shareit

Барозу : Без България и Румъния в Шенген и през 2014

| от |

Председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу заяви снощи, че Румъния и България няма да се присъединят към Шенгенското пространство през 2014 година, информира днес румънският вестник „Ромъния либера“. Казаното от председателя на Европейската комисия по френския телевизионен канал TF1 е в противоречие с друга поредица от изявления на високопоставения служител, най-скорошното от които е от септември, когато той заяви, че България и Румъния изпълняват критериите за присъединяване към Шенген.

barroso_

„България и Румъния изпълняват критериите за присъединяване към Шенген и смятам, че ще бъде правилно да им се даде шанс възможно най-скоро“, заяви Барозу през септември за българското национално радио, пише „Ромъния либера“.

Румънското правителство замразява заплатите на бюджетните служители през 2014 година, като само младите учители и лекари ще получат повишения, информира днес вестник „Куриерул национал“ и допълва, че според проектобюджета за догодина минималната заплата в Румъния ще бъде увеличена на 850 леи от 1 януари и на 900 леи от 1 юли. В момента брутната минимална заплата в Румъния е 800 леи (около 400 лева). Предвижда се още общините да получат допълнителни средства за изплащане на просрочени задължения и за обезпечаване на отоплението през зимата.

 
 
Коментарите са изключени

Създаването на образа на класическия британец

| от |

Джонас Хануей (1712 – 1786) е може би най-противоречивата личност в историята на британската култура. От една страна, той е много вероятно първият мъж в Лондон, който носи чадър, създавайки мода, която продължава и до днес. Това обаче разбунтува сериозно кочияшите, които се страхуват, че тази нова технология за предпазване от дъжда ще им вземе хляба, защото досега те са били единствената опция, когато завали.

Jonas Hanway by James Northcote

Джонас Хануей

От друга страна обаче, Хануей заема грешната позиция по един друг въпрос (в необявения случаен процес на създаване на класическия английски джентълмен). Той води дълъг спор с известния автор д-р Самюел Джонсън относно… чая. Самюел е за, а Джонас е против, както той сам обяснява надълго и нашироко в есето си от 350 страници озаглавено: „Есе за чая, разглеждан като гибелен за здравето, възпрепятстващ индустрията и обедняващ народа; също и обяснение за развитието и широката му употреба по тези земи; с няколко политически размисли; и мисли за обществената любов, в 25 писма до две дами“*.

Освен други неща, той много страстно в есето си защитава тезата, че чаят е „обида срещу природата“, защото не е естествено за хората да пият топла вода и че този „образуващ газове алкохол“ причинява скорбут, слаби нерви, „паралитични разстройства“, „спазми на червата“ (което той знае „от мой личен опит“), води до разваляне на зъбите и като цяло понижава коефициента на красота у английските жени.

За щастие на любителите на чай, Самюел Джонсън в крайна сметка печели този спор. От този момент  минава само около 1 век преди Едуард Коук да завърши клишето за класическия англичанин с бомбе.

__

* На английски: An essay on tea : considered as pernicious to health, obstructing industry, and impoverishing the nation : with a short account of its growth, and great consumption in these kingdoms : with several political reflections : in twenty-five letters addressed to two ladies

 
 
Коментарите са изключени

Филмовото наследство на Тони Скот

| от | |

На 19-и август 2012-а година, Тони Скот паркира автомобила си на моста „Винсънт Томас“. Режисьорът на редица култови холивудски заглавия оставя автомобила си, бележка и след това прекрачва перилата. Според очевидец, Тони не се поколебал да скочи. Малко по-късно и бреговата охрана на Лос Анджелис ще намери тялото, докато в колата ще открият прощално писмо, адресирано до семейството. Едва през октомври ще има яснота, че в тялото на холивудския гений се крият миртазапин и есзопиклон – двете са известни с причиняването на суисидни мисли. През ноември, братът Ридли Скот ще признае, че Тони се е борил с рак твърде дълго време, а неговото семейство предпочело да запази всичко това в тайна. Филмографията на Тони Скот е изключително богата – от филми като „Топ Гън“ до „Дни на грохот“, „Ченгето от Бевърли Хилс“, „Истински романс“ и още много други.

Възпитаникът на Кралския колеж по изкуства е успял да създаде изключителни творби през годините. От всички отличени ленти ще откриете филм, където почеркът на г-н Скот изглежда като визуална история, която никой друг не е посмял да направи.
През 1987-а година излиза филм с името „Мъж под прицел“. Макар и заглавието да е особено обещаващо, режисурата и актьорската игра са под такава критика, че най-вероятно и до днес можете да откриете правилния безплатен стрийм за бърза справка. Потенциален режисьор на лентата трябвало да бъде Тони Скот, но вместо да се занимава с „Мъж под прицел“, Тони решава да се занимава със снимките на „Топ Гън“ – освен това, никой не искал  да повери точно този  филм на младок без никакъв особен опит. Само 20 години по-късно, режисьорът ще получи втори шанс. Узрял допълнително и със сериозен поглед към киното, Скот започва да реди сложен пъзел, който днес също старее достатъчно добре в библиотеките на филмовите критици.

qwqwr

Макар и историята понякога да губи връзката или по днешните критерии да не изглежда чак толкова съвършена, трябва да отбележим едно друго качество – завладява бързо. Тайната зад успеха, въпреки печалбата от 130 милиона долара (за сметка на бюджет от 70 милиона долара) е фактът, че Тони Скот е работил с всички актьори и още по-важното, актьорите определено са обожавали да гледат как се случва магията. Дензъл  Уошингтън, Дакота Фанинг, Кристофър Уолкън и Мики Рурк са участвали с голямо удоволствие  в проектирането на съвършенството, дирижирано от този режисьор.

Критиците казват, че в този филм можете да видите личните демони на г-н Скот да се прокрадват по лентата. Всяка сцена изглежда не толкова съвършена, снимана под странен ъгъл, но съответно не можете да си обясните защо продължавате да гледате този филм. Запазената марка на Тони Скот е точно това – всичко започва леко и спокойно, сякаш кани зрителя да се настани по-удобно за слеващите няколко часа, в които ще мине през въртележката на чувствата си.

В случая с „Мъж под прицел“, някои сцени няма да имат връзка, поне не и на първо четене, но това е магията на киното – всяка една е просто част от по-голямата картина и едва на края ще може да се види завършена. Сякаш се рисува портрет, в началото не прилича на нищо, докато художникът не остави името си в долния десен ъгъл.

qq1

Това е историята на Тони Скот, за разлика от брат си, той никога не се е стремял да направи филмите за награда Оскар.Портфолиото на Тони с наградите е сякаш скромно, не е успял да продуциира лентата, която да накара света да скандира името му, за да получи златната статуетка, а сякаш не това е била целта. Фокусът е в създаването на изкуство, което да забавлява, впечатлява и приковава зрителя. Докато всички останали използват метода на третините, Скот работи със златното сечение на кинематографията. И щом човек като Брайън Хелгеланд започва скрипта, няма какво повече да очакваме. Впрочем, през същата година (1987-а), Брайън влиза във видеотеката (същата, в която някога работил Тарантино) и попитал кой е най-добрият филм. Касиерът го насочил към първата версия на „Мъж под прицел“.

20 години по-късно, човекът ще напише сценария за малко по-различен и много по-добър филм. Историята, колкото и тривиална да звучи за днешното време, ни пренася в обувките не бивш командос, нает за телохранител на малко момиченце. В книгата, от където се извлича съвсем нов филм, главният герой Крийси (Дензъл Уошингтън), трябва да показва своите свидни белези от войните, неприятните срещи с алкохола и тежката депресия. Пресъздаването на емоционално състояние е доста трудно, особено след като авторът на книгата преразказва историята по-скоро в главата на героя, където се случват много съдбоносни решения. Ето защо и началото на филма е бавно, сцените са размазани, понякога твърде безцветни, друг път прекалено осветени, мигове на черно-бяло кино и още много други. Свикнете с идеята, че Тони Скот ще оставя символи във всеки един момент.

Той запълва онези празнини в сценария и прави преход от сцена в сцена, без да форсира действията, усеща се плавно въведение в иначе бързите темпове на филма. Самият Дензъл е поканен да участва, докато чака пред кабинета на доктора. Там се срещат с Тони. Уошингтън признава, че е бил изморен от киното, вече не искал да снима филми, мисли за пенсиониране. Скот взима под наем точно тази апатия, за да създаде герой, който сякаш всички познаваме и виждаме. Алкохолизмът и отчаянието, изиграни тук, печелят Оскар около 8 години по-късно, когато Дензъл ще бъде пропадналият авиатор в един друг филм. Когато питат Тони, защо втората част във филма е толкова натъпкана с насилие, той отговаря „Помислих си какво бих направил, ако моите деца бъдат нападната и сцените се наредиха веднага.“.

И ако те са завладяващи, какво да говорим за музикалното оформление? Понякога чувате тиха, дори шепнеща испанска китара, друг път се прокрадва песен като „Clair de Lune“, преди да се разнесат писъците и екранът да се покрие отново с агресия. Използваме този филм за пример, защото в него можете да видите най-много и възможно най-доброто от Тони Скот. За още по-сериозна спекула, можем да съпоставим края на главния герой с края на режисьора.

wqrwrwq

 

И двамата ще минат по моста, но сякаш никога не слизат от него. Разбира се, ако сега решите да претърсите торентите и да откриете „Мъж под прицел“, препоръчваме да не се привързвате много към идеята – такива повече няма да има. Със загубата на този човек, губим и желанието за експериментиране – режисьорът е на 60 години, когато започва  да работи по този  проект – Холивуд сякаш използва много добре познатия модел и вече експериментите, опитите за нещо ново и дори рисковете, са минимализирани. Дисни прави римейк след римейк, дори не се опитва да създаде нов филм.  Компютърните ефекти са навсякъде, докато за заснемането на този  филм са търсени стари видео камери, които да придадат по-голяма автентичност. 7 години  по-късно, още не можем да открием еквивалент на  филм, направен с подобна класа. Холивуд измести рисковете и преследването на добрият филм за сметка на блокбъстърите,  сякаш  вече не е важно  каква история ще гледаме, стига да е напомпана с бензин, експлозии и няколко дебилни реплики. Тони  Скот беше друга филмова религия и за жалост – изгубена  такава.

 
 
Коментарите са изключени

Каква е тайната на Хотел Калифорния

| от |

 На 22-и февруари 1977-а година, групата „Eagles“ пуска сингъла „Hotel California“. Песента е истински фурор, но дори и днес, около 42 години по-късно е изключително лесно разпознаваема. Почитателите на групата преследват възможно най-качественото изпълнение, поради простата причина, че групата прави нещо ново на всеки концерт. Аудио производителите използват песента за представянето на висококачествената им продукция, а ако попитате испанските учени – това е една от последните качествени и емблематични песни, продуцирани някога.

Ако има една конспирация покрай тази песен, това е лириката. Дори и сега, докато четете тези редове, можете да попитате някого около вас, каква е точно историята, какво е хотел Калифорния. И до този момент градските легенди добавят съдържание по темата. За няколко години може да сте чували, че това е хотелът, където хората наемали стая, за да се самоубият. Друга версия твърди, че това е поправителен дом, където някога Ал Капоне е имал резервирано място. За някого е любовна история, за други е историята на ада и още много други, сякаш всеки може да използва текста за  своята цел и да придава допълнителна стойност.

The_Eagles_in_concert_-_2010_Australia

Снимка: By jeaneeem – https://www.flickr.com/photos/jeaneeem/5271507999/, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=46835056

 

Разбира се, Дон Хейли отдавна е разкрил тайната, както много други и той не е подозирал колко версии ще излязат за тази песен. Още по-странното е, че дори след вдигането на мистерията, легенди и скрити значения продължават да се появяват в мрежата. Сякаш всеки иска да вярва в това, което му допада много. В следващите редове ще разкрием истинската история, ще вдигнем мистерията зад шифъра и ще разберем дали наистина съществува такъв хотел. ,

Пред Daily Mail, всички обясняват, че песента има за цел да начертае баланса между изкуството и комерсиалната музика. Работното заглавие е било „Мексиканско реге“ и най-вероятно сега щяхме да знаем много повече за Мексико от много други страни, вместо това познаваме по-добре х-л Калифорния. Вдъхновението за името идва от хотел Бевърли Хилс, нищо повече. Хитът получава награда Грами през 2016-а година, защото бандата не е присъствала на награждаването през 1977-а година.

Тайната лириките се крие във факта, че всички от бандата искали да напишат текст с множество значения, позволяващ на слушателя да даде пълна свобода на фантазията и да си мисли каквото пожелае. Ето защо и още в първите редове се появява двусмислието:

„On a dark desert highway
Cool wind in my hair
Warm smell of colitas
Rising up through the air“

Въпросните „colitas“ са пустинни растения, които имат забележителен аромат. Магистралите, преминаващи близо до пустините, много често носят това ухание. Според други, това е разговорният мексикански за аромат на изгаряща марихуана – също усещане,което не би могло да се обърка толкова трудно.

„Up ahead in the distance
I saw a shimmering light“

Една от утвърдените градски легенди е, че това е песен за наркотичната зависимост и по-конкретно – хероинът. За други е просто холивудската комбинация от всичко това, а истината е съвсем различна. Когато започват да пътуват по участия, Дон и приятели се транспортирали много често с автомобил. Съответно, след известно време шофиране по тъмните магистрали, хоризонтът започва да проблясва, зад някое друго възвишение се разкрива Лос Анджелис. Гледката кара шофьора да мисли за всичко случващо се там. Няма наркотици, просто един град, който изплува от пустинята.

„My head grew heavy and my sight grew dim
I had to stop for the night“

Комбинацията от ароматни растения, студеният бриз и мракът, са напълно достатъчни, за да изморят всеки шофьор, следователно песента се движи точно по тази ос.

„There she stood in the doorway
I heard the mission bell“

В редовете ще срещате присъствието на жена. За нея не се знае нищо, не се споменава име, тя просто е там, но къде е това там, отново трябва сами да прецените. Защо присъства и камбанен звън? Според различните църковни функции, символът тук насочва слушателя към идеята, че лирическият герой е призован да влезе. Обикновено камбаната се бие като пречистващ звук, но в този случай сякаш трябва да привлече героя в хотела.

„And I was thinking to myself
„This could be Heaven or this could be Hell“

Оригиналният замисъл продължава да прозира през редовете – шоубизнеса може да предложи райски изживявания за някого, но и дяволски мъчения.

„Then she lit up a candle
And she showed me the way“

Отново същата мистична дама, която въвежда. До края на песента няма да разберете коя е тя, но да приемем, че винаги зад всяка велика история има една жена. Да не забравяме, че ако действието циркулира и около наркотичните илюзии няма особена гаранция, че изобщо е видима за околните.

Don_Henley

Снимка: By Steve Alexander – originally posted to Flickr as Don Henley, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6757299

Ако  се доверяваме на оригиналната идея на авторите, можем да разглеждаме картината и под друг ъгъл – агентката пали свещ, тоест посочва пътя на таланта и го води към охолния живот, сякаш изпълнителят се е доказал и сега ще мине по въпросната пътека.

„There were voices down the corridor
I thought I heard them say“

Изкушението за групата е било да се преместят в Калифорния и да започнат да правят музика. Гласовете по коридора могат да бъдат различни студиа, където точно в този момент се записват песни.
Във втория куплет отново се появява жена, чието съзнание е изкривено от лъскавите бижута, затова в лириката се използва терминът „Tiffany-twisted“. Заможната дама (не тази, която води героя, а друга в бара на хотела) вече е качена много по-високо в йерархията, очевидно е на повече години от така наречените „момчета“, които танцуват около нея, но всички са впити по-скоро в парите, вместо в нейната красота.

„So I called up the Captain
„Please bring me my wine“
He said, „We haven’t had that spirit here since 1969″

Макар и „spirit“ да е синоним на много тежко алкохолно питие, Дон Хейли признава, че за тази лирика ще съжалява цял живот и вече е изморен от обяснения. Истината в този случай е, че барманът е бил впечатлен от доброто отношение на клиента към себе си, а не се оправдава с липсата на алкохол.

„Mirrors on the ceiling
The pink champagne on ice
And she said: „We are all just prisoners here
Of our own device““

Целият куплет е перфектна илюстрация на холивудския живот. Папараците снимат всичко, следователно се крият зад огледалата, розовото шампанско в леда е прикрит синоним на тоновете наркотици, консумирани в Холивуд, а онази мнима приятелка, която в началото посреща, признава, че всички са затворници. Няма бягство от този живот и щом веднъж творецът стане разпознаваем, никога повече няма да намери покой. А завършекът на песента, в който героят бяга и го посреща друг протагонист, който му заявява, че никога няма да може да напусне, практически описва живота на звезда – всеки може да спре участията, но винаги ще бъде разпознаван.

The_Eagles_in_Concert_2010_-_Hotel_California

Снимка: By Linc-o – https://www.flickr.com/photos/lincnesh/4596803323, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=46831107

Съчетанието между пируващите хора и опита да се избяга от тях, описват с хирургическа точност всички позитиви и негативи в живота на една звезда. Както забелязвате, никъде героят не потърси  пари, той беше посрещнат, настанен, участващ в забавлението и по-късно  разбра, че вече не може да напусне и винаги ще е част от гостите, винаги ще е поканен и ще има своята стая. На финалът можем да кажем, че това просто е протест на творците срещу постоянното монетаризиране на таланта. 42 години по-късно сте забелязали, че всички песни си приличат, при това твърде много.

 
 
Коментарите са изключени

Безкрайната воля на монасите стълпници

В пустиня в Йордания се извисява кула с място за живеене на върха си. Кулата в Ум ер-Расас е част от  археологически обект, който съдържа останки от римски, византийски и ранни мюсюлмански цивилизации. Висока е 14 метра, няма врати, няма стълби, няма и никакъв начин да я напуснеш. Квадратната й основа, на километър и половина от византийския град Кастрон Мефа, все още е напълно здравa след 1000 години пустинен вятър и слънце. Църквата и дворът към нея вече са почти на прах.

Днес дом само на птиците, тази кула може би е последната останала от течението на стълпниците.

Simeon Stylites icon 1465

Икона на Св. Симеон Стълпник от 1465

Аскетичните християнски монаси, представители на това движение, били изключително отдадени на самодисциплината и лишението от всякакви удобства като живеели в изолация високо над света. Кулата най-вероятно е била дом на един от тези монаси през 15 век.

Стълпниците следвали примера на Свети Симеон Стълпник,  известен сред българите още като Симеон орач и Симеон брульо. Той бил в постоянна молитва и заради всеотдайността си станал толкова популярен сред поклонниците, че в един момент нямал време за своето поклонство. Така за да намери покой, Симеон се изкачил на върха на една кула в град Алепо, днешна Сирия. И въпреки че следобед допускал посетители, които да се качват при него по стълба, за да искат съветите му, той никога не слизал.

Свети Симеон Стъплник се качва в кулата през 423 и остава там до смъртта си 37 години по-късно.

 
 
Коментарите са изключени