение? - Имате ли виза? – Е каква виза, нали паднаха визите за Европейския съюз. - САЩ не е в Европейския съюз. – А сигурна ли си?

Един билет до Испания. - До къде по-точно? – Ами, ааааа, Испания…

 
 

Има ли други същества освен хората, които се самоубиват

| от chronicle.bg |

Въпросът със самоубийствата сред животните е доста спорен в научните среди, защото въпреки множеството записани случаи, в които животни привидно предизвикват собствената си смърт, никой не е сигурен дали тези случаи могат да се определят като самоубийства.

Първо да изясним нещо – „White Wilderness“ на Disney направи популярен мита, че лемингите се самоубиват като се хвърлят от отвесни скали, когато мигрират. Причините за това поведение все още не са известни, но малките животинки не се самоубиват.

41558_2018_333_Figa_HTML

Леминг

Има още случаи, в които у фауната се наблюдава подозрително самоубийствено поведение. От 60-те години насам са забелязани десетки (стотици според някои източници) кучета, които скачат от моста Овъртън без видима причина. За случая се пише от години преди специалистът по поведение на животните, Дейвид Сандс, да открие причината. Той забелязва, че под моста живеят норки и че повечето от кучетата, които скачат, са от породи с по-развито обоняние. Парапетът е достатъчно висок, за да могат да видят къде ще се озоват, когато го прескочат, и така мистерията е разнищена.

Overtoun--2

Мостът Овъртън в Шотландия

За друг случай, отново с куче, ни разказва репортаж във вестник Illustrated London News от 1845 година. В него пише за нюфаундленд, който се опитва да се удави като се хвърля във водата и отказва да се движи. То е спасено няколко пъти, но всеки път се връща при водата…

Ако това куче действително се е опитало да се самоубие, човек би си помислил, че от 1845 досега това поведение все ще се повтори. Най-близкото, което наблюдаваме обаче, е че някои кучета отказват да се хранят след като загубят стопанина си, което понякога води до смърт. Но и тогава не е ясно дали животинката иска да умре от мъка или причината е друга.

В статия по темата Катрин Гамон от LiveScence поставя нещата много добре: „За да се счете един акт за самоубийство, самоубиецът трябва да е наясно, че това което прави ще отнеме живота му.“ Именно затова е трудно да преценим дали други животни отнемат живота си. 

Има обаче няколко вида насекоми, които се оставят да бъдат убити и дори, в някои случаи, сами прекъсват живота си. Някои видове мравки се самовзривяват при настъпила опасност, обикновено разпръсквайки миризлива или лепкава течност. Това обаче не е точно самоубийство по начина, по който ние го разбираме, защото видът просто се е развил така, че да цени благосъстоянието на популацията си пред своето собствено. Подобна самоотверженост се наблюдава и при мравките от вида forelius pusillus, които през нощта изпращат старите или болните членове извън мравуняка с мисията да го запечатат и така той да остане скрит за хищници. Японските (!) медоносни пчели, когато се отбраняват срещу гигантския азиатски стършел, се нахвърлят върху него и започват да пърхат с крила, което значително покачва температурата. Пчелите могат да издържат на до 48 градуса топлина, докато стършела – до 46. За жалост обаче тези, които са в центъра, също умират.

Всичко това обаче е пример единствено за неосъзнато, инстинктивно поставяне на обществото пред индивида и в крайна сметка не можем да го определим като самоубийства – такова, каквото извършват хората.

 
 

Да наследиш милиони от човек, когото не познаваш

| от chronicle.bg |

Всички сме получавали от онези развлекателни имейли, в които с радост ни се съобщава, че сме получили баснословна сума от напълно непознат човек. Единствено трябва да изпратим разни лични данни и банковата си сметка, за да ни ги преведат…

Това, разбира се, е безмерна глупост и дръзка обида на интелигентността ни. Но случвало ли се е някога такова нещо наистина?

Оказва се, че да! Има много описани случаи, в които хора получават крупни суми от човек, когото никога не са виждали. Ще започнем с историята на доктор Месзарос, който оставя в завещанието си $50 000 на актрисата Корин Уард. Сумата може да не изглежда голяма, но историята се развива през 1930 година. Това означава, че в днешни пари завещанието се равнява на $770 000. Госпожица Уард остава изненадана, защото никога не е чувала за доктора преди да получи наследството, а причната за него е, че Месзарос всъщност е влюбен в красивата актриса.

1930 годината явно е била добра за актрисите, защото Лилиян Малръп също се радва на непредвидени финансови постъпления. Преди 5 години тя наследява $60 000 (около $870 000) от своя чичо Джордж Ла’Ламонтиер. Той постига богатството си по време на Златната треска в Аляска заедно със своя бизнес партньор Хенри де ла Сал. 5 години по-късно де ла Сал, за когото дамата само е чувала съвсем бегло в писмата на чичо си, също почива и й оставя – внимание – $700 000. Тогавашни пари. Днес това прави към $10,7 милиона. Хенри й оставя парите с едно условие – Лилиян трябва да задели $100 000 от тях ($ 1,5 м.) в специална сметка и да използва лихвата за стипендии на студенти.

Историята на Арчибалд Макартър е забележителна сама по себе си и без края. Той пристига в Доджвил, Уисконсин, като младеж с нищо друго освен дрехите на гърба си и диплома от колежа Лорънс. Първия си ден в града той трябва да сече дървета, за да получи легло за през нощта и храна. Младият Арчибалд прекарва следващите няколко десетилетия от живота си правейки състояние. Впоследствие обаче той зарязва всичко, става вегетарианец, пуска си брада и се заклева, че ще живее в бедност. Мести се да живее в малка колибка и прекарва времето си в близкото гробище, четейки философия и поезия. Според статия от 31 януари 1926 година, публикувана в „Milwaukee Journal“, като причина за поведението си Арчи изтъквал, че предпочита компанията на мъртвите хора, отколкото на живите. След още няколко десетилетия подобен живот, когато е на 78-годишна възраст, той си купува кола и заминава във Флорида. Там продава колата и няколко години по-късно умира. Освен едни $15 000 ($216 000), които оставя на сина на госпожа Джейн Джойс, с която е приятел на младини, както и други малки дарения, Макартър оставя парите си, около $300 000 ($4 м.), на млад чиновник, който среща случайно на пейка в парк в Джаксънвил, Флорида.

Продължаваме с още дръзки и екстравагантни истории. Тази е за Уелингтън Бърт, който взима решението да не оставя капитала на живите си роднини, а да го завещае на бъдешите поколения. В завещанието си той пише собствеността му да се раздаде на наследниците му чак 21 години, след като почива и последния негов внук. Бърт умира през 1919, а последният от внуците му – през 1989. Когато през 2010 завещанието се изпълнява, парите на Уелингтън вече са $110 милиона. Те се разделят между 12-те му потомци. 

За най-голямата сума, която човек получава от непознат, трябва да разкажем в историята на Злот и Геза Пелади. Те буквално живеят в пещера близо до Будапеща преди да бъдат издирени (неимоверно трудно) и да научат, че баба им, която никога не са срещали, им оставя $6 милиарда. Да, милиарда, с „Р“. Геза вкарва малко яснота за ситуцията: „Знаехме, че майка ни идва от заможно семейство, но тя имаше доста чепат характер и беше прекъснала връзки с родителите си, а по-късно остави и нас. Затова изгубихме контакт с нея и с баща ни, докато тя не почина.“ Според него, баба им дори не е знаела, че те съществуват и всъщност адвокатите й разбират, че тя има наследници.

САЩ и Великобритания имат специални системи, които пазят имуществото на хора с неизвестни наследници. На Острова това продължава 30 години, след което вещите и средствата на покойника стават собственост на държавата. Между 2013 и 2014 в държавната хазна на битанците по този начин са постъпили £14 милиона. В САЩ този срок обаче е различен в различните щати. В Тексас, например, той е едва 4 години.

В България такава система няма. Но ако ваш роднина почине и искате да проверите какво наследство ви е оставил, трябва да  удостоверение за наследници от общината, към която покойникът има адресна регистрация. С него ще можете да проверите какво движимо и недвижимо имущество има, а също така и банкови сметки.

За край на текста искаме да ви разкажем за отвратително романтичния жест на комика Джак Бени. Няколко дни след като умира, на врата на къщата му се звъни. Отваря съпругата му, Мери Ливингстонг, с която са били женени от 47 години, и на прага вижда доставчик на цветя, който й дава роза. Същото се повтаря ден след ден, след ден и Мери научава, че покойният й съпруг в завещанието си изрично отделя пари за цветар, който да й донася една по една червена роза на ден всеки ден до края на живота й. Общо госпожа Ливингстонг получава над 3000 цветя за 9 години.

 
 

До Антарктида и назад с проф. Христо Пимпирев

| от Александър Петров |

Днес споделяме една история от седмичната рубрика на Webcafe.bg „Героите в студа“, която ни среща с вдъхновяващи личности, превърнали работата и хобитата си в успешни начинания, макар изложени на екстремни условия. Защото този свят винаги ще има нужда от авантюристи, които задават въпроси, огъват правилата и поемат рискове. Статиите се осъществяват с подкрепата на Sensodyne, марка Но.1 препоръчвана от стоматолозите при чувствителни зъби.

Проф. Христо Пимпирев е най-известният български полярен изследовател. Той е участник в Първата национална антарктическа експедиция през сезон 1987/88 и е ръководител на ежегодните национални научни експедиции до Антарктика и председател-учредител на Българския антарктически институт.

Той е и първият българин, развял българското знаме на Южния полюс – на 8 януари 2013 г. проф. Пимпирев стъпва на най-южната точка на планетата като част от състава на международна експедиция, посветена на 100-годишнината от покоряването на Южния полюс от Руал Амундсен и Робърт Скот. А някъде на остров Ливингстън един бряг и един ледник носят неговото име.

В средата на януари той се завърна в България с част от учените от поредната българска експедиция до Антарктида. Екипът го посещава в неговия офис в Софийския университет, за да разкаже той повече за това най-диво сред дивите места, за това как човек се справя със студа на най-студения континент, какво се изисква, за да бъдеш част от една полярна експедиция и как ефектите от глобалните климатични промени влияят на Антарктида.

Българската полярна база „Св. Климент Охридски“, по думите на проф. Пимпирев, действително е нещо, с което страната ни може да се гордее. България е една от едва 30-ина държави, които могат да се похвалят с присъствие на Антарктида и базата е „нашият научен аванпост пред лицето на цялото човечество“, както се изразява професорът.

1170x878

За самото място той говори с особено удоволствие и гордост като за един съвсем друг свят – колкото див и опасен, толкова и невероятен със своята девственост и чистота – както на природата, така и сред хората.

В Българската база се работи за изучаването на самия континент. В последната експедиция учените могат да се похвалят с улавянето на екземпляр от изключително рядък вид риба, чиято кръв е прозрачна, както и с откриването на пет съвсем нови за Антарктида фосилизирани растителни останки.

За проф. Пипмпирев обаче значението за континента е изключително голямо не просто от научна гледна точка, но и за съдбата на света:

„Основата на полярните изследвания е върху развитието на науката. Антарктида е най-голямата природна лаборатория в света и там са направени едни от най-големите открития, които касаят съдбата на цялото човечество. Например там през 1985 г. се откри изтъняването на озоновия слой – нещо, което можеше да доведе до фактическото загиване на човешкия род. Но се взеха мерки и в момента този озонов слой се запълва. Индустриалци и политици се вслушаха в алармата на учените, че това е изключително сериозен въпрос. Намали се и се забрани изцяло производството на вредни газове и фреони. И вече има резултат.“

Една от най-важните задачи на мисиите до Антарктида е свързана и със следенето на климатичните изменения и тяхното влияние върху природата и организмовия свят. Макар мнозина, включително и американския президент Доналд Тръмп, да смятат темата за силно преувеличена (или дори за измислица) учените на Антарктида пряко виждат ефектите, които глобалното затопляне оказва върху планетата не само в чисто екологичен план, но и в демографски.

„Западна Антарктида, където се намира и българската база, много чувствително се влияе от тези промени. Абсолютно е доказано, че температурите са се покачили и имаме разтапяне и разрушаване на ледената покривка в тази част на континента. Огромни блокове от шелфовите ледници се откъсват и отиват на север, където е по-топло и се разтопяват. Това неминуемо води до повишаване на морското ниво, което това ще има катастрофални последици за цялата планета – наводнения, изменения на климата, миграцията на стотици милиони хора, които живеят в крайбрежните региони…“, обяснява професорът и допълва:

„Даже вече въпросът не стои как да се преборим с климатичните промени, тъй като те вече са настъпили и тепърва ще се сблъскваме с последиците. Въпросът е как ще живеем с тези климатични промени.“

Част от ефектите на тези глобални изменения в климата се наблюдават и извън Антарктида – от арктическите студове в САЩ до топлото за сезона време в България. Според професора проблемът не се изразява в едно статично глобално затопляне, което просто повишава и повишава температурата на Земята, а в наличието на все по-резки промени в климата на едни и същи места.

„В едни части има глобално затопляне, но това не означава, че не може да имаме на места някакъв пик на масивно застудяване, както беше в Северна Америка. Но това ще трае дни и след това температурите ще се върнат над нулата. Именно тези тенденции на много рязка смяна на температурите от примерно едни арктични температури в Чикаго, които съм сигурен, че само след 10 дни ще стигнат над нулата, са притеснителни (самото интервю беше взето именно покрай големите студове обзели САЩ – бел.а). Именно това е тревожното – тези резки колебания в хода на времето, в температурите. Както виждаме, ние тук се радваме на едно доста по-топло за януари и началото на февруари време. Температурите само за по-малко от една седмица достигаха до -10, -15 градуса, а температурите за България  нормално могат да достигат до -20 и дори -25 градуса.“

Тези студове в САЩ дори породиха някои шеговити (и не дотам шеговити) сравнения с Антарктида, където по едно време температурите бяха по-високи от тези в градове като Чикаго. Според проф. Пимпирев тук база за сравнение няма по простата причина, че на Антарктида в момента е южното лято, докато в Чикаго е зима.

1170x854

„В момента в Антарктида при българската база, която се намира в периферията, в топлата част на континента, температурите са около -10, 0 градуса, понякога до 5-6 градуса. Но това е един много голям континент, по-голям от Европа, съвсем нормално е да има разлика в температурите между тези райони и самия Южен полюс, където е около -35 градуса“, обяснява професорът.

Това обаче повдига друг важен въпрос – как се оцелява на място, където през лятото температурите достигат -10 градуса? Как влияе като цяло студът върху тялото на човек и по-лесно ли е да се разболееш или дори да настинеш там? Оказва се, че не.

„Това са много здрави условия по отношение на болести като грип и настинка. Там можеш да получиш травми, замръзвания, ако си излязъл без подходяща екипировка. Тогава можеш да замръзнеш и да загинеш. Но когато имаш всички предпазни мерки, можеш да живееш. Няма вируси, няма грип, за разлика от по-топлите региони. Знаем колко хора са загинали от епидемии, дори тук от един грип имаме жертви, а в Антарктида човек не е заплашен от това. Заплахите са други. Едното за сметка на другото.“

Колкото до темата за оцеляването, проф. Пимпирев е категоричен – човекът е единственото живо същество, което може да оцелява при абсолютно всякакви атмосферни условия (стига да разполага с подходящата за това екипировка):

„Човекът е единственото живо същество, което може да живее при екстремни климатични условия. Във вътрешността на Антарктида, където има полярни бази и където има учени и логистичен персонал, живеещи целогодишно, извън тях няма нито едно друго живо същество. Целият живот в Антарктида е съсредоточен по крайбрежните части, където климатът е по-мек заради Южния океан. В съвременната ни цивилизация, която е много технологично напреднала, няма проблем да се живее и при екстремни температури на -80 градуса. Разбира се, затова трябват условия и екипировка, за да можеш да стоиш достатъчно дълго навън.“

1170x1626

Колкото до въпросната екипировка, в момента науката е напреднала, за да могат да бъдат преодолени дори и условията на космическия студ, какво остава за този на земята.

По думите на професора модерните екипировки за оцеляване при екстремно ниски температури са изработвани именно от материи, тествани и за оцеляване в Космоса. Но, разбира се, и не винаги е нужна чак толкова модерна екипировка. Понякога са достатъчни хубави, топли вълнени дрехи, дебели якета, съобразени с обстановката и дори кожени дрехи – както са оцелявали в миналото ескимосите и други племена, обитаващи студените части на света.

Все пак обаче българската база на Антарктида работи само през южното лято – от ноември до към средата-края на март месец като в нея през различните периоди на обитаемост има между 10 и 20 души – научен екип и технически персонал – лекар, водачи на шейни и на лодки, с които се обикаля, за да се събират проби за изследване, механици, планински водачи, понякога строители (ако има строителна програма), а тази година – и готвачка, която да се грижи за храната на полярния екип.

Големият проблем, по думите на професора – не е студа или тежките условия, колкото изолацията.

Целият разговор с проф. Христо Пимпирев можете да прочете в Webcafe.bg

 
 

Интересната история на изчезналата порода кучета търнспит

| от chronicle.bg |

Предвид днешното отношение към кучетата в модерния западен свят – като към член на семейството – сигурно ще ни е трудно да разберем как предците ни са ползвали животинките като добитък. Те дори са били развъждани специално за конкретни дейности. Като например вече изчезналият вид търнспит.

Търнспитът е кръстен така, защото цялата му работа се свеждала единствено до това да тича с часове и така да завърта готварски шиш (от англ. turn – въртя и spit – шиш).

Преди сто години предпочитаният метод за приготвяне на голямо парче месо, бил то да се забучи на шиш над огъня и да се върти, докато не се изпече равномерно. Това отнемало между 40 и 80 минути на килограм в зависимост от това коя част на животното се готви. Затова и на домакините била нужна помощ.

turnspit-dog_dogwheel-at-st.-briarvel-s-castle_wide-dd427ff1208e53a40d237cf72e2a569695a4a94d-s1200-c85

Преди породата да бъде създадена, шишовете са се въртели предимно от по-нископоставени членове на семейството – обикновено малки момчета, но в по-големите домакинства размерите на прибора изисквали силите на възрастен човек. Работата не била лека и често човек получавал мазоли, изгаряния и преумора. По време на Тюдорите, на служителите, които управлявали шиша в двореца Хамптън Корт, било забранено да работят голи и да уринират в огъня.

Развитието на технологиите обаче отнема работни места много преди компютрите и роботите – така през 16 век хората на шиша били заменени от кучета, защото те били по-издръжливи и евтини. 

download

Търнспитите обаче не били третирани по-добре от хората, които сменили. На тях се гледало повече като на кухненски прибори, отколкото на малки душички. Освен дългите часове и лоши условия, когато кучетата не спазвали необходимото темпо, готвачите им хвърляли въглени, за да се забързат.

В крайна сметка те били заменени от парни машини и до края на 19 век породата официално била обявена за изчезнала. И хората са знаели, че съдбата й ще бъде именно такава – в книгата „Memoirs of British Quadrupeds“, публикувана през 1809 година, авторът пише за търнспита: „В момента породата залязва и до един век най-вероятно ще изчезне“, което отразява почти перфектно съдбата й.

Въпреки че за времето си тя била изключително популярна, никой не описва с какъв точно размножителен процес е била постигната. Днес разполагаме само с две неща: външно описание, от което разбираме, че кучетата са имали „дълго тяло“, „криви крака“ и били „грозни“. И един препариран екземпляр на име Уиски.

94aacb84b9e7ddf3c058076bb4bfc1f9c23c23c8

Съществуването на търнспитите обаче не дало единствено топли вечери. Именно заради безсърдечното отношение към тях Хенри Берг се вдъхновява да създаде Американското общество за предотвратяване на жестокостта към животните (ASPCA), което в резултат спасява безброй други животни от насилие.