shareit

Баща снима всеки ден на първата година на сина си – видео

| от |

screen-shot-2013-11-21-at-21-58-45Ако можете да изгледате това видео, без да се усмихвате поне през половината време, значи сте по-корави от нас.

Горд татко е публикувал онлайн видео, което е улавило в моменти всеки ден на първата година на сина му. Фотографът Sam Cornwell е заснел бебето индиго, като е монтирал по секунда-две от всеки негов ден в продължение на първата година от живота му.

Видеото, което продължава повече от шест минути, е заснето изцяло с iPhone. Вижте го.

[vimeo id=“69986655″ width=“667″ height=“350″]

 

 
 
Коментарите са изключени

Колко близо е бил Наполеон до победа при Ватерло

| от |

Битката при Ватерло и до днес се смята за героичната победа на нациите от Седмата колация срещу Наполеон 1-и. Завърланият се от остров Елба пълководец имал всички шансове да демонстрира качествата на невероятната френска армия и до някаква степен успява. Въпреки това 1815-а година е маркирана като краят на Наполеоновите войни. Обединението е и демонстрация за всички бъдещи амбиции на Франция за господство в Европа, поне на този етап.

Ръководството на военните сили на Седмата коалиция е поверено на херцога на Уелингтън и фелдмаршал Блюхер.
Срещу тях застава и човекът, успял да покори Европа в редица случаи, но както винаги ще остане победен само от руската зима. В битката при Ватерло, Наполеон предпочита да напада враговете си поотделно и по този начин да им попречи да извършат коордирано нападение с останалите партньори. Основните сили на френската армия се разделят и една част напада прусите в Лигни, докато друга е заета с англо-съюзническата армия при Куатра Браш. Решението е до някаква степен успешно и докато лордът успява да държи позициите си, пруската армия изпуска позицията и всички трябва да се оттеглят на север към Ватерло на 17-и юни.

Херцог Уесли разбира, че все пак може да получи желаното подкрепление от пруската армия и предлага премерване на силите близо до Мон-Сен-Жан. Целият следобед на 18-и юни, Артър Уесли успява да пази позициите си, а благодарение на постоянно пристигащите пруси започва бавно и сигурно да печели предимства.

Силите на Наполеон вече са на изчерпване и до вечерта се пуска старшата дружина на френската пехота. Последният опит е за пореден път отблъснат. Прусите пробиват десния фланг, херцог Уесли контраатакува центъра и така армията на Наполеон няма какво повече да предложи на своя противник. Следва абдикация, прекратяване на бойната кариера на Наполеон, както и изпращане в изгнание, отново. И до днес се смята, че именно лошото време е попречило на френския бог на войната да победи многочисления си противник. В името на добрата фактология е редно да заявим, че армията управлявана от Артър Уесли не е била изцяло британска, а мултикултурна. Британските войници са били със скромно присъствие спрямо всички останали.

Andrieux_-_La_bataille_de_Waterloo

Снимка: By Clément-Auguste Andrieux (1829–1880) – Base Joconde, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=304376

Скорошно изследване на археолози на бойното поле са показали една любопитна подробност. След близо 200 години от последната среща на армиите на белгийска територия, изследователи изследват бойното поле на легендарната битка и попадат на ампутирани кости и доста метални топчета, изстреляни през дулата на френски мускети. Откритието е емблематично за историята на Европа, защото много от костите са били използвани за наторяване на почвата в следващите години от жителите. Направеното изследване е върху основите на полева болница, където са преминали повече от 6000 ранени войника за гарантирана ампутация на крайник – най-доброто решение за ранната медицина в началото на 19-и век. Тук идва и любопитната подробност.

Според херцог Уесли, битката с Наполеон била изключително оспорвана и в много моменти не е било ясно кой ще надделее. И макар историята да говори за славното армейско обединение, успяло грандиозно да сравни френския император, бихме искали да разберем как ще се коментира наличието на гюлета около същата полева болница. Почти 3-килограмивите тежки метални топки най-вероятно са изпратени с комплименти от артилерията на Наполеон. Болницата се намира на близо 500 метра от линията на битката, което автоматично доказва, че във всеки един момент може да се стигне до преобръщане на цялата световна история.

Откриването на тези боеприпаси показва, че артилерията също е била в достатъчно добър обсег и най-вероятно цялото сражение се е водило за всеки метър земя. В резултат на всичко изброено, археолозите са категорични, че в тази битка всяка страна е можела да бъде победител във всеки един момент. Последното сражение показва, че тук всеки един войник е морален победител, но в никакъв случай не трябва да се зачерква усилието на френските войници, борещи се до последно за победа.

 
 
Коментарите са изключени

Истинският баща на паркура

| от |

Дейвид Бел безспорно е известен като създателя и патрон на паркура, но корените на спорта могат да се проследят до баща му, Реймънд, и времето, което прекарва като дете във Виетнам.

Малкият Реймънд е отгледан в Далат, Виетнам, в сиропиталище на френската армия, където получава и основно военно обучение. Той се оказва изключително отдаден именно на това обучение и нощем тайно ходи на площадката с препятствия и тренира. Когато усвоява препятствията до съвършенство, той създава свои. Младежът знае, че нарушава дисциплината и ако бъде заловен по време на тренировките си, ще бъде наказан. Затова се опитва да тренира възможно най-тихо като паралелно с това се опитва да скочи от възможно по-високо, за да се научи и да се приземява невредим.

След кулминацията на Индокитайската война през 1954, Реймънд получава френско гражданство и заминава за Франция, където продължава обучението си в армията до 19-ия си рожден ден през 1958.

Когато завършва, решава да приложи атлетските си способности и става член на парижката военна противопожарна бригада. Именно по време на тренировките си за пожарната, Реймънд се среща с методите на човек на име Джордж Хеберт, известен учител по физическа култура, който се оказва, че е и създател на площадката с препятствия, на която Рей тренира като момче.

Lieutenant Hébert

Джордж Хеберт

Реймънд е изумен от така нареченият „méthode naturelle“ (от фр. – „природен метод“) на Хеберт. С две думи, природният метод се състои от серия от 10 упражнения, които Джордж вярва, че са в основата на добрата физика. Тези упражнения включват тичане, катерене, ходене (и на два, и на четири крака), плуване, хвърляне, вдигане, самозащита, скачане и баланс. Хеберт се вдъхновява за метода си, когато служи като офицер в началото на 20 век. Тогава той често среща хора, чиято физика и способност да преминават през пресечени, понякога откровено опасни, местности изглежда вродена и естествена и това го кара да мисли, че по-естествен подход към физическите тренировките би бил по-полезен от стандартния за тогава фитнес. Мотото му е „Être fort pour être utile“, което се превежда като „Бъди здрав, за да бъдеш полезен“, също силно съвпада с вижданията на Реймънд.

По време на пожарните тренировки, Рей се представя като един от най-способните кадри като чупи всеки рекорд на всяко препятствие и след това печели няколко награди по пожароприложен спорт.

Атлетичните способности на Бел на практика го правят легенда сред пожарникарите като той често е канен да участва в едни от най-опасните мисии, с които се среща отбраната. Може би една от най-бележитите прояви, поне в очите на обществото, се случва когато увисва от един хеликоптер и докато лети, успява да грабне виетнамския флаг от флагщок на върха на катедралата Нотр Дам в Париж на около 90 метра над земята (на всичкото отгоре, това е първата мисия с хеликоптер за пожарната). Рей също така ще изумява другарите си като изкачва цели сгради за секунди без стълба, а катерейки се по водосточната тръба или ходейки по малки ръбове на десетки метри над земята без предпазни средства.

Най-важни са обаче нещата, които Рей прави „зад кулисите“ – всъщност именно те го правят толкова популярен сред пожарникарите. Заради почти уникалната си способност да прекосява заобикалящата го среда, използвайки каквото тя му предлага (което може да се нарече някаква проектоформа на паркур, Реймънд често поема отговорността да обучава новопостъпилите кадри и дори хора от армията в това как да се придвижват по-ефективно през градската среда. По време на едно такова обучение, твърди се, че Рей казва на един новак как да не те е страх от височини е жизнено важно за един пожарникар, веднага след което се засилва към един прозорец и правейки предно салто, скача през него в пълно пожарникарско облекло.

David Belle NewYorker

Дейвид Бел

Такива истории се разказва и на сина му Дейвид, който е силно вдъхновен от почти надчовешките способности на баща си и съответно започва да ги имитира като така ще създаде може би най-младия спорт в момента – паркура.

Ученията на Рей продължават да живеят и след смъртта му през 1957 не само заради работата на сина му, но и заради френската пожарна отбрана, член на която е другият му син. До този ден пожарникарите развиват физическите си способности като се състезават един с друг в преминаването на трасе с различни препятствия. А понякога и тренират с Дейвид.

 
 
Коментарите са изключени

Шотландия търси костите на последната останала вещица

| от |

Библейските страхове са известни през 17-и и 18-и век. Разумът нямал право да коментира и търси обяснения за различни аномалии, вместо него говорила църквата. В този малко по-тъмен период от историята има опасност за всяка жена да се превърне във вещица. Съдбата на заподозрените партньорки на сатаната била лесна за решаване – пречистване чрез огън. Разследването на църквата и властите по обвиненията във вещерство били кратки и бързи, а и докато то тече, някой вече реди дърветата за кладата.

Един от добре документираните случаи датира от 1704-а година в Шотландия. Вещицата Лилиас Ади (на главната снимка) е обвинена в призоваване на сатаната. Арестуваната нещастница се озовава в съда на Торибърн и след бърза проверка става ясно, че е практикувала вещерство и е правила секс с дявола. И докато отново публиката се събира, за да стане свидетел на живото изгаряне, обвинената предпочита да си спести мъките и да се обеси в килията си. Никой не е бил подготвен за този специален ход, а и така населението започва да я подозира още повече – самоубийството в библията се смята за смъртен грях, но след като Ади така или иначе е поклонница на дявола, просто няма от какво да се притеснява.

Обвинението е чисто комично, но след като се насаждат страхове с години в обществото, особено в малките градове, където всяка вяра управлява по-добре от закона, шансовете да бъдете обвинени в колаборация с ада са доста високи. Една пияна съседка сънувала, че Лилиас идва да я вземе и също така била пионка в ръцете на дявола. Слухът и паниката бързо сковават сърцата на съседите и всички са убедени, че причината за техният душевен дискомфорт е дяволската ръка и обсебването. Пишман вещицата получава дежурната пречистваща литургия под формата на разнообразни арестантски мъчения. Признанието е буквално изкарано с жесток побой.

Baldung_Hexen_1508_kol

Снимка: By Hans Baldung – Source: R. Decker, Hexen, Frontispiz (2004), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=359546

Осъдената знаела, че ако разкажеш някоя безумна история, най-вероятно всички сеирджии ще бъдат задоволени. Разказът на обвинената споделя, че сатаната и идвал на гости. Бил блед и имал кравешки копита. Гостът я карал да се отрече от библията. След отричането последвал паранормален секс. Посещавал я от време на време и в други дни, но важното е, че заедно с други последователки са танцували в захлас. Било редно да се издадат и други имена и Лилиас използвала само онези, които били изпечени за общото благо. И след обесването, тялото на Ади било изпратено на брега в кален гроб, затиснат от огромен камък, в случай, че сатаната реши да я възроди отново. Отново популярно вярване от онова красиво време. Друг особен казус за властите е и самопризнанието, то гарантирало шансът за възкресение. Ади така или иначе се превърнала във втората забележителност след чудовището от Лохнес.

След като гробът и бил отворен от ловци на антики, практически нищо не било пощадени. Костите, някои ценности вътре и дори дъските от ковчега били използвани за направата на различни елементи. Андрю Карнеги получил бастун от този лов. Главата била предадена на Джоузеф Нийл Патън, който се занимавал с френология – наука за установяване на психични проблеми чрез измерване на черепа. След приключване на изследванията, същият е предаден на медицинската асоциация FIFE.

John_William_Waterhouse_-_Magic_Circle

Снимка: By John William Waterhouse – Tate Gallery, online database: entry N01572, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1173532

По-късно експерти ще използват робот за създаването на образ от костната структура. Археолозите искат да направят паметник на последната запазена вещица, но идва и следващият проблем – костите липсват. Тази година се навършват 315 години от смъртта на горката женица, но никой не си спомня къде са останките ѝ. Черепът е бил изложен в Глазгоу през 1938-а година и все още не може да бъде открит. Та в този ред на мисли, властите умоляват всеки за информация в издирването на последната вещица. От 3500 екзекутирани за практикуването на вещерство, само нейните следи са запазени в историята, само трябва да се намерят.

 
 
Коментарите са изключени

Джони Кеш и Джун Картър: 35 години в огнения кръг на любовта и ада

| от Вучето |

Първият ми контакт с “порочната” западна музика беше през далечната вече 1980-та, когато за първи път поех в ръцете си плоча не с детска приказка или детелините на Лили Иванова. Държах двоен винил на концерт на живо на най-известните за времето американски кънтри изпълнители! То не бяха Уили Нелсън, Лорета Лин, Чарли Прайд, Доли Партън и… този странен мъж, облечен целият в черно – Джони. Джони who?

Джони Кеш, момиче!

С напредването на 80-те, интересът ми към американското кънтри замря, потиснат от влиянието на други “покварени” западни изпълнители и групи като Хулио Иглесиас, Айрън Мейдън, Куийн и Модърн Токинг (за последните си признавам с неохота). А в края на 90-те дори бях забравила, че някога изобщо сме въртяли до претъркване онази плоча. До 2005 г., когато излезе филмът на Джеймс Манголд “Да преминеш границата” (Walk the Line). Превъплъщението на Хоакин Финикс в ролята на отдавна забравения ми любимец Джони Кеш направо ми отнесе главата и ме накара да преоткрия не само музиката на Кеш, но и да погледна с нови очи на най-най-най емблематичната, турбулентна и ужасно романтична любовна история на американския юг за всички времена (е, след Скарлет О’Хара и Рет Бътлър, разбира се!) – тази на Джони Кеш и Джун Картър.

Дали заради абсурдно романтичното брачно предложение на Джони към Джун, поетичните любовни писма, които са си писали, или за непоколебимата вяра един в друг, която им е помагала да оцелеят и да спасят връзката си в най-трудните моменти – затова ги харесваме и завиждаме на любовта им. Любов, която не се случва всеки ден, но заради която си заслужава “да преминеш границата”.

“Осъзнах, че.. че се влюбвам в Джони Кеш. И това е най-болезненото нещо, което ми се е случвало в живота. Чувството е като да си в средата на огнен кръг, от който никога не можеш да избягаш.” Така описана любовта не звучи като най-прекрасното нещо на света, а по-скоро като дантевия ад, но в достоверността на думите на Джун няма как да се съмняваме. Връзката й с Кеш никога не е била само цветя и рози, а камо ли праволинейна и предвидима. Всъщност началото на тази връзка в никой случай не е показателно за бурите, които ще се разразят в последствие. Любопитен факт: “Ring of Fire” (Огнен кръг) е заглавие на песен, която Джун написва под влияние на силната емоция, която й докарва влюбването в Кеш. По-късно песента ще ги направи дуетен хит и ще бъде включена в албумите и на двамата изпълнители.

Сватовникът Елвис
Точно така, не кой и да е, а самият Елвис Пресли има пръст (даже повече от един!) в запознанството на Джони и Джун. Всъщност смуглата певица (която, между прочем е и роднина на президента Джими Картър), родом от Мейсис Спринг, Вирджиния, дори не е чувала името на бъдещия си съпруг, преди Елвис Пресли да спомене, че има там един пич, Джони се казва, който непременно трябва да прослуша, за да се убеди в таланта му. И така един ден, по време на едно от общите им турнета из южните щати, Елвис води Джун в малко кафене и й пуска да джукбокса няколко от парчетата на “пича”. Следва и реалната среща на двамата, която става зад кулисите на концерт на Елвис в зала “Опри” в Нешвил през 1956-а.
- Извинете, може ли да се запознаем Аз съм Джони Кеш? – казва почтително певецът, поемайки ръката на Джун в своята.
- О, знам кой сте. – възкликва Джун и добавя:
- Елвис дори не може да си настрои китарата, ако не си пусне началото на песента ви “Cry, Cry, Cry” (Плачи, плачи, плачи).

Още в тази минута Джони полудява по мъничката Джун. Вълната на внезапно връхлетялата го любов е толкова мощна, че за няколко секунди е неспособен да чувства тялото си като свое.

Johnny-Cash_1972

Снимка: By Heinrich Klaffs – https://www.flickr.com/photos/heiner1947/4399081211/in/faves-24788065@N02/, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12514886

Ето така Джун и Джони се запознават, а останалото, както казват, е история.

Първите години
По време на паметната среща през 56-а и двамата са женени. За други хора. В началото Джун не е толкова обсебена от новия си познайник, колкото е той от нея, но постепенно и в нейната душа започват да се случват странни трансформации. “Нищо не помня от първите ни срещи освен очите му,” е нейно признание, което излиза заедно с тройния албум на Кеш Love, God, Murder през 2000 г. “Тези черни негови очи, които искряха като ахати… Той беше абсолютен властелин на сцената – нещо, което аз самата така не успявах да постигна преди да го срещна. Бяха само той, китарата, басът. Присъствието му беше толкова мощно, ще караше всички да го обожават.” И така искрите на колебливото влюбване се разрастват в пожар.

Дуетите им на сцената са експлозивни и запомнящи се като пищни фойерверки. Втори любопитен факт: Именно дуетното им изпълнение на “Огнен кръг” ги изстрелва на върха на класациите за кънтри музика. А откъде е дощло вдъхновението вече знаем…

60-те: Годините на изпитания
Джони буквално не знае на кой свят се намира. Не стига, че съпругата Вивиан постоянно му вгорчава живота, обвинявайки го, че й изневерява и постоянно го няма у дома, ами и зависимостта му към алкохола и амфетамините става все по-тежка. Стига се дотам, че му се налага да отменя ангажименти, защото “не се чувства добре”. Десетилетието не се отразява добре и на Джун. Докато тя самата се опитва по всякакъв начин да помогне на любимия да се изчисти, изсипвайки понякога в тоалетната веселите му хапчета, самата тя развива зависимост към медикаментите, които докторите й предписват за изблиците на параноя и гняв. А гневът идва оттам, че Джони изневерява и на нея и дори не се опитва да скрие този факт. Бившата съпруга обаче е в по-неизгодна позиция и накрая не издържа. Развежда се с Кеш през 1967 г.

Джони затъва все повече. Веднъж дори прави опит за самоубийство, поглъщайки цяла шепа лекарства. Докато съзнанието му е се рее някъде между този и онзи свят, в пещера някъде по течението на река Тенеси, певецът не се съмнява, че е на път да срещне Бог. Когато отваря очи обаче, вместо в божиите селения, се оказва в прегръдките на Джун и майка си.

JohnnyCashHouse1969

Снимка: By Joel Baldwin – LOOK Magazine, April 29, 1969. p.72, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1208091

Кеш многократно моли Джун да се омъжи за него, но тя все отказва. И така до 22 февруари 1968 г., когато, по време на концерт в Лондон Джони пада на коляно и моли Картър да стане негова жена. Разбира се, когато седемхилядна публика бурно аплодира подобно брачно предложение, на човек не му остава нищо друго, освен да каже “Да”.

Сватбата
Две седмици след прочутото публично предложение на Кеш, двойката прави връзката си официална във Франклин, Кентъки. Кумува човекът, който е съавтор на “Огнен кръг”, Марл Килгор. Церемонията е изпипана до последния детайл, а след нея гостите се отправят към дома на Кеш в Хендерсънвил, Тенеси, където младоженците дават… внимание!… безалкохолен обяд. По този начин те искат символично да отбележат началото не само на брачния си живот, но и на живота без алкохол и наркотици.

Пълна къща
Въпреки че и Кеш, и Картър имат деца от предишните си бракове, това не ги спира в желанието им да имат общо дете. Така през 1970 г. на бял свят се появява Джон Картър Кеш. Заедно с него децата в семейство Кеш-Картър стават общо седем. Всички живеят в мир и разбирателство, без да чувстват каквото и да е разделение на “наши” и “ваши”. Години по-късно, когато журналист пита Джун Картър как би искала да я запомнят след смъртта й, тя простичко отговаря: “Като майка.”

Johnny_Cash_and_The_Tennessee_Three_1963

Снимка: By Saul Holiff, Ventura, California (management) – eBay itemphoto frontphoto back, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=23286500

В добро и лошо… докато смъртта ни раздели

Двамата обичат да си разменят бележки с шеговито и често любовно съдържание. Ето, например, какво съдържа един от списъците на Джони за предстоящите задачи за деня:

1. Да не пуша.
2. Да целуна Джун
3. Да не целувам никой друг
4. Да кашлям
5. Да пикая
6. Да ям
7. Да не ям твърде много
8. Да се притеснявам
9. Да отида да видя мама
10. Да посвиря на пиано
Забележка: Да не пиша повече бележки

Въпреки че на пръв поглед всичко върви добре и двамата се подкрепят във всяко едно начинание, житейско и професионално, бракът им често се натъква на подводни камъни, които правят някои непоправими пробойни в семейната лодка. Последвалите години са един дяволски кръг от влизания и излизания от рехабилитационни клиники, необясними предсмъртни видения, изневери и параноични кризи. И Джун, и Джони се опитват да се борят с демоните си, но много често губят битката с 10:0.

В биографичната книга за известнaта си майка, която Джон издава през 2007 г., той споменава, че като дете често е ставал свидетел на грозни обиди, които родителите му си разменяли. Въпреки тежките моменти обаче двамата някак успяват да приемат недостатъците на партньора си и да се пригодят към тях. А това очевидно е и разковничето за успешния им съвместен живот, продължил цели 35 години – до деня, в който Джун не напуска този свят през май 2003 г. Ироничен, а може би съдбовно демоничен е фактът, че нейният любим мъж умира само няколко месеца по-късно. Явно огненият кръг, в който двамата са били заложници толкова дълго, най-после се е отворил и душите им най-сетне могат да го напуснат. Свободни (или завинаги съединени?) от любовта.

 
 
Коментарите са изключени