shareit

Безплатните стоки в трансферния списък за следващата година

| от |

Скъпите играчи не винаги са гаранция за успех. Докато чакаме да видим дали това важи за Гарет Бейл и Реал Мадрид, ще погледнем към известните футболни имена на пазара без договори. Въпреки, че не струват нито едно евро, всеки един от тях може да даде най-доброто от себе си за отбора в следващия футболен сезон.

Висшата лига
В английската Висша лига следващата година едни от най-добрите футболисти може да сменят клубовете си, ако не подновят договорите си. Става дума за по – възрастни играчи, които все още могат да допринесат със своя опит.
Най-популярните играчи, които се открояват и които лятото може да си тръгнат със свободен трансфер са предимно от Манчестър Юнайтед и Челси. Става въпрос за футболисти от калибъра на Видич, Фърдинанд, Евра, Тери, Лампард, които са ключови в своите отбори .

Неманя Видич (31) , Манчестър Юнайтед
Рио Фърдинанд (34) – Манчестър Юнайтед
Майкъл Карик (32) – Манчестър Юнайтед
Патрис Евра (32) – Манчестър Юнайтед
Самуел Ето’о (32) – Челси
Джон Тери (32) – Челси
Ашли Коул (32) – Челси
Джо Коул (31) – Челси
Франк Лампард (35) – Челси
Димитър Бербатов (32) – Фулъм

Бундеслига
В Бундеслигата вече са разрешени проблемите около бъдещето на Левандовски, който още от първи януари ще се присъедини към Байерн Мюнхен. На трансферния пазар има още няколко опитни футболисти, които от януари имат право да преговарят и да подпишат предварителен договор, ако не подновят контрактите си със сегашния работодател.
От редиците на европейския шампион има трима играчи, които са поставили подписа с клуба до 30 юни 2014 г .

Даниел Ван Буйтен (35) – Байерн Мюнхен
Клаудио Писаро (35) – Байерн Мюнхен
Рафиня (28) – Байерн Мюнхен
Роберт Левандовски (25) – Борусия Дортмунд
Себастиан Коул (33) – Борусия Дортмунд
Клеменс Фриц (32) – Шалке
Аарон Хънт (27) – Вердер
Диего (28) – Волсбург
Ивица Олич (34) – Волсбург
Николче Новески (34) – Майнц

Серия А

Най-много футболисти, които могат да напуснат отбора си има Интер, но става въпрос най-вече за ветерани, а те едва ли ще се впуснат в приключение и да търсят нови предизвикателства. а това най-много се отнася за Санети, който почти сигурно ще завърши кариерата си на „Джузепе Меаца“

Голям интерес ще предизвика Андреа Пирло за който вече се появиха спекулации , че следващата година ще напусне Ювентус. В лоша форма не е иу  Клозе от Лацио, който само преди няколко дни заяви , че планира да играе още поне две години .

Андреа Пирло (34) – Ювентус
Мирослав Клозе (35) – Лацио
Игнасио Абате (27) – Милан
Николас Бурдисо (32) – Рома
Давид Писаро (34) – Фиорентина
Кристиян Киву (33) – Интер
Валтер Самуел (35) – Интер
Хавиер Санети (40) – Интер
Естебан Камбиасо (33) – Интер
Диего Милито (34) – Интер

Примера дивисион
Испанското първенство няма голямо предлагане на безплатни играчи за следващата година. Все още не е известно дали Шаби Алонсо ще продължи договора си с Реал МАдрид, а вратарят на Барселона Виктор Валдес вече заяви, че иска да премине в друг клуб.

Виктор Валдес (30) – Барселона
Хосе Мануел Пинто (38) – Барселона
Марк Бартра (22) – Барселона
Мартин Монтоя (22) – Барселона
Шаби Алонсо (32) – Реал Мадрид
Тиаго Мендес (32) – Атлетико Мадрид
Раул Гарсия (27) – Атлетико Мадрид
Даниел Арансубия (34) – Атлетико Мадрид
Жоан Капдевила и Мендез (35) – Еспаньол
Елисей (30) – Малага

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Маркиз дьо Сад и … Маркиз дьо Сад: Любовният танц на един благородник с чудовищното му либидо

| от Мая Вуковска |

Красотата – явление просто и понятно, а грозотата – нещо необичайно. Извратеното въображение винаги предпочита немислимото и необикновеното, а не простото и обичайното.

Маркиз дьо Сад

Ако си мислите, че след като сте прочели “50 нюанса сиво”, вече знаете всичко за нестандартния секс, значи сте много назад с материала. Уверявам ви, че само след първите три страници на “Философия в будоара” (1795) на Маркиз дьо Сад ще бъдете толкова потресени, че “50-те нюанса” вече ще ви се струва детска книжка. Но не може и да бъде иначе – все пак Маркизът е буквалният вдъхновител на идеята за садизма!

Donatien Alphonse François, Marquis de Sade

Първите седем години…

Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад се ражда през 1740 г. в Париж в семейството на вечно отсъстващи дипломат с бисексуални наклонности и придворна дама в двора на Луи XV. Ранното детство на Донасиен е поредното потвърждение на вярването, първите седем години са най-важни за оформянето на индивида. Бащата често прекосява градините на Тюйлери по късна доба в търсене на мъжки проститутки. А през малкото време, което прекарва вкъщи, обича да удря шамари на жена си, понякога дори в присъствието на гости. Шестгодишният Донасиен е изпратен да живее при чичо си в Южна Франция. Въпреки че е абат, чичото се оказва абсолютен идиот, неспособен да отглежда и възпитава дете. Още преди на Донасиен да му е поникнал и един косъм по тялото, настойникът му го окуражава да търси забавление в алкохола и секса. Когато е на 10, родителите му си го прибират в Париж и като повечето младежи от неговия сой, и Донасиен е изпратен да учи в елитно йезуитско училище. Там често прави бели, заради които възпитателите му налагат сурови физически наказания. Историците предполагат, че още тогава в ума и слабините му са посети първите семена на влечението към насилието. Обществото, което издига в култ строгия морал, и лицеят, който възпитава със средствата на срама и унижението, са основните фактори, които спомагат за трансформацията на хипер чувствителното момче в писателя с най-скандално и девиантно поведение и творчество в човешката история.

Война, брак и още нещо

След като приключва с учението, Донасиен постъпва в армията и се бие смело в редовете на съюзническите сили срещу Прусия по време на Седемгодишната война (1756 – 1763). Когато се връща от фронта, заварва семейството си на прага на разорението. За да закърпят семейния бюджет, майката и бащата решават да потърсят на сина си богата съпруга. Освен това се надяват, че бракът ще успее да озапти тревожните му сексуални импулси, които са започнали да се проявяват след края на войната.

Bronze artwork at the Chateau de Lacoste above the hillside

Уреденият брак става факт само два дни, след като Донасиен се запознава с бъдещата си съпруга – Рене-Пелаги дьо Монтрей. Бракът им изглежда като изваден от учебник за времето си: очарователен млад аристократ с ум като бръснач и невзрачна, слабо образована девственица с голяма зестра. Да, обаче съвсем скоро стъклената статуетка на перфектния стереотип се пропуква и започват да се случват, меко казано, странни неща. Преди да се ожени, маркизът е чест посетител на бордеите, но изглежда, че съюзът, сключил с Рене-Пелаги “пред бога и пред хората” не е достатъчен мотив, за да се откаже от сексуалните си похождения извън семейното ложе. С високомерен непукизъм той кани една от любимките си в имението си в Прованс, където на партитата я представя за своя съпруга. Още по-странен от този е фактът, че родителите на истинската му съпруга са  напълно наясно с провинциалните му забежки. Тъщата, мадам дьо Монтрей, е особено привързана към маркиза. Самоотвержено го брани срещу хулите и клюки те и се бори с нокти и зъби да го предпази от неприятности със закона. Мадам е толкова откачена, че прибира най-малката си дъщеря от манастира, където е монахиня, уж под претекст, че това ще подобри здравето й, но всъщност е ясно за кого е бил предназначен този очарователен, девствен подарък.

Бий ме, обичам те!

По време на брака си с Рене-Пелаги маркизът държи апартамент в Париж – лична тайна бърлога, където може на спокойствие да експериментира с различни сексуални техники и да тества границите на перверзните си пориви. Невинаги доброволни съучастници в садистичните му занимания стават проститутките от парижките бордеи. След като се разчува случая, при който той завързва една от тях на разпятие и крещи богохулства, докато я шиба с камшик, съдържателките на бордеите започват да се предупреждават една друга да пазят момичета си от чудовището, което броди из града и насилва жени в апартамента си. Въпреки страховитите истории, които се носят за маркиза, действията му все остават ненаказани. И така до 1768 г., когато извършва поредния си зловещ акт. В нощта преди Великден той води проститутка в апартамента си, където я пребива с камшик и излива горещ восък върху отворените й рани. Въпреки че семейството на маркиза плаща на момичето да свали обвиненията си срещу сина им, самият крал решава, че е крайно време да се прекрати това безумие. Само че вместо да го прати в затвора, той го осъжда на изгнание … в собственото му разкошно имение в Прованс.

Marquis de Sade, Schriftsteller, Frankreich - im gefängnis

Насилието ескалира

“Заточението” по никой начин не успява да уталожи бушуващите желания на маркиза, а по-скоро е начин да избегне реалното наказание за извършените престъпления. И той, разбира се, не спира с изцепките. Напротив – деянията му стават все по-дръзки и ужасяващи. Веднъж, с помощта на съпругата си, Дьо Сад успява да примами в имението пет млади жени и един младеж, където ги превръща в свои пленници. В продължение на шест седмици маркизът и неговият личен слуга и любовник от време на време Латур се гаврят със затворниците по всевъзможни начини. Двамата мъже обичат да ползват афродизиак, известен като “Испанска муха”, с която да възбуждат сексуалния апетит на жертвите си.

Screenshot_1

Снимка: By Ωριγένης – Greek wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2636617

Често Дьо Сад и Латур представят сексуалните си издевателства под формата на театрални представления пред единствения си зрител- Рене-Пелаги. За случващото се зад стените на имението се разчува в селото, а оттам новините стигат и до Париж. Когато започва сериозно да им пари под краката, двамата съучастници бягат в Италия.

Затворнически неволи и Vive la révolution!

През 1766 г. маркизът е примамен да се върне в Париж с новината, че майка му е болна. Там обаче е арестуван и осъден на доживотен затвор в тъмницата във Венсан. Когато през 1784 г. тъмницата затваря врати, местят маркиза в Бастилията. Именно там той започва да пише. 10 дни преди шурма на Бастилията, с който започва Френската революция, е освободен и изпратен в лудницата Шарентон. През 1790 г. получава амнистия и се включва с размах в политическия живот на “новата” Франция като поддръжник на крайната левица, загърбвайки по този начин аристократичния си произход. Десетина години живее свободно като “гражданина Сад”, обаче през 1801 г. е разконспириран като автор на до този момент анонимната новела “Жюстин”, обявен е за луд и отново изпратен в Шарентон. Там и умира през 1814 г.

Sade-Biberstein

Снимка: By H. Biberstein – L’Œuvre du marquis de Sade, Guillaume Appolinaire (Edit.), Bibliothèque des Curieux, Paris, 1912., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=567298

Геният зад садиста

Творбите на Дьо Сад са забранени във Франция до 1957 г. До този момент всички критици са единодушни, че творчеството му е апотеоз на насилието и сексуалната перверзия, родено от болния мозък на един престъпник. Дори собственото му семейство се отрича от него и цели пет поколения от рода Дьо Сад упорито се опитват да изтрият името му от родословното си дърво. Маркизът е реабилитиран, едва когато един от последните му живи роднини, граф Хю дьо Сад, започва да продава вино и фино бельо с името на скандалния си предшественик.

Постепенно светът също поглежда с други очи на живота и творчеството на Дьо Сад. Критиците и изследователите му признават, че влиянието на маркиза върху всяка сфера на модерната епоха е неоспоримо. Кураторката на изложбата, посветена на Дьо Сад в парижкия музей “Д’oрсе”, Лоренс де Кар казва: “Неговата цел е била да унищожи всяка илюзия, свързана с човешката сексуалност, била тя морална, религиозна или историческа, вдъхновявайки по този начин художниците да погледнат с нови очи човека и неговото тяло. Като пример ще дам Делакроа, Дега, Вато, Енгър. Ами Пикасо ! Вижте само как играе с тялото и формите му – показва ни го, напълно подчинено на погледа на наблюдателя. Кино-творците, най-силно повлияни от Дьо Сад, са Алфред Хичкок, Бонюел и Пиер Паоло Пазолини. Последният претворява най-известното произведение на маркиза “120-те дни на Содом” в умопомрачителната си творба “Сало̀” (1976). Изобщо в което и кътче на поп културата да надникне човек, ще види отпечатъка на маркиза.”

В много от писанията си Дьо Сад се проявява като пророк, успял да прозре връзката между човешкото подсъзнание и проявите на сексуалността цял век преди Фройд и да обяви хомосексуалността за също толкова нормална колкото   и хетеросексуалността два века преди началото на световното движение за правата на ЛГБТ общността. Призивът му да се освободи човека от всичките му “цивилизационни задържки” в поведението, наложени му от държавата, лицемерната църква и закостенелите обществени нрави са дали мощен творчески тласък на редица иконични модерни писатели като Луи-Фердинан Селин и Хенри Милър в кръстоносения им поход в търсене на ултимативната свобода на индивида.

Терминът “садизъм” е използван за първи път през 1888 г. от психиатъра Рихард фон Крафт-Ебинг. И въпреки че всички го свързваме с

тъмната срана на маркиз дьо Сад, неговата личност си остава загадка, фантастичен образ. Уж всеки знае кой е той, но никой не го познава.

 
 
Коментарите са изключени

Джеймс С. Джеймисън, който си купи малко момиченце и го даде на канибалите

| от |

Джон Джеймисън (1740 – 1823), първоначално е бил адвокат в Алоа, Шотландия, преди да основе своята популярна дестилерия, наречена на негово име, в Дъблин през 1780 г. Той се жени за Маргарет Хайг (1753–1815) през 1768 г., която е най-голямата дъщеря на Джон Хейг, известният дестилатор на уиски в Шотландия. Портрети на двойката от сър Хенри Райбърн са изложени в Националната галерия на Ирландия, а тя се радва на осем дъщери и осем сина, четирима от които ще продължат семейния бизнес, а един от тях ще стане баща на бащата на Джеймс С. Джеймисън.

Освен, че наследява бизнеса, Джеймс също така ще стане известен и с един малко труден за понасяне случай. Един ден той ще закупил 10-годишно робско момиче за цената на шест носни кърпички, за да може да гледа и да скицира как тя бива изядена от племе на канибали в Африка.

Schnitzler, Edward, Emin Pacha, par Carletti, BNF Gallica

Емин паша

Мехмед Емин паша (роден с името Исаак Едуард Шницер, но по-късно се покръства с името Едуард Карл Оскар Теодор Шницер) е лекар от Османската империя от немски и еврейски произход, натуралист и управител на египетската провинция Екватория в горната част на река Нил. Османската империя му дава титлата „паша“ през 1886 г. и следователно към него се обръщат с Емин паша.

През 1883 г. след въстанието на Мохамед Ахмад, с което е завзет Хартум, администрацията на Емин паша в Египет се оказва изолирана от външния свят. Провежда се експедицията за помощ на Емин от 1886 до 1889 г. Тя на практика е една от последните големи европейски експедиции във вътрешността на Африка през 19 век и е ръководена от Хенри Мортън Стенли. Става известна както заради амбицията си да пресече „най-мрачната част от Африка“, така и със смъртта на много от членовете си и гнездото от болести, която оставя след себе си.

Tippu Tip 1889

Типу Тип

Истинско име на Типу Тип (или Типу Тиб) е Хамад бин Мохамед бин Джума бин Раджаб ел Муржеби. Той е търговец на роби, търговец на слонова кост, изследовател, собственик на плантация и управител от арабско-занзибарски произход. Работил е за наследниците на султаните на Занзибар и продава роби за плантациите от карамфил на острова. Участва в голямата и доходоносна търговия със слонова кост като ръководи много търговски експедиции в Централна Африка и изгражда печеливши търговски постове дълбоко в този регион. Типу купува слонова кост от местни доставчици и я препродава в крайбрежните пристанища.

Advance Column of the Emin Pasha Relief Expedition 1890

Хенри М Стенли с офицери, Кайро, 1890 г. Отляво: д-р Томас Хейзъл Парк, Робърт Х. Нелсън, Хенри М. Стенли, Уилям Г. Стълби и Артур Дж. М. Джефсън

И така, Джеймисън и приятелите му, включително Типу Тип, се озовават на известната експедиция за помощ на Емин паша в сърцето на Африка през 1888 г. Тя, както казахме, е известна с това, че много хора губят живота си по време на пътуването и това включва Джеймисън , който ще умре от треска.

Емин паша в момента този момент се намира в Рибаруба (още известен и като Рибакиба) – важна спирка по маршрута на река Луалаба и маршрута на търговия със слонова кост и роби, която днес носи името Локанду и е град в Демократична република Конго.

Асад Фаран, сирийски преводач, които участва в експедицията, описва в писмена клетвена декларация случилото се, която по-късно Джеймисън ще оспори като клевета.

Фаран, който е преводач на Типу Тип, твърди, че Джеймисън му е споделил любопитство към практиката на канибализъм по тези земи. Фаран казва това на Типпу, който от своя страна разговаря с местните началници – заедно мъжете решават, че Джеймисън трябва да плати еквивалента на шест носни кърпички и с тези пари да се закупи роб. Дете-роб, момиченце. Предполага се, че Джеймисън плаща малко над цената на шест носни кърпички (но колко да са повече…) и няколко минути по-късно няколко мъже довеждат 10-годишно момиче. Тогава началниците завеждат Джеймисън, заедно с антуража му и момичето, до една колиба, където мъжът, който докарал момичето, казал на местните:

Това е подарък от бял мъж, който иска да види как ще я изядете.

След това момиченцето е завързано за дърво, докато канибали наточат ножове си. Детето се оглежда за помощ, докато канибалите я наобикалят, но през цялото време не изрича и гък. Тя е намушкана два пъти в корема и изкървява до смърт. Когато губи съзнание (или умира), канибалите започват да режат месо от нея и да разчленяват тялото й, приготвяйки го за консумация.

Асад твърди, че Джеймисън е гледал този процес и е направил шест скици на „угощението“ – на това как момичето е отведено, как е намушквано и няколко рисунки на това как от нея се разкъсват меса. Асад каза още, че след това в палатката си Джеймисън довършва скиците с акварелни бои, а после „Джеймисън показа тези и много други скици на всички местни началници“.

През 1890 г. Джеймисън оспорва тази история с писмо, което пише на 3 август 1888 г., докато умира в Африка. Той го изпраща до сър Уилям Макмакинън, който по-късно го препраща на съпругата си, която да го даде за публикуване в New York Times (което се случва на 15 ноември 1890 г.) Странно съвпадение е обаче, че в писмото си той изтъква малки подробности за инцидента, приблизително по същото време, когато Фаран пише своите показания (които също са били публикувани в New York Times, на 14 ноември 1890 г.)

Джеймисън твърди, че Типу му казал, че след като гледа един племенен танц, ще стане свидетел и на канибализъм, но Джеймисън „категорично заявих, че това е невъзможно да се случи“. Тогава Типу го помолил за шест носни кърпи от плат, за да купи момичето и да докаже, че Джеймисън не е прав. След това Джеймс твърди, че инцидентът се случва твърде бързо, за да има време да го нарисува, и че е бил прекалено шокиран, въобще за да скицира дори и да е искал. Нито пък е имал нещо, на което да рисува така или иначе. Той обаче действително прави няколко скици, ала в палатката си по-късно същата вечер след инцидента. В обяснението му след това той включва повече подробности, „подписани от свидетели, както обещах“, а също и от своя страна прави някои разобличения за Асан – за измами при търговия с камили и корупция с белгийски офицери.

Дали Джеймисън наистина е искал да гледа как канибали как ядат малки момичета? Това, което можем да кажем, е, че като има уиски в ситуацията, всичко е възможно.

 
 
Коментарите са изключени

За първи път в България: Създаването на клубен футболен отбор

| от |

Кой е най-старият български футболен клуб? Може да потърсите доста сериозни легенди, да прескочите покрай някои вълнуващи истории за обединението на няколко отбора, които по-късно водят до създаването на Славия. Това се случва през 1913 г. и датата е ясно изписана на емблемата. Генерално трябва да знаем, че футболът за първи път (поне според FIFA) е бил описан като играта „ритни топка“ през 206 г. пр. Хр. И забавна подробност е, че спортът в България пристига със същото име „ритнитоп“. Пътят обаче е малко по-различен и има малко обиколен маршрут, който няма нищо общо с Китай.

Pollution over the city

Футболът идва в България с помощта на няколко швейцарски преподаватели по физ. култура. И тук идва интересната и много вълнуваща история относно футбола. Сред пристигналите преподаватели е г-н Жорж дьо Режибюс. Швейцарецът решил да вземе една футболна топка и така да разпространи този интересен спорт в страната. Когато Жорж пристига в България е изпратен да преподава в Мъжката гимназия във Варна. Историята показва, че на 14 май 1894 г. се изиграва първата футболна среща между младежите. Наредин няколко зимни палта, разделил игрището и хвърлил топката. Много скоро става ясно, че футболните страсти не могат да бъдат задържани само в Мъжката гимназия.

Според различни истории става ясно, че градът бързо започва да усвоява този спорт и все по-често всяко училище формира свой футболен отбор. Жорж е канен на всяка среща да влиза в ролята на съдия, а много скоро става ясно, че играта успява да се разпространи много бързо. След 2 години Режибюс ще си тръгне от България, посявайки корените на един много сериозен спорт. До тук добре, но това означава ли, че Славия наистина е първия официален клубен отбор? Очевидно не, защото говорим за обединение на няколко малки отбора, които вече съществуват. Столичните отбори Ботев (създаден през 1909 г.) и Развитие (създаден през 1910 г.). Дори и да гледаме още по-ранните години, истината за родния футбол и първия клубен отбор ще ни насочи на север към Русе.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By Неизвестен – Симеонов, Климент (1984) (bulgarian) Футболът в България, София: Медицина и физкултура OCLC: 181130710., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9757860

Докато г-н Режибюс преподавал футбола и карал малки и големи да сънуват тази игра, в Русе често местните жители забелязвали как моряците спират на пристанището, хващат една топка и хукват към зелената трева, където и да е, за да поритат. Стадионите още не били подготвени, но пък тази практика започнала да се забелязва доста често. Според легендата всичко се случвало още в края на XIX век. Опитайте се да познаете кога е регистриран първия футболен клуб? Русе основава Юнашкото дружество „Торпедо“ през 1901 г. и понеже още липсвала институция като БФС, Торпедо защитавали честта на града срещу всички пристигащи моряци, които имат голямо желание да поиграят и да се раздвижат на сушата. Думата „торпедо“ е използвана за първи път от немските инженери и съответно русенци решили да бъдат торпедото на Дунав.

Dark silhouettes of industrial port cranes, Danube River

 

И нещо още по-забавно, следващият най-ранен футболен отбор в историята на България идва пак там от 1906 г. с името „Напредък“, както и дружество „Геолог“ от 1908 г. (отново по-възрастен от останалите футболни отбори). И през ноември 1911 г. става поредното обединение на трите клуба и основаването на „Дунав“. Практически славистите са изгубили битката за най-древен футболен клуб в България с около 12 години. Русенският отбор Торпедо не може да се похвали с толкова невероятни футболни изяви и нека не забравяме, че генерално конкуренцията е била моряците, които ще слязат на пристанището, но въпреки това не можем да изкривяваме фактите.

Dunav-roma_1-0

Дунав Русе срещу Рома за купата на УЕФА

В името на фактите трябва да заявим и нещо друго, наскоро Левски София официално представиха нови документи, в които представят по-специална дата на основаване – 10 май 1911 г. Въпреки всичко не трябва да забравяме, че Русе има футболен отбор преди всички останали. За съжаление не е водена и футболна статистика, която да показва как са се справяли русенци с браненето на футболната чест срещу идващите кораби, но пък желанието им е позволило да се развие една много интересна спортна култура. Необходими са още 11 години на русенци, за да построят и своя първи официален стадион. И ако се чудите кой е вторият най-стар футболен отбор, насочете вниманието си към Силистра – там през 1902 г. се появява „Доростол“ Силистра.

 
 
Коментарите са изключени

Коледните чудеса: 14 000 спасени бежанци без нито една жертва

| от |

В края на Втората световна война Съветският съюз изтласква японците от Корейския полуостров и окупира северната му част, а американците окупират южната. Войната е неизбежна… И съответно започва. Първия ход идва „изненадващо“ от Севера – с него Ким Ир Сен се надява чрез инструментите на войната да обедини Корея в една държава, управлявана в смъртоносния и престъпен дух на комунистическата диктатура. В отговор на нападението Съветът за сигурност на ООН решава да подпомогне Южна Корея, което разбунтува СССР. ООН обаче, с решаващото участие на САЩ, разбира се, контраатакува и отблъсква войските на Северна Корея до границата с Китай.

Така започва Корейската война – конфликт между Северна Корея и Южна Корея, който протича от 25 юни 1950 до 27 юли 1953. Тя е и първият голям военен конфликт в рамките на Студената война – между САЩ и съюзниците им от Организация на обединените нации срещу комунистите Китай и СССР.

В крайна сметка нито една от страните не успява да надделее категорично над противника и след като не излъчват победител, формират две корейски държави с установени граници и буферна 5-километрова демилитаризирана зона между тях. Преди обаче да стане ясен този резултат, войната изглежда страшно в очите на местните жители севернокорейци – комунизъм, атомни бомби…

Затова в началото на конфликта, през декември 1950 г., хиляди севернокорейци се събират на доковете на Хунгнам, надявайки се някой от съюзническите кораби там да ги изведе някъде, където се случват по-малко кланета. За съжаление по времето, когато някои от тях стигат до брега, от корабите не са останали много и не изглежда реалистично възможно всички те да се спасят от ударите на чука и размаха на сърпа, да не говорим за войната.

Koreanwarmontage

Колаж от снимки от Корейската война

За щастие, Мередит Виктори (SS Meredith Victory), малък кораб, разположен в Хунгнам, все още е на пристанището. Той е търговски кораб от САЩ, построен за транспортиране на доставки и оборудване в чужбина по време на Втората световна война. Съдът често е наричат „Кораб на чудеса“, тъй като е бил проектиран да превозва само 12 пътници с екипаж от 47 души, пък както ще видим, е превозил малко повечко. SS Meredith Victory е кръстен на Мередит Колидж, малък женски колеж в Северна Каролина. По време на Втората световна война е опериран от американския президент Лайнс. След това обаче, през 1950 г. отива в Олимпия, Вашингтон, където се включва в Националния резерв за отбрана. От там е изпратен да служи в Корейската война.

Сега корабът е под вещото ръководство на своя капитан Леонард ЛаРю – твърд мъж, които явно вярва, че човек трябва да се занимава с глупави неща като това да бъде, където човешкият живот е силно застрашен.

През декември 1950 г. част от войските на Организацията на обединените нации се бият отбой от североизточна Корея след масирано нападение от китайски и севернокорейски сили. Над 100 000 военнослужещи на ООН трябва да се евакуират от град Хунгнам заедно с населението на целия град и това трябва да стане с 193 кораба, пътуващи към южното пристанище Бусан. Новината за евакуацията се разпространява и почти равен брой цивилни също се събират на пристанището, надявайки се да се качат и на някой от тези кораби.

На 21 декември почти всички спасителни кораби вече са отплавали. На пристанището обаче има още 14 000 севернокорейци, които ламтят за спасение, което изглежда са изтървали.

В този ден капитан Леонард ЛаРю решава да разтовари почти всички оръжия и провизии от своя Мередит Виктори, за да може да вземе и евакуира възможно най-много от бежанците. Хората са толкова много, че качването на борда продължава от следобеда на 22 декември чак до следващата сутрин. Използвайки стрелки и изимпровизирани асансьори, екипажът запълва петте багажника и цялата основна палуба с бежанци. Въпреки че корабът е построен да побира само 12 пътника, освен екипажа и персонала, над 14 000 цивилни граждани на Корея успяват да се качат на борда на Мередит.

Мередит Виктори отплава малко след 11:00 часа на 23 декември за Пусан, на около 450 морски мили (833 километра). Заради голямото разтоварване и освобождаване на място, корабът не разполага както с ескорт, така и със средства за самозащита.

Години по-късно ЛаРю ще размишлява върху това пътуване:

Мисля често за това пътешествие. Мисля как един толкова малък съд успя да удържи толкова много хора и да преодолее безкрайни опасности, без да навреди на нито един човек. И както си мисля, идва ми ясното, безпогрешно послание, че на онзи Коледен празник, в мрачните и горчиви води край бреговете на Корея, именно ръката на Бог държеше руля на моя кораб.

Въпреки факта, че бежанците са били „натъпкани като сардини в консервна кутия“ и повечето трябваше да седят прави, рамо до рамо, в изключително лоши и студени метеорологични условия по време на цялото плаване, на борда на кораба не само няма жертви, но няма и пострадали. Пътниците разполагат с много малко храна или вода и хората на практика не могат и да се движат. Дж. Робърт Луни, служител на кораба и ветеран от ВМС от Втората световна война, казва:

Няма обяснение за това защо и как корейския народ успява да прояви такава упоритост и воля, че да стои почти неподвижен и в мълчание през целия път. Бяхме впечатлени от поведението на бежанците, въпреки отчаяното им тежко положение. Бяхме докоснати емоционално от тях.

Началник палубата на „търговския“ кораб Д. С. Савашио, който е обучен да дава само първа помощ, успява да изроди пет бебета по време на тридневното плаване към мирни земи.

Корабът пристигна в Пусан на Бъдни вечер, но никой не е пуснат да слиза, освен няколко болни и тези, който се самоопределят като симпатизанти на комунистите. Мередит Виктори трябва да измине още 80 километра до остров Геодже, преди вече да може да пусне пътниците си на твърда земя на 26 декември.

KOREA US CheongWaDae Summit 13

Доналд Тръмп и Мун Дже-Ин, президентът на Южна Корея

Сред пътниците на борда на кораба са и бъдещите родители на Мун Дже-Ин – 19-ият президент на Южна Корея. Той е роден на остров Геодже две години след евакуацията.

Капитан ЛаРю остава в командването, докато корабът не е изведен от експлоатация през 1952 г. След като загърбва морето Леонард ЛаРю става бенедиктински монах от абатството в Нютаун, Ню Джърси. На 25 март 2019 г. епископ Артур Сератели, епископ на Римокатолическата епархия Патерсън, иска да канонизира капитан ЛеРю като му дава името брат Маринус.

Що се отнася до кораба – след Корейската война корабът седи в пристанището на Бремертън, щата Вашингтон, като част от резервния флот, докато не е върнат в експлоатация през 1966 г. за няколко мисии по време на войната във Виетнам. В тази войната корабът служи като пренася пехотинци. През 1973 г. е акостира в залива Суисун, а през 1993 г. е изтеглен до Китай, където отива за брак.

 
 
Коментарите са изключени